ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

5.

Между това. боевете се водеха все на същата линия, където бяхме спрели още сутринта. Вдясно от височината, дето седяхме, се разстилаше жълтото, прилично на подкова Ежово поле между подножията на нашата позиция, на Ежовица и на северните планини, дето чувахме, че действувала седма дивизия. Долу беше пусто. Там настъпиха през нощта роти от съседния полк, но заварени от зората неокопани и неустроени, лежаха на малки купчини в плитките синори из житото, а някъде съвсем на открито, залепени за земята. Цял ден ги печеше слънце и човек можеше да си представи каква жажда са изпитвали тия изоставени хора! Те не смееха да мръднат, защото сърбите ги виждаха отгоре, от Ежовица, и ги обсипваха с куршуми и шрапнели. Само нощта можеше да ги спаси.

А по-нататък, на отсрещните балкани, непрекъснато се водеха ожесточени боеве. Оттам идеха глухи гърмежи, виждаха се бели шрапнелни кълба, които очертаваха бойната линия. На върха се нареждаха гъсти маси — ние ги гледахме с бинокъл: това бяха сръбски резерви, които се готвеха да атакуват. Но колко далеч, колко безпомощни бяхме ние тук! Ето, те завиват в колони зад хълмовете, скриват се — сякаш пълзящи — в низини и се пръскат във вериги. От време на време на слънцето бляскат натъкнатите им ножове. Тънки линии една след друга прехвърлят гребена като леки сенки и бързо изчезват от другата страна.

Глухо бумтене и тътнеж на отчаяна борба. Шрапнелните кълба се пръскат ниско над гребена като памучни облачета. Нашите сигурно се бият вече гърди срещу гърди...

Ротният нетърпеливо гледаше нататък с бинокъла — той всяка минута чакаше да види бягащите назад в паника сръбски войски. Но това не стана. Боят продължи до късно вечерта. Кратки сияния от пръскащи се снаряди осветяваха тъмнеещите върхове, пламваха и мигом изгасваха огнени кълба, от които като малки кандилца отскачаха червени звезди, чертаещи светли криви линии. Сякаш това бяха огньовете на някаква далечна илюминация.

Лятна вечер тихо забулваше смълчаните хоризонти. Планините постепенно се топяха в мека здрачевина, близката Ежовица се придръпваше назад и се скриваше призрачна в настъпващата нощ.

Звездите — безчислени! Млечният път — метнат върху тъмносиньото небе грамаден бял пояс с неправилни краища... Навсякъде свирят щурци — нежна, безгрижна приспивна песен на утихналата нощем самотна земя, когато хората се прибират по домовете си и оставят по-лето да заживее свободно своя волен, доволен живот, Отзад, някъде към Брегалница, неспирно се носи на тре-петни вълни металното крякане на жаби: една монотонна песен на щастието. Не се чува само тъжната свирка на планинско овчарче и мелодичният звън на хлопатари... Сякаш няма натъкнати ножове и зинали вражески пушкала, сякаш би могъл да тръгнеш на воля по безкрайните полета, нататък към сръбските владения — да съединиш неразделната, единна земя, тъй кърваво и хищно заграбвана от хората. Тя е еднаква за всички — тая великодушна, вселюбяща майка.

Уви, овчарчето е забягнало нейде далеч из чужди села немило-недраго, полята са запустели: тях огнена ивица е разделила...

Каква чудна тишина! Иска ти се да поплачеш над човешката неволя, да прегърнеш най-заклетия си враг, да му простиш и да поискаш прошка. Хвърли пушката и подай братска ръка — твърдий, жестокосърдечний човече!

Първата работа след вечерята беше да се прати охрана напред. За секретни постове обикновено изпращаха доброволци, но когато такива не се намираха, взводните назначаваха по ред трима души. Надали има служба през време на войната тъй рискована, като тая на секретите! Изпратените напред стояха несменени цяла нощ, съвсем откъснати от другарите, в усамотеното и пълно със страхотии място, дето и неприятелят пращаше своите патрули. Те трябва да не говорят, да не пушат, да не заспиват — цели слух и зрение, като тайни подслушвачи, на чиито сведения се градяха после събитията. Съобщителните знаци обикновено се меняваха всяка вечер: крякаха като жаби, лаеха, подсвиркваха. И тежко на ония, които не успяваха навреме да се приберат: те падаха до един от собствените наши куршуми. Може би страхът да се отива секрет идваше най-вече от тая опасност — смъртта от наши куршуми бе сякаш по-ужасна от всяка друга.

От моя взвод пожела само Анго. Той придума и Латуна — тоя се съгласи мълчаливо, с хладно безразличие. Третият трябваше да бъде назначен.

Те тръгват мълчаливи надолу, вдясно и вляво се спущат и други секрети. Силуетите им бързо изчезват в здрача, заглъхват и стъпките им, дълго звучащи в тишината.

Останалите войници започнаха окопаването на смени. Линията на окопите вървеше по предния склон на височината с лице към Ежовица. Трябваше да се изкопаят ходове за съобщения, за да се отива в тях не-забелязано. Войниците сновяха по височината — те не можеха да бъдат забелязани в тъмното. Там, където през деня никой не смееше да подаде глава, сега можеше свободно да се ходи.

Редица наведени фигури копаеха усърдно. Чуваха се остри, твърди удари на кирки и лопати. Отскачаха малки бледи искри. По-нататък копаеха войници от трета рота. Това продължи до късно през нощта. Изреждаха се други смени, кирките преминаваха от ръце в ръце и в няколко часа се очерта солидна защитна линия с висок бруствер от пръст и натрупани камъни. Приготвени бяха и ходове за съобщение. Едва към два часа след полунощ работата беше привършена, в окопите и пред тях бяха поставени часови и всички — умрели за сън — се свиха зад гребена, наметнати с белите платнища.

Щурците свиреха сънливо и еднообразно, жабите крякаха в далечината, хладен вечерник облъхваше заспалите балкани. Спеше цялата природа с равния, невинен сън на дете.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]