ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

6.

По-после узнахме, че часът бил към три и половина преди разсъмване. Всички бяха скочили на крака и в тревогата се чуваха само откъслечни викове: „Кавалерия! Кавалерия!" Никой никого не можеше да познае. Сънливи, изплашени, войниците се лутаха безцелно, като мравките в разрушен мравуняк — блъскаха се един в други и търсеха напосоки спасителния окоп. Отляво тичаха войници, изчезваха в тъмнината, идваха нови на тяхно място.

„Кавалерия!!"

Непоносимо нервно зъзнене, челюстите болят от стискане. Като луди се хвърлят в окопа, трупат се един връз Друг — до ухото оглушително прогърмяват пушки. И в един миг доловете екват от хиляди гърмежи, пламъкът от цевта на пушките се пръска конусовидно, осветявайки няколко метра пред окопа. Някъде отпред святкат малки искри — никой не знае от какво са те. Огънят се разнася наляво и надясно далеч по окопната линия — в неспирен трескав екот.

„Хей, кой вика кавалерия! Стой, не стреляй!" — с предран глас крещеше ротният. — „Предпазител! Предпазител!"

Тъпи удари със сабя: ротният тичаше разбеснял зад окопа и биеше с ножницата по главите, по гърба.

„Не стреляйте, ще ви пребия! Каква кавалерия в тия урви, бе диванета!

Но никой не слушаше. То беше лудо, стихийно увличане. Може би на войниците се струваше, че сръбските кавалеристи вече ги удрят по главите със сабите си.

„Предавай нататък! Няма никаква кавалерия! Пред-па-зи-тел!" — продължаваше да крещи ротният, вече изтичал към другия край на ротата.

Над нас запищяха куршуми. Внезапно цялата позиция побеля ослепително, разтърсена от остър гръм. И мигом — каменният бруствер, раздвижените, рязко очертани фигури на войниците, стърчащите на възбог пушки изчезнаха в непрогледен мрак. Вместо това пред очите се заразтягаха грамадни морави кръгове. Над нас се бе пръснал шрапнел.

Може би от тоя момент, принудени да се свият, мнозина дойдоха на себе си и чуха заповедите на командирите. Постепенно огънят намаля, стихнаха гърмежите в нашия и съседния участък.

В окопа беше оставен дежурен взвод — другите се отдръпваха зад гребена, все още треперещи от необоримата нервна треска.

Разбра се най-после причината на тая излишна тревога: един от секретите поискал да се върне — разболял се от стомах — и на предните часови им се сторило, че чуват тропот от конски копита. Те хукнали назад, викайки тревожно „Кавалерия!" Бедните секрети! От нашите се върна само един: Латун бил убит, Анго тежко ранен в същия крак, в който носеше куршум от одринските боеве. Секретните на трета рота били и тримата избити.

Пратиха команди да ги приберат. Анго непрестанно викаше: „Калпака ми намерете! Донесете ми калпака!" Но него откараха превързан назад, без калпак, само по синия сръбски шинел, с който бе облечен. Последните му думи бяха:

 „Сега аз имам барем и български куршун в крака! Сбогом, аретлици! Това му било то Бялграда — няма да го видя, брей!"

Латуна оплакаха всички. Главата му беше надупчена с десетина куршума — неузнаваема. Страшните му смразяващи очи не можеха да се видят от кръв. Завиха го с платнище през глава и го отнесоха с носилка надолу по пътеката към изворчето. С Анго си отиде сякаш и последната искрица веселие. Настъпи мрачно мълчание — в душите на всички се родиха тъмни предчувствия. Колко безсилен и нищожен е човек, когато изгуби вяра в силите си! Ние можехме да бъдем изклани до един — тия изплашени деца не бяха способни нито за най-слаба съпротива!

Ротният отиде при Първанов. Той не можеше да понесе позора от тая нещастна случка — свидетелство за малодушие и липса на самообладание. Може би единствен само Първанов можеше да го успокои.

Войниците наново заспаха. То беше трескав сън със странни видения — подскачаха, оглеждайки се безумно, сякаш ги преследваше и в съня невидимата кавалерия.

Развиделяваше се вече. На изток се родиха бледни сияния, звездите изчезваха в утринната синева. По платнищата и цървулите на спящите войници светеха росни капчици.

Боевете вдясно, към седма дивизия, започнаха от сутринта и продължиха със същата ожесточеност. Шрапнелните кълба се отместваха все по на север. Те се надвесваха вече към Кочанската долина.

Ние стояхме като безучастни и бездейни зрители — точно в тила на сръбските настъпателни части. Те открито преминаваха височините от дясната таи страна, докарваха подкрепления и нова артилерия — там сякаш се трупаха всичките им резерви.

Ротният не можеше да допусне, че нашите са разбити. Не! Това е някакъв изкусен стратегически план! Нашите искат да вмъкнат като в чувал главните сръбски сили — да ги притеглят малко назад в Брегалнишката долина, към Кочани, между Повиенските висоти и Плачковица, а ние заедно с всички дивизии по на юг ще нападнем отслабените тук сръбски линии и ще се явим в тила на главните им сили през Ежовица и Кумановското поле. И със скрито вълнение, което беше повече едно нетърпеливо нервно напрежение, той следеше с бинокъл кочанските боеве, очаквайки всяка минута заповед да атакуваме Ежовица.

Той обърна бинокъла назад: по Плачковица, тъкмо над Раданя, дето стануваше нашият полк през примирието, се зададе идеща от юг безкрайна пехотна колона. Тя се движеше тоже тъй неприкрито, както сръбските резерви по височините вдясно от нас: кафява лента, виеща се като змия по белия път — право на север към Кочани. Това беше повече от една бригада. Кои ли са тия части? Шеста дивизия? — Ние правехме най-различни догадки, не знаейки разположението на другите наши дивизии. Да не е нашата първа бригада? Това знаехме от общата заповед. Колоната се изгуби зад ниските предпланини на Плачковица.

„Ето, аз нали ти казвам! — ме убеждаваше ротният. — Тая бригада е изпратена да се яви в тил. Скоро и ние трябва да атакуваме. Ще видиш."

Но часовете минаваха, положението оставаше все същото. Ежовица стоеше непревзета — оттам непрестанно ни стреляха: не можехме да повдигнем глава. Сръбската артилерия зад рамената на Ежовица обстрелваше назад към Брегалница отстъпилия през нощта полк от Ежово поле; тя търсеше нашите батареи и може би искаше да събори построения на Брегалница мост, по който минаваха обозите и поддръжките.

Все по-страшна и по-непревземаема ни се виждаше тая каменна крепост, изправена пред нас със солидните си окопи и стръмните, без подстъпи склонове. Дано само денем не я атакуваме! — това беше тайното желание на всеки. Те ще ни пречукат денем! Само няколко картечници бяха достатъчни да ни обсеят с ветрила от куршуми и да ни покосят.

Защо се връщат ония полкове на Плачковица, които, според думите на ротния, бяха тръгнали да ударят в тил сърбите към Кочани? Те вървят в походна колона по същия път, назад, сякаш им е било командувано кръгом. И изчезнаха в дола на Раданя. отдето бяха дошли.

Ротният потърси обяснение на тая маневра. Това е демонстрация! Главният удар сигурно се готви от друго място. Тук има някакъв грандиозен план, който и самите нас може да заблуди. Великите пълководци са практикували тая хитрост; те не са съобщавали и на собствените си войски плановете си — даже нарочно са ги заблуждавали, да не узнае нищо противникът чрез своите шпиони. Ротният имаше примери за това и от нашата война с турците. Никой от нас не е знаел къде ще се концентрира третата ни армия. Имало е хитри заблуждения: връщали треновете с войски назад, задържали ги, насочвали ги към една посока и после изведнъж променяли маршрута.

Така ще е и с нашата хвърчаща бригада, която измина едно пространство от няколко десетки километра напред и назад, без това да е необходимо. Има нещо, което ние не знаем! И по-добре!

Дойдоха известия за криволашките боеве — думите на ротния добиха повече тежест. Непроверени слухове говореха за голямо поражение на гърците при Кукуш — нашите се били надвесили вече над Солун...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]