ОТСТЪПЛЕНИЕТО

1.

Край пътеката под един храст видяхме труп. Той беше покрит с клончета и листа — показваха се само ръцете и цървулите. Войниците подигнаха клончетата: черно, подпухнало лице, с мравки по него. Българска униформа.

Това беше първата ни среща горе по зеленото плато на Плачковица с чист, свеж въздух и планински цветя. Из храстите подплашено подхвръкваха пъстри птици и се скриваха в шуматите клони на стари дървета. Яркозелени лъки светеха под слънцето, вълнообразно, като плюш. Из камъните пробягваха гущери.

В душата на всекиго заседна тъмна сянка. От какво е умрял войникът? Той не беше убит, нито паднал от рани. Той е вървял като всички по пътя на отстъплението и е останал назад, изоставен от здравите.

Когато вечерта колоната зави в ожънатите ниви на Почивало и по полегатия склон се наредиха пирамидите от пушки, из гъмжилото протяжно се понесоха писъци. Сякаш люшнато от буря, това море от хора се притисна към единия край — и долу останаха сгърчени и викащи за помощ налягали из нивата войници.

В тихата вечер тоя странен вой се носеше откъснато — ту задавен, сякаш потъващ в земята, ту разлюлян, ярък, разкъсващ планинския вечерен сън.

Обградиха ги с часови. И всички знаеха, че там е гнездото на холерата, гнездото на отписаните.

Безпокойна, кошмарна нощ, когато в съня се втурва страшният призрак на смъртта. Привидни болки в стомаха, най-невинното присвиване, може би само стягането на дрехата — и очите широко разтварят зеници, в които безумно се пречупват силуетите на нощта и виденията на болната фантазия.

„Умирам!..." — беззвучно промълвят вкочанени устни. Спущат се клепките тежко — някакви похлупаци, които затварят външния мир, и в унеса като зловещо галене се чуват далечните, замиращи стонове на холерните.

... Ясни, трепетни звуци на тръба. Сякаш се отваря прозорец през майско утро и в душната стая лъхва свежестта на утринен хлад.

Това е пехотната заря — на разсъмване, в росните капки на предутрото. Изведнъж всички наскачват — пъстра глъчка, провиквания, шум от хиляди стъпки, от-сечени команди — шинелите се свиват, разтурят се пирамидите на пушките, строят се колоните.

В низината, покрити с платнища, се белеят на купчета холерните. Подават сигнал. И колоните извиват по планинската пътека надолу. Лъх от прегазена мащерка. Далечната гора е още прибулена със синкава мъглявина. На изток, зад черните зигзаги на балканите, се пръскат зарите на утринното слънце.

Ето и последния завой. Долу се губи в облаци прах радовишкото шосе. Като далечен тътен гърми глухият шум на безкрайния керван от войски. Всичко се стреми на изток, бликащо иззад спуснатия език на каменен хълм. Прахът е легнал над цялото поле като гъст, тежък, неподвижен облак: тук-там той е процепен — в междините се мярка, блеснала под слънцето, бялата лента на шосето.

Но ето, изпод облака изскачат шестконни оръдия, ярки, отсечени в белината на пътя, и в същия миг около тях се надигат извиващи се кълба прах. Кълбата растат, тежки, почти неподвижни, разстилат се и бавно обвиват в себе си оръдията.

Далеч вляво и вдясно от тях по сивата от прах трева се движат войски — непрестанно, без почивка, сякаш в някакво преселение. По средата, в няколко редици, изпълнили шосето, гърмят в изпревара отрупани с багаж артилерийски и обозни коли, щабни файтони, лазаретни каруци с мръсни байрачета, скрибуцащи волски коли. Неразбрана врява се чува изпод праха.

Нашата колона се вля като бистър поток в мътна река — вля се и изчезна. Побелели от прах, грохнали и наведени под тежестта на раницата, се влачеха войници от разни полкове. Тук имаше и санитари, пионери, музиканти, чиновници от щипските учреждения. Едни в други, едни през други, без строй и ред, всякой оставен сам на себе си.

Някога, преди войната, началниците никому не позволяваха да остане назад; Някога колоните се движеха правилно, с командири, които стояха на точно определени места; редовно се даваха почивки, съставяха се пушките и войниците с команди се разпущаха и прибираха. Някога имаше големи разстояния между ротите и дружините, за да се избегне прахът. Тогава свиреха тръби, биеха барабани. Рата-та! Рата-та! — и безкрайните колони удряха крак в еднозвучното темпо на марша. По далечен знак на размахана сабя за миг се предаваха от уста на уста стройно-напевни команди и колоните се разгъваха, разпръсваха, събираха. Тяхната подвижна снага се гънеше в правилни фигури, извиваше се в изящна широки завои, издължаваше се в изопнати редици или се сгъстяваше в парадни карета. То бе като пръстите на жилава ръка, която по своя воля ги свива и разпуща.

Сякаш отсечена, тая ръка сега бездействуваше. Заповедно размахваната сабя се тътреше из праха, тръбите — завързани на раницата, барабаните — изпочупени. Някъде из тълпата, прегърбени на конете си, яздят началниците. Те никога не се възвиват назад, не говорят с никого — в някакво странно, страшно безразличие.

Като от запалена пещ лъхат нажежени вълни. Езици от бели, разкалени лъчи облизват лицето, прахът гори очите и гъсто се стели по вежди, по мустаци, в гънките на кожата. Устните стоят полуотворени — изсъхнали и напукани, в зъбите скърца пясък. Потокът се разлива настрани, разредява се към краищата — всеки бяга от съседа си, сякаш от него иде горещината. Но и там е задушно. Прахът и там достига до глезените и избухва на облаци при всяка стъпка.

Почти всеки миг се отделят грохнали войници с изпънати напред вратове под гърбицата на тежката раница и полюлявайки се, поничват в прашната земя. Останалите механично движат подкосени нозе, тикани в потока от незнайна сила.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]