БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ЗОВЪТ НА ВАРДАРА

8.

Когато се събудих, беше вече късно надвечер. Отвсякъде се чуваха неспирни гърмежи — боят продължаваше в пълен разгар. В окопите настаниха дежурен взвод, взеха се нужните мерки за охрана.

Няма никакво примирие. И дивизионният парламентьор се върнал с празни ръце. За него разправяха, че се приближил с автомобил по велешкото шосе, насреща му дошъл офицер на кон, завел го назад, но той скоро се върнал: разговорът не траял дълго.

Боевете значи ще продължат. Какво беше това неловко, безпомощно опитване да се спрат действията? С каква цел? Какво става в България и защо сърбите отказват? Може би не се е стигнало до споразумение или това беше някакъв отчаян опит да се избягнат кръвопролитията? Дали нашите не се чувствуваха силни да продължат предприетото на 16-и юни нападение? Да не е било то само демонстрация, която сърби и гърци превърнаха във война? Но нима на гърците отиваше добре там, при Солун? Нима не им стигаха разгромите, за които знаехме по околен път — нима криволашкото поражение на сърбите не ги е стреснало?

Хиляди неразрешими въпроси измъчваха душата на всекиго — една страшна неизвестност ни гнетеше. От всичко долавяхме обаче, че в София и в главната квартира стават съдбоносни работи — колебливостта и мудната нерешителност в нашите военни операции ни говореха за това. Или имаме някакъв голям неуспех? Ние плахо поглеждахме на север — към отдалечилите се зад Кочани гърмежи, смътно долавяйки в душата си размаха на злокобни криле.

От всички най-безпомощен беше моят ротен командир. При всичкия свой оптимизъм и вяра в добрата звезда на България той не можеше да намери разрешение на тая загадка. Дори и той загуби почва: желязната му логика се разби в противоречивите, непоследователни събития.

Той стоеше мрачен между войниците, нарочно вдаден в обикновените грижи за реда и правилното охранение, предупреждавайки всекиго — да не се повтори снощната печална случка.

Войниците бяха особено внимателни и послушни, носейки в душата си общото смущение — осланяйки се единствено на храбростта и умението на своя ротен. Те се гушеха около него, боязливо изпълнявайки заповедите му, като пред голямо нещастие.

Но ето и нещо ново, което още повече ни изуми: дружинният повика офицерите и съобщи, че полкът ще се върне в старите си позиции оттатък Брегалница. Отстъплението ще стане поред — поротно, нашата рота най-отзад, като ариергард. Тя ще отстъпи последна в 11 часа преди полунощ: предполагаха, че дотогава ще мине вече Брегалница. Да се вземат мерки за сигурна охрана, за да не бъдем изненадани в тила. На войниците да не съобщаваме нищо, докато не тръгнем.

В това време долу зад височината, дето беше щабът на полка, стояха в походни колони ротите от другата дружина. Тихо, без говор и шум, те потеглиха назад в мрачината. Отзад вървяха водоноските и картечниците.

Нашата рота остана съвсем сама по обширните висо-чини. Пратихме застави на мястото на отстъпващите роти, пръснахме навсякъде патрули.

Студеният вятър усилваше тръпките, някакво необоримо чувство сразяваше всички стави. Усамотението в бойното поле — това познават само ония, които са оста-нали откъснати и безпомощни в съприкосновение с неприятеля, далеч от своите! Няма нищо по-страшно от това. да знаеш, че зад теб лежи безкрайно пространство, с което си отделен от другите!

Като сенки се движеха патрулите. Всеки снишил глас — едвам да бъде чут от близкия до него. Заставите бяха в окопите, те трябваше да стрелят при първия знак.

Дойде най-после уреченият час. Събрахме се долу при изворчето. Един взвод с ротния командир остана за най-задна охраняваща част.

И потеглихме през ниви  и храсталаци, газейки някъде дълбок пясък.

Сякаш някой ни преследваше: това не беше ход — ние бягахме, изпреварвайки се един друг.

Най-малкият шум — тракването на манерка, на желязо от пушката, всяко закашляне, дори бързото, задъхано слухтене ни се струваха силни, издайнически шумове, по които сърбите могат да усетят, че отстъпваме. Никой от нашия полк до това време не беше преживял ужаса на отстъплението, никога ние не бяхме обръщали гръб на неприятеля и макар и без поражение, нашето връщане сега раждаше в душите ни паниката на бягащи войски.

То бяха много, километри. Ние вървяхме с часове. Нима толкова напред сме били? Че кога превзехме това голямо пространство, когато ние съвсем неусетно бяхме стигнали до Ежовица?

 Ето я най-после Брегалница — тая черна омагьосана черта, зад която не ни било писано да останем!   Така ли мислехме ние? Колко далеч остана мечтаният Вардар, чийто зов бяхме чули в сърцата си вчерашната утрин след победното сражение!

Ние оставихме Македония в непрогледен мрак. Ние напуснахме с жертви превзетата ивица и сърбите щяха да я завладеят на другия ден и да се върнат отново до Брегалница.

Но дали щеше да се свърши всичко само с това? Какво ни чакаше още?

Минахме по построения от пионерите мост. Те чакали нас, за да го съборят и приберат. Съобщихме им, че отзад има още един взвод.

И потеглихме нагоре по познатите пътеки, край чешмата до заставите, през седловината, откъдето настъпихме преди два дни — всичко близко и мило, като че се връщахме в бащината къща след дълго странствуване.   Горе, на старите биваци, беше претрупано с войски и коне. Всички заспали. Едвам намерихме дружината си. Кой където е бил при пристигането, е легнал в безредие на земята — между тръни, в праха на някоя пътека, в камъни или трева — и е заспал като мъртъв.

Щурците свиреха. Прилепи пресичаха въздуха като стрели.

Към Брегалница е тихо. Узнали ли са сърбите нещо? Но това сякаш никого не интересуваше. Тежък сън оборваше изтощените воини.

И дирейки място между другите, войниците се тръшнаха, морни от пътя — морни повече от всичката тая мъка на неизвестност и злокобие — и мигом заспаха.

На другата утрин всичко стоеше тъй, както бе прекарало нощта. Полето приличаше на гигантски лагер, дето са спрели измъчени от дълъг поход войски. Всички спяха още, завити с платнища, сгушени един в друг като зъзнещи кучета. Тук-таме се белееха офицерски палатки със затворени врати. На много места димяха огньове — това бяха ранобудните кашавари, станали от тъмно да приготвят яденето.

Надолу към Брегалница лазеха ниско до храсталаците прозирни бели мъгли, издигайки се в тънки облаци. През тях се мержелееше доброволно изоставената земя. Ежовица се беше отдръпнала назад в първоначалната си далечина, синееща се като декорация в светлия фон на небето. Вляво — Богословските височини сякаш отместени в друга посока: окото бе свикнало да ги гледа в друго положение от отсрещните позиции. Полето се жълтееше безлюдно, като светло петно между високи планини.

И всичко, което се простираше безкрайно зад тия височини и което ни мамеше със зова на далечен блян, бе потънало невидимо зад планинските вериги, зад познатата недостъпна стена, пред която в неизвестност чакахме по-рано, преди злокобната нощ на 16-и юни. Македония остана много назад, сякаш бе някакъв мираж, потънал в синкавата безбрежност на хоризонта.

Долината на Брегалница — тиха и пуста. Нейното мълчание говореше за благополучното ни оттегляне. Сигурно сърбите още вярваха, че напуснатите ни окопи са пълни с войски и сигурно не смееха да покажат глава зад сините камъни.

Само светлият ден им е разкрил тайната: отдалеч те са забелязали гъмжилото войски по полите на Плачковица — черните мравуняци от разбудили се хора и коне, огньовете и високите офицерски палатки.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]