ПОВИЕН

6.

Скитащ замислен между гробовете, аз чух откъм окопите тънък, креслив, разтреперан глас: някой ме викаше по име.

Обърнах се: из окопа излизаше прост войник, наведен, да го не видят сърбите. Кой ще е този мургав момък с брадясало жълто, сухо лице, с увиснали черни мустаци? Нахлупена фуражка, изцапана с пръст, куртката овехтяла и измачкана, със следите на тежък окопен живот.

Той се втурна към мен, разтварящ ръце да ме прегърне:

„Ти не ме позна. Как ще познаеш мъртвец, излязъл от гроба!"
„Мишка! Какво правиш тук!"

Мишка — моят приятел от студенческите години! Той трепереше в прегръдките ми.

Някога — то беше отдавна — ние бяхме близки другари. Ходехме нощем под звездното небе вън от града и говорехме с мечтателността и увлечението на юноши — за поезия, за жената и назначението на човека, за доброто и злото. Мишка беше чист като девица: не познаваше живота, не беше се сблъскал с него и помислите и чувствата му блестяха под росата на майско утро. Безизкуствен, самороден идеалист, той носеше в душата си светлината на една Христова любов — по-невинен от дете, по-девствен от момиче. Тогава той четеше Толстоя и виждаше света през очите на великия поет.

Но след раздялата постепенно — както става с всички приятели от младини — ние си изгубихме следите и се забравихме.

По неговите трептящи прегръдки аз усетих в душата му велика скръб: не толкова приятелят ме прегръщаше, колкото страдалецът, който зърва всред ужасите един близък.

Мишка ме заведе в окопа.

Спуснахме се — войниците ни сториха място. Мнозина спяха, налягали един до друг, извити неудобно, за да се поберат в тясното място. Издълбали си дупки в стената откъм сърбите — неправилни елепсовидни вдлъбнатини. Почернели от пот раници, разноцветни селски торби, котелчета, тенекиени канчета, кръгли матери, следи от разляна чорба, разхвърляни кокали, парцали, гилзи.

Мишка постла шинела си в дупката и ме покани да седна.
Уловил ръката ми с две ръце, гледащ ме с овлажнели очи, той се сви до мен, облегнат до стената на окопа.

„Толкова близко да сме били и аз да не зная! Досега сто пъти да съм дошъл да те видя! Гледай го ти Мишка! Нима и ти си навлякъл униформата? Че кога служи!"
„Ах, тъжна е моята история — отвърна развълнувано той, — чудя се как издържах всички тия ужаси! Аз все още мисля, че съм умопобъркан. Не ти ли правя впечатление на луд?"
„Ба, лудите никога не признават, че са такива! Ти беше ли тука в последния ден на атаката? Видя какво е война, нали"?

Мишка се поогледа откраднато — да не би някой да подслушва — и зашепна:

„Не зная ти как гледаш на войната, но за мен тя е истинско безумие. Тия около мен са прости хора, те понасят всичко като животни. Те могат да заспиват и през най-страшните минути. Но аз не съм мигвал вече три денонощия. Буквално не съм спал нито час. Помисли си само — отляво и отдясно по един мъртвец. Дето да се допреш, все мокро — кръв! На, погледни ръцете ми — не съм се мил отдавна, — това са следи от кръв. А тия пъшкания на недоумрелите! Цяла нощ ми раздират душата."

Мишка спря, затворил очи. Дълбоко хлътнали, клепачите му образуваха два тъмни кръга. Лицето му бе слабо и смъртно бледо, като на тежко болен.

Стреснат като от сън, той дигна клепки и продължи:

„Тук отпред има един сръбски труп. Този човек живя дълго време — викаше отначало за вода, поменаваше разни имена, охкаше, стенеше — полека-лека гласът му започна да отслабва. Най-после умря. През всичкото време имах чувство, като че това бях аз. И изживях с него цялата му мъчителна агония. Понякога уж заспивах. Но то беше по-страшно: всичко наново беше пред очите ми — хъркат умрели, душат ме мъртвешки ръце, събарят се планини върху ми със страшен гръм. Ах, тъй са се изтънили нервите ми, че сега не мога да изтърпя и най-слабия звук! Блъсне ли се матерка, хърка ли някой насън, драснат ли клечка кибрит — аз цял изтръпвам. Не, това е същинска лудост! И нито един близък наоколо! Никой, тъкмо това е най-тежкото! Колко жестоки са подофицерите, боже мой! Сякаш нарочно ме измъчват, като ме виждат такъв чувствителен. Нито един нежен човек!"
„Че как не си се сближил с офицерите досега!"
„Какво? Да се сближа ли? Аз нарочно ги отбягвам, защото знам, че ще си помислят за мен, както за всички интелигентни в строя: и този се умилква, и този иска благодеяния! — Ти знаеш ли, че не съм ял вече няколко дни? Тая чорба — не мога, не мога повече! Не знам от какво я правят, но имам чувство, като да ям месо от мърша. Раздавам я на войниците. — Нито един не ме е попитал какво ми е, нито един не се е заинтересувал за страданията ми! Селяните — нима те ще ме разберат. А аз съм само в тяхната среда. Ето, погледни ги — те могат да спят! Сраженията минаха и те сега приказват вече за друго. Нощем ходят да обират сръбските трупове. Погледни труповете долу — всички са голи."

Изправихме се. Току до бруствера, на около десети-на крачки — съблечен по риза сърбин, почернял и подпухнал: черно като въглен лице, устните големи, извърнати, зъбите се белеят — от устата излизат зелени мухи. Клепачите подпухнали и изпълнили цялата вдлъбнатина на очите. Под главата — купче черни косми. Черепът съвършено гол: по него пъплят червеи, един до друг, един под друг.

„Мишка, защото не сте го погребали! Под носа ви — ужасно е това! Ами той се е разложил съвсем, сигурно от него иде тая тежка миризма!"
„Има заповед: довечера през нощта ще погребат по-близките. Досега никой не беше се сетил. Тук вляво има още много. Виж другите долу, при черния окоп."

На около стотина метра се очертаваше линията на черен окоп — като да са нахвърляли на бруствера каменни въглища. Там наблизо — около 50—60 трупа. Всички съблечени — белеят се долните им дрехи. Мишка ми обясни:

... Сърбите прибягвали един по един, за да влязат в окопа. Но повечето били убити пред него. Близкият труп бил от веригата, която се опитала да се доближи до нашите окопи. Тя извила вляво и там всички до един били покосени. След неуспешната атака сърбите заели отново позицията си на отсрещната височина: червеникава
линия от изсъхнала шума, току в края на една горичка. Ясно личаха движещи се фигури. Никой не стреляше и сърбите се разхождаха свободно и неприкрито. На бруствера под лактите ми имаше сложена пушка. Не се стърпях — наведох се да се прицеля.

„Как! Нима ти би убил някого?" — ме попита Мишка ужасен.
„Че какво? Ти не си ли стрелял досега?"
„Нито веднъж! Нито един куршум! Аз съм си дал обет, че няма да направя нещастна никоя майка."

Оставих пушката.

И Мишка ми разкри своето верую.
Войната — това е най-голямата човешка мизерия: убиващ своите братя и законът те насърчава с морала на хуните. Трябва да се сложи оръжието и да се прегърне врагът. Целувката щяла да подействува по-силно от най-страшното оръжие...

Сърбите ни забелязаха: над главите ни префучаха няколко куршума. Ние бързо се снишихме в окопа.

„Ето ти, Мишка, най-добрият отговор. На куршума може само с куршум да се отвърне!"
„Те нека стрелят, аз не мога! Може би и отсреща има някой като мене: това е моят истински брат. Сигурно и там има хора, които не искат да убиват човека. Аз си представям бъдещата армия: тя ще побеждава с целувки."
„Никога, Мишка! Никога!"
„Не, то ще дойде един ден. Щом има сега такива хора, то значи, че ще се родят занапред още."
„Разбирам сега защо са те нагрубявали подофицерите! Те знаят, че не стреляш, нали?"
„Всички знаят и ми се подиграват. Мислят, че съм страхливец, че искам да се отърва от строя, за да избягна смъртта. Какво могат да разберат те? — Ах, аз ще полудея, истина ти казвам! Всичко толкова ме измъчва, че надали повече бих могъл да изтрая".

Войниците се раздвижиха като по някаква мълчалива заповед. Зашумяха, развикаха се: превити на две, те бързаха към долния край на позицията: там, между навалицата, един раздавате вечерята.

На няколко пъти ставах да си тръгна, но Мишка умолително ме задържаше. Останали сами, той искаше да
ми доизкаже нестеснено трагедията на душата си. Но вече беше късно — трябваше по това време да бъда в ротата си. И аз го оставих в окопа. Облегнат на пръстта, той ме изпроводи с очи — един отчаян, страдалчески поглед. Обръщах се няколко пъти — Мишка все ме гледаше с черните си кръгове чак докато минах гробовете и се скрих.

Когато се върнах в ротата, дадоха ми да прочета благодарствена заповед от командуващия армията. С високо патетични слова там се говореше за великия подвиг на повиенските герои и за голямото значение на последните боеве, за военните добродетели на българския войник и за спасението на България.

"Герои на Повиен — завършваше заповедта, — вие заковахте противника пред прага на родината! Вие предпочетохте вашата собствена смърт пред смъртта на България! Аз никога не съм се съмнявал в храбростта ви, аз знаех в какви ръце отечеството е сложило съдбата си! Родолюбци, България ви благодари!"
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]