ПОГРОМЪТ

1. ЗАТИШИЕ

Стоят по старите си места дружини и полкове, оръдията почиват, цевта на пушките е изстинала вече. Все същите очертания на планини и долове, все същите познати окопи с пожълтяла шума — дърветата, които служеха за мерни точки, канарите, зад които сърбите се събираха за атака. Както замират след яростна буря уморените вълни, морето се прибира в леговището си и скалите ма брега остават непоклатени, цели мокри от гигантската борба — така се върнаха в окопите си сръбските полкове, напоили с кръв здравия гръб на Говедарник. Нищо не е променено. Само тишината е по-дълбока — тишина на самотни, безлюдни гробища.
Затишие след боеве! Това е сънят на болния, който е прекарал кризата. Това е тишината на пепелището след огнен вихър.

През време на боя сърцето бие с пулса на събитията; замира при неуспехите, сякаш ще спре и ще се пръсне пред страшната неизвестност; пламва и политва във ви-хъра на атаката, крещи с бесния рев на „урата", ридае за падналия другар, замира в зловещия трясък на гранатите. И само когато вихърът премине, когато настане глухотата на затишието, то се притаява в самотния си кът — изтръпнало, обременено от впечатления, десеторно изживяващо в съновиденията всичкия ужас на действителността.

Но идва полека-лека успокоението — вече могат да се преценят резултатите, да се погледне назад, да се проникне в бъдещето. Картината става по-широка, разтварят се изгледи: от ограниченото място, където е ставал боят, вече може да се надзърне далеч по бойната линия, по обширния фронт, по границите на България.
На едно грамадно пространство от Дунава до Бяло море, на една линия, по-дълга от 400 километра, се бяха разположили нашите полкове в югозападния край на България. Отначало това бе залогът за възвръщане на Македония — безкрайният кордон от щикове, които трябваше да проникнат през линиите на сърби и гърци, да достигнат Вардара. Нашите полкове стигнаха Ежовица, Богослов, Криволак — сребърната лента на Вардара се мяркаше в синята далечина. И изведнъж — неочаквани, непредвиждани събития: преустановяване на военните действия, връщане в старите позиции зад Брегалница, отстъплението на една грамадна армия, паниката, безизходността, слуховете за разгрома на втората ни армия, бягането към старата граница

 Бягащи неразбити, охкащи неранени — в отчаяние се прехвърляха цели дивизии от планина на планина, разделяха се полк от полк, сливаха се в чужди дивизии, преплитаха се едни в други — една грандиозна маневра, от която зависеше съдбата на цял народ. В трескавостта на това отстъпление, в мълчанието и убийствената неизвестност, в противоречията и страшната суматоха прозираше безумието на ръка, която е изтървала юздите.

Но дойдоха Повиенските боеве. Три дни свръхчовешки напрежения и България бе защитена при Говедарник. Дивизиите при Калиманци отстояха на отчаяните удари на сърбите. А по на изток — ние вече бяхме получили съобщение — настъплението на гръцките дивизии било спряно, положението се подобрило, старата граница била спасена. „Между долините на Струма и Брегалница — се казваше в един от бюлетините — гърците, заградени от три страни, бяха принудени да отстъпят."

Но Македония остана далеч! През силуетите на здрачени планини се мяркаше като мираж долината на Брегалница. Щип, Кочани, Радовиш и Струмица изчезнаха в далечния юг. И много по-нататък, изгубени в далечината — Кралимарковският Прилеп, Самуиловият Охрид

[Previous] [Next]
[Back to Index]