Македонски Прегледъ
Година XII, книга 1, София, 1940

1. Къмъ историята на Охридската архиепископия-патриаршия

 

Отъ Ив. Снѣгaровъ.

 

 

На 16 януарий 1767 год., по искане на Фенеръ и по заповѣдь на султана Мустафа III, била унищожена славната Охридска патриаршия следъ осемвѣковенъ борчески животъ. Тя се борила за своето независимо сѫществувание и въ византийско време, и подъ турска власть. Ето вече 173 години се изминаха, откогато тази автокефална Българска църква, наследница на Преславската патриаршия, е престанала да живѣе. При все това тя ще живѣе въ съзнанието на охридското българско население. Споменитѣ за последния охридски патриархъ Арсений се предаватъ отъ старитѣ поколѣния на младитѣ съ елегичната пѣсень на охридския поетъ Григоръ Пърличевъ.

 

Отъ историята на Охридската патриаршия се интересуватъ не само българскитѣ учени, но и чужди историци. Бележитиятъ руски църковенъ историкъ Е. Голубински, професоръ въ Московската духовиа академия, ѝ посвети цѣлъ отдѣлъ въ своя цененъ трудъ „Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-валашской" (Москва 1871). Нѣмскиятъ византологъ Н. Gelzer, професоръ въ Лайпцигския университетъ, особено се интересувалъ отъ миналото на Охридската църква. Съ цель да събере исторически документи, въ 1902 год. той посетилъ гр. Охридъ и открилъ въ библиотеката на катедралата „Св. Климентъ оригинала на кодекса на Охридската патриаршия. Съ сѫщата цель ходилъ въ Корча и Костуръ, гдето открилъ нѣколко църковни кодекси съ ценни официални актове. Плодъ на тия негови занимания сѫ съчиненията му „Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunde" (Leipzig 1902) и „Der wiederaufgefundene Kodex des hl. Klemens und andere auf den Patriarchat Achrida bezügliche Urkundensammlungen" (въ сп.

 

1

 

 

2

 

Berichte über die Verhandlungen der königlich sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften zu Leipzig, 55 т., 1903).

 

Живъ иптересъ къмъ миналото на Охридската църква сега проявява А.-Р. Péchayre, сътрудникъ на научното френско сп. „Échos d'Orient", което до 1937 г. се редактираше въ Цариградъ, a отъ 1938 г. — въ Букурещъ. Както се вижда отъ неговитѣ статии въ това списание, той познава добре историята на балканскитѣ народи и внимателно следи развитието на тѣхната историографска книжнина. Проникнатъ отъ любовь къмъ историческата истина, той полага сериозни усилия да я разкрие възъ основа на достовѣрни извори. Привлѣкло е неговото внимание и моето съчинение „История на Охридскатата архиепископия-патриаршия отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394—1767)", издание на Македонския наученъ институтъ (София 1932). Той ималъ добрата воля да прочете внимателно тая обемиста книга и да я подложи на грижлива, обстойна, строга и обективна критика, очевидно съ цель да допринесе нѣщо и той за по-пълно изяснение живота на Охридската архиепископия, която за него е българска църква. Цененъ приносъ е статията му „L'archеvêchе d'Ochrida de 1394 a 1767. A propos d'un ouvrage récent", помѣстена въ сп. „Échos d'Orient", год. 39, № № 182 и 183 (Kadiöy Istanbul 1936). Авторътъ раздѣлилъ статията си на две части подъ заглавия: 1) Vicissitudes politiques et religieuses и 2) La succession épiscopale d'Ochrida: Rectifications et additions. [1] Въ първата часть, помѣстена въ № 182 (стр. 183—204), той дава общъ очеркъ за външното положение и вѫтрешното състояние на Охридската архиепископия, a въ втората часть, помѣстена въ № 183 (стр. 280—323), разглежда моя списъкъ на архиепископи и епархийски архиереи, като внася поправки и добавки въ дати и имена. Въ първата часть, следъ кратъкъ уводъ за положението на Охридската църква въ византийско време, Р. предава съдържанието на речения мой трудъ, като тукъ тамъ дава пояснения или пъкъ отхвърля мои мнения. Въ своя уводъ (183—187) авторътъ се основава на редъ извори и научни изследвания, но не посочва моя трудъ „История на Охридската aрхиепископия", т. I (София 1924),

 

 

1. „Политически и религиозни промѣни", „Охридското епископско приемство. Поправки и добавки".

 

 

3

 

гдето тоя периодъ е описанъ обстойно. Сѫщо не е взелъ предъ видъ и моя по-раншенъ трудъ „Охридската патриаршия. Нейниятъ произходъ, граници и епархии" (София 1919). Най-важна е втората часть отъ критиката на Péchayre. Съ нѣкои негови поправки не съмъ съгласенъ, както ще се види по-доле, но много отъ неговитѣ добавки сѫ ценни сведения. Нѣкои отъ тѣхъ ми бѣха известни и смѣтахъ да ги взема предъ видъ при второ иядлние на моя трудъ. Péchayre доста улеснява моята задача, ако единъ день моята история на Охридската архиепископия прстърпи второ допълнено издание. Когато се решихъ да напечатамъ това свое съчинение, напълно съзнавахъ, че има непълноти. Несъвършено е всѣко човѣшко дѣло, особено едно историческо съчинение, чиято стойность се увеличава въ зависимость отъ количеството на достовѣрнитѣ фактически сведения. Péchayre билъ щастливъ, че му се дала възможность да използува кодекситѣ на Костурската митрополия, които сега се пазятъ въ Атинската народна библиотека. Имахъ случай да ги видя презъ октомврий 1930 г., по време на III. византоложки конгресъ. Тѣ били донесени отъ костурския митрополитъ презъ 1913 год. Понеже въ тѣхъ има актове съ подписи на охридски архиепископи, тѣзи сборници били считани за кодекси на Охридската архиепископия. При разискванията, които станаха по поводъ на моя докладъ „Новъ преписъ на кодекса на Охридската архиепископия" въ казания конгресъ, отъ гръцка страна се съобщи, че дирениятъ оригинaлъ на охридския кодексъ се намира въ Атинската народна библиотека. Радостно изненаданъ отъ това съобщсние, отидохъ въ рѫкописното отдѣление на бибиотеката да ги видя. Достатъчно бѣше да прелистя 1—2 страници, за да заявя решително предъ уредника на отдѣлението, че това сѫ тритѣ костурски кодекса, които Н. Gelzer видѣлъ и описалъ въ своя трудъ „Der wiederaufgefundene Kodex d. hl. Klemens". И сега имамъ силно желание да проуча тѣзи сборници, които съдържатъ не само имена на архиепископи и епархийски архиери, но и много сведения за вѫтрешния животъ на Охридската църква. За жалость, на българскитѣ учени не се дава лесно такава възможность. Съ нетърпенис очаквамъ пълното обнародване на документитѣ въ тия костурски кодекси.

 

Самъ труженикъ въ историческата наука, Péchayre знае

 

 

4

 

за трудноститѣ, които българскитѣ историци срѣщатъ, и счита неизбѣжни трудноститѣ въ моя трудъ.

 

„Ако следва — казва той — да се изтъкнатъ въ това съчинение нѣкои непоследовности (inconséquences), нѣкои недостатъци въ информацията (faiblesses d'information), трѣбва също да се признае, че тѣ сѫ малко нѣщо въ сравнение съ масата документи, събрани, изучени и турени въ работа (inis en oeuvre) отъ автора. Неговитѣ предшественици Голубински и Гелцеръ, безъ съмнение, му бѣха прокарали (frayé) пѫтя. Особено последниятъ си бѣ далъ доста трудъ въ 1902 г., за да дири нови документи или да провѣри на самото мѣсто даннитѣ, които му изглеждаха съмнителни или твърде кратки (sommaires), и това въ една страна, гдето имаше да се очакватъ миого несгоди".

 

Гелцеръ си съставилъ проектъ да издаде заедно съ Louis Petit [1] всички архивни докумснти относно Охридската архиепископия, но смъртьта му попрѣчила да осѫществи тоя проектъ.

 

„Снѣгаровъ — продължава Péchayre — не е искалъ да чака обнародването на нови документи, защото особено на Изтокъ отношенията не сѫ никакъ лесни. Не можеше да се мисли (songer) за рускитѣ архиви, гдето Муравьевъ бѣ събралъ толкова подробности за източнитѣ просители на милостиня, прелати и прости монаси. Разпокѫсана Македония не бѣ вече достѫпнша. Софийскиятъ профссоръ не можеше да продължи анкетата на ученитѣ отъ руския институтъ въ Цариградъ, обнародвана въ 1899 год., и да попълни на самото мѣсто своята документация върху Охридската българска църква (sur l'église bulgare d'Ochrida). Трѣбва прочее да се считаме щастливи, че той реализиралъ, безъ да се бави повече, това значително дѣло (cette oeuvre considérable). Славянскитѣ извори му доставили изобилни материали, които той пръвъ използувалъ (qu'il est le premier à utiliser). Гръцкитѣ извори, изглежда, му били по-малко достѫпни. Въ ромънскитѣ архиви, ние установихме това, се пазятъ още много ценни документи. Венеция е доставила на единъ български ученъ, Иванъ Сакъзовъ, сведения отъ голѣмъ интересъ за населението на Македония и за неговия български характеръ презъ XIV и XV вѣкове. Виена, въ архивитѣ на Императорския дворъ, пази други следи за сношенията (tractations) съ охридскитѣ религиозни власти въ края на XVII и началото на XVIII в.

 

 

1. Ученъ католишки архиепископъ въ Атина.

 

 

5

 

„Но авторътъ, както казва въ предговора, знаелъ за празднотитѣ на своето съчинение и съзнавалъ, че едно здание може да се уголѣмява съ събиране на нови материали. Всѣки мисли като него" (321—322).

 

При все това Péchayre казва, че въ този трудъ има качествата, които го правятъ „единъ водачъ толкова разсѫдителенъ, колкото и ученъ" [1].

 

Спирайки се на печатнитѣ грѣшки, които сѫ неизбѣжни (sur les inévitables fautes d'impression), Péchayre смѣта за щастие, че вижда рѣдко такива грѣшки въ едно съчинение, „гдето почти на всѣка страница се използуватъ четири различни азбуки и гдето се представятъ хиляди цифрени посочки". Гой изтъква и „печатната представителность" (la présentation typographique) на киигата, която е далечъ отъ натрупаностьта, каквато представятъ твърде много книги, напечатани съ славянски букви". „Остава само — завършва Р. — да благодаримъ на тъй компетентния комитетъ (Македонския наученъ институтъ) и да го поздравимъ, че недавна е обнародвалъ едно съчинение отъ такава стойность" [2] (стр. 321—322).

 

*  *  *

 

Въ своя критически разборъ Péchayre, както казахъ, е добросъвѣстенъ и доста взискателенъ. Той, напр., не харесва начина, по който сѫ описани епархиитѣ на Охридската църква (глава трета). Тѣ били изброени въ видъ на „най-проста купчина [3], намѣсто да бѫдатъ представени въ списъци и по области (en tableaux et par régions), което би позволило да се забележатъ бърже и съ по-голѣма сигурность станалитѣ промѣни въ една епоха и друга" (стр. 200). Авторътъ намира моя списъкъ на манастиритѣ за „поучителенъ, безъ да има равноцененъ" [4], обаче това не било „достатъчно за оня, който

 

 

1. C'est à cette date (завладяването на Охридъ отъ турцитѣ) que le professeur Ivan Snégarov fait commencer la seconde période de l'Église autonome d'Ochrida, celle qu'il présentait récement au public dans un volume où l'on retrouve les qualités qui font de lui un guide judicieux autant qu'érudit (стр. 187).

 

2. Il ne reste plus qu'à remercier et à féliciter ie comité si compétent qui a pourvu à la publication d'un ouvrage de cette valeur.

 

3. ... mais il est regrettable que celles-ci (епархиитѣ) soient énumerées dans l'entassement le blus banal.

 

4. Une nouveauté fort instructive, sans équivalent juscu'alors, c'est ia liste des monastères dépendant d'Ochrida (стр. 200).

 

 

6

 

иска да го използува". Въ края на тази глава би било желателно да има още два списъка: 1) на мѣстата, които владѣелъ единъ манастиръ, и 2) на игуменитѣ на всѣки манастиръ (стр. 200). За глава „Иерарси" (архиепископи и епархийски архиереи) авторътъ казва, че тя е най-важната часть на моето съчинение (се chapitre est la partie la plus importante de cet ouvrage), „която всѣки споредъ възможноститѣ си подпомага, за да стане единъ още по-полезенъ инструментъ". Обаче той изказва съжаление, че нѣма „общъ списъкъ (l'absence d'un tableau général) на иерарситѣ въ хронологиченъ редъ, който би улеснилъ ползуването" отъ съчинението „и би позволилъ на издирвачитѣ бързи справки" (стр. 204). Той съжалява, че въ съчинението нѣма географска карта и библиография, която щѣла да бѫде по-важна (plus d'importance), отколкото обнародваниятъ отъ мене рѫкописенъ поменикъ съ имената на дарителитѣ на Охридската патриаршеска църква „Св. Климентъ" (вж. моя трудъ, стр. 542—558). Отъ този поменикъ, споредъ Р., не ще научатъ нищо ония, които познаватъ историята на Охридската область, a чужденцитѣ и не ще го прочетатъ (стр. 322).

 

Посоченитѣ бележки се отнасятъ до технически недостатъци, нѣкои отъ които и азъ съзнавахъ преди обнародването на моя трудъ, но не бѣше възможно да ги отстраня. Списъци на манастирскитѣ владения и игумени може да се съставятъ, ако има достатъчно сведения, които мѫчно се събиратъ при днешното твърде лошо политическо положение на Македония, кѫдето, както и Péchayre изтъква, „никакво българско печатно произведение, дори и най-безобидното, не може да проникне безъ рискъ за живота на притежателя". [1] Дано се осѫществи пожеланието на Péchayre да допълня тѣзи списъци, т. е. да се даде и на българскитѣ учени свобода да правятъ издирвания въ Македония, главната область на Охридската патриаршия.

 

Сѫщо трѣбва да кажа, че статистичното представяне на епархиитѣ, както иска критикътъ, е желателно и изпълнимо, когато се знае точно броятъ на епархиитѣ презъ всѣка епоха. При непълни сведения за епархиитѣ, много отъ които презъ

 

 

1. car aucun imprimé bulgare, fût-il le plus inoffensif, ne peut pénétrer dans се pays: le detenteur y risquerait sa vie (стр. 201).

 

 

7

 

XV и XVI в. не сѫ били постоянно притежание на Охридската архиепископия, не може иначе да се изложи материалътъ, освенъ въ рaзкaзъ за измѣненията, които срѣщаме въ епархийското устройство въ една или друга епоха. Такова описание не прилича на просто натрупване, както пренебрежително се изразява критикътъ, a то е извършено поo опредѣленъ редъ и планъ. При това епархиитѣ къмъ 1530 г., отъ когато има приблизителенъ списъкъ, сѫ посочени по области (Македония, Албания, сръбскитѣ земи) (вж. м. съч., стр. 160). Най-прегледно би било, ако бѣхъ приложилъ географска карта на Охридския диоцезъ съ епархиитѣ му въ разни епохи, но това е възможно, когато се знаятъ точно границитѣ на епархиитѣ и тѣхниятъ брой. При непълни и неточни сведения за епархиитѣ, едва ли би била научна такава карта. Съзнавайки нуждата на читателя да има представа за Охридския диоцезъ, приложихъ географска карта съ приблизителнитѣ граници на Охридския диоцезъ въ разни епохи въ съчинението си „Охридска патриаршия" (София 1919 г.) и смѣтахъ за излишно да я приложа и въ съчинението си „История на Охридската архиепископия-патриаршия" толкозъ повече, че тази книга излѣзе доста голѣма и трѣбваше да се съобразявамъ съ ограниченитѣ срѣдства на издателя — Македонския наученъ институтъ.

 

Липсата на библиографски списъкъ може да е техниченъ недостатъкъ, който лесно можеше да се избѣгне, но да се подценява издадениятъ отъ мене поменикъ, едва ли е основателно. Да го замѣнѣхъ съ книгописъ, това не би допустналъ и самиятъ издатель, респ. председательтъ на Македонския наученъ институтъ, иокойниятъ проф. Л. Милетичъ, понеже както азъ отъ историческо гледище, така той отъ филологичсско и етнографско гледище, давахме на този охридски паметникъ известна стойность, която (въпрѣки категоричното отрицание на Péchayre) все ми се вѣрва, че ще се признае и отъ други, които се интересуватъ отъ живота на Охридската патриаршия.

 

*  *  *

 

Тукъ ще разгледамъ и нѣкои твърдения на критика.

 

Въ своята уводна часть Péchayre прави интересна съпоставка между две исторически събития: признаване на независимостьта

 

 

8

 

на Българската църква въ Охридъ отъ византийския императоръ Василий II и унищожеяието на тази църква отъ Цариградската патриаршия. Указътъ на Василия II билъ спазванъ повече или по-малко въ течение на осемь вѣка, a решението на Цариградската патриаршия изгубило всѣкаква сила въ края на единъ вѣкъ (съ учредявансто на Българската екзархия). Авторътъ решително твърди, че Българската църква въ Охридъ не е било изкуствено създание. Тя била наследница на Бългaрскaтa църквa, която основалъ Борисъ-Михаилъ и чиято „независимость" признали императоръ Василий I (867-886) и патриархъ Фотий [1]. После въ 927 г. Романъ Лакапинъ потвърдилъ тоя фактъ, като призналъ българския патриархъ, чиято резиденция била въ Доростолъ. (стр.183).

 

Ние не знаемъ точно, кога основаната отъ Бориса Българска църква е станала напълно независима отъ Цариградската патриаршия, [2] сир. автокефална, като се преименувала отъ архиепископия въ патриаршия, но това не ще да е станало при князъ Бориса [3] (852—889), нито при неговия синъ Владимиръ (889—893), който, както се знае, се опитвалъ да възстанови езичеството. Въздигането на Българската църква въ патриаршия било въ връзка съ развоя на славянобългарската духовна култура и особено съ провъзгласяването на Симеона за царь. Ние нѣмаме известие, че Византия признала независимостьта на Българската църква още при Симеона (893—927). Това и не би било възможно тогава поради враждебнитѣ отношения между България и Византия. Споредъ единъ охридски документъ, навѣрно отъ XII в. (т. н. Дюканевъ списъкъ на българскитѣ архиепископи), византийскиятъ императоръ Романъ Лакапинъ (919—944) призналъ достоинството на българския патриархъ Дамяна, който пребивавалъ въ

 

 

1. Cette Église bulgare d'Ochrida, en effet, n'était pas une création artificielle, elle était l'héritière de l'Église bulgare qu' avait fondée Boris-Michel et dont l'indépendance avait été reconnue par l'empereur Vasile I^er et le patriarche Photlus, comme nous l'apprend une lettre du pape Jean III du 13 août 880 (п. сп., стр. 183).

 

2. Срв. м. ст. „Учредяването на Българската православна църква", сп. Македонски прегледъ, год. VIII, кн. 1, стр. 35—38.

 

3. Въ посоченото писмо на папа Иоанъ VIII (то било отправено до императора Василий I) не се говори, че Византия признала независимостьта на Българската църква (Migne, Patrol. lat., t. 126, № 296 ; срв. B. Н. Златарски, История на Българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове, т. I, ч. 2, стр. 193—194).

 

 

9

 

Доростолъ (днесъ Силистра) и заедно съ това Българската църква за автокефална [1]. Ако се вѣрва на това късно съобщение, основано, по всѣка вѣроятность, на старо охридско предание, това важно църковно събитие станало при царуването на Петра (927—969) въ връзка съ мирния българо-византийски договоръ, скрепенъ съ неговата женитба за Лакапиновата внучка Мария. Точната дата на тоя договоръ не е известна, но се приема, че билъ сключенъ нѣколко месеци следъ смъртьта на царь Симеона († 27 май 927) [2]. Признаването нa Българската патриаршия, по всѣка вѣроятность, било свързано съ признаването на царската титла на българския владѣтель Петъръ. Обаче има споръ за датата на това събитие. Едни историци смѣтатъ, че Византия е признала царската титла на Петра въ 927 год. при сключването на българо-византийския договоръ [3]. Други мислятъ, че царската титла на Петра била призната нѣколко години следъ сключването на договора [4]. Може да се приеме, че съ бракосъчетанието на Петра било свързано признаването на царската му титла. Едва ли били възможно такова сродяване, ако византийскиятъ дворъ е отричалъ царското достоинство на Петра. При това самитѣ византийски императори [5] биха имали честолюбивото желание, тѣхниятъ

 

 

1.

(y Gelzer, Der Patr. v. Achrida, стр. 6; Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд., стр. 566).

 

2. Споредъ В. Н. Златарски, въ края на септемврий или въ началото на октомврий 927 год., (п. съч., I², стр. 518; срв. и стр. 533-534).

 

3. М. Дриновъ, Съчинения, 1, стр. 435; К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. на Страшимировъ, стр. 126; Златарски, п. съч., стр. 526. Това мнение имахъ предъ видъ, та свързахъ признаването на Българската патриаршия съ сключването на договора (История на Охридската архиепископия, I, стр. 8).

 

4. Голубински мисли, че „всего вѣроятнѣе" Българската патриаршия (следов., н царската титла на Петра) била призната въ 932 год., когато споредъ него царь Петъръ се оженилъ за внучката на Романа Лакапина (Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей, стр. 38—39). Споредъ A. Rambaud, Византия признала царската титла на Петра чакъ следъ 945 г. (следъ смъртьта на Романа Лакапина) (L'empire grec au X-me siècle, Paris 1870. стр. 342-343).

 

5. Романъ Лакапинъ управлявалъ съвмѣстно съ зетя си Константинъ и сина си Христофоръ, които се титулували единиятъ втори императоръ, a другиятъ трети императоръ.

 

 

10

 

новъ височайши зеть да бѫде наричанъ отъ Византия така, както той се титулувалъ и народътъ му го наричалъ. Споредъ византийски хронисти, на сватбеното пиршество въ Цариградъ „българитѣ" (царь Петъръ, Георгий Сурсувулъ и др. български боляри) [1] силно настоявали тъстътъ на царь Петра, Христофоръ, да бѫде провъзгласенъ за втори императоръ, безъ съмнение, съ цель да се представи, че новата българска царица не е обикновена византийска княгиня, a дъщеря на византийския престолонаследникъ и, следователно, достойна по своя рангъ за съпруга на българския царь. Сѫщо така Романъ Лакапинъ и Христофоръ ще да имали подобна амбиция — да представятъ предъ византийското общество, че тѣ се сродяватъ не съ обикновенъ чуждъ владѣтель, a съ βασιλεὺς. Това било още по-необходимо, за да се избѣгнатъ укори, че византийскиятъ императоръ е отстѫпилъ отъ вѣковния обичай да не се сродяватъ византийскитѣ императори съ народи, чужди по нрави на византийската държава, съ изключение само на франкитѣ. Наистина, Константинъ Багренородни силно нападалъ Романа Лакапина, че отстѫпилъ отъ тоя обичай, но той не изтъквалъ, че обичаятъ билъ нарушенъ поради това, че Петъръ нѣмалъ царско достоинство. За него Романъ Лакапинъ билъ виновенъ, че сродилъ византийския дворъ изобщо съ българитѣ, съ които не бивало, съгласно съ стария обичай, да се сродява Византия дори и чрезъ далеченъ членъ на императорското семейство. Очевидно, Константинъ Багренородни далъ изразъ на своето недоволство, че Романъ Лакапинъ го понижилъ отъ втори императоръ на трети, за да угоди на сина си Христофора и на българитѣ. Че византийската княгиня Мария се оженила за български βασιλεὺς, a не за български ἄρχων, както византийцитѣ наричали предшественицитѣ на царь Петра, въ това ни увѣрява съобщението на Симеона Логотета, че, когато Мария заминала за България съ мѫжа си Петра, тя тѫжела, че се раздѣляла съ своитѣ родители, но сѫщевременно и се радвала, че „била оженена за мѫжъ царь и провъзгдасена за българска владѣтелка" (ὡς βασιλεῖ προσηρμόσθη ἀνδρὶ καὶ δέσποινα Βουλγάρων προσηγορεύθη) [2].

 

Кога e ставало бракосъчетанието на царь Петра и Мария, преименувана Ирина? Обикновено се поддържа, че то било

 

 

1. Вж. разборъ на това визант. известие у Златарски, п. съч., стр. 523, заб. 4.

 

2. Срв. Златарски, п. съч., стр. 526, заб. 2 и стр. 535.

 

 

11

 

едно отъ условията на мирния договоръ, и, следователно, се извършило скоро, следъ като царь Петъръ и Романъ Лакапинъ сѫ подписали договора въ Влахернския дворецъ [1]. Ако вѣнчавката била извършена, наистина, отъ цариградския патриархъ Стефанъ II († 15 юлий 928 год.), както съобщаватъ византийскитѣ хронисти (Симеонъ Логотетъ и др.). то 8 октомврий, когато билъ подписанъ брачниятъ договоръ на Петра съ Мария, може да се отнесе само къмъ 927 год. [2]

 

Ако тая дата, може да се каже, е установена, все остава неясно, кога точно Византия признала българския свещеноначалникъ за патриархъ. Изхождайки отъ срѣдневѣковния възгледъ, че не можеда има царь безъ патриархъ, трѣбва да приемемъ, че и това събитие станало въ 927 год. като логическа последица отъ това, че била призната царската титла на Петра. Както видѣхме, българскитѣ държавници, които придружавали Петра при бракосъчетанието му, сѫ държали много за достоинството на своята държава. По тѣхно искане византийскиятъ императоръ се задължилъ, както съобщава Лиудпрандъ (посланикъ на германския императоръ Отонъ I въ Цариградъ презъ 968 г.), съ писменъ договоръ, скрепенъ съ клетва, да отдаватъ на българскитѣ пратеници по-голѣма честь, отколкото на пратеницитѣ на всички други народи [3]. Това значело, че Византия се задължила да счита българския царь по-горе отъ други владѣтели, дори по-горе отъ германския императоръ [4]. Твърде е било възможно, българскитѣ политици да сѫ искали въ сѫщото време да се признае независимостьта (автокефалията) на Българската църква и патриаршеското достоинство на нейния началникъ, за да имало и добри църковни отношения между дветѣ държави. Обаче се явява въпросътъ: ако при сключването на българо-византийския договоръ, по заповѣдь на Романа Лакапина, както съобщава охридскиятъ

 

 

1. Дриновъ казва, че „заедно съ мирния договоръ билъ подписанъ и брачниятъ съюзъ на Петра съ Мария, на 8 октомврий 927 год. Незабавно било извършено и бракосъчетанието" (Съчинения, I, стр. 434). Споредъ Златарски, вѣнчавката била извършена „наскоро" следъ подписването на мирния договоръ, именно 8 октомврий 927 год. (п. съч., стр. 534).

 

2. Както видѣхме, Голубински го поставя въ 932 год., когато Цариградската патриаршия вдовствула.

 

3. Liudprandi episcopi cremonensis, Opera omnia, ed. altera, Hannoverae 1877, Legatio, cap. 19, p. 145.

 

4. Дриновъ, п. съч., стр. 435; срв. Златарски, п. съч., стр. 529.

 

 

12

 

паметникъ, българскиятъ духовенъ началникъ Дамянъ билъ провъзгласенъ за патриархъ, то защо при вѣнчавката на царь Петра и Мария българскиятъ патриархъ билъ съвсемъ пренебрегнатъ? Въ знакъ на помирение и каноническо общение между дветѣ църкви редно би било и новопризнатиятъ български патриархъ да участвува въ това свещенодействие — залогъ за вѣчно българско-византийско приятелство. Дори би било правилно вѣнчавката да се извърши въ Преславъ отъ българския патриархъ, понеже царь Петъръ билъ неговъ пасомъ, и свещенодействието на цариградския патриархъ било намѣса въ чуждъ църковенъ диоцезъ — нѣщо строго забранявано отъ църковнитѣ канони. Въ случая не можело да има две вѣнчавки, както бѣ съ брака на днешния български царь, т. е. Петъръ и Мария да сѫ били повторно вѣнчани въ Преславъ отъ българския патриархъ.

 

Друго обстоятелство, което прѣчи да се свързва признаването на Българската патриаршия съ брака на Петра, е това, че византийскитѣ хронисти, описвайки тържествата по бракосъчетанието на Петра и Мария, съобщаватъ и нѣкои отъ условията на сключения договоръ (освобождение на византийски пленници, царска титла на българския владѣтель, ежегоденъ данъкъ на Византия), обаче никой отъ тѣхъ не съобщава, че българскиятъ духовенъ началникъ билъ признатъ официално за патриархъ, нито го наричатъ така, a продължаватъ да го титулуватъ само архиепископъ.

 

Споредъ охридския документъ, Дaмянъ билъ българскиятъ духовенъ началникъ, когото Византия признала за патриархъ и който после (къмъ 972 г.) билъ сваленъ отъ визант. императоръ Иванъ Цимисхи. Голубински намира, че много дълго би било управлението на Дамяна, ако се отнесе признаването на патриаршеското му достоинство презъ първата половина отъ царуването на Романа Лакапина. Затова, споредъ него, Дамянъ билъ признатъ за патриархъ отъ Византия презъ втората половина отъ царуването на Романа Лакапина. Голубински не опредѣля границитѣ на тѣзи половини, но отнася това събитие къмъ 932 год. [1]. Златарски пъкъ, считайки признаването на Българската патриаршия за едно отъ условията на българо-византийския договоръ отъ 927 г., иска да ни убеди,

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 9, заб. 4.

 

 

13

 

че първиятъ български свещеноначалпикъ, признатъ отъ Византия за патриархъ, билъ Димитрий, a не Дамянъ, който споредъ него билъ последенъ български патрнархъ презъ време на първото царство (разбира Петровото царство) [1]. За основание му служи обстоятелството, че не е било възможно да бѫде патриархъ едно и сѫщо лице (Дамянъ) около 45 години (927—972). Наистина, трудно е да се допустне толкова дълго висше управление на едно и сѫщо лице, но не е било невъзможно. Българскиятъ екзархь Иосифь управлявалъ 38 години (1877—1915), митрополитъ Симеонъ — 65 години (1872—1937). Ако се основаваме на охридския документъ, не можемъ да отхвърляме името на българския духовенъ началникъ, който билъ признатъ отъ Византия. Тамъ изрично се казва, че при Дамяна Бълг. църква била почетена съ автокефалия и той именно билъ провъзгласенъ за патриархъ отъ царския синклитъ по заповѣдь на царь Романа Лакапина. Съставительтъ на документа, несъмнено, се ползувалъ отъ писмени известия. За сердикския „архиепископъ" Протогенъ той посочва деянията на първия сердикски съборъ. За Методия, Горазда и Климента той ще да е черпилъ сведения отъ пространното житие на св. Климента, [2] може би и отъ житието на св. Meтодия. [3] За българскитѣ духовни началници въ Дръстъръ, Воденъ, Прѣспа и Охридъ той ще да се с ползувалъ отъ охридски сведения за тѣхъ (може би въ негово време, срѣдата на XII в., е имало въ Охридската архиепископия списъкъ на охридскитѣ архиепископи). Въ всѣки случай изобилието на имена (лични и географски) показва, че съставительтъ на документа ималъ на рѫка писмени известия. Иначе той не би могълъ да разграничи, че Дамянъ ималъ седалище въ Дръстъръ,

 

 

1. Български архиепископи-патриарси презъ първото царство, въ сп. Известия на Историческото дружество, кн. VI, стр. 14-22; История на българската държава, т. I, ч. 2, стр. 529.

 

2. Рѫкоположението на Методия за епископъ на Моравия Панонска (прев. на Д. Т. Ласковъ, стр. 20, 17), рѫкоположението на Горазда за епископъ (с. тамъ, стр. 34, гл. VI), изгонването му отъ духоборцитѣ (с. тамъ. стр. 43 гл. XII), поставянето на Климента за велички епископъ и за надзорникъ (ἐφορᾶν) на третата часть отъ бълг. царство (= Кутмичевица). Съставительтъ, изглежда, не се е придържалъ строго за текста, та допуска фактически грѣшки: поставилъ папа Николая следъ Адриана, Климентовото епископство преди неговото духовно надзорничество въ Кутмичевица.

 

3. Съобщението за папитѣ Николай и Адрианъ.

 

 

14

 

Германъ-Гавриилъ — въ Воденъ и Прѣспа, a Филипъ — въ Охридъ. Като нѣмаме другъ изворъ, нѣма основание да тълкуваме по своему известието на тоя охридски паметникъ за Дамяна. Щомъ седалището на Дамяна билъ гр. Дръстъръ, то трѣбва да се мисли, че признаването му за български патриархъ не е станало тогава, когато седалището му било въ столицата Преславъ.

 

Кога и защо българскиятъ патриархъ се премѣстилъ отъ Преславъ въ Дръстъръ, не може да се установи. Проф. Златарски твърди, че когато въ 927 год. въ Цариградъ се съгласили да признаятъ българския свещеноначалникъ за патриархъ, поставено било „като непремѣнно условие, че епископътъ на престолния градъ не може да бѫде и патриархъ, a за такъвъ трѣбва да се избира измежду другитѣ епархиални епископи или митрополити, като сѫ го мотивирали, вѣроятно, съ това, че български патриархъ може да бѫде епископътъ или митрополитътъ само на такъвъ градъ или епископия, която води началото си още, ако не отъ апостолитѣ, то поне отъ първитѣ времена на християнството на Балканския полуостровъ, а не епископътъ на такъвъ градъ, който никога не билъ цеитъръ на епископия, какъвто с билъ тогава българскиятъ престоленъ градъ Преславъ”. Това било само привиденъ предлогъ на византийцитѣ, a въ сѫщность, споредъ Златарски, като не се съгласявали столичниятъ епископъ да бѫде български патриархъ, тѣ искали да да покажатъ на българитѣ, че тѣхниятъ „свещеноначалникъ се издигалъ въ степень патриархъ не по важностьта на мѣстото — столицата", a по благоволение на византийския императоръ и цариградския патриархъ, и затова той не е равенъ по достоинство и власть на цариградския патриархъ. [1] — Нѣма да влизамъ тукъ въ подробенъ разборъ на това мнение. Нѣмаме никакво историческо свидетелство, че Византия се рѫководила отъ посочения мотивъ, когато признавала една помѣстна църква за автоксфална. Напротивъ се знае, че тамъ се придържали за правилото, че църковното устройство трѣбва да бѫде въ съгласие съ гражданското устройство. [2] Нови епископии се откривали и въ мѣста, които въ старохристиянско време не сѫществували, напр. Другувитийска (въ епархията

 

 

1. П. съч., стр. 530—531.

 

2. Срв. тукъ, стр. 34—35.

 

 

15

 

на солунския митрополитъ) и Смоленска (въ епархията на филипийския митрополитъ) [1]. Наречени сѫ били така, несъмнено, по имената на славянскитѣ племена драговити и смоленци, които населявали тѣзи мѣста. Юстинианъ Велики учредилъ отдѣлна самостойна архиепископия въ съвсемъ новопостроенъ градъ — Първа Юстиниана. Императоръ Василий II Българоубиецъ призналъ и утвърдилъ независимостьта на Българската пърква въ Охридъ, като се основавалъ не върху старохристиянския произходъ на Охридската (= Лихнидска) епископия, a само върху правото на българския народъ за църковна независимость и върху факта, че тогава седалище на българския духовенъ началникъ билъ гр. Охридъ. Ако Василий II успѣелъ да покори Самуиловото царство по-рано, именно когато българскиятъ патриархъ седѣлъ въ Воденъ или Прѣспа, то той щѣлъ да узакони сѫществуването на Българската църква въ града, гдето заварилъ нейния началникъ (патриархъ), сир. въ града, който тогава билъ неинъ центъръ. Въ такъвъ случай Българската църква щѣла да се нарича по-късно Воденска архиепископия или Прѣспанска вмѣсто Охридска. Никейскиятъ патриархъ поставилъ независимъ архиепископъ на Сърбия съ седалище въ Жича, който не билъ старохристиянски епископски центъръ. Москва сѫщо не билъ такъвъ центъръ, но въ 1590 г. всичкитѣ източни патриарси сѫ признали нейния митрополитъ за патриархъ, пети по редъ. Да не говоримъ за Ромънската патриаршия (центъръ Букурещъ), автокефалната Полска православна митрополия (центъръ Варшава), Албанската архиепископия (центъръ Тирана, гдето и въ турско време нѣмаше епископска катедра).

 

Че Преславъ билъ дълго време седалище на българскитѣ патриарси, ни свидетелствува синодикътъ на царь Бориса. Въ тоя паметникъ преди търновскитѣ патриарси сѫ посочени преславскитѣ патриарси Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий, очевидно съ цель да се изтъкне, че Търновската патриаршия е възобновена Българска патриаршия, която се намира въ Преславъ. Ако Димитрий, първиятъ български патриархъ признатъ отъ Византия, споредъ проф. Златарски, както и неговитѣ приемници Сергий и Григорий не сѫ седѣли въ Преславъ,

 

 

1. ὁ Δρουγουβιτίας, ὁ Σμολαίνων (Н. Gelzer, Texte der Notitiae episcopatuum, стр. 554 и 558).

 

 

16

 

a въ Дръстъръ, то въ речения синодикъ тѣ трѣбвало да бѫдатъ наречени дръстърски. Навѣрно, въ Търново и изобщо въ днешна Северна България е сѫществувало предание, че старата Българска патриаршия се намирала въ Преславъ.

 

Дамянъ ще да е премѣстилъ патриаршеското седалище отъ Преславъ въ Дръстъръ по нѣкакви външни причини, поради които и неговитѣ приемници мѣстили столицата си, както ни увѣрява имп. Василий II въ единъ отъ хрисовулитѣ си. [1] Споредъ Дриновъ, това е станало къмъ края на царуването на Петра (п. съч., стр. 436). Достовѣрно е, че Дръстъръ билъ седалище на българския патриархъ въ времето на царь Петра и при падането на Източното българско царство. [2] При сегашнитѣ ни сведения не можемъ да установимъ, откога българскиятъ патриархъ почналъ да седи въ Дръстъръ, но, съгласно съ охридския паметникъ, това ще да е станало още въ царуването на Романа Лакапина, т. е. не по-късно отъ 944 г. Понеже нѣмало или не сѫ известни причини да се премѣсти Българската патриаршия веднага следъ българо-византийския договоръ отъ 927 год., може да се мисли, че то се случило следъ тази година. Изобщо, ако се основаваме на охридския документъ, трѣбва да допускаме, че българскиятъ патриархъ билъ признатъ отъ Византия чакъ следъ премѣстването си въ Дръстъръ, между 927 и 944 год.

 

Péchayre изтъква, че както Иванъ Цимисхи въ 972 год. завзелъ източнитѣ области на българската държава съ помощьта

 

 

1. Ако се движимъ въ предположения, може да се мисли, че поради нѣкакъвъ конфликтъ съ царь Петра българскиятъ патриархъ напустналъ царската столица и се установилъ въ Дръстъръ. Загадъчно е, че царь Петъръ се обърналъ по въпроса за богомилитѣ не къмъ своя патриархъ, a къмъ цариградския патриархъ Теофилактъ (933—950), синъ на Романа Лакатина, лекомисленъ младъ човѣкъ и безъ призвание за духовно служение (срв. Јевс. Поповић, Опћа црквена историја, ср. прев., I, Сремски Карловци 1912, стр. 791). За писмото на Петра вж. Н. М. Петровскій, Писмо патpiapxa константинопольскаго Ѳеофилакта царю Болгаріи, Извѣстія отдѣл. русскаго языка и словесности Петрогр. Академіи наукъ, т. XVIII, кн. 3, стр. 365—372; бълг. преводъ у Златарски, п. съч., стр. 840—845.

 

2. Въ II хрисовулъ Василий II казва ясно:

(y Голубинскій, п. съч., стр. 261; Ивановъ, Бълг. старинн изъ Македония, II изд., стр. 557).

 

 

17

 

на руситѣ (avec l'aide des Russes), така и Василий II е предприелъ да покори България сѫцо подпомогнатъ отъ руски войски (aidé lui aussi par des troupes russes), (стр. 183). Който не e запознатъ добре съ историята на българското царство презъ втората половина на X в., би помислилъ, че наистина руситѣ сѫ били решителни участници въ завоевателнитѣ войни на Ив. Цимисхи и Василия срещу България. Въ първия случай руситѣ начело съ князъ Светослава били противници на византийцитѣ. Следъ като въ 970 год. руситѣ превзели Източна България (съ Преславъ) и достигнали до византийската граница, тѣ заплашвали и Цариградъ. Следъ отказа на Светослава да напустне България, византийскиятъ императоръ Иванъ Цимисхи (969—976) почналъ да ce готви, за да изгони насила руситѣ отъ българскитѣ области. Подпомагани отъ печенези и маджари, както и отъ български дружини, руситѣ ce втурнали въ Одринско, но презъ есеньта на 970 гол. били разбити отъ византийския всеначалникъ Варда Склиръ предъ Аркадиополъ (днесъ Люле-бургазъ). Руситѣ ce оттеглили въ България, но презъ лѣтото на 971 г. пакъ нахлули въ Одринско. Презъ пролѣтьта на 972 год. Ив. Цимисхи, начело на голѣма войска, потеглилъ въ походъ срещу руситѣ въ България, като увѣрявалъ българското население, че идва да ги освободи отъ руситѣ, a не да ги пороби. Обаче следъ като изгонилъ руситѣ отъ България, той подчинилъ завзетитѣ български земи. [1] Наистина, князъ Светославъ билъ подбуденъ отъ Византия, за да предприеме първия си походъ въ България презъ 968 год., но тогава българитѣ съ помощьта на печенезитѣ скоро принудили Светослава да напустне Североизточна България (днешна Добруджа), a пъкъ и Византия не ce възползувала отъ тежкото външно положение на България, напротивъ тя ce показала разположена да приеме предложението на българския царь Петъръ да ce възобнови договорътъ отъ 927 год. [2] Може би князъ Светославъ не би предприелъ втория си походъ, съсипателенъ за Вългария, ако не билъ потикнатъ отъ Византия да извърши първия си походъ. При все това Иванъ Цимисхи завладѣлъ

 

 

1. Срв. Златарски, п. съч., стр. 598—695.

 

2. Пратеницитѣ на царь Петра, които пристигнали въ Цариградъ на 28. юний 968 год., били почетени по-високо, отколкото пратеникътъ на германския императоръ Лиудрандъ.

 

 

18

 

Източна България въ война съ руситѣ, a не съ тѣхна физическа помощь.

 

Въ втория случай вѣрно е, че Василий II ималъ и руски дружини въ похода си срещу Костуръ презъ пролѣтьта на 1017 год., но този походъ нѣмалъ сѫдбоносно значение. Въпрѣки обсадата, рѫководена отъ самия императоръ Василий II, Костуръ останалъ въ български рѫце. Въ сѫщата година той успѣлъ да превземе крепостьта Сетина (близу до Островското езеро), следъ като нанесълъ тежко поражение на българитѣ, но това поражение нѣмало решително значение. [1] На 9 януарий 1018 г. Василий II заминалъ за Цариградъ, и бълг. царь Иванъ Владиславъ взелъ усилено да се готви за продължение на борбата. Ако скоро (февруарий 1018 год.) той не паднѣлъ въ битката за Драчъ и не се засилѣла византинофилската партия срѣдъ българскитѣ велможи, ожесточената борба на България за независимость щѣла да продължи още известно време. Следъ неочакваната смърть на Ив. Владислава България сама се разгромила. Така се обяснява надпреварването на много български войводи да спечелятъ милостьта на Василия II, като безъ съпротива му предавали своитѣ крепости. Ето защо, мисля, нѣма достатъчно основание да се изтъква като важенъ факторъ участието на руски дружини въ последнитѣ походи на Василия II, понеже това би значело, че руската държава е действувала заедно съ Византия за разрушение на българската държава. Ако е нуждно да се говори за чужда помощь, то, съ своя отказъ да сключатъ нападателенъ съюзъ съ Ивана Владислава, печенезитѣ много повече помогнали на импер. Василия, отколкото всѣкакви наемни чужди отреди.

 

Споредъ Péchayre, импер. Василий II призналъ независимостьта на Бълг. църква въ 1019 год. (стр. 183). Само втората отъ грамотитѣ на Василия II носи дата 1020 год. Кога била издадена първата грамота? Съ нея именно той утвърдилъ независимъ архиепископъ на България въ лицето на Иоана и опредѣлилъ епархиитѣ (17), повечето отъ които, изглежда, Бълг. църква е имала въ последнитѣ години на Самуиловото царство. Златарски отбѣгва да опредѣли датата на първата грамота: тритѣ грамоти били дадени „около и въ

 

 

1. Срв. К. Иречекъ, История на българитѣ, стр. 146. Златарски, п. съч., стр. 770.

 

 

19

 

1020 год. веднага следъ възстановяването диоцеза на българската църква". [1] Споредъ Йорд. Ивановъ, тя била издадена въ 1019 год. [2] Трѣбва да се вземе предъ видъ, че импер. Василий, който тръгналъ отъ Цариградъ презъ мартъ 1018 год., е прекаралъ до къмъ края на 1018 год. въ западнобългарскитѣ области (въ Струмица, Скопие, Охридъ, Прѣспа, Дѣволъ, Драчъ, Колоня, Дринополъ, Костуръ, Стагъ). Бавилъ се доста време въ столицата Охридъ. Тукъ той приелъ членоветѣ на българското царско семейство, сѫщо и българскитѣ войводи Несторица, Лазарица (или Зарица) и Добромиръ съ тѣхнитѣ дружини. Навѣрно още, докато пребивавалъ въ Охридъ, императоръ Василий уредилъ и работитѣ на Българската църква, като приелъ и утвърдилъ новоизбрания бълг. архиепископъ Иоанъ, и отговорилъ съ първата си грамота на неговата молба писмено да опредѣли броя на клирицитѣ и парицитѣ въ неговата епархия и въ епархиитѣ на подчиненитѣ му епископи. [3] Пребивавайки въ България презъ 1018 г., той уреждалъ гражданското ѝ управление. Допустимо е, че сѫщо тогава той опредѣлилъ и правното положение на Българската църква, т. е. призналъ нейната автокефалия.

 

Péchayre вѣрно изтъква причината, [4] поради която възстановеното въ 1186 г. българско царство се отдѣлило отъ Охридската архиепископия, която била замѣстена съ Търновската архиепископия, после патриаршия. Сѫщо може да се приеме, че споменътъ за св. Климента Охридски ималъ нѣкакво значение, [5] за да запази Охридската архиепископия

 

 

1. История на бълг. държава презъ срѣднитѣ вѣкове, т. II, София 1934 год., стр. 2.

 

2. Български старини изъ Македония, II изд., стр. 548 и 550.

 

3.

(y Голубинскій, п. съч., стр. 259, Йорд. Ивановъ, п. сб., стр. 550).

 

4. Срв. у мене, История на Охридската архиепископия, I, стр. 89—90,

 

5. Sons Caloïan, puis sous Iean-Assen II, les terres bulgares se trouvèrent de nonveau réunis. on peu s'en faut, et cependant la suprématie d'Ochrida se maintint dans l'Ouest. Le Souvenir de saint Clément fut peut être pour quelque chose dans cette situation favorisée (стр. 184).

 

 

20

 

самостойностьта си, когато тя паднала подъ властьта на царь Калояна и Асена II. Къмъ това трѣбва да се прибави, че и почитьта, която Калоянъ хранѣлъ къмъ царь Самуила, могла да го задържа да посегне върху Охридската архиепископия. Тоя български царь трѣбвало да държи смѣтка и за силната привързаность на македонското българско население къмъ Охридската църква, която вече минавала и за учреждение на Юстиниана Велики. По тази причина той не ще да се решилъ да дигне мощитѣ на св. Климента или на св. Наума и ги пренесе въ Търново, както сторилъ съ мощитѣ на св. Ивана Рилски и Илариона Мъгленски. Голѣма прѣчка за църковното обединение на Охридска България съ Търновска ще да е представяла сѫщо така и унията на Търновската църква. [1] Следъ учредяването на Търновската патриаршия (1235 год.) тая прѣчка вече не сѫществувала и въ търновскитѣ управителни срѣди се слагалъ възгледътъ, че единъ е върховниятъ църковенъ началникъ въ бълг. държава — търновскиятъ патриархъ, отъ когото трѣбва да зависи и охридскиятъ архиепископъ. [2]

 

Péchayre подхвърля остроумна мисъль, че Охридската архиепископия се запазила и подъ сръбска власть (при Стефанъ Душана), защото нейниятъ началникъ билъ още полезенъ: той заедно съ търновския патриархъ посветилъ сръбския патриархъ, който после коронясалъ Душана за императоръ (стр. 185). Трѣбва да се отбележи, че учредяването на Сръбската патриаршия станало въ 1346 год., a Охридската архиепископия влизала въ предѣлитѣ на сръбската държава още къмъ 1334 год. Едва ли толкова рано могълъ да предвиди Стефанъ Душанъ, че Охридската архиепископия ще му бѫде нуждна за посочената държавно-национална цель, която можелъ да си постави чакъ къмъ 1345 год., когато владѣелъ по-голѣмата часть отъ бившата византийска територия въ Балканския полуостровъ. Както се знае, той се провъзгласилъ за царь въ Сѣръ въ края на 1345 год. До това време Охридската архиепископия била оставена да сѫществува, сигурно, по други причини, най-вече поради това, че, запазвайки църковната независимость на православното българско и албанско население — паството на Охридската църква, Стефанъ

 

 

1. Срв. п. м. тр., I, стр. 94.

 

2. Срв. у мене, п. тр., I, стр. 151.

 

 

21

 

Душанъ се надѣвалъ, че ще го привърже къмъ своята държава, която станала всче твърде разнородна. [1] Охридскиятъ диоцезъ трѣбва да е билъ рѣзко обособенъ национално, та, следъ разпадането на Душановото царство, той станалъ база за отдѣлно кралство съ центъръ Прилепъ, чийто земи, както и Péchayre казва (стр. 186), „продължавали да носятъ името България и българско кралство" [2], споредъ увѣренията на сръбския писатель Михаилъ отъ Островица и албанския господарь Иванъ Музаки.

 

Въ началото на XV в. турската власть се показала благосклонна къмъ Охридската архиепископия, която успѣла да си върне старитѣ български епархии Видинска и Софийска. Въ спора си съ цариградския патриархъ охридскиятъ архиепископъ (името му не е известно) основавалъ своитѣ права върху тѣзи епархии и на грамотата, съ която императоръ Мануилъ Палеологъ призналъ правото на неговия предшественикъ Матей да управлява тѣзи и други епархии, посочени въ императорскитѣ хрисовули (на Василия II и Михаила VIII Палеологъ). Цариградскиятъ патриархъ отричалъ, че Мануилъ Палеологъ издалъ подобна грамота, но охридскиятъ архиепископъ посочилъ въ отговора си до патриарха времето, когато архиепископъ Матей отишълъ въ Цариградъ и издействувалъ такава грамота. Охридскиятъ архиепископъ се обърналъ и къмъ импер. Мануилъ Палеологъ съ молба да защити правата на неговата Църква. Въ този видъ се знае спорътъ. Дали императоръ Мануилъ Палеологъ е подържалъ цариградския патриархъ и заедно съ него правѣлъ „сериозна опоция", [3] както твърди Péchayre, — за това нѣма известия.

 

Стефанъ Душанъ, който се отличавалъ, както казва Péchayre, съ организаторски духъ и дива енергия (l'énergie farouche), взелъ строги мѣрки срещу католишката пропаганда, изобщо срещу прозелитството. Жестокитѣ наказания, които

 

 

1. Вж. повече у мене, п. съч., I, стр. 318—319.

 

2. Les territoires occupés par Veulkachine continuèrent de porter le nom de Bulgarie et de royaume bulgare, comme nous l'apprennent l'écrivain serbe Michel d'Ostrovitsa, à la fin du XV-e siècle, et le seigneur albanais Iean Mousaki, en 1510.

 

3. Au début de cette histoire, Ochrida reprend ses droits sur les métropoles de Vidin et de Sofia, malgrè la sérieuse oppisition de l'empereur Manuel Paléologue et du patriarche (стр. 187).

 

 

22

 

предвиждалъ за закононарушителитѣ, [1] наистина даватъ основание да се смѣта неговиятъ законникъ (1349 год.) за „драконовски" (code draconien) (стр. 186). Обаче следъ смъртьта на Душана неговиятъ законникъ едва ли ималъ задължителна сила за разнитѣ „национални и областни" държавици, на които се разпокѫсало сръбското царство. [2] Политически билъ раздробенъ и диоцезътъ на Охридската архиепископия. [3] При това положение католичеството имало благоприятни условия да се засили, особено въ крайадриатическитѣ епархии на Охридската архиепископия. Възъ основа на фактитѣ, които посочвамъ въ своето съчинение (стр. 28—31), твърдя, че презъ XV в. „Мощната Охридска архиепископия успѣшно се е борила и съ католишката пропаганда" (стр. 28). Péchayre не е съгласенъ съ това твърдение. „Интересно би било — казва той — да се знае, въ какво се състояла тази пропаганда въ една епоха тъй смутна, когато папитѣ били по-скоро заети да спратъ мусулманското нашествие, напр. като давали помощи (subsides) на Скендербега, както напомня за това авторътъ" (стр. 188). Презъ този периодъ (1394—1557), „римската идея въ охридскитѣ територии била представяна само отъ латинскитѣ колонии въ Скопие, Призренъ, Янево и Ново бърдо и известно време отъ латинската епископия въ Валона, гдето католишкото отстѫпление (le recul catholique) се дължело на друга причина, a не единствено на силата на православното съзнание. Присѫтствието на православни елементи, покрай католишки саксонски малцинства въ двата центра Ново бърдо и Янево, е съвсемъ естествено и не показва отстѫпление на католишкия елементъ" (стр. 189). Авлонската пъкъ католишка епископия, споредъ Péchayre, е изчезнала, понеже тамошнитѣ католици избѣгали въ Италия, както много хиляди православни семейства [4] (стр. 190).

 

 

1. Срв. К. Jиречек, Историја Срба, III, стр. 89: у мене, п. съч., 1, стр. 324—327.

 

2. Après la mort de Douchan — казва P. —, се fut le retour aux groupements nationaux et régionaux avec Ies chefs que lui-même y avait placés comme ses lieutenants (стр. 186).

 

3. Срв. y мене, п. съч., 1, 330 сл.

 

4. Презъ юний 1417 год. турцитѣ изгорили гр. Авлона и пленили много народъ (м. тр. „История на Охридската архиепископия-патриаршия”, стр. 40).

 

 

23

 

Не става дума за планомѣрна католишка пропаганда, каквато се вижда, следъ като било създадено въ Римъ особено учреждение за тази цель (Congregatio de propaganda fide отъ 1622 г.). Вѣрно е, че папитѣ искали и гледали да помагатъ, за да се спре турското нашествие. He е билъ прикриванъ обаче тѣхниятъ стремежъ да простратъ своята власть върху православнитѣ страни. Молбитѣ на византийскитѣ императори Андроникъ III Млади (1328—1341), Мануилъ II (1391—1425), Иоанъ VII Палеологъ (1425—1448) за помощь срещу турската опасность намирали отзвукъ въ Римъ, но при условие тѣ да наложать унията на своя народъ. Папскитѣ парични помощи, пращани на Скендербега, били сѫщевременно разпространители на папското влияние между православвото население (албанско и българско), което водѣло неравна борба съ турцитѣ. Чувствувайки благодарность за тази подкрепа, страдалческото население могло да не гледа съ лошо око на могѫщия римски първосвещеникъ. Кое го предпазвало, въпрѣки римскитѣ добрини, отъ изкушението да се подаде на католишко влияние, ако не здравото му православно съзнание, поддържано и развивано отъ Охридската църква?

 

Да речемъ, че турскитѣ опустошения сѫ били причина да се закрие католишката епископия въ Авлона, макаръ че не се знае колко католици имало тамъ до това време и дали всички cѫ избѣгали въ Италия. Обаче, следъ като турцитѣ затвърдили своята власть въ Албания, въ края на XV в. или въ началото на XVI в. могли да се възобновяватъ католишкитѣ гнѣзда въ Южна Албавия, както се съживили католишкитѣ общини въ Северна Албания и въ Ново бърдо, което сѫщо било опустошено отъ турцитѣ въ 1455 и 1467 год. [1] Това било толкозъ по-възможно поради търговскитѣ сношения съ венециянската република, която презъ XV в. се закрепила по черногорското и северноалбанското крайбрѣжие и съдействувала за засилване на Католишката църква въ тоя край [2], който съставялъ часть отъ православвата Зетска епархия. Притѣснявани били православнитѣ въ Которъ и други

 

 

1. Срв. с. тамъ, стр. 41.

 

2. Освенъ въ Антивари, отъ 1452—1480 г. се явява новъ католишки архиепископъ въ Крайна при Шкодранското езсро. На антиварския архиепископъ билъ подчиненъ и гр. Которъ въ 1420 год., когато призналъ върховната власть на Венеция (К. Јиречек, Историја Срба, IV, стр. 180).

 

 

24

 

крайбрѣжни мѣста още, когато сѫществувало сръбското деспотство [1]. Подъ католишко влияние подпадали дори сръбски властелини отъ крайадриатическитѣ земи [2]. Католици сполучвали да заематъ високи служби въ владѣтелски дворове [3]. Католицизмътъ се засилилъ въ Босна [4], откѫдето могълъ да се

 

 

1. Иречекъ (п. съч., стр. 175) съобщава нѣколко факти. На 11 юлий 1446 год. Которската (католишка) община писала въ Венеция, че въ нейната область имало славянски (schiavi) свещеници, които били схизматици, и молила, которскиятъ ректоръ (венециянскиятъ управитель) и тамошниятъ епископъ да ги изгонятъ и да поставятъ вмѣсто тѣхъ латински свещеници. Венециянскиятъ сенатъ се съгласилъ да бѫдатъ замѣненн православнитѣ свещеници съ латински, но постепенно и твърде внимателно. На 15. XI. 1433 год. черногорскиятъ войвода Стефанъ Черноевичъ молилъ венециянската република да защити Сръбската църква въ областьта отъ Которъ до Алесио. Венециянското правителство предписало на своитѣ ректори въ Koторъ и Албания да не правятъ никакви пакости на „славянскитѣ" (sclavos) църкви и свещеници. Ha 6. IX. 1455 год. много селища въ Зета признали властьта на Венеция, но при условие Сръбската църква да запази своитѣ църковни власти и да бѫде свободна отъ всѣкакво католишко влияние. Православнитѣ въ Крайна (срв. тукъ, стр. 23, заб. 2), подведомствени на зетския митрополитъ, сѫ молили венециянското правителство да забрани на мѣстния католишки архиепископъ да се бърка въ юрисдикцията на православния митрополитъ въ Зета, понеже той е сѫщо и крайнски митрополитъ и като такъвъ имъ рѫкополага свещеници.

 

2. Зетскитѣ владѣтели Балшичи се колебаели между Православлната църква и Католишката. Владиславъ Херцеговичъ отишълъ въ 1454 год. на поклонение въ Лорето (Италия), сѫщо и черногорскиять войвода Иванъ Черноевичъ въ 1480 год. Въ Черна гора всички Дрекаловичи, наречени Кучко братство, били католици до XVII в. (Јиречек, п. съч., стр. 181—182).

 

3. Католишкиятъ свещеникъ Иванъ (навѣрно дубровчанинъ) отъ „саксонската” църква Св. Никола въ Ново бърдо билъ протовестиаръ на княгиня Милица, вдовицата на сръбския князъ Лааръ, и на деспота Стефанъ Лазаревичъ (1389—1427). Католишкиятъ свещеникъ Радко отъ Дубровникъ, после католишки требинско-мъркански епископъ, билъ капеланъ и сетне отъ 1378 год. протовестиаръ на босненския владѣтель Стефанъ Твърдко I (1353—1391), който въ 1377 год. се коронясаль въ Милешевския монастиръ за краль на Сърбия като правнукъ на сръбския краль Стефанъ Драгутинъ. Свещеникъ Михаилъ отъ Дубровникъ, после католишки епископъ въ Книнъ (Северна Далмация), билъ около 1390 год. камцлеръ на сѫщия краль. (п. съч., III, стр. 98 л. IV, стр. 180; срв. с. съч., II, стр. 85; Голубинскій, п. съч., стр. 570, 571 и 590).

 

4. Поради турската опасность босненскитѣ крале почнали да търсятъ опора въ Католишката църква. Голѣмо влияние придобили францисканцитѣ, които имали манастиръ въ Сребърница. Кралски пратеници често били католишки духовни лица, особено францисканци. Братътъ на босненския краль Стефанъ Томашъ (1443—1461), Радивой, билъ католикъ. Сѫщо и краль Стефанъ Томашъ, роденъ и възпитанъ въ патаренството (богомилство), приелъ католичеството, следъ като встѫпилъ на престола, и поради това патаренитѣ взели страната на неговия неприятель Стефанъ Вукчичъ, захълмски (херцеговински) господарь (1435—1456). Освенъ францисканци, въ Босна действували и т. н. Малки братя (споменавать се въ Сутиска презъ 1419 год., въ гр. Подвисоки — днесь Зворникъ презъ 1423 год., въ Сребърница презъ 1426 год.) (Голубинскій, п. съч., стр. 591; Јиречек, п. съч., II, стр. 148—149; III, стр. 98 и 107; IV, стр. 181).

 

 

25

 

разшири въ сръбското деспотство [1].

 

Следъ унищожението на Ипекската патриаршия, Охридската архиепископия наследила заедно съ нейнитѣ епархии и нейната отбранителна борба срещу настѫпателния католицизъмъ. Може да е било естествено, че въ двата центра на рудари сакси, Ново бърдо и Янево, е имало и православни жители [2], но забележително е това, че Църквата се грижела да запази православнитѣ отъ религиозното влияние ва тѣхнитѣ съжители католици, съ които, нѣма съмнение, общували поради стопански връзки. Въ християнско време сакситѣ и дубровчанитѣ се ползували съ автономия (имали свои сѫдии и др. чиновници). Ново бърдо имало право да кове свои пари [3]. Дубровачани и въ турско време се ползували съ привилегии. Поради това нѣкои православни ставали католици и дубровнишки поданици, за да си обезпечатъ безопасно живѣене въ Турция. Сѫщо и на саксонския гр. Чипровци турцитѣ дали привилегии [4]. Навѣрно и сакситѣ въ други рударски мѣста не били приравнени съ раята. Съжителствотво съ

 

 

1. Сребърница и Подвисоки, гдето били настанени католишки монаси, се намирали на границата между Босна и Сърбия. Дори Сребърница известно време (съ прекѫсване до 1458 год.) влизала въ сръбското деспотство (срв. у Јиречек, п. съч., IV, стр. 90—91). Католишка славянска църква имало въ 1432 год. въ Бѣлградъ. Иречекъ мисли, че това било нѣкоя капела на далматински търговци. Сръбскитѣ деспоти се намирали въ тѣсни връзки съ Унгария. Това благоприятствувало католишкото духовенство въ Сърбия да поддържа тѣсни връзки съ унгарското. При тия отношения обяснимо е, че били правени опити да се привлѣче Сърбия къмъ унията (кардиналъ Иванъ Стойковичъ отъ Дубровникъ по време на Базелския съборъ, францисканецътъ Иванъ Капистранъ по време на Флорентийския съборъ) (п. съч., IV, стр. 181).

 

2. Още въ сръбско време въ рударскитѣ градове Ново бърдо, Рудникъ, Сребърница и Трепча живѣели сърби и дубровчани (Јиречек, п. съч., IV. стр. 184).

 

3. Срв. с. тамъ, III, стр. 108; IV, стр. 184.

 

4. Срв. К. Иречекъ, История на българитѣ, стр. 347 и 348.

 

 

26

 

привилегировани католици можело да постави православнитѣ въ изкушение да промѣнятъ вѣрата си. А, по всѣка вѣроятность, духовнитѣ рѫководители на тия католици не сѫ отбѣгвали да увеличатъ паството си съ прозелити. Въпрѣки тази възможность ние виждаме въ католишки центрове като Новобърдо и Янево немалки православни общини, за запазването на които грачанишкиятъ митрополитъ премѣстилъ седалището си въ Ново бърдо и се титилувалъ новобърдски, като пребивавалъ по нѣкога и въ Янево. И охридскиятъ архиепископъ Прохоръ посещавалъ тѣзи мѣста безъ друго и съ цель да предпази православното население отъ католишко влияние [1].

 

 

1. Срв. у мене, История на Охридската архиепископия-патриаршия, стр. 168—169. Въ приписки отъ 1535—1598 год. новобърдски митрополити (Никаноръ, Василий) и ипекскиятъ архиепископъ Герасимъ наричатъ грачанишката църква липлянска или новобърдска митрополия (Љ. Стојановић, Српски записи и натписи, I, № № 180, 528, 751, 796, 819). Възъ основа на това Иречекъ твърди, че презъ XVI в. седалището на новобърдския митрополитъ било отново, изглежда, въ Грачаница (Историја Срба, IV, стр. 171). Трѣбва да се отбележи, че въ припискитѣ митрополитътъ самъ се нарича новобърдски. Не би имало основание той да носи тази нова титла намѣсто старата липлянски или грaчaнишки и да нарича грачанишката църква новобърдска митрополия, ако не е седѣлъ въ Ново бърдо. По-рано липлянскиятъ митрополитъ се наричалъ и грачанишки, понеже седалището му било въ Грачаница. Сѫщо така грачанишкиятъ митрополитъ взелъ да се титулува новобърдски, понеже седѣлъ въ Ново бърдо, като формално смѣталъ грачанишкия манастиръ за своя катедрала.

 

Дали охридскиятъ архиепископъ направилъ опитъ да подчини католицитѣ въ Босна, това не твърдя, както погрѣшно изтъква Péchayre. Привеждайки съобщението на А. Hudal, че въ 1527 год. ипекскиятъ „патриархъ" поискалъ отъ В. Порта да му подчини босненскитѣ католици, азъ правя само условно предположение: „Ако е вѣрно това съобщение, то подобна постѫпка е направилъ не ипекскиятъ „патриархъ", какъвто въ 1527 год. още не е сѫществувалъ, a охридскиятъ архиепископъ, подъ чието ведомство тогава се намирала Босна" (стр. 30, заб. 1). Тази уговорка съвсемъ не отговаря на преценката, която дава моятъ критикъ : „Toujours pour marquer cette réaction vigoureuse de l'Église d'Ochrida contre les tentatives de ses adversaires, Snégarov attribue à son archevêque une démarche qui parait plutôt le fait d'un archevêque serbe" (стр. 190). Възможно e, както допута Péchayre, че въ горното съобщенне датата е сбъркана и трѣбва да се чете 1557. Hudal не посочва извора, откѫдето взелъ това сведение, и не мога да провѣря. Може да е билъ „архиепископътъ на Сърбия, новоназначенъ, благодарение на своя чичо, който е паша", сир. Макарий. Маринъ di Cavalli, минавайки презъ Скопие, чулъ отъ единъ дубровнишки свещеникъ, намѣстникъ на антиварско-призренския архиепископъ, че тоя архиепископъ на Сърбия тъкмѣлъ подобенъ опитъ и съобщилъ това на венециянското правителство отъ Пловдавъ на 13 августъ 1558 год. (Péchayre, п. сп., стр. 191). Обаче не е било невъзможно да се опиталъ въ тая посока и охридскиятъ архиепископъ Прохоръ, известенъ съ своя стремежъ да разшири своята власть и да я закрепи въ сръбскитѣ области. И той ималъ връзки съ цариградски голѣмци, чрезъ които се домогвалъ за южномакедонски епархии и успѣлъ да осуети опита на смедеревския митрополитъ Павелъ (вж. у мене, п. съч., стр. 10 и 18—19).

 

 

27

 

Види се, въ подкрепа на своето мнение, че Православната църква (resp. Охридската) не е била въ състояние да спре растежа на католишкия елементъ въ своя диоцезъ, Péchayre привежда факти отъ по-късно време. Въ срѣдата на XIX в. Halm намѣрилъ въ Янево 150 катол. семейства и 42 мухамедански, но никакви православни ; въ Ново бърдо въ 1654 год. имало доста католици, та латинскиятъ антиварско-призренски архиепископъ, когато идвалъ въ Сърбия, е пребивавалъ тукъ, гдето извършвалъ архиерейски служби (стр. 190), сир. и въ Ново бърдо не ще да имало православни. Тѣзи факти не могатъ да бѫдатъ исторически указания, че така е било и презъ XV—XVI в. Православната църква (въ случая Ипекската), обременена отъ държавни данъцн и дългове, станала по-слаба за борба съ католицизма, a католишката пропаганда отъ XVII в. започнала да действува твърде енергично и можела да придобие нови членове на Катол. църква. Но не можемъ да говоримъ за приръстъ на католишкия елементъ въ тѣзи мѣста, понсже не знаемъ колко сѫ били тамъ катол. семейства въ времето на охридския архиепископъ Прохоръ (1523—1550), откогато имаме сведения за православни въ Янево и Ново бърдо. Ако по-късно тамъ изчезналъ православниятъ елементъ, това може да се обясни съ турскитѣ гонения и особено съ дветѣ голѣми сръбски преселения въ 1690 и 1737 год. При това, ако се сѫди по съобщението на антиварския архиенископъ Маринъ Bizzi, че въ 1610 год. въ Янево имало 120 латински кѫщи, [1] то би излѣзло, че въ течение на близу 250 години тая катол. община се увеличила съ 30 кѫщи. Не знаемъ, дали този приръстъ билъ успѣхъ на катол. пропаганда или пъкъ-се дължелъ на преселническо движение. [2]

 

 

1. Срв. м. ст. „Скопската епархия", въ Годишникъ на Богословския Факултетъ, т. XVI, стр. 31, заб. 2.

 

2. По сведения на сръбски изследвачи (Цвиичъ и Миколичъ) отъ днешнитѣ латини или католици въ Янево (400 кѫщи къмъ 1906—1912 г.), които говорять само сърбо-хърватски, твърде малка часть сѫ стари жители, a повечето сѫ потомци на преселени преди 200—300 години отъ Босна и Херцеговина и говорятъ на тамошенъ диалектъ (срв. Јиречек, п. съч., III, стр. 109).

 

 

28

 

Но дори да приемемъ първото, придобивката била незначителна.

 

Следъ като били присъединени сръбскитѣ епархии къмъ Охридската архиепископия, [1] въ Сърбия не е изчезналъ копнежътъ за църковна независимость. Знае се, че къмъ 1530 год. [2] въ Охридския диоцезъ се появилъ сръбски църковенъ въпросъ. Смедеревскиятъ митрополитъ Павелъ отхвърлилъ властьта на охридския архиепископъ Прохоръ и се провъзгласилъ за ипекски патриархъ. [3]

 

 

1. Срв. у мене, п. съч., стр. 18 и прит. № I.

 

2. У Péchayre напечатано къмъ 1550 год. (стр. 188).

 

3. Срв. у мене, п. съч., стр. 19—24. Това движение описалъ и Simèon Vailhé въ Dictionnaire de Théologie catholique, т. II. статия Bulgarie, кол. 1195-1195. Той не е знаелъ решенията на охридскитѣ събори срещу Павла Смедеревски. Освенъ отъ грамотата на цариградския патриархъ Иеремия I отъ 1530 год. (вж. у мене, п. съч., стр. 20), Vailhé черпилъ сведения и отъ едно още неиздадено писмо, което костурскиятъ митрополитъ Дионисий отправилъ на 12. XI. 1716 год. до иерусалимския патриархъ (Хрисантъ). За това писмо му съобщилъ L. Petit, известенъ издатель на документи за православнитѣ църкви. Споредъ Vailhé, между 1523—1530 г. охридскиятъ архиепископъ Прохоръ заминалъ въ Палестина за поклонничество (хаджилъкъ). Неговиятъ дяконъ Павелъ, изглежда, билъ притѣсняванъ отъ турската власть за данъцитѣ. Той отишълъ въ Цариградъ да се срещне съ великия везиръ Ибрахимъ паша, ренегать гръкъ, който му билъ близъкъ роднина. Не се знае точно, какво сѫ приказвали тѣ, но дяконъ Павелъ се върналъ отъ Цариградъ съ пълномощие на великия везиръ да възстанови Ипекската патриаршия и да бѫде той неинъ пръвь титуляръ. Архиепископъ Прохоръ се научилъ за това въ Палестина. Той побързалъ да свърши своитѣ религиозни задължения (dévotions) и пристигналъ въ Цариградъ да иска своето право, споредъ неговото мнение (sur son avis). Царигр. патриархъ Иеремия I свикалъ своя Синодъ, който свалилъ Павла, отлѫчилъ отъ църквата него и всички негови последователи и поставилъ отново Ипекската архиепископия подъ ведомството на Охридъ презъ септемврий 1530 год. Малко е вѣроятно — казва Vailhé —, че натрапникътъ (l'intrus) се подчинилъ на това решение. Той трѣбва да е останаль да владѣе ипекския престолъ до смъртьта на великия везиръ Ибрахимъ паша (1534) и тогава Ипекъ ще да е билъ подчиненъ на Охридъ, за да се възстанови независимостьта му въ 1557 год.

 

Този разказъ не съответствува на охридскитѣ документи, обнародвани още въ 1922 год. въ Споменик кн. LVI. Отъ тѣзи документи не се вижда да е отишълъ Прохоръ въ Иерусалимъ и въ време на неговото отсѫтствие дяконъ Павелъ да е извършилъ промѣната. Преди патр. Иеремия се намѣсилъ александрийскиятъ патриархъ Иоакимъ съ послание отъ априлъ 1530 г. до охридския архиепископъ Прохоръ. Патр. Иоакимъ узналъ за бунта на Павла Смедеревски отъ единъ светогорецъ, иеромонахъ Гавриилъ въ Иерусалимъ. Павелъ не билъ дяконъ, a митрополитъ на Смедерево (въ Cъpбия). Изглежда, че Павелъ Смедеревски ималъ връзки съ турски голѣмци, та, следъ като билъ отлѫченъ отъ църквата въ м. мартъ 1532 г., сполучилъ да държи известно време въ затвора архиепископа Прохора и нѣкои нему подведомствени митрополити и чиновници. Обаче това било, когато се разгорещила борбата между Павла и Охридската църква. Не се знае, кога Прохоръ билъ затворенъ и кога се освободилъ отъ затвора, следъ което издействувалъ султански ферманъ противъ Павла Смедеревски. Тия събития станали между двата охридски събора противъ Павла : 13. III. 1532 год. и 20 юний 1541 год.. Тъй като вториятъ съборъ билъ свиканъ по силата на султанския ферманъ, то архиепископъ Прохоръ ще да е получиль тоя ферманъ въ сѫщата година. Следъ като билъ освободенъ отъ затвора, архиепископъ Прохоръ едва ли се бавилъ много време въ Охридъ и заминалъ въ Цариградъ, за да издействува ферманъ за сръбскитѣ епархии. Може да се мисли, той излѣзълъ отъ затвора въ 1540 год. или въ първитѣ месеци на 1541 г. Едва ли било възможно Прохоръ заедно съ своитѣ чиновници и митрополити да е лежалъ дълго време въ затвора и въ окови, както се казва въ охридския съборенъ актъ отъ 1541 год. Народътъ и другитѣ свободни архиереи не стояли бездействени, a продължавали да се борятъ срещу насилника и да действуватъ предъ турскитѣ власти за освобождението на затворенитѣ. Може да се допустне, че Павелъ добилъ това надмощие къмъ 1539—40 год., въ всѣки случай следъ смъртьта на великия везиръ Ибрахимъ паша, предполагаемъ неговъ покровитель. Значи той трѣбва да е ималъ другъ силенъ турски подръжникъ. Юрд. Трифуновъ допуска, че Павелъ нанесълъ на Прохора тази пакость, като успѣлъ да привлѣче на своя страна великия везиръ презъ време на турски походъ срещу Унгария и Австрия (срв. у мене, п. съч., стр. 23, 2). Допустимо е сѫщо, чо Павелъ могълъ да постигне цельта си чрезъ охридския турски управитель или пъкь чрезъ румелийския бейлеръ-бей (въ София).

 

Въпросното писмо на Дионисия Костурски не може да се предпочита предъ съвременнитѣ официални документи по дѣлото на Павла Смедеревски. Вижда ми се съмнително, чо Павелъ Смедеревски билъ по народность гръкъ, както приематъ Vailhé и Péchayre (стр. 188). Доколкото може да се сѫди отъ документитѣ за архиеп. Прохора, може да се мисли, че той гледалъ да поставя архиереи славяни въ сръбскитѣ епархии. Смедеревската епархия била чисто славянска, една отъ главнитѣ епархии на Ипекската патриаршия и столична въ бившето сръбското деспотство. Трудно е да се допустне, че тактичниятъ Прохоръ би предизвикалъ сръбския народъ съ натрапване на митрополити гърци и че сърбитѣ биха работили заедно съ митрополитъ гръкъ за вьзстановление на своята родна патриаршия.

 

 

29

 

Опитътъ на Павла излѣзълъ несполучливъ, но не билъ потушенъ сръбскиятъ църковенъ въпросъ. Скоро следъ смъртьта на охридския архиепископъ Прохоръ († 1550) въ 1557 год., по заповѣдь на султана Сулеймана Великолепни, била възстановена Ипекската църква под ъофициално название aрхиепископия. Приема се, че главенъ деятель за тая промѣна билъ потурчениятъ сърбинъ Мехмедъ Соколовичъ, тогава „кубе везиръ" (трети

 

 

30

 

везиръ), който поставилъ на възстановения ипекски престолъ своя близъкъ роднина (навѣрно братъ) [1] Макарий, дотогава архимандритъ на Милешевския манастиръ. Той, както и други потурчени султански сановници отъ сръбски произходъ, се заели да възстановятъ Сръбската църква по искане на сръбскитѣ първенци начело съ игумена Макария и по политико-национални съображения, именно „да привържатъ сръбския народъ къмъ Турция и да го отклонятъ отъ влиянието на западнитѣ държави (Австрия и Венеция)". [2] Това обяснение не се вижда задоволително на Péchayre. Сърбитѣ показали вече на Унгария и Венеция, че нищо особено не ги влѣче къмъ Западъ. [3] Kora е станало това, критикътъ не посочва. Доколкото познавамъ историята на сръбския народъ следъ 1459 год., имало връзки между сърбитѣ и съседнитѣ християнски държави. Въ Венеция презъ XV в. се развило славянското (съ кирилица) печатно дѣло. [4] Въ Унгария (Сремъ, Банатъ и Бачка) намирали прибѣжище много сръбски бѣжанци. На унгарска земя съ

 

 

1. Péchayre не се съмнява, че Макарий билъ братъ на Мехмеда Соколовичъ, който споредъ него билъ дяконъ въ Милешевския манастнръ преди да стане еничеринъ (стр. 191 и 192). Сѫщо и проф. Евс. Поповичъ ги счита за братя (Опћа црквена историја, сръбски преводъ, ки. II. Сремски Карловци 1912, стр. 545). Проф. Андра Гавриловић нарича Макария братъ на Мехмеда Соколовичъ, но забелязва, че не е безспорно да сѫ били тѣ двама братя (Историја Српске православне цркве, II изд., Бѣлградъ 1930, стр. 138— 139). Споредъ съобщението на венециянския представитель Маринъ di Cavalli отъ 20. VII. 1558 год., тоя паша билъ чичо (oncle) на новопоставення сръбски архиепископъ (вж. по-горе, стр. 26, заб. 1). Несъмнено е, че Макарий и Мехмедъ Соколовичъ били близки роднини.

 

Не ми е известно Мехмедъ Соколовичъ да е билъ дяконъ въ Милешевския манастиръ, както твърди Péchayre. Той навѣрно се е училъ къ Милешевския манастирь преди да бѫде взетъ за еничеринъ, сир. билъ дякь, манастирски ученикъ.

 

2. П. м. съч., стр. 60. Сходно съ моето гледище бѣ изказалъ и проф. Андра Гавриловић: „прави државник широких погледа везир Соколовић, баш с гледишта државних интереса, наће да само законска обнова српске Пећске Патрийаршије може умирити раздраженост српског духа. С једне стране српско исељавање у Угарску, a с друге јачање српског елемента... учинише те султан потписа ферман" (п. съч., стр. 139).

 

3. On appreciera diversement ces raisons, car les serbes avaient déjà montré à la Hongrie el à Venise que rien de spécial ne les attirait vers l'Occident (стр. 193).

 

4. Срв. м. ст. „Първата българска печатница”, сп. Македонски прегледъ, год. XI, кн. 3 и 4, стр. 3—4.

 

 

31

 

съгласието на краль Матия (1458—1490) се създало сръбско деспотство, начело на което до 1502 год. стояли още потомци на Гюрга Брановичъ (1427—1456). [1] Това деспотство било огнище, което възпламенявало борческия духъ на сърбитѣ подъ турска власть. Около т. н. царь Йованъ Ненада, който се явилъ въ 1526 год. и си избралъ за столица Сегединъ, бързо се събрали 10000—15000 сърби (часть отъ тѣхъ били отъ Турско), решени да изгонятъ турцитѣ отъ Европа. Храбриятъ сръбски войвода и после деспотъ Павле Бакичъ († 1537), избѣгалъ въ Унгария отъ Турция въ края на 1525 год., е поддържалъ постоянни връзки съ сърбитѣ въ Турция и при него често идвали сръбски и гръцки монаси отъ Сърбия и Атонъ. [2] Следъ като турцитѣ завладѣли Унгария (въ 1541 год. падналъ Будимъ, въ 1552 год. — Темишваръ), сръбскиятъ народъ, който изцѣло се намиралъ вече подъ турска власть, не е престаналъ да се надѣва за освобождение, както не се отчаяли неговитѣ отвѫддунавски съжители — унгарцитѣ. Естествено било да се уповаватъ преди всичко на съседнитѣ християнски държави, най-вече на Австрия, която имала жизненъ интересъ да изтласка турцитѣ отъ Унгария и, естествено, трѣбвало да търси и подкрепа въ поробенитѣ народи — маджари и сърби. Турскитѣ държавници добре схващали тази северна опасность, която могла да дойде по-рано или по-късно. Сръбскиятъ народъ не е желаелъ да бѫде подчиненъ на Охридската архиепископия, която била църква на България и освенъ това следъ смъртьта на Прохора взела да се подава на гръцкото влияние. Той искалъ да има свой отдѣленъ националенъ вождъ, какъвто имали българитѣ въ лицето на охридския архиепископъ-патриархъ и гърцитѣ въ лицето на цариградския патриархъ. За да не чувствува сръбскиятъ народъ съвсемъ пренебрегнатъ, унизенъ и склоненъ къмъ крайни действия, турскитѣ държавни мѫже, особено тия отъ сръбско потекло, счели за държавополезно да възстановятъ неговата църковна независимость.

 

Péchayre намира основателна моята преценка, че Охридската църква, българска по произходъ, живѣела въ добри отношения съ разнитѣ народности, които тя управлявала: сръбска, албанска и влашка. Обаче това „нагледъ логично

 

 

1. Срв. Јиречек, п. съч., II, стр. 195 сл.

 

2. Јиречек, п. съч., II, стр. 210 и 212—213.

 

 

32

 

заключение", „споредъ него, се противопоставя на единъ не по-малко очевиденъ фактъ: всички църкви, произлѣзли отъ Византия, се измѣнили въ църкви чисто национални отъ духа, който имъ вдъхнала тѣхната майка, и по неинъ примѣръ. Архиеп. Прохоръ могълъ да работи въ съвършено съгласие съ сръбскитѣ прелати, но неговата грѣшка била, че вѣрвалъ въ сцеплението на елементи, които сѫ били само притурени (juxtaposés). Освенъ това той забравилъ, че отдалеченостьта му отъ административния центъръ, гдето се купували решенията, поставяла неговата Църква въ твърде низше положение (très inférieure) при случаи на сепаратизъмъ. Неговата илюзия и противодействието му срещу Павла Смедеревски сѫ причинили, Охридската църква да изгуби въ 1557 год. епархии абсолютно български като Нишъ, Скопие, Кюстендилъ, Морозвиздъ. [1] Къмъ тѣхъ трѣбва да се прибави Ново бърдо, споредъ откритията направени въ венециянскитѣ архиви отъ другъ софийски ученъ, Иванъ Сакъзовъ. Инициативата е принадлежала на Макария, който намѣрилъ въ своя братъ пълна помощь и разбиране (une aide et compréhension parfaites), особено за българскитѣ епархии съ индустриалнитѣ центрове Ново бърдо, Кратово и Самоковъ. Тѣхното икономическо значение добре е разбиралъ Мехмедъ Соколовичъ, съдружникъ на Михаила Кантакузина, [2] и Макарий не е билъ равнодушенъ къмъ това гледище, „той, който, току-що назначенъ, се безпокоелъ да добие отъ католицитѣ сѫщитѣ такси, които изисквалъ отъ православнитѣ, и направилъ постѫпки за тази цель въ Цариградъ" (стр. 193).

 

Малко неясно е тълкуването на автора, но мисъльта му е, че отдѣлянето на Ипекската църква отъ Охридската архиепископия било неизбѣжно. Архиеп. Прохоръ билъ сгрѣшилъ, че не е схваналъ тази неизбѣжность, вѣрвалъ въ възможностьта да се свържатъ четири различни народности и се опълчилъ срещу Павла Смедеревски, поради което Охридската църква изгубила въ 1557 год. чисто българска епаpхии. Изводътъ отъ тълкуването на Péchayre е, че архиеп. Прохоръ не трѣбвало да се води отъ такава наивна вѣра, a трѣбвало да върви въ духа на Цариградската църква —

 

 

1. ...on fait perdre à son Église d'Ochrida, en 1557, des éparchies absolument bulgares, comme Nich, Skopié, Kustendil, Morosvisd.

 

2. Богатъ и влиятеленъ фанариотинъ, който качвалъ и свалялъ патриарси и епархийски архиерси за пари.

 

 

33

 

да е държалъ, щото неговата Църква да си остане чисто национална, българска, каквато била по произходъ. Какво може да се разбира подъ тая директива: да се откажелъ ли доброволно Прохоръ отъ юрисдикция надъ сръбския народъ или да действувалъ за неговото отродване (денационализация)? Споредъ Péchayre, съпротивата на Прохора срещу Павла Смедеревски била една отъ причинитѣ за загубитѣ, които Охридската църква претърпѣла въ 1557 год. Ще рече, архиеп. Прохоръ трѣбвало да се откаже отъ сръбскитѣ епархии и да не се бори срещу Павла Смедеревски, за да запазѣлъ българскитѣ епархии, отнети отъ първия ипекски архиепископъ Макарий.

 

Преди всичко преувеличение е да се твърди, че всичкитѣ помѣстни Църкви, произлѣзли отъ Цариградската църква, сѫ били чисто национални, т. е. не приемали да управляватъ чужди народности. Самата Цариградска църква не е била строго национална, а обхващала и други етнични елементи. Още IV вселенски съборъ (451) включилъ въ нейния диоцезъ и иноплеменнитѣ епископи въ областитѣ Понтъ, Азия и Тракия (28 прав.). Следъ като се провъзгласила за вселенска (588 г.), Цариградската патриаршия се стремила да подражава на Римската, именно да простре своята власть върху всички православни Църкви. По силата на това тя водила упорита борба противъ автокефалистичния стремежъ на основанитѣ отъ нея църкви въ съседнитѣ държави. Подобно на Римската църква, тя отказала да даде на българския князъ Борисъ независимъ духовенъ началникъ и не е признавала самопрогласилия се преславски иерархъ за български патриархъ (може би, до признаването на патриарха Дамяна отъ Романа Лакапина) [1]. Руската църква (митрополиитѣ Киевска, Московска, Галичка) нѣколко вѣка признавала върховната власть на Цариградския патриархъ, който понѣкога дори изпращалъ свои избраници за руски митрополити. Молдавската и Унгро-влашката църкви сѫщо така дълго време (до 1865 год.) били митрополии на Цариградската патриархия. Поради това тѣ били вписвани въ списъцитѣ на епархиитѣ, подчинени на цариградския патриаршески престолъ [2]. Поради това, че не се

 

 

1. Срв. тукъ, стр. 8.

 

2. Вж. Gelzer, Notitia и пр., стр. 585, списъкъ отъ времето на Мануила Комнина (1143—1180). Руската митрополия съ 11 епископии е поставена на 62 мѣсто; стр. 599—601, списъкъ отъ времето на Андроника Палеолога Стари (1283—1328): ὁ Ῥωσίας на 71 м., ὁ Γαλίτζης на 81, ὁ Λιτβάδων на 83 м.; стр. 617, списъкъ отъ турско време: ὁ δὲ Ῥωσίας μητροπολίτης на 74 м., (вж. и стр. 632), стр. 629: ὁ Οὐγκροβλαχίας на 71 м. и ὁ Μουντοβλαχίας на 72 м., вж. и стр. 637.

 

 

34

 

смѣтала за национална църква, Цариградската църква си подчинявала чисто български епархии и ги вписвала въ списъка на своитѣ митрополии като Видинската, Дръстърската, Търновската. [1] По национални ли мотиви тя се борѣла съ Охридската архиепископия въ началото на XV в. за Видинската и Софийската митрополии? Когато се подигналъ българскиятъ църковенъ въпросъ, тя полагала всички усилия, за да убеди мѣродавнитѣ външни фактори, че народностьта не може да бѫде основание за образуване на отдѣлна помѣстна Църква и обвинила българитѣ въ филетизъмъ, т. е. въ стремежъ да създадатъ племенна (национална) църква. И сега дори Цариградската патриаршия, оставала само съ гръцко паство (въ Цариградъ и неговитѣ острови), още поддържа това старо гледище за своитѣ „канонически" права върху негръцки земи и държави и успѣла тукъ-тамъ да го наложи (Финландия, задграничната Руска църква въ Западна Европа начело съ митрополита Евлогия въ Парижъ). Императоръ Василий II, като опредѣлялъ границитѣ на българския (Охридския) църковенъ диоцезъ, се рѫководилъ не само отъ границитѣ на българската етнографска область, a и отъ границитѣ на българската държавна територия въ времето на царетѣ Петъръ и Самуилъ [2], понеже тогава това билъ и диоцезътъ на Българската църква. Императоръ Василий изхождалъ отъ византийското правило, че църковнитѣ области трѣбва да се опредѣлятъ въ зависимость отъ гражданското разпредѣление на

 

 

1. ὁ Βιδίνης на 85 м., като е отбелязано, че тая епископия τῆς ἁγιωτάτης ἀρχιεπισκοπῆς Βουλγαρίας била възведена въ митрополия (Gelzer, п. съч., стр. 603), ὁ Βυδὶνης на 69 и 40 м. и ὁ Δρίστρας на 91 и 54 м. (стр. 608 и 629), ἡ Τούρνοβος на 11 м. (стр. 628), ὁ Σοφίας на 50 м. (стр. 629).

 

2.

(Голубинскјй, п. съч., стр. 261, Ивановъ. Бълг. старини, II изд., стр. 555—556).

 

 

35

 

областитѣ [1]. Територията на бившето българско царство образувала отдѣлна автономна область подъ име България (Βουλγαρία), съобразно съ която Василий II гледалъ да опредѣли диоцеза на Българската църква. Нѣма съмнение, че той давалъ политически и църковни правдина на опредѣленъ народъ — българския, съ цель да го привърже къмъ византийската държава, обаче не на цѣлокупния български народъ, a на оня дѣлъ (най-голѣмъ), който населявалъ бившето българско царство или сега византийската область България. Българското население въ Тракия и Югоизточна Македония било лишено отъ тия привилегии и оставало подъ властьта на цариградския патриархъ. Отъ друга страна и инородното населеиие въ България оставало подъ властьта на Охридската архиепископия. Така че и тази Църква, българска по произходъ, име и по мнозинство на паството си, обхващала небългарски малцинства (власи, албанци, сърби въ Рашката епархия). Въ втория хрисовулъ на Василия II изрично се казва, че на архиепископа България сѫ подчинени още влaситѣ и вардарскитѣ турци, доколкото ги имало въ българскитѣ предѣли [2]. По-късно (презъ XV в.) подведомствени на охридския архиепископъ били княжествата Влашко и Молдавия. Тѣ, изглежда, доброволно сѫ признали властьта на Охридъ, навѣрно по силата на старитѣ имъ културни и политически връзки съ България и поради убеждението имъ, че Охридската архиепископия, като Първоюстинианска, въ старо време е управлявала дакийската земя.

 

Не трѣбва да се забравя, че отъ XII в. [3] Охридската архиепископия,

 

 

1. IV всел. съборъ, прав. 17:

 

2. Василий II предписалъ архиепископътъ да взима данъка

(у Голубинскій, п. съч., стр. 226; Ивановъ, Бълг. старини, II изд., стр. 560—561).

 

3. Péchayre твърди, че Първа Юстиниана за пръвъ пѫть се явява отъждествена съ Охридъ въ една бележка на деволския епископъ Михаилъ отъ 24. IV. 1118 год. (стр. 185) Такова мнение изказа и Прокичъ, но въпросната бележка ще да е написана по-късно (срв. у мене, Охридската патриаршия, София 1919 год., стр. 30, заб. 1).

 

 

36

 

отъждествена съ архиепископията на Първа Юстиниана, придобила право на сѫществувание не само възъ основа на национална (българска) територия, a и възъ основа на древното предимство на нейния главенъ градъ въ западната половина на Балканския полуостровъ (Източенъ Илирикъ) [1]. Вече архиепископъ Димитъръ Xомaтиaнъ, въ полемиката си съ цариградския (въ Никея) патриархъ Германъ, обосновавалъ своето право да коронясва царе върху 131 новела на Юстиниана Велики за учредяването на Първоюстинианската архиепископия (както папата — разсѫждава той — има право да коронясва царе, така и архиепископътъ на България, сир. на Първа Юстиниана, понеже той има привилегиитѣ на папата въ своята область) [2]. Императоръ Михаилъ Палеологъ официално отъждествилъ съ хрисовулъ отъ 1272 год. диоцеза на Българската (Охридската) архиепископия съ диоцеза на Първоюстинианската архиепископия [3]. Съ това Охридската църква придобила видъ на старохристиянска каноническа величина, която, както и другитѣ стари помѣстни църкви, имала центъра на тежестьта си въ свещеното достоинство на своя престоленъ градъ Първа Юстиниана (= Охридъ), утвърдено отъ най-авторитения византийски законодатель и признавано отъ вселенската църква [4]. Подъ образа на Първоюстинианска църква ти могла да запази своята самостойность при различни държавни власти. Нейно основно паство пакъ оставало българското население и тя никога не забравяла, че е и църква на България, както ясно се вижда отъ титлитѣ на охридскитѣ архиепископи. Главниятъ известенъ първоюстиниански идеологъ Димитъръ Хоматианъ представя, че България е сѫществувала още въ времето на Юстиниана Велики, който я присъединилъ къмъ римската империя и подчинилъ различни епархии на нейния архиепископски престолъ (Охридъ), катого нарекълъ Юстиниана,

 

 

1. Срв. у мене, с. съч., стр. 27.

 

2. Хоматианъ ималъ предъ видъ факта, че първоюстинианскиятъ архиепископъ билъ викарий на папата (срв. моята История на Охрадската архиепископия, I, стр. 122—123).

 

3. Срв. с. тамъ, стр. 157.

 

4. Папа Вигилий потвърдилъ учредяването на Първоюстинианската архиепископия. V вселенски съборъ е ималъ предъ видъ мнението на първоюстинианския архиепископъ (срв. Историческы изследованія за Охридската и Ипекска архиепископіи, прев. Н. Михаиловски, Цариградъ, 1869 г., стр. 13).

 

 

37

 

понеже отъ тамъ той произхождалъ [1], сир. Юстинианъ Велики основалъ архиепископията на България. Въ житието си на св. Климента Охридски той отъждествява старитѣ мизи и българитѣ (славянобългаритѣ) [2], наричалъ се пастиреначалникъ на българитѣ (ποιμενάρχης Βουλγάρων) или архиепископъ на България (Δημητρίου τοῦ Βουλγαρίας). Въ писмото си до новия сръбски архиепископъ Сава Хоматианъ казва, че „Сърбия се намира въ диоцеза на престола на България" и рашкиятъ архиерей, който е и епископъ на Сърбия „се рѫкополага отъ архиепископа на България." Сѫщо и архиеп. Константинъ Кавасила се наричалъ ἀρχιποιμὴν Βουλγάρων или само ὁ Βουλγαρίας, Григорий — ἀρχιεπίσκοπος Βουλγαρίας (въ монограмата на амвона въ охридската църква „Св. София"). Императоръ Андроникъ Палеологъ се обръща къмъ охридския архиепископъ съ думитѣ ποιμὴν Βουλγάρων въ посвещението си на плащаницата, която подарилъ на архиепископския храмъ [3]. Все пакъ Охридската архиепископия нс се изтъквала като чисто национална Църква не само поради своя гръцки висшъ киръ и официаленъ гръцки езикъ [4], но и поради идеята, че била и архиепископия на Първа Юстинияна, която неинитѣ началници изтъквали на първо мѣсто въ официалнитѣ си титли. Като Първоюстинианска, тя имала право да рѫководи не само българския народъ, но и други православни народи които се установили или биха се установили въ предѣлитѣ на Първоюстинианския диоцезъ.

 

 

1. Вж. у мене, п. съч., стр. 122.

 

2. Св. Климентъ

Най-напредъ тѣ живѣели около Пруса Олимпийска (Витиния), но подъ натиска на Александра Велики се разселили къмъ Северния океанъ и Мъртвото море. Следъ малко време тѣ преминали съ голѣма сила Дунава и завзели всички съседни земи Панония, Далмация, Тракия, Илирика и голѣма часть отъ Македония и Тесалия.

 

3. Вж. у мене, п. съч., I, стр. 138, 160, 213, 278, 281.

 

4. Тоя външенъ видъ билъ смѣтанъ за голѣмъ недостатъкъ отъ българскитѣ народни дейци. Това било една отъ причинитѣ, поради които възстановителитѣ на българското царство Петъръ и Асенъ съвсемъ я пренебрегнали и създали нова българска архиепископия въ Търново. Стефанъ Душанъ пъкъ по сѫщата причина дори я считалъ за гръцка църква, която можела да замѣни Цариградската патриаршия при учредяването на Сръбска Патриаршия (вж. у мене, п. съч., стр. 321).

 

 

38

 

Въ началото на XI в. въ крайадриатическитѣ епархии на Охридската архиепископия преобладавало българското население, обаче въ XIII в. между Охридъ и Драчъ се явяватъ албанци, които постепенно измѣнили етничния обликъ на тия епархии и заедно съ това стѣснили откъмъ западъ предѣлитѣ на българската земя или България, наложили своето народностно име на заселенитѣ отъ тѣхъ области — Aлбaния. Въ Югозападна Македония се засилилъ влашкиятъ елементъ. Тѣзи етнографски промѣни не се отразили на юрисдикцията на Охридската църква, главно защото била защитена отъ общата увѣреность, че тя е Първоюстинианска архиепископия. Власи и албанци, за прадѣдитѣ на които Юстинианъ Велики е основалъ архиепископията на първа Юстиниана, виждали въ Охридската църква своя законна духовна рѫководителка. Така Охридската архиепископия била обща роднa Църква за българи, власи и албанци. Тъй се обяснява, че въ края на XVII в. и началото на XVIII в. и тритѣ народности водѣли борба срещу иноземцитѣ архиереи. Живѣли общъ църковенъ животъ нѣколко вѣка, тѣ несъмнено били органично свързани съ една твърда основа — свещения градъ Охридъ. Затова не може да се каже, че тѣ били само механично събрани. Насърдчени отъ това духовно съжителство между българи, власи и албанци, въ турско време охридскитѣ архиепископи Доротей (1466 год.) и Прохоръ (особено вториятъ) действували, пакъ възъ основа на правата на Първоюстинианската архиепископия, да обединятъ съ своята Църква още сърбитѣ, унгровласитѣ и молдавцитѣ, та архиепископията на Първа Юстиниана да станѣла обща Църква на всички негръцки православни народи въ Балканския полуостровъ. Тоя стремежъ тѣ изразявали и въ своитѣ титли. [1]

 

Отъ изложеното е ясно, че Прохоръ само бранилъ това, що било въ духа на Охридската архиепископия и което било подето преди него, преди повече отъ 60 години, отъ архиеп. Доротея. [2] Охридската архиепископия се отличила

 

 

1. Доротей се наричалъ архиепископъ на Първа Юстиниана, на всички българи, сърби, севернитѣ страни и други; Прохоръ — архиепископъ на Първа Юстиниана, Сърбия, България и други или архиепископъ на Първа Юстиниана папа (?) на българи, сърби, Поморието и др. (у мене, Ист. на Охр. архиеп.-патр., стр. 378).

 

2. Срв. у мене, п. съч., стр. 11 сл. за разширение на Охридския диоцезъ къмъ северъ въ негово време.

 

 

39

 

съ междубалканска съединителна мощь и народностнa търпимость. [1] Въ времето на Доротея и Прохора църковнославянската образованость, може да се каже, съперничела съ гръцката. [2] Поради тоя неинъ характеръ архиеп. Прохоръ се чувствувалъ, че има моралното основание да се бори за запазване на сръбскитѣ епархии или на българо-сръбската църковна федерация, [3] която можела да има и голѣмо политическо значение за българския и сръбския народъ. Независимо отъ това всѣки охридски архиегшскопъ, който ималъ ясно съзнание за своя дългъ, не е могълъ да скръсти рѫце, а трѣбвало да окаже противодействие на Павла Смедеревски не само за да задържи придобитото, но и за да не изгуби свои стари епархии, на които бунтовникътъ-митрополитъ сѫщо посѣгалъ (напр. отнелъ Лесново и Кратово). Прохоръ знаелъ съ какви сили разполагалъ неговиятъ противникъ, сѫщо и доколко отдалеченостьта му отъ Цариградъ можела да бѫде прѣчка за осуетяване на сепаративни движения. Въ това време и Цариградската патриаршия не е била напълна обезпечена, както се вижда отъ факта, че Прохоръ се опиталъ да ѝ отнеме една епархия въ Югозападна Македония (Верийската или Сервийската). [4] Сътрудничеството, което му оказали сръбскитѣ архиереи, сочи, че Прохоръ ималъ основание да вѣрва, че могли да живѣятъ въ духовно единство сърби и българи, както живѣели албанци, власи и българи. Това го потиквало още повече да работи за закрепване на българо-сръбското църковно единство. Поражението на Павла Смедеревски е ясно свидетелство, че Прохорь не е направилъ грѣшка, като поделъ енергична борба срещу смутителя. Опитътъ на Павла Смедеревски по-скоро билъ негово домогване, поддържано отъ нѣкои сръбски първенци и влиятелни мѣстни турци, отколкото изразъ на оформено движение срѣдъ сръбския народъ. [5] Загубата на български епархии въ 1557 год. не би била предотвратена, ако Прохоръ бездействувалъ и признаелъ извършения атентатъ. Павелъ Смедеревски, както се каза, отнелъ Кратово и Лесново, гдето поставилъ свои

 

 

1. Срв. с. съч., Предговоръ, стр. V.

 

2. С. съч., стр. 257—258 и 306—309.

 

3. Срв. с. съч., Предговоръ, стр. VI.

 

4. Срв. у мене, стр. 10 и 63—64.

 

5. Срв. с. тамъ, стр. 258.

 

 

40

 

епископи. Изглежда, че той дори се стремѣлъ да подчини Охридъ. [1] Въ 1557 год. били отнети български епархии отъ Охридската църква не само по икономически съображения, [2] но и поради желанието на ипекския архиепископъ Макарий да възстанови Сръбската църква въ границитѣ, които имала при Стефана Душана. Сѫщата идея ималъ и Павелъ Смедеревски.

 

Дали непремѣнно щѣлъ да се отцепи сръбскиятъ народъ отъ Охридската архиепископия, както мисли Péchayre, трудно е да се гадае, понеже нѣма достатъчно сведения. Ако сѫдимъ по аналогия съ политически свободнитѣ народи унгровласи и молдавци, които дълго време признавали външни църковни началници (охридския архиепископъ или цариградския патриархъ), може да се мисли, че сърбитѣ, угнетени, както и българитѣ, отъ турцитѣ, биха поддържали създаденото чрезъ Охридската църква духовно единство, подкрепяно и отъ общъ книжовенъ езикъ (старобългарски езикъ сръбска или сръбско-българска редакция). Дори да допустнемъ, че дѣлото на Макария и Мехмеда Соколовичъ било изразъ на сръбско народно движение срещу Охридъ, победата на Прохора въ борбата му срещу Павла Смедеревски дава основание да се допуска, че това движение би могло да се предоврати или поотслаби, ако всичкитѣ приемници на Прохора упорито следвали неговата вѫтрешна уравновесителна политика. [3]

 

Всичко до тукъ казано изяснява само една страна отъ въпроса за причинитѣ, поради които била възстановена Ипекската архиепископия. Сърбитѣ или тѣхниятъ представитель Макарий по една или друга причина могли да искатъ своя национална Църква, но сѫщностьта на въпроса е: защо турската власть, собствено султанъ Сулейманъ Великолепни, се съгласилъ да удовлетвори това сръбско искане, та да измѣни наредбата на свой предшественикъ (Мухамедъ II?) за присъединение на сръбскитѣ епархии къмъ Охридската църква? Несъмнено, турскитѣ държавници действували въ случая съгласно съ държавнитѣ

 

 

1. Срв. п. м. съч., стр. 23.

 

2. Рударскитѣ центрове Ново бърдо, Кратово и Самоковъ, несъмнено, били съблазнителни богатства, но не по-малко стопанско значение имали плодороднитѣ полета Скопско, Кюстендилско и Нишко.

 

3. Срв. п. м. съч., Предговоръ, стр. V—VI и стр. 257—258, 308—309.

 

 

41

 

интереси, a не отъ чиста симпатия къмъ сърбитѣ. Нѣма съмнение, че тукъ играели роля и паритѣ, безъ които едва ли Макарий отъ игуменъ тъй неочаквано би станалъ сръбски „патриархъ", както се наричали той и приемницитѣ му. Султанътъ ще да е преценилъ добре материалнитѣ изгоди за държавното съкровище отъ тая църковна промѣна. Една патриаршия повече — това значело за султава новъ платецъ на патриаршески данъкъ пешкешъ и ново тържище за наддаване отъ духовни лица-службогонци.

 

Въ книгата си не съмъ споменалъ още единъ факторъ — Цариградската патриаршия. Нѣма документни указания за нейно участие въ възстановлението на Ипекската архиепископия. Обаче фактътъ, че Ипекската църква била възстановена като архиепископия, а не като патриаршия, [1] дава основавие да се допустне, че тая църковна промѣна е станала съ знанието и одобрението на Цариградската патриаршия, която и опредѣлила титлата на възстановената Сръбска Църква.

 

(Ще се свърши)

 

          Продължение в: Македонски Прегледъ, год. XII, кн. 2 (1940)

 

 

1. Въ една бележка отъ 4. XI. 1557 год. сръбски лѣтописецъ нарича Макария само архиепископъ и го счита обновитель на престола на св. Сава, „първия архиепископъ и учитель сръбски" (у мене, п. съч., стр. 66, заб. 1).

[Back to Index]