Македонски Прегледъ
Година
XII, книга 2, София, 1940

 

1. Къмъ историята на Охридската архиепископия-патриаршия  [1]

 

(Продължение отъ кн. 1)

 

Отъ Ив. Снѣгаровъ

 

    II

 

 

Péchayre се спира на въпроса за отношенията между Цариградската и Охридската църква. Описвайки турския гнетъ върху паството на Охридската архиепископия, той изтъква съ право неговото голѣмо търпение, което и днесъ проявява. „Този народъ ималъ и днесъ още притежава запаси па търпение (des réserves de patience). Трѣбва да го видимъ на самото мѣсто, за да си дадемъ смѣтка за това, що може той да изтърпи безъ да се оплаква". [2] Обаче, споредъ Р., турскиятъ гнетъ не е билъ най-трагичната страна въ положението на това население. [3] Тоя гнетъ произлизалъ отъ правото на завоевателя, който се отнасялъ къмъ победения народъ като истински робъ. „Това било законъ на по-силния, както го прилагатъ и въ наши дни въ нѣкои европейски страни къмъ малцинствата, безъ да сѫществува за потиснатитѣ най-малкото прибѣжище”. Споредъ Р., положението се влошавало още повече отъ Цариградската църква, която винаги е отъждествявала религия и народность и признавала само оная църква, чиято независимость се гарантирала отъ нѣкоя политическа сила. Тя не могла да търпи Ипекската и Охридската църква". Авторътъ има предъ видъ съдействието, което Царигр. патриаршия давала на кандидати изъ нейния диоцезъ да отниматъ катедри въ реченитѣ църкви и съ това ги разстроила, за да ги подчини.

 

Наистина нахлувалитѣ въ Охридския диоцезъ иноземни службогонци сѫ вредили много и поради това избухнала енергичната

 

 

1. Вж. Македонски прегледъ, г. XII, кн. 1.

 

2. Il faut l'avoir vu sur place pour se rendre compte de cc qu'il peut endurer sans se plaindre (стр. 194).

 

3. L'oppression n'était pas le coté le plus tragique de cette situation.

 

1

 

 

2

 

борба на автохтониститѣ въ края на XVII в. [1] Намѣсата на Царигр. патриаршия въ избори на архиепископи и епархийски архиереи явно подготвяла унищожението на Охридската архиепископия. Обаче не намирамъ достатъчно основание да поддържамъ, че въ турско време тя винаги е работѣла за подчинението на Охридската архиепископия и че между тѣхъ нѣмало моменти на взаимно уважение. [2] Споредъ Péchayre, намѣрението (завоевателно) на Царигр. патриаршия къмъ Охридската архиепископия азъ съмъ отнесълъ късно, къмъ срѣдата на XVII в. Това било илюзия (c'est une illusion), която Р. обяснява съ моето „очевидно уважение къмъ всичко, що се отнася до Православната църква". [3] Невъзможно било да се забравятъ толкова епархии, които Царигр. патриаршия отнела отъ Охридъ, и нахлуването на кандидати изъ Цариградския диоцезъ. Разрушителната програма не е била винаги явна. Въ края на XVII в. Царигр. патриаршия само ускорила движението поради противодействието, проявено въ Охридъ. За да обоснова своето мнение, азъ съмъ „измислилъ дълговременни непринудени и дори сърдечни отношения между дветѣ църкви" [4] (Цариградска и Охридска). Нѣкои отъ тѣзи отношения могли да се обясиятъ „съ интереса на момента", други пъкъ не съответствували на действителностьта. Двата документа (отъ 1565, и отъ около 1572 год.), които Р. привежда по-нататъкъ, [5] били „малко благоприятни" за моята „теория". Напротивъ, тия документи, споредъ Р., ни показвали, че планътъ на Царигр. патриаршия, окончателно изпълненъ въ 1767 год., се явява още въ 1566 год. [6] Ако прелати отъ Охридския диоцезъ сѫ получавали препорѫки отъ Царигр.

 

 

1. Вж. у мене, п. съч., стр. 126 сл.

 

2. Вж. у мене, п. съч., стр. 119, 121—123.

 

3. Dans un respect évident pour tout ce qui touche à l'Église orthodoxe, l'auteur a retardé jusqu'au milieu du XVIIe siècle le dessein du patriarcat à l'égard d'Ochrida (стр. 195).

 

4. Pour donner une base à son opinion, l'auteur imaginé des relations longtemps faciles et même cordiales entre les deux Églises (стр. 196).

 

5. Échos d'Orient, 183, стр. 283 и 287—288 (ватопедски разказъ за охридския архиепископъ Паисий и писмо на охридския архиепископъ Софроний до царигр. патриархъ).

 

6. Les deux documents . . ., du milieu du XVIe siècle, sont vraiment peu favorables à la théorie de l'auteur et font entrevoir, dès 1566, l'exécution définitive de 1767 (стр. 196).

 

 

3

 

патриаршия, за да просятъ милостиня на Западъ, това било затуй, защото тѣ по-рано били на служба въ Цариградския диоцезъ. Тѣ отивали въ Цариградъ, за да получатъ паспорти и, пребивавайки тамъ, били викани въ Царигр. патриаршия за нѣкоя услуга. [1] Охридскиятъ архиепископъ Паисий, бидейки въ Цариградъ въ 1505 год. за да се снабди съ паспортъ, билъ „реквизиранъ" (к. м.), за да председателствува църковния съборъ противъ царигр. патриархъ Иоасафъ. [2] При това нѣмало логика да си представяме „Паисия почетенъ като арбитъръ въ Цариградъ, [3] когато по-горе се напомвятъ мѣркитѣ, които той е взелъ срещу Патриаршията относно Италийската епархия". Би било голѣмо снизхождение (beaucoup d'indulgence) „да се вижда последица на сърдечни отношения" въ „прилива на кандидати, които напускали територията на Патриаршията за търсене нѣкоя охридска катедра; това по-скоро прилича на нашествие (invasion)" (с. стр.).

 

Преди всичко Péchayre безъ основание се опитва да изтълкува моето мнение като плодъ на мое лично чувство къмъ Православната църква, a не като изводъ отъ факти. Не може никакъ да се съгласува това негово тълкувание съ преценката му, казана преди 3—4 реда, че съмъ разказалъ „съ грижа за безпристрастие" и „съ голѣмо спокойствие" историята на борбата въ Охридската църква противъ проводницитѣ на фанариотско влияние. [4] При това въ двата тома на моето съчинение за Охридската архиепископйя отдѣлямъ доста мѣсто тъкмо за домогванията на Царигр. патриаршия. Това не би допустналъ единъ авторъ, за когото всичко православно е добро, както иска да каже Р. Нека отбележа, че докато критикътъ-католикъ ме вини, че съмъ измислилъ „сърдечни" отношения между Цариградската и Охридската църква отъ respect къмъ всичко, що е православно, гръцки рецензентъ на сѫщата ми книга не е съгласенъ съ моето описание на злонамѣрена фенерска намѣса въ живота на Охридската църква

 

 

1. Durant leur séjour (за да получатъ паспорти), ces prélats furent appelés à rendre quelques services(стр. 196).

 

2. Il fut réquisitionné pour présider le synode qui, sur l'ordre de Michel Cantacuzéne, destitua le patriarche Ioasaph (стр. 193).

 

3. П. м. съч., стр. 119.

 

4. Par souci d'impartialité, l'auteur nous raconte avec beaucoup de calme cette histoire mouvementée (стр. 19.3).

 

 

4

 

и навѣрно ме подозира въ неприязънь къмъ всичко, що е гръцко. Съмъ съ съзнанието, че се стремихъ да бѫда обективенъ и справедливъ, безъ да преувеличавамъ тъмнитѣ страни и безъ да умалявамъ свѣтлитѣ, изобщо се стараехъ да кажа истината, доколкото съмъ могълъ да я открия.

 

Péchayre неточно предава моята преценка за отношенията между дветѣ речени църкви презъ XVI в. и първата половина на XVII в. Никѫде не наричамъ тѣхнитѣ отношения „сърдечни". Говоря само за взаимно уважение, взаимообщение, взаимно услужване, [1] но изтъквамъ, че „това взаимообщение не всѣкога било безвредно" (стр. 122) и посочвамъ факти. [2] Спороветѣ за епархии не ставали решителна причина, за да се прекѫсвало взаимообщението между дветѣ църкви. [3] Архиеп. Прохоръ се домогвалъ за южно-македонска епархия, [4] но при все това царигр. патриархъ Иеремия му се притекълъ на помощь срещу Павла Смедеревски. [5] Посоченитѣ отъ мене факти на взаимообщение (не на „сърдечни" отношения) може да се смѣтатъ за случайни или „да се обяснятъ съ интереса на момента", но нѣма указание, че още презъ XVI в. Царигр. патриаршия имала програма за унищожение на Охридската архиепископия. Това е само подозрение,

 

 

1. Стр. 119: „Нъ началото на разглежданата епоха (разбирай: отъ срѣдата на XVI в.), въпрѣки недоразумениита за нѣкои епархии (разбирай: Италийската и Верийската) тѣзи две църкви още се отнасяли помежду си съ уважение и дори взаимно си услужвали".

 

Стр. 121—122: „Внушителенъ изразъ на взаимоуваженисто между Охридската и Цариградската църкви е далъ одринскиятъ съборъ отъ м. май 1697 г. Въ своя актъ той е обявилъ Охридската, Ипекската и Кипърската архиепископии за „почитаема троица", сѫществуваща еднакво законно, както и „богопроизведената четворица на патриарситѣ".

 

2. Услугата на царигр. патриархъ (навѣрно Иеремия II) по помиряване на охридския архиеиископъ Софроний съ неговия клиръ (стр. 119—120); интриги на бившитѣ охридски архиепископи Митрофанъ и Мелетий, когато пребивавали въ Цариградъ; поява на стремежъ у засилената Цариградска патриаршия да постави подъ свое влияние и подчини отслабвалата Охридска архиепископия (стр. 122—123).

 

3. Трѣбва да ce отбележи, че не само Охридската църква изгубвала епархии (Верийската и Италийската), a и Цариградската патриаршия (въ края на XVI в. или въ началото на XVII в. Драчката епархия минала подъ ведомството на Охридската църква).

 

4. Срв. п. м. съч., стр. 63—64.

 

5. С. тамъ, стр. 20. Срв. Макед. прегледъ, год. XII, кн. 1, стр. 28.

 

 

5

 

което трудно може да се поддържа, или, ако може да се твърди безъ факти, би могло да се каже, че такава програма е сѫществувала още отъ учредяването на независима Охридска архиепископия, дори още по-рано — отъ създаването на независима Българска църква. . . Презъ XVI в. Царигр. патриаршия могла да използува два твърде тежки моменти въ живота на Охридската архиепископия, за да я унищожи, a не да чака цѣли два вѣка, за да осѫществи своя разрушитсленъ планъ: движението на Павла Смедеревски и ударътъ на Макария Ипекски и Мехмедъ Соколовичъ въ 1557 год. Въ първия случай, както видѣхме, тя твърде много помогнала, за да се запази мощьта и цѣлостьта на Охридската архиепископия. Въ втория случай не е известно какво положение е държала Царигр. патриаршия, [1] но съ съдействисто на Мехмеда Соколовичъ и други везири тя би могла да действува и да се споразумѣе за пъленъ дѣлежъ на Охридския диоцезъ или поне да отнеме южномакедонскитѣ и албанскитѣ епархии, гдето гръцкото влияние било по-силно. Нищо подобно не виждаме. [2] Напротивъ, тогава въ цариградскитѣ църковни крѫгове още давали известно значение на Охридската архиепископия като автокефална църква. Обвиняваниятъ въ симония цариградски патриархъ Иоасафъ II се обърналъ и къмъ охридския архиепископъ Паисий да разгледа дѣлото му. [3] Сѫщиятъ архиепископъ председателствувалъ свикания въ 1565 год. църковенъ съборъ по

 

 

1. Срв. Макед. прегледъ, п. кн., стр. 41.

 

2. Срв. у мене, п. съч., стр. 26—27 за смута на костурския митрополитъ въ Прохорово време. Осѫденитѣ въ Никанорово време (къмъ 1557 год.) смутители — Григорий Мацуки, Максимъ и бившиятъ корчански спископъ Гавриилъ сѫ действували следъ Никанора въ Южна Македония, и Царигр. патриаршия могла да ги използува за пълното раздробление на Охридския диоцезъ (срв. у мене, п. съч., стр. 120).

 

3. Както сьобщава Мануилъ Малаксъ, намирайки се въ голѣмъ конфликтъ съ цариградскитѣ клирици и първенци (ἀρχόντων), царигр. патр. Иоасафъ повикалъ „всички архиереи отъ Изтокъ и Западъ и отъ Пелопонесъ", за да му помогнатъ (чрезъ съборно решение) да усмири враговетѣ си. Архиереитѣ се събрали въ Царигр. патриаршия (καὶ ἐσυνάχθησαν εἰς τὴν μεγάλην ἐκκλησίαν) и станалъ съборъ (Καὶ συνόδου γενομένης), който обаче осѫдикъ Иоасафа поради симония (Crusius, Turcograecia, стр. 170). Това известие дава основание да приемемъ, че патр. Иоасафъ поканилъ и охридския архиепископъ Паисий да вземе участие съ свои епархийски архиерси въ разглеждането на разпрата му съ царигр. клирици и първенци.

 

 

6

 

дѣлото на патр. Иоасафа. Въ събора участвували и трима епархийски архиереи [1] отъ Охридския диоцезъ. Наистина противъ Иоасафа билъ мощниятъ фанариотинъ Михaилъ Кaнтакузинъ, нареченъ Шейтаноглу, но нѣма указания да се твърди, че Паисий билъ „реквизиранъ", сир. насиленъ да бѫде председатель на църковния съборъ. Но да допустнемъ, че било така. Пита се: защо Паисий билъ заставенъ да поеме такава рѫководна роля по въпросъ отъ чужда и то първенствена църква? Ако той не е билъ таченъ за нѣщо по-висше отъ другитѣ членове на събооа, то нѣмало защо да го насилватъ. Въ събора участвували митрополити на първостепенни катедри (кесарийски, ираклийски, никейски), нѣкой отъ които (по право ираклийскиять) могълъ да бѫде председатель на събора. Уважението, оказано въ Цариградъ на архиеп. Паисия, е фактъ, който не може да се отрече, както прави Р., нито да се омаловажи отъ факта, че въ 1566 год. сѫщиятъ Паисий се погрижилъ да си осигури Италийската епархия. Трѣбва да се изтъкне, че неговитѣ мѣрки относно Италийската епархия били насочени не прѣко срещу Цариградската патриаршия, както предава Р., a срещу еладскитѣ митрополити, които могли да действуватъ самостойно, безъ внушение на Цариградската патриаршия. Нѣкои митрополити могли да проявяватъ териториални домогвания и къмъ епархии отъ сѫщия църковенъ диоцезъ, отъ който били и тѣ. [2]

 

Все поради това, че Охридската архиепископия се ползувала съ уважение въ Цариградъ, свалениятъ цариградски патриархъ Иоaсaфъ молилъ да се свикатъ на съборъ източнитѣ патриарси, охридскиятъ архиепископъ Софроний, ипекскиятъ архиепископъ Макарий и колкото епархийски архиереи (митрополити и архиепископи) отъ Царигр. диоцезъ били

 

 

1. Иоасафъ Костурски, който се подписалъ „καὶ πρωτόθρονος πάσης Βουλγαρίας”, Анания струмишки и мъгленскиятъ епископъ (подписалъ се на славянски, но не означилъ името си) (вж. п. м. съч., стр. 577, прит. XXII). Не зная защо Германъ Сардски не посочва мъгленския епископъ въ бележката си, гдето съобщава кои архиереи подписали съборния актъ срещу Иоасафа II (Συμβολὴ εἰς τοὺς πατριαρχικοὺς Κωνσταντινουπόλεως ἀπὸ τῆς ἁλώσεως καὶ ἐξῆς, I, Цариградъ 1935, стр. 37—38, заб. 73).

 

2. Напр. скопскиятъ митрополитъ Иоасафъ отнелъ нѣколко села отъ Дебърската епархия (вж. м. ст., „Скопската епархия" въ Годишникъ на Богосл. факултетъ, т. XVI, София 1939, стр. 44).

 

 

7

 

безпристрастни къмъ него, та да разгледатъ отново неговото дѣло и издадатъ „авторитетно опредѣление" [1]. Наричайки охридския и ипекския архиепископъ съ титлата на автокефални църковни началници μακαριωτάτους (блаженейши), бившиятъ патр. Иоасафъ поставя първия по честь по-горе отъ втория — веднага следъ патриарситѣ, както било прието и въ византийско време [2]. Ако, както мисли Péchayre възъ основа на единъ съмнителенъ документъ [3], царигр. патриархъ Митрофанъ [4] още въ 1566 год. вече успѣлъ да разстрои Охридската архиепископия и да подбие нейната независимость [5], то бившиятъ царигр. патриархъ Иоасафъ не би считалъ охридския архиепископъ Софроний за важенъ факторъ въ Православната църква и не би потърсилъ неговото правосѫдно съдействие, което щѣло да бѫде противъ волята на тогавашния цариградски патриархъ Митрофанъ.

 

Наистина въ времето на архиеп. Софрония има улики, за да се подозиратъ фенерски попълзновения. Отъ едно негово писмо до царигр. патриархъ (името му не е посочено) узнаваме, че той билъ твърде задълженъ къмъ тоя патриархъ, който съ писма помирилъ архиереитѣ и клирицитѣ на Охридския диоцезъ съ тѣхния архиепископъ Софроний. Поради тази нравствена зависимость писмото на Софрония е пълно съ похвали за патриарха. Авторътъ говори съ голѣмо смирение и дълбоко благоговение къмъ царигр. патриархъ, [6] сѣкашъ не е билъ началникъ на самостойна църква. Не ни е известно, на какво се дължелъ раздорътъ между Софрония и подведомственитѣ му архиерси. Незаконно ли е заелъ Софроний охридския престолъ

 

 

1.

(Crusius, Turcograecia, стр. 290).

 

2. Срв. у мене. Ист. на Охр. архиепископия, I, стр. 85—87.

 

3. Другъ пѫть ще разгледамъ тоя документъ.

 

4. Противникъ на Иоасафа II.

 

5. Échos d'Orient, № 183, стр. 284.

 

6. Патриархътъ е господарь, a Софроний се нарича неговъ слуга (δοῦλος) и му се кланя до земята като на „величайша божественость".

 

 

8

 

или увеличилъ даждията на архиереи и клирици ? Сѫщо не се знае, какви размѣри ималъ този вѫтрешенъ раздоръ, много ли архиереи сѫ участвували, вземалъ ли участие народътъ ? Толкова ли била остра разпрата, че трѣбвало да се поиска миротворната намѣса на цариградския патриархъ, или пъкъ безъ да е било наложително чуждото посрѣдничество, самъ архиеп. Софроний го поискалъ ? На тия твърде важни въпроси може би ще се намѣри отговоръ въ документи, които въ бѫдеще ще се откриятъ (въ църковнитѣ архиви или въ турската държавна архива).

 

Писмото на архиеп. Софрония не е написано на безупрѣченъ езикъ. Както изтъква и Péchayre, той „само отчасти държи смѣтка за правилата на конструкцията и за правописа". При все това той умѣелъ да говори дипломатично, сѣкашъ той се рѫководѣлъ отъ правилото „благитѣ уста желѣзни врата отварятъ". Презъ немощно умолителния гласъ на Софрония се носи тънко съскане къмъ неговия недавнашенъ покровитель, та можемь да се усъмнимъ, дали и това писмо „не е чисто охридско произведение", подобно на писмото [1] на охридския архиепископъ, приемникъ на Матея, до цариградския патриархъ, гдето, както казва Гелцеръ, „подъ медоточивитѣ изрази скрито пълзи увиваща се въ зелената трева змия” [2]. Архиеп. Софроний отправилъ това писмо, понеже низвергнатитѣ още при архиеп. Никанора Григорий Мaцуки, Мaксимъ и Гавриилъ заедно съ гребенския епископъ Димитъръ сега пакъ смущавали Охридската църква, като първиятъ се представялъ, че го поддържа цариградскиятъ патриархъ, и посочвалъ негово писмо. Съобщавайки това, архиеп. Софроний веднага прави язвителна бележка на патриарха: „И това не е право да става, владико свети: (да подкрепяшъ) низвергнатия и изгонения и се чувствувахъ нещастникъ за църквата, че пишешъ съ такова съдържание [3].

 

 

1. Отъ началото на XV в. за Видинската и Софийската епархия.

 

2. Срв. у мене, п. съч., стр. 6, заб. 2.

 

3.

(y мене, п. съч., стр. 513). Понеже Софроний употрѣбява вин. п. вм. дат. (ὄτι τὸν ἐδοσες γράμμα), то глаголътъ νὰ γράφεις въ последното изречение може да сe отнесе къмъ предходнитѣ допълнения (вин. п.) и въ такъвъ случай изречението може да се преведе: „да пишешъ съ такова съдържание (букв. отъ такъвъ родъ) на низвергнатия и изгоненъ и причиняващъ страдания на църквата". Въ писмото има и други изрази, които мѫчно се превеждатъ буквално.

 

 

9

 

Сѣкашъ за да смекчи укора, Софроний бърза да добави, че не знае, дали това писмо е написано отъ самия патриархъ или пъкъ самъ Мaцуки го е съчинилъ. Затова той му изпраща копие отъ писмото (πρόσωπον τῆς αὐτῆς γραφῆς), за да го прегледа и, ако наистина е патриаршеско, да го уведоми съ частно писмо, за да знае. Ако пъкъ не е патриаршеско, Софроний го моли да изпрати честно писмо до цѣлия Охридски диоцезъ, като обяви тѣзи смутители за отхвърлени, както ги отхвърлили 40 архиереи въ времето на Никанора, та съ това патриархътъ, „като мироначалникъ на всички", да даде миръ на самия Софроний и на Охридската църква.

 

Отъ това писмо не е ясно, че Григорий Мацуки действително билъ подбужданъ отъ цариградския патриархъ. Трѣбва да е билъ много двуличенъ и изкусенъ интригантъ тоя цариградски патриархъ (Митрофанъ или Иеремия II) [1], та,

 

 

1. Първиятъ билъ на царигр. престолъ отъ 1555—4. V. 1572 и отъ 29. XI. 1579—9. VIII. 1580, вториятъ — отъ 5. V. 1572—29. XI. 1579, отъ августъ 1580 до къмъ мартъ 1584 и отъ 1587 до края на 1595 год. Писмото не е датувано. To е озаглавено νέῳ πατριἀρχῃ отъ първия ѝ издатель М. Crusius, който сигурно се основавалъ на увода въ писмото, гдето архиеп. Софроний хвали патриарха, че е възсиянъ като звезда и слънчевъ лѫчъ и озариль всички, станалъ пастирь на църквата Христова (вж. у мене, п. съч., стр. 513 и преводъ стр. 514). Не е известно, докога е стоялъ архиеп. Софроний на охридския престолъ. Той се споменава още въ надписъ на храма на кичевския манастиръ „Пречиста”, но годината (1564) не ще да е вѣрна, защото посочениятъ индиктъ 15 не съответствува на тая година (вж. у мене, п. съч., стр. 190 заб. 2).

 

Управлението на архиеп. Софрония се прекратило преди 20 ноемврий 1582 год., когато на охридския престолъ се явява Гавриилъ. До това време новъ царигр. патриархъ (въ смисълъ пръвъ пѫть заелъ патриаршеския престолъ) може да се смѣта само Иеремия II. Поради това Голубински (Краткій очеркъ исторіи правосл. церквей, стр. 13522) и Гелцеръ (Der Patr. v. Achrida, стр. 25) приематъ, че писмото на Софрония било отправено до тоя царигр. патриархъ, заелъ катедрата въ май 1572 год. Сѫщото твърденне изказахъ и азъ (п. съч., стр. 190). Péchayre е по-склоненъ да мисли, че писмото било адресирано до патр. Митрофана, a не до Иеремия II по две съображения: поради „финансовитѣ искания" въ писмото (той твърди, че царигр. патриархъ наложилъ на Охридската църква нови такси) и поради това, че царигр. патриархъ не е билъ тъй скоро избранъ, както мислѣлъ М. Crusius, зашото до отправянето на това писмо били размѣнени вече други писма между Софрония и царигр патриархъ (п. сп., стр. 288). Указание за първия мотивъ нѣма въ писмото, както ще видимъ. Вториятъ мотивъ, изглежда, е основателенъ. Въ писмото си Софроний съобщава на патриарха, че чрезъ писмата му всички се помирили съ него (καὶ μὲ τὰς τιμίας σου γραφὰς εἰρήνευσαν οἰ πάντες μεθ’ ἡμῶν) и че до отправянето нa Софрониевото писмо всички били въ миръ (καὶ εἰρηνικῶς τυγχάνω ἓως τῆς δεύρω ἐξάπαντας). Очевидно, минало известно време отъ избора на патриарха до изпращането на помирителнитѣ му писма до Охридската църква и отъ омиротворението на последното до изпращането на въпросното Софрониево писмо. Все пакъ този промежутъкъ могълъ да бѫде по-малъкъ отъ година, и архиеп. Софроний би ималъ основание да счита, че патриархътъ още билъ въ началото на своята служебна дейность. Ако било изминало много време, следъ като патриархътъ седналъ на престола, архиеп. Софроний не би се изразилъ въ хвалебното си обръщение къмъ патриарха съ глаголни форми, които показватъ начеване на дейностьта

, а би употрѣбилъ сегашно време, за дa означи продължителностьта на действието, и поне въ първото изречение би казалъ: Ὠς ἀστὴρ . . . ἐκλάμπεις καὶ καταφωτίζεις πάντας (като звезда . . . сияешъ и озарявашъ всички). Така че заглавието νέῳ πατριἀρχῃ, поставено отъ М. Crusius, не е било неоснователно, и може да се смѣта, че Софрониевото писмо било отправено до патр. Иеремия II недълго, следъ като последниятъ заелъ престола (вь края на 1672 или въ началото на 1573 год.).

 

Похвалитѣ въ Софрониевото писмо за патриарха, колкото да сѫ риторични, все не сѫ съвсемъ кухи фрази. Софроний представя патриарха лѫчезарень свѣтилникъ за всички, „богонаученъ равноапостолъ", „цвѣтъ на всѣко знание", „наставникъ (καθηγητὴς) на Цариградъ”. Тия епитети по-скоро биха били казани за Иеремия II, отколкото за Митрофана. Съвременниятъ хронографъ Малаксъ (Πατριαρχικὴ Κωνσταντινουπόλεως у Crusius, Turcograecia, II, стр. 176-184) ce изказва съ възторгъ за Иеремия: архиерей справедливъ. безукоренъ, истински богочестивъ, милостивъ, преподобенъ, незлобенъ (ἀκακον), неподкупенъ (ἀμίαντον). Съ неговия и.зборъ за патриархъ се изпълнили думатѣ на ап. Павла въ посланието му къмъ евреитѣ: „Братя, такъвъ първосвещеникъ намъ подобаваше" (срв. Κ. Ν. Σάθα, Βιογραφικὸν σχεδίασμα περὶ τοῦ πατριάρχου Ἱερεμίου Β', Атина 1870, стр. θ'). Иеремия билъ високообразованъ (билъ ученикъ на тримата прочути учители Иеротей Монемвасийски, Арсений Търновски и Дамаскинъ Студитъ, после слушалъ и Матея Критянинъ. И като патриархъ той продължавалъ „ноще и дене” да се занимава съ богословие, филогофия и др. науки и не пpeставалъ да учи народа и да проповѣдва словото Божие на всички благочестиви (с. тамъ, стр. ε' и ιβ'). М. Гедеонъ предава това съобщение въ смисълъ че патр. Иеремия слушалъ граматическитѣ и философски науки въ патриаршеската академия (Πατριαρχικοὶ πίνακες, стр. 599).

 

Сходни сравнения за дейностьта на патр. Иеремия II намираме и у Малакса. Дейностьта на Иеремия излѫчва все свѣтлина. Той украсилъ патриаршеския храмъ „Всеблажена" (ἡ Παμμακάριστος) и съ това се изпълнили свещенитѣ думи „църквата е многосвѣтло нобе" (οὐρανὸς πολύφωτος ἡ ἐκκλησὶα). Храмътъ, безъ да има запалена свѣтлина, и ноще свѣтѣлъ като слънце. Направениятъ отъ сѫщия Иеремия скѫпоцененъ патриаршески престолъ въ сѫщия храмъ свѣти като звезда зорница (φωτι[ζει] καὶ λάμπει, ὣσπερ ὁ ἀστέρας τὴς αὐγὴς) (с. тамъ, стр. ιγ' и ιε'). Въ ямбическата епиграма отъ 1. III. 1577 г. върху сѫщия престолъ се казва, че Иеремия свѣти повече отъ слънце (Ἱερεμίου . . . λάμποντος ἡλίου πλέον) (c. тамъ, стр. ιε'). Малаксъ уподобява Иеремия на ап. Петра, корифей на апостолитѣ (с. тамъ, стр. ιζ'). Изразъть на Софрония „ποιμὴν τῆς ὀρθοδόξου πίστεως” по-скоро може да се отнесе къмъ Исремия, който билъ строгъ пазитель на православието, отколкото къмъ Митрофана, който още като кесарийски митрополитъ билъ обвиненъ въ католикофилство и чийто бата, българинъ, билъ смѣтанъ за богомилъ

 

 

10

 

следъ като помирилъ архиереитѣ съ Софрония, взелъ явно

 

 

11

 

да поддържа стари смутители на Охридската църква [1] и низвернати

 

 

1. Тѣ смущавали Охридската църква и следъ архиепископа Никанора, при когото, както казахъ, голѣмъ архиерейски съборъ (отъ 40 архиереи, споредъ Софрония) ги осѫдиль

, y мене, п. съч., стр. 513 и Revue des études grecques. г. XI. 1398 r., стр. 305, статия на B. A. Mystakides, Notes sur Martin Crusius). Срещу тѣхъ сe борѣли Никаноровитѣ приемници Акакий и Паисий. Григорий Мацуки и другаритѣ му се видѣди принудени да избѣгать отъ Охридския диоцезъ, скитали на изтокъ и на западь, Григорий Мацуки ходилъ изъ цѣло Влашко да събира милостиня и следъ като спечелилъ нѣкаква парична сума, се върналъ въ Охридския диоцезъ да се бори заедно съ Максима и Гавриила за катедри

, Revue des etudes grecques. т. XI, стр. 304— 305). Подъ Βλαχίαν Péchayre разбира Пиндската влашка покрайнина (п. сп., стр. 287), но тя не е била наричана Βλαχία. Презъ срѣднитѣ вѣкове различавали Μεγὰλη Βλαχία въ Тесалия, но не просто Βλαχία, както презъ XVI в. било наричано влашкото княжество : патр. Иеремия II и Иеротей Монемвасийски ἤλθαν εἰς τὴν Βλαχίαν (хронография на Доротея Монемвасийски, у Σάθα, п. съч., стр. 18). Изразътъ εἰς τὴν Βλαχίαν ἄπασαν показва, че областьта, въ която Григорий Мацуки просилъ милостиня, (ἐζητοῦσεν отъ ζητεύω = mendier), била просторна. Богатата влашка държава е привлѣкла и Григория Мацуки, както други духовни лица отъ Турско, a не угнетеното отъ турци пиндско население. Изразътъ καὶ μήτε ἀνατολὴ ἄφισαν, οὔτε δύσιν не показва, че Григорий Мацуки и другаритѣ му „не напустнали вече Изтокъ и Западъ", както превежда Р. (mais ils не quittèrent pas plus l'Est que l'Ouest, стр. 287), та да се мисли, че Βλαχία се намирала на западъ отъ Охридския диоцезъ. Смисълътъ на изречението е, че, следъ като избѣгали, тѣ не сѫ оставили непосетени източни и западни области, т. е. скитали на изтокъ и на западъ.

 

 

12

 

лица, отъ които отбѣгвали клирици и архиереи. [1] Такъвъ низъкъ характеръ не е ималъ Иеремия II. Митрофанъ, споредъ Герлаха, билъ човѣкъ възпитанъ и сериозенъ (humanissimus, simulque gravis) [2] но той билъ и користолюбивъ. [3] Би могло да се мисли, че Митрофaнъ билъ способенъ да промѣня поведението си за свои лични интереси, обаче не може да се поддържа, че именно него е ималъ предъ видъ архиеп. Софроний.

 

Споредъ мисъльта на Péchayre, намѣсата на царигр. патриархъ въ Охридския диоцезъ имала не само мораленъ характеръ, a и материаленъ. Патриархътъ билъ наложилъ на Охридската църква нови такси (стр. 288). Той се основава на изречението въ писмото на архиеп. Софрония (по изданието на Mystakides):

[4].  P. превежда: Tu (патриархътъ) as éléve des taxes et de redevances à un tel degré cue је не sais que te dire... (стр. 287). Наистина глаголътъ ἀνέβασες e II л. и сочи на лицето, къмъ което се обръща архиеп. Софрокий, сир. цариградския патриархъ. Но трѣбва да се отбележи, че Софроний и въ другъ случай не употрѣбява правилно глаголно окончание (не съгласува сказуемото съ подлога): [5]

[6]

 

Ако ἀνέβασες се вземе по смисълъ за II л., сир. се отнесе къмъ цариградския патриархъ, то изречението остава откѫснато, безъ логическа връзка въ контекста. Току що

 

 

1.

 

2. Crusius, Turcograecia, стр. 212.

 

3. При неговото управление явно се вършела симония. Следъ като си подалъ оставката отъ патр. престолъ, Митрофанъ взелъ две епархии и продаль едната (Лариската) за 1000 жълтици (Хронография на Доротея Монемвасийски у Σάθα, п. съч., стр. 9). Вж. у сѫщия съборния актъ отъ 1580 год., стр 149.

 

4. Revue des études grecques, т. XI, 1898, стр. 304; срв. тукъ, стр. 13, забел. 1.

 

5. При увѣреность, че Mystakides вѣрно е прочелъ тия думи.

 

6. П. сп., стр. 303 и 304.

 

 

13

 

започналъ да се оплаква отъ Григория Мацуки, че много безпокойствия и скандали му правѣлъ, архиеп. Софроний не продължава да говори конкретно за неговата безчинна дейность, a посочва беззаконие на патриарха, когото предъ даа реда възхвали за помирителното му посрѣдничество, и следъ това пакъ продължава разказа си за Григория Мацуки [1]. Колкото и да не държалъ смѣтка за правиленъ синтаксисъ, архиеп. Софроний не губѣлъ логическата връзка на мислитѣ си. По-доле въ писмото си, като съобщава, че Григорий Мацуки заедно съ сподвижницитѣ си Максимъ и Гавриилъ и нѣкои костурчани „направилъ 600 жълтици елтизамъ", тои пояснява: „както писахъ преди" (= по-горе). [2] Явно е, че въ началото на писмото си архиеп. Софроний има предъ видъ елтизама [3] на Григория Мацуки и глагола ἀνέβασες е lapsus calami вм. ἀνέβασε. Така разказътъ за Григория Мацуки не се прекѫсва: „А отъ страна на Григория Мацуки ме сполетѣха много безпокойствия и скандали. Покачи (той) елтизами и (разпространява) клевети [4] до такава степень, не зная какво да ти пиша, о свещена главо и корона на всички църкви. Той представя за предлогъ и казва на всички, че ти си му далъ писмо и го наричашъ братъ и съслужитель и го подкрепяшъ.”

 

Въ сѫщото си писмо архиеп. Софроний съобщава и за другь смутитель Димитрий, за когото и по-рано осведомилъ сѫщия цариградски патриархъ. Архиеп. Софроний

 

 

1.

(Revue des études grecques, т. XI. 1898, стр. 304; y мене, п. съч., стр. 513).

 

2.

(Revue des études grecques, т. XI. 1898, стр. 305).

 

3. Mystakides дава следното обяснение (с. сп., стр. 304, заб. 3): Ἐλτιζάμια е арабска дума. Въ единъ рѫкописенъ словарь (въ сѫщия рѫкописъ, гдето е и писмото на архиеп. Софрония) М. Crusius написалъ : «ἐλτιζάμια, ἐπαύξησις, auctio». Споредъ това обяснение, елтизамъ значи увеличение на данъци и налози.

 

4. Péchayre превежда: „такситѣ и задълженията", но ἀβανία е συκοφαντία (клевета, интрига, злодумство).

 

 

14

 

изплатилъ на В. Порта миналогодишния харачъ и изпратилъ Димитрия да го събере отъ епархийскитѣ архиереи. Димитрий го събралъ, но нищо не е давалъ на архиеп. Софрония отъ събраната парична сума. Архиеп. Софроний изплатилъ и пешкеша [1] чрезъ киръ (= епископъ?) Гедеона, който броилъ жълтицитѣ, но Димитрий казвалъ, че това не сѫ били пари на Софрония, a той ги е далъ отъ собственитѣ си срѣдства. Така Димитрий ставалъ сподвижникъ на Григория Мацуки. За да го отклони отъ тоя пѫть, архиеп. Софроний послушалъ цариградския патриархъ, който въ свое писмо [2] го съветвалъ да постави Димитрия за гребенски епископъ вмѣсто починалия Леонтий. Далъ му тази катедра, но при следнитѣ условия: най-напредъ архиеп. Софроний да събере „бакиитѣ" (недоборитѣ) отъ харача и следъ това епископъ Димитрий да събира сѫщо. Софроний изпратилъ въ Гребена заедно съ епископа Димитрий свои екзарси да събератъ „бакиитѣ" на покойния епископъ Леонтий, обаче епископъ Димитрий, щомъ отишълъ въ епархията си, взелъ да гони архиепископскитѣ екзарси и събиралъ отъ цѣлата епархия [3] стари и нови приходи. „Колко не стои на думата си — се провиква архиеп. Софроний — този безчестникъ, който смущава и цепи църквата Христова." [4]

 

 

1. Не е ясно за кой архиерей той платилъ пешкешъ (еднократенъ данъкь, който всѣки епископъ трѣбвало да плати на султана за бератъ), но щомъ Димитрий казвалъ, че е далъ свои пари за пешкеша, то трѣбва да се заключи, че спорътъ билъ за пешкеша, който той трѣбвало да даде за бератъ като гребенски епископъ.

 

2. Това писмо ще да е едно отъ ония писма на царигр. патриархъ, благодарение на които, както казва архиеп. Софроний въ началото на писмото си, се помирили съ него архиереитѣ и клирицитѣ:

(п. сп., стр. 303—304; y мене, п. съч., стр. 513). Срв. тукъ, стр. 10, заб.

 

3. Вж. обяснение въ следващата забележка.

 

4.

(Revue des études grecques, т. XI. 1898, стр. 305). Израза καὶ συνάζει τῆν ἅπασαν ἐπαρχίαν Péchayre превежда : à travers toute notre province (ctp. 288), сир. епископъ Димитрий събиралъ стари и нови доходи въ цѣлия Охридски диоцезъ. Въ посочения изразъ („и събира изъ цѣлата епархия") се разбира епархията на Димитрия, сир. Гребенската. Думата е за Харача на тая спархия, която била дадена на Димитрия съ условие да не събира тамъ неплатения остатъкъ отъ стария харачъ.

 

Израза ταμπακίδια τὸ καράτζιον и τουμπάκια τοῦ κυροῦ Λεοντίου Péchayre превежда: le karadj des tabacs (харача на тютюнитѣ) и les tabacs seigneur Léonce (тютюнитѣ на господина Леонтия) (стр. 288), сир. условието било Софроний да събира харача отъ тютюнитѣ, и той изпратилъ свои екзарси да събератъ тютюнитѣ на епископа Леонтий. Преди всичко харачъ не се плащаль за тютюнн. a за живо население. Отдѣлнитѣ автокефални църкви плащали годишенъ харачъ като данъкъ за право на сѫществувание. Синодътъ на една помѣстна Църква разхвърлялъ харача върху епархиитѣ, всѣка отъ които била длъжна да внесе своя дѣлъ на висшия си началникъ (патриарха или архиепископа), които билъ държанъ отговоренъ отъ турската власть за нередовното плащане на харача и поради това понѣкога го изплащалъ отъ свои срѣдства, както напр. Софроний (за тоя данъкъ срв. у мене. п. съч., стр. 63—64 и 408—409). Думитѣ ταμπακίδια и τουμπάκια се състоятъ отъ членъ и μπακίδια или μπακία (отъ турската дума бекая, мн. ч. бекийе). Срв. официални писма v мене. Скопската епархия, Годишникъ на Богосл. Ф-тъ, София, т. XVI. стр. 180: καὶ τῶν πακιγήδων стр. 184: τῶν πακιγέδων. Du Gange превежда думага ταμπáκια съ rеliqua, като за примѣръ дава тоя текстъ (μετὰ τὴν κόιμησιν τοῦ κυροῦ Λεοντιου и пр.) и извадка изъ писмо на царигр. патриархъ Иеремия II (дава право на своя екзархь да събира τὰ αὐθεντικὰ ἤτοι τα ὀφειλόμενα ἐκ πολλοῦ) (Glossarium ad Scriptorcs mediae et infimae Graecitatis, I, col. 1526).

 

 

15

 

Péchayre твърди, че Димитрий билъ назначенъ за гребенски епископъ по заповѣдь на цариградския патриархъ (sur l'ordre du patriarche) (стр. 288). Той ще да се основава на изречението въ Софрониевото писмо: δέδωκα αὐτὸν τὸν τόπον ὡς ἐκέλευεν ἡ Παναγιότη(ς)σου. Глаголътъ κελεύω не значи само заповѣдвамъ, a и подбуждамъ, съветвамъ, предлагамъ. Самъ Péchayre, като предава на френски тая часть отъ писмото на Софрония (стр. 287—288), вѣрно превежда глагола ἐκέλευσεν: „а demande", сир. Софроний назначилъ Димитрия въ Гребена съгласно съ искането на патриарха. Мисля, че

 

 

16

 

„а demandé" не е равнозначно съ „sur i'ordre du patriarche", както прави изводъ Péchayre. При това глагоътъ ἐκέλευσεν е употрѣбенъ по-скоро отъ учтивость, a не като точенъ изразъ на формата, въ която патриархътъ се изказалъ по въпроса за Димитрия. Думата ἐκέλευσεν съответствува на смирения тонъ, съ който говори Софроний въ писмото си, на привидното положение, въ което той се поставя като δοῦλος къмъ μεγίστη ἁγιωσύνη и κορωνίδα παςῶν τῶν ἐκκλησιῶν (цариградски патриархъ). Че наистина ἐκέλευσεν за Софрония имало смисълъ на съветвалъ или внушавалъ, това е ясно отъ по-горното изречение, гдето казва, че той се отнесълъ къмъ Димитрия тъй, както патриархътъ посочвалъ въ писмото си до Софрония, именно „да успокои" Димитрия въ Гребена, следъ като овдовѣла тамошната катедра. [1] Може да се мисли, че цариградскиятъ патриархъ се познавалъ съ Димитрия,та се погрижилъ за неговото служебно издигане, но това не е било нaлaгaне. Най-много може да се смѣта за ходатайство. Софроний взелъ подъ внимание съвета или внушението на патриарха, но условно. Очевидно, той билъ свободенъ да не удовлетвори Димитрия.

 

Не се знае, дали се отзовалъ царигр. патриархъ на Софрониевата молба, т. е. съ послание до клира и народа въ Охридския диоцезъ да е осѫдилъ реченитѣ врагове на архиеп. Софрония. Нѣма известия и за по-нататъшната участь на тия смутители. Въ всѣки случай възъ основа на Софрониевото писмо може да се приеме само това, че Григорий Мацуки използувалъ името на цариградския патриархъ за свои кариеристични цели и може би ималъ приятели въ фенерскитѣ

 

 

1.

 

2. Както ce знае, преди да заеме цариградския престолъ (5.V.1572 г.). Иеремия II билъ лариски митрополитъ (навѣрно наследилъ Неофита, който подписалъ съборния актъ отъ 1565 год. противъ цариградския патриархъ Иоасафъ II, срв. Σάθα, п. съч., стр. ε', заб. 1). Освенъ това той билъ ученикъ и на Дамаскина Студита, навпактски митрополитъ (с. тамъ, хроногр. на Доротея, стр. 9:

He може да ce твърди, че Дамаскинъ е училъ Иеремия, когато той билъ навпактски митрополитъ, но, кѫдето и да слушалъ уроцитѣ на Дамаскина (въ Солунъ, Рентина, гдето Дамаскинъ билъ епископъ, или въ Навпактъ), Иеремия ce намиралъ близу до южнитѣ епархии на Охридския диоцезъ. Въ това време може би той ималъ случай да ce запознае съ Димитрия.

 

 

17

 

срѣди, [1] гдето се говорѣло, че следъ падането на Цариградъ подъ турцитѣ (1453) билъ направенъ опитъ да бѫдатъ унищожени Охридската и Ипекската църква, както станало съ Търновската. [2] Освенъ че нѣма безспорно указание въ Софрониевото писмо, но и самиятъ фактъ, че Охридската архиепоскопия запазила южнитѣ си епархии (Костурска, Корчанска, Гребенска), гдето дсйствували противницитѣ на архиеп. Coфрония, прѣчи да се приписва на цариградския патриархъ сътрудничество съ Григория Мацуки и другаритѣ му. Ако действувалъ чрезъ тѣхъ, той ималъ твърде благоприятенъ моментъ, за да отнеме епархиитѣ, гдето действували враговетѣ на архиеп. Софрония.

 

Поради изтъкнатитѣ доводи не може да се поддържа атегоричиото твърдение на Péchayre, че властьта на царигр. патриархъ е тежала надъ Охридската църква до смъртьта на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ, „който го билъ опълномощилъ". [3] Това твърдение е само изводъ отъ предположението, че Мехмедъ Соколовичъ опълномощилъ царигр. патриархъ Митрофанъ да тури рѫка върху Охридската архиепископия. Дори въ съмнителения документъ (ватопедски разказъ за охридския архиепископъ Паисий), на който се основава Р., въ такава роля е посоченъ султанъ Селимъ II (1566—1574), a не великиятъ везиръ. Както и по-горе изтъкнахъ, Мехмедъ Соколовичъ, ако е искалъ унищожението на Охридската църква, [4] би я подчинилъ по-скоро на Ипекската архиепископия, чиито началници — негови близки роднини (Макарий, Антоний и Герасимъ), щомъ се поставилъ въпросътъ за унищожението на Охридската архиепископия, не биха се отказали отъ изкушението да си присъединятъ поне нейнитѣ останали български епархии. Да допустнемъ, че Мехмедъ Соколовичъ е далъ на царигр. патриархъ

 

 

1. Срв. у мене, п. съч., стр. 120, заб. 1.

 

2. Отражение на тази мълва е съобщението на Иеракса, логотетъ на Царигр. патриаршия, отъ 1572 год. (срв. у мене, стр. 9, заб. 1 и стр. 62, заб. 5).

 

3. Cette main mise du patriarche ne dura sans doute pas plus que le grand vizir Sokoli (assassiné en 1719, погр. вм. 1579). qui l'avait aurorisée (стр. 284).

 

4. Въ документа се казва, че Охридската патриаршия била унищожена при султанъ Селима II.

 

 

18

 

власть надъ Охридската църква. Нѣма основание да се съмняваме, че това нововъведение не е извършилъ той безъ съгласието на султана. Ако тая промѣна е траяла, докато билъ живъ Мехмедъ Соколовичъ, трѣбва да се мисли, че и приемникътъ на Селима II, султанъ Мурадъ III (1574—1595), я потвърдилъ. [1] Въ такъвъ случай на какво основание трѣбва да се допустне, че следъ убийството на Мехмеда Соколовичъ (1579) Охридската църква се освободила отъ властьта на царигр. патриархъ?

 

Споредъ Péchayre, Охридската архиепископия влѣзла въ

 

 

1. Това било въ връзка съ обичая да се внася пешкешъ на всѣки новъ султанъ за потвържденис на берата, издаденъ отъ предишния султанъ. Така царигр. патриархъ Иеремия II, споредъ разказа на Малакса, взелъ опредѣления пешкешъ отъ 2,000 жълтици (τὸ διατεταγμένον πεσκέσιον ἤτοι κανίσκιον, τὰς δύο χιλιάδας τὰ φλωρία), отишълъ при новия султанъ Мурaдъ, поклонилъ му се и цѣлуналъ рѫката му „споредъ обичая на патриарситѣ" (ὡς ἔναι συνήθεια τῶν πατριαρχῶν). Султанътъ потвърдилъ неговия бератъ, който му далъ покойниятъ султанъ Селимъ, и заповѣдаль да му дадатъ новъ бератъ, съ който му се давало право да поставя и сѫди митрополити, архиепископи, свещеници и всѣки гръкъ (καὶ πὰσαν ἄνθρωπον ῥωμαῖου), да управлява църкви и манастири, като всѣки противникъ на тоя бератъ щѣлъ да бѫде наказань отъ държавата (у Crusius, Turcogr., стр. 182; Σάθα, п. съч., стр. ty'—u)').

 

Както видѣхме (тукъ, стр. 14), охридскиятъ архиепископъ Софроний платилъ обичайния пешкешъ (τὸ πεσκέσιον). Не е посочено за кого е внесълъ сумата. Повидимому трѣбва да се мисли, че той платилъ пешкеша за новия гребенски епископъ Димитрий, който твърдѣлъ, че го платилъ отъ свои срѣдства. Обаче Софроний говори за пешкеша преди да съобщи, че поставилъ Димитрия за гребенски епископъ и за своеволията му въ Гребенската епархия. По контекстъ τὸ πεσκέσιον има връзка съ τὸ ἐπερίσυνον χαράτζιον, изплатенъ сѫщо отъ Софрония. Както се подразбира, че тоя харачъ билъ данъкъ на Охридската архиепископия, така може да се подразбира, че и пешкешътъ, даденъ отъ Софрония, билъ налогъ за сѫщата. Димитрий злоупотрѣбилъ съ харачната сума преди още да стане гребенски епископъ, именно когато действувалъ като чиновникъ (екзархъ) нa Охридската архиепископия. Понеже веднага следъ това архиеп. Софроний говори за спора му съ Димитрия за пешкеша, то би могло да се мисли, че тоя споръ се явилъ сѫщо въ това време. Не е изтъкната причината, поради която Димитрий не е давалъ нищо на архиеп. Софрония отъ събрания диоцезенъ харачъ, но като че ли подъ предлогь, че той платилъ пешкеша, който дължалъ Софроний, и съ това уравнилъ смѣтката си съ него. Ако приемемъ, че този пешкешъ билъ архиепископски, то не го ли е внесълъ Софроний на султанъ Мурада III по сѫщата причина, поради която и патр. Иеремия II далъ пешкешъ на тоя султанъ?

 

 

19

 

по-нормаленъ животъ, защото областнитѣ паши (въ Охридския диоцезъ) не могли да гледатъ благоприятно на единъ новъ експлоататоръ въ областьта, повѣрена на тѣхнитѣ грижи (стр. 284). [1] Това е едно предположение, което не разрешава загадката. По-рано тия паши нѣмали ли такова желание? Ако го имали, то какво имъ струвало да помогнатъ на архиеп. Софрония, ако не срещу Григория Мацуки, който, да речемъ, билъ поддържанъ отъ царигр. патриархъ, то после срещу сподвижницитѣ му Максимъ и Гавриилъ и да вразумятъ Димитрия да не присвоява чужди пари? Мѣстни паши могли да бѫдатъ въ услуга както на архиепископа, тъй и на неговитѣ противници. Едва ли тѣзи висши клирици могли да смущаватъ Охридската църква толкова време, ако не намирали подкрепа у нѣкои мѣстни турски голѣмци. Тукъ въпросътъ не е само за безчиния на външни нашественици, каквито Péchayre смѣта враговетѣ на Софрония, [2] a за промѣна на юридическо положение — възстановление на независимостьта на Охридската архиепископия, (освобождението ѝ отъ властьта на царигр. патриархъ). Ако наистина отъ 1566—1579 год. била накърнена нейната независимость, както е склоненъ да приема Р., то мѫчно може да се вѣрва, че мѣстнитѣ паши можели да иматъ толкова силно влияние въ Цариградъ, че да склонятъ султанъ Мурада III да отмѣли установеното отъ баща му.

 

Има и друго едно обстоятелство, което не позволява да се приеме, че султанъ Селимъ II е посегналъ на Охридската архиепископия. Въ ватопедския разказъ за архиепископа Паисий [3] изрично се казва, че следъ като въ 1565 год. (?) охридскиятъ архиепископъ Паисий билъ докаранъ въ окови въ Цариградъ и предаденъ на цариградския патриархъ (Митрофанъ),

 

 

1. Стр. 284: puis l'arclievêché reprit sa vie plus normale, car les pachas de la région n'avaient pas dû voir d'un oeil favorable l'accession d'un nouvel exploilant dans la région confiée à leurs soins.

 

2. Споредъ Péchayre, има редъ факти, произлизащи, изглежда, отъ мѣрката, която царигр. патриархъ Митрофанъ взелъ срещу Охридската патриаршия, както се посочва въ ватопедския разказъ: затварянето на архиеп. Паисия, произволно назначаване на епископи въ Охридския диоцезъ, нахлуване (envahissement) на авантюристи вече осѫдени или несполучили да бѫдатъ избрани въ Царигр. диоцезъ, най-после налагане на нови такси въ полза на царигр. патриархъ (п. сп., стр. 284).

 

3. Péchayre предава разказа въ френски преводъ (п. сп., стр. 283).

 

 

20

 

Охридската патриаршия била унищожена (la patriarcat d'Ochrida fut aboli). He зная защо Péchayre, който се отнася довѣрчиво къмъ тоя документъ, не нарича последицата отъ вдигането и затваряяето на Паисия така, както е казано въ документа. Говори за мѣрка взета отъ патриархъ Митрофана срещу Охридската патриаршия, но не опредѣля въ какво се състояла тя, въ каква форма била изразена. Той само представя отдѣлни „факти". [1] Който се основава на речения документъ, трѣбва да приеме, че Митрофановата мѣрка се състояла въ унищожение на Охридската иагриаршия. Ако цариградскиятъ патриархъ наистина получилъ отъ султана право да се разпорежда съ Охридската църква, това значело, че държавната власть унищожила нейната независимость и я подчинила на Цариградската патриаршия, която, естествено, щѣла да я превърне тутакси въ своя обикновена епархия и да си присъедини нейнитѣ епархии. Така е станало по-рано (1393) съ Търновската патриаршия и после съ Ипекската (1766) и Охридската (1767). Обаче ние виждаме, че Охридската архиепископия продължавала да сѫществува и следъ архиепископа Паисий. Неговиятъ непосрѣденъ приемникъ Софроний се съзнавалъ за независимъ архиепископъ на Първа Юстиниана и Охридъ [2] и по силата на това свое съзнание той решителмо отбивалъ подозиранитѣ козни на Фенеръ. И въ Цариградската патриаршия продължавали да считатъ охридския иерархъ за архиепископъ нa Охридъ и цѣлa Бългaрия, както ипекския — за архиепископъ на Ипекъ и цѣла Сърбия. [3] Поради тоя безспоренъ фактъ, и Péchayre не приема, че трѣбва да се разбира охридски архиепископъ подъ

 

 

1. п. сп., стр. 284: Се qui mérite plus d'attention, c'est la mesure prise par Métropliane contre le patriarcat d'Ochrida. Pareille décision n'a pas laissé de traces durables, semble-t-il, et pourtant il serait téméraire de la nier. . . Nous ignorous quelle forme écrite elle a revêtue ; nous voyons cependant une série de faits qui semblent l'avoir pour origine (изброенитѣ „факти” вж. тукъ, стр. 19, заб. 2).

 

2. Вж. неговия подписъ у мене, п. съч., стр. 514 и прит. XXII; Revue des études grecques, т. XI, 1898, стр. 306.

 

3. Ст. Герлахъ съобщава, че на 4 априлъ 1577 г., когато отивалъ въ Цариградската патриаршия, той срещналъ тамъ архиепископа на Охридъ и на цѣла България, човѣкъ 50-годишенъ съ скромно монашеско облѣкло, родоския митрополитъ... и архиепископа на Ипекъ и цѣла Сърбия (срв. у мене, п. съч., стр. 89).

 

 

21

 

израза „архиепископъ на България", за какъвто, споредъ съобщението на Стефана Герлаха, въ септемврий 1574 г. билъ рѫкоположенъ отъ царигр. патриархъ племенникътъ на великия везиръ (Мехмедъ Соколовичъ). Право казва той, че би било необичайно охридски архиеиископъ да бѫде рѫкоположенъ отъ цариградския патриархъ. [1]

 

Щомъ Охридската архиепископия се запазила като самостойна църква, то явно е, че не е вѣрно съответното съобщение въ ватопедския разказъ, и възъ основа на тоя документъ не може да се твърди за мѣрка, взета отъ цариградския патриархъ срещу Охридската патриаршия. Дори ако приемемъ, че архиепископъ Паисий пострадалъ по такъвъ начинъ, както се съобщава въ ватопедския разказъ, то, поради гореизложемото изяснение на нѣкои отъ фактитѣ въ Софрониевото писмо, нѣмаме основание да допускаме, че и следъ Паисия чакъ до 1579 г. цариградскиятъ патриархъ е държалъ въ свои рѫце Охридската архиепископия.

 

Трѣбва да се спра и на единъ другъ доводъ, който Péchayre привежда въ подкрепа на своето мнение: произволното назначаване (отъ цариградския патриархъ) на епископи аъ Охридския диоцезъ и нахлуването ва кандидати отъ Цариградския диоцезъ въ Охридския. [2] Ако това е вѣрно, трѣбва да го смѣтаме като указание не за узаконена власть на Цариградската патриаршия надъ Охридската църква, a само за нейни завоевателни домогвания, които естествено щѣли да прѣчатъ да се развиватъ „сърдечни отношения" между дветѣ църкви. Обаче споменатото писмо на архиепископа Софроний не дава здраво основание за твърдението на Péchayre. Тамъ не е посочено, че противницитѣ на Софрония, (Григорий Мацуки, Максимъ, Гавриилъ и Димитрий) сѫ били дошли отъ територията на Цариградската патриаршия. Първитѣ трима

 

 

1. Стр. 290 : mais on remarquera ce qu' a d'insolite cette ordination d'un archevêque d'Ochrida par le patriarche de Constantinople.

 

2. П. сп., стр. 195: Quant à l'afflux des candidats qui abandonnent le territoire du patriarcat en quête d'un siège ochridien, il faut beaucoup d'indulgence pour y voir le resultat de relations cordiales; cela ressemble davantage à une invasion; стр. 284: la nomination arbitraire d'évêques dans la province d'Ochrida, son envahissement par des aventuriers déjà condamnés ou qui n'arrivaient pas à se faire élire sur le territoire du patriarcat... Срв. тукъ, стр. 2 и 3.

 

 

22

 

действували въ Охридския диоцезъ още въ времето на архиепископа Никанора. Гавриилъ билъ корчански епископъ. За Григория Мацуки и Максима не се знае какви длъжности сѫ заемали, но, изглежда, и тѣ имали епархии въ Охридския диоцезъ [1] преди да бѫдатъ низвергнати отъ архиерейския съборъ, свиканъ при архиепископа Никанора. Ще рече, и тримата сѫ смущавали Охридската църква като бивши членове на нейната иерархия. Сѫщо и за Димитрия не може да се поддържа, че билъ пришелецъ. Застѫпничеството на цариградския патриархъ за него още не показва, че той билъ отъ Цариградския диоцезъ. [2] Отъ Софрониевото писмо може да се заключи, че преди да стане гребенски епископъ, Димитрий билъ длъжностно лице на Охридската архиепископия и поради това архиеписхопъ Софроний го изпратилъ да събере харача отъ подведомственитѣ му епархийски архиереи.

 

Сѫщо нѣма указание за произволно поставяне на епископи въ Охридския диоцезъ. Наистина Григорий Мацуки се представялъ, че цариградскиятъ патриархъ го признавалъ за архиерей, обаче неговото твърдение не е още безспорно свидетелство, както по-горе обяснихъ. [3] Освенъ това не се знае, дали той ималъ епархия и за коя катедра претендиралъ. [4] Максимъ и Гавриилъ нѣмали епархии, a се домогвали: единиятъ за Костурската, другиятъ вѣроятно за предишната си епархия, Корчанската. При това въ Софрониевото писмо не се казва, че и тѣ били поддържани отъ цариградския патриархъ, както Григорий Мацуки.

 

Следъ архиеп. Софрония действително виждаме, че духовни лица отъ Цариградския диоцезъ сѫ заемали

 

 

1. Архиепископъ Софроний говори, че той не имъ взель епархиитѣ, a това станало при предшественицитѣ му.

(Revue des études grecques, т. XI, 1898, стр. 304).

 

2. Срв. тукъ, стр. 1(5. заб. 2.

 

3. Срв. тукъ, стр. 16—17.

 

4. По изданието на Crusius, въ Софрониевото писмо ce казва, че Григорий Мацуки току що влѣзълъ въ Костуръ и заедно съ Максима рѫкоположилъ свещеници и дякони. Тѣ ce тъкмѣли да рѫкоположатъ и епископи (у мене, п. съч., стр. 514). Възъ основа на това може да ce мисли, че Григорий Мацуки ce стремѣлъ да стане охридски архиепископъ (срв. у мене, п. съч., стр. 120).

 

 

23

 

охридския престолъ и подведомствени нему епархии. [1] Обаче сѫщо така и архиереи отъ Охридския диоцезъ минали на служба въ Цариградския диоцезъ. [2] Това се дължело на взаимообщението между Цариградската и Охридската църква. Трѣбва да се отбележи, че и въ предишно време духовни лица отъ Царигр. диоцезъ сѫ ставали архиепископи [3] и епархийски архиереи въ Охридския диоцезъ, [4] безъ да се е смѣтало това за накърнение на автокефалностьта на Охридската църква. Известно е какви голѣми защитници на Охридската архиепископия били Теофилактъ и Димитъръ Хоматианъ, дори Иоанъ Комнинъ — византийски принцъ. Така че преминаването на духовни лица отъ Царигр. диоцезъ въ Охридския било нѣщо обичайно, особено презъ времето, когато Охридската архиепископия имала външенъ гръцки обликъ (по висшъ клиръ и официаленъ езикъ), както вече се забелязва повторно отъ половината на XVI в. [5] Въ турско време общиятъ официаленъ езикъ, съседството и турскиятъ гнетъ благоприятствували да се развива взаимообщението между Цариградската и Охридската църква и заедно съ това се улеснявала подобна клирическа обмѣнa толкозъ повече, че границитѣ на църковнитѣ диоцези тогава не сѫ били затворени, както границитѣ на държавитѣ. [6] При това и службогонството,

 

 

1. Архиепископитѣ: Гавриилъ отъ Янина, бившъ дяконъ на християнополския митрополитъ; Аврамий, бившъ новопатраски митрополитъ; Мелетий, бившъ софийски митрополитъ ; митрополититѣ: пелагонийски Йеремия отъ сѣрското село Ежово, драчки Харитонъ отъ Амбрачио.

 

2. Бившиятъ охридски архиепископъ Игнатий станалъ хиоски митрополитъ, бившиятъ прѣспански епископъ Захария — амасийски митрополитъ, бившиятъ велешки Даниилъ — тивски. Бившиятъ охридски архиепископъ Митрофанъ участвувалъ въ 1623 год. въ свалянето на бележития царигр. патриархъ Кирилъ Лукарисъ (срв. у мене, п. съч., стр. 121 и 194).

 

3. Въ византийско време повечето охридски архиепископи сѫ дошли отъ Цариградския диоцезъ (вж. у мене, История на Охридската архиепископия, I, пета глава).

 

4. Архиеп. Теофилактъ съобщава, че охридскиятъ Св. синодъ рѫкополагалъ за епископи и лица, препорѫчани отъ нѣкои цариградски знаменити люде (п. м. съч., стр. 82).

 

5. Срв. у мене, Ист. на Охр. архиеп.-патриаршия, стр. 279.

 

6. Дори и Руската църква приемала на служба архиереи, дошли отъ Турско. Рускиятъ царь много искалъ, царигр. патриархъ Иеремия II да остане въ Москва като патриархъ на Русия (Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ, I, стр. 260). Двама бивши охридски архиепископи получили епархии въ Русия: Нектарий отъ 1613 год. и Филотей отъ 1722 год. (срв. у мене, п. съч., стр. 191—195 и 205).

 

 

24

 

насърдчавано отъ турската власть, усилвало такова движение на клирици особено въ диоцези съ еднакъвъ богослужебенъ и канцеларски езикъ (източнитѣ патриаршии, Кипърската и Охридската архиепископия). Въпросъ за автохтоненъ висшъ клиръ оце не билъ повдиганъ. Дори въ края на XVII в. въ Охридската църква не би се подела остра борба за автохтонна иерархия, ако нейнитѣ архиепископи иноземци (ἀλλοδαποὶ), т. е. ония, които не били родомъ отъ Охридския диоцезъ, не я разстройвали съ своеволното си управление и съ това подготвяли унищожението на нейната независимость. Изобщо възъ основа на известнитѣ до сега документи може да се твърди, че презъ епохата, за която е спорътъ, преминаването на клирици отъ Цариградския диоцезъ въ Охридския ставало не умишлено, по нѣкакъвъ завоевателенъ планъ на Царигр. патриаршия, a случайно, по произволение на отдѣлнитѣ духовни лица, отъ материална нуждa или службогонски нaгонъ. Епохата била твърде смутна и тежка за Царигр. патриаршия (много често се смѣнявали патриарситѣ, [1] увеличение на държавни даждия и дългове [2]). И тя, както всички други православни църкви въ Турция, живѣела въ постояненъ страхь и трепетъ отъ турцитѣ, [3] та

 

 

1. Отъ Кирила Лукарксъ (1620) до Калиника Акарнанецъ (1702), сяр. въ течение на 82 години, станали 50 патриаршески смѣни (Φιλαρ Βαφείδου, Ἐκκλυσιαστικὴ ἱστορία, III, Цариградъ 1912, стр. 26).

 

2. Патр. Теолиптъ оставилъ много дългове (срв. тукъ, стр. 25, забел. 3); Тимотей — повече отъ 15 товари (Βαφείδου, п. съч., стр. 26—28).

 

3. При първото си патриаршествуване Иеремия II не билъ оставенъ спокоенъ отъ предшественнка си Митрофанъ, който нѣколко днн, следъ като билъ заставенъ да си даде оставката, почналъ да действува съ всѣкакви срѣдства, за да му отнеме престола. По заповедь на султана, Митрофанъ билъ заточенъ въ Св. Гора, но следъ падането на неговия противиикъ Михаилъ Кантакузинъ (1577) той пакъ заелъ да интригува срещу Иеремия II, и следъ убийството на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ (11. X. 1579) Иеремия II билъ отстраненъ отъ престола, понеже новиятъ великъ везиръ Ахмедъ, го смѣталъ за привърженикъ на своя врагъ Мехмедъ Соколовичъ (Σάθα, ц. съч., стр. μέ-μστ'). При второто си патриаршествуване Иеремия II трѣбвало да се предпазва отъ интригитѣ на Митрофановия племенникъ, пловдивския митрополитъ б, който искалъ да заграби патриаршеския престолъ и го обвинилъ въ сношения съ външни врагове на Турция. Иеремия се оправдалъ предъ сѫда, но хората на Теолипта не преставали да го клеветятъ. По заповѣдь на султана, въ една нощь патр. Иеремия билъ вдигнатъ отъ патриаршеския домъ и хвърленъ въ затвора. Митилинецътъ Пахомий Патестъ насила завзелъ патр. престолъ (влѣзълъ съ войска въ Патриаршията), като покачилъ пешкеша на 10,000 жълтици, и веднага заточилъ Иеремия въ Родосъ. По клевета на сѫщия насмалко щѣли да бѫдатъ обесени Иеротей Монемвасийски и Теолиптъ Пловдивски, докато по заповѣдь на султана Пахомий билъ вързанъ съ два синджнра и изложенъ на общъ присмехъ (1585). Срещу обещание да удвои пешкеша, Теолиптъ Пловдивски получилъ султански ферманъ за царигр. патриархь (1585), но когато той заминалъ въ Влашко, патр. престолъ билъ завзетъ отъ неговия противникъ иеродяконъ Никифоръ, протосингелъ на Цариградската патриаршия, който го предалъ на освободения отъ заточение Иеремия (Σάθα, п. съч., стр. ο'-οε' и стр. 139). Иеремия намѣрилъ Царигр. патриаршия въ упадъкъ. Нейниятъ великолепенъ катедраленъ храмъ „Всеблажена” (ἠ Παμμακάριστος) билъ вече джамия. Тя била претоварена отъ дългове (80,000 товара аспри = 8,000,000 аспри) и поради това въ м. юлий 1588 г. Иеремия заминалъ за Русия да събира милостиня (с. тамъ, стр. πγ'). Следъ Иеремия II положението на Царигр. патриаршия още повече се влошило. Право казва митрополитъ Филаретъ Вафидисъ, че е достатъчно да вземемъ предъ видъ султанитѣ отъ тая епоха, отъ които Мурадъ IV (1623— 1640) се характеризира като другъ Неронъ, Ибраимъ I (1640—1648) като Сарданапалъ. „Самото патриаршеско достоинство, толкова честно и почитано въ първитѣ години отъ царуването на завоевателя, дотолкова се презира (περιδρονεῖται) въ тѣзи времена, че считатъ обладателитѣ на това достоинство за по-лоши отъ злодейцитѣ". Затова султанитѣ погубили петима цариградски патриарси : Кирила Лукарисъ въ 1638, Кирила Контарисъ въ 1639, Партения II въ 1651, Партения III въ 1657 и Гавриила (Ἐκκλησιαστυκή ἰστορία, III, стр. 23; срв. п. м. съч., стр. 75). Следъ обесването на патр. Партений II, забранено било на патриарситѣ да се явяватъ предъ султана и се явявали само предъ великия везиръ. Турцитѣ взели да се бъркатъ и въ изборитѣ на митрополити: изборниятъ актъ на Царигр. патриаршия отъ 1637 год. за Кирила Пловдивски билъ подписанъ, освенъ отъ архиереитѣ-избиратели, още и отъ трима турци (Вафидисъ, п. съч., III, стр. 24: срв. у мене, п. съч., стр. 84). Царигр. патриаршия трѣбвало да се бори и съ интригитѣ на иезуититѣ (срв. Вафидисъ, п. съч., III, стр. 24, 26, 31—32).

 

 

25

 

едва ли имала охота за широки властолюбиви замисли, да води преднамѣрена и системна борба за унищожение на други православни църкви, когато самата тя се измѫчвала отъ борбa зa самозапазване. Дори да допустнемъ, че цариг. патриархъ Митрофанъ проявилъ попълзновения къмъ Охридската

 

 

26

 

църква, това би било единъ случай, който не може да характеризира отношенията между реченитѣ две църкви презъ разглежданото време. Ние не знаемъ точно кога Царигр. патриаршия си поставила за задача да действува за унищожение на Охридската патриаршия, но известно е, че архиереи и първенци отъ Охридския диоцезъ отваряли пѫть за домогвания на Фенеръ [1], който, насърдчаванъ отъ постигнатъ успѣхъ, все по-силно се стремилъ къмъ завоевателната си цель.

 

          Край в: Македонски Прегледъ, год. XII, кн. 3 (1940)

 

 

1. Срв. у мене, п. съч., стр. 123.

 

[Back to Index]