Дни наред за френската и югославската полиция самоличността на лицето, извършило  Марсилския атентат, остава забулена в загадъчност. На 15 октомври радио Белград разпространява съобщение, според което в портрета от паспорта на Петер Келемен е Владо Черноземски, известен като Владо Шофъора. Пред представителите на печата директорът на българската полицията Владимир Начев заявява: "Да, господа! Фактът, макар и печален, е верен. Дирекцията уведоми парижката и белградската полиция за този резултат." [37]

Снимката на Владо Черноземски от фалшивия паспорт на името на Петер Келемен

В архива на МВР за Владо Черноземски са съхранени пет тома с полицейски досиета, съдебни дела, официални сведения, показания на отделни лица, разменена кореспонденция с френската и югославската полиция, снимки и други материали. Въз основа на полицейско разузнаване и разследване и от писмени данни отдел "Политическа полиция" при Дирекция на полицията изготвя удостоверение No 24768 от 3 ноември 1934 г., в което се дават подробни сведения и характеристика за него.

Под името Владимир Георгиев Черноземски, известен с прякора Владо  Шофъора, е записан в регистрите на гражданското състояние на Столичната софийска община.

През 1922 г. става член на ВМРО под името Владо Димитров Черноземски, роден в с. Патрик, Щипско - Македония. На своите другари от организацията разказва, че по време на Валканската война селото било опожарено и той с баща си се преселил в с. Каменица, Пещерско. Когато неговата чета влиза в това изгорено и запустяло село, той посочва близо до черквата основите на една срутена сграда, която била, по негови думи, тяхната къща.

По безспорен начин органите на полицията установяват, че името Владимир Георгиев Черноземски и Владо Димитров Черноземски са псевдоними на лицето Величко Димитров Керин от с. Каменица, Пещерска околия.

Съгласно акт за раждане No 74 от 1897 г, на Каменицката община Величко Димитров Керин е роден в с. Каменица на 19 октомври 1897 г. Кръстен е на 26 октомври 1897 г. в църквата в с. Каменица и това е записано в църковния регистър под No 77 от 1897 г. Кръстник му е бил Трендафил 3латанов, покойник.

Баща му Димитър Величков Керин е роден в с. Каменица през 1873 г. Майка му Риса Христоскова Балтаджиева е от същото село, родена през 1875 г., починала на 30 март 1931 г. Нейният прадядо е от с. Горно Драглище, Разложко. След смъртта на майката, бащата се оженва за съселянката си Гроздана.

Величко има един брат и две сестри. Брат му Атанас е роден през 1901 г. Едната от сестрите – Латинка, е родена през 1903 г. и е омъжена за Стою Драев, а втората - Невенка по мъж Василева Карова, е родена през 1906 г.

Като малък Величко е кротко, добро дете. Основното си третокласно образование получава в с. Каменица. Служи войник с 41-ви набор в инженерните войски в Пловдив и се уволнява през юли 1919 г. Като младеж има слабост да се напива. По-късно обаче става пълен въздържател и вегетарианец.

 
Портрет-картичка на Владо Черноземски от 1925 г., на гърба на която саморъчно е написал следното:

"Семейство Димитър В. Керин
с. Каменица (Чепина)
6/VI-25 г.

Здравейте мили домашни, след дълго мълчание най-после Ви се обаждам, прощавайте, за мълчнието ми до сега. Времето ме заставяше да мълча. Мили татко, приеми моите далечни поздрави. Днес заминавам за "странство".

Твой син: В. Димитров"

Автограф е поставил и върху самия портрет.

На 17 май 1920 г. се оженва за Донка Василиева Нейкова от с. Каменица. На 28 ноември 1923 г. им се ражда дете на име Латинка. На 25 май с. г. се развежда и се преселва да живее в Банско. Във втори брак встъпва на 22 ноември 1925 г. с Траяна Будинова, с която живее в София до 15 юли 1932 г., когато изчезва.

Като член на ВМРО, под името Владо Черноземски, Величко Керин влиза с чети в Македония и се проявяза като много храбър, извънредно спокоен и дързък. Считан е за един от най-опитните стрелци в организацията.

Отделение от Щипската чета. Най-левият е пом.-войводата Траян Кръстев Лакавишки. Вторият отляво е Владо Черноземски.

На 12 ноември 1924 г. Величко Керин изпълнява в София смъртната присъда срещу комунистическия народен представител Димо Хаджидимов, за което, под псевдоним Владимир Димитров Владимиров, родом от с. Патрик, Щипско, през 1897 г. Софийският окръжен съд го осъжда на смърт с присъда No 407 от 7 септември 1928 г. Съгласно чл. 1, пункт 1 и чл. 11, ал. 3 от Закона за амнистията от 5 януари 1932 г. с определение No 23 от 14 януари 1932 г. на Софийскии апелативен съд, той е амнистиран.

На 2 декември 1930 г. Величко Керин убива македонския функционер Наум Томалевски, за което, под псевдоним Владимир Георгиев Черноземски, е осъден с присъда No 231 от 24 април 1931 г. на Софийския окръжен съд на доживотен строг тъмничен затвор. Това деяние е амнистирано със закона от 5 януари 1932 г. и той е освободен от Централния затвор на 14 януари 1932 г.

От 15 юли 1932,г. следите му в София се губят. ВМРО е разпространила слуха, че е убит по нейна заповед. По сведения, събрани от полицията, Величко Керин е изпратен от ВМРО при Анте Павелич като инструктор.

Владимир Георгиев Черноземски заедно с Иван Михайлов и други видни членове на ВМРО се издирва от полицията с публикация на 7 септември 1934 г. в Държавен вестник и в пресата, съгласно чл. 14 от Закона за защита на безопасността на държавата. [38]

Това са събраните данни и сведения за Владо Черноземски, които Дирекцията на полицията е обобщила в посоченото удостоверение.

В архива на МВР се пазят две саморъчно написани показания от неговата съпруга Траяна, живуща в София, ул. Козлодуй, No 75, българка, православна, домакиня. Първото е след убийството на Наум Томалевски. Във второто на 14 октомври 1934 г. след атентата, тя пише: "На 22 ноември 1925 г. се ожених за Владимир Георгиев Черноземски. Той беше вдовец и аз вдовица. Работеше като часовникар. По-рано е бил шофьор и затова беше известен между познатите под името Владо Шофъора. Шофьор е бил до 1922 г. Къщата, в която живеем под наем, е паянтова едноетажна постройка. Има една стая, спалня и коридорче, което съм приспособила за кухня. След убийството на Димо Хаджидимав моят мъж беше задържан заедно с Мирчо Кикиридиков през 1924 г. в ареста на V полицейски участък в Сoфия. Те бяха неразделни приятели. Владо на едната плешка имаше белег около 2,5 см в диаметър. Също такъв белег имаше и на единия крак пoд кoлянoтo. Бащата и роднините му не познавам. Често съм го запитвала за минaлотo му, но той винаги ми отговаряше “Какво те интересува. Аз много съм страдал като дете" и пак замълчаваше. Беше много затворен и никога не говореше за себе си...

На 15 юли 1932 г. сутринта Владо ми каза, че ще замине и ще се бави един месец. Не каза къде заминава. Взе ръчна чанта, в която постави една горна риза, фланелка, долни гащи и излезе. Беше около 7 часа. Оттогава нищо не зная за него. Преди два месеца срещнах жената на Петко Петков-Чудото, която ми каза, че научила от някой си Йосиф, че Владо бил убит.

Първите месеци след заминаването му получавах чрез редица момчета от организацията по 1000 лева. Фотографията на лицето, което ми показвате, отпечатана в югославския вестник "Политика" от 13 октомври, много прилича на моя мъж." [39]

Показания пред полицията дава и Мирчо Кикиридиков на 13 октомври 1934 г.: "С Владо сме приятели още от детство. През 1922 г. е бил шофъор на един от камионите на тютюневия търговец Каракостов в Дупница. По време на събитията в Кюстендил през 1922 г. напуска шофьорството и става член на ВМРО. Владо е влизал в Македония с чети и е участвувал в сражения повече от 15 пъти, в които се е проявил като много храбър и при това извънредно спокоен, което спокойствие е достигнало дори до дързост. На няколко пъти е влизал в Щип. Докато другите се криели, той най-спокойно отивал в кръчмите да пие бира, въпреки че не знаел сръбски. Татуировката му направих аз в ареста на V-ти полицейски участък, а той я направи на мен." [40]

За създателя на Керинския род се знае от устни предания. Било е около 1800-а година. Едно момче, на име Милю, напуска бащиното си огнище в Разложкия край и тръгва по мрачните пътища на поробената ни родина  да търси препитание. Стига до Чепинската котловина сред Родопите  и се установява в с. Каменица. Приютяват го добри хора. Става пастирче и по цял ден скита на воля из планината. Любимото място са скалите, извисени недалеч от селото. Тук се събира и играе с другарчетата, на които разказва за живота и хората в неговия край. И така, според преданието, сегашните Милюви скали носят неговото име. [41] А по-възрастните хора от с. Каменица все още ги наричат “Милювица" и “Милюви скали".

За Милюви скали пише и Славка Захова, една от правнучките на дядо Милю: "А ние, неговите преки потомци, когато пътуваме по лъкатушния път между Долене и гара Костандово и развълнуваният ни поглед докосне отдалече тези величествени скали, винаги да се спомняме, че преди повече от век до тях в имало нещо от нас! Те се виждат от Каменица като застинали на пост на края на хоризонта, примамливи, загадъчни, опряни в небето, поздравяват слънцето." [42]

Откъде произлиза името Керин, не е установено. Знае се, че е име на жена и се предполага, че така се е наричала майката на Милювата съпруга Божана.

Милю Керин е имал трима сина: Величко, Илия и Заварин, родени приблизително между 1820 и 1830 г. Най-възрастният от тях – Величко, има двама сина – Димитър и Никола и две дъщери.

Димитър Величков Керин, бащата на Владо Черноземски, има от първия и втория си брак осем деца - четири сина и четири дъщери. Като млад войник служи в София, т. нар. "Крепостен баталъон" и оттук му остава прякора: “Баталъона"...

Родословното дърво на Кериния род има много разклонения, пръснати из цялата страна. Между тях има хора с най-различна професия и съдба. Но едно име споменават с почит – Владо Черноземски.

В средата на македонските революционери Владо се откроява със своята скромност, смелост и съобразителност, които му спечелват доверието и уважението на Тодор Александров, на ръководителите на четите в  Македония, а по-късно и на Иван Михаилов.

"Пристигна в София и Владо “Шофъора", Величко Георгиев, по-късно познат под името Черноземски. Той е по произход от Разложко, а семейството му живееше в с. Каменица, Чепинско. Слушал за борбите на ВМРО. По време на превземането на гр. Кюстендил от македонските чети, Владо се намира там; пристигнал бил от София с някакъв камион. Явил се при Иван Бърлъо и го помолил да бъде приет за четник. И някои негови приятели отишли при Бърлъо да го уверяват, че момчето е добро. На Бърльо изглеждал доста млад. След нови молби, съгласил се да го вземе и така Владо се озовава четник в Македония. Обикалял е няколко пъти като нелегален из разни околии – Щипско, Кочанско и другаде. Участвувал е и голямото нападение над сръбска войскова част при с. Люботен, Щипско, където паднаха към 30 души сръбски войници. Пътувал е често сам или още с един другар, в цивилни дрехи по шосетата на Щипски окръг. Разговарял е така спокойно със сръбски жандари, черпил ги с цигара, разбира се в пояса си е носил пистолет и бомби, т.е пътувал с бойни задачи. Правил е срещи с щипяни, прикривайки се в лозята при Каваклия, до самия град. Другарите му твърдяха, че навсякъде се е държал сърцато, крайно спокойно.

В София той пристита с кратка бележка от Александров. Хвърляше се в очи голямата негова съобразителност и изобилие на идеи за практически начинания. Показа се напълно дисциплиниран, с голяма воля и главно решен на саможертва. При всички разговори за акции, където той би участвувал, бързаше да изтъкне, че не трябва да се води сметка дали той ще излезе жив или не, а да се мисли само за успешното изпълнение на плана. Той нямаше голямо образование, едва ли бе свършил трети клас, но бе ученолобив и много любознателен. Чел бе върху доста въпроси, макар и малко безразборно. В София остана десетина дни, не участвува в никаква акция и наскоро замина обратно в Македония." [43]

През 1924 г. Владо Черноземски подарява на Иван Михайлов своя снимка като четник, на гърба на която написва посвещение с няколко съчинени от него стиха: "Подарявам лика си за спомен на нашия учител-ратник, любимецът на “хъшовете" Иван Михайлов (Брезов) от едии от многото “бугараши".

КОПНЕЖ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА

С едно желание душата си обжарвам,
с едно стремление по пътя към върхът;
с едно копнение – ръждивите окови
с един замах да ти разбия
там, где духа си калих.

Че любя волността на буря – в гърмежа,
като молния проблясва във нощта;
че любя аз сломените крила в стремежа,
крила сломени в красота.

Живот, о дай ми ти на молния крилата,
и порива свещен на ястреб устремен,
да срещна аз в набег врагът-тиранин,
да смажа неговата мощ.

Македония, 17.I.1924 г.
                                         В. Димитров (Шофъора) [44]

На Владо Черноземски организацията възлага изпълнението на редица отговорни задачи. Една от тях е ликвидирането на народния представител Димо Хаджидимов - един от най-активните и отявлени комунистически и прокоминтерновски функционери в македонските среди. Това той извършва на 12 септември 1924 г. Заловен от полицията представя документ за самоличност под името Владимир Димитров Владимиров, роден в с. Патрик, Щипско. В писмените показания пред следствените органи разказва, че през 1921 и 1922 г. е бил войник в сръбската армия, от която дезертира и се присъединява към ВМРО. Получава заповед от ЦК на организацията веднага да замине за София и да убие Димо Хаджидимов и на 12 септември пристъпва към  нейното изпълнение. Отсяда в кръчмата “Асенова крепост" и през прозореца наблюдава къщата на Хаджидимов. Към 5 часа следобяд вижда, че той излиза и тръгва след него. Настига го на бул. "Драгоман", близко до пресечката с бул “Хр. Ботев" и с няколко куршума убива Хадхидимов.

Задържан в ареста на V полицейски участък в София, Владо Черноземски, под името Владимир Д. Владимиров е изпратен на 4 февруари 1925 г. пред съда по у. о. х. дело No 1896 от 1924 г. След двукратно отлагане на делото, с призовка No 9864 от 5 септември 1925 г. задържаният Владимир Д. Владимиров в V полицейски участък се призовава да се яви в съда на 4 ноември. На гърба на призовката пишат от участъка, че такова лице няма. На заседанието на съда прокурорът обявява, че лицето е избягало и с бюлетин No 125 на Дирекция на полицията е обявен за издирване. С присъда No 407 от 17 септември 1928 г. Софийският окръжен съд осъжда Владимир Димитров Владимиров на смърт чрез обесване. От прокуроския надзор при Министерството на правосъдието уведомяват съда, че присъдата не може да се изпълни, понеже лицето не е намерено. Едва на 12 декември 1930 г., след убийството на Наум Томалевски, шестгодишната игра с полицията завършва, Владо Черноземски е заловен и е разкрито истинското му име - Величко Димитров Керин.

Убийството на Томалевски предизвиква широк отзвук в обществеността. В обвинителния акт от 12 декември 1930 г. по НОХ дело No 668 от 1930 г. на Софийския окръжен съд се разказва как на 2 декември 1930 г. рано след обяд, пред собствения му дом, находящ се на ул. "Руен" No 23, е убит из засада македонския деец и гражданин на София Наум Томалевски. Той е поразен с два манлихерови куршума, единият от които е пробил черния дроб и сърцето, вследствие на което настъпва смъртта. Кратко време след това убийците са заловени и се оказва, че това са Владимир Георгиев Черноземски от гр. Щип и Андрей Манов Димитров от с. Ранчовци, Щипско, който след престрелката е ранен и на следващата сутрин почива от раните си.

Убийството на Томалевски е било добре обмислено и организирано. Той се е страхувал за живота си и рядко напускал къщата, което е било известно на хората от ВМРО. Те решават да наемат стая в съседна къща, от където да се извърши убийството. В съседство на Томалевски е къщата на Трайко Шипинков, долният етаж на която се обитава от семейството на Петко Петров, служител в Дирекция на полицията в групата на Никола Гешев. Няколко дни преди убийството в една от неговите стаи се настаняват като квартиранти Владо и Андрей. С багажа си незабелязано внасят и две бойни пушки. Три дни от прозореца на стаята те наблюдават къщата на Томалевски, но той не излиза. С храна се продоволстват от хазяите. На четвъртия ден, след едно домашно тържество, Томалевски излиза на двора, придружен от наемателя си Иван Дичев, да засадят две дръвчета. Свършил това, той се насочва към входа на къщата. В това време Владо и Андрей заемат позиция в коридорчето пред стаята, прицелват се с карабините и с по един изстрел през стъклата го повалят. След това бързо напускат убежището си, захвърлят пушките и тичешком се насочват към боровата горичка. Гост на Томалевски е Васил Настев, охрана на македонския функционер Георги Кулишев. Чул гърмежите, той изкача навън и подгонва бегълците, откривайки огън с пистолета си подир тях. Но Владо стреля и го ранява в главата. Двамата са пресрещнати от постовия стражар Цеко Стоянов, който открива стрелба по тях. Андрей е ранен, а Владо след малко се предава. Двамата са задържани и закарани в Дирекция на полицията. При задържането у Владо Черноземски са намерени един револвер “Маузер" с два пълнителя, една банкнота от 500 лева и осем изрезки от в. "Македония".

От направеното графологическо изследване на саморъчно написаните показания пред IХ-ия съдия-следовател на 31 януари 1931 г. и тези, дадени пред V-ия съдия-следовател на 15 септември 1924 г., се установява, че ръкописите на Владимир Георгиев Черноземски и Владимир Димитров Владимиров са на едно и също лице.

Изправен пред Първо наказателно отделение на Софийския окръжен съд на 23 април 1931 г., Владо Черноземски се признава за виновен, че заедно с Андрей Манов са убили Наум Томалевски, което мотивира като "изпълнение на тежък дълг на революционер, член на ВМРО, която се бори за свободата на македонските българи."

Между свидетелите на делото са груповият началник при Дирекция на полицията Никола Гешев и началникът на VIII полицейски участък Йордан Касъров. Последният разказва пред съда: "Качих се в кабинета на полицейския следовател, където намерих убиеца Владимир Георгиев, седнал, пил кафе, пушеше и охотно разправяше на следователя за убийството, като признаваше всичко с най-големи подробности. Обърна се към мене и ме попита:

- Добре ли стрелям?
- Добре – му отговорих. После ме пита:
- Ама убит ли е Томалевски или ранен?
Отговорих му, че в убит.
- Добре, значи съм изпълнил задачата!
- Защо го убихте?
- По заповед – рече.
Питах го защо стрелят по стражарите и агентите, които изпълняват служебния си дълг.
- Аз, каза, – не стрелях толкова, но другарят ми стреляше. Хем му казах да не стреля по полицията. А за Вася ми е жал, ако умре. Той ми е другар, заедно сме се били. Но защо той стреля по мене. Ако не беше стрелял и аз нямаше да го ударя." [45]

А Кръстю Стойчев свидетелства: "Познавам Владо Черноземски от 1923 и 1924 г. Участвували сме с него в четата на Траян Кръстев около две седмици и се разделихме. Но след това сме се виждали много често. Ние бяхме 12 човека. Той е едно доверено лице иа организацията и зная, че много пъти са му поверявали задачи и той ги е изпълнявал много добре. Забранено ни е да питаме кой откъде е." [46] С присъда No 231 от 24 април 1931 г. Софийският окръжен съд осъжда Владо Черноземски на доживотен строг тъмничен затвор, а неговият хазяин Петко Петров за съучастничество - на 20 години. След дадената амнистия, той е освободен от Централния затвор на 14 януари 1932 г.

"Хладнокръвен по характер, смел и волеви изпълнител, отличен стрелец, Черноземски притежава и необходимата интелигентност за извършване на особено важни акции. Неговият целеустремен фанатизъм граничи със саможертва. Така през 1927 г. той предлага на ЦК на ВМРО да се опаше с ръчни бомби и да се взриви в главната заседателна зала на Обществото на народите, за да привлече по този потресаващ начин вниманието на световната общественост върху наболелия български териториално-малцинствен въпрос, след като петициите и молбите на македонските българи не трогваха откъсващата се от действителността говорилня". [47]

[Previous] [Next]
[Back to Index]

38. Архив на МВР, об. 23650, т. 1.

39. Пак там.

40. Пак там.

41. Манол Чолев. Из Велинградския край. 1970 г., с. 69.

42. ЦДИА. Фонд 771, оп. 2, а.е. 217.

43. Иван Михайлов. Спомени. Т. 2, с. 216.

44. Пак там. Т. 4. с. 537-538.

45. Архив на МВР.

46. Пак там.

47. Георги Марков. Марсилският атентат през 1934 г. Сп. "Исторически преглед", кн. 1/1987 г.