ЖИВОТООПИСАНИЕТО МИ, Никола Бацаров

ЧАСТ ПЪРВА
§ II

През всичкото лято от мая до октомврия нищо друго не имах пред вид, нищо не мислех, а само това: как ще побягна и оставя мама оскърбена и безпокойна, като съвестта ми ме мъчеше, че тя ще плаче от милост за мене. Но колкото и да се мъчех да победя волята и желанието си да не ходя, не можех. Нищо — нито майчината милост, нито страх, нито бедствие, което би ме постигнало в странство, не можа да надвие решителната ми самостоятелна воля. Като днес помня: Беше по месец ноемврия, ден събота, в който в нашето село ставаше пазар и дохождаха от околните села много хора да си пазаруват. Времето беше мъгливо и дъждовно. Аз скришом от домашните си обух цървулите, които имах приготвени, взех си само 10 гроша пари и харическите книги (които по него време турците даваха на всяко момче, като стане на 9 години), помолих се на бога, оставих бащинии си дом и се упътих за Шипка, отдето ще премина Балкана за в Габрово. А накъде е пътят? Само го бях чувал, а никога не бях го виждал. Като излязох от село на края, съдружих се с двама пътници българе, на име Вельо, и Георги, които по случай дохождали в Калофер на пазар и си отиваха за в Шипка. Тръгнах с тях наедно и те из пътя ме питаха и разпитваха. Кое съм момче, къде отивам в такова време така само с една торбичка на рамо, в която имах някои нужни книги и малко хляб. Сега аз, като им разказвах, най-първо ги излъгах, че не съм от Калофер, но съм родом от София и се именувам Никола Стефанов и отивам в Габрово да се уча в новооткритото българско училище, което тогава беше се прочуло по цяла България. При това като учен им приказвах някои баснички от Езоповите, които помня и днес. Те бяха: за жабата и орела и заради магарето и петела, дето пасли наедно и прочие. А те, като прости и не чували други път такова нещо, захватиха да ме облажават и да ме съжаляват, дето съм вървял толкози дълъг път от София до в Габрово. Виждаше се да се представляваше в ума им, че София се намира на другий край на света. Те ми се обещаха, че като стигнем в Шипка, ще ме заведат на добро място да се установя и оттам да се отправя през Балкана за в Габрово. И тъй като се осигурих в пътуванието си, аз не че вървях, но като че хвърчах из пътя до Шипка, която е от Калофер на разстояние 6 часа. Те ме заведоха в гостилницата на дяда, именуем Кир Шиньо, и дето кондисвали всичките кираджии, които отиват за Габрово.

Този дядо Шиньо беше много добър и набожен человек, имаше две момчета, по-малки от мене: едното Дянко, на 12 години, а по-малкото — Николчо, на 9 години, затова не ме остави да нощувам в гостилницата му при другите пътници, но ме заведе в дома си и предаде на баба Шиньовица като другар на момченцата й. Вечерта, като вечеряхме, дядо Шиньо ме разпита, както и другарите ми из пътя, отде съм и къде отивам? Аз му разказах всичко, както и тем из пътя, и по случай му казах, че нямам повече от 10 гроша пари и зная занаят терзилък, мога да шия дрехи. Той ме задържа у тях два-три дена, додето да намери сигурни кираджии, с които да ме отправи за Габрово. В това време му уших няколко дрехи, за които, ако и да не исках нищо, той ми даде още 10 гроша и станаха парите ми 20 гроша, които в това време бяха за человека цял капитал. След това на четвъртий ден ме изпроводи с добри кираджии, които отиваха с празни коне и ме занесоха даром на един кон до в Габрово.

Тука не бях препоръчан от никого до никого и като недохождал друг път в този град, не познавах никого. Само предварително знаех, че има и други страни [от други места] ученици, които бяха: Калист Лучов [23] от Сопот, хаджи Захария Петков [24] и Танас Стоячов от Ески Захара (Стара Загора). Аз си дадох кураж и попитах де квартируват тези ученици. Като ме заведоха при тях и се здрависахме и запознахме, казах там, че нямам никого, който да ме е препоръчал до нейде или да ме поддържа, и нямам сила да отида на хана и им се помолих да ме приемат да нощувам при тях някой ден, додето намеря да ме приемат нейде само да квартирувам и да им послужвам нещо. А за прехрана нито помислювах отде ще вземам, само гледах до постъпя един път и хвана да ходя в училището. Казаните трима ученици не живееха в един дом. Хаджи Захария Петков живееше особно [25] в друга къща и понеже беше възрастен человек, той ме взе при него и като видя, че аз взех да му слугувам, т. е. да помитата, да нося вода и паля собата и стаята, в която живееше [и тъй като тя] беше обширна и имаше място, доволно за живение, ми каза: „Николчо, аз не ти ща нито пара за кирия. Живей колкото време обичаш при мене, ама друго нищо не мога ти помогна." Аз му благодарих и с голяма радост останах при него. Той ме заведе в училището и ме препоръча на учителя даскал Неофита [26]. Помня, че беше на 24-й ноемврия (1836).

След като ме изпитаха, туриха ме в приуготовителнии клас, в който имаше до 20 ученика, защото училището имаше само 1-й клас, понеже беше второгодишното му течение от отварянието му и първоначалните ученици следваха взаимний способ [27] по Ланкастерската метода [28].

Как преминах през нея зима, няма да казвам. Какви противности посрещнах откъм поминъка, колко пъти съм оставал гладен и без други нужни за живение [неща]. Само ще кажа, че захватих да чувствувам себе си радостен и задоволен в живота си. Много пъти ми домиляваше за мама и като помислях какво ли плаче тя сега за мене, като не знае де съм, си поплаквах, ама ученолюбието ми надвиваше, та с него се утешавах и я забравях.

Знае се вече, че в габровската планина има монастир, който се именува Сокол (или Соколский) [29] и който тогава беше отново заправен (захватен на 1833 г.) и се още правеше. Неговий игумен и подстроител беше известний на всичките българи по събитието на съставянието на българската в Цариград уния (1860) [30] българския униатский патриарх дядо Йосиф Соколский [31]. Той дохождаше често от монастиря при моя другар Хаджи Захария и се разговаряха с него надълго. Един път каза на Хаджи Захария, че отворил в монастиря училище да се учат братята калугерите и за учител довел Хилендареца, духовника Неофита Бозвелията [32] (известний на всичка България двигател и деец по черковний наш въпрос и гонител на гръцките владици), който се беше върнал из Сърбия, дето бе ходил да печата книгите „Първоначално детеводство" [33] на българский язик в шест части, преведени от елински. Аз слушах този разговор с голямо внимание. А пък дядо Йосиф, като ме гледаше, че живея оскъдно, и му се оплаквах, че нямам пари да си купя нужните книги за писане, понякогаш ми даваше по 2—3 гроша и ми думаше: „Бре, синко! Защо не дойдеш в монастиря да се учиш. Там имам по-добър учител от вашия Неофита Рилеца и проч." Дълго и широко ме поддумваше да оставя Габрово и отида в монастир да се уча.

Един ден от притеснение и немание с какво да се поддържам ми беше вече дотегнало. Като дойде дядо Йосиф, аз се оплаках и му се помолих да ми помогне откъм храна, т. е. да ми проводи малко брашно от монастиря: После се изповядах и му казах истината за всичко, което дотогава криех, тоест: кой съм и че не съм от София, ами от Калофер и проч. докрай. А той, види се, това е и очаквал от много време да чуе от мене. Отведнъж ми отговори по следующий начин: „Синко, каза той, защо досега не ми си обадил кое си момче? Понеже аз, като седях в Калоферския монастир игумен, с баща ти съм много приятел, затова не те оставям вече тука да се наказваш. Ще те заведа на Сокола (монастиря) и там ще се учиш по-добре, стига само ти да имаш желание, и в случай ако не щеш да следваш там при духовника Неофита, аз пак ще те доведа тука в училището. Ама зная, дето там ще ти се понрави по-добре, защото в монастиря имам особен учител, който преподава музика (псалтика). Той ще те учи, а ти имаш добър глас и от това ще се ползуваш двойно. И след като се изучиш, дето отидеш да станеш учител, като знаеш и музика да пееш, ще вземеш двойна плата. Това като ми изговори, мене ми се обърна сърцето и му казах: „Да си помисля до утре и ще ви обадя." Взех да мисля какво да направя. Мислих и разсъждавах много, но като ми обещаваше, че ще ме изучи и на псалтика, реших се да отида, защото на тогавашното време учителството се ценеше повече по псалтиката (пението), а не по науките. След два дни той ме заведе на монастиря Соколский.

Тук заварих и други 4 момчета да се учат — трите от Габрово, а едното от Ново село (Севлиевско окръжие). Габровчетата се именуваха — двамата Николовци, а единът Христо, а новоселчето се именуваше Спиридон. Всичко беше добре наредено. Учителят „духовник Неофит" преподаваше на славянобългарский язик от неговите шесточастни книжки [34]: граматика, аритметика, география, писмовник и още други уроци от свещеното писание. Псалтика ми преподаваше особно на дяда Иосифа дяконът — Иларион, който беше свършил това учение в Търново и си дошъл в монастиря. Аз се установих тука и захватих да следвам, както желаех, добре спокоен от всяка страна и нямах веке грижи за нищо, освен да се уча и думах в себе си: „Ако с божията воля се закрепя и следвам редовно най-малко поне две години, щото да свърша и музиката (пението), след това веке не ще имам никоя друга нужда. Ще отида да стана учител, дето искам, и ще си поминувам спокойно. Но каква е человеческата съдба непостижима! Щастието непостоянно! Също така, както казва пророк Давид: „Вечер водворится плач, а за утра радост..." Тъй също и моето щастие не отиде за дълго време, но се преобърна обратно словото пророческо: „Вечер водворится радост, а заутра плач." Това стана за мене според следующето не по серцу моему превращение, което ще опиша в следующата глава.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


23. Калист Луков (Калистрат) — възрожденски учител, и книжовник, ученик на Н. Рилски. Роден в Сопот. Учителствува в Габрово (1839—1841), Самоков (1843—1844), Сопот (1845) и Одрин (1848). По-късно става търговец.

24. Захарий Княжески — псевдоним на Жеко Петров Русев (1810—1877) — възрожденски учител, книжовник и просвен деец. Ученик е на Н. Рилски. Учителствува в Габрово (1837). Търново (1838) и Ст. Загора (1847). В периода 1839—1845 г. продължава образованието си в семинарията в Одеса. От 1869 г. е на служба в руските консулства в Търново и Русе. Той е един от пионерите за българо-руско сътрудничество. Автор е на няколко книги.

25. Особно — от рус. особный — отделен а, о; специален.

26. Неофит Рилски (светско име Никола Поппетров Бенин) (1793—1881) — български книжовник, просветен деец, пръв новобългарски учител. В Букурещ (1834) се запознава с Бел-Ланкастерския метод и го прилага в първото българско взаимно училище в Габрово. Учителствува още в Копривщица и в Рилския манастир, където от 1852 г. се посвещава на книжовна дейност. Автор е на „Болгарска граматика" и „Взаимоучителни таблици."

27. Взаимно училище — светско начално училище, в което се прилага Бел-Ланкастерският метод на обучение. В България е господствуващ тип от 1835 до 1868 г. Първото българско взаимно училище е отрито по почин на В. Априлов в Габрово на 2 януари 1835 г. от Неофит Рилски, който съставя и първите взаимоучителни таблици на български език (66 на брой). Взаимните училища давали елементарно образование и се издържали от населението. Обучението в тях траело около две години.

28. Бел-Ланкастерски метод — форма на учебни занимания в началното училище, при която напредналите ученици под ръководството на учител обучават останалите. Възниква в Индия. В Европа е разработен от А. Бел (1753—1832) и Дж. Ланкастер (1778—1838).

29. Соколски манастир — построен на висока отвесна скала в долината на р. Янтра, около 9 км южно от Габрово. Основан през 1833 г. от архиеп. П. Соколски. В Соколския манастир са намирали убежище български революционни дейци. По време на Априлското въстание той е бил определен за сборно място на Габровската чета, ръководена от Ц. Дюстабанов.

30. След Кримската война (1853—1856) в резултат на засилена католическа пропаганда в България намира почва униатството — черковно политическо движение за създаване на автономна българска черква под върховенството на римския папа. На 18 дек. 1860 г. Др. Цанков и архиеп. Й. Соколски подписват акта за уния с римската курия. За униатски архиепископ е ръкоположен Й. Соколски.

31. Йосиф Соколски (около 1786—1879) — български архиепископ, униат. През декември 1860 г. заедно с водителите на униатското движение подписват акт за черковна уния с папата и е ръкоположен в Рим за български униатски архиепископ. Непризнат от българите, той се отказал от унията и бил отведен в Русия, където умира. Основател е на Соколския манастир до Габрово.

32. Неофит Бозвели (Неофит Хилендарски — Бозвели) (около 1785—1848) — български възрожденец, организатор на черковно-националната борба, книжовник. Бил свещеник и учител в Свищов (1814—1836), където заедно с Е. Васкидович съставя един от първите български учебници — „Славеноболгарское детеводство". Радетел е за откриване на българско училище, издаване на български вестник и заместване на гръцкия език с български. Изпратен е на заточение от гръцката патриаршия в Света гора (1841—1844, 1845—1848), където умира. Автор е на учебници, диалози, стихотворения, в които описва духовното, политическото и социалното робство.

33. „Славеноболгарское детеводство. Крагуевац. 1835".

34. Виж. бел. 33.