ЖИВОТООПИСАНИЕТО МИ, Никола Бацаров

ЧАСТ ПЪРВА
§V

Трите години се изпълниха, аз предадох монастирската сметка на селските старци редовно, както се следваше, и обадих им, че не ща веке да седя в монастиря. Те като нямаха какво да ми кажат и с какво да ме убедят, поставиха пак стария си преждебившнй игумен Венедикта, а пък мене пак не ме пуснаха отведнъж да отида никъде навън от селото ни, ами ме взеха и поставиха певец в църквата „Святий Атанасия". Това беше пролетта, през месец мая (1848). През лятото, като живеех в Калофер, аз се работех повън с писма да намеря място да отида за учител и току-речи бях веке оставил калугерството настрана и се считах като мирски человек.

На есента, по Димитровден, ме поканиха за учител от Брацигово (малък градец в Татарпазарджишкото окръжие). Аз отидох и се съгласихме с гражданите, но като носех духовна налика, владишкият епитроп — наместник ме принуди да отида в Пловдив (Филибе) да взема от владиката позволително писмо и тъй може да позволи да ме приемат за учител. Защото по него време, като бяхме веке захватили да работим (агитираме) по църковний въпрос, който е захватен тъкмо през 1848 г., когато се отвори в Цариград Българска народна църква, ако и много в тайно и предпазливо, пък и работниците, колкото да бяха нарядко, и то само в Търновската и Пловдивска епархии, бяха се подушили и угадили от гръцките владици. Затова те се бяха разпоредили така със своите епитропи (агенти) навън по епархиите си, щото колкото учители имаше — да се хващат в новите български училища да преподават по новата взаимна Ланкастерска метода, или както го казваха: новото българско учение да бъде под владишкото ведомство, а най-много ония, които са духовни лица. Затова и аз, като един от последните категории, трябваше да се покоря на владишкото повеление, за да можа да стана учител в Брацигово. Оттук, като взех съгласителното си писмо от общината, се отправих за в Пловдив. Но като че си предвиждах, дето няма да се върна обратно, казах на училищното настоятелство: „Ако ме застави владиката с нещо противно, което не ми доди угодно според намерението, не ме чакайте, няма да се върна, ами ще си отида пак в Калофер."

На 12 ноемврия стигнах в Пловдив. Представих се пред владиката Никифора [45], който беше владикувал в епархията си 30—40 години. Той понеже ме познаваше отблизо много добре и ме бил подушил, че съм от дейците по черковния въпрос и гонител на гръцките владици, искал да ме ограничи, познава се, в Калоферский монастир. Затова най-първо, като му казах, че съм се съгласил в Брацигово за учител и му поднесох съгласителното да го потвърди и ме има във ведомството си като свое духовно чадо, ми каза с добро: „Аз, чадо, се чудя с вас! Защо ставате така безумни да си напущате спокойствието и отивате да се мъчите. Чудя се от какво подбуден сега оставяш поста на игуменството си в Калоферския монастир и отиваш да ставаш учител в Брацигово, когато и чорбаджиите (тъй наричаха по онова време старейшините) дохождаха и ми се оплакваха, че си напуснал монастиря, без тяхната воля. Затова аз, без да искам да си налагам волята, те отечески съветовам да си отидеш на мястото и си спокойствуваш. Не ти трябва учителство." Аз му отговорих последующий начин: „Владико святий! Имаш право за всичко, което ме съветваш, но мисля, че трябва и е наша длъжност да вземем пред вид и другата страна на бедния наш народ, т. е. че той няма толкова голяма нужда от монастири и игумени, ами най-голямата му нужда е от училища и учители, за да се просвети нравствено и морално и обогати материално и тогава е за всички ни добре. Затова, като съм се трудил и учил толкова, мисля, че по-голяма полза ще принеса на народа си с учителството, а не с игуменството. Същото вярваме ще бъде и за моето душеспасение, отколкото ако се затворя в монастир... На този мой отговор той се разсърди и ми каза: „Е, вие сега сте многознающи, стоите насреща и на владиката! Аз като не съм учен, не знам ни граматика, ни дяволика, пък се удостоих и с архиерейски чин (в истина той беше много прост и неучен человек), управлявам епархията си става 40 год., [46] в което време сте родени и вие, и имам печат от Патриархото. [47] Ти сега трябва да ме слушаш без прекословене, защото зная и другояче да се отнасям с человека, я!" „Във всичко имаш право, му казах (защото дереш народа и даваш повече злато на Патриархото, рекох на ума си), затова те почита патриархът и чорбаджиите, както зная. Но ще те помоля още един път да имаш добрината и ми дозволиш да стана учител и с това ваше добро аз като съм ви запомнил от дете, че сте все вие владика в Пловдивската епархия. Ще ви помня, додето съм жив." След тия мои думи той, като помълча и помисли малко, ми отговори с фанариотско лукавство и каза: „Добре, като си намислил веке да отидеш да ставаш учител, иди долу при протосингела ми и той ще ти даде едно писмо, с което моят епитроп в Брацигово ще те приеме да учителствуваш." Отидох при него и той ми каза: "Ела утре и ще приемеш нужното писмо." На утрото отидох и той ми каза: „Господине, ще ти дам писмото, ама трябва да платиш, едно за деспотия филотимо (помощ) 500 гроша и друго фамилиатико (за прислугите владишки) 200 гроша, всичко 700 гроша, и при деспотия няма веке да се явяваш, защото вчера си го много оскърбил с твоите против волята му отговори, та не ще вече да те вили. Това ти казвам решително от негова страна: или 700 гроша и да отидеш в Брацигово, или да си вървиш в Калофер, както ти е казал и той вчера."

На това отгоре, като си помислих малко и разсъдих от разговора на протосингела, аз познах, че тука има за мене скроен някой фанариотский кюляф (обмана), щото хем да ми вземат парите, хем след малко време с една заповед от правителството да ме вземат от Брацигово и проводят в заточение, от което се и най-много страхувах. Казах на протосингела с едно голямо и притворно смирение (като му влиперих [48] в ръката две бели меджидии) [49]: „Моля ти се, агие протосингеле, да ме изведеш пред деспотия да му целуна десницата да ми прости. Аз се разкаях, няма да ставам учител, ами ще си ида в Калофер, както ме той посъветва." Протосингелът се засмя и ме потупа по гърба, заведе ме при владиката. Той ме прие благосклонно, прости ми и благослови и на другия ден си тръгнах за Калофер. Тука разумех, че сега гърците в тоя случай направиха с мене по тяхната пословица „Българина, казват те, или го уплаши, или го измами." Защото първом се мъчиха да ме уплашат, а после да ме измамят, но не сполучиха нито в едното, а пък аз с търпението си ги изиграх най-добре.

Като си дойдох в село, помислих си и рекох: „Понеже владиката ме е познал, че съм техен гонител и работник по черковний въпрос, то аз към Пловдив и Брацигово не ще мога да извърша това, което съм намислил, защото той като ми е противник, ще намери причини да ме проводи в заточение, дето ще и да си умра. Нека си променя плана и отида на друго място, дето ме не познават." И тъй останах у дома да презимувам при брата си и майка наедно. По щастию епитропът на църквата „Света Богородица" ме съгласи да бъда певец и ми плаща по 100 гроша в месец и така с ония пари, що останаха у мене, които щях да дам на владиката, и от пението, що ми плащаха, се прехраних през зимата най-спокойно, без да харча нещо готово, и се приготвих за напролет да отида въз друга страна да търся щастие, за да свърша намерението си.

През тази зима аз извърших и друга една наша нужна домашна работа, която стоеше висяща и трябваше да се свърши. Тя беше тая. В третата глава на настоящето описание казахме, че брат ми, когато бях в Лесковский монастир, заставлявал майка ни за бащино наследие, а после, като си дойдох да живея в Калофер, за това нещо веке не се споменуваше между нас, защото аз станах в нашето семейство наместо баща и го крепях. Но сега веке, като се реших да напусна отечеството, в което не щях да се завърна, трябваше да уредя и това нещо, както се следва, и наредя майка си да бъде спокойна след моето отсъствие. Един ден събрах всичките сестри, брата си и майка, повикахме няколко лица от старейшините и направихме делението на бащинията помежду си. Но понеже бащиният ни имот се състоеше в една къща, половин воденица, едно лозе и две ниви и не идеше да се дели на части всекиму отделно, ние го оценихме на пари. На четиритех сестри, от които най-голямата беше кака Ивана (на екзарха Иосифа 1-й [50] майка му), кака попадия (Рада), кака Мария и Дена (Дона я нямаше в Калофер, защото мъжът й Вельо, като имаше овцете си в Добруджата, беше се преселил и живееха във Варна). Аз им повърнах пари и взех частите им, що им се падаше, същото и с майка си направих, и остана всичкото да го делим с брата си двама. Тогава казах на брата си: „Е, брате. Не ща нищо от тебе. Аз като желая да те оставя на бащиното огнище наместник, искам само да гледаш майка ни добре, да живее при тебе спокойна, додето е жива (като й отделих и 1000 гроша и му ги дадох да ги държи с лихви и да й дава по 200 гроша в годината за харчлък). И така свършихме и тая важна работа за делението. Бележка: Тука с това не искам да се хваля, че съм бил много богат, та затова съм показал към брата си такова голямо великодушие. Не! Но искам да кажа, че намерението ми беше да го докарам на вяра, т. е. да доди в съзнание и стане чувствителен и милостив към майка ни, защото той беше много див и жесток человек, както и отпосле стана много добър. А колкото за мене, ще кажа: аз във всичкий си живот никога не съм събрал много пари на едно място да стана богат, но и никога не съм видял бедност, защото всякога съм имал пари за потребите си. Ама бях много отворен в ръката, не мислех за сетнината и [да] бъда скъперник. На това мое сполучвание ми спомагаше цеlта ми, която беше в мене врождена като закон непристъпим, то е това: никога да не харча пари напразно за разкошество и да не седя празен и губя време напразно. И с това поверявам казаното от мъдрия англичанин Франклина [51], който е казал, щото времето е пари и който губи времето напразно, губи капитал.

Додето бях момък (неженен), никога не стоях празен, ако бях занят с учителство и вземам плата, аз нощя в дългите нощи зиме и в свободното си време работех занаята терзилък и си изкарвах разноските. Ако за шев нямаше какво да шия, подвързовах книги, защото и това художество [52] в един благоприятен случай бях изучил добре още като бях игумен. Същото правех и след оженванието ми. Да дойда на предмета си: като се разделихме с брата си и му направих нужните свидетелства, с които да си вземе от правителството документи (тапия) и стане наследник на бащинията ни, той стана съвсем други: дойде в любочастие и захвана да гледа майка ни най-добре. Аз се успокоих и от тая страна, която беше най-голяма пречка на моето намерение. Додето доди пролетта, събрах всичко, щото имах вземание-давание в Калофер, пресметнах си и намерих, че имам капитал, останал на мене в пари само 6000 гроша (шест хиляди). От тия пари купих стека (гайтан) за 3000 гроша, за две хиляди направих полица да ги взема в Цариград, дето щях да отида, а хиляда гроша оставих у себе си за харашлък (да харча). Като приготвих това, не чаках нищо друго, само да доди Гергюв ден и тръгна.

Беше 1-й мая 1849 лято, когато ние с Марийка се наговорихме: аз да отида в Цариград и оттам, когато ще замина за в Тулча, [53] дето бях намислил и приготвил място (да хвърля калугерството) да се съглася и стана учител, да й известя с пощата, та и тя да остави Калофер и отиде в Свищов да ме чака, щото като се приготвя, както казахме, в Тулча, оттам да отида да я намеря и като се венчаем, да я заведа обратно да живеем там. В Цариград стигнах на 11 мая и седях до 24-й юлия. В това два месеца и повече время в Цариград аз ходех често в Българската новоотворена църква [54] да науча нещо за първите поборници и двигатели на църковний наш въпрос — архимандрит Неофит (Бозвелията), моя учител, и Илариона Стояновича, [55] които бяха проведени от гръцката патриархия на заточение в Св. гора; също и да науча нещо за течението на работите по въпроса. При това, ако и да криех намерението си от всичките паши калоферци, имах обаче един верен приятел, комуто се поверявах за всичко и с когото много пъти си говорехме и съветвахме как би могло да се даде някак по-живо движение на този наш въпрос. Най-сетне дойдохме до заключение, че трябва да се работи вън от Цариград, между народа, в непросветените още места. И тъй, ако и по-първите лица от калоферците, като Тъпчилещови, Бракаловци и проч., [да] ми предлагаха да остана на българската църква да действуват и ме направят владика, мене ми стигаше умът, че Патриархията, щом ме подуши, че съм с духа на работника по церковний въпрос Неофита Бозвели, веднага ще ме проводи в Св. гора при него да си почивам, затова им и отказах.

Една вечер, като си приказвахме, верний ми приятел каза: „Я не слушай ти никого, следвай намерението си и от него по-добро няма. Защото ти като мирски можещ да работиш както щеш, ама като духовно лице не можеш нищо направи. Само ще станеш без време жертва на фанариотите и кой да плаче за тебе!" На това отгоре аз заплаках, целунах го и му казах: „Така ще бъде и нищо повече (больше ничего)." От стоката ми беше останало малко, която щях да нося с мене, колкото да се намирам на работа като търговец. Като тръгнах от Цариград, и известих, както казахме, на Марийка, че отивам в Тулча. И тя, като приела писмото ми, направила както се бяхме съгласили и отишла в Свищов да ме чака. В парахода по пътя ме хвати морето и не зная как е станало, съм изгубил пътното тескере (паспорт), та когато излязох в Тулча, правителството ми поиска поръчител. Аз имах познат приятел и съотечественик (именуем Петър Грозев), [56] с когото се знаяхме от отечеството и се бяхме споразумели писмено, та знаеше с каква цел отивам в Тулча. Той се поръчи за мене и правителството ме остави свободен. Тука аз промених личността си (обръснах брадата, облякох други дрехи и турих на главата си фес) и станах търговец. След няколко дена, току-що се готвех да отида в Свищов да взема Марийка, ето че ме посрещна друго препятствие, друго нещастие и беда!

Там, дето се бях установил в гостилницата, имаше странници маджари и сърби емигранти, които бяха избягали от унгарската война (революция) в Турско (1848) [57]. Една вечер си правеха гуляй и аз, като техен съсед в гостилницата, отидох при тях да се поразтуша от притеснението. Те ме приеха учтиво, захватихме да приказваме като приятели всякой за своето отечество, кой дето го боли и проч., и те, като изгонени от отечеството си, се жаловаха против Русия, че помогнала на Австрия и ги развалила, та не могли да си постигнат желанието, за което били въстанали. От моя страна аз нямаше съобразно с тях какво да им приказвам, защото ние българите тогава политически още спяхме в летаргически сън. Само им поразказах донейде, че народът ни желае да се освободи от гръцките владици, от духовното им владение. Между това те свиреха с различни инструменти, пееха народни песни и най-сетне, като се накадихме малко (т. е. понапихме се с вино), поканиха и мене да им попея някоя българска народна песен. По злощастие ли да кажа или как, не зная, аз като не можа да ми доди на ума никоя от старите юнашки песни, запях от новопоявившите се тогава български песни „Къде си вярна ти, любов народна" и проч. докрая. След нея пях „Стани, стани, юнак балкански, от сън се дълбок събуди, срещу народа отомански ти българите поведи" и проч. и понеже бях гръмогласен, то се чуло и дето не трябвало. От това останаха благодарни всичките събрани и преминахме нея вечер много добре. Но тези хора, като емигранти, били под полицейски надзор и нея вечер имало там полицейски шпионин, който слушал какво сме говорили и какво съм пял и ме забележил за лошав и подозрителен человек.

На утрето дойде един джандарм и ме повика да отида в правителството. Като отидох, управителят ми каза: „Ти онзи ден дойде от Цариград без тескере, показа се търговец, даде поръчител и ние те оставихме свободен. А то, види се, си бил другар на емигрантите, затова снощи с тях заедно си гулял и пял бунтовнически песни." Аз му се оправдавах, че не съм от тях, но по случай се намерих в тази гостилница кондисал, при това си имам поръчител и проч. Най-сетне той решително ми каза: „И сто поръчители да ми представиш, няма да те оставя в Тулча да живееш, но с утрешний параход ще те проводя в Русчук при пашата и там се оправяй, както знаеш. Само това добро ще ти сторя, дето няма да те вързувам, ами свободен с един джандарм ще отидеш, но ще си прибереш всичко, що имаш тука, било стока, било дрехи и друго, каквото и да е. А до утре ще бъдеш под арест." И ме туриха в затвора. До на утрото, додето дойде параходът, колкото и да се мъчи приятелят Петър Грозев да ме освободи от тази беда, не можа по никой начин.

Беше на 8-й августа, се качих на австрийский параход и се отправихме с джандарма за Русе. На Галацката скеля, дето се разменяват морските параходи с дунавските, се бавят пасажерите понякога по цял ден. В тоя случай аз, възползувам от времето, намерих приятели, които ме познаваха, написах едно писмо до зетя си Лазара Топалова, който водеше на сестра ми, „кака попадия", момичето и живееше в Букурещ, известих му за всичките си случки и намерения открито и го помолих да дойде до Русчук да ми помогне да се избавя, да не би да пострадам от турското правителство нещо зло. Додето да стигна в Русчук, той дошел в Гюргево [58] и понеже тогава имаше във Влашко карантина, писал до неговите приятели Мавриди [59] и братия Хаджи Петкович в Русе, с които водел търговска комисионна и които тогава бяха първи търговци и най-влиятелни пред правителството, за да ме защитят и да станат поръчители за мене. Като стигнах в Русе, джандармът, що ме съдружаваше, ме заведе от парахода право пред Саид паша [60], който беше русчушкий губернатор. Той ме попита какъв съм человек и отде съм родом. Аз му разказах всичко по тънко и право, както е било всичкото мое житие, и че обвинението ми е клевета i нямам никого противника (доваджия). „Имаш ли тука в Русчук някого познайника" — каза ми пашата. Аз му отговорих: „Имам (казаните търговци) братя Хаджипеткови." Тогава той заповяда да ме заведат в полицейската одая да седя, а познайниците ми да повикат и представят пред него да ги пита и после да реши съдбата ми. И тъй като преседях в правителството под надзор един ден, дойдоха казаните братя, поръчиха се за мене, освободиха ме от правителството и ме взеха при тях в търговската си катастемя. [61]

Те ме разпитаха за обстоятелствата, които са ме довели до този ред да изпадна в ръцете на правителството. Аз като им разказах случката, която ме последва в Тулча по причина на емигрантите, разказах им открито и за всичкото мое житие и намерение и дойдох до тука, т. е. да им кажа, че искам да отида в Свищов, понеже Марийка ме чака там. Тия господа одобриха намерението ми, извадиха ми ново тескере и като оставих при тях калабалъците си, отидох да намеря и взема Марийка. Но когато стигнах там и видях приятеля си, който знаеше (ако Марийка е там) на кое място е, да ме заведе при нея, още в първото ни впждание, като го погледнах, по лицето му познах, че тя не е в Свищов, защото първата му дума беше тая: „Закъсня, приятелю! Марийка дойде, чака те доволно време и се върна обратно пак в отечеството ви... Като чух това от приятеля Коста, само това помня, че ми притъмня на очите и се забравих де бях! След малко ли, много ли време е било, не помня, като се свестих и дойдох на себе си, попитах го: „Знаеш ли сега де е отишла? Той ми отговори: „Не зная". От този отговор останах като поразен и не знаех вече какво да правя, напред ли да вървя или назад да се върна. Разкаях се за постъпката си, но беше веке късно и без полза. Разкаянието ми не беше за друго, защото аз за себе не мислех нищо, то беше само за нея. Защо да стана причина да пострада и това невинно и непорочно момиче! И думах в себе си: „Ах, колко безумие у мене. Защо побързах да й кажа да доди тука да чака? Трябваше по-напред аз да дойда и тогава да й пиша да доди, когато забавата ми стана по причина на правителството от казаната случка. Но засега няма какво да се прави, както и да е, според пословицата ще кажем: „Когато се притурят колата, тогава человек вижда много прави пътища", пък и наистина сега стана така, както планетите, без да се срещнат, разминуват се в течение на пътя си. След всичко това аз си поплаках доволно и се върнах пак самичък, без нея, обратно в Русчук и разказах на приятелите за нещастието, което ме посрещна в Свищов. Те ме раздумваха и утешаваха, като ме съветваха да търпя и с търпението си ще добия всичко, щото желая.

Дотука преминах й свърших аз калугерския си живот, оставих името Йосиф и приех пак кръстителното си име Никола и захватих нов период на живота си. А миналото си излагам за знание на всякого и който пожелае, нека да знае и верува така: дето променението на моя живот не е станало, както може би някой и да си предположи, от напоследователност или непостоянство и разврат, но първо — задето ме покалугериха отначалото в малолетствието ми с измама от дяда Иосифа, както се каза. Второ — от съблазнението, което видях в монашеския живот на ония, които бяха от същия орден в Калоферския монастир, а трето — и най-главното, за да мога да преживея живота си честно и почтено и работя свободно по народното ни възраждание и образование. Защото инак, ако живеех в монашеството, щях да бъде като вързан, поробен и подчинен под гръцката фанариотска духовна власт, щото да не мога да направя нищо, което е против тях, освен да живея като тях (по фанариотски) в тъмнотата на невежеството, с ограничение на свободата ми и се валям в заблуждението на разврата, от което заблуждение, благодаря бога, че ме просвети, можах да се избавя по с време.

Край на първата част, 1885, априлия 20

[Previous] [Next]
[Back to Index]


45. Никифор — пловдивски митрополит за годините 1824— 3850.

46. Виж. бел. 145.

47. Патриархото — употребено в смисъл на Патриаршия.

48. Влиперих — връчвам, давам в ръце.

49. Меджидие — турска сребърна монета от времето на Абдул Меджид.

50. Екзарх Йосиф (светско име Лазар Йовчев) (1840— 1915) — български екзарх (1877—1915), обществен и просветен деец, почетен член на БКД. Завършва правни науки в Париж (1870). През 1876—1877 г. е ръкоположен за епископ, а на 24.IV.1877 г. — за екзарх. Работи за укрепване на Българската екзархия и на черковното и просветното дело в останалите под турска власт български земи. След Освобождението издействува берати за назначаването на български владици в Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля и др.

51. Бенджамин Франклин (1706—1790) - северноамерикански държавен деец, публицист и учен. Основава първата в страната обществена библиотека (1731), Пенсилванския университет (1740) и др. Участвува в съставянето на Декларация за независимостта на САЩ (1776) и на Конституцията от 1787 г. Бил ревностен привърженик на демокрацията и противник на робството.

52. Художество — употребено в смисъл на изкуство.

53. Тулча — град в Румъния.

54. Църквата в Цариград е осветена на 9 октомври 1849 г. Най-вероятно Бацаров греши при посочването на месеца.

55. Иларион Макариополски (светско име Стоян Стоянов Михайловски) (1812—1875) — български висш духовник, един от водачите на черковно-националната борба. Приема монашеството в Хилендарския манастир (1852). Учи в гръцката велика школа в Куручешме. От 1841 г. ръководи в Цариград заедно с Н. Бозвели черковно-националната борба. През 1845—1850 г. е заточен в Света гора. След освобождаването му е ръкоположен за търновски архиепископ, но остава в Цариград и продължава борбата. На 3 април 1860 г. отхвърля фактически властта на цариградската патриаршия, като не споменава името на патриарха. За това повторно е заточен в Мала Азия (1861—1864 г.) След учредяването на Българска екзархия (1870 г.) е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия синод. От 1872 г. е търновски митрополит.

56. Петър Грозев — син на Иван Грозев от Калофер. Иван Грозев (1847—1916) — стопански и обществен деец преди и след Освобождението; член на частния револ. комитет в Карлово; строителен предприемат и промишленик; през 1885 г. основава в София „Българско строително дружество Грозев и съдружие", което съществува до 1918 г.

57. Става дума за революцията в многонационалната Австрийска империя от 1848—1849 година. Целта на революцията е да сложи край на реакционния режим на Хабсбургите и да се освободят чехи, унгарци, поляци и др. от национално потисничество. Кулминационен пункт на австрийската революция е народното въстание във Виена (6.Х.1848).

58. Гюргево — град в Румъния.

59. Иван Г. Мавриди — виден български търговец, поддържал дълги години преписка с Г. С. Раковски. Разпространявал неговите издания в Русе и други селища.

60. Вероятно Саид Мирза Мехмед паша — валия на Силистра, а по-късно й на Видин (1859).

61. Катастемя (гр.) — търговски магазин.