ЖИВОТООПИСАНИЕТО МИ, Никола Бацаров

ЧАСТ ПЪРВА
§ IV

Сега ще кажа, че му дойде часът, щото да изиграя и аз дяда Иосифа, както изигра и той мене в 1837 лято и ме принуди от желанието си за учение да склоня да ме направи дякон. Затова, като си свърших учението, и аз напуснах веке Соколския монастир, също и него, защото за мене се отвори друга домашна длъжност, която ме принуди да забравя, че съм дякон. Казах вече, че в 1836-та побягнах от бащиний си дом и отидох да се уча. След моето побягвание баща ми, като си дошъл от Цариград и не ме намерил у дома, се принудил и с молба прикротил брата ми Христа, с когото се съдружили и отишле в Цариград да търгуват (защото зет ни, мъжът на сестра ни Мария, беше умрял). А след три години, когато ожениха брата ми Христа, той не щя веке да ходи с баща ми в Цариград, ами се отдели от него и остана в село. Баща ми най-сетне по септемврия се принуди и отиде сам си в Цариград. И кой знае от какво, види се от притеснение, едно от старост, защото имаше на 65 години, а друго и най-много от отчаяние, дето го остави брат ми самичък и нямаше веке на никого надежда за помощ, през зимата по януария приех от него писмо, в което ми пишеше тъй: „Синко дяконе! Аз съм много болен, ама ако бог ми помогне да уздравям, напролет по Гергев ден ще напусна веки този пусти Стамбол [43] и си дойда при теб, пък няма веке да те пущам да отидеш на монастиря, ами да ми помагаш да си гледаме чарковете и се проминуваме в село. А сега ти се моля да гледаш майка си добре, защото зная, че от Христя няма никаква помощ, и като си дойда, ако дип насилиш да си отидеш, и аз ще дойда с теб заедно в монастир. . ." Иван Н. Бацаров, 1841, януария 12, Цариград.

Когато прочетохме писмото, майка ми взе да плачи и като всяка жена тя имаше право, защото имаше още голям товар на себе си. Този товар бяха двете ни по-малки от мене сестри — Дона и Дена, които още бяха момичета, и малкий ни брат Димитър, болен. Аз живеех при тях и нямах от нийде други приход да им помагам освен онова, което ми плащаха от църквата, дето пеех — 70 гроша в месец и от училището по 50 — всичко 120 гроша. Това бащино ми писмо ми даде голямо впечатление. Прочитах го всякой ден по няколко пъти и като че предчувствувах, дето той не ще постигне желанието да си дойде, си думах: „Ах, боже! Какво ли му е мъчно. Помогни му да изпълни желанието си, че аз няма да оставя вече бащиний си дом и ще се кая за първата си постъпка, дето побягнах." И тъй бях забравил и дяконство, и всичко и като че си бях пак първий Никола, рекох на мама: „Мамо, не се грижи. Аз, додето си дойде татьо, няма да те оставя, ще ти помагам, колкото мога. Пък и след дохожданието му ще видим какво ще направя. Ти от брата ми, няма да видиш помощ, то се знае, както и татьо не видя."

Като се запролети, през априлия, приехме известие, че баща ми се поминал в Цариград (1841). По право сега кажете ми как трябваше да направя? Можех ли и биваше ли да оставя милата си майка да се наказва с три сирачета, две момичета за женене и едно момче, болно от неизцерима болест (болестта му беше камък в мехура и не можеше да си пуща вода свободно), и да отида да се затворя в монастир при калугерите. „Никога, казвах, няма да направя това! Проклет да бъде, който ме излъга и почерни. А пък някога, като размислях по-зряло, казвах: „Е, и от това нищо, сега ако и да не съм почерней, в това си положение пак няма да се женя, додето не прекарам тия нужди, които има майка ми, т. е. додето не оженим сестрите и оздравя, ако е възможно, брата си. Сега съм на 23 години, додето стана на 30, има още 7 години да търпя дотогава в това положение, че тогава какъвто ми ум дойде, тъй ще правя."

След малко време дойде ми друго на ума, което беше по-лесно средство за нуждите ни и то беше това: понеже ме беше викал търновский владика, както и по-горе казах, да му дяконувам, аз според църковний въпрос, колкото и да бях гонител на гръцките владици, взех лозинката (девиз) „нужда закон изменява", напуснах училището в Калофер и отидох в Търново. Там се представих на деспотия (той беше Неофит [44], с когото Патриархията излъга българите и им го проводи наместо Неофита Бозвелията), който ме прие да му служа и захватих да печеля повече пари, с които можех да спомогна на майка си да оженим и двете си сестри в две години едно по друго, а брата си Димитър оздравих, като след много и разни лекувания го рязаха в слабите места и извадиха от него един камък 12 драма, след което захвати да ходи на училището.

Като слугувах при владиката три години, на четвъртата, понеже се приносях добре, той се благодарил от поведението ми, направи ме поп и на 1844 г. ме проводи в Лесковский монастир наместо игумен, защото нямало други кого да проводи. Но защото майка ми често ми пишеше и се оплакваше от брата ми, че я заставял за бащино наследие, що беше останало, като воденица, ниви, къща и проч. (понеже пари нямаше), и не й давал спокойствие, аз не можах да седя тука нито една година, ами се принудих пак да се върна в отечеството си Калофер.

Това беше на 1845 лято, по месец мая. Един ден старците, или селската община, ме повикаха и ми представиха да ме поставят игумен на Калоферский монастир. Най-напред се почудих как може да бъде това, когато аз, млад на 28 години, а в монастиря си имаха стари калугери, които живели там по 30—40 г., и тях презират, а мене предлагат игуменството и им рекох: „Защо предпочитате мене повече от тях, когато те са стари духовници в зряла възраст и прочие." Старците ми казаха: „Ние те знаем още от дете, ти си роден и пораснал в селото ни между нас, пък и на друго място, дето си живял, ние сме се научили и знаем какво поведение имаш. Затова имаме доверие на теб, а от нашите стари духовници сме видели съблазън, затова ги не щем! Искаме да те поставим да бъдеш техен началник, да им даваш пример, да видят как трябва да живеят като калугери или ако не, то нека се изженят." Това, което старците представиха за вина на техните духовници, беше тяхната простота, заблуждение и разврат, от които и аз бях се погнусил. Затова и много пъти в себе си явно казвах: „Който ще бъде калугер, нека следва званието си в пълното му значение, да бъде образ на нравствеността, а който не може да обуздава и владее себе си както трябва, нека се ожени законно и живее честно и почтено."

Най-сетне склоних и приех да стана игумен, но в условията ни, които направихме за три години, имаше и това: ако мога да преборя калугерите, които заварих там, и ги накарам да се оставят от своите заблуждения и тръгнат в правия път, ще остана в монастиря и повече време. Ако ли, напротив, видя, че не ще да надвия на злото им поведение, ще оставя монастиря и отида свободно, където искам. Но най-главната ми мисъл беше тая, да мога да опазя девството и честта си и ако видя, че ще мога да опазя това, ще живея в монашеското звание, ако ли, напротив, не ще да мога, ще се оженя по закон и бъда само на една жена мъж, както казва апостол Павел... и си добия и възпитам чада по закон божи, а не да се заблуждавам и лицемерствувам в тъмнотата на порока и безчестното.

Още на втората година на игуменството си аз познах, че се съблазних много от монашеский чин, защото ако и да бях се покалугерил преди 8 г., не бях живял в монастиря при много калугери да им видя делата, но като бях занят в учение и други наши домашни грижи, както горе казахме, мислех и вярвах, че калугерите живеят девствено, та ако и да бях се излъгал в мало-летствието си да приема този чин, можех и да търпя и го изкарам до смърт. А сега, като видях какъв живот живеели мислимите от мирските хора, както и от мен, за светци калугери, аз веке решително намислих да напусна това звание и се оженя, и то поне час по-скоро, за да опазя девството си чрез законната женитба. И тъй, додето да се изминат трите години на съгласието ми, в което време се помина и брат ми Димитър (1847), аз нямах нищо друго да мисля и се занимавам, освен да гледам майка си и да си намеря някое момиче, което да се склони и ме последва по желанието ми. Такова момиче не можеше да се намери за мене от мирските момичета, защото, като женитбата ми щеше да стане вън от отечеството, момиче от по-горна и състоятелна фамилия не щеше да остави родителите си и ме последва. А да взема някое просто, от какъв и да е род, и него не възприемах да направя. Следователно трябваше да намеря такова момиче, което да е от добър род, да няма майка и баща, да е излъгано и то като мене и дадено (по обещание на бога) в калугерките да се учи и след смъртта на родителите му оставено там против неговата воля. (Такъв обичай съществуваше в наш Калофер: като имаше четири женски монастири, в които се намираха много такива, без техна воля останали там момичета и оплакваха денете си през целий си живот, защото и живущите в тях калугерки бяха веке преминали предела на монашеството и изгубили честта и уважението си.) Щом се реших на това предприятие, бог ми просвети ума и намерих момичето, което ми било, както казват бабите, орисано и за което се реших, че ако то се склони и ме последва, дето отида да се приготвя за женене, ще се оженя, ако ли то откаже, ще си остана мирско лице, учител, -и ще си премина живота далеч от съдружеството на монасите. Това момиче се именуваше Марийка Хаджииванова, останало малолетно без майка и баща, то било дадено от родителите си в монастиря Света Троица да се учи и след тяхната смърт нямало отпосле кой да го потърси и вземе: останало, без да му е по волята, там, пораснало при калугерките и се научило да чете и пише добре. Сега как да се приближа и сприятеля с него, тука е изкуството.

Най-напред придумах сестра си Мария да ми даде нейното момиче Анна, която взех за свое чадо и го дадох при Марийка да се учи, да чете и да й слугува, а пък аз да го храня и обличам, защото тогава още нямаше обичай да ходят девиците в училище, ами ги даваха в калугерките на учение. Това беше първата ми постъпка за приближаванието ми към нея. След няколко време писах на Марийка едно писмо, с което я попитах позволява ли ми, когато отида у тях, да й поговоря нещо извънредно, което съм намислил заради нея и мене, и ако ми позволява или не, да ми отговори. Това направих тъй, с писмо, защото знаех нейната строгост и се боях да не я разсърдя нещо и ми изпъди момичето. След малко време тя ми отговори, че съм свободен да й говоря каквото искам.

Тогава аз, като приех такъв свободен отговор, отидох у тях и най-първо й известих, че желая да имам с нея приятелство, и то затова, защото бях уверен, дето при нея не ходят никои вънкашни мирски приятели, както ходят при другите калугерки, та не ще да ме узнае никой, че ходя у тях и водя с нея приятелство, което и аз много строго пазех да бъде в тайно. А колкото за ходението ми у тях, по вън се знаеше и говореше, че е заради надзиранието на сестриното ми момиче Анна, която се учеше при нея. Тя остана съгласна на моето желание, като ми извести, че била на същото мнение, и ме помоли да го държа тайно, защото в противен случай, ако би някак да се чуе от роднините й, ще се откаже от мене. Съгласието помежду ни следува много време, пишехме си и наговаряхме взаимно, а писменосец беше сестриното ми момиче. Най-напред не лично, а писмено й известих, че я любя и съм влюбен в нея дотолкова, щото ако не би можалг да се събера и живея наедно с нея, животът ми е в опасност. Това беше истина, понеже захватих да се побелявам по малко, без да усещам от какво. Най-сетне един път, като бях при нея, тя ми извести устно, че и тя страдала като мене от същото безпокойство заради мене, ама няма що да направи, когато няма средство за събиранието ни да живеем наедно, защото сме... Тука сега дръзнах и й предложих, че съм сторил намерение да хвърля калугерството и да се оженим, на което тя ми отговори: „Това ли си помислил? Аз те имам като брат, а ти какво ми говориш. Това не може да бъде!" Аз си отидох, без да й говоря друго нищо повече. После й писах, че съм склонен и на това да живеем като брат и сестра, само да сме наедно. На това тя ми отговори, че не ще като брат и сестра, ами като приятели. И тъй, като следвахме писмено и тайно съгласяванието си до две години време (до 1848), най-сетне се съгласихме по този начин: да оставя Калофер и отида, дето намеря за добро да преобразя личността си и стана мирски, като се настаня за учител, подир да я заведа там да се оженим. Като се решихме и двамата и турихме вече вяра и клетва, че Марийка ще ме последва дето и да отида, за мене не оставаше нищо друго да правя освен да се откъсна първо от игуменството на монастиря, после да настаня майка си (която беше прекарала живота си и беше близо до смъртта) при брата ми да живее и се поменува спокойно в последните си дни и отида да търся сгодно място за изпълнение на желанието ни.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


43. Стамбол — дн. Цариград.

44. Неофит Византиос — гръцки митрополит в Търново (1840—1846, 1848—1856).