На 3 априлъ 1923 год. екстернираха жена ми за България съ две малки деца, едното на 5, а другото на 7 години и съ пеленаче на гърди, безъ да й позволятъ да вземе нщо отъ вещит и мебелит си, освенъ по една завивка (обща мрка за интерниранит и екстернирани българи отъ Западна Тракия). Сщо не можа да вземе и най необходимите нща отъ кантората ми, която остана на произвола.
          Отъ Деде Агачъ, съ товаренъ тренъ и въ най мръсенъ вагонъ, съпругата ми е птувала цли 7 денонощия до Пловдивъ. На вска гара е трбвало да слиза отъ вагона и да тича при машиниста да изпросва по малко топла вода, съ която изпирала пеленит на детето. Най-после, следъ дълги мки и страдания и съ простинали деца, пристигнала въ Пловдивъ на 10 априлъ. Тукъ, за голмо нейно очудване, не й позволили да влзе веднага въ собствената си кща, въ която била настанена нкаква си гръкиня. Требвало да минатъ нколко дни, докато й се позволи да заеме само една стая отъ собствената си кща. Престпна българска хуманность! Въ сщото време въ Гърция нашит сънародници бха изхвърляни като дрипи отъ кщит имъ, безъ да мислятъ много за тяхното положение, а ние тукъ ги галимъ като храненици. Съ тия си постпки ние правимъ голмо престъпление — убиваме националния ни духъ, който и безъ това е много отпадналъ, вследствие многото неправди и беззакония спрямо всичко българско. По е хубаво въ такива случаи да вземемъ примръ отъ съседит ни.



        Щомъ узнахъ въ Ханя за тия произволи, веднага още на 19 априлъ с. г. подадохъ заявление до Г-на управляющия Атинската ни царска легация, съ което протестирахъ и искахъ да бжда обезщетенъ за претърпените отъ мене вреди и загуби, но и днесь още не зная какви мрки е взела въпросната легация и какво мисли по случая почитаемото министерство. Отъ пресата узнахъ, че атинскиятъ ни дипломатически представитель искалъ на вска цена да заживемъ съ гърцит добъръ съседски животъ. Преди това обаче трбва да се удовлетворятъ всички искания на ограбенит и ощетени български поданици, единъ отъ които съмъ и азъ съ семейството си и то не само за материалните ни и морални загуби, но и за душевнит ни терзания, та чакъ следъ това да се заговори за добри съседски отношения.

         Нека се знае и помни още и това, че не само ония пловдивски гърци, които сега като елински поданици живятъ въ Деде Агачъ, но и останалит тукъ чакатъ съ нетърпение да се разве и въ Пловдивъ гръцкото знаме. Онова, което е още по-характерно, то е, че въ кщата на съпругата ми живела гръкиня съ мжъ комунистъ, които постоянно тормозили семейството ми, което вече ме считало за загиналъ, тъй като не бха получили отъ мене никакво писмо, понеже гръцкит власти не пущаха за България никакви писма, дори и ония, които пращахме съ обратна разписка. Сщо и азъ не получихъ никакво писмо отъ България. Всички писма ми се предадоха, чакъ следъ освобождението ми съ нуждната бележка отъ пощенското писалище, споредъ международнит за въ случая закони (международна пощенска конвенция). Дружбашкит власти не обръщали никакво внимание върху тежкото положение на съпругата ми и вскога вземали страната на гръкинята. Въ Гърция, щомъ се узна за убийството на Стамболийски, много съжаляваха за това и очакваха да разграбятъ отечеството ни. Казваха ми: „Убихте най добрия си човкъ и патриотъ", а азъ имъ отвръщахъ, като имъ посочвахъ най-пресния примръ съ Гунариса и компанията му, когото т считяха за шпионинъ. Казахъ имъ още, че Стамболийски трбва да е билъ много по виновенъ отъ Гунариса, щомъ като така пострада. Най-после, съ примери отъ историята, имъ доказахъ, че гърцит държатъ свтовенъ рекордъ съ политическитъ си убийства. Следъ 9 юний съпругата ми направи нови постпки, които тоя пть се уважиха като напълно законни.



           Пловдивскит гърци, до толкова бха сигурни, че Пловдивъ ще бде окупиранъ отъ гърцит, щото вече бха опредлили за пловдивски градоначалникъ Кочо Данаилисъ, притежатель на собствена кща въ гр. Пловдивъ, ул. „Аспарухъ" № 8, който съ нетърпение очакваше момента да припаше сабя на кръста си и презъ Кърджали—Хасково—Станимака да дойде победоносно въ Пловдивъ и заеме многоочаквания си постъ. Това го мечтаятъ и разни други пловдивчани, каквито е: Инженеръ Бобоца съ синоветъ си: единиятъ отъ тхъ, бившъ чиновникъ въ Пловдивската захарна фабрика, презъ време на световната война е билъ писарь въ Пловдивския полеви сдъ и е единъ отъ главнит участници по длото на Бацирура; Другиятъ пъкъ сега е чиновникъ съ големи привилегии въ едно отъ атинскитъ министерства. Такъвъ е и Нако Лукдисъ отъ Новата махала. Когато се мълвше, че турцит ще окупиратъ Деде-Агачъ, той замина за Атина, и легацията ни го снабди съ български паспортъ възъ основа уволнителния му билетъ отъ армията ни, безъ да му придиратъ много. Така постжпваха почти всички паликарета отъ България, които се перха като гръцки поданици, но се слушвахва между българит. Щомъ мина опасностьта отъ окупацията на града отъ турцит, забравиха стореното и станаха по-зврове отъ мстнит гърци. Все такива е още и следнит пловдивски гърци: Пападопуловци, Стефанъ Амололидисъ, бояджия; Аргиръ Цукаласъ; Хурмозисъ — царигражданинъ, бившъ пловдивски гражданинъ, и до сега още търговецъ въ тоя градъ; Констандиносъ Халениисъ, Бакърджоглу, Казанджоглу; Хаджи Василиу, директоръ на комюрджийския затворъ, който оголи до кокалъ българскит и турски затворници, между които бше и Кеманъ Шефкетъ Беевъ, голмъ земледлецъ въ Деде-Агачъ и селата Бей-кьой и Шахикларъ. Той бше затворенъ поради насилственото обезчестяване на съпругата му отъ коменданта на града, съ чинъ Полковникъ. За случая съпругътъ Кеманъ Шефкетъ Беевъ се оплакалъ, но вмсто да се обърне внимание на оплакването му, интернираха го въ Атина, отъ гдето избга. Поради това интернираха и съпругата му пакъ въ Атина, която сщо така усп да избга. Сега и двамата е въ България, Стара Загора. Такъвъ е и Василъ Кара Мешинъ Мавридисъ, Черневъ който опропасти касапина Петъръ Караолановъ, следъ това интерниранъ въ о-въ Критъ а сестра му Олга Кара Мешинова Чернева по мжъ Аламонидисъ, дошла тукъ съ много плячка. Отъ Бургазкит гърци ще спомена Коминосъ, Калудисъ и др.

          Тия и много като тхъ гърци изъ България не оставать неопетнено нищо мило и свето на българина. До такава степень е нахални, че дори забравятъ, че въ Пловдивъ и други български градове още иматъ сродници и имоти и че и до сега още търгуватъ съ насъ. За такива нахалници врататя на България трбва да бде затворена, защото освенъ зло, нищо друго не може да се очаква отъ тхъ. И тъй, драги читателю, самъ виждашъ, какви змии—усойници държимъ въ пазвит си и не е чудно, ако нкой день извикаме „ухапаха ни", но късно ще бде вече тогава. Ето защо никой съзнателенъ българинъ не трбва да дружи съ гръкъ или гръкиня, вковни, непримирими, завистливи и непоправими наши неприятели, за да не опетнимъ нашит добри качества: честность, трудолюбие, трезвеность, пестовность, хуманность и храбрость. Такива добри качества гърцит не притежаватъ, па и не могатъ да ги придобиятъ, защото отъ година на година тхнит всеизвестни пороци се увеличаватъ, вмсто да се намалятъ. Французите добре ги характеризиратъ съ думата „грекъ". Никакви сдлки не бива да сключваме съ тхъ, а на вскде и вскога да ги отбягваме. Само така ще ги принудимъ да напуснатъ отечеството ни. Въ Стара Гърция нито единъ българинъ не може да се задържи.. Въ Атина, въ единъ локалъ, б поставенъ на времето ликътъ на Фердинанда, Княза български, и знаете ли, драги читателю, какво се случи? Не само че счупиха и изхвърлиха портрета, и всички останали мебели на тоя първоразредень локалъ станаха парчета, въпреки оправданията и обясненията на притежателя му, атински гръкъ, чистъ елинъ. Тоя случай е неоспоримъ фактъ. Ако това ставаше никога, когато Гърция б финансово фалирала, а териториално б голма, колкото охлюва черупка, вски самъ ще си представи, какво става тамъ днесъ, когато гърцит се възгордха отъ ефтинит си придобивки, за които ние сме най-голмитъ виновници. Никой не се съмнява, че малкото българи—търговци, които е останали тукъ-таме изъ нова Гърция, скоро ще изчезнатъ и изгаснатъ, макаръ че въ постановленията на мирнит договори и въ протоколите на Обществото на Народит да има предвидени нкакви си права и за малцинствата. Тия права е, може би, за всички други, но не и за насъ. Сщото важи и за „точкит" на покойния американски председатель Уйлсонъ, които само ускориха погрома ни. У насъ има и такива гърци, които съ помощьта на побългарскит си събратия, за благото на Гърция и въ ущръбъ на България и за смтка на 6жанеца македонецъ и тракиецъ успха да се настанятъ въ безплатнит трапезарии на разнит благотворителни дружества; Други се намстиха на общинска работа, дори има и такива, които се издържатъ отъ дружеството на свещениците и пвцит. Това сама въ България е възможно. При толковета много унижения, които претърпхме отъ гърцит, още не можеми да се стреснемъ. Не знамъ, какво още чакаме. Въ Пловдивъ и други нкои градове и до днесъ още има турски бежанци отъ Турция — Одринско, Галиполи, Родосто и пр , които по право трбва да бдатъ въ Гърция, но не и у насъ. Властит ни, обаче, не обръщатъ внимание на тхъ, а ги оставатъ да се ширятъ и хранятъ за смтка на българина, който гладува и изнемогва подъ тежестьта на непоносими данъци. Ние, макаръ да виждаме това, мълчимъ, а помежду си, устно или чрезъ печата се непрестанно критикуваме, кой да бде победитель за нща, които неприятелит ни не бива да знаятъ, и съ това сами ставаме доносчици противъ отечеството ни. Само у насъ е възможно това чудо, и въпреки многото ни нещастия, все още не можемъ да се вразумимъ. Такива хора тръбва да се бичуватъ и презиратъ, защото само по тоя начинъ ще се ограничи числото имъ.

       Къмъ края на миналата година нашето правителство, по едни или други съображения, започна да не позволявя на никакви чужденци, независимо отъ каква с народность, да се настаняватъ въ България. Тия приятели, обаче, прибегнаха до друга хитрость: визиратъ транспортит си транзитъ презъ България, съ „престой" отъ нколко деня въ България, презъ който „престой" т се настаняватъ изъ втрешностьта на царството и се изгубватъ отъ очит на властьта. Не следъ дълго време т затвърдяватъ на законно основание мстожителството си, ставатъ неприкосновенни личности и бърже забогатяватъ за смтка на хуманния българинъ.
          За да остана въ Деде-Агачъ и презъ гръцкия режимъ, виновникъ е приятельтъ ми съученикъ въ Цариградъ, покойниятъ Александъръ К. Люцкановъ, съ когото отпосле станахме съмишленици — цанковисти. По едно време той ми писа: „Драги Чалъковъ, добре си се настанилъ въ Деде-Агачъ. ако останешъ тамъ, съ това ще пренесешъ полза и на нацията ни. Нашата България е малко езерце, съ малко вода, но съ много риба". Ако тоя доблестенъ и честенъ патриотъ и държавникъ отъ първа величина сега бше още живъ, какво би казалъ, като види това "малка езерце, съ малко вода и много риба", какво голямо количество чуждестранни риби храни, които ежедневно прииждатъ, безъ да има кой да имъ направи спънка, поне на голмит, които изяждатъ малкит, родени въ това „езерце" рибки. Блажена България, но не за българит!

      Тази госпожа, Мария Александрова, споредъ гърцит Петрида, вдовица — шивачка, родомъ отъ Пловдивъ, бълг. поданица, вижъ стр. 15, заедно съ мене и много други българи, 6ше интернирана въ гр. Ханя (о-въ Критъ). Макаръ че я най-енергично защищавахъ, гърцит пакъ намриха време да посегнатъ на честьта й. въпрки многото й протести, понеже владе езика имъ. Следъ освобождението ми тя остана въ Ханя, заедно съ много български жени, моми и мже. Следъ освобождението й Деде-Агачкит власти не й позволили да замине за България. По тая причина тя на няколко пти правила опити да мине пеша границата, но винаги била залавяна и връщана обратно. Следъ последното й залавяне тя горчиво е оплаквала днит и младинит си, вследствие скотскит обноски на поручика Хрисандосъ Комуниотисъ отъ Блоконисо отъ Голмъ Дервентския участъкъ Суфлийско и на неговит войници. Офицерътъ на тоя участъкъ на вска цена е искалъ да я има за държанка. Една нощь успва да избга въ Деде-Агачъ и да се настани за камариерка въ хотелъ „Мегали Британия". Въ тоя хотелъ живелъ г. Джуджевъ, представитель—делегатъ въ гръцко-българската смсена комисия, предъ когото разправила най-подробно болката си. Благодарение на неговото и на Г-на Николова застпничество, най-после било й разрешено да замине за България. Патилата на тая госпожа с неописуеми.
         Турчето Азисъ огъ Цариградъ, за да бде пуснато на свобода, изяви желание да се покрсти и да бде преведено въ нашата рота. По тоя случай гърцит го повериха на мене, за да го приготвя за светото кръщение. Вска вечерь излизахме отъ затвора и отивахме при протоиерея на черквата „Св. Богородица" въ Халела. Тая черква се намира въ турския кварталъ. Вечерьта, когато да се извърши обрда, черковните врати биваха грижливо затваряни, отъ страхъ да не би да ги нападнатъ турцитъ отъ квартала, които с фанатици и безстрашни. Кръстникътъ му, бившъ началникъ на тайната полиция, критянтвъ, търговецъ и чифликчия, му даде името Стефанъ Георгокикакисъ. Понеже кръстникътъ му го много малтретиралъ Стефанъ избяга отъ него и бше прибранъ отъ местния владика, който го изпрати въ близкия монастиръ. Преводчикъ между новокръстения и владиката бхъ азъ. Предъ владиката Стефанъ се препоръча, че знае да прави хубавъ каймакъ и разни цариградски сладкиши, Владиката, възхигенъ отъ това, взе Стефана подъ своя закрила, въпреки протестит на кръстника, който по кръщението бше похарчилъ доста порядъчна сума. Скоро следъ това Стефанъ избга отъ монастира, и владиката не можа да яде каймакъ и млчни сладкиши. Бягството му б устроено отъ мстнитъ турци, които макаръ че не знаятъ турски (говорятъ, четатъ и пишатъ само по гръцки), мразятъ извънредно много гърцит. Тия турци вмсто фесъ или шапка увиватъ главата си съ бла кърпа. Гърцит носятъ черна кърпа и само по това се отличаватъ външно гърци отъ турци. Когато се кълнятъ, турцит казватъ: „Ма тонъ Мохаметимъ или профитимъ, а гърцит „Ма тинъ панаиянъ" (Турцит — въ името на Мохамеда или пророка; Гърцит — въ името на Богородица"). Съ убийства и малтретиране гърцит заставятъ заможнит турци да имъ продаватъ имотит си на безценица.

     Когато пишехъ тая книга, като вски добъръ българинъ и християнинъ, намирахъ утешение въ надеждата, че Всевишниятъ нма да остави ненаказани всичкит ония престпления, които гърцит извършиха надъ насъ, а въ скоро време ще имъ бде заплатено прескпо, за примръ и назидание на неврующитъ, които у насъ се постоянно увеличаватъ, безъ да му мислятъ за сетнинит.
          Прочее, следъ толкова мки и страдания, които претърпхъ отъ гърцит, бихъ извършилъ най голъмо престпление да се откажа отъ националностьта си и да стана гръцки шпионинъ, както това направиха не само изброенит по-горе, но и много други като тхъ. Само защото се не съгласихъ да стана такъвъ, изпитахъ толкова много мки и терзания. Всичко това не може да ме не възмущава и накара да апелирамъ къмъ вски доблестенъ българинъ, който миле за отечеството си да презира и представя за наказание вски, който би посмлъ да всва разколничество помежду ни. Преди всичко всички българи трбва да се грижимъ да запазимъ свободата и народностьта си,
         Най-после, нека вземемъ примръ отъ "културна" Елада, какъ да пазимъ отечеството си и да не вършимъ това, което е било до сега — съ престпната си хуманность, да превърнемъ отечеството си, ако смя тъй да се изразя, на международенъ приютъ.


Забележка: Това, което излагамъ въ тая книга, е само една часть отъ изложението, което направихъ до Г-на Министра на Външнит работи пр. съ трит си обширни и документални заявления отъ 18 и 25 августъ и 29 септемврий 1923 год. Тия ми заявления не с били завеждани, нито пъкъ представяни на Г-на Министра, споредъ признанието на самия архиварь. Съ тия си действия такива дребни чиновници ставатъ причина заслужено да се критикуватъ началствата имъ. Не зная, на що да отдамъ всичко това.

---------------------

---

назад  нагоре  напред