Гробът на Васил Левски

Николай Хайтов

Част първа. ВСТЪПИТЕЛНА

 

I. Странният скелет и споровете около него  13

    (1.) Има ли смисъл от нови спорове за гроба и костите на Васил Левски  19

    (2.) Кой има правото да участвува в търсенето на истината за гроба на Васил Левски?  22

 

II. Предишни опити за издирване гроба на Васил Левски  24

 

III. Кой е Левски и в какво е неговата магия  29

 

IV. Последните мигове на Левски. Къде е погребан  36

    (1.) За „греха“ на Левски  44

    (2.) Други известия за гроба и последните мигове на Левски  46

    (3.) Мястото, където е бил първоначално погребан Васил Левски  48

    (4.) Какво разказват очевидците за обесването и погребението на Васил Левски  50

    (5.) (Последните думи на Апостола) - „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството“  57

 

V. Отговор на критиката по въпроса за местопогребването и последните мигове на Левски  61

    (1.) Възраженията на Стамен Михайлов 63

 

 

Глава първа.

СТРАННИЯТ СКЕЛЕТ И СПОРОВЕТЕ ОКОЛО НЕГО

 

 

Апостолът на свободата Васил Левски е обесен, както е известно, на 18 февруари 1873 г. (нов стил) в София, на мястото, където се въздига сега неговият паметник. Обесването е станало публично, погребването му — също и въпреки това нито гробът, нито костите му са могли да бъдат открити, когато е било решено да бъдат положени в основите на строящия се паметник. Оттогава възникват и споровете за неговия гроб. По време на юбилейните годишнини спорът за гроба на В. Левски ту се разпалвал, ту е утихвал, докато през 1956 г. отново се подема във връзка с направените спасителни разкопки в малката софийска църква „Света Петка Самарджийска“ (снимка А).

 

Нарекохме разкопките „спасителни“, защото съгласно разпореждане на Министерския съвет от 7 май 1956 г. тя е трябвало да се събори с оглед на преустройството на центъра на София „до нивото на уличното платно“. За почването на разкопките директорът на Археологическия институт с музей издава заповед № 65 от 23 април 1956 г., която гласи:

 

„Предвид на срочното оформяване на булеварда в центъра на София необходимо е да се направят разкопки и проучвания на старата църква „Св. Параскева“. За целта Институтът разполага с една сума от 8000 лева. Възлагам на младшия научен сътрудник Стамен Михайлов да ръководи разкопките и проучванията, а на мл. научен сътрудник арх. Сава Бобчев да бъде в негова помощ, като извърши АРХИТЕКТУРНОТО

 

13

 

 

ЗАСНЕМАНЕ и други технически работи, свързани е разкопките.

 

(подписал) Акад. Кр. Миятев“

 

 

Разкопките започват на 8 май, а на 17 май на първа страница на в. „Труд“ се появява статия, озаглавена: „Проучвания около църквицата „Св. Параскева“ в центъра. Ще се открият ли костите на Васил Левски“. Статията е редакционна (няма подпис) и в нея се разказва как подир обесването на Левски,

 

„за да не се гаврят поробителите с костите му, честни българи разкопали гроба и тайно го пренесли другаде... и сега се разправя, че костите на великия Апостол, тъй като бил дякон, са пренесени в малката църквица „Св. Параскева“ („Св. Петка Самарджийска“), намираща се в центъра на София ... Тия дни (продължава по-нататък статията) ще започне разкопаването на самия под (на църквата) до основите и там именно — в западната част, където е било преддверието, или пък в източната, където е и сега олтарът, се предполага, ЧЕ СА ЗАКОПАНИ КОСТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ“.

 

И така: предупредени са и гражданите на София, предизвестен е и екипът, натоварен с разкопките, че съществува възможност в преддверието на църквата или в олтара да бъдат намерени костите, т. е. скелетът, на Левски. И наистина. На 30 май 1956 г. археолозите попадат на скелет в олтара, разположен отляво на престола. (Виж фиг. № 1 — снимка на скелет № 95, направена на 31 май 1956 г.)

 

Намирането на тази находка, вписана в Дневника на разкопките под № 95, съвпада не само с писаното на 17 май във в. „Труд“, но и с една публикация във в. „Мир“ от 1937 г., в която се твърди, че обесеният през февруари 1873 г. В. Левски е бил изровен от гробищата и препогребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“ на бул. „Мария Луиза“ № 2 (сега бул. „Георги Димитров“ № 2) и

 

„че този подвиг е бил извършен от Христо Хамбарков, с прозвището Гъската, който бил във връзка с членовете на Софийския революционен комитет“.

(Виж в. „Мир“, бр. 10987 от 6. III. 1937 г., „Де са костите на Левски“ от Никола Станиев.)

 

Ръководителите на разкопките в църквата

 

14

 

 

„Св. Петка“ — археологът Михайлов и архитект Бобчев — не са знаели за публикацията във в. „Мир“, но тя е била известна на професора от Духовната академия Христо Гяуров, който е един от първите, дошли на 30, а след това и на 31 май, да видят интересната находка заедно с една втора, също много загадъчна — скелет без глава, разкрит в южната половина на олтара и вписан в Дневника на разкопките под инв. № 79. Той, проф. Гяуров, е и първият, който съобщава на ръководителя на разкопките Стамен Михайлов, че е попаднал на гроба на В. Левски, и му връчва да прочете един свитък от събрани спомени и показания на стари софийски жители в подкрепа на твърдението, че Левски е препогребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“.

 

Доводите на проф. Гяуров не убеждават археолога Михайлов, че се е натъкнал на отколе търсения гроб на Левски. Не го убеждава и поразителното съвпадение между писаното във в. „Труд“ за очакваното разкриване на този гроб в олтара на „Св. Петка Самарджийска“ и действително намерения на 30 май скелет № 95 със „забити“ в олтарната основа долни крайници. Археологът обявява, че те са „затиснати“ от основите на олтарния зид, и тълкува това като необоримо доказателство, че скелетът е сварен от строежа на църквата, издигната на това място в края на XIV век, и следователно не е възможно той да е на Левски. Проф. Гяуров не се съгласява с доводите на Михайлов и веднага започва да попълва и опреснява своята анкета с нови показания и спомени за времето, начина и обстоятелствата, при които тялото на Левски е било отвлечено и препогребано в олтара на църквата „Св. „Петка Самарджийска“.

 

Проф. Гяуров подновява своята анкета на 11 юни, на 18 юли 1956 г. тя е вече завършена, а на 31 юли, точно два месеца след разкриването на скелет № 95 в северната половина на олтара на църквата „Св. Петка“, той написва обширна статия, в която обобщава резултатите от анкетата. Препис от нея заедно с всички материали от анкетата своевременно са били предадени в Института „Ботев—Левски“, оглавяван по това време от известния биограф на Апостола Иван Унджиев.

 

(Анкетата е озаглавена: „Ръкописни документи за

 

15

 

 

гроба на Васил Левски, събрани от проф. Христо Николов Гяуров и предаден в Института „Христо Ботев и Васил Левски“ при БАН, София, юни—юли 1956 год.“)

 

Циклостилни копия от този труд и от своята статия Гяуров връчва и в Археологическия институт при БАН, и на различни други институции и лица, все с едно и също предложение: костите, намерени в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“,

 

„ДА БЪДАТ ИЗСЛЕДВАНИ ОТ СПЕЦИАЛИСТИ И ОТ УЧАСТВУВАЩИ В АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ РАЗКОПКИ, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ КОИ ОТ ТЯХ СА КОСТИ НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА“.

(Тук и навсякъде другаде в текста подчертаванията и удебеленията са мои — Н. Хайтов.)

 

Статията на проф. Хр. Гяуров излиза в кн. 2 от 1959 г. на списание „Духовна култура“ все със същия призив — да бъдат изследвани костите от „Св. Петка Самарджийска“, и все със същия резултат — пълно, от никого ненарушаване мълчание.

 

По-нататък ще се опитаме да отгатнем защо е това необяснимо спокойствие — макар тази дума да не е най-точната, а сега да видим какво още се случва. През 1961 г. се появява научната публикация на проф. Стамен Михайлов върху разкопките в „Св. Петка Самарджийска“. В нея за становището на проф. Гяуров — че скелетът, намерен в северната половина на олтара, може да е на В. Левски — е казано само, че въпросното предположение „противоречи на археологическите данни и не почива на научна основа“. (Виж Ст. Михайлов „Църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София, Изследвания в памет на Карел Шкорпил, БАН, АИМ, София, 1961 г. Ще наричаме тази статия оттук нататък „Публикацията от 1961 г.“)

 

През 1966 г. проф. Гяуров умира и около костите и гроба на Апостола настъпва затишие чак до 1979 г., когато в кн. 11 на сп. „София“ се появява обширна статия с предизвикателното заглавие „КЪДЕ Е ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ“. В нея двамата автори — арх. Сава Бобчов и Едуард Балтаджиян — възкресяват становището на проф. Гяуров, че гробът на Левски е в олтара на църквата „Св. Петка“, и го допълват с нови, в това число и археологически доводи.

 

Тежест на тази публикация придава между другото

 

16

 

 

и фактът, че арх. Бобчев участвува в разкопките на „Св. Петка Самарджийска“ като помощник на археолога Стамен Михайлов и е един от малкото очевидци при откриването на скелета „на Левски“ в северната половина на олтара.

 

Почти едновременно със статията на Бобчев и Балтаджиян във в. „Пулс“ излиза — все в подкрепа на Гяуров — страстно написана статия от юриста Никола Гайдаров, историка Христо Йонков и художника Жечко Попов (в. „Пулс“, 18. XII. 1979 г.). Така се подема поредната фаза на стогодишния спор за костите и гроба на Васил Левски.

 

Проф. Михайлов отговаря на Бобчев — Балтаджиян също в сп. „София“ (кн. 3/80 г.). Отговаря им и с писмено обяснение до Радио София от 28. II. 1980 г. По-късно той участвува и в документалния филм „Легенда за Левски“ на режисьора Юри Жиров, показан по телевизията на 16 юли 1980 г., където упорито отстоява своята позиция, че скелетът, разкрит по време на разкопките през май—юни 1956 г. в северната половина на олтара на църквата „Св. Петка“, е женски и е по-стар от църквата. Вместо обаче спорът да приключи, през 1981 г. той се разпалва с неочаквана сила и така нашумява, че в. „Работническо дело“ предприема много навременната инициатива да събере спорещите около „кръглата маса“. Това става на 10. II. 1981 г. Разговорът (ако се съди по стенограмата) протича оживено, на места — бурно; изясняват се някои въпроси, но позициите по основното — гроба на Левски — не се доближават нито на милиметър.

 

Веднага след „кръглата маса“ публицистът Георги Тахов излиза във в. „Пулс“ с две статии (от 11 февруари и от 10 март 1981 г.) с нови доказателства и доводи, че гробът на Левски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“. По същото време в спора се включва със статия в подкрепа на Бобчев още един участник в разкопките през 1956 г. — скулпторът Димитър Бучински, комуто е било възложено да разкрива старите стенописи в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Проф. Михайлов отговаря на Тахоз и Бучински, също във в. „Пулс“ (броя от 21. IV. 1981 г.), а по-късно и с едно непубликувано писмо до главния редактор на вестника от 3 юни 1981 г., но

 

17

 

 

вместо да се изясни, спорът се повече затяга. Появява се нова серия от статии (все във в. „Пулс“ между 28 април и 19 май 1981 г.) и все в подкрепа на становището, че гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка“.

 

На 3. VI. 1981 г. дискусията във в. „Пулс“ приключва с редакционна бележка, в коятосе настоявала се издирят костите, да се извърши върху тях антропологическа експертиза, а междувременно на възстановената църква „Св. Петка Самарджийска“ да се постави надпис:

 

НА ТОВА МЯСТО, СПОРЕД НАРОДНАТА

ПАМЕТ, Е ПОГРЕБАН АПОСТОЛЪТ

НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

 

Минават нови шест месеца от статията във в. „Пулс“ без видими последствия, а в началото на следващата, 1982 г. словесната битка отново се подема, този път на страниците на в. „Литературен фронт“, който обнародва серня от интервюта и статии, свързани с гроба и костите на В. Левски, от Петър Димков, Цанко Живков, Георги Тахов и Никола Гайдаров. Заедно със статията на Гайдаров, позовавайки се на неговите доводи, на 15. VII. 1982 г. вестникът публикува и редакционна бележка, в която се установява „непростителното нехайство с костите, намерени в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“, и се предлага „възможностите, разкрити по време на спора, да бъдат доведени до своя логически завършек“.

 

За съжаление, и заключителните благопожелания на в. „Литературен фронт“ с нищо не променят нещата. Това е причина за нова гневна бележка в „Пулс“ от Г. Тахов, последвана от публикация на Цанко Живковв „Литературен фронт“. Всъщност с тези две статии дискусията секва, без нито спорните кости от олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ да бъдат намерени, нито препирнята за гроба на Левски да е разрешена. Въпреки че по тоя спор в печата между 1979 и 1983 г. са публикувани около 25 статии, интервюта и бележки само от противната на проф. Стамен Михайлов страна! Означава ли това, че цялата тази дискусия е била празно губене на време?

 

18

 

 

Вярно е обратното — че благодарение на нея проф. Михайлов е бил предизвикан да добави към първата си публикация за църквата „Св. Петка Самарджийска“ от 1961 г. още три отпечатани статии плюс две непубликувани (една за Радио София, друга за в. „Литературен фронт“), две изказвания — едното на „кръглата маса“ във в. „Работническо дело“, другото — във филма „Легенда за Левски“, и едно писмо до главния редактор на в. „Пулс“. По този начин в общо осем публични изяви той доизяснява археологическите факти, на които се позовава; те получават многостранно осветление и се създава отлична възможност разговорът да продължи с много по-големи изгледи да се стигне до пълната истина.

 

Тук се сблъскваме с въпроса:

 

 

има ли смисъл от нови спорове за гроба и костите на Васил Левски,

 

след като последният от тях завърши, образно казано, едно към едно, и въпросът за припознаването на злополучния скелет, намерен в северната половина на олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“, остава висящ?

 

Някои автори, сред тях е и биографът на Левски — покойният Иван Унджиев, — макар и не във връзка със спора от 1979—1982 година, изразиха открито съмнение, че гробът може да бъде намерен. Изработи се дори нещо като философия на примирението, според която Левски си можел и без гроб, след като неговият образ бил в сърцето на всеки българин.

 

„Времето е заличило всички следи и много съмнително е дали гробът му ще бъде въобще открит някога. За безсмъртния дух на великия Апостол обаче това обстоятелство няма значение“

— пише Ив. Унджиев в биографията на Левски от 1947 г., стр. 1084.

 

Редно е да се попитаме: ако откриването на гроба на един от най-великите българи няма значение, защо от сто години насам този гроб непрестанно занимава умовете и сърцата на хората, защо непрестанно се търси и не се забелязват никакви признаци интересът към откриването му да е спаднал?

 

19

 

 

Този интерес се проявява още веднага след освобождението на България от османското владичество, когото през 1878 г. се подема инициативата да се въздигне паметник за увековечаване паметта на обесения Васил Левски. В писмото на Софийския градски съвет от 15. II. 1879 г., писано по този повод, четем:

 

„Един път за всякога Левский е вече успял да съгради великолепен паметник в нашите сърца и души, но за памят на потомството тук при нас се предприе въздигането, за слава негова, памятник край гр. София, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето на въже биде повесен и гдето ще се пренесът от гробищата както костите негови, така и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковски.“

 

„За памят на потомството“, „за слава негова“! — ето за това са били търсени и ще продължават да се дирят костите и гробът на Левски. Не защото е нужно това на безсмъртния му дух, а защото е насъщна потребност за нас, живите, както и за онези, които ще дойдат след нас. Независимо, а може би и тъкмо за това, че той е в нашите сърца. Та нима онези, на които сме вече изградили гробове, гробници и мавзолеи, не са били в нашите сърца? Вярно е обратното — хилядолетният опит на човечеството го е доказал, — че когато една забележителна личност проникне в човешките сърца, тогава се появява и същинската необходимост от материализиране на нейното присъствие в битието на народа с гробове, гробници и мавзолеи, в коите се овеществяват и увековечават нашите чувства на обич и преклонение към тях.

 

Ако се установи къде е гробът на Левски, ще можем да прибавим към националните светини, които имаме, още една, може би най-дълго търсената и най-много очакваната. Ще се изпълни тогава и желанието на Апостола да има гроб, всъщност последното негово желание, изразено пред Николчо Цвятков, с когото е бил заловен в Къкрина. По пътя към София Левски му казва:

 

„Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите на далеко.“

 

През живота си Левски никога не е искал нищо за себе си. Това е единственото, което пожелава в навечерието на своята гибел! Дори само то е напълно

 

20

 

 

достатъчно на онези, които разбират смисъла на трагичните му думи, да продължават търсенето и да не спират, докато не се изпълни заветът „всякой“ да знае неговия гроб.

 

Друга, също много важна причина да се търси гробът на Левски, е насъщната историческа необходимост да се отговори на въпроса дали тленните му останки са били оставени да изгният в гробищата за престъпници в София, или са се намерили сърцати българи да го отвлекат оттам и да го препогребат на почетно място.

 

Твърди се от мнозина, че по време на обесването на Апостола софийските българи били завладени от такъв неописуем страх, че никой не е дори могъл да помисли за препогребването му на друго място.

 

Извънредно важно е след това доста силно обвинение да се установи наистина ли сред хилядите българи в София не са се намерили неколцина по-малко изплашени, които да измъкнат Левски от Позорното гробище. Ако не са се намерили — нека заслужено се срамуваме и заслужено ни боли, но ако истината е друга, защо да се обременяваме ние, а и поколенията след нас с една несъществуваща вина?

 

Досегашните неуспехи по издирване гроба на В. Левски са причина и за още едно твърде силно обвинение към българския народ, което гласи:

 

„Обстоятелството, че гробът на Апостола остана неизвестен, не може да се обясни само с условията на робската действителност, нито със събитията, които погълнаха вниманието ни след Освобождението. Значителен дял на вина се пада и на слабото историческо чувство на народа, което при продължителността на робската неволя обаче не би могло да бъде по-друго.“

(Ив. Унджиев, „Васил Левски“, София, 1947 г., стр. 1076.)

 

Че има за какво да бъде упрекнато чувството за историзъм у българина — има, но не съм никак сигурен, че най-подходящият за това повод са неуспехите ни във връзка с гроба на Левски. Ами ако се окаже, че той не е бил открит досега не по вина на българина, когото обвиняваме?

 

Въпросът не е маловажен. Цялостното обвинение към българина в липса на историзъм трябва да бъде осветлено и ако се наложи — поправено, а дотогава

 

21

 

 

затихващият и винаги отново разпалващ се интерес към гроба на Левски ще вълнува душата на българина, докато истината не бъде докрай издирена, независимо дали тя ще ни възрадва, или огорчи. И в единия, и в другия случай тя заслужава да бъде търсена и намерена — с всички сили и всички средства.

 

 

Кой има правото да участвува в търсенето на истината за гроба на Васил Левски?

 

Възниквал е вече веднъж такъв въпрос: писано е в едно писмо на АИМ при БАН, за което ще стане дума по-нататък, че Секцията по средновековна археология е „единственият компетентен орган, който може да се произнесе по обективността на археологическите заключения“, т. е. по въпроса дали гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка Самарджийска“, или не е.

 

Никой не отрича, че в един с преобладаващи археологически елементи спор становището на Археологическия институт може да има решаващо значение. Но там е работата, че през цялото време на многогодишната дискусия за гроба на Левски Средновековната секция при АИМ пазеше гробно мълчание и не излезе с публично становище, нито пък изрази отношение към съдбата на явно загубените кости! Няма и никакво указание колко още може да продължи това мълчание, затова настъпило е време гробът на В. Левски да се търси с всички възможни средства, от всеки, който може с нещо да допринесе за осветляването на този вълнуващ всеки българин въпрос.

 

Видяхме, че Секцията по средновековна археология (ССА при АИМ) не е на това мнение, че тя се домогва до правото на „вето“ по всички археологически въпроси. Това становище на ССА при АИМ бе потвърдено и на обсъждането на първото издание на книгата ми за гроба на Левски нрез еептемви 1985 г., когато бях квалифициран като опасен „представител на широк кръг от дилетанти, които се месят в работата на специалистите археолози“.

 

Ще кажа по този повод, че ако белег за дилетанттцина е липсата на диплом за съответната специалност, тогава не само аз, но и моят основен опонент, проф. Михайлов, следва да бъде наречен „дилетант“ поради факта, че той е завършил история на изкуствата.

 

22

 

 

Освен това изобщо не е уместно да се говори за дилетантщина в случаите, когато един публицист се заеме с изследването на който и да било „специален“ въпрос, след като има неограничената възможност да се ползува от консултациите, експертизите и пр. на целия спектър от специалисти в нашата страна и въобще от всеоръжието на съвременната наука. Когато един публицист решава да пише за качеството на бензина, произвеждан от „Нефтохим“, той може да си послужи с химически анализи, но в никакъв случай не е задължен да ги направи сам. Точно по същия начин, когато един археолог иска да научи възрастта, расата, пола и пр. на един скелет, той го предава в ръцете на антрополозите. Ако би искал да установи възрастта на самото погребение, ще прибегне до консултацията на радиолозите. Ако се интересува от намерените животински кости, той ще се възползува от знанията на ветеринарните лекари; ако иска да узнае какъв цвят е била изгнилата дреха на покойника, ще предаде проби от пръстта под скелета в лабораторията на химиците и т. н.

 

(Така химичната Веселина Инкова установи, че намереният в един търновски гроб „пръстен на Калоян“ е всъщност на цар Калоян — нещо, което археолозите начело с проф. Стамен Михайлов, упорито отричаха.)

 

На всичко отгоре, в нашия случай с гроба на Левски проблемът за датирането на спорния скелет № 95 се свежда в крайна сметка до един, и то елементарен проблем: ДАЛИ ДОЛНИТЕ КРАЙНИЦИ НА СКЕЛЕТ № 95 са били разкрити „ПОД“ апсидната основа на църквата „Св. Петка Самарджийска“, или „ВЪВ“ нея. Това съвсем не е археологически или само археологически, а един АРХИТЕКТУРНО-СТРОИТЕЛЕН И ГЕОДЕЗИЧЕН ВЪПРОС, защото решаването му е свързано с устройството на апсидната основа.

 

Освен това при едно издирване, свързано с честта и интересите на един народ, каквото е изследването аа гроба на В. Левски, не може да има ограничения в „процедурите“, нито пък една научна институция може да се домогва към обсебване на всички свързани с нейното ведомство истини. Истината — независимо откъде, кога и през чия глава би могла да дойде — може да е само добре дошла! — Стига да е истина!

 

23

 

 

 

Глава втора

ПРЕДИШНИ ОПИТИ ЗА ИЗДИРВАНЕ ГРОБА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

 

Преди да преминем към доводите „за“ и „против“ становището, че В. Левски е препогребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“, да се запознаем с опитите за издирването на неговия гроб.

 

За първия от тези опити научаваме от доклада на главния агент на Славянското благотворително общество в София П. В. Алабин до Петербургското благотворително общество, с дата 28 октомври 1878 година.

 

„... За Левски и Бенковски — четем в този документ — е взето решение да се въздигне паметник по приложения план. Понастоящем продължава завършването на този паметник. Той се издига на мястото, където е обесен Левски — при влизането в града до Орханийското шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще се положат останките на Левски, които ще бъдат пренесени от ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА, КЪДЕТО Е БИЛ ЗАРОВЕН. Главата на Бенковски, предадена на земята в православните гробища, ще бъде пренесена под същия паметник. Първата лепта за изграждането на този паметник аз внесох от името на Славянското благотворително общество в размер на 567 франка в това число — изпратените от Петербург 78 франка ...

 

П. В. Алабин“

 

За няколко неща от особена важност става дума в този доклад: първо — че изграждането на паметника „продължава“ (започнат е бил през август 1878 г.). Научаваме где е мястото на паметника, т. е. где е бил обесен Левски, и освен това — за намерението да се положат под него останките на Апостола и главата на Бенковски. И, второ: въпреки че изграждането на паметника е било вече започнало, КОСТИ ПОД НЕГО НЕ СА БИЛИ ПОЛОЖЕНИ.

 

В доклада на П. В. Алабин се документира още и

 

24

 

 

многозначителният факт, че ОСТАНКИТЕ НА ЛЕВСКИ СА БИЛИ ЗАРОВЕНИ В ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА. Към този факт по-нататък отново ще привлечем вниманието на читателя, а сега да продължим с паметника. От едно писмо на Софийския градски съвет до общинските съвети под № 93 от 15 февруари 1879 г. се вижда, че събирането на волни пожертвувания за паметника на „най-деятелний и самоутвържений патриот, неуморим поборник за политическото възрождение на българите, Священо диякон Игнатия Левский“ продължава. Тъкмо в това писмо намираме и обещанието, че в него ще се пренесат от гробищата „както костите негови, така и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский“. Това отново потвърждава, че при захващането на паметника през 1878 г. кости в основите му не са полагани!

 

Сериозен тласък получава работата с изграждането на паметника през 1884 г., когато се образува и нова комисия под председателството на члена на Софийския революционен комитет, съратник на Левски — Христо П. Ковачев. В едно от първите заседания на комисията се решава да се измести паметникът от мястото, където е бил започнат, за да се вижда отдалече, и отново се постановява да се положат в основите му костите на Левски. Решението се повтаря и в протокола на комисията от 27. II. 1885 г., а и в постановлението на същата под № 5 от 23 юли 1885 г.

 

„Тъй като (четем в това постановление) народний българский поборник, покойния Левский, на когото настоящата комисия е натоварена да въздигне памятник, е бил тука в София мъченически обесен и неговите драгоценни кости са погребани там на близо до местото на обесването му, то за това Г-н Ковачев мисли, че е много хубаво и своевременно да се извадят по подобающия начин священните останки на знаменития покойник от гроба, гдето сега се намират, и да се поставят тържествено в основите на строящия се за него памятник.

 

При това Г-н Ковачев съобщи още, че Софийските граждане Г-н Димитрий Н. Коцов и Георги Анастасов знаяли мястото, гдето се намира гроба, който съдържа в себе си священий прах на храбрий наш борец Левский, защото те са присъствовали при погребението му,

 

25

 

 

като прибави, че тъй като там, гдето е тоя гроб, има и други гробища, а пък положително не ся знае кой именно е той, а ся знае от споменатите Г. Г. — само местността, гдето се намира, то за това ще трябва да се откопаят няколко гробове, за да може да се намерят костите на починалия герой, които се познават по следующите знакове: 1) костта от главата на Левский зад дясното ухо е разрушена от куршум, който го е пробил в време на нещастното негово хващане от турските власти, и 2) на горната челюст от страна има един преден зъб на половин счупен. По тия знакове, каза Г. Ковачев, много лесно може да се намерят костите на Левский.“

 

 

Комисията приема предложението на Хр. Ковачев и се разрешава да се похарчи необходимата за изпълнението на постановлението сума.

 

В току-що цитирания документ не се назовават гробищата, където е погребан Левски, както е в доклада на П. В. Алабин, а се споменава, че той е погребан „наблизо до мястото на обесването му“, но че става дума именно за Позорните гробища, можем да съдим от следния факт: според Хр. Ковачев е трябвало да се „ОТКОПАЯТ НЯКОЛКО ГРОБОВЕ“, за да може да се намерят костите на починалия герой. Това може да означава само едно: че на гроба на Левски не е имало обичайния за едно редовно погребение кръст, сигурен белег, че то не е извършено в редовните, а в Позорните гробища.

 

Любопитна подробност в постановлението от 23 юли 1885 г. са указанията за белезите, по които могат да бъдат разпознати костите на Левски — друг въпрос е колко са надеждни те. Най-важно в постановлението е обаче удостоверяването на факта, че до 23 юли 1885 г., когато са били положени основите на паметника на сегашното му място, костите на Апостола не са били открити, инак нямаше да се говори за тях в протокола на Комисията като за бъдеща задача. Не е за вярване да са били търсени след това, като се знае, че на 6 септември (стар стил) става съединението между Княжество България и Източна Румелия, а на 2 ноември започва избухналата по този повод Сръбско-българска война.

 

За доизграждане на паметника Народното събрание

 

26

 

 

през 1888 г. отпуща сумата 20 000 лева. Седем години по-късно, на 22. X. 1895 г., е извършено тържественото му откриване с реч на Стоян Заимов. В нея за костите на Апостола нищо не се споменава — което е невъзможно, ако те са били открити и положени в основите на паметника.

 

Още едно допълнително указание, че костите не са били намерени, е и фактът, че в сметките за изразходваните за паметника суми, където са отбелязани дори най-незначителните разходи, никъде няма каквито и да било разноски по разкриване на гроба, въпреки че необходимите за това средства са били предвидени.

 

(В запазената и до днес в Софийския градски и окръжен архив ведомост от 1884/1886 г. за приходите и разходите по направата на паметника, където са отбелязани всички разноски, включително и дребни пера от по 2 лева за купуване на 4 броя „празни газови тенекета“ — разход за изравяне и пренасяне на кости няма. (Виж СГОДА, ф. № 1-К, оп, № 3, арх. ед. № 175, л. 3.) Това е още едно указание, че до полагане на кости изобщо не се е стигнало.

 

След дълго затишие интересът към гроба на Левски отново се разпалва през 1937 г., когато се е празнувала стогодишнината от раждането на Апостола. В печата се появяват голям брой статии, спомени и разкази на очевидци, съвременници и др., в това число и писмото на Никола Станчев, публикувано във в. „Мир“ от 6 март 1937 г., със спомена на Мария поп Павлова, за което стана вече дума, че Левски е бил препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“.

 

Въпреки напълно достъпната възможност твърдението на Мария поп Павлова да бъде проверено — потребни са били само няколко надници, — то е оставено без внимание дори от онези, които искрено са искали костите да бъдат открити. А че такива ентусиасти е имало, за това говорят възникналите по туй време няколко общоградски комитети и „комисии“ по откриване гроба на Левски. Само че те търсят навсякъде другаде, но не и в олтара на църквата „Света Петка Самарджийска“.

 

При павирането на ул. „Бъкстон“ например (сега

 

27

 

 

бул. „Ген. Христо Михайлов“), която е трябвало да премине през гробището край бившата Сметна палата (до Министерство на земеделието), нарочна комисия търси между извадените останки и скелета на Левски, но гробът му и след тези енергични, макар и самодейни опити остава все така неизвестен.

 

Дотук всички начинания са граждански, частни и нито едно държавно учреждение, научна или друга институция не се включва в инициативата. За пръв път срещаме това през 1938 г. От един протокол с дата 11 юли 1938 г. научаваме, че по заповед на Отделението за военни музеи и паметници е назначена деветчленна комисия, на която е възложно да се запознае „със събраните досега сведения по издирване гроба и костите на Апостола и да се произнесе за понататъшната работа по тия издирвания“. Комисията, на която е било добре известно твърдението на Мария поп Павлова, вместо да провери какво има под олтара на „Св. Петка Самарджийска“, решава да търси костите на Левски в основите на неговия паметник.

 

Започва нескончаема преписка между Отделението за военни музеи и кмета на столицата, която продължава до 1942 г. (последното писмо на упоритото Отделение до столичната община е от 3 юни 1942 г.). Написват се десетки покани, възражения, обяснения, докато най-сетне столичната община е заставена да извърши сондажи в основите на паметника на Апостола, за да се провери предположението, че може в основите му да са положени и неговите кости. Ръководството на операцията е възложено на инж. Квартирников. Сондажите установяват, че основата на паметника е с размери 6,20/6,20 метра, зидана с големи 30/40 см и 50/60 см каменни блокове със специален много здрав разтвор, „който не се троши с обикновено длето“. Пробивът достига на дълбочина 3 метра, демонтират се две гранитни плочи „непосредствено до основата на паметника и се установява, че не съществуват никакви следи, от които да може да се съди, че на това място се намира някакво помещение, гробница или друго подобно, в което да се съхраняват костите на Апостола“. (Доклад на директора на Архитектурно-градоустройствената дирекция при Столичната голяма община арх. Т. Горанов, с дата 27. XI. 1939 г.)

 

28

 

 

През 1983 г. е била съставена Комисия, която да се произнесе по спора за гроба на В. Левски, оглавявана от акад. Косев. На нея са били известни резултатите от сондажите на инж. Квартирников, но прави странно впечатление, че не са били направени съответните изводи, както се вижда от изказването на М. Станчева на третото предварително заседание на въпросната комисия. Това изказване гласи:

 

„Все пак от гледна точка на спокойствието на общественото мнение, трябва да се каже по-категорично, че НАЙ-ВЪЗМОЖНАТА ТЕЗА Е, ЧЕ КОСТИТЕ (на Левски) СА ВГРАДЕНИ В ОСНОВИТЕ НА ПАМЕТНИКА. Именно това трябва да се подчертае — че най-много възможности дава тази теза. По този начин Паметникът ще се утвърди като свято място за поколенията“ (Протокол от 18 юли 1983 г., стр. 2).

 

 

Ако не греша в тълкуванието на този доста откровен пасаж, М. Станчева препоръчва на Комисията да застане по-категорично зад хипотезата, че костите на Левски са вградени в паметника, преди всичко заради „спокойствието на общественото мнение“, а не поради едни или други обективни основания.

 

Аз пък ще кажа: да се предлага ново издирване, т. е. ново разкопаване на паметника, след като веднъж това било вече направено и костите не са намерени, не може да има никакъв друг смисъл (а и цел), освен да се залъгва общественото мнение и да се отсрочва окончателното решаване на спора за гроба на Апостола.

 

 

Глава трета

КОЙ Е ЛЕВСКИ И В КАКВО Е НЕГОВАТА МАГИЯ

 

 

Многократните опити да бъде открит гробът на Левски, макар и неуспешни, в едно отношение са безспорно полезни: те показват насъщната потребност да се знае къде са „священите останки на знаменитий покойник“. Те говорят още за особената обич и особеното

 

29

 

 

отношение на българина към този наш национален герой.

 

Рядко в историята на България заслугите на някого са били така единодушно и бързо признавани, както е с Апостола на свободата. Редом с него са работили не по-малко знаменити, многозаслужили за националното ни освобождение мъже, но прозвището „апостол“ бе дадено на Левски. Знаменателно е, че първото публично възпоминание за него е било организирано на празника на Кирил и Методий от съратниците му, заточени в Диарбекир, още през 1875 година! През същата 1875 г. Левски е вписан в Ботевия календар като български светец, а през 1878 г. е била подета инициативата за въздигане на паметник.

 

Левски е първият от видните комитетски дейци, за когото се пише биография — авторът ѝ Г. Я. Кирков я издава още през 1882 г. Една година по-късно излиза биографията от Захари Стоянов и двете ѝ хиляди бройки светкавично се разпродават. В биографията от З. Стоянов Левски е провъзгласен за херой, а костите му са обявени за свещени. Човек има чувството, че всички почетни посмъртни звания, като „поборник“, „велик“ (преди да бъдат други с тях удостоени), са вече приложени към името на Левски.

 

Обичайното волнодумство на българина, което не е пожалило, както е известно, ни живи, ни мъртви, нито великите, нито обикновените чада на родната наша земя, никога не се е одързостявало да се до косне до Апостола. Нашите историци и писатели за всекиго са казали по някоя и друга, заслужена или незаслужена, горчива дума, но за Левски е направено необикновено, смайващо изключение.

 

И още един особен факт: не може да се твърди, че в историята и литературата на следосвобожденска България на Левски е отреждано първо място. Неговото име е вървяло обикновено след Раковски и почти винаги след имената на Каравелов и Ботев. Институтът „Ботев—Левски“ започва с името на Ботев. Не казвам, че това е грешка в степенуването на заслугите, само го отбелязвам, за да обърна внимание на последвалото странно преподреждане на имената, при което звездата на Левски все повече заблестява, а заедно с това в съзнанието на народа (белезите за това

 

30

 

 

са много) името на Левски заема все по-широко и по-съкровено място. По-нататък ще се опитаме да обясним тази своето рода историческа кристализация, а сега — няколко думи за биографията на Апостола.

 

Всъщност нищо през първите 24 години от живота на този човек не предвещава неговата необикновена съдба. Родил се е в подбалканското градче Карлово в занаятчийско семейство (баща му се занимавал с боядисване на шаяци); родителите му не са нито влиятелни, нито богати. Бащата на Левски — Иван, ослепява, след това умира и семейството изпада в тежка немотия. Това е причина майка му да даде своя първороден син Васил на брат си, архимандрит хаджи Василий, да му слугува при събирането на светогорска милостиня, срещу задължението да го изпрати по-късно на „високо“ учение в Русия.

 

Все в името на по-високото учение хаджи Василий успява да убеди своя племенник да го въведе в монашество. Това става през 1858 г. — лятото, когато бъдещият Левски е на 21 години.

 

Минават три години, вуйчото не изпълнява обещанието си. Племенникът му, вече дякон Игнатий, продължава да му служи, но междувременно, през 1861 г., в Карлово се основава читалище. Там проникват революционните вестници на Г. С. Раковски, които по-будните младежи четат в захлас, чете ги и дякон Игнатий, и както сам той признава, оттогава е и решението му да се посвети на своя народ.

 

През 1862 г. смиреният монах предприема дръзка постъпка: сваля расото и яхнал коня на вуйчо си, който не е по това време в Карлово, заминава за Белград, за да участвува в сформираната Първа българска легия. Там се запознава с чутовния Раковски, участвува в боевете с турския гарнизон в Белград и проявява голяма храброст. Скоро обаче българският полк, вместо да навлезе в България, както се е очаквало, е разпуснат — така са диктували по това време интересите на сръбското правителство — и през 1863 г. пролетта неспокойният монах се връща в родното си Карлово.

 

Следващата година (1864) той става учител. През 1867 г. заминава за Влашко, влиза в четата на П. Хитов като знаменосец и до разпущането ѝ през август

 

31

 

 

г. прохожда с нея Стара планина, участвува във Втората легия, пак в Белград, но през март 1868 г. тя се разтурва и Левски, след много страдания и разочарования, пристига в Румъния (юли—август 1868 г.). Подир кратък престой в Румъния, на 1 декември 1868 г., дякон Игнатий започва своето велико дело — да организира комитетска мрежа в България, като предприема и първата — ще я наречем „разузнавателна“ — обиколка из поробеното си отечество.

 

С две големи неща Левски е заслужил високото си място в нашата история. Едното — той пръв достига до мисълта, че българският народ не бива да чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. Второто е, че сам пристъпва към осъществяването на своята идея.

 

Сега звучи странно да наричаме тази идея „нова“, но факт е — до 1869 г. никой вън или вътре в България не се е сещал или по-точно казано — не е вярвал, че можем да се освободим със собствени сили отвътре.

 

Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато само с чети, организирани на територията на някое от християнските княжества — Сърбия или Румъния. Това е четническата идеология на Г. С. Раковски, която бе изпробвана от Хаджи Димитър през 1867 г. и от Ботев през 1876 г. — известно с какви последствия.

 

Другият, по-младши идеолог на революцията — Любен Каравелов, изповядва почти същото: „Ние сме съгласни (пише той), че без съюзници е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще да бъдем в състояние да се борим с османлиите.“

 

Едва ли друг българин в нашата история се е заемал с по-необхватна, с по-рискована, да не кажем — с по-отчаяна задача от тази, която си е поставил и започнал да осъществява Левски в началото на 1869 г., без ничия външна подкрепа, без никакви средства, само с две голи ръце — преди да бъде съставен в Букурещ Български революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Каравелов и без да има в началото „упълномощие“ от него. Левски

 

32

 

 

е бил по това време на 34 години (роден е на 6 юли, стар стил, 1837 година).

 

Четири години по-късно в „заспалата“ според някои България, в резултат на „гигантската деятелност на този наш патриот“ (както се изразява З. Стоянов), възникват стотици стройно организирани революционни комитети, основано е Привременно правителство със седалище Ловеч, хиляди хора са посветени в „святото дело“, както са наричали тогава комитетската организация. Когато подготовката на въстанието е в пълен ход, на 22. IX. 1872 г., един от помощниците на Левски — фаталният Димитър Общи, напада и обира хазната в Арабаконак, против волята на Левски. Около месец след това, на 19. X. 1872 г., стават първите разкрития. На 27 октомври призори Общи е арестуван, без да окаже съпротива, и почти веднага започва да издава цялата комитетска организация. Два месеца по-късно, на 27. XII. 1872 г., турската полиция успява, след кървава борба, да залови и Левски в ханчето край село Къкрина. На 18 февруари (нов стил) 1873 г. легендарният Апостол на свободата, осъден на смърт — увисва на бесилото край София, без никого да е издал, въпреки направените от Д. Общи и неговите другари пълни разкрития.

 

Така загива „неустрашимият бунтовник, който носел на гърба си цяла България“ (думите са на З. Стоянов), но святото му дело не умира; след време то се подема от нови апостоли, които преизграждат старата комитетска мрежа и повдигат през 1876 г. въстанието, наречено Априлско, за което Левски се беше трудил и мечтал.

 

Не по-малко важно е и другото, с което Левски влезе в паметта на своя народ: това е примерът на саможертва, човешката и нравствената му чистота. В името на великата своя идея Левски се бе отказал от всички земни радости, с изключение на една — да се бори за свободата на България. Повече от дните и нощите му са преминали в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрестанно падиграване с шпионите. На кон, на крак или с писалка в ръка, той не е бил нито миг в безопасност, не е имал нито минута свободна и въпреки това

 

33

 

 

никой не е чул от този невероятен мъж някому за нещо да се е оплакал. Повечето му съвременници са го запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз — както пише за него Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек“. Никой не го е видял да пуши, да пие, не го е чул да псува или ругае. Малцина знаят, че през цялото време, докато Левски обикаля из България, той е с незараснала рана — последица от коремната операция, която му е била направена през 1867 г. в Белград и останала незатворена (както научаваме от едно писмо на неговия съратник и приятел Христо Иванов—Големия) чак до 1872 година. Всеки разход, дори изпиването на една боза, Апостола е отбелязвал в своето тефтерче, където е отчитал „народната пара“. Бил е властен, но не и властолюбив, решителен, дързък и безстрашен, понякога суров, но никога жесток. Безкрайно изобретателен, той е успявал да излезе от най-трудните положения и схватки с преследвачите. За да разгледа и опознае високите турски сановници, Левски, с помощта на Д. Трайкович, отива на сватбата на сина на Ахмед паша в София, въпреки че по това време е бил търсен „под дърво и камък“. Неустрашимостта му е била съчетана с бистър и способен на дълбоки проницания, подвижен ум. Той е изрекъл думите: „Ние сме във времето и времето е в нас“, които ще останат в световната съкровищница на човешката мисъл. А собственото си място в живота определя така: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя — губя само себе си.“

 

Уязвимото място на безстрашния бунтовник са неговият демократизъм и благородство. Тези му добродетели, при суровата революционна обстановка, се превръщат в негов основен недостатък. От преклонение към „вишегласието“, т. е. волята на мнозинството в Ловчанския комитет, Левски скланя да се даде на Димитър Общи пълномощно, за да развива комитетската организация в Тетевенско и Орханийско, дори в София, въпреки че сам е бил против тази порочна, непостоянна и въобще подозрителна личност. От човещина и снизхождение, вместо да стовари върху него суровото комитетско правосъдие, когато Общи започва

 

34

 

 

да „цепи и разлага организацията“, той предоставя, все в духа на вродения му демократизъм, възникналите сблъсъци с Общи да бъдат решени от оглавявания от Каравелов Централен комитет в Букурещ. Само че в Букурещ не са бързали особено с поисканото от наклеветения Апостол правосъдие. Решението се бави цели три месеца и идва, когато обирът в Арабаконак е вече извършен, наскоро започват арестите и градената с толкова мъки и любов комитетска организация се сгромолясва.

 

Надценил способността на някои от комитетските си другари да упражняват вишегласие, Левски скъпо заплаща за щедро даденото им доверие.

 

Природата рядко влага в един човек много добродетели; рядко храбрите и дръзките са и най-благородни; още по-рядко най-властните са и най-демократични. Не винаги най-умните са най-безкористни, даровитите — най-скромни. А у Левски всички големи качества са сбрани в едно неповторимо светло съзвучие.

 

В него са еднакво застъпени душевната мекота с революционната твърдост, мечтателят — с човека на делото, способността да води — със смирението на мъдреца, дарбата да заповядва — с готовността да се подчинява. Взискателен е към другите, но най-много към самия себе си. Силен е, но груб — никога, а душевната му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него. Само с това може да се обясни, че той става водач, без да има властния характер на Стамболов и Бенковски, хайдушката слава на Хитов, огненото перо на Раковски или пък литературните дарби на Каравелов. Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност — този Прометей на българската свобода.

 

Така Левски влезе в нашите сърца едновременно като Апостол на свободата и Апостол на човещината, а неговото име стана символ на нравствена сила, превърна се в оплодяващо начало и причастие за всеки българин.

 

35

 

 

 

Глава четвърта

ПОСЛЕДНИТЕ МИГОВЕ НА ЛЕВСКИ. КЪДЕ Е ПОГРЕБАН

 

 

В биографията на Левски Иван Унджиев посвещава много страници на различните известия относно неговия гроб, за да приключи накрая с думите: „Въпросът остана пак открит и гробът на Апостола не можа да бъде намерен. Времето е заличило всички следи и много е съмнително дали ще бъде въобще открит някога“ (Ив. Унджиев, „В. Левски“, С., 1947, стр. 1084).

 

Двадесет години по-късно Р. Стоянова прави нов, изчерпателен опит да систематизира известията за местопогребването на Левски, но за съжаление в изводите си тя не отива по-далече от Унджиев и свършва с, кажи-речи, същото заключение: „Тялото на Левски е било заровено някъде наблизо до бесилката, но гробът не е установен и остава неизвестен“ (Р. Стоянова, сп. Музеи и паметници на културата, кн. 3/1965 г.).

 

Интересно е, че както Унджиев, така и Р. Стоянова или напълно са пренебрегнали, или не са били запознати с доклада на П. В. Алабин, където е ясно казано, че останките на Левски са заровени в Позорните гробища. Освен това те явно са били затруднени от многото известия по въпроса за местопогребването на Апостола и главно от отчайващите между тях противоречия и преди всичко — от липсата на какъвто и да било надежден първоизточник.

 

По една щастлива случайност сега вече разполагаме с такъв първоизточник, който идва да потвърди писаното в доклада на П. В. Алабин на 28. X. 1878 г. Това е един кратък разказ от изповедника на Левски пред бесилото - ИКОНОМ ПОП ТОДОР СТОЯНОВ МИТОВ, учител и свещеник при църквата „Света Неделя“ в София през 1873 год., когато Левски е бил обесен. [1] Разказът е записан от Захари Стоянов,

 

 

1. Иконом поп Тодор Стоянов Митов е роден в Пирдоп на 7 март 1836 г., а е починал на 6 декември 1891 г. в София на 55-годишна възраст. Той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело, учител и свещеник — преди Освобождението, а след Освобождението — депутат във Второто Народно събрание. — Б. а.

 

36

 

 

вероятно след 1885 г., в една малка тетрадка, редом с други кратки записки.

 

Съдържанието на тази драгоценна тетрадчица, съхранявана в Народната библиотека „Кирил и Методий“, не е публикувано досега. Нечетливите в нея няколко страници — половината задраскани, очевидно не са заинтригували никого. Пръв оцени тяхното значение проф. Д. Панчовски, който бе любезен да ми я предостави за работа.

 

Ето и съдържанието на въпросната записка:

 

(За) Левски от поп Тодора

 

Убесен на 26 февруари вторник заранта рано. [1] В казармата, която изгоря е бил затворен, на мястото, гдето се проектира Св. Ал. Невски — Вторник е бил пазар (ен) ден, та за туй тогава го обесили — да види мало и голямо — В София се във втор(ник) бесили — Мазхар паша благороден — Стоял на въжето до пладне — Публика нямало. Изповед(та) станал(а) до самата бесилница — Бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да приеме причастие. — Казал, че свещенодиякон — Че каквото правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал, че е убил в Ловеч момчето. Била му вързана главата. Закупан в гробищата за престъпниците, на североизточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек. Комисари: Али Саид паша и хаджи Иванчо — на Ахмед паша на сватбата... (Левски отишел на гости в салона, 1871 г.) Облечен бил на бесилката с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил.“ (НБКМ — БИА II А 8675.)

 

 

Повечето от изнесеното в това известие може да се прочете не в един, а в няколко вече публикувани спомена за Левски, посветени на неговата изповед, но тук за пръв път намираме две нови, с изключителна важност съобщения: какви са последните думи на

 

 

1. Датата явно е сгрешена. В действителност обесването е станало на 6 февруари (18 февруари по новия стил). — Б. а.

 

37

 

 

Левски и, второ, още по-ценно, КЪДЕ Е БИЛ ПОГРЕБАН ТОЙ. Разбира се, имаме десетки становища за местопогребването му от първа и втора ръка, но нито едно от тях не е от доказан очевидец, както е случаят с поп Тодор.

 

От общо осемнадесет спомена или съобщения в литературата, които свързват изповедта или погребването на Левски със свещеник, шестнадесет сочат името на поп Тодор (Ст. Заимов, М. К. Буботинов, Ив. Кършовски, Ив. Вазов — два пъти, Д. К. Бурски, Т. Васильов, митрополит Мелетий, д-р Хр. Танталов, М. Павлова, П. М. Матеев, В. Икономов, Д. С. Маринов, Г. Клисаров, Ст. Кечеджиев, Н. Митаков).

 

Очевидно, участието на поп Тодор в изповядването на Левски е безспорно. Това се предоказва и от самата записка: няма съмнение за нейната принадлежност, документът е безупречен, остава да обсъдим дали разказаното от поп Тодора е наистина вярно, като съпоставим новонамерената записка на З. Стоянов с всички досега известни съобщения за ролята на поп Тодор като изповедник на Левски.

 

Първото известие в печата, че поп Тодор Митов е съобщил някому за изповедта на Левски, е от революционния деятел Иван П. Кършовски. (Кършовски изрично подчертава, че предава своя разговор с иконом поп Тодор.) Ето преразказа на КЪРШОВСКИ:

 

„... Повика ме едно заптие да отида да изповядвам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен В. Левски.

 

Там заварих мютесарифина (Мазхар паша), много турци и войска. В. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Когато ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време стори ми се, че ми прави знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах.

 

— Папаз ефенди — ми каза мютесарифинът, — иди там, та според вярата ви извършете вашето — като ми посочи към Левски.

 

Аз отидох при Левски и откакто го изповядах, почнах да чета отредената за случая молитва и когато споменах името „раба божия Василий“, Левски ме пресече и каза:

 

— Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с

 

38

 

 

името „йеродякон Игнатий“ — и след малко мълчание прибави: — Моли се, отче, не за мене, а за отечество България!

 

След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика:

 

— Боже, избави България!“

 

(Иван П. Кършовски — „Васил Иванов Левски“, в. „Юнак“, год. I, бр. 6, от 6. II. 1898 г., стр. 1, 2 и 3.)

 

 

Седем години по-късно за изповедта на В. Левски от поп Тодор пише при това не веднъж, а два пъти и ИВАН ВАЗОВ в своите спомени, посветени на София от 1880 година. Ето какво четем в този преинтересея очерк от патриарха на българската литература:

 

„Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийската казарма. В нея казарма е бил затворен на 1872 г. Левски след пленяването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигало бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаяли. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски, и се боял да не би да е направено някакво опасно за него признание. Но работата била друга. Пашата се обърнал към свещеника: „Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашият закон!“, и посочил Левски. Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда, Левски няколко време с тих шепот му се изповядал . . .“

 

(„Българска сбирка“, кн. 10/1905 г. Ив. Вазов. „София на 1880 година“, спомени.)

 

 

В същата книжка е поместено едно допълнение, пак от Иван Вазов, озаглавено:

 

КЪМ ОЧЕРКА „СОФИЯ ПРЕЗ 1880 Г.“

(Нови данни за биографията на Васил Левски)

 

Когато вече беше отпечатан горният ми очерк в първата кола на настоящата книжка, аз случайно се срещнах с г. Димитър Димов (Папащата), близък

 

39

 

 

приятел на Левски и бил в София във време на обесването му. Като му отворих дума за епизода — последните минути на Левски, — който описвам там, г. Димов ми разказа как той го бил чул от устата на същия поп Тодора и който той помнял добре. Разказът му поправя и допълва моя. И ето как е била всъщност работата:

 

Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му заповядал да причести осъдения на смърт с думите, които аз предадох, и се оттеглил настрана, както сторили и войниците там, за да се оставят поп Тодор и Левски сами ...

 

Той видял и приел със студено спокойствие смъртта си.

 

По-после любопитни софиянци се опитвали напразно да изкопчат от попа нещо за Дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дългът. На Папащата само после казал следующето:

 

— Когато Васил се изповяда, той прибави тия думи: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството!“

 

Аз счетох за нужно да предам тия подробности за последните минути на великия революционер, защото те бяха до днес неизвестни, а и в г. Заимовата книга „Животът на Васил Левски“ ги няма, доколкото помня.“

 

 

За трети път се появява преразказ за изповедта на Левски от поп Тодора в книгата на писателя Стилиян Чилингиров „Васил Левски“, 1923 г.

 

За последните дни на Левски (четем в тази книга) М. К. Б. ни дава следното описание, което според мен е най-достоверното от всички, дадени досега. Авторът му, изглежда, е имал възможност веднага след Освобождението да чуе от очевидци и участници това.“

 

Следва преразказът на М. К. Б. (Михаил К. Буботинов):

 

„На 1873 лето, 6 февруарий, вторник, пазарен ден в София — 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак — на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено разшевание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов да се приготви да извърши

 

40

 

 

предсмъртното напътствие на един разболял се политически престъпник, като му остави и един чаушин да го придружи до надлежното място . . .

 

Иконом поп Тодор, приготвен за половин час, се намираше с чаушите над цариградското шосе, зад градските обкопи, на мегдана пред беледийското ханче, дето два взвода жандармерия бяха вече разредени в кръг, и ето че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състояща от десетина души жандармски големци. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4-те взвода аскер, облечен с костюма си, в който бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7—8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му . . .

 

Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник, Обаче в общи думи: отец поп Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие на духа казал: „В младините си бях йеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“ Тук Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли богу за йеродякона Игнатий ...

 

Щом свещеника се оттеглил, пашата заповядал да окачат илляма на гърдите на Левски. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кятипин. Героя стоеше бодърствен посред мегдана — приблизително там, дето величествено се издига паметника му. Тука по заповед на Мазхар паша свалиха оковите от нозете на Левски и Хасан чауш го поведе 20 разкрачи наляво в търнака, дето стърчеше бесилницата. Окото на Левски не трепна. След това се изкомандува закачването Левски на бесилото от двама цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъка си ...

 

Привечер Мазхар паша заповяда да снемат тялото

 

41

 

 

на Левски и да го заровят там при бесилката, след като се извърши опелото му по християнски обряд.“

 

(Първоизточникът на този преразказ — Михаил К. Буботинов, е роден в София през 1839 г. Завършил гимназия в Солун, а след 1856 г. е учител в Софийското класно училище. След Освобождението Буботинов става секретар на първото общинско управление в София, за кратко време е и кмет. Починал 1912 г. — Б. а.)

 

 

През 1934 г. излизат спомените на Тома Васильов, в които също се говори за изповедта на Левски. Васильов изрично отбелязва, че за нея лично му било разказано от самия поп Тодор.

 

От едно писмо на Д. К. Бурски от 25. III. 1937 г., отправено до Отделението за военни музеи при Министерството на войната, узнаваме, че братът на известния карловски революционер Петър Попов — хаджи Кюсе, бил написал писмо на поп Тодор да го пита за Левски и че той му отгворил и дори начертал мястото, където бил погребан — „около метериза“ на границата между турските стари гробища на София.

 

Вижда се, че най-малко на шест души, освен на Захари Стоянов, е разказал поп Тодор историята с изповядването на Левски и свързаните с това подробности. Нека сега да ги сравним и да видим има ли в тях разлики, които да поставят под въпрос искреността на разказа пред З. Стоянов.

 

В преразказа на Кършовски намираме две неща в повече от документирания разказ пред З. Стоянов: едното е, че Левски извикал от бурето: „Боже, избави България“, второто — че поп Тодор е бил доста уплашен, „разтреперан и изтръпнал“. Че поп Тодор е бил наистина уплашен да не би Левски нещо да продума и да го изложи пред пашата, твърди го и Вазов, което прави това обстоятелство достоверно. Подобни унизителни неща мъчно се изтървават, а когато се кажат, то почти винаги съвпадат с голата истина.

 

Не може да се каже същото за възгласа на Левски „Боже, избави България“. След като в основния разказ се твърди, че той „нищо не говорил“, трябва да се разбира — нищо след изповедта. Същото намираме и в преразказа на Вазов — „Левски не произнесъл вече друга дума“ (друга дума — след изповедта).

 

Левски е бил чужд на всякаква показност, а и

 

42

 

 

състоянието му, описано в основния разказ като „хладен“, не съответствува на възгласа „Боже, избави България“.

 

Явно пресилено е и писаното у Кършовски за погледа на Левски — „смел и остър“. Очи, в които напират сълзи, не могат да бъдат толкова остри, колкото му се е искало на родолюбеца Кършовски. Същото може да се каже и за твърдението в преразказа на Буботинов, че Левски „стоял бодър“ (казано е „бодърствен“) и окото му „не трепнало“. Това не е в съзвучие с чутото от Вазов, че „Левски е бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице“. За просълзяването на Апостола се говори и в основния разказ, и в разказа на Буботинов, така че и този факт трябва да се смята за установен.

 

Много убедително звучи у Вазов, че той (Левски) „видел и приел със студено спокойствие смъртта си“. Това съвпада и с твърдението в основния разказ, че Левски „бил хладен“.

 

Що се отнася до последните думи на Левски, показанията на поп Тодор пред З. Стоянов и пред Вазов, са по смисъл едни и същи. В разказа пред З. Стоянов думите на Левски са: „Каквото правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от бога и от народа“, а във Вазов е: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството си.“ По-вероятно е така да е завършил последната си изповед Васил Левски и това да са ПОСЛЕДНИТЕ МУ ДУМИ.

 

Твърдението на Буботинов, че тялото на Левски е било свалено „привечер“, не съвпада с казаното в документирания разказ, че „висял на въжето до пладне“.

 

За добавка на Буботинов може да се смята твърдението му, че по заповед на Мазхар паша тялото на Левски е било заровено „там при бесилката, след като се било извършило опелото му по християнски обряд“. Първо, „там при бесилото“ не е имало християнски гробища, а погребение „по християнски обряд“ не е могло да стане вън от гробището. Закопаването на Апостола в гробището за престъпници означава на първо място (както ще видим по-нататък), че първенците от българската религиозна община не са поискали тялото му от съда, за да го погребат по християнски. Като временен председател на тази община през февруари 1873 г. поп Тодор не може да не се е усещал

 

43

 

 

поне мъничко виновен за това. Ето защо така дълго е била премълчавана, дори потулвана истината за гробното място на Левски. Скривано е било и съдържанието на изповедта на Левски пред иконом поп Тодора — то се вижда от факта, че и в шестте преразказа по този въпрос изповедникът е опазил своята професионална тайна, разкрил я е само пред З. Стоянов, така че и по съдържанието на изповедта не може да има никакво съмнение.

 

И накрая: общото на всички преразкази е, че не е имало българи при обесването. Публика нямало — твърди поп Тодор пред З. Стоянов и сигурно така е било, като се има предвид ранният час — „заранта рано“. (Знаем от друго едно известие, че приготовленията за екзекуцията са почнали „два часа преди зори“.)

 

И така: шестте преразказа имат един и същи източник, въпреки няколкото незначителни, добронамерени украшения, за които стана вече дума. Ценно в тях — затова ги и цитирахме така щедро — е, че обогатяват основния разказ с нови подробности: числото на войниците, поведението на Мазхар паша, вътрешното състояние на самия поп Тодор, неговото повикване и пр., и пр., което разширява нашите познания за обстановката, в която са протекли последните мигове на Левски.

 

Разказът на поп Тодор, стигнал до нас чрез З. Стоянов, е ценен преди всичко защото е записан, а това го прави документ. Благодарение на това казаните от пои Тодор думи, записани в 15 реда, довеждат до нас няколко неизвестни досега важни истини за последните мигове на Левски. Една от тях е истината за неговата изповед и

 

 

за „греха“ на Левски.

 

Левски се е изповядал пред свещеника на Сопотския девически манастир поп Енчо един неделен ден, в началото на декември 1872 година, преди да поеме своето последно пътуване за Ловеч. Ето какво изрекъл той, според разказаното от пловдивския митрополит Максим на 16. V. 1935 г. пред една високопоставена особа, на която показвал скривалището на Левски в Сопотския девически манастир.

 

„Уважаеми отче, моите грехове са много и за тях

 

44

 

 

българският народ ще ме съди, но имам един грях, който ми тежи на душата . . . Този грях е, гдето убих момчето (слугата) на Денчо Халача от Ловеч. Аз не исках да го убия, но това ми се наложи, иначе той щеше да ме удуши. Още щом влязохме в двора с цел да вземем касата на Денчо Халача, защото ни трябваха пари за оръжие, той, слугата, се спусна върху мен и успя да ме стисне за гърлото. Всички опити, които направих да се освободя от ръцете му, не успяха, аз го боднах малко с камата, за да го заболи, та дано ме пусне, но и това не помогна. Той още по-силно ме стисна и аз почувствувах, че моят край наближава, и тогава се реших да го пробода с камата си. . .“

(„Тази прощална изповед на Апостола“ от Ил. Бояджиев, в. „Учителско дело“ от 13. II. 1965 г., а също и ръкописът на иконом Василий Г. Славчев „Един спомен“, личен архив — Н. X.)

 

 

Да поясним за какъв обир е дума: През август 1872 год. Васил Левски е трябвало да изпрати пари на Л. Каравелов, за да бъдат изплатени някакви негови (на Каравелов) борчове за печатницата, вероятно във връзка с намерението на Левски да откупи тази печатница и да стане комитетска. Левски решава да достави нужните средства силом от ловчанеца Денчо Халача, който бил обещавал преди това да даде нещо за комитетската каса, но излъгал. Много трябва да е била неотложна работата, за да се реши благоразумният Левски на обир посред бял ден, на 14 август 1872 год., и то в една къща съвсем близо до конака, на „пъпа“ на града.

 

Няма да разказваме подробностите, те не са ни нужни, ще отбележим само, че обирът, извършен в празната по туй време къща на Халача, не излязъл сполучлив: Левски намерил само около 1400 гроша, затова решава, заедно със своя придружител Вутьо Ветьов от с. Видраре, да почакат завръщането на стопанина и да го попритиснат за още пари. Чакали цели три часа, но вместо да дойде Халача, пристигнал неговият слуга, 20-годишният Колю. Като забелязал двамата облечени в червени арнаутски дрехи „обирджии“, той започнал да вика. Левски се опитал да го укроти, ала упоритият младеж не само не млъкнал, но се и опитал да задържи Апостола. Тогава именно Левски се

 

45

 

 

принуждава да му нанесе удар, а след това с кървава кама в ръката да си пробие път през събралата се пред портата навалица.

 

Знае се, че Левски много съжалявал за това убийство, наложено му от лошо стеклите се обстоятелства. В едно писмо до Л. Каравелов от 26 август 1872 г. той пише с явна мъка: „Жалко за невинното момче.“ Пред Мария Сиркова той казал, че на „убитото момче ще върнат пенсия на баща му“ (Непубликувани бележки на З. Стоянов, ВБКМ БИА II А 8675). Явно кървавата случка в двора на Денчо Халача е поставила на изпитание вътрешното равновесие на Левски и свързаните с това угризения той на два пъти изповядал като свой единствен грях. Двойно засечените сведения по този повод идват да ни преуверят, че иконом поп Тодор е казал пред Захари Стоянов самата истина.

 

 

ДРУГИ ИЗВЕСТИЯ ЗА ГРОБА И ПОСЛЕДНИТЕ МИГОВЕ НА ЛЕВСКИ

 

Стана вече дума, че до 1943 г. са се появили в печата доста спомени и съобщения, свързани с последните мигове и с гроба на Левски, но заслужаващите от тях внимание са 38. Десет вече разгледахме, остават 28. След като имаме разказа на иконом поп Тодор, задачата ни с разглеждането на тези спомени се облекчава извънредно много, защото 15 от всичките 28 разказа могат да бъдат отхвърлени като явно несъстоятелни. В шест от тях се поддържа, че Левски е закачен на въжето „полумъртъв“ или „безчувствен“ след изтърпените от него физически мъчения и опита му да се самоубие чрез блъскане на главата в стената на затвора. Тази легенда тръгва от една дописка за обесването на Апостола във в. „Независимост“ от 11 август 1873 г., възприема се от З. Стоянов, проф. д-р Параскев Стоянов, Филип Симидов, Ст. Заимов, д-р Христо Танталов и дори от известния наш историк проф. Ал. Бурмов (сп. „Отец Паисий“, кн. 1 и 2, 1936 г.).

 

Едва ли е необходимо да изясняваме, че тази версия не отговаря на истината.

 

В оставалите девет на брой несъстоятелни разказа, появили се около стогодишнината от рождението на

 

46

 

 

Апостола през 1937 год., се твърди, че тялото на Левски е било погребано в българските гробища при Окръжната или още „Сметната“ палата, където е сега сградата на Националния аграрно-промишлен съюз на бул. „Христо Ботев“. Това са спомените на Стоян Маринов, Александър Тилев, Владимир Икономов, Д. С. Маринов, Йосиф Ходновски, Г. Клисаров, Ст. Кечеджиев, Ст. Стоянов и Н. Митаков. Само един сред тях (Ст. Маринов) твърди, че е очевидец, останалите са „чували“. Знаем от разказа на поп Тодор пред З. Стоянов и от доклада на В. П. Алабин, че Левски е погребан в гробищата за престъпници и ако се доверим на тези два източника за местопогребването, деветте други, които в това отношение им противоречат — автоматично отпадат.

 

От останалите — правдоподобните 13 спомена и съобщения — ще разгледаме първо тези на непреките свидетели на обесването на В. Левски.

 

Според Ст. Заимов тялото на Левски е било погребано „в старите софийски гробища“ (Ст. Заимов, „Васил Левски — дяконът“, С., 1895 г.). Старите софийски гробища наричат изоставените, „напуснатите“ гробища, в които заравяли престъпниците, затова ги наричат „гробищата за престъпници“. Някои ги наричат още Позорните гробища.

 

П. М. Матеев твърди, че тялото на Левски е било „заровено до мястото на бесилката, от палачите, в окопа, точното място на който не може да се определи“. (В. „Мир“ от 1. III. 1937 г.)

 

Мястото на окопа е всъщност отлично определено в една скица, приложена към статията на Ст. Н. Коледаров (в. „Мир“ от 4. VIII. 1937 г., фиг. № 3). От скицата се установява, че въпросният „окоп“, наричай още „хендек“, е започвал от Стамбол капия, дето горе-долу е сега Народното събрание, преминавал на север край Орханийската капия (където е паметникът на Левски), закривявал и продължавал към северозапад, приблизително по сегашното трасе на бул. „Волгоград“ и там някъде разделял територията на града от „старите гробища“, където погребвали престъпниците, наричани още „болничните“, „напуснатите“ или просто гробището на престъпниците.

 

Ровът (окопът, хсндекът) не свършвал тук, а

 

47

 

 

продължавал (според спомените на Д. Пенев от 1937 г., стр. 49) към днешния Лъвов мост, минавал по днешната ул. „Козлодуй“, завивал на юг и през днешния площад „Възраждане“ и „Солунска“ се отправял към Стамбол капия, ограждайки цяла тогавашна София. Според Д. Пенев този ров бил в дъното си широк 5—6 метра, 5—6 метра дълбок, а широчината му горе достигала 12—15 метра. В града не е могло да се проникне освен по няколкото моста над това защитно съоръжение, изкопано най-вероятно в началото на XIX век за отбрана срещу кърджалиите.

 

Мястото на гробището за престъпниците по скицата на Коледаров се пада на изток от бул. „Волгоград“, но местопогребването на Левски, ако се съобразим с казаното от П. М. Матеев, че тялото му е заровено „до мястото на бесилката“, „В ОКОПА“, трябва да попада в очертанията на „Волгоград“ около пресечките му с бул. „Бирюзов“ и ул. „Чаталджа“.

 

 

МЯСТОТО, КЪДЕТО Е БИЛ ПЪРВОНАЧАЛНО ПОГРЕБАН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

Ето какво пише Д. Кацев—Бурски за местопогребването на Апостола:

 

„Тоя въпрос от 56 години насам се е задавал и никой не е успял да отговори. Няколко месеца след обесването на Дякона неговата майка и роднини почнали да разпитват софиянци, за да узнаят гроба му, обаче още тогава почват противоречивите сведения и напътствия. Синът на Андрея Начев, зет на Левски — Начо, който забягнал в Белград, след дълги разпитвания узнал, че уж г-жа Филаретова получила разрешение от съдиите, що осъдиха дякон Игнатий, и прибрала тялото му, обаче и това не се оказало вярно. При чествуването 25-годишнината от обесването на Левски наново бил повдигнат тоя въпрос; тия, които са се хвалили, че знаят, са сочили разни места — ту трапищата, които били зад гвардейската казарма, ту гробищата, където е сега Окръжната палата, ту на самото място, където е бил обесен, и пр. Всеки разправял, това, що знае и никой, не бил положителен“

(Д. К. Бурски, писмо до Отделението за военни музеи, 25. III. 1937 г. — архив на ВИМ).

 

По-нататък Бурски пише в писмото си до Отделението

 

48

 

 

за военни музеи, че през 1922 г. разпитал Ценко Ленов, който в 1873 г. бил мухтар на махалата, в района на която спадало и бесилото при Орханийската капия; Ленов казал на Бурски, че

 

„състоянието на българите и комитетските хора било толкова тежко след обесването на Левски и разтакаването на виновни и не (виновни), че никой не смеел да отиде край бесилката, та камо ли да поискат неговия труп за погребение“. (Явно трупът не е бил искан.)

 

 

Според Ценко Ленов погребението на Левски станало

 

„същия ден (в деня на обесването) в ъгъла между двата пътя, които се кръстосвали при турските гробища, гдето е сега царският манеж. Това било място, покрито с храсти и ботраци, и било отделено с трап от турските гробища. Двадесет и четири дни по-рано там бил погребан Д. Общи, а до него, по към пътя, погребали и Левски“.

(Д. К. Бурски, „Къде е погребан Левски“, в. „Политика“ от 5 март 1929 г.)

 

 

Важно е у Ц. Ленов споменаването гроба на Д. Общи. След ужасяващите издайничества пред следствената комисия, няма съмнение, че не се е намерил кой да поиска тялото на Общи за редовно погребение и той се е озовал в гробището за престъпниците. Щом и Левски е заровен близо до него, става напълно ясно, че и на неговото тяло е била отредена същата участ.

 

Две по-стари свидетелства поддържат същото: едното е на Д. Тодоров, който пише, че тялото на Левски е „погребано в старите болнични гробища“ (Д. Тодоров, „В. Левски“, София, 1923 г.). Същото повтаря и писателят Т. Г. Влайков: „тялото на Левски било погребано в старите болнични гробища“, с тая важна допълнителна подробност, че той сочи и къде са се намирали те — „един мегдан зад казармата на княжеския конвой“ (Т. Г. Влайков, „В. Левски“, Къса биография, С., 1898, стр. 84).

 

Припомняме твърдението на поп Тодор в разказа пред З. Стоянов, че Левски, е „закопан в гробищата за престъпниците, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек“. Ясно е, че у Т. Г. Влайков, Д. Тодоров и поп Тодор става дума все за „гробището на престъпниците“. Нека да доизясним, че казармите на княжеския конвой по-късно се превръщат в гвардейски казарми, наричани още „кавалерийски“. Всичко това е било

 

49

 

 

разположено на територията, ограничена днес от бул. „Владимир Заимов“ и бул. „Бирюзов“. На север от казармения район и неговите обори е била навремето местността Кюлюците.

 

 

Какво разказват очевидците за обесването и погребението на Васил Левски

 

Славчо Тошев Войнички. Заедно с други жители на Подуяне твърди, че „тялото на Левски било захвърлено, където са сега оборите на гвардейския полк“. (В. „Зора“ от 15. IV. 1938 г. И. Велков, „Нови сведения за обесването на Левски“.)

 

Дамян Богоев Врабчев: „Левски е погребан в напуснатите гробища.“ К. Николов, който публикува спомените на Д. Богоев, предава по-нататък неговите (на Богоев) обяснения, че тези гробища са се намирали по склона „северно от сегашните казарми на гвардейския конен полк“.

 

„Върху тия гробища сега — пише Николов — са построени по склона къщите по северната линия на бул. „Дондуков“, източно от бул. „К. Стоилов“ (днешния „Волгоград“ — б. м.). Тоя склон е с падение на север към Кюлюците и жп линия, в местността Кюлюците сега е построена Работническата болница. В напуснатите гробища тогава погребвали самоубийци, намерени убити хора, застреляни, обесени, изобщо хора, които не заслужавали почтено погребение.“

(В. „Слово“ от 5. III. 1938 г. „Какво разказва за Левски друг негов съвременник“ — К. Николов.)

 

Д. Богоев повтаря по-нататък отново: „Левски погребаха в гробницата при Кюлюците“ — и с това той нрави връзката между „напуснатите гробища“, дето заравяли престъпниците, и „гробищата при Кюлюците“ — което е едно и също.

 

 

Атанаса Янева, софиянка, разпитвана през 1937 г. от Общогражданския комитет за издирване гроба на Левски:

 

„В деня на обесването, след залез-слънце, волска кола отнесе тялото на Левски през мостчето над хендека (окопа) и заскърца към близките гробища.“ Янева стояла с баща си на балкона на тяхната къща до хендека, докато колата, водена от коларя и придружена от няколко заптии, прекосила полското землище и занесла тялото на Левски към гробището

 

50

 

 

при Кюлюците „без поп“.

(Ст. Н. Коледаров, „Гробът и костите на В. Левски намерени“, в. „Мир“, 4. VIII. 1937 год.)

 

 

Нов елемент е тук „волската кола“, придружена от заптии, „без поп“. Това допълва пестеливия разказ на поп Тодор относно погребването. Интересно, че споменът на Атанаса Янева напълно съвпада с този на

 

 

Алексанка Н. Харитова, също софиянка и също разпитвана от Общогражданския комитет за издирване гроба на Левски. Докато бащината къща на Атанаса била край „окопа“ (рова) и тя могла да види от балкона с баща си заминаването на волската кола с тялото на Левски, бащата на Алексанка имал кръчма при Стамболкапия. Там идвал да се почерпва от време на време и някой си Кръстю кацарят, който „извършвал погребението на обесените заедно с негов другар от еснафа — също кацар, и с помощта на своята волска кола“.

 

Алексанка твърди, че след Освобождението в кръчмата на баща ѝ се явили двамата кацари, облечени в нови дрехи, за да се срещнат там на уговорената от баща ѝ среща със сестрата на Левски — баба Ана. Двамата кацари ѝ посочили мястото — „гробът на Апостола, нейде зад кавалерийските казарми, наблизо до християнските гробища“. („Де е гробът на Апостола“ — „Вестник на вестниците“ от 21. IV. 1937 г.)

 

В този разказ погребението с волска кола се повтаря. Алексанка твърди за местопогребването „нейде зад кавалерийските казарми, зад християнските гробища“, а там са именно гробищата при Кюлюците, за които говори Дамян Врабчев, „старите“, изоставените“, „гробищата за престъпниците“.

 

Преминаваме към един очевидец, който не говори за местопогребването на Левски, но затова пък дава твърде подробни сведения за облеклото и физическия образ на Левски. Това е

 

 

Г. С. Потайников. Бил е през 1873 г. дванайсетгодишно момче. Потайников твърди, че от предния ден вече се знаело сред турците, че „тая нощ щял да бъде обесен най баш комитата на Орханийската капия“. Заедно със своите приятелчета турчета той отишъл на обесването.

 

51

 

 

Физическия образ на обесения Потайников описва така:

 

„Беше на около 35—40 години . . . над тила на главата му имаше подутина, голяма колкото една покварка или голема курабия. Главата му — наклонена към лявото рамо, малко наведена напред; коси, вежди — черни, мустаци — черни, малки и редки, очи отворени... Лице — обло, мургаво, със строг израз. Ужас ме обзе, като познах в лицето на този обесен човек, който дохождаше при баща ми и слизаше като пътник в Хаджимановия хан, с черен кон, оседлан със самар, козиняви дисаги, конски чул и япанджак от сива хаба, но всякога със селски цървули . . .“

(П. М. Матеев — „Жив свидетел за Левски“, в. „Мир“ от 18. III. 1937 г.)

 

 

Четем това тъй подробно описание с леко смущение: как е могъл да разгледа Потайников голямата като „курабия“ подутина „над тила на главата“, ако главата е била „вързана“ (точните думи на поп Тодор са: „била му вързана главата“). Има две възможности: или превръзката да е свалена от палачите, преди да му надянат примката, за да открият врата, или да е минавала тя през раненото ухо „под брадата“, както твърди Марин поп Луканов. При това положение напълно е възможно подутината „на тила“ да е останала открита. Единствено противоречие тука е, че Потайников описва веждите, косите и мустаците на обесения като „черни“, а лицето „мургаво“. За мургавото лице има обяснение: лицата на обесените посиняват от застоялата кръв, а след час или два силно потъмняват. Що се отнася до косите на Левски, те са били към по-зрялата му възраст тъмнокестеняви до червени — могат да се видят същите коси във Военноисторическия музей в София, съхранени от майката на Левски след неговото самоволно разстригване. Не е изключено тъмнокестенявите коси на Левски да са се сторили на Потайников „черни“. Лицето на Левски мнозинството негови съвременници описват като „обло“, в това отношение описанието на Потайников не събужда никакви съмнения.

 

 

Следва едно от най-интересните показания за гроба на Левски — на очевидеца Александър Младенов, записани и публикувани от Павел Алексиев във в. „Мир“ от 2. III. 1937 г. Спомените се отнасят за

 

52

 

 

ранната сутрин, когато е станало обесването. Ето някои характерни за тоя разказ подробности:

 

„Правеше впечатление, че не се виждаше българин, само тук-там по някой турчин. Срещнахме Левски, беше заобиколен от турски войници и тръгнаха по едно вървище, което ни изведе на бул. „Цар Освободител“. След това се присъединиха и други хора. Левски ходеше прегърбен, с наведена глава. От къщичките надничаха хора, но не смееха да излезат навън. При бесилката имаше 10—15 турни и един наш. Свещеникът, когато започнаха да го бесят, изпъди нас, децата, да не гледаме и ние слезохме при реката, когато чухме, че е вече обесен, ние се върнахме. Те режеха вече въжето и го хвърляха, всеки да си вземе... След това тръгнаха за гробищата, ние за в къщи. Гробищата се намираха в днешния квартал, включващ улиците „Оборище“, „Дунав“, бул, „Дондуков“, ул. „Кракра“, ул. „Регентска“. Тук е погребан Апостола на българската свобода. Тези гробища бяха смесени български и турски. Погребаха го привечер, а сутринта, като отишли наши християни да занесат нещо за ядене и пиене, НАМЕРИЛИ ГРОБА РАЗРОВЕН И ПРАЗЕН. ЛЕВСКИ ГО ИЗВАДИЛИ ОТ ГРОБА, ИЗЧЕЗНАЛ: кой го беше откраднал — не можехме да узнаем, нашите или турците... На другия ден ние, децата, любопитни, отидохме и видяхме един гроб разровен, празен, пресна пръст.“

 

 

Правдиво е в този спомен казаното за малкото присъствуващи при обесването — „10—15 души турци и един наш“, и в това отношение той напълно се покрива с разказа на поп Тодор. Много убедително звучи изпъждането на децата от свещеника и особено характерната за подобни случаи подробност с рязането на парчета от въжето, за да си вземе от него „всеки“. (Известно е суеверието, че парченце от въже на обесен се носи като талисман.)

 

Що се отнася до местопогребването на Левски, указанията, които дава Ал. Младенов, ни насочват към напуснатите гробища, определени за престъпниците, защото в този район други, освен тях и турските гробища, няма. И в това отношение разказът на Младенов издържа на проверката с разказа на поп Тодор.

 

Споменът на Ал. Младенов е толкова важен, колкото

 

53

 

 

и основният разказ на поп Тодора поради факта, че в него се разказва как гробът на Левски е бил на другия ден намерен разровен и празен. Само четири дни след въпросната статия на П. Алексиев във в. „Мир“, в същия вестник излиза спомен за Левски на Мария поп Павлова, предаден от Никола Станчев, в който пише: „Моите сведения съвпадат и се допълват с тия на г. Павел Алексиев, който ги излага в брой 10984 от 2 март, т. г. на в. „Мир“.

 

По-нататък четем:

 

„Като зет на стария софийски род — Поптошеви, в семейството ни дохождаше старата софиянка и близка приятелка — баба Мария поп Павлова, известната в рода ни баба Цеци, дъщеря на покойния свещеник поп Павел, съвременници с дядото на покойната ми жена, поп Тоше, и двамата погребани в църквата „Св. Спас“.

 

Баба Мария почина миналата година на 86-годишна възраст. Тя е жена на Илия Лазаров от с. Локорско, Софийско, починал на 29 януари 1902 г. Последният е бил четник от Ботевата чета и жена му, баба Мария, получаваше поборническа пенсия и живееше до своята смърт на ул. „Хилендар“, гдето имаше къщичка, направена на „поборническо място“.

 

Обесването и погребението на дякон Левски ми го е предала баба Мария със следните подробности.

 

Денят на обесването на Левски е бил студен и ветровит. При обесването му не е смеял никой българин да присъствува, освен по двама или трима представители на тогавашния еснаф, които по заповед са били заставени да отидат. Левски е висял на бесилката 1—2 денонощия и през това време само младежи десетинагодишни са имали смелостта да минават покрай бесилката. Тялото на Апостола е било погребано от поп Тодор много близо до бесилката. Дотук баба Мария говореше спокойно, обаче на зададения от мен въпрос: где е днес тялото му, тя като че се пренесе в оная тъмна епоха, когато на такива въпроси се отговаря само при клетва, че няма да бъде предадена на турските власти. И със своята искреност и добродушие ми добави, че тялото на дякона Левски е откопано от тогавашния клисар при днешната църква „Св. Парашкева“ на ул. „М. Луиза“ и погребано в

 

54

 

 

олтара на същата църква. (Гръцкото „Св. Параскева“ е побългарено „Св. Петка“ — б. а.) Този подвиг е извършен от покойния Христо Хамбарков—Гъската, който е бил във връзка с членовете на софийския революционен комитет.“

(Н. Станчев, „Де са костите на Левски“, в. „Мир“ от 6 март 1937 г.)

 

 

Явна грешка в този разказ е, че тялото на Левски висяло на бесилката едно-две денонощия. Другото, като например твърдението за малкото българска „публика“ при обесването, напълно се покрива с разказа на поп Тодор и другите спомени.

 

Най-важно тука е, разбира се, съобщението, че тялото на Апостола е било изровено и препогребано от Хр. Хамбарков—Гъската, който е бил по същото време — това от други източници ще го научим — клисар при църквата „Св. Петка Самарджийска“.

 

Съобщението е категорично. Представете си, че тогава, на другия ден след излизането на вестника, на 7. III. 1937 г., някой бе копнал в олтара на „Св. Петка“ и бе се натъкнал на скелета в северната половина на олтара, който през май 1956 г. бе разкрит при „спасителните“ археологически разкопки! Щеше ли да има колебание, че това е гробът с костите на Левски? За съжаление, не само никой не се е наканил да копне, но на това известие, макар да е най-определеното, надеждното и най-лесно за проверяване, никой не му обръща внимание. Пет дни след неговото обнародване туркологът В. Шанов сигнализира в Отделението за военни музеи (писмото е заведено на 16 август 1937 г.):

 

„Поддържам съобщението (не си спомвам от кого), поместено във в. „Мир“, в което се казва, че на втория или трети ден от погребението на Левски намерили гроба му отворен и тялото му задигнато .. . Това пренасяне на тялото ще е станало твърде тайно, за да не се знае чие тяло се пренася, та да не се разбере от турските власти. По тази именно причина след освобождението на България никой не е знаел да каже с положителност где се намира истинския гроб на Левски.“

 

 

Не е било голяма работа сформираната при Отделението за военни музеи по туй време комисия да намери в. „Мир“ и да види за какво става дума. Да

 

55

 

 

допуснем, че са пропуснали, но в протокола на комисията, назначена от Отделението за военни музеи за издирване гроба на Левски с дата 20 септември 1938 г. става дума на стр. 2 за твърдението на М. Павлова, че „костите на Левски са в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Значи все пак комисията, в която са влизали освен военни, но и учени, като проф. Гошев, директора на Археологическия музей Кр. Миятев и др., са били отлично запознати със статията на Н. Станчев или все едно — с разкритието на Мария поп Павлова. Същото необяснимо пренебрежение към спомена на Мария поп Павлова срещаме и по-нататък — Ив. Унджиев например въобще не пише за този спомен в прегледа на известията за гроба на Левски.

 

Това между другото, а сега да си се върнем на думата и да обобщим: от общо 13 сведения за обесването и погребването на Левски само петима са очевидци на обесването — Ценко Ленов, Сл. Войнички, Ат. Янева, Ал. Младенов и Г. С. Потайников. Другите като съвременници — само са „чували“. От всичките 13 на брой очевидци и съвременници само един говори за закопаването на Левски в „окопа“ (хендека), всички останали сочат пряко или косвено за местопогребване на Левски „старите“, изоставените, напуснатите, позорните или все едно гробището за престъпници при Кюлюците, зад манежа, княжеския конвой, гвардейската или кавалерийската казарма, което е едно и също.

 

Удивително, изненадващо и едновременно — ободряващо единодушие! Ободряващо в смисъл, че т. нар. очевидци не са лъгали „на поразия“, както някой се беше изразил. Работата е в това, че не е имало кой да обясни разноезичието в техните разкази, произходящо от различните названия, които те са употребявали във връзка с местопогребването, и да обърне внимание, че става дума за едно и също — „гробището за престъпниците“.

 

Покритието на въпросните спомени с разказа на поп Тодор пред З. Стоянов не само придава пълна достоверност на този документ, но в една обратна връзка спомените зазвучават, макар и не във всички отношения — като свидетелства както за местопогребването, така и за последните часове на Левски преди обесването.

 

56

 

 

За времето, когато Левски е свален от бесилото, остава в сила казаното от поп Тодор, че „стоял на въжето до пладне“.

 

 

(Последните думи на Апостола)

 

Що се отнася до последните думи на Апостола, Стоян Заимов твърди, че те са: „За едно нещо, дядо попе, ще Ви помоля: който ви пита за Дякона Левскй, кажете му, че той, Дякона, за българската свобода загина.“ (Ст. Заимов, Васил Левски — дяконът, 1895 г.)

 

Казаното не е в стила на Левски, а е чисто по стоянзаимовски. Левски (ако се съди по писмата му) не е имал обичай да си служи с двойните и тройните повторения, за да придаде по-голяма художествена убедителност на казаното. Това са неприсъщи нему риторически похвати.

 

Същото може да се каже и за провикването на Левски, че „той е първият, но че след него са хиляди“ — както твърди Дамян Богоев. (Между другото Дамян Богоев не е очевидец на обесването, а всичко, което знае, го е чувал от поп Христо Павлов, който уж бил изповядал Левски. Това прави неговите показания несигурни, с изключение на казаното за местопогребването на Апостола.)

 

Според Атанаса Янева (споменът ѝ е предаден от художника Г. Черкезов във „Вестник на вестниците“, бр. 94 от 12. VII. 1967 год.): „Бодро вървел Апостола, а когато наближил бесилото, извикал на палача: „Приготви се, идва овен, да го заколиш.“

 

„Преди въжето да умори момчето (според Славко Тошев Войнички), то извикало с ясен глас: „Братя българи, аз си отивам, ама и турците си отиват!“ С. Стойков—Сокола приписва на Левски думите: „Да живей България“, изречени с ясен глас, когато бил вече наближил няколко крачки от бесилката.

 

Има и други, още по-художествени варианти, като например този, че на отиване към бесилото Левски запял популярната навремето песен:

 

Сега усетих, че в сърцето ми

черна кръв закапа ...

 

— И т. н.

 

Приведох тези нови „данни“ за пълнота, без да смятам, че е необходимо да ги оборвам. Те са прекалено

 

57

 

 

показни, за да бъдат приписани на Левски. Неговите най-вероятни последни думи са казаните пред иконом поп Тодора:

 

СИЧКО, КАКВОТО СЪМ СТОРИЛ,

СТОРИХ ГО ЗА ОТЕЧЕСТВОТО

 

Спомените на четиримата очевидци на обесването с нищо особено не допринасят за осветляване физическото състояние и поведение на Левски преди екзекуцията. Двама от тях сварили Апостола мъртъв, единствен Александър Младенов го е видял, когато низаните са го водели към лобното място „прегърбен и с наведена глава“. Това звучи убедително и напълно естествено дори за един национален герой. Авторите, които премълчават насълзяването на Левски, за да го направят по-суров и героичен, са изтръгнали найестествения и човечен признак на мъката, свила сърцето му в този последен трагичен миг. Те забравят, че един човек, тръгнал на смърт, може да се насълзи не само от жалба за живота си, макар че и така да е, няма в това нищо унизително. Те се опитват да героизират поведението на Левски, като го правят потвърд, „бодър“ и „остър“, и дори нехайно весел пред бесилото (толкова весел, че дори запял) и старателно избърсват... старателно премълчават сълзите в очите му, без да подозират, че така те просто го смаляват.

 

Ако е вярно, че Левски не е изпитвал страдание през последните си мигове, това би било не твърдост, а коравосърдечие; не сила, а безгрижие за онова, което се е случило и е могло да се случи след тежкия удар върху комитетската организация. Едно е да умираш, когато чуваш зад себе си победното ура на своите другари, далечния тътен на последната битка — тогава може да се умира и без сълзи. Може да се умре дори с усмивка. Друго е да прекрачиш към смъртта с трагичното чувство, че твоето дело, святото народно дело, остава незавършено и доведено до ръба на пропастта. Когато всичко около тебе се срутва — съдби, надежди, мечти — и ти си видял някои от хората, на които си вярвал, в най-грозния им образ — тогава не се умира без сълзи.

 

58

 

 

Това, че Общи прави пълни, даже непоискани разкрития, Левски го е предчувствувал и може би — очаквал. Това, че Анастас поп Хинов не само издава, но обикаля от кауш в кауш, увещава и останалите да издават и свършва с това работата на десет души следователи — и за това Левски трябва да е бил подготвен. (Хинов е човекът, който заплашва Левски в едно писмо, че ще го „клъцне по челото“, и наистина изпълнява своята закана.) Издават обаче и най-верните, като Вутьо Ветьов, когото Левски много обичал и в когото много вярвал; прави разкрития и Васил Бушаранов; издава, и то пръв от всички заловени по обира на хазната, и даскал Иван Фурнаджиев, който заявява на следствието, че иска да му се признае качеството на доносник и да се възнагради, защото е направил разкрития, за които не са го питали. А Вутьо Ветьов, когато разказва случката с убиването на момчето в Ловеч, изопачава нещата във вреда на Левски. Простите издават от простотия, а по-умните и просветените — от страх, от завист, от корист и робска поквара.

 

Левски не е могъл да забрави това. А как ли се е усещал той, когато на масата на извънредната следствена комисия се изтърсва от едно чувалче целият комитетски архив, строго съхраняван уж в Букурещ в заключените чекмеджета на Каравеловия дом? Сега вече знаем, че чувалчето с комитетските книжа е било предадено за съхранение у доверен човек от Сръбското дипломатическо агентство, за да не попаднат те при обиск в ръцете на румънската полиция. Шуреят на „довереното лице“ решава обаче да ги продаде на турците и така комитетският архив попада в ръцете на следствената комисия в София. Левски не е могъл да знае това и не е могъл друго да си помисли, освен че „нещо“ се е случило, а това „нещо“ не е могло да бъде друго, освен или румънската полиция да е претърсила къщата на Каравелов и да е иззела книжата, или Каравелов да е онова, което в наше време се нарича с думите „агент-провокатор“, т. е. издайник.

 

Смайваща мисъл! Смайваща и ужасяваща. Какво ли е усетил Левски при това досещане — нека да е само едно мигновено подозрение, а поне от подозрението

 

59

 

 

той, пък и всеки друг на неговото място, не ще да е могъл да се спаси.

 

За всички тези вътрешни бури в душата на Апостола можем само да гадаем, но във всеки случай оттук нататък (след появяването на комитетските писма на масата на следователя) неговите отговори стават монотонни и в тях се усеща някаква умора. Опитите за лична защита като че приключват и единственото, което го държи на крака, е непоколебимото решение да спаси от преследване незаловените още комитетски хора, а организацията — от пълен разгром.

 

Освен това, в трагичната последна равносметка на Апостола не е могло да не се включат собствените действия, бездействия и грешки — такива ще да са били мислите, които са го разпъвали върху кръста на неговата вътрешна голгота.

 

Не слагаме в сметките физическата болка, която е догризвала остатъците от телесната и душевната му сила.

 

Ето защо Левски е бил „изнемощял, със сухо, пребледняло, страдалческо лице и със сълзи в очите, преди да стъпи върху зловещото буре и да поеме последния си дъх ...

 

Едно е положително: Апостола е на първо място сред ония, за които може да се вярва, че в последните си мигове са плакали не за себе си, а за поробеното си отечество.

 

Художниците са го рисували във всякакви пози, аз бих го нарисувал, ако да можех, както го описва поп Тодор — с белекчета на ръце, превързана глава и напиращи сълзи в очите.

 

И това, мисля, ще бъде истинският образ на Апостола на свободата и човещината — Васил Иванов — Левски.

 

60

 

 

 

Глава пета

ОТГОВОР НА КРИТИКАТА ПО ВЪПРОСА ЗА МЕСТОПОГРЕБВАНЕТО И ПОСЛЕДНИТЕ МИГОВЕ НА ЛЕВСКИ

 

 

При обсъждането на първото издание на тази книга в Средновековната секция при АИМ през септември 1985 г. бях упрекнат от историчката Цв. Павловска, че съм  д е г е р о и з и р а л  Левски, като съм го обрисувал по „образ и подобие на християнски великомъченик . . . с белезници, прегърбен, разплакан едва ли не“ (Виж Стенограмата от 14. IX. 1985 г., стр. 96, архив на БАН.) Цитира ли (Хайтов) в неговата библиография документалното наследство на Левски? — попита ме тя. — Не! Цитира статийки, публикации, Бучински-Мучински и разни измислени съчинения.“ (Смях в залата.) [1]

 

Явно, едно съчинение може да е сериозно (според Павловска) само ако е цитирано „документалното наследство“, независимо дали е имало, или не е имало нужда да се цитира. За нея всичко друго е „Бучински-Мучински“, та макар сред тези „Мучински“ да попадат автори като З. Стоянов, Иван Вазов, Ст. Чилингиров, Ив. П. Кършовски, В. П. Алабин, а пък и самият проф. Стамен Михайлов.

 

Не е беда твърдението на Павловска за цитираните от мене съчинения, че са „измислени“ — вероятно тя не си е направила труда да провери в библиографията дали са реално съществуващи. Странното е, че тя, макар да е професионален историк, държи Левски да бъде описан не според първоизворите, а както на нея ѝ се иска, което ме кара да я попитам защо да премълчаваме, че ръцете му са били закопчани в белезници, когато е факт, че той е бил доведен при бесилото не само в белезници, но и с окови, и този факт е многократно отбелязан. Защо да не бъде Левски „прегърбен“ и „изнемощял“,

 

 

1. Думите в скоби в пряката реч на цитираните липа — тук и навсякъде в тази книга, са мои добавки за пояснение на текста. — Б. а.

 

61

 

 

ако очевидците са го видели именно така! Защо трябва да се скрива, че очите му са били насълзени, след като свидетелствува за това човекът, който последен го е погледнал в очите? Павловска явно не харесва този образ, защото не отговаря на нейните физкултурни представи за Апостола, но това не е повод да иска и от другите да го виждат като Архангел Михаил, с крила на раменете и поразяващ в ръцете меч.

 

Величието и героизмът на Левски са в това, че дори под сянката на бесилото и вече с примка на врата той не изменя на святото комитетско дело и не прави никакъв опит да смекчи положението си, било като извърши нови разкрития — както Д. Общи, — или като го удари на молба. Колкото по-страшна е била за Левски очакващата го смърт, толкова по-високо се извисява неговият подвиг, толкова по-силен и обаятелен става той, все едно дали е разплакан, или не, прегърбен или изправен, във или без окови.

 

Позволих си така подробно да обсъдя едно незначително по същината си изказване, защото с въпроса за героизирането и дегероизирането на историческите личности постоянно се сблъскваме — и в историческата, а и в художествената литература. Това е въпрос основен и при изграждането образа на Левски, рисуван, в повечето случаи, именно както на Павловска ѝ се иска: без вериги и белекчета, без прегърбване и насълзяване, с блясък в очите, изправена глава и изпъчени гърди, несломим и неуязвим. Този параден суперменеки образ така много и дълго ни е бил натрапван, че сме комай забравили за истинския — от плът и кръв — и сме заживели, малко или много, с един иконописен образ, лишен от голямото страдание и големия подвиг, свързан с това страдание.

 

Павловска ме обвини още, че съм направил опит да дегероизирам не само Левски, но и Каравелов, когото съм бил нарекъл „п р о в о к а т о р“. Всеки би могъл да прочете въпросния пасаж (на стр. 56) от моята книга и да се увери сам какво аз съм писал и как въпросната историчка се опитва да го „интерпретира“ и всъщност — изопачи.

 

62

 

 

 

Възраженията на Стамен Михайлов

 

На обсъждането в ССА при АИМ Михайлов заяви, че в записката на З. Стоянов от разпита на поп Тодор „няма нищо ново“, и отхвърли становището, че Левски е закопан в Позорните гробища. Позовавайки се на спомените на Вл. Икономов и Ст. Маринов — той обяви, че Левски е погребан в гробището при Окръжната палата, т. нар. Западно гробище, разположено в района на сегашното Министерство на земеделието и горите.

 

Споменът, или по-точно писмото на Вл. Икономов, е публикуван във в. „Мир“ от 25. III. 1937 г. Същественият в него пасаж, на който Ст. Михайлов се позовава, гласи:

 

„Лично от покойния поп Тодор, както и от покойния ми баща поп Петър, съм чувал и зная, че гробът на Апостола Васил Левски е бил до самата страна на църквицата в българските гробища при Окръжната палата. Освен това съм присъствувал няколко пъти, когато свещениците са отслужвали на гроба на Апостола парастас или са чели молитва.“

 

Явна измислица е позоваването на поп Тодор. Ако беше вярно, че Левски е бил погребан в редовните християнски гробища, не би имало никакъв смисъл да лъже той пред Захари Стоянов, че е бил „закопан“ в Позорните гробища на София. Освен това, как е възможно няколко свещеници да са отслужвали парастас на гроба на Апостола — явно след освобождението на България, и този гроб да остане в тайна за всички, освен за о. з. полковник Икономов, след като този именно гроб е бил търсен „под дърво и камък“ още от 1878 година?

 

Що се отнася до „вълнуващия“, според Ст. Михайлов, разказ на Ст. Маринов, публикуван също във в. „Мир“ от 23. III. 1937 г., там измислиците са още по-явни. Маринов пише, че в деня на обесването той, ученик по туй време в I клас на Софийското петокласно училище, тръгнал след свършването на занятията „КЪМ ПЕТ ЧАСА СЛЕД ПЛАДНЕ“ заедно с други свои съученици да видят обесения Левски. И го сварили увиснал на бесилото. Видели след това как обесеният бил свален, натоварен на кола, закаран и погребан от двама свещеници в Западните гробища на София.

 

63

 

 

Първата бележка, която ще направим по този спомен, е, че Ст. Маринов и съучениците му тръгват към бесилото „към пет часа“ подир обяд, а е известно от записката на З. Стоянов, че тялото на Левски е било свалено „ПО ОБЯД“, така че любопитният Ст. Маринов е могъл да види само гредите на бесилото.

 

Що се отнася до проф. Михайлов, той не само е побързал да се довери на един явно несъстоятелен спомен, но след като изтъква „достойнствата“ му, завършва обсъждането с един коментар, който гласи:

 

„Дали от суеверие, или от нещо друго, не е важно, но турците са уважавали верските закони на българите. Това се вижда от думите на Мазхар паша, присъствувал на обесването, който — както научаваме от Иван Вазов, — след като бил свален трупът от бесилката, казал на поп Тодора: „Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашият закон“, и трупът бил предаден на поп Тодор за погребение. Следователно Левски е бил погребан по християнски обичай и там, където българите са пожелали. НИКАКВА ЗАБРАНА ЗА ТОВА ОТ ТУРСКА СТРАНА НЕ Е ИМАЛО.“

(Виж Изложението на Стамен Михайлов, депозирано за обсъждането в ССА на 14. IX. 1985 г., стр. 12.)

 

 

Ще помолим сега читателя да прочете още веднъж писаното от Иван Вазов за разказа на поп Тодор, и по-специално: кога и какво му е казал Мазхар паша, и тогава всеки би се уверил, че думите: „Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашият закон“, са казани, докато Левски е жив и чака пред бесилото, и се отнасят до неговата последна изповед, а не както Стамен Михайлов твърди, че те са казани, „СЛЕД КАТО ЛЕВСКИ Е БИЛ СВАЛЕН ОТ БЕСИЛОТО“, и се отнасяли за погребването му.

 

Макар вече да познавам стила — и в писането, и в споренето — на проф. Михайлов, учуден съм, че той си позволява едно такова явно и тъй лесно за откриване  и з о п а ч а в а н е  на текстове, които имат широка публичност и могат винаги да бъдат проверени.

 

Същото се отнася и до твърдението на Михайлов, че не е имало от турска страна никаква забрана погребването на Левски да стане по християнски обичай. В турския Императорски наказателен закон от 27 юли 1858 г. четем съвсем друго: „Тялото на

 

64

 

 

наказания със смърт, когато не би имал той свои наследници, предава се за погребение на народа, на който той принадлежи“ (чл. 17).

 

ПРИТУРКА КЪМ НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН от 7 април 1869 г. гласи:

 

„Който би закопал сам или накарал, или позволил другиму да закопае мъртвец в мястото, забранено от закона, осъжда се: на затвор от 1 месец до една година време и на глоба от 1 до 10 лири турски.“ (Виж Пълно събрание на държавните закони в Турската империя, т. 4, стр. 150.)

 

И така, турският наказателен закон не е бил така безразличен към мъртвите и специално към екзекутираните, както Михайлов иска да ни увери. За да се извърши редовно погребение на обесения Левски, трябвало е да го поискат неговите наследници или пък водителите на българската община. Даже да са искали подобно нещо, наследниците на Левски не са имали никакво предизвестие за датата и часа на неговото бесене, за да изпълнят предписанията на закона. Не се е намесила и българската религиозна община. На какво може да отдадем този малко странен факт, след като е известно, че сред водителите на тази община са Димитър х. Коцев, неговата сестра Йорданка Филаретова, влиятелни първенци, като Димитър Трайкович и хаджи Мано Стоянов, а иконом поп Тодор, изповедникът на Левски, е бил по това време — в отсъствие на софийския митрополит Мелетий — неин председател?

 

Работата е в това, че и Д. Коцев, и Д. Трайкович, а и същият поп Тодор са били замесени в софийското комитетско съзаклятие и са имали сериозни основания да не усилват подозренията на властите с една постъпка, която би ги уличила в съчувствие към екзекутирания главен организатор на комитетското дело в България, ако те биха поискали тялото му за редовно погребение.

 

Не случайно и Трайкович, и Димитър х. Коцев са били по-късно изпратени в заточение, не случайно поп Тодор се така стъписва, когато се озовава лице в лице с доведения за бесене Левски, преди да разбере, че го викат само за едната изповед и че Апостолът няма намерение да го издава. Ако поп Тодор бе

 

65

 

 

издействувал редовно погребение за Левски, нима щеше да го премълчи след освобождението на България, когато са го питали не един и двама за последните мигове на великия мъж, в това число Захари Стоянов, Вазов и др.?

 

Нещо повече, причината така дълго да се мълчи и така дълго да не се знае — всъщност да не се разказва, — че Левски е заровен в гробището за престъпниците, е именно чувството за вина, че българската община не му е осигурила достойно погребение. Не съдим общинарите на София от 1873 г. — казахме: имали са основания, само изясняваме обстановката, за да уточним при какви обстоятелства мъртвото тяло на Левски се е отправило за гробищата на престъпниците.

 

Опитът на Ст. Михайлов да пренасочи местопогребването на Левски към Западните гробища на София не намери никаква поддръжка дори у неговите първи съмишленици, като Г. Джингов, който след изказването на Михайлов определено заяви: „Аз също намирам за по-правдоподобна версията на онези, които приемат, че ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е БИЛ ЗАКОПАН В ГРОБИЩАТА ЗА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ. Та нали той в лицето на турците е държавен престъпник?“

 

Присъствуващият академик Косев веднага потвърди:

 

„ТОВА Е НЕОСПОРИМО! Това всички съвременници казват (поддържат). (Виж Стенограмата от 14. IX. 1985 г., стр. 28.)

 

Акад. Косев бе изразил своето становище по въпроса за местопогребването на Левски още в оглавяваната от него Държавна комисия от 1983/1984 г., в която, след подробното обсъждане както на доклада на В. П. Алабин, така и на другите публикации, свързани с гроба на Левски, се възприема (и протоколира) гледището, че Апостолът е наистина заровен в „НАПУСНАТИТЕ (ПОЗОРНИТЕ) ГРОБИЩА“ (виж Доклада на Комисията, стр. 5).

 

В едно от предварителните заседания (на 29. V. 1983 г.) акад. Косев категорично заявява: „СПОМЕНИТЕ, КОИТО НАСОЧВАТ КЪМ ЗАПАДНИТЕ ГРОБИЩА, СА СЪВЪРШЕНО НЕУБЕДИТЕЛНИ!“

 

След всичко това ние можем да приключим

 

66

 

 

настоящата първа част с категоричния извод, че първоначалното местопогребване (по-точно е да се каже „местозаравяне“) на Левски — това са ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА НА СОФИЯ, наричани още „напуснати“, „гробища за престъпниците“, „болнични“, „стари“ и т. н. Там е намерило временен покой мъртвото тяло на Апостола с всички произтичащи от това бъдещи последици, с които ще се занимаем в третата, историческата част на тази книга.

[Previous] [Next]

[Back to Index]