A.
Христо Иванов тръгва с Левски
Полемиката му с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю
Времето е в нас и ние сме във времето
Нека вървим наедно
Роля и значение на главатарите. Мястото им между народа
Най-първо своя народа, по после другите
По висшегласието на всички членове
Вярност към революционната дисциплина
Творчески патриотизъм
Своевременно посочване на грешките. Творческа критика и самокритика
Правилно отношение към четническото движение
Строга организационна тайна
Демократичен централизъм
Бележита честност. Комитетска пара. Значението й
Пълно доверие в народните сили
Скромност
Необходими са помощници
И Каравелов се грижи за помощници на Левски
Левски напуща Влашко. Той отива, както казахме, в България не с
намерение да се връща пак, а отива със строго замислена и определена задача:
да бъде между народа и мълчаливо, търпеливо, тайно да заработи между този
народ, да създаде и осъществи на практика идеята за Вътрешната революционна
организация и да покаже на всички, и на света дори, че българският народ
е способен да създаде организация по примера на тази, която създават Мацини
и Гарибалди за италианския народ. Левски започва тази дейност и успява
да постигне резултати, които учудват днес и които завинаги ще възхищават
българската младеж и поколенията занапред.
Преди обаче да напусне Влашко, той е достатъчно много обикалял и скитал там, запознал се е с всички по-видни дейци; поддържал е редовно връзките си с Христо Иванов — Книговезецът, който останал и започнал да упражнява занятието кръчмарство във Влашко; създал си е приятелски и организационни връзки с Данаил Хр. Попов в Турну Магурели, който е изцяло на негова страна и му служи вярно и предано. „Ети ти дойде Левски —
104
пише Хр. Иванов — при нас с един кон, защото трябваше да идем за в Българско да работим там. И ние колкото неща бяхме купили (кръчмарски приготовления и пр., б. м. Н. К.), колкото можахме продадохме тайно, а колкото — не, то затворихме една нощ дюкяна и се изгубихме. Отидохме на Турну Магурели.” [1] Така говори Хр. Иванов в спомените си и, както се вижда, той не само не отказва, но веднага се заема да разпродаде всичко каквото има и тръгва заедно с Левски за България.
Забележителна е и готовността на Данаил Хр. Попов. [2] Благодарение на него, Турну Магурели става тайна революционна станция, която се поставя изключително в услуга на българското революционно движение. Чрез нея и своя доверен сподвижник Дан. Хр. Попов, Левски е в постоянна връзка с външните дейци, особено с Каравелов, а по обратен път, пак чрез него, тези последните са във връзка с вътрешните дейци, преди всичко с Левски. Дан. Хр. Попов приема и разпраща за означените места десетки препоръки, стотици писма и хиляди съобщения и поздравления. За всяка нередовност, за всяко закъснение той се тревожи; протестира за всеки закъснял и не навреме пристигнал отговор, който очаква Левски; прави бележки за датата на полученото писмо и забелязва деня на отправянето му. С една дума, грижи се за навременно и точно движение на революционната кореспонденция. Веднаж уредил този въпрос, Левски започва със свойственото си спокойствие безстрашна революционна дейност във вътрешността на страната.
Едно писмо на Ив. Кършовски до Панайот Хитов ни казва за датата на неговото
заминаване. „Дяконът замина оттука днес една неделя, но без да ми
1. Хр. Иванов. Спомените му. А.Н.Б. И. В. п. 10. № 1021.
2. Данаил Хр. Попов от Плевен, деен сътрудник на Левски.
105
се обади — казаха ми приятелите, които са го видели в парахода.”[1]
Следователно, в края на м. май 1870 год. Левски заминава за България, след
като престоял достатъчно много във Влашко и след като се е противопоставял
на доста много неправилни мнения. От този момент нататък и постоянно, до
последния миг от живота си, той започва своята най-трудна, отговорна, исторически-съдбоносна,
дълбоко-революционна дейност. Той знае и сам взема, както отбелязахме,
дейно участие з първите организационни успехи във Влашко. Макар Каравелов
и Левски, като са имали за образец дейността на Мацини и Гарибалди, да
създават в Букурещ БРЦК, да поставят началото на организационната работа,
тласкат я напред, все пак Левски съумява от това поставено във Влашко идеологическо
начало да развие мощна Вътрешна революционна организация, като изгражда
във вътрешността на страната съставните й организационни клетки — тайните
революционни комитети. Това може да направи само деятел, който не само
е смел в своята революционна практика, но който преди всичко се спира и
мисли сериозно върху всяко добро организационно начало и върху всяка положителна
и напредничава идея. И не само знае да размисли върху нея, но умее да си
направи изводите — какво е тя и какво би могло да се постигне с тази идея.
Не само това, той трябва да се вживее в нея, да я направи част от себе
си, толкова скъпа и ценна да му бъде и заради нея да е готов да се самопожертвува.
Освен това необходимо е още: нито миг да не престава да работи за нейното
осъществяване в живота, да я задълбочи, уточни, развие и разшири до възможните
най-големи размери. Такъв деятел е бил Левски и такова отношение е имал
той към прекрасната идея за Вътреш-
1. Д.Т.С., стр. 461. Писм. на Ив. Кършовски до П. Хитов от 3 юни 1870 г.
106
ната революционна организация. Без да дава гръб на организационните успехи във Влашко, той се прехвърля в България с безстрашието, великодушието, мъдростта и себеотричането на великите революционери. И тук негов принцип е, от многото мнения, правилните — да одобри и приеме, а погрешните — да отхвърли и да им се противопостави упорито и смело.
С примера, с мислите и делата си той показва; че е велик не само в практиката, но и в идеологията. Защото организационното начало, което поставя той и Каравелов във Влашко и част от което се осъществява там (БРЦК в Букурещ) и за осъществяването на което и Левски влага силите си, сега, прехвърляйки се в България, той започва да го доразвива и задълбочава при особено свирепи и особено тежки условия.
Новата идеология на национал-революционното движение за създаване на Вътрешната революционна организация, която Каравелов и Левски поставят, поддържат и насърчават в разговорите и станалите за и около нея обсъждания в Букурещ, както и Каравелов в брошурата си „Български глас”, сега, благодарение на Левски, тя получава живот във вътрешността на страната, проявява своето действие, сила и значение. На дело става ясно доколко нейното появяване е навременно и осъществяването й необходимо, доколко тя отговаря на българската конкретна действителност.
Левски постига това с голям замах. Той кръстосва страната, посещава всички градове, опира чак до Македония и Тракия, обикаля селата, гост е на горските колиби и прикритите манастири, навсякъде е приет, навсякъде говори, убеждава, стреми се да разкрие на всички силата на тукашното висшегласие и мъдрата дейност на тукашния БРЦК, както и силата на Вътрешната революционна организация. Левски не забравя и не пренебрегва, а се ползува
107
от добития във Влашко опит. По примера на основания БРЦК в Букурещ той основава такъв в Ловеч. Нито за миг не престава да цени значението на такъв център, който, според него, трябва да се намира в мястото, където ще се пролива кръвта. Левски избира Ловеч за седалище на този център и той остава до края на дейността му. „Според моите сведения — пише д-р П. Ив. Стоянов, — черпени от братя Луканови, Левски е дошъл в Ловеч през декември 1868 год. и е слязъл не в хана, както казва Заимов, а в къщата на поп Лукана, комуто Левски бе препоръчан от Атанас поп Хинов, брат на Данаила от Т. Магурели [1]... Всички се съгласили и прегърнали тази хубава идея (идеята за Вътрешната организация, б. м. Н. К.) и решили да пратят Марин Луканов и Иван Драсов в Букурещ да се запознаят по-отблизо с организацията и да се убедят дали действително имало такава силна организация. С препоръка от Левски те отишли.” [2]
Оттук можем да направим следното заключение: преди всичко установява
се фактът за съществуването на силна организация в Букурещ, за която им
говори Левски. Тази организация не е никоя друга, освен БРЦК. Установява
се още и фактът, че Марин Луканов и Иван Драсов заминават в Букурещ, за
да се уверят в чудните на Левски думи за съществуването на тази организация.
Потвърждава се заминаването им с дадена от Левски препоръка. По-нататък
д-р П. Ив. Стоянов говори, че те са били отправени в Букурещ до Л. Каравелов,
което още веднаж потвърждава твърдението ни, че не друг, а Каравелов
е свързан със създаването а съществуването на организацията във Влашко.
Знае се обаче, че Каравелов през 1868 год. не е във Влашко, а в Будапещенския
затвор. Не може
2. Д-р. П. Ив. Стоянов. „Градът Ловеч, като център на БРЦК”, стр. 12.
108
и дума да става, че станалото е през 1868 год. Нещо повече, през тази последната не се говори за никакъв БРЦК, а за него се говори през 1870 год. Ето защо следва да се приеме, че отиването на Левски в Ловеч с задача да постави основите на БРЦК в България е било най-рано във втората половина на 1870 год. или в началото на 1871 год. Все по това време са били изпратени и ловчанските представители Ив. Драсов и Марин Луканов до Л. Каравелов. Те биха могли да заминат и по-рано, но биха заминали с всяка друга задача, но не и да проверяват за съществуването на силна организация в Букургш, защото тя още не съществува. А никой здрав ум не може да поставя за проверка неща, които не съществуват още, най-малкото Левски би направил това. И ако те, ловчанските представители, са заминали през 1868 год., както твърди д-р П. Ив. Стоянов, то той би ги отправил до друго лице, а не до Л. Каравелов, защото по това време последният не е в Букуреш,, а лежи в Будапещенския затвор. А д-р П. Ив. Стоянов пише, че поменатите двама представители на гр. Ловеч са заминали с препоръката на Левски до Л. Каравелов и с задача да проверят за съществуването на силна организация в Букурещ. Явно е, че съществуването на подобна организация и пребиванието на Л. Каравелов са факти, които са на лице в Букурещ не през 1868 год. а по-насетне; явно е, че описаните от д-р П. Ив. Стоянов факти са верни, но това са факти, станали през друга година, а не в тази, посочена от него.
Наистина Левски успява и основава БРЦК в Ловеч. След тази своя успешна дейност той може да заяви на външните дейци, и на Каравелов дори, че си работи „чисто по български”, че БРЦК е в България, че той не дава ухо на никакви други външни мнения, които противоречат на тукашното висшегласие. С това може да се каже, че идеите, които го вълнуват във Влашко и заради
109
които той се прехвърля във вътрешността на страната, са осъществени
до такава степен, както дотогава друг никой не е могъл дори и да мечтае.
Местните революционни комитети се увеличават; Вътрешната революционна организация
е в движение — чувствува се нейната сила, нейният динамичен живот и размах,
нейният живителен пулс бие тъй горещо и толкова силно, че буди най-големи
освободителни надежди сред българския народ. С други думи, Левски облича
идеята за тази организация в плът и кръв, дава й живот и начертава пътя
на нейното развитие във вътрешността на страната, като усъвършенствува
все повече и повече формите на нейното проявление и борба.
Полемиката му с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю
Като постига тези резултати — осъществява на практика Вътрешната революционна организация, — Левски се убеждава още по-силно в необходимостта от нея и в нейната историческа роля, която тя играе и ще играе в освободителната борба. Това обаче не могат или пък още не искат да схванат бившите зойводи Панайот Хитов и Филип Тотю. Те още поддържат своето — да стоят извън България, бидейки горещи поклонници на своята стара тактика с чети по Балкана, в очакване на чужда помощ. За тях чуждата благословия се оказва по-силна, отколкото мълчаливата, опасна, но много плодовита дейност на Левски. Все още те не могат да се освободят от мрежата на чуждите примамки и обещания, все още вървят по старому и се заинатяват на своето, като отказват да тръгнат по пътя, който им сочи Левски. Това го заставя да започне с тях енергична, настойчива полемика. Той знае какво могат и какво те биха допринесли за революционното раздвижване на българския народ, ако си дойдат в България. Най-първо Левски се стреми да се разбере с тях — разяснява им какво работи и какво могат те да работят, ако се решат да вървят
110
по неговото мнение във вътрешността на страната. Той настоява за топла, взаимна другарска контрола — Левски ще контролира тях, а те него. „На горните, като пиша и те ще ви съобщават, а вие можете всеки път да пишете, но се чрез горните. Само истинно. Защото ще провождаме хора с знак да ви видат работата очевидно. Също и вие можете да пратите, за да се уверите очевидно.” [1]
Трябва обаче да се мисли зряло, умно; трябва да знаят още, че работата им не е само по Балкана, но и упорита работа по места. „Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция в място . . .” [2]
Всякога обаче нито един миг от живота си те не трябва да забравят, че
служат на народа и са посветили себе си и живота си на отечеството. „Ние
дейците сме си посветили живота на Отечеството, да работим за толкова милиона
народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега. Правило се е, захващало
се е, трябва да вземаме опити, па и да се съветваме един-други и да се
слушаме; да избягваме даже и най-малката гордост; да не присвояваме на
себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение.
Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва — било добро или зло. Особено
ние, които до смърт сме се решили и после освобождението ни да служим на
Отечеството. Не трябват ни таквиз глупости. Ние сме жадни да видим Отечеството
свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Нели така? По мое мнение
е така най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности
във всичко; нито катадневното ми преследване от полицията от град в град,
по селата и кърищата, па и от самите
1. Д.Т.С., стр. 18. Писмото на Левски до Ф. Тотю от 23 март 1871 г.
111
български изроди; нито пък казвам, че от края на работите ни досега съм способен при таквиз страшни и мъчни времена. А сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди си на готово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго, макар и по-долно. Историята ни няма да прикачи заслугите му другиму.” [1]
От всяка дума на това писмо лъха беззаветна народна служба и трогателно другарско отношение — никаква гордост, никаква самомнителност, никакви стремежи към голям пост, а скромна, упорита дейност в служба на народа. Такава скромност лъха от това писмо, както и от живота и дейността на Левски, че в това отношение и до днес той е ленадминат. Няма защо да се шуми около личното „АЗ” и да се тика навсякъде то, особено ако има по-способни, отстъпи мястото им — съветва Левски. Може би и в негово време да е било както днес: неспособните най-много шумят около себе си (нали празната бъчва най-много шум вдига), те са нетърпимо нахални и ламтят за високи постове, без да заслужават и без да имат школовка и опитност за това. В прогресивно-обществените движения неспособните всякога са били пречка и са нанасяли вреда и пакости на тези обществени движения, без да допринасят каквото и да било, дори и най-малка полза.
Ясно е, че Левски надминава бившите войводи —от техен ученик той им
става учител и препоръчва какво да правят и как да служат на Отечеството.
Явно е, че вътрешната подготовка на народа е негова централна задача; за
тази подготовка трябва да работят всички дейци — тези, които се намират
навън, да се завърнат вътре в страната, а вътрешните да си заемат местата.
Левски не вярва
1. Д.Т.С., стр. 18. Писмото на Левски до Ф. Тотю от 23 март 1871 г.
112
повече на обещанията за помощ, но не би пренебрегнал такава, ако действително
бъде дадена. Според него, тези, които обещават, трябва да покажат искреността
си с дела. Без дела, обещанията биха били, както в действителност са били
само начин за подмамване и подлост. Нека тези, които обещават, предприемат
действия, нека се намесят в боя за българското освобождение, тогава само
тази помощ би била действителна и полезна. „Ако сръбското правителство
не е вече таквоз, каквото е било досега срещу нази, тогава ще им опростим
всичките прегрешения и сме зече братя. Това да излезеше така, т. е. да
ни подадат братски ръка, пак трябва да бъдем по-напред що-годе подготвени
отвътре в България. Защото на истинното не трябва да вярваме, чак докато
не турим в действие на бойното поле, както не вярваме и самите наши дейци
във всичко чак до оня ден. Братя, размислете хубаво, че доста сме се лъгали
от хората, па и между нази си, и отлагали от година на година.” [1]
Ясно е, че сръбското правителство би могло да изкупи своите прегрешения
спрямо българското освободително движение, само като му окаже истинска
помощ. И в такъв случай народът пак трябва и да бъде подготвен отвътре.
Напълно ясно е колко много и с каква упоритост Левски държи за вътрешната
народна подготовка.
Времето е в нас и ние сме във времето
Левски не спира дотука. Освен с Филип Тотю, той иска да се разбере и
с бившия войвода Панайот Хитов. Левски се мъчи да го привлече във вътрешността
на страната, иска да го спечели за вътрешното освободително дело. Панайот
Хитов трябва да върви по пътя на строгите революционни изисквания, да не
се смущава и спира пред никакви
1. Д.Т.С., стр. 23. Писмото на Левски до Дан. Хр. Попов от 11 април 1871 г.
113
празни обещания за чужда помощ, защото революционното дело е всичко. Чрез него народът може и трябва да се подготви така здраво, че да устоява на всяко зло, колкото и голямо да бъде и откъдето да идва то. „Ако е за Българско, то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и нае него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания. Пък да ни уплашат, не им вадим очите. Щом дадем, ухо ще им направим едно метане, ще им заплачим още веднаж и ще свършим за всякога. И ако подпишат, ще подпишем и ние, но чак тогава, когато се видим, че можем да остоим срещу злото им, което, ако би ни направили. А една година щяло да бъде по-късно — не се знае, па нека и да бъде, да не отиваме още кой знае колко назад . . . трябва по-напред да се наредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото. И така е.” [1]
Това му писмо е ценно в много отношения, но особено е ценно с неговата
далновидност за влиянието и силата на времето. Левски дава ясен, конкретен,
точен, класически израз за влиянието на времето върху хората, то влияе
върху тях, действува на мислите и съзнанието им, но от своя страна, с дейността,
способностите и проявите си, и те му влияят. То обръща тях, но и те него
обръщат, тласкат напред неговото развитие. Това обаче взаимно проникване
на времето в хората и хората във времето не е някакъв въображаем далечен
мираж, а определено по място и дейност. Времето, това са обстоятелствата,
събитията, които стават и се развиват вътре в България, по-близко и по-далеч
от нея, което засяга вътрешната дейност на дейците. А за дейността отвън
— Левски не дава ухо. И тук,
1. Д.Т.С., стр. 51. Писмото на Левски до П. Хитов от 10 май 1871 г.
114
както в писмото си до Филип Тотю, той застъпва твърдо своето схващане за вътрешната дейност — тя поглъща вниманието и силите му, тя е всичко за него.
Ако да би било само тази му беззаветна и самоотвержена призързаност
към Вътрешната революционна организация и това правилно отношение към дейността
на намиращи се отвън дейци, то би било, ако не всичко, то поне най-главното
и достатъчно да характеризира пред нас, пред историята и пред света Левски
не само като бележит практик, но и като бележит идеолог на Вътрешната
революционна организация. Защото от ден на ден той не само предано
и самоотвержено работи за нея, не само я разширява и осъществява във вътрешната
народна практика, но я задълбочава идеологически, изяснява нейната дейност,
нейната правилна постановка, предпазва я смело от странични влияния, залитания
ту към тази или друга държава, които се стремели да ограбват народното
доверие с празни обещания и залъгвания. С една дума, освобождава я от всякакви
мотания из мрежата на чуждите страни и я поставя върху основите и в светлината
на народните вътрешно-организационни революционни начала.
Филип Тотю и Панайот Хитов, както и дейците отвън, трябва да разбират значението на Вътрешната революционна организация, трябва да им бъде напълно ясно, че тук, във вътрешността на страната, се работи, занапред трябва да знаят, че БРЦК е в България. Като се убедят в това, то техните усилия не бива да се пилеят из Влашко, а бързо трябва да се групират и насочат към вътрешността на страната, заедно с тукашните вътрешни дейци да организират и подготвят народа за великия час на освобождението.
115
Левски упорито разяснява и настоява за вътрешната революционна дейност.
„Ако искаш да вървиш по нашето, в Българско, мнение и сърце — продължава
да убеждава той Панайот Хитов, — ти сляз в Турну Магурели при Данаил Хр.
Попов. Там ще намериш работите ни в Българско как вървят засега и де сочат.
Там ще ти прочетат всичките писма, че ако ти се хареса, върви с нас, ако
ли не, то разкажете вие пък как по-добре мислите, че да разгледаме и ние
вашите мисли, та ако одобрим — нека вървим наедно. Инак ти сам да избираш
планове, та да ни представиш на народното ни висшегласие тук в Българско,
дето вече от ден на ден взема корен Привременното правителство, че вие
не искате да чуете на неговия глас, тогава то ще стои против вас.” [1]
Тъкмо тогавашното велико съвремие поставя всеки напредничав българин пред
преки и отговорни задължения, пред такива задължения поставя и П. Хитов,
когото Левски зове и настоява да не стои отвън, да не крие намеренията
и плановете си, а да му подаде ръка, да се присъедини към следваната от
него линия и тази от вътрешните дейци. Левски съжалява най-искрено, че
П. Хитов и външните дейци все още се бавят и не идват в България, съжалява
най-много и затова, че те не само не го подкрепят и подпомагат във вътрешната
му дейност, но в много отношения му пречат, без да съзнават това. „Щом
ги получите (писмата, б. м. Н. К.), мисля Д. Ценовото и първите за Райча
и Кършовски да ги изпратите. От тия хора казвате и вие, какво, от кожата
им цървули не стават. Наистина, както са отивали досега, ако тъй отиват
докрай, то, наместо да ни помагат, те ще ни позабъркват, без да се усещат.
Това съм им
1. Д.Т.С., стр. 51. Цит. писм. на Левски до П. Хитов от 10 май 1871 г.
116
писвал и копията им държа за бял ден.” [1] Явно
е, че Левски схваща ясно ролята на външните дейци и че тази роля в никой
случай не би могла да бъде полезна за вътрешната дейност, ако те продължат
и останат и занапред във Влашко. Явно е, че той определя тяхното поведение
отвън, като противно на схващанията и борбите отвътре. Явно е, че той не
престава да настоява за завръщането им в България.
Роля и значение на главатарите. Мястото им между народа
Особено е настойчив той към Ф. Тотю и П. Хитов. Те трябва да се завърнат
незабавно в страната. Тяхното идване би било полезно и ценно за народа.
Левски знае, че като стоят отвън, те носят само вреда, и знае още, че като
се завърнат — те ще допринесат само полза. В „4-тото предложение — пише
той до П. Хитов — казвате, че най-главното е да се приготви и отвътре.
А Вас питаме: народ да се приготви за бой, сами може ли да се приготви?
Или трябва главатарите му повече и по-сигурно да го приготвят, като трябва
и всеки ден да се намират между него, да държат ред и тишина, и още, ако
би се случило някое издайничество в неприятелски ръце ... да го земат назад.
Не, братя, приказвали сме върху това и внимание не сте давали, че трябва
всички войводи да си бъдат в Българско, защото извън носят вреда, а не
полза.” [2] Левски схваща ясно предназначението на
бившите войводи и открито им казва това. Не е достатъчно тяхното признание,
че „най-главното е да се приготви и отвътре” народа, но е необходимо тяхното
пряко участие в тази подготовка и непосредствената им близост с народа
— „всеки ден да се намират между него”.
1. Д.Т.С. Левски до Дан. Хр. Попов от 27 юли 1871 г.
2. Д.Т.С., стр. 80. Писмото на Левски до П. Хитов от 29 септември 1871 г.
117
Най-първо своя народа, по после другите
За жалост, бившите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, както и дейците отвън, не само не се вслушват и не изпълняват препоръките на Левски — да дойдат между народа и да го подготвят за освобождението, — но продължават да стоят във Влашко, продължават да поддържат своето колебливо и половинчато отношение към вътрешната дейност. Вместо желание и готовност да се явят между народа, за което Левски настоява, то те се готвят да се бият за правата и свободите на други народи. Тези техни странни и крайно неправилни схващания — докато народът ни пъшка и стене в диво робство, те да отидат да се бият за чужда свобода — смущават и тревожат Левски.
И по този въпрос Левски бърза да изтъкне неправилността на тяхното схващане,
да ги предупреди и предпази от прибързани погрешни действия, бърза да им
припомни какви са и какви трябва да бъдат техните първи задължения и тези
на всеки истински български революционер. „В 6-тото — продължава той в
писмо си до П. Хитов, — като ни молите за отговор, навеждате, че ако видите,
че няма надежда от народа ни, ще бъдете принудени да вземете участие, с
които сте имали уговор да се биете за чужда свобода. За жалост, казваме
ви, че това ваше предложение ни малко смущава. Вие добре познавате нуждите
на нашия народ, знайте, че малцина са, които ще го поведат да се бори за
свободата си, а вие за чуждата! Пак ще кажа: чисто народният човек бои
се до което вече време да избави своя си народ по-напред, па тогава нека
гледа и на други. Ако той не случи, то трябва да умре в народната си рабта.
Тук е правилното разсъждение.” [1] Може ли да има
от това по-
1. Д.Т.С., стр. 80. Писмото на Левски до П. Хитов от 29 септември 1871 г.
118
правилно разсъждение за тези, които познават болките, бита, нравите
на своя народ и знаят пътеките и стръмнините на своята страна, знаят къде
могат да отседнат, на кого да се открият, кому да заговорят и от кои да
се предпазват. Един революционер, който не е готов да се самопожертвува
за свободата на своя народ, най-малко може да се очаква той да прояви тази
готовност към свободата на други народи, ако специални и изключителни обстоятелства
не налагат неговото отиване в страната на тези народи. Не може да се каже,
че някакви изключителни обстоятелства налагат на Ф. Тотю и П. Хитов да
предпочитат чужди народи пред своя. Напротив, всички обстоятелства са в
полза на схващането, което поддържа Левски, а именно: да последват примера
му, да се вслушат в гласа и настояването му, да се явят между народа и
да се присъединят безусловно и напълно към дейността на вътрешните дейци.
Левски не спира, той настоява — час по-скоро да си дойдат. „Та гледайте
час напред да си дойдете в Българско, че си имаме много работа.” [1]
По висшегласието на всички членове
Така мисли и тъй схваща задълженията на бившите войводи и дейците отвън
не само Левски; като него мислят мнозина; подобни са схващанията на висшегласието,
на големия брой вътрешни деятели. „Делата, които са се вършили досега и
които има да се вършат, било е и ще бъдат по висшегласието на всичките
членове, които съставляват ТЦК, а не по мнението на тогова или оногова.”
[2]
Левски се обръща и към своя най-верен другар във Влашко — Дан. Хр. Попов.
Настоява пред него да им пише за същото, да настои за завръщането им в
страната. „Братовче, както виждаш в писмата ни за П. Хитов и Ф. Тотю, пиши
им чак от моя страна,
1. Цит. писмо на Левски до П. Хитов от 29 септември 1871 г.
119
а особено на Панайота да си дойде. Дето пише, че ако дойдел, щял да
нанесе вреда, това е негово шикалкавине. Ние му казахме, че отвън като
стои, носи вреда, а като е вътре, знаем какво ще нанесе.” [1]
Вярност към революционната дисциплина
Панайот Хитов злепоставя себе си пред Левски и пред вътрешните дейци
не само с горните свои погрешни схващания — отказ да си дойде и проявено
желание да се бие за чуждата свобода, — но и с нарушаването на революционната
дисциплина. Той прави опит да се свърже направо със Сливенския частен революционен
комитет, като пренебрегва съществуването на тукашния Централен комитет.
Сливенци обаче, верни на революционната дисциплина, верни на организацията,
верни на Левски, веднага му съобщават за опитите на П. Хитов да се свърже
с тях по страничен път, за писмото, което им пише и за това, което изисква
от тях. Левски им отговаря бързо как трябва да се отзоват на писмото на
Панайот Хитов и какъв отговор да му дадат. „За всичко — пишат сливенци
на П. Хитов, — що ни пишете, то е работата на ЦК и с него трябва да се
проумеете, отгдето зависим както ние, тъй и всички частни комитети, водими
от един закон, който по висшегласието на всичките ни е нареден. И докато
се не съобразите с закона и поднесете писменно Вашето участие, че сте член
на ЦК, то всички твои писма ще бъдат напразно, защото не смеем да им отговорим.”
[2]
Това е не само отговор на П. Хитов, но и хубав урок по дисциплината в организацията,
която той трябвало да има пред вид, да я зачита и в никой случай да не
я пренебрегва и потъпква. По този начин сливенци подчертават привързаността
1. Д.Т.С., стр. 86. Писмото на Левски до Дан. Хр. Попов от 28 декември 1871 г.
2. Д.Т.С., стр. 534—535. Писм. на сливенци до П. Хитов от 27 януари 1872 г.
120
си към ЦК, както и сериозността на революционното дело в България. Наистина какво порицание и какъв упрек против неправилната дейност на бившия войвода!
Същия упрек му прави и Левски. „Писало Ви се е — обръща се той към П. Хитов — и друг път, че тук в Българско съществува Ц. комитет. Също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат под Централния комитет и се управляват според закона. Следователно, и Вие, като българин и прочут войвода, според писмата Ви, разбираме, че желаете да участвувате в народното ни дело, но трябва непременно да се съобразите с закона, който Ви изпращаме, та да не давате глас и частно да пишете от себе-си, както сте писали на сливенци и др. за работи, които само от Централния комитет зависят. Защото писаното Ви на сливенци е нам противно.” [1]
Вижда се прочее с какви странни желания, с колко погрешни и самоволни проявления се бори Левски, как преуспява и как се справя с всичко. Не са само те, той трябва да се спасява от големи опасности, които спъват дейността и застрашават живота му; трябва да преодолява пречките, трудностите и суровите условия за работа.
Все пак, Левски успява да организира и централизира дейността на вътрешните
дейци във Вътрешната революционна организация. За нея трябват печати, квитанции,
войнишки правила и др. Той не забравя и не се бави да ги поръча и изиска
от Влашко. Те са необходими за бързия успех и разрастване на организацията.
С тях той поставя в ред отчетността — за всяка сума дава разписка, квитанция;
с революционния печат вдъхва доверие — революционният печат е указание,
че явилото се лице
1. Д.Т.С., стр. 89. Писм. на Левски до П. Хитов от 10 януари 1872 г.
121
говори и се явява от името на организацията; а с войнишките правила
поставя по-голям ред, дисциплина при обучаването и възпитаването на организираните
хора. Тъкмо затова той ги изисква и настоява за тях. „Побързайте — пише
той до Дан. Хр. Попов — да съобщите писмото ми и на Каравелова, като му
забележите да подпечата колкото ония книги, толкова и записки, че без тях
не може. Па и Вие бързайте с печата, че колкото разноски станат за печатането
на книжата, пишете ни да Ви ги внесем. Ето, с приносящия на писмото дано
бар печата ни изпратите.” [1] С това стремежът му
към бързо техническо изправяне и обзавеждане на организацията не се изчерпва.
Той иска войнишките правила да се преведат на български език и да се напечатат.
„Войнишките правила ги искаме преведени на български, но напечатани. Първо
да се тури да се печата фортификацията и тактиката с образите, без друго
е нужна от всичко най-напред. . . Фортификацията, точно с всички образи,
най-добре може да се преведе от руски на български. Нека Каравелов се задължи
да пише в Одеса или дето знае, че може да се намери някой да я преведе
по просто български, комуто ще заплатим. Че ако не могат да ги напечатат,
нека ни ги пратят ръкописни, че ние ще се мъчим да преписваме, като не
може инак.” [2]
Без да спира дотука, той продължава да дълбае и да навлиза все по-дълбоко
между народа, организирва го, посочва му пътя на борбата, разкрива и развива
неговите революционни възможности. От всеки революционен комитет блика
народна любов и всеотдайност; във всеки ъгъл, където Левски отсяда, личи
1. Д.Т.С., стр. 24. Писм. на Левски до Дан. Хр. Попов от 11 април 1371 г.
2. Д.Т.С., стр. 29. Писмото от 26 април 1871 г.
122
неговото дело; откъдето минава — по всяка пътека, села, градове, — оставя
трайни следи. Истински творец — революционер-патриот, той е далеч от всеки
шовинистичен бяс и злоба. Там, където се появява такава, Левски се бори
срещу нея и се стреми да я ограничи, премахне и унищожи. „Ние не желаем
чуждото, т. е. онова, що не е наше, но не желаем да дадем и другиму своето.”
[1]
Тогава, па и в днешно време тези думи струват повече, отколкото десетки
статии и стотици речи, написани и произнесени по този въпрос. Левски се
застъпва за нашето, българското, без да поглежда към чуждото, стреми се
да направи това си разбиране и схващане такова за цял народ, стреми се
да го направи достояние и на съседните народи. Наистина едно правилно схващане,
макар и изразено с две думи, е по-ценно, отколкото едно погрешно, за което
са написани стотици страници. Такъв е Левски, кратък, ясен, мъдър. Тези
негови думи трябва да ни служат за знаме в борбата срещу великобългарския
шовинизъм днес.
Своевременно посочване на грешките. Творческа критика и самокритика
По пътя на тази своя упорита борба той се среща с много хора, като се
стреми от всеки един да направи приятел на народа, привърженик на и организацията,
апостол на свободата. Той им сочи най-правилния път — пътя на Вътрешната
революционна организация, привлича ги и сплотява в нея. Показва им как
трябва да служат предано и вярно на народа и изработва не само за себе
си, но и за тях правилно отношение към забелязаните и извършените грешки.
На едни бащински показва — как навреме да премахват и изправят допуснатите
грешки, с други най-приятелски и другарски се
1. Из програмата на БРЦК от 1870 г. в Букурещ. Сравни по-нататък.
123
съветва — как взаимно да се контролират, а трети смъмря, съди ги и наказва. Когато пък небрежността и своеволието стигат дотам, че застрашават дисциплината в организацията и грешките се превърнат в престъпления и истинско организационно зло, тогава той става твърд, взискателен, строг. „На драго сърце — пише Левски до Ф. Тотю — трябва да обичаме оногова, който показва грешките, и нека той ние наш приятел.” [1] Това обаче не бивай не трябва да става с намеквания, забикалки и заяждания, а открито, сърдечно-другарски и човешки. “. . . Не трябва таквоз бутане и забикалки, но кажи това и това ти е грешка, та да се поправя, ако съм чист човек. . . Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и да си вървим едно, ако ще бъдем хора.” [2] Така пише Левски на Ив. П. Кършовски, но то не се отнася само до него, а до всички дейци, защото това е отношението му към честните другарски проявления, към посочване и изправяне на грешките и към едно истинско организационно строителство. Тези негови мисли са в пълна хармония с делата му — навсякъде открит, верен, чистосърдечен, великодушен. Защото не е достатъчно да се кажат тези думи, а главното е да се изпълнят. Това е толкова по-ценно, защото е казано от човек като Левски и изпълнено от него в една далечна епоха, когато заяжданията са били нещо обикновено, а саморазправата неизбежна спътница в живота на хората.
Днес тези негови думи мнозина повтарят, препрочитат и заучват, но малко
са проникнати истински от тях, а още по-малко са тези, които ги изпълняват
на дело. Не можем да кажем, че заяж-
1. Д.Т.С., стр. 21. Писмото на Левски до Ф. Тотю от 1 март 1871 г.
2. Д.Т.С., стр. 67. Левски до П. Кършовски. Вж. и книгата „Левски, Каравелов, X. Димитър” от Н. Кондарев, стр. 81 и следв.
124
данията са премахнати, нито пък саморазправата отстранена. Най-опасно
е, когато заяжданията вземат връх в някоя обществена и напредничава организация.
Без да сочим примери, то борбата срещу тази опасност днес трябва да бъде
много по-силна, упорита и дейна, отколкото през времето на Левски.
Правилно отношение към четническото движение
По пътя на тази своя критичност Левски не пропуска нищо — интересува се от всички въпроси, които се отнасят до Вътрешната революционна организация и засягат пряко и косвено нейното развитие и напредък. Така той успява да постави на разглеждане много въпроси, между които е този за четниците. Най-главното е, че той правилно поставя и правилно решава този и всички други въпроси, свързани с вътрешната дейност.
Левски взема, както видяхме, най-живо участие в една от четите (тази на Панайот Хитов), преживява подготовката на друга (тази на X. Димитър) и сам се възхищава от четническата идеология на Раковски. Видяхме още, че това му дейно отношение към четите и възхищението му от тях трае няколко години, след което Левски скъсва с четническата идеология и взема правилно становище към нея. Затова му помага най-много трагично-печалният край на Хаджидимитровата чета и поуките, които той почерпва от нея. Левски се убеждава окончателно, че ако национал-революционното движение продължи да върви по-пътя на четите и да следва примера им без предварителна народна подготовка, то народът напразно би чакал освобождението, колкото и жадно да се стреми към него.
Категоричен и ясен в препоръките си, Левски става категоричен и ясен и по отношение на четите. „Още да бдите да не би се случило някой хъшове да съставят някоя чета, че да преминат за
125
в България. Това да Ви е за първа длъжност!” [1] Нито капка готовност да организира чета, нито помен от онази пламенна любов към четата на П. Хитов. Сега, вместо чети, той препоръчва Вътрешната революционна организация и упорита дейност между народа. „Първа длъжност” е на всички да бдят да не се състави чета, да не допускат преминаването й в България.
Левски отрича четите, защото народът е малко подготвен за тях. Неговото становище по този въпрос сигурно би получило известно доразвитие и допълнение, ако Левски би доживял решителния час да види народа подготвен и обработен за освобождението и народът предприеме върху основата на тази подготовка решителни въстанически боеве срещу тиранина. В този случай четническите отреди биха били плод на вътрешна подготовка, а не висящи във въздуха, съставени в чужбина чети, както например четата на П. Хитов и X. Димитър. За тях народът научава в момента на пристигането им или малко преди това, но без да взема каквото и да било участие в тяхната подготовка. Чудно ли е, че четата на X. Димитър и тази на П. Хитов увиснаха във въздуха, без народът отвътре да се присъедини към тях и без да им окаже необходима помощ Чудно ли е, че Левски правилно схваща, че по пътя на четите не може да се извоюва освобождението?
Като има предвид това — народът не е още подготвен за решителни въстанически
действия, — той се изказва смело срещу съставянето на чети. „. . . Ето,
сега ми казвате в писмото си, че сте дохождали в разговор с някои си родолюбиви
българи и на въпроса Ви отговаряли защо на 67 и 68-мо не взеха българите
участие с четите. Ето че те остават си глупави на това питане, а българите
1. Д.Т.С., стр. 31. Писмо на Левски до Дан. Хр. Попов от 30 април 1871 г.
126
много хубаво направиха, че се не измамиха подир четите. Обязаността беше не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят. Че като им се даде знак за революция, да бъдат всички госови. . . То не ни е засега работата да говорим, а искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако биха се повлекли подир четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода, пък тогава нека отсвирюва (да тегли, б. на Д.Т.С.) България чак до един век още.” [1]
Това е смело и открито заето становище против четническото движение
в този далечен период от развитието на освободителните ни борби. Това е
така, защото според Левски народът би трябвало да се подготви отвътре,
па тогава да се мисли за обявяването на въстанието. В писмата си той говори
вече за Вътрешната революционна организация, за нейните основни организационни
клетки — частните революционни комитети, за дисциплината в организацията,
за будно революционно съзнание и трезво отношение към събитията, за народна
подготовка. С една дума, за всичко, което е свързано с напредъка на вътрешното
революционно дело, като се обявява против четите. В този период от дейността
си той пише за четите не за да буди интерес към тях, а за да покаже тяхната
неправилност. С тях не би могло да се постигне нищо, освен по-тежко робство
за българския народ. Това не бива да се разбира зле — Левски се обявява
против четите, защото тези на П. Хитов и X. Димитър увисват във въздуха,
без да постигнат с тях очакваните резултати. За него става ясно, че вътрешната
подготовка се явява жизнена необходимост за успеха на
1. Д.Т.С., стр. 173. Писмото от 16 септември 1872 г.
127
освободителната борба. Ако народът не е подготвен отвътре, то и най-добрата
чета би увиснала във въздуха. Левски се обявява още по-смело против онези
чети, които са съставени отвън и не са естествен резултат на вътрешна подготовка,
каквито бяха например да речем четите преди 9 септември 1944 год. И друго,
Левски работи при по-друга вътрешна и международна обстановка от тази,
която имахме у нас преди и около 9 септември 1944 год. При тогавашната
на 1871 год. обстановка и съотношение на сили и вътрешна народна подготовка,
действието на каквато и да бъде съставена отвън чета не би могла да доведе
до други резултати, освен по-тежко робство за народа ни. Точно затова Левски
се обявява решително против четите и насочва всичките си сили за засилване
на Вътрешната революционна организация.
Няма съмнение, че Левски насочва народа към вътрешното освободително
дело, но той знае, че Вътрешната революционна организация не би могла да
се запази и да успее, ако не се спазват принципите на строгата конспирация,
на организационната тайна. За неща, които не интересуват другиго, не бивало
да се говори. На жена, която не е свързана с организацията и на която не
е възложена революционна работа, не бивало да й се загатва, а тези, които
изказват в пиянство, трябвало на време да се отстраняват, какъвто и отговорен
пост да заемат и каквато и народна работа да извършват. „Ако някой в пиянство
изкаже нещо от тайната, за пръв път ще му се напомни, повтором ще се отстрани
от работата ни.” [1] За всичко, което се отнася до
народното дело и се включва в рамките на Вътрешната революционна организация,
трябва да се доверява само на най-искрения приятел
128
и то на такъв, за когото са уверени, че е готов да върви заедно с тях. „Не трябва да казва, нито да загатва за такива работи на любовница, на жена и пр. Само на най-искрения си приятел може да позагатва нещо, та когато се увери, че и той желае заедно с него да дели щастие на бойното поле, може да го приеме, като извести предварително частния комитет, от когото зависи.” [1]
Всеки трябвало да се отнася сериозно към оказаното му доверие, да покаже,
че заслужава повереното му място в организацията, поставената му революционна
задача и тайна. „Сякой от членовете на революционерите-работници, бил кой
бил, трябва да знае сам и да върши в сърцето си това, що му е поверено.”
[2]
С една дума, Левски напомня за всичко и предвижда големите опасности, на
които би се изложила организацията, ако дейността й не бъде запазена от
шпионското око на тиранина, ако не се бди върху правилното спазване и прилагане
на нейния основен принцип — строгостта на тайната, и то в онези размери,
от които зависи съществуването и напредъкът й. Разбира се, размерите и
дейността й не бива да стигат до шпионското око на врага, до това на предателя
и провокатора, но в никой случай не трябва и да останат само в границите
на една определена малка група хора. Напротив, Вътрешната революционна
организация трябва да обхване българския народ в неговата цялост, да стане
негова плът и кръв.
Левски се занимава и с демократичния централизъм, като взема определено
отношение към него и му отделя предно място. Защото знае, че една организация,
която има за задача да се
2. Д.Т.С., стр. 225. Вж. и „В. Левски и Д. Общи”, стр. 48 и следв., както и „Левски, Каравелов, X. Димитър”, стр. 88 и следв. от Н. Кондарев.
129
бори за правата и свободите на народа, не би могла да успее, ако тя бъде сложена върху принципите на насилието. За него допитването до вътрешните дейци е основно начало; волята на висшегласието трябва да се зачита и без нея нищо не бива да се прави. За Левски тя е закон. И дейците, които се намират зад граница, трябва да имат пред вид волята на висшегласието. „Съгласен съм тогава — пише Левски до Дан. Хр. Попов, — когато по-напред сме разгледали, че висшегласието не одобрява мнението ми, дотогава турям се да работя с тях заедно с всичките си сили...” [1] Дори когато висшегласието не одобрява неговото мнение, той пак е готоз да се подчини на волята му, да изпълнява това, което висшегласието одобрява, решава и му предписва.
Левски не е от тези, които подсмърчат, заекват и още по-малко от тези, които пускат двусмислености и недомлъвки, а ясно и открито говори за всяка вътрешна организационна проява и се произнася за всяко събитие. Ето например: „Кажете Вие, че ние с по-много гласове ще кажем”. Или още по-смело: „От едно място трябва да се свири, а всичките други да играят, пък песента ни е отпред очите ни — комуто се хареса, нека се хваща на хорото, без да е така, става пусто.” [2]
Тази негова смелост в мислите, решенията и дейността му се диктува от резултатите, които той иска да постигне — освобождението; диктува се още от убеждението му за силата на централистичния принцип, който трябва да се спазва, почита и изпълнява. Всичко би било пусто, празно и опасно, ако той не би бил тъй смел и упорит.
Когато неговата разсъдителност не помага, когато всички средства, с
които той си послужва и
1. Д.Т.С., стр. 69. Писмо от 6 юли 1871 г. Вж. и „В. Левски и Д. Общи” от Н. Кондарев.
130
всички доказателства, които изтъква, за да постъпи в даден момент по
този и този начин, а не по друг, не помагат, тогава той заговарял със своята
твърдост: „Комуто се хареса, нека се хваща на хорото”. Нито за миг обаче
той не оставя народната работа да се разлива, да се разводнява и разкапва,
а държи здраво за дейна и силна Вътрешна революционна организация, за нейните
централистично-демократични постижения и за нейния общ политически успех.
[1]
Бележита честност. Комитетска пара. Значението й
Народът казва: „Дай на общественика предназначените за обществени цели
пари и ще разбереш колко струва”. Наистина парите, този „фетиш”, както
ги нарича един философ на 19-то столетие, разкриват цената на всеки човек,
който не е на мястото си и е готов да продаде съвестта и честта си. За
примерно и честно отношение към комитетската пара и за разумното й разходване
Левски е ненадминат. Той проявява бележита честност. Той определя предназначението
на събраните обществени средства с една дума. “На комитетската пара
минутата се не знае кога ще се поиска.” Няма нужда от повече думи,
за да покаже, че събираните монета по монета и лев по лев за организацията
пари трябва да се намират всякога на лице. Нито миг обществените средства
не трябвало да бъдат използувани за лични или други цели вън от общественото
им предназначение. Той настоява всякога комитетската пара да бъде на мястото
си — трябва да знае къде отива и за какво е похарчена. Левски бележи всичко
до най-малки подробности, даже за едно копче на жилетката си, за една игла,
за закърпване на обущата си и пр. [2]
1. Вж. „Левски, Каравелов, X. Димитър” от Н. Кондарев, стр. 96 и следв.
131
Пълно доверие в народните сили
Като отива по-нататък, Левски се стреми да се опре изключително на народните сили. В тях той вижда най-здравата основа, върху която би могъл да изгради истински народните постройки — местните революционни комитети. В народа той забелязва бистрия извор, от който би могъл да черпи сили без страх, без тревога, без съмнение. В този извор блести народна чистота в намеренията, без каквато и да било враждебна и чужда утайка на неискреност и подлост.
В народните сили Левски вижда действително поръчителство за успех. Дълбоко убеден в това, той пише: „От никого странаго нищо не се надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите сдружени сили, против тях не може противостоя и най-силната стихия.” [1]
Погрешно обаче би било да се мисли, че Левски съвсем отрича външната
помощ. Той отрича и се бори не срещу всяка помощ, а срещу измамливата,
неискрено предлаганата, тъмната, ниската, с която другите държави се опитвали
да експлоатират с доверието на народа и да използуват за себе си неговата
героична борба за освобождение. Действителната и искрена помощ той не отказва
и от дявола. Ако такава не бъде дадена и не се намери правителство и народ,
който да му даде действителна и искрена помощ, то Левски се обръща към
народа, като му казва да не се отчайва и да не унива, а още по-твърдо и
упорито да продължи борбата, да я продължи, докато неговото дело се увенчае
с пълен успех. “Ако ли от нийде няма помощ за българина, то работата
ни си е пак работа.” [2] Изобщо за него народните
сили са всичко и на тях трябва да се
2. Д.Т.С., стр. 142. Левски до Л. Каравелов от 25 юли 1872 г.
132
облягат всички вътрешни дейци, както и тези, които се намират вън от
България. [1]
Мимоходом за скромността на Левски поменахме в предшествуващите страници, но и тук се налага да добавим още нещо за нея. Защото Левски извършва всичко не от желание да се добере до голямо място и да заеме голям чин след освобождението, а само от изключителната му готовност да извоюва човешки права и свободи за народа, да „види отечеството си свободно” и да се самопожертвува за него. „Какво искам повече, като гледам отечеството са свободно?” [2] А веднаж, когато селяните от софийско го запитват: „Бай Василе, когато се освободи България, кого ще си турим цар?
— Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство — отговори Левски навъсено.
— Ами каква служба ще вземеш тогава... Зер пада ти се най-първата служба.
— Никаква. Ще ида в други поробени народи да правя това, което правя тук сега.
„И той говореше искрено” — казва народният поет Ив. Вазов. [3]
Това е истинският, прекрасният народен деец, без претенции за високо
място, без каквито и да било намерения да използува за лични облаги отговорното
място, което заема, без да иска някаква материална отплата за саможертвата,
която прави в името на освободителната борба, и за опасностите, на които
се излага цял живот. Ясно е, че великите
1. Вж. „Левски, Каравелов, X. Димитър” от Н. Кондарев, стр. 96 и следв.
2. Д.Т.С., стр. 20. Левски до Ф. Тотю от 1 март 1871 г.
3. Ив. Вазов. „Васил Левски” — разказ.
133
характери са изключително точни, ясни и прекрасни във всичко, дори и в най-дребните неща.
Левски не се слива със сивото всекидневие, но върви смело напред без
ни най-малки колебания и без каквито и да било съмнения в народната победа.
Той работи неуморно, превръща нощта в ден, когато му предстои да пътува
и да се придвижи от едно място на друго. Всичко: сили, движение, мисли,
дори и най-малкият трепет е насочен към освободителното дело.
Левски знае, че огромното дело на Вътрешната революционна организация не може да бъде извършвано от сам човек. Необходими са помощници, организатори и изпълнители. Не е по силите му сам да върши всичко, а му трябва, след като постави революционните задачи и подреди комитетите, да остави свой заместник, който, макар и да не е колкото него опитен и съобразителен и да не може да го замести във всичко, поне да бди и да контролира доколко частните комитети изпълняват възложените им пряко организационни и освободителни задачи. A ролята на организатора в дадена революционна организация като тази, която ръководи Левски, е отговорна и в много отношения от решаващо, съдбоносно значение. Необходимо е организаторите да знаят не само правилно да контролират дейците по места, но и да имат будна инициатива и да знаят да им поставят правилни задачи или да задълбочават, конкретизират и разширяват изпълнението на поставените задачи по места. Голата контрола, шаблонната, без будна инициатива и ясна представа за възможностите на дадена конкретна обстановка не дава и никога не може да даде очакваните положителни резултати. И Левски не иска гола контрола, а преди всичко съобразителност, гъвкавост. Необходими му са честни и дисциплинирани помощници, а не стихийни бунтари, глупави индивидуалисти и
134
самомнителни претенциозни дребнавци като Д. Общи, Атанас п. Хинов от
Плевен и др., за които ще говорим след малко.
И Каравелов се грижи за помощници на Левски
Дейците във Влашко, особено Каравелов добре познават отговорностите на Левски и тежестите, които лежат върху плещите му. Те знаят нуждите му и сами се стремят да го подпомогнат, да му намерят ценни помощници. Сто пъти обаче би било по-добре, ако Каравелов не е поемал тази грижа, защото, както ще видим, той изпраща Д. Общи на Левски, който започва да тормози развитието на Вътрешната революционна организация и, в последна сметка, опропастява нейното дело. Левски познава Д. Общи още от Легията в Белград, знае способностите му. Затова, когато му пишат за него, той не само че не се радва, но заема напълно въздържано положение. „За Димитра сега не мога Ви каза нищо. С второто си писмо ще Ви кажа за него.” [1]
Тази въздържаност на Левски не дава резултати, защото Каравелов избързва
и изпраща Общи в България. Щом Общи пристига, Левски се изказва съвсем
ясно и определено за него, именно, че той не е за Вътрешната революционна
организация, тъй като за нея трябват хора строго дисциплинирани, великодушни
и мъдри. По-късно Левски не само порицава Каравелов за това му избързване,
но прави суров упрек и на членовете на ЦК в Ловеч, благодарение на които
Общи остава на работа във вътрешността на страната. „За Д. Общи — пише
по-късно Левски на Л. Каравелов — с време казах, че не е за такава работа,
а само да го водиш след себе си. Но няколко по висшегласие казаха.” [2]
А кои са тези няколко се вижда пак от писмото, с което той упреква
1. Д.Т.С., стр. 64. Левски до Дан. Хр. Попов от 20 юни 1871 г.
2. Там, стр. 130. Писмото му до Л. Каравелов от юли 1872 г.
135
членовете на ЦК в Ловеч за проявеното лекомислие и решаване въпроса в полза на Д. Общи. „Д. Общи да се отреди по орханийско — пише им Левски — и да му се даде такова пълномощно решихте всички вий, като повече даваше гласа си Aнастас от Плевен, Ваню и Пъшков.” [1]
От тези две писма на Левски, това до Л. Каравелов и другото до ЦК в Ловеч, макар написани по-късно, след като Д. Общи е бил приет и след като извършва поразията, все пак те дават възможност да се разбере защо той се въздържа по отношение на Д. Общи, защо не се радва, когато му съобщават от Влашко, че възнамеряват да му го изпратят във вътрешността на страната. Левски не се радва и се въздържа, защото знае, че Общи не е за работа във Вътрешната революционна организация, а само да го води след себе си; защото предвижа опасностите, които може да нанесе и които действително Общи нанася на вътрешното революционно дело.
Както се вижда от тези му дwе писма, нито Каравелов се вслушва в предупрежденията
му, нито членовете на ЦК се отнасят сериозно към настояванията му да не
се изпраща Общи за орханийско. Каравелов, като не се вслушва в предупрежденията
на Левски, изпраща Общи и той пристига в България. “С Д. Общи — съобщава
Левски в друго писмо — получихме писмата и печата.” [2]
Това писмо свидетелствува за времето, когато Общи пристига в България,
именно, през м. юли 1871 год. С пристигането на Д. Общи работата още не
е толкова опасна, тя става опасна, когато, благодарение решението на повечето
от членовете на ЦК в Ловеч, предателят се настанява на отговорна работа
във Вътрешната революционна организация.
1. Д.Т.С., стр. 201. Писм. на Левски до ЦК в Ловеч от 12 декември 1872 г.
2. Там, стр. 71. Писм. на Левски до Дан. Хр. Попов от 6 юли 1871 г.
136
Като не се отнасят сериозно към настояванията на Левски да не изпращат Общи за орханийско, извършват онова, от което по-късно сами ще си скубят косите. Затова казахме, че Каравелов извършва първата стъпка за идването на Общи в България, а втората, много по-важна и решителна, за настаняването му на работа, извършват повечето от членовете на ЦК в Ловеч. За това по-сетне.
Малко по-късно, след като пристига Д. Общи, в България се явява и другият помощник на Левски, именно: Ангел Кънчев. „Братовче — пише Левски до Дан. Хр. Попов, — от сега вече Ангел Кънчев остава с мене на нашата работа и докрай.” [1] Като се вгледаме в начина, по който Левски съобщава за пристигането на Д. Общи и Ангел Кънчев, веднага разбираме студенината, с която посреща Д. Общи — „С Д. Общи получихме писмата и печата” — и топлотата, с която се отзовава за Ангел Кънчев — „Отсега вече Ангел Кънчев остава с мене на работа и докрай”. Две кратки съобщения от едно и също лице — Левски, но в тях личи отношението му към единия и отношението към другия.
Левски продължава своята дейност, запознава помощниците си с нея и им
поставя задачи за изпълнение. Той дава тон на общата революционна дейност,
дава съвети и показва на Ангел Кънчев и Д. Общи как да постъпват и как
да разрешават възложените им революционни и организационни задачи.
1. Д.Т.С., стр. 78. Писм. на Левски до същия от 29 септември 1871 г.