Васил Левски. Биография
Н. Кондарев
 
6. ПРЕДАТЕЛСТВО
Безспорни данни за предателството на поп Кръстю
Величка Хашнова
Заслуга на Васил Шанов
Какво казва баба Марийка Николчева
Всеки му обръща гърба си
Поп Кръстю официален шпионин
На път за София


Левски напуща Южна България и се отправя за Ловеч. Той иска да отиде там и провери лично в какво състояние е организацията, как е станало залавянето на членовете от ЦК, да разследва лично как и по какъв начин е била подхвърлена бележката с подписа на Левски в двора на Величка Хашнова [1]; защо е тъй бързо освободен поп Кръстю, когато всички други задържани са откарани в София. С една дума, Левски иска да се яви на самото място и да получи пълна представа за всичко, което е станало и става там.

В миналото този въпрос за отиването на Левски в Ловеч, за пристигането му, за определените срещи и залавянето му, създаваше доста спорове. И до днес още тези спорове не са заглъхнали; не е напълно изяснено всичко около предаването на Левски, въпреки наличността на открития и ясен документ — телеграмата, за която ще говорим след малко.

Наистина, с откриването на телеграмата, с нейното разчитане и популяризиране от турколога Васил Шанов не се спори дали поп Кръстю е играл ролята на агент-провокатор във Вътрешната революционна организация, все пак съществува известна мъглявост по предаването на Левски. В какво се състои тази мъглявост? В това, че някои започнаха да твърдят, че телеграмата е неправилно изтълкувана; а други казаха, че не било известно дали Левски е имал определена нарочна среща с поп Кръстю в Къкринското ханче; трети пък се мъчат да ни уверят, че когато повикват поп Кръстю след залавянето и откарването на Левски в конака, едва тогава той посочва, че заловеното лице е действително търсеният опасен революционер. По-рано, преди откарването на Левски в конака, поп Кръстю е
 

1. Величка Хашнова от Ловеч, дейно ангажирана в освободителното движение, която често приемала и криела Левски в своята къща.

 
192

чиста монета, неопетнен в нищо. Защо мислите? Защото, многозначително добавят разпространителите на тази поп Кръстевска чистота, когато той влязъл при Левски, попитал го: „Как стана тази работа?”, а Левски му отговорил: „Стана каквото стана, то се мина вече.” [1]

Разбира се, това са думи, за които някои могат да се уловят, но те не биха ги отвели далеч, не биха им открили истината и биха ги оставили в пълно бездействие по нейното откриване.

Известно е, че Левски пътува за Ловеч не сам, а с Никола Цветков, комуто дължим запазените писма и документи за Левски. В Къкринското ханче отсядат и двамата. Сам Никола Цветков разказва подробно на Д. Пъшков как става залавянето на Левски, за да може той да запише и ни остави тези толкова ценни сведения за последния миг от подвига и безстрашието на Левски.

Нещо повече, след откарването им в София, Н. Цветков бива затворен при Д. Пъшков в 4 отделение на затвора, а Левски затворен сам в казармата. Само този, който е имал нещастието да бъде затворен при подобни тежки обстоятелства, може истински да си представи с какви подробности Н. Цветков разказва на Д. Пъшков за случилото се, у когото намира не само трогателно съчувствие, но и истински другар по участ и нещастие. Сам Д. Пъшков посреща залавянето на Левски с всичкия ужас на най-лошите известия, които получава в живота си, и преживява всичко с дълбока болка, за да не го забрави никога. Толкова повече, че Никола Цветков разказва това непосредствено след залавянето му, след като преживява всичкия ужас на Къкринската голгота, след като бива бит, искайки да изтръгнат от него признанието, че заловеният заедно с него е Левски. Но Н. Цветков остава твърд, той не издава нищо.
 

1. Из спомените на Д. Пъшков. Вж. Д.Т.С., стр. 645.

 
193

Ето и неговия разказ, според както го записва Д. Пъшков. „Никола Цветков — пише Д. Пъшков, — както казах по-горе, беше затворен при мене. За улавянето на Левски ми разправи следущото: Никола Сирков с Левски бяха натуряли книжата на Левски в сламата на самара на коня на пайстрога ми. Сутринта на 26 декември 1872 год. Никола Цветков тръгнал от Дръстене от къщата на пайстрога ми с неговия кон, в самара на който бяха зашити книжата и тевтерчето на Левски, през Пчелинска стена из пътеката, като се наговорили с Левски да се срещнат на кръстопътя на Севлиевското шосе. А Левски в същото време тръгнал през Стратиш през шосето пеши, като пратил Христо Луканов с няколко момчета напред да проверят да няма някоя засада, наредена от турците, а Левски вървял след тях на няколко разкрача. Левски изминал опасните места по Севлиевското шосе благополучно и като се събрали на кръстопътя с Никола Цветков и се разделили с Христа, обаче Левски бил много неспокоен. Като се събрали на кръстопътя, Никола Цветков се качил на коня, а Левски тръгнал пеши и заминали по Севлиевското шосе. Като наближили „Пази мост”, Никола съгледал отдалеч един стражар на кон и обадил на Левски. Левски се отбил към лозята, къде чешмата се срещнали със стражаря, който запитал Никола къде отива и кой е другарят му. Никола казал, че не го познавал, сега го стигнал на пътя. Заптието запитал Левски кой е и за къде отива. Отивам, казал Левски, на лозето си, аз съм от Ловеч, да видя колко кола боклук са докарали кираджиите. Стражарят заминал по шосето къде Ловеч, а Левски из пътеката отишъл нагоре из лозята и стигнал Никола на шосето до самия гьол. Левски се качил на коня и по мръкнало стигнали в селото Къкрино и слезли на комитетското ханче при Христо Латинеца, комитетски човек и познат с Левски и Никола Цветков. Левски още вечерта поръчал на Христо

 
194

Латинеца, като пропеят първи петли, да иде да намери кон за до Севлиево, и ще дойдеш с нас да ни покажеш пътеката за Севлиево, да не минаваме по шосето, защото постоянно стражари кръстосват по шосето. Като запели петлите, Христо Латинецът отишъл да търси кон за Левски. След излизането на Латинеца, минало се няколко време, потропали на външните врати на ханчето. Никола помислил, че се е върнал Христо Латинецът, и поискал да отиде да му отвори. В това време почукало се втори път по-силно и извикал на турски: „Отвори бе, ханджи”. Тогава Никола се връща при Левски и му казал: „Заградени сме от много стражари и познах по гласа вчерашния стражар, който ни срещна вчера на шосето. Левски грабва своя револвер и на Латинеца („Предаден съм, казал” — стоят думите на Левски в черновката на спомените на Д. Пъшков, б. на Д.Т.С.), като казал на Никола да каже, че го не познава. Левски излязъл през малките врата на яхъра на двора и отишъл към вратника на Денча, като мислил, че там няма никой. Без да отвори вратника, за да не скърца, прескочил го, гащите му се закачили на вратника и той, заедно с вратника, паднал по лицето си на земята. Там имало скрити трима стражари, които той в тъмнината не съгледал, които веднага го натиснали на земята. Левски ги отхвърля, става и стреля върху им и наранява едного от тях. Нараненият бил Бошнак Юсин Чауш. В тази шашарма тримата стражари извикали на другарите си: „Тичайте, че ще го изпуснем”. Всичките, около 12 души, с пушки стреляли в залп. Един куршум само ударил Левски над лявото ухо, а един стражар го ударил с тесака и му отрязал горната половина на ухото. В това време Никола бил в стаята, а вън всичко утихнало, помислил, че Левски е избягал и се успокоил. Прибрал всички неща на Левски и ги натрупал на леглото, гдето спал Левски. Стражарите почнали да блъскат вратата да им се

 
195

отвори. Никола се престорил, че спи. В това време се връща Христо Латинецът. Турците го хващат, той казва, че е ханджията, потропал, Никола се обадил и отворил вратата. Влизат няколко стражари в ханчето, питат кой къде е спал. Никола показал на стражарите къде е спал непознатият и стражарите му прибрали нещата. След това довели непознатия гологлав, без пояс, с паднали гащи, вързани отзад ръце, потънал в кръв. Първоначално Никола не можал да го познае. Като го изправили, той извикал: „прощавайте, братя, и ти, мило Отечество, за теб аз отивам” . . . Едва тогава Никола по гласа познал, че е Левски. Стражарите накарали Никола да му вдигне и върже гащите. Левски качили на кола заедно с ранения стражар и други стражари, а Никола и Латинеца, вързали с едно въже, с ръцете отзад, и тръгнали. Като изминали от Къкрино едно значително разстояние, седнали да чакат колата с Левски. Като стигнала колата, Никола и Христо Латинеца качили на друга кола, а Левски останал с ранения стражар и тръгнали за Ловеч. По пътя Никола и Христо са бити със сопи до забравяне да кажат този ли е Левски, но те и двамата казвали, че не го познават. Като стигнали до Стратиш, вместо из шосето да влязат, слезли направо през баира пеша, минали реката Осъм през пешия мост и влезли в конака. Левски затворили в стаята на стражарите, а Никола и Христо затворили по отделно. Никола ми каза, че щом пристигнали, наскоро влезе поп Кръстю в конака и отиде направо в стаята при Левски. Никола, после из пътя, като отивали за София, Левски му казал, че поп Кръстю, като влязъл при него, попитал го: „Как стана тая работа?” Левски му отговорил: „Стана каквато стана, то се мина вече”. Каза ми Никола, че каймакаминът, след като се уверил от поп Кръстя, че заловеният е същият Левски, тогава чак телеграфирал в Търново на мютасерафина (окръжен управител) и послед-

 
196

ният е поискал Левски. Това Никола чул от ключаря на затвора, който разправил пред арестантите с голямо възхищение и радост, че е уловил главния комита.” [1]

Тези свои трагични дни Никола Цветков Бакърджията споделя не само с Д. Пъшков, с когото е затворен в софийската тъмница, но по-късно ги споделя и с Д-р П. Стоянов [2], а тъй също и с Хр. Ив. Книговезеца [3]. Почти и на тримата разказва едно и също, с малко различие в казаното на Д-р П. Стоянов, а именно: Левски не му е казал за уговорената среща в Къкринското ханче с поп Кръстю.
 

Безспорни данни за предателството на поп Кръстю

Независимо от това твърдение на  Никола Цветков, то няма значение дали в онази трагична нощ Левски е имал или нямал нарочно определена среща с поп Кръстю в Къкринското ханче. Главното е това, че поп Кръстю знае движението на Левски — къде ще отседне, къде ще преспи и за къде ще тръгне. Това е достатъчно, за да покаже на турските власти къде да дирят Левски, точно къде биха могли да го заловят.

Наистина има данни, по които можем да установим по ясен и безспорен начин, че предателската, агент-провокаторската ръка на поп Кръстю се е намесила още в Къкринското ханче, а не по-късно, когато бива заловен Левски и закаран в конака при окръжния управител, както погрешно твърдят някои. В конака, при окръжния управител, поп Кръстю само установява и завършва своето най-гнусно и черно предателство, което може да се сравни само с предателството на Юда. Има данни, пред които не бива да затваряме очи, защото точно те сочат,
 

1. Вж. Д.Т.С., стр. 645. Из спомените на Д. Пъшков.

2. Д-р П. Стоянов. „Ловеч и ловчанско”, кн. IV.

3. Вж. Хр. Иванов. „Спомени”. А.Н.Б. II. В. п. 10. № 1021.

 
197

че поп Кръстю извършва предателството, още когато Левски тръгва към Къкринското ханче, за да нощува в него. Той насочва турските власти по следите му и им оказва онази услуга, която дотогава никой не им е оказвал. Ето какво разказва
 

Величка Хашнова:

„Величка, по баща поп Луканова, а по мъж Хашноwа, разказа, че след освобождаването на поп Кръстю от затвора на 18 ноември 1872 год. получила на три пъти писма, последователно хвърляни нощно време в двора й, на неин адрес, с подпис на Левски, със съдържание да занесе кореспонденцията му на нейното лозе и той (Левски) ще се яви да си я вземе. Обаче тя подозирала, че в тия писма се крие предателство, защото познала почерка на поп Кръстю.

Като получила след няколко дни и третото писмо, хвърлено през нощта в двора й с подпис „Левски” и със същото съдържание, убедила мъжа си да отидат на лозето, да опитат дали ще се яви Левски, като взели със себе си само мотики и лук да посеят, за да маскират отиването си. Там, на лозето, почнали да копаят и да садят лук. В това време видели, че към тях идат няколко души селяни с Горнопавликенско облекло. Като дошли при Величка и мъжа й, в тия въображаеми селяни познали началника на полицията и някои от полицейските стражари, въоръжени под селските дрехи. Обискирали ги и като не намерили нищо подозрително, казали им да си отидат. Като минавали покрай близката горица на лозето, съгледали поп Кръстю в горицата.” [1]

В предшествуващите страници видяхме, че Левски, преди да напусне Южна България, пише писмо до ЦК в Ловеч, където поменава за тези подхвърлени записки в „къщата на някой”, както пише той. От горното се вижда, че те са били подхвърлени
 

1. Вж. Д.Т.С., стр. 646. Спомените на Д. Пъшков.

 
198

в двора на Величка Хашнова. Не бива нито миг да се съмняваме, че е имало подхвърлени бележки, с които се иска комитските книжа да се занесат на лозето. Сам Левски установява това с писмото си, писано още по времето на тяхното подхвърляне. Този факт отбелязва и Д. Пъшков в спомените си, откъдето го заемаме, па макар и тези спомени да са писани след Освобождението по разказаното му от Величка Хашнова.

Нека забележим следното: 1. Тя познавала почерка на поп Кръстю. 2. Бележките са писани и подхвърлени в двора й, непосредствено след като той бива освободен от ареста. 3. Нейното съмнение се оправдава, когато отива на лозето и преоблечените стражари се явяват, обискирват ги и пр. Явно е, че поп Кръстю, в качеството си на „доносчик”, на агент-провокатор, както след малко ще видим, не можейки да им предаде Левски, тъй като той е бил в Южна България, задоволява се да им предаде в ръцете архивата му, която поп Кръстю не може да не знае къде се пази и крие. С идването на Левски в Ловеч той замисля и неговото предаване. Да се реши на това крайно средство, той е бил тласнат и от тревожния момент, в който е попаднал Ловчанският край. Вероятно поп Кръстю е смятал, че предателството му няма да бъде открито приживе, а след смъртта му — ако ще и потоп. Обикновено такива са разсъжденията на най-гнусните и черни предатели. Защото това е доносчик, агент-провокатор като Юда, а не обикновен предател, какъвто може да стане един деец при по-други обстоятелства, не от желание да услужи на врага и въпреки нежеланието да му бъде в помощ, каквото е предателството например, да речем, на Д. Общи.

Въпрос: Защо поп Кръстю не проявява това си старание по-рано, да речем, например една година преди това? Нали тогава турските власти със същата упоритост дирят и преследват Левски? Защо

 
199

толкова късно поп Кръстю извършва това? Поставяме тези въпроси, защото някои ги поставят вече и може би тези и подобни на тях въпроси са и причина да мислят, че поп Кръстю посочва и установява самоличността на Левски, след като бива заловен.

Не е трудно да се разбере защо поп Кръстю сега именно решава да предаде архивата на Левски, па и самия него. Защото само срещу такава голяма цена турските власти биха се решили да пуснат веднага на свобода един разкрит член на ЦК на БРЦК, какъвто е бил поп Кръстю. В качеството на ценен доносчик той се поставя веднага в служба на турските власти, които оценяват тази му роля, която той не закъснява да изиграе.

Толкоз повече, че моментът е сг`оден. Навсякъде е известно, че Д. Общи предава всички членове на организацията. В този свиреп и жесток хаос на голям провал и обща суматоха поп Кръстю би съумял да прикрие своето доносничество. Вероятно той е черпил насърчение и от друго: най-добрите деятели са изловени, ще бъдат съдени и избесени никой от тях не ще може да се завърне — доносническото му и подлото му дело ще останат скрити. Нещо повече, заради тези свои доноси, той трябва да бъде наказан със смърт — така повелява и постановява революционният устав. Кой ще издаде тази присъда? Кой ще я изпълни ? Най-добрите. Но те са арестувани, следователно вероломният и подъл поп Кръстю ще може да развее своя доноснически, агент-провокаторски байрак без някой да го открие; ще продължи своето черно предателско дело, което може да се сравнява само с делото на коварно-подлия Юда. Най-сетне, над всички тези съображения стои това за спасяването на собствената му кожа. Ще се поколебае ли попът заради себе си да пожали живота на Левски?

При тези обстоятелства той отпочва да разкрива цялата дейност на БРЦК още от момента на осно-

 
200

ваването му и да предава неговото смело революционно дело. Най-първо архивата, а сетне и Левски. Той посочва къде ще отседне и пренощува, за да отидат и го заловят. А след залавянето му, кой би могъл да установи самоличността на Левски? — Разбира се, пак поп Кръстю. Каква радост бликнала у каймакамина, когато чува от устата на поп Кръстю, че заловеният е Левски. Едва тогава той телеграфира на Търново. Обща радост обзема, както свидетелствува Никола Цветков Бакърджията, всички в участъка т ст най-големия турски управник до последното им оръдие.

Не случайно поп Кръстю е повикан да установи самоличността на Левски. Защо не извикват друг или защо не препратят заловеното лице в София това да установи Д. Общи? Разбира се, че не случайно поп Кръстю е извикан в участъка. Той е тяхно доверено лице, техен доносчик. В това отношение телеграмата е ясно-категорична.
 

Заслуга на Васил Шанов

Пръв В. Шанов можа да намери и  установи този важен документ. Той го разчете и направи достояние на читателите у нас, заедно с това установи предателската и доносническа роля на поп Кръстю. Дотогава мнозина у нас се мъчеха да оспорват това, други твърде ревностно се силеха да посочват „данни”, като пряко или косвено поемаха защитата му. Поради важността на този документ превеждаме го изцяло. „Книжата и оръжията, които се изпращат от Влашко за раздаване в Отоманската империя, първоначално са идвали в Ловеч до фабрикантина на пашкули Димитър, Вани Терзията, Марин Кафеджията и поп Кръстю. Даже от показанията на арестувания обирач на хазната и главатаря на комитите, изпратен първоначално от Влашко, се установява, че той (Д. Общи) чрез тях (гореизброените лица) е закупил за две хиляди и петстотин гроша

 
201

три коня: за себе си и за дякон Левски, който се търси, за да си служат при бунтуването на България, и че парите, които са се събирали от българите за изпращане на комитета във Влашко, сам той (Д. Общи) е отивал там да ги носи.

А пък понеже от показанията на другите лица, комитетски членове, които са арестувани, се установява, че парите били изпращани на тях (хората от Ловчанския комитет), той (Д. Общи) бе подложен на разпит и бе поискано от надлежното високо място разрешение да се обискират техните (на хората от Ловчанския комитет), за което бе съобщено официално във вилаета (Туна виляети).

В резултат от тоя обиск тук бяха докарани: поменатият фабрикант на пашкули Димитър, Марин и един друг свещеник, а за Ване Терзията ни се съобщи от ловчанския каймакамин, че той е заминал във Влашко да се учи. Но тъй като изпратеният свещеник не се оказа същото лице, за което се съобщи, че се числи в бунтовнически комитет, отговори се да се изпрати поп Кръстю.

Но тъй като поменатите Димитър и Марин, съгласно получените инструкции от своите другари, сега отказват да са взимали участие в това отвратително дело, то заповядайте на поп Кръстю да съобщи на господството как са устроили бунтовническото събрание в лозята на доносчика и още кои други лица от Ловеч участвуват в комитета, за да представим отговора на неговите показания на почтените лица от тукашната специална комисия, назначена със султанско ираде, по решение на министерския съвет, на които лица пристигането се очаква.

Също така моля, Ваше Сиятелство, да благоволите и ни изпратите по възможност най-скоро и цялата негова (на поп Кръстю), преписка, съдържаща донесенията му в качеството на тукашен доносник, отнасящи се до комитета, които донесения съставляват една негова похвална

 
202

дейност за народа и държавата (К. мой, Н. К.). Всеки случай това зависи от Вашата воля. № 1117 от 24 ноември 1872 г.” [1]

В. Шанов, като съобщава, че софийският окръжен управител отправя горната телеграма до търновския каймакамин, заключава, че поп Кръстю е правил своите доноси до търновския управител, а не до ловчанския, за да може да прикрие доносничеството си. Защото е имал по-голямо доверие на търновския каймакамин, от когото не се страхувал, че ще го издаде. Това заключение на г. В. Шанов е твърде основателно, тъй като би изглеждало странно предателското проявление на поп Кръстю — да отива чак в Търново да прави своите доноси.

В заключение г. В. Шанов пише: „Случайността днес иде да помогне, за да блесне самата истина. Бъдещият историк не ще се намира вече в затруднение. Поколението не ще се смущава, а ще се възмущава! Противоречията ще заглъхнат, „великата липса” на изричен и ясен документ стана велика действителност. Тая действителност бе намерена спотаена между купища стари турски документи, като че ли нарочно захвърлена още от създаването на Народната библиотека от нехайни или неосведомени хора, за да се крие едно престъпно дело, та по тоя начин да се появат препирни и критики между нашите книжовници и да се изхабят досега напразно толкова нерви, труд, хартия и мастило!. . .”

Тази телеграма-документ е толкова ясна и безспорна, че няма какво друго да добавим, освен да се има пред вид всякога нейното съдържание, когато става въпрос за черната предателска дейност на поп Кръстю. Не напразно народът казва: „предател като поп Кръстю”.
 

1. В. “Зора”, бр. 5362 от 13 май 1937 г. — София.

 
203

Не може и дума да става за правилно или неправилно тълкуване на телеграмата, когато в нея открито се казва кой е доносчикът и открито му изказват хвала и признателност. Казахме вече по какви причини поп Кръстю е проявил точно в този момент старание и се е решил на това крайно средство — да предаде и Левски.

Нека читателят не забравя и това, че телеграмата е от 24 ноември 1872 год., следователно още преди Левски да бъде хванат, то за поп Кръстю се говори, че е допринесъл полза за турската държава и официални представители на турската власт му отправят похвали за извършеното от него гнусно доносническо дело. И друго, не бива да забравяме тази свобода, която се дава на търновския каймакамин — да изпрати или да не изпрати „цялата преписка на доносчика, съдържаща донесенията”. Това зависи от вашата воля — се казва в телеграмата. Случайна ли е тази свобода, която се дава на търновския каймакамин? Не, това не е случайно, нито пък то е израз на куртоазия. Напротив, касае се да се изнесе, да се препрати преписката на доносчика, която той (търновския каймакамин) е пазил дотогава в тайна. Нейното изпращане би разкрило тайните й и за други хора, които не бивало да знаят това. Ето защо, предоставя се на търновския каймакамин да реши този въпрос по свое усмотрение, както той намери за добре.

В пълно съгласие с изтъкнатото до тук стои и следното: „За улавянето на Левски бил пратен старшият полицейски стражар Бошнак Юсин Чауш. Като се завърна от бягството в Руско-турската война в 1877 год., отидохме при него: Иван Драсов, Марин Луканов и Д. Пъшков. Запитахме го да ни разкаже как е уловен Левски и откъде знаеше, че Левски ще бъде тази вечер на Къкринското ханче. Бошнак Юсин каза, че го повикал каймакаминът и му заповядал да вземе със себе си 10 души

 
204

полицейски стражари и да отидат в Къкрино на ханчето да уловят Левски, като им дал строго нареждане да пазят да не го убият. На въпроса откъде знае каймакаминът, че Левски тая вечер ще бъде в Къкрино на ханчето, Юсин Чауш каза, че каймакаминът нищо не казал откъде знае, че Левски ще бъде в Къкрино тази вечер, обаче бейовете от идаре мезлиши (окр. съвет) говорили, че поп Кръстю съобщил за това.” [1]

Да се спираме ли на този цитат от спомените на Д. Пъшков? Да разчепкваме ли значението на това, което им казва изпратеният да залови Левски старши стражар? Мислим, че това не е нужно, но за онези, които слабо познават тези отношения на управител към своите подчинени — ще добавим няколко думи. Преди всичко каймакаминът говори с абсолютна сигурност, че Левски ще бъде тази вечер в ханчето, защото веднага с нареждането да отиде и го залови „дал строго нареждане да пазят да не го убият”. Ако той не знаеше и не беше известен, че Левски ще бъде в Къкринското ханче, то заповедта на каймакамина би имала малко по-друга редакция. Например да претърсят къра, да арестуват непознатите лица и т. н., но никога не би дал нарежданията си, както ни ги съобщава Бошнак Юсин Чауш — да отиде да залови Левски и да пази да не го убият. Ако един управител не съобщава на своя подчинен откъде знае това, то той не може да не сподели тази новина с някой от бейовете на окръж. съвет, а един от тях, като узнае, останалите лесно научават. При това положение не бива да ни учудва, че после говорили по-между си те — поп Кръстю съобщил за това.
 

Какво казва баба Марийка Николчева

Не бива да забравяме и това какво разказвала  баба Марийка Николчева на Д. Пъшков. „Баба Марийка Николчева, нейната къща беше една от тайните къщи, в които се криеше Левски, раз-
 

1. Из спомените на Д. Пъшков. Д.Т.С., стр. 647.

 
205

казва ми, че след като ни арестуваха с Марин поп Луканов и откараха в София да ни съдят, Левски се завърнал от Стара Загора в Ловеч и се установил в нейната къща в Дръстене, в която имал среща с поп Кръстя. Разговорът им бил доста разпален и на двамата, тя, баба Марийка, дочула, че Левски му казал на поп Кръстя да дойдеш утре вечер в Къкрино при Христо Латинеца да си разчистим сметките. По улиците кръстосвали стражари покрай къщата на баба Марийка Николчева, когато поп Кръстю и Левски били в къщата й. Баба Марийка замолила поп Кръстя да се отстранят с Левски да не би стражарите да дойдат да ги арестуват. Поп Кръстю казал да не се бои, няма да стане нищо. Обаче Левски е бил доста разтревожен, каза баба Марийка.” [1]

Не са ли тези думи в протизоречие с разказаното ни от Никола Цветков Бакърджията, който говори, че Левски не му казал нито дума за някаква среща с поп Кръстю, когато отседнали да нощуват в Къкринското ханче? Като знаем, че Левски не е съобщавал никога и никому за неща, които се отнасят до друго лице, като си спомним с каква строгост той пише на Д. Хр. Попов да забележи на брат си да не разпечатва писмата, които не се отнасят до него, и като знаем какво е неговото отношение за запазване на организационната тайна, то лесно е да схванем, че Левски не е съобщил на Никола Цветков за уречената среща с поп Кръстю. Освен това, спокойствието, което проявил поп Кръстю, когато се въртели стражари около къщата на баба Марийка, е спокойствие от съмнително естество. Нали е ортак с турските власти, нали е ходил вече веднаж в участъка и е освободен, нали им е засвидетелствувал толкова голямо доверие на доносчик и им съдействува, то ще бъде
 

1. Из спомените на Д. Пъшков. Д.Т.С., стр. 647.

 
206

не само спокоен, а нещо много повече — и радостен дори. А Левски в това стражарско минаване сигурно се е досещал за предателската роля на българския Юда.

Тревогата, която е изпитал Левски, не е тревога, предизвикана от страх, че ще бъде уловен, а от мизерния начин, по който ще бъде извършено това. Нека не забравяме, че Левски, докато е още в Южна България, живее вече с мисълта за предстоящото предателство, а като пристига в Ловеч и като вижда стражари около къщата, където се срещнали с поп Кръстя, той вероятно е подозирал вече къкринската Голгота.

Ето защо, казахме и подчертаваме, че поп Кръстю, както е видно от посочената телеграма - документ, играе ролята на доносчик и тази му забележително-похвална за турските власти доносническа дейност, а гнусно-отвратителна и предателски-гибелна за българското освободително движение достига своя връх, когато започва провалът на Вътрешната революционна организация. Тъкмо поради тази причина още в предшествуващите страници казахме: Д. Общи показа и посочи много от дейците, насочи предателски турските власти към организацията, а поп Кръстю, като гнусен доносчик — довърши останалото. Това не ще рече, че Д. Общи и поп Кръстю са били в съюз, че между предателските проявления на единия и другия няма разлика, напротив, такава има и тя е огромна [1], но факт е, че поп Кръстю получава насърчение от станалия с невероятно големи размери провал. Иначе би изглеждала странна мисълта защо по-рано той не е предал Левски, а тъкмо в този момент. Това не ще рече, че поп Кръстю още от първия момент при съставянето на
 

1. Вж. „В. Левски и Д. Общи”. Н. Кондарев, стр. 16 и следв.

 
207

комитета в неговото лозе започва да издава всичко, но той прави това, когато неговата кожа е застрашена, когато са нанесени първите поражения на организацията, когато започва провалът. В този момент той разказва всичко на търновския каймакамин, за цялата дейност на комитета още от момента на съставянето му, както това би направил един доброволно съгласил се да служи на турските власти доносчик.

Казваме и подчертаваме още следното: поп Кръстю предава Левски в Къкринското ханче, както е видно от горепосочените документи, на непосредствено разпитани и записани разкази на хора, които са взели участие в залавянето на Левски, в случая разказаното от Бошнак Юсин Чауш. Когато пък поп Кръстю е бил извикан в конака след залавянето на Левски, той само е установил, че усилията на турските власти са увенчани с успех и заловеният не е друг никой, освен търсеният опасен за турската държава и власт, а скъп и мил, незабравим за българския народ революционер.

При това положение, струва ни се, че народният поет Иван Вазов е имал право да изрази това гнусно предателство в стихотворението си „Левски” по следния начин:

„Той биде предаден и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя нисък роб,
Тоз позор за бога, туй петно за храма,
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден с ниско чело,
Пратен на земята не се знае защо,
Тоз издайник грозен и божий служител,
Който тая титла без срам бе похитил,
На кого устата, пълни с яд и злост,
Изрекоха подло: „Фанете тогос!”
На кого ръката не благословия,
A издайство свърши, и гръм не строши я,


 
208

А чието име не ще спомена
От страх мойта песен да не оскверна,
И кого родила една майка луда,
Който равен в ада има само Юда,
Фърли в плач и жалост цял народ тогас,
И тоз човек йоще живей между нас!” [1]


С това народният поет не само напомня за това черно предателство и се възмущава от него, но със сила предава своето възмущение и на поколенията. Днес това възмущение не само не заглъхва, но се засилва, защото то е предизвикано от едно действително черно и действително опасно доносничество, което възбужда ярост и възмущение още тогава сред целия български народ и особено между вътрешните дейци и цялата революционна българска емиграция във Влашко. Защото те първи ясно разбират и чувствуват голямата, почти с нищо незаменима загуба.

Едни от тях замислят как да го освободят, други жалят за него, а нашите видни революционери Ботев и Каравелов пишат статии, изпълнени с ярост и злъч срещу предателя-доносчик.

Нека видим как Л. Каравелов посреща предаването на Левски, какви са първите му сведения и какво е отношението му към това доносничество. „Научаваме се — пише Каравелов във в. “Независимост” — из достоверен източник, че покойният Васил Левски е предаден от двама Ловчанлий. Един от тях, по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е отявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тука е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство.” [2]
 

1. „Левски”, стихотворение от Ив. Вазов.

2. В. „Независимост”, бр. 38. г. III., 1873 г., а у Д.Т.С., стр. 601.

 
209

По-късно Каравелов получава по-сигурни данни за предаването на Левски, за да може да се изкаже и да излее своята ярост и омраза върху доносчика. „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие; а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати. Няколко честни българи съветвали Василя да не ходи при поп Кръстя; но той ги не послушал, защото поп Кръстю е бил председател на един от частните комитети. Когато Васил излязъл из поп Кръстевата къща, той бил хванат от заптията. На поп Кръстя дали едно „аферим”, едно горчиво кафе, сто лири и един хат и обещали му се да го не преследват за неговите стари грехове. У поп Кръстя има около 100 лири Василеви пари. Сега засега почти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки българин го нарича Юда и го презира. Презират го даже и турците. „Ако тоя поп да би бил човек, то не би издавал своите братя”, говорят турците. Тоя предател беше дошъл преди малко време в града ни, но нашите граждани го приеха така, както не са приемали и най-гнуснавите гадове. Братът на поп Кръстя бяше нападнат между селата Метрополия и Тръстеник от десетина души черкези. Той са даврандисал, ранил троица и мислил да побегне; но множеството му надвило и изсекло го на парчета. Черкезите му са вземали около 10 хиляди гроша. Поп Кръстю беше дошъл в града ни като даваджия. Преди да убият поп Кръстювия брат, същите черкези бяха обрали пощата, която отивала из Плевен за Видин. Пощата нямала пари. Разбойниците вземали от куриера един сахат и около 2 хиляди гроша; а от брата на поп Кръстя една дреха и един револвер. Когато се уловиха черкезите, то тия неща се намериха у тях. Най-напред правителството говореше, че

 
210

братът на поп Кръстя е убит от комитета и захванало беше да върлува изново, но когато неговите неща се намериха у ония исти разбойници, които бяха обрали и пощата и които познаваше куриерът, то са умири и напусна своите преследвания. Разбира се, че черкезите имат пълно право да правят всевъзможни насилия. Правителството ги не преследва. Една черкезка чета се разхожда между Никополската и Плевенската каза; но местните власти делят с нея награбеното, следователно, разбойниците действуват съвсем независимо. Когато се мислеше, че разбойниците са българе, които носят название „комита”, то местните власти бяха подигнали всичките селяни да ги гонят; а когато са откри, че тия чети са черкезски, то каймакамите захванаха изново да пушат наргелета си и да дремят от пиянство. Когато из гореказаната чета бяха наранени двамина от поп Кръстювия брат, то четата си отмъстила на две българчета-овчарчета. Тия деца бяха заклани близо до Плевен. Да ви разкажа и едно твърде чудно нещо. Няколко турчина са сбиле между себе си и двамина са наранили тежко. Правителството хвана ранените, но тия не пожелаха да кажат кой ги е наранил. Помислете си сега какви са турците и какви сме ние? Турците защищават даже и своите убийци, а ние са издаваме като бабички.” [1]

Разбира се, и тук Каравелов не е на ясно за причините около предаването на Левски, но правилно долавя отвращението на българския народ от поп Кръстю и правилно характеризира ролята му на български Юда. Сега, при новото откритие на историческите документи и особено телеграмата, Каравелов сигурно би добавил, че попът е извършил това не само за пари, но поради гнусните качества, които е имал. Той сигурно би казал, че
 

1. В. „Независимост”, бр. 47, стр. 375, г. III., 1873 г., а у Д.Т.С., стр. 601.

 
211

предателската змия е свила гнездо в пазвата на Вътрешната революционна организация още в момента на създаването й; сигурно би заявил, че поп Кръстю още от първия момент мислил не за народа си, а за кожата си; че пред Левски и вътрешните дейци върши едно, а пред турските власти друго, като им сътрудничи трогателно-щедро и вярно. Това най-добре е показано, както видяхме, в телеграмата, която софийският окръжен управител отправя до търновския каймакамин, с която хвали и насърчава поп Кръстю още на 24 ноември 1872 год., преди още да е предал Левски. А какви ли похвали и благодарности е получил поп Кръстю от турските власти, след като им е посочил и предал Левски? Безспорно — безгранично големи.
 

Всеки му обръща гърба си

Още по-интересни данни публикува  Каравелов във в. „Независимост” за отношението на народа към поп Кръстю, след като той извършва черното и отвратително предателство. „Из Ловеч являват, че поп Кръстю, който преди година и половина предаде на турците своето стадо, е афаросан от народната съвест и от чистотата на човечеството. Ако тоя изрод излезе в черковата да раздава нафора, то нито един от верующите се не приближава до него; ако върви из пътя, то всеки му обръща гърба си; ако иде в някоя къща, то или бягат от него, или го посрещат без език и с очевидна ненавист, като че ли е евреин или като че ли е брат на Юда (Разбира се, че му е брат. Р.). Мнозина му говорят в очите, че той е предател и че е проклет от бога: но той мълчи като черен гроб и върви из пътя като подивял.” [1]

Такова е било отношението на народа ни към доносчика поп Кръстю, такова е било и към всеки
 

1. В. „Независимост” г. III., бр. 43.

 
212

предател, който заради своето лично аз и за своята кожа е бил готов да предаде другарите си и да продаде народа си. Справедливо отношение и още по-справедлива награда за всеки предател-доносчик.

Още по-голямо е възмущението и на другия наш голям деятел от епохата на Възраждането — Ботев. Във всичко по-велик от другите, и в поезията, и в политическите си статии, и в хумора-сатирата, и в своя политически нюх, и в умението да наблюдава и вижда нещата по-далеч от другите, и в злобата и възмущението си, и в радостта и любовта си, той не е могъл да посрещне със спокойствие това предателство на Левски, с когото го свързват толкова скъпи спомени.

Ето защо Ботев дава израз на своето възмущение срещу предателя и го характеризира като най-черно и „смрадливо куче” в света.
 

Поп Кръстю официален шпионин

„Познатият вече предател и убиец на покойния Васил Левски в последно време е станал официален шпионин. Аз говоря за поп Кръстя Неделков, който и до днес още се счита за християнин и който служи в черквите на божествена служба. Тоя иерей направи преди десетина дена и друга една гнуснава пакост, която свидетелствува твърде ясно, че поп Кръстю принадлежи в числото на ония отчаяни хаирсъзи, които се не срещат не само между християните на восток и запад, но и между гърците. Преди три недели поп Кръстю отишел в Троян да купува шаеци (а нима поповете имат право да правят търговия?) и да ги препродава на търговците. А истина ли е всичко това? — Аз ви уверявам, че неговата мисия е била съвсем друга. Тоя български изрод беше изпроводен от правителството да търси някакви си „комитети”, т. е. да шпионира и

 
213

да клевети невинните селяни. Не преминаха нито пет дена после неговото отиване в това село, а 7—8 души младежи бяха вече уловени и оковани в железа. Тия нещастни хорица са: Пенчо х. Василев, брат му Димитър, Васил Бочев, поп Костовото момче и др. Тия сиромаси са затворени, а бог знае каква съдба ще ги постигне. Аз мисля, че и те ще да си изпатят съвсем невинно онова, щото си изпатиха и нашите ловчалии Марин Л. Попов и Димитър Н. Пъшков. Трябва да ви кажа и това, че почти всичките ловчалии (освен безгрешните чорбаджии) са настръхнали от страх и се вардят от поп Кръстя като от чумата. Много майки проклинат това смрадливо куче и молят бога за отмъщение! И така, днес стана вече твърде ясно, че поп Кръстю е официален шпионин. Ако вие да би се срещнали с тоя човек, то би трябвало да си помислите, че той е някой архимандрит или някой владика. Лицето му блести като месечина от дървено масло, от лой и от чорбаджийско лустро; дрехите му се лъщят от коприна; в къщата му, която той направи преди малко време, се намира цял харем момичета и вдовици (измикярки); а хатът му цвили и сваля звездите. Така не могат да живеят ни владиците. Освен това, поп Кръстю води след себе си и оланин. И така, тоя изрод събира плодове от своето предателство и блаженствува от всяка една страна. Трябва да ви кажа и това, че той се не покорява даже ни на епископа си; а дядо Аверкия има доста причини да мълчи и да се потая (?). А ще ли народът ни да търпи тия изроди още дълго време? — Аз мога смело да ви кажа, че това не е вече възможно. Но вие твърде лесно можете да ми предложите следния въпрос: „А нима между вази се не намира нито едно юнашко сърце, което да избави народа си от тоя изедник и да отмъсти и за покойния Левски, и за ония невинни деца, които гният по Деарбекирските тъмници?” — Почакайте още малко.

 
214

Ако в нашите сърца има нелицемерна честност, то ние ще да покажем своята сила.” [1]

Всеки, който е чел внимателно Ботев, веднага разбира, че горните редове са написани от него, разбира силата на неговото възмущение и справедливостта на негодуванието му. Винаги неговото възмущение и презрение към предателя-доносчим ще бъде четено и присъединявано към общото презрение на народа против поп Кръстю.

Това възмущение на нашите революционери не е било изолирано, напротив, то отговаряло на възмущението на целия български народ от доносчика, едновременно с това вътрешните дейци замислили как да спасят и освободят Апостола. Те искрено скърбели за него, страдали силно и се питали как да му помогнат, как да го изтръгнат от ноктите на турските заптиета. На тяхно място може би Левски би измислил нещо по-сериозно, но всичко замислено от вътрешните дейци за освобождението му не довело до сериозна акция. Най-сетне, те се убедили, че не могат да го освободят и останали с тежката мъка за загубата му, която ги потиснала още по-силно и пробождала още по-дълбоко.
 

На път за София

След като поп Кръстю предава Левски след като установява, че действително заловеният е той и акцията на турските заптиета, предизвикана от неговото доносничество, е дала исканите радостни и тържествени резултати за турските власти, то Левски, заедно с Христо Латинеца и Никола Цветков Бакърджията били здраво вързани, оковани и подкарани за София. Вестта за залавянето на Левски със силата на мълния се разнесла из цяла България, а в Ловеч се знаели вече и подробности по предаването му. На път за София те били прекарани през Тър-
 

1. В. „Независимост”, г. IV, брой 23.

 
215

ново. Там се научават за това печално и жестоко събитие; всички дейци, особено Христо Иванов Книговезецът, поразени от случилото се, мислят как да избавят Апостола. В спомените си той пише за мислите, които са ги вълнували, и проектите им в тази насока, както и за трогателно-тежкото свиждане с арестуваните. „На 1872 г., декември 27, като се известихме от телеграфа, че е уловен Васил Левски, не повярвахме, защото беше и отец Матея по работа навън. Казаха ми, че той е хванат нейде, но на 28 се изявихме точно, щото е ранен и името му е Дякон Левский. Преди всичко събрахме се, та се посъветвахме какво да правим? Решихме постоянство, друго нищо. Като си видяхме силите, щото на приказка бяхме много, но на работа малко, и то като се изплашиха, че останахме Христо Бунито и Иванчо Захарлията. Другите и под земята да ги търсиш ги няма. Премислихме, ако излезем, за да се мъчиме да ги отървеме, не знаем дали ще сполучим, и може да е ранен и ще бъде без полза. Още и зимно време, и ще вдигнем голямо вълнение и няма къде да се потулиме през зимата. Решихме да видим театъра какво следствие ще вземе и да видим с очи тези кои са момчетата. Ето ги след трети, че ги карат с един голям калабалък, около 200 души конница. Аз излязох пред дюкяна на вратата да гледам и като погледнах отдалеч, видях Васил Левски, че е зачулен с един ямурлук и си върти очите ту нагоре, ту надолу, но и аз го гледах все в очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но един път ме съгледа и ми кимна с глава, вместо „добър вечер” и с жални очи ме погледна, вместо „прощавай”, и замина колата бързо. След него иде още една кола, кога погледнах, че то единия лелина ми син (братовчед), а другия — брат ми (Никола Бакърджиев, б. м. Н. К.). Аз не знаех в какво положение се намирах. Но стоях пред вратата побледнял. Като изминаха, аз реших да

 
216

отида на конака да им занеса по за десет пари тютюн и дано се науча какво е станало, та са хванали и тримата живи. Но ме върнаха някои приятели, като ми казаха, че няма да те пуснат. Върнах се, намерих Иван и Христа и им казах какво да правим, щото и тримата са здрави, но те ми казаха, щото Васил Левски бил ранен в главата, до ухото в лявата страна, щото покрай мене минаха с дясната страна и забулен, та не можах да видя превързаната му рана. Питахме се какво да правим ? Отидохме, че обадихме на доктор С. Антонов, когото викат да му гледат раната, дано изпита от него нещо, проводихме Джорджа Момчов и да ни обади на другия ден. Най-подир решихме да запалим конака или да изгорят, или да се отърве някой от тях, но казаха сутринта, че пачаврите паднали на празно място и нищо не подействуваха. Ние мислехме, че ще ги държат още някой ден, но на другия ден, преди зори, ги прекарали за София и аз не можах да ги видя вече. Това ми беше последното виждане с покойния най-мил и драг приятел, след това останахме ние като гръмнати. . .” [1]

В тази точка от спомените си Христо Иванов е особено трогателен и силен, може би обстоятелствата, при които е видял за последен път Левски, са дали този забележителен отпечатък в паметта му, за да ни разкаже, макар и по-късно, това. В такива моменти погледите говорят повече от думите; чрез тях се дава израз на онази другарска връзка, която свързва Левски с Христо Иванов още от Първата легия на 1862 год. Това са погледи, в дъното на които блести миналото и се вижда дълбоката печал на скъпата раздяла на най-скъпия от скъпите. Това са часове на раздяла при особено трагично-тежки обстоятелства, когато и двамата са прободени от съзнанието, че за последен път се
 

1. Хр. Иванов. Спомени. А.Н.Б. II. В. п. 10. № 1021.

 
217

виждат и още по-тежката мъка за поразяваща свирепа и жестока действителност, в която е попаднал Левски. Това са часове на потискаща мъка и пронизваща болка и за двамата, без обаче да падат в паника и в мрежата на опасно-гибелното отчаяние.

По-сериозна акция за освобождението на Левски замислят в Чирпан; те разискват върху този въпрос и вземат конкретно решение, което мислят да осъществят. За тази цел те изпращат нарочен делегат до София да следи развитието на събитията и редовно да им съобщава как и кога ще подкарат арестуваните заедно с Левски за Цариград. Такива са били пресмятанията и надеждите им, че Левски ще бъде съден в Цариград, а не в София. Всичко това добре е запазено и записано в спомените на Иван Андонов. „За участта на Левски, че бил предаден и уловен в Къкринското ханче, ние се известихме едвам на 6 януари 1873 год. — Вечерта се събрахме в Чирпан в дома на Петко Филипов, гдето Стою Филипов, като негов брат, живееше в къщата му.

Тази новина за участта на великия революционер ни порази и обезуми. Ние всички плакахме с горчиви сълзи до забрава. При нас тогава бяха Иван Митев и Васил Джизаков. От тях някой проговори, че чул, какво Дяконът бил предаден от някой си поп от града Ловеч, който бил поставил една жена да следи и изучава чрез верни хора на Дякона и посветени по-рано в работите на комитета, де се крие Апостолът на българската свобода и накъде и кога ще пътува.

След това ние решихме да съберем пари помежду си, за да може да изпратим едно вярно лице да отиде в София да следи какво ще се случи с Левски и да ни извести. Ние предполагахме, че Левски ще бъде откаран в Цариград, понеже имаше слух, че султанът се много интересувал да види лично този прочут „Дервишоглу Арслан”, който

 
218

цели 10 години е подкопавал неговата империя и толкова грижливо се е укривал, че станал е недостигаем за царските власти.

И в случай, че го откарат в Цариград, ние бяхме решили, когато минава през Хаджи Ейлес (Борисовград), посред бял ден да нападнем охраната и да освободим бащата на българската революция. На 15 януари ние отидохме нощя в къщата на моя братовчед Саво Манолов в с. Мурсалково (сега преименувано в с. Спасово, Чирпанско, б. м. Н. К.) и там организирахме една чета от 10 души, която подведохме под клетва. Съставът й беше от 7 граждани и 3 селяни. В това съзаклятие влизаше и Дончо Йовков, родом от гр. Сопот, по занятие фесчия в Стара Загора (Дончо Йовков фесчията е убит през 1876 год. в четата на Дюстабанов, б. на Ив. Андонов). Той беше определен по жребие да тръгне за София да узнае и съобщи своевременно на комитета за съдбата на Левски. Към 28 януари той тръгна от Чирпан за София и се завърна към 15 февруари и ни съобщи, че когато пристигнал в София, на 8 февруари се научил, че Левски бил вече обесен. Това потресающе известие ние научихме още на 10 февруари, че Левски бил обесен на 6 същия месец 1873 год. За смъртта на великия покойник ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб. . .” [1]

Изобщо това са грижите и усилията положени за освобождението на Левски. Те изразяват по един ясен начин любовта към него и отвращение от доносчика поп Кръстю. Макар тяхната акция да не довежда до желаните резултати, все пак тя е забележителна и ни говори как посреща българският
 

1. Ив. Андонов. „Спомените ми от турско време”. Пловдив, 1927 год., стр. 29 и следв.

 
219

народ голямата загуба — залавянето на Левски и затварянето му в софийските казарми.

Забележително е държанието на Левски пред турските заптиета при следствието и пред съда, държание, което завинаги ще учудва по своята съобразителност, твърдост и решителност.


[Previous] [Next]
[Back to Index]