Васил Левски. Биография
Н. Кондарев
 
7. ЛЕВСКИ ПРЕД ТУРСКИТЕ ВЛАСТИ И СЪДА
Стоян Заимов разказва
Съобразителност и твърдост пред съда
Дидо Пеев в присъствието на Левски
Левски оспорва твърденията на Дидо Пеев


Левски, това е единственият деятел от преди Освобождението, който преминава през всички изпитания, дори най-подир и бесилката, сякаш да покаже колко велик и издържан е той навсякъде, при всички условия и при всяко развитие на освободителната борба. Ако Каравелов прекарва тежките задгранични емигрантски години, бори се и устоява народната борба в периода на своята революционна дейност при сравнително по добри условия; ако Ботев остава докрай верен на своите революционни разбирания, но при сравнително по-други условия, то Левски прекарва и преживява тежестите на емигранта-революционер, безстрашно ходи между българския народ, създава цяла епоха на тежък революционен живот и най-подир бива предаден и заловен, може би, за да изпита тежката участ на заловените и арестувани дейци и да ни покаже не само какъв е бил в народната борба, но и какъв е, когато е в ръцете на заптиета, в ръцете на турския произвол, в ръцете на турските съдии и когато бива изправен пред студените стълбове на черното бесило. Може би, поставен в тези жестоки условия, той проявява слабост, мисли за кожата си, изказва съмнение в делото, проявява несъобразителност и позори народната революционна чест? Нито капка от подобни проявления, нито грам от съмнение в делото, за което се бори и умря, напротив, и тук той показва величие, което учудва, пример, който ще служи за вечно назидание и поука колко велик


220

е бил и трябвало да бъде истинският народен деец в освободителната борба.

Както разказва в спомените си Д. Пъшков, когато запират при него Н. Цветков, той му се оплаква, че по пътя за София са били много измъчвани или, както се изразява, „зле са ги третирали”. [1]

Въпреки това, Левски през всичкото време мислил само за другарите си и за народното дело, мислил да спасява тях, а не себе си. Захари Стоянов бележи, че когато на 4 януари 1873 год., конвоят поздравил калната София, Левски дал последните си разпореждания на Николчо Бакърджията, като му казал: „Аз отивам вече! Страшно е да не пострада и Христо Цонев, понеже и него познава Димитър Общи, а ти ще останеш свободен. Много здраве на всички братя и приятели... Кажи им да ми простят, ако в нещо съм ги докачил или разсърдил ... Кажи им, че моята обязаност беше твърде тежка. Нека никой от тях се не бои, защото аз много повече ще гледам тях да запазя ...” [2]

След това те биват разделени — Николчо Бакърджията затворен при Д. Пъшков, а Левски отделят сам и го задържат в софийските казарми. Тук започва разпитът, полицейското следствие, съдебно дирене или ту едното, ту другото, тъй като в Турско тези разследвания нито са били разграничавани, нито пък са имали някакъв ред. Всичко е било поставено върху турските съдебни везни на произвола, на тормоза, на който биват подложени нашите народни дейци. За тормоза на Левски говори и Каравелов. „Из България ни явяват за смъртта на покойния Васил Левски следното: „Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затво-
 

1. Вж. в. „Независимост”, бр. 47 от 1873 год. или у Д.Т.С., стр. 601.

2. Вж. Зах. Стоянов. “Биография на В. Левски”, стр. 127.


221

рен в казармата, то низамите, по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. В това време низамите захващат да го тласкат така, щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този българин-светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памет.” [1]

Макар това съобщение от България до Каравелова за мъките, на които е бил подложен Левски, да са преувеличени, макар че зъбите на Левски са останали здрави, а с ножове не е бил мушкан, все пак, неговата участ е била твърде тежка и мъчителна. Той е бил разпитван на няколко пъти, подставян на очна ставка с повечето от арестуваните дейци, най-много с Д. Общи. През всичкото време той остава твърд на дадената клетва и проявява забележителна вярност към делото и другарите си. Никого не издава, нито едно име не поменава. Не напразно народният поет Иван Вазов с възхищение пише за това.

„Окован и кървав, в тъмница ръгнат.
Апостолът беше на мъки подвъргнат
Ужасни. Напразно! Те нямаха власт
Над тази душа яка. Ни вопъл, ни глас,
Ни молба, ни клетва, ни болно стенание,
Не издаде в мрака туй гордо страдание!
Смъртта беше близо, но страхът далеч.
И той не прошушна предателска реч.
И на вси въпроси — грозно изпитание —
Един ответ даде и едно мълчание,
И казваше: „Аз съм Левски! Ей ме на!”
И никое име той не спомена ...” [2]


1. Из в. “Независимост”, г. III., 1873 г., стр. 374.

2. “Левски”, стих. от Ив. Вазов.


222

С подобно възхищение и гордост се е отнесъл и се отнася целият български народ към държанието на Левски, неизразимо съчувствие, мъка и любов събуждало и събужда неговото име във всяко честно българско сърце.
 

Стоян Заимов разказва

И Стоян Заимов разказва с възхищение и възторг за държанието на Левски пред съда. След малко, като сравним разказаното от него с протоколите, които В. Т. Хиндалов превежда, ще видим, че възхищението на Стоян Заимов отговаря на действителното държание и геройството на Левски пред турските съдии. „От Ловеч завели Левски през Севлиево в Търново, ала получила се заповед да го закарат в София, гдето заседавали царските съдници, между които бил и българинът хаджи Иванчо Пенчович.

В София раните на Левски позаздравели и на 9 януари 1873 год., във войнишки шинел, с превързана глава и ръка, с измързнало ухо, го извели пред съда, дето председателят Саид паша пита, а Левски отговаря:

— Името ви?

— Васил Иванов, още ме казват дякон Левски.

— И още се казвате Дервиш-оглу-Арслан или Кешиш Първан — добавил Саид паша. — Защо носите толкова имена?

— За разнообразие — отговорил усмихнато Левски.

— От намерените книжа и от разказите на Общи и другите излиза, че Вие сте един от главните членове на „привременното правителство в България”?

— Какви книжа и какъв Общи? — с преструвка попитал Левски.

Тогава съдниците изтърсили пред Левски цял куп от комитетски книжа, протоколи, устави, тайни писма и портрети на Каравелов, Раковски, X. Димитър, Ст. Караджа, Общи, Кънчев и други.


223

— Познавате ли някои от тези ? —- попитал Саид паша, като показал портретите.

— Всички и никого — отговорил Левски.

— Общи дедиклери познавате ли?

— Не.

— Познавате ли поп Луканов Марин, Тодор Пеев, Христо Ковачев? — Пашата изброил имената на други някои комитетски хора.

— Познавам всички и никого!

— С това какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не познавам никого.

— Пет години става скитате по градове и села, та нима никого не познавате?

— Лицата за мен не са важни, ето защо и никого не познавам.

— Кажете, кое считате за важно?

— Делото на привременното правителство.

— Какви са намеренията на привременното правителство ?

— Четете устава.

— По чия заповед ставаха политическите убийства?

— По моя лична заповед.

— Кой изпълняваше заповедите ви?

— Определените за тая работа хора.

— Кои са те?

— Не ги познавам.

— От кого купихте белгийските шишинета?

— От търговеца, който ги продава.

— Къде живее този търговец?

— Не знам.

— Револверите от кого купихте?

— От същия търговец.

— На какви средства купихте оръжието?

— На комитетските пари.

— Кой ви даде комитетските пари?

— Всички и никой.

— Где се намира привременното правителство?

— Всякъде и никъде.


224

— Не сте ли доволни от черковните правдини и свободи, дадени на българите с ферман, та избрахте пътя на бунта?

— Дадените черковни правдини имат цената на магарешката сянка! Под тази сянка могат да блаженствуват само старците, бабите и конашките чорбаджии... Ние, младежите, искаме политически правдини и свободи, а без бунт такива правдини не се добиват.

— Бунтът много свят ще изтреби — се обадил Пенчович ефенди.

— Нима без бунт малко свят гине под сатъра на агите?

— Не се ли пишманите за извършените политически убийства?

— Толкоз, колкото се пишманят и агите, които колят ратаите за личното си удоволствие!...

— Признавате ли се за виновен?

— Толкова, колкото и съдиите се признават за виновни, когато осъдят някого на смърт и заповядат на заптиите да го обесят или пък със сатър да го заколят...

— Не искате ли милосърдието и прошката на падишаха?

— Милост от никого не диря!

На 11 януари съдиите наредили лична ставка на Левски с Общи и в присъствието на тях Левски заплюл Общи и с това се свършила личната ставка.” [1]

До скоро, па и днес някои още смятат, че Ст. Заимов съчинява горното или най-малкото преувеличава и засилва държанието на Левски пред съда, като предава на белетристичен език случки из нашето революционно минало. В много отношения за други случки и събития, разказани от него, това е така, той преувеличава и никак не се съобразява с действителността. Съвсем обаче не преувеличава за
 

1. Из “Миналото” от Ст. Заимов, стр. 175 и следв.


225

държанието на Левски пред съда, макар и за него да говори със свойствения си белетристичен език. Най-добре това се вижда от обвинителния акт и разпита на Левски, които имаме вече в превод от Владимир Хиндалов. Без наличността на тези документи бихме могли, макар и малко, да се съмняваме в разказаното от Ст. Заимов, относно държанието на Левски пред съда.

Сега обаче, когато преводите са на лице и са достояние на българския читател, виждаме, че няма преувеличаване, а има подчертаване на героичното държание на Левски. Ето защо, не е съмнението, което трябва да ни занимава, а възхищението е, което трябва да ни завладява и да се предава от поколение на поколение.

Левски се стреми да прикрие своите следи, пази се да не помене нито едно име, а когато е изправен на лична ставка с заловените, той отрича да ги е виждал, тъй като с никого и никъде не се е срещал на открито, а винаги с нарочен знак се явявал при тях и те при него. Той не можел да им назове нито едно име. Дори той прибягва до хитростта да казва, че се явявал с маска на лице [1], но никога не е могъл да знае кои и какви са на вид хората, с които е имал работа. Тук ще процитираме разпита му пред съда, според преведените протоколи от В. Т. Хиндалов.
 

Съобразителност и твърдост пред съда

Въпрос. Ти в завчерашния си разпит беше разправил, че само три пъти си идвал от Букурещ насам. Първия път — да раздадеш писма по организирането на куриерската служба, втория път — да разпространяваш печатните
 

1. В един документ на австрийския консул за съденето на Левски се казва: “Той (Левски, б. м. Н. К.) не бил познавал първенците на тамошния комитет, защото те винаги, когато говорили с него, носили маска на лицето. . .” (Вж. „Възпоменателен лист—Левски”. БИД, стр. 21, 1940 г., София).


226

наставления и третия път — когато си идвал през Цариград, си бил заловен. Обаче ти нищо не казваш по следното: че си идвал насам много пъти и дълго време си обикалял по селата; че си организирал местни комитети; че в общи заседания с тях си давал и си съобщавал наставленията на Букурещкия комитет; че си потиквал и насърчавал хората да прегърнат делото на организацията, че много пъти си събирал пари за покупка на оръжие и припаси; че си поел председателството на главния Ловчански комитет под названието „Арслан Дервиш-оглу” и че вследствие на това си водил дълга преписка с Букурещкия комитет, както и с комитетите в страната ни. За всичко това как е станало разправи едно по едно с всичките му подробности.

Отговор. Всички съобщения до комитетите идваха от Букурещкия централен комитет и аз ги предавах тук на местните комитети. В повечето случаи предавах съобщенията без никаква промяна, но понякога, ако намирах за нужно, прибавях и нещо от мене, ала винаги под моя отговорност и подпис. Що се отнася до обиколката ми по градове и села, тя нямаше за цел да насърчавам и потиквам хората към революционна дейност, а да се осведомявам лично и на самото място как върви комитетското дело, как се схваща то от хората, открива ли се и пр. Предприемах обиколки и правех ревизии от тоя характер. И ако видех някои неща от естество да попречат на делото или да му повредят, веднага донасях за това на Букурещкия комитет и често получавах отговор в смисъл да разследвам работата, а след анкетирането на случката Централният комитет съобщавал резултата на Букурещкия комитет. Дори ако някой от членовете на Букурещкия комитет се провинеше в нещо, аз пишех и правех и на тях мъмрене и укори, зашото трябваше само една уста да говори. Аз бях организатор и парите, които се събираха от селата, се


227

изпращаха на означения от тях център, а тоя център ги изпращаше — било в мое присъствие, било в мое отсъствие — на съответния комитет. Когато аз споходех комитетите, които събираха пари, издавах им нужните квитанции, съгласно заведения ред, а когато отивах в центъра, получавах подробни сведения за количеството и произхода на парите, изпратени в мое отсъствие на съответния комитет.

Въпрос. С каква цел събирахте тия пари?

Отговор. Тия пари се събираха не за покупка на оръжие, защото още не беше известно какво ще стаwа, а за посре]ане на някои разходи.

Въпрос. Обаче известно количество оръжие е било купено; как е станало това?

Отговор. Може би това оръжие да е купено от някой панаир, но ако то беше купено от комитета, аз трябваше да имам известие за това.

Въпрос. Ние притежаваме разписки за получената стойност на револверите, раздадени от Ловчанския комитет на селата. Как даваш разписки за неща, които не знаеш?

Отговор. Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, а че е получил толкова пари, и аз срещу това издавах нужната квитанция.

Въпрос. Как водехте преписка с комитетите?

Отговор. От село на село и от паланка на паланка се движеха комитетските куриери, чрез които се водеше нужната преписка.

Въпрос. Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

Отговор. Съгласно дадените ми нареждания, аз не трябваше да познавам тия хора.

Въпрос. Според нарежданията ти сега ли не искаш да познаваш тия хора или и от по-рано не си ги познавал ?

Отговор. Още тогава не ги познавах.

Въпрос. Куриерите ти също ли не познаваше?


228

Отговор. Това бяха техни хора, които също не познавах.

Въпрос. Кому давахте писмата или имахте кутии, както държавната поща?

Отговор. Аз приготвях 8—10 писма и когато трябваше да ги предам на едно място, излизах вън от паланката и ги връчвах на лицето, което се доближаваше до мен с известния знак на ръка. Това лице знаеше къде да занесе писмата.

Въпрос. В Ловеч в кое кафене даваше този особен знак?

Отговор. В Ловеч излизах от кафенето на Марин и отивах извън паланката и там давах знака.

Въпрос. Значи познаваш Марин?

Отговор. Мене ми посочиха кафенето на Марин, дето отивах и свършвах работата си. Там имаше няколко души кафеджии, но кой от тях е Марин аз не можех да знам.

Въпрос. Има ли и в Карлово подобно кафене?

Отговор. В Карлово няма такова нещо. И ако има, може би други работят там — това не мога да зная, защото Карлово зависи от Пловдив, а Пловдив не спада в моя район.

Въпрос. В Сопот (Бяла черква) така ли е?

Отговор. Той спада в Пловдивския окръг, затова аз не мога да знам.

Въпрос. Докъде се простират границите на твоя район?

Отговор. В моя район влизат: Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив. Тия са четирите комитета, подчинени на мен.

Въпрос. Кои са имената на техните кафеджии?

Отговор. Не знам имената им.

Въпрос. В Пловдив има ли такова кафене и как се казва съдържателят му?

Отговор. Има и то се намира в хана „Икика-пулу”. Съдържателят е турчин, но не знам името му.


229

Въпрос. Освен с комитетите, водил ли си преписка и с отделни лица?

Отговор. Понякога от комитетите ми пишеха, че еди-кой си от хората, находящ се в някои села, не работи добре, пиши му и ти. И аз пишех, но без да познавам лицето, защото селата и градовете не носеха имена, а само номера.

Въпрос. Защо не пишеха те сами, а искаха ти да пишеш?

Отговор. За да не остане впечатление, че градските комитети управлявят и насърчават селските комитети; служеха си чрез мене, защото аз бях независим чиновник.

Въпрос. Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше по селата?

Отговор. Минавах по селата, но нямах какво да искам от тях.

Въпрос. Не познаваш ли някого от село Хърсово?

Отговор. Понеже рядко минавах през Пловдив, не мога да си спомня, защото по селата около тоя град малко съм пренощувал.

Въпрос. Не сте ли се спирали в къщата на Божил Арабаджията в с Хърсово?

Отговор. Не мога да си спомня.

Въпрос. Кога отиваше в Пловдив, заwеде ли с себе си и някого от Извор и от Тетевен?

Отговор. Не знам.

Въпрос. С паспорт ли пътуваше и кой ти го изкарваше ?

Отговор. В Свищов преглеждаха моя паспорт и във основа на него ми издаваха тескере (открит лист за пътуване) под име Станю, Станчолеску.

Въпрос. Цели три години само с едно тескере ли си пътувал?

Отговор. Не, но от Влашко аз всеки път си вземах паспорт.


230
 

Дидо Пеев в присъствието на Левски

Въпрос. Ти си казал, че сте ходили с Дякона в Пловдив, а сега Дяконът отрича това. — Какво ще кажеш?

Отговор. Както изповядах и по-напред, ходихме в Ловеч, в Пловдив и някои села. Това заявявам, ето на, в негово присъствие.

Въпрос. В чия къща отседнахте в Хърсово?

Отговор. В къщата на Божил Арабаджията.

Въпрос. Как си взел тескерето на Дякона?

Отговор. Той взел моето тескере и преминал отсреща.

(п) Дидо Пеев.

Левски оспорва твърденията на Дидо Пеев

Въпрос. Чухте какво каза стоящият срещу тебе Дидо Пеев. Какво има да възразите на това?

Отговор. Твърде е възможно той да се е разхождал с другиго, а сега иска да хвърли вината върху мене.

Въпрос. Между заловените книжа се намира тескере на името на Дидо Пеев, което си взел; следователно, какъв смисъл може да има твоят отказ?

Отговор. Истината е, че за да отида от Извор в Пловдив, бях поискал един човек и ми изпратиха Дидо Пеев, с когото ходихме заедно.

Въпрос. Защо преди малко отричаше това?

Отговор. На мене много хора ми се откриха, обаче не са работили; как да гледам на тях?

Въпрос. Ти кажи хората, които са работили. Да започнем най-напред от Свищов. Кажи кои са работили с тебе?

Отговор. В Свищов не съм стоял в дома на никого, защото бях изгубил книгата, дето беше отбелязан адресът на дописника на Свищовския комитет, и не можах лично да се срещна,


231

Изглежда, че в Свищов няма човек, който да се е месил в тая работа.

Въпрос. Ами ловчанските деятели кои бяха?

Отговор. Познавам шивача Ваньо, в къщата на когото идваха трима души, чиято физиономия ми е позната, но не знам имената им.

Въпрос. Кои познаваш в Търново?

Отговор. Както обяснявам и по-горе, в Търново първия път предадох писмо на хора, чиято самоличност не ми е известна, но се разбрахме с знаковете. Било заповядано обаче от Букурещкия комитет да се предложи на Карагьозоглу, син на търновския първенец и влиятелен човек Истефан ага, да влезе в комитета. Аз намерих слугата му и му казах, че се връщам от Букурещ и че искам от името на комитета да се срещна с неговия господар. В случай че ме приеме, ела да ми съобщиш — му казах. Съобщи ми се по слугата, че ще бъда приет, ала се научих, че тоя човек бил близък на правителството, и отказах да се срещна с него от страх да не бъда предаден.

Въпрос. Кой ти каза, че Карагьозоглу е такъв?

Отговор. От Букурещ ми казаха, че този човек е оръдие на правителството, затова да действувам много внимателно. „Виж, поразмисли и според това, ако намериш за удобно да му направиш предложение — добре.” Ето защо, не посмях да се срещна с него и не го видях чак до залавянето ми.

Въпрос. Кой беше дописникът от Търново? Навярно за толкова време трябва да си го научил. Ние него искаме, иначе не се интересуваме за хората, които не са замесени в делото, нито пък ги търсим.

Отговор. В Търново не познавам никого от тези, които са отказали да влязат в тая работа, а пък те сами не са поискали да се явят.

Въпрос. Кои познаваш в Пловдив?


232

Отговор. В Пловдив има един лекар, комуто съм испратил писмо, обаче той не го е приел.

Въпрос. Джанъм, ние не те питаме за онези, които са отказали да влязат в комитета, а кои са тия, дето са влезли; това те питаме, това разправи.

Отговор. Много такива имаше, но не знам имената им. Иван Арабаджията знае и познава пловдивските сподвижници. [1]

(Подп.) Васил Дякон Левски.


Този разпит на Левски, забележителен по своята съобразителност и твърдост, образец на държание пред съда, не само потвърждава разказаното от Ст. Заимов, но говори за гъвкавостта на Левски — да замълчи и да запази своите другари и тогава, когато му отправят открити обвинения, като Дидо Пеев, Д. Общи и други, в негово и това на съдиите присъствие. Левски не се смущава, а открито казва, чр те се мъчат сега върху него да стоварят вината, а са вършили работа с други дейци. Още по-умело се защищава и прикрива дейността на другарите си, като разказва случки със сина на Стефан ага и  други. Изобщо, той остава до край верен на дадената дума и положената клетва — да работи и умре честно и твърдо в служба на народа. Врагът обаче не го пожали.

На 6 февруари [2] (ст. стил) 1873 год. той увисва на бесилката. Народът тежко преживява обесването му. Голяма скръб обхваща всички, особено неговите сподвижници, които ходят като поразени от гръм, както свидетелствува Ив. Арнаудов. Каравелов написва тъжни стихове, пропити с меланхолия и скръб [3],
 

1. В. Т. Хиндалов. „Следственото дело на Левски”, издание на Народното военно училище “Васил Левски”.

2. Доскоро нашият народ чествуваше годишнината от обесването на Левски на 19 февруари. В същност, както се установи вече, чествуването трябва да става на 18 февруари.

3. Д. Каравелов. Нарочни стихове за обесването на Левски


233

а Ботев — знаменитото си стихотворение „Обесването на Васил Левски”, което и до днес, па и за в бъдеще ще се пее. Дълбоко-трогателна скръб дишат думите: „О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш?..”

Това стихотворение говори за скръбта на народа ни, за дълбокото политическо влияние на Левски, народът жали за героя на освободителната борба, за безстрашния борец, за своя верен син, за своя любим учител.
 

Къщата, в която се е родил В. Левски, превърната в къща-музей — Карлово
Къщата, в която се е родил В. Левски, превърната в къща-музей — Карлово
 

Левски бе обесен, но той не умря, а заживя и продължава да живее в сърцата и мислите на българския народ. Щом кажем Левски, в съзнанието ни изпъква прекрасният, смелият, мъдрият, забележително честният и скромен образ на великия революционер. Той е имал само едно удоволствие — удоволствието да види организацията силна и дейна; една жажда — жаждата да види народа, отечеството си свободно и независимо; една радост — да преодолява трудностите и да се измъква от блока-


234

дите и клопките, които му устройвали турските власти по села и градове. Левски любил силно и горещо своя народ и свободата му. А всички, които любят така и се борят с такъв жар и последователност, за да постигнат своята любов — те не умират! Умират само тези, които любят затворено, ограничено, копнеейки един за друг и губейки хубавото си време в празно скитане, в празни грижи да се нагиздят и украсят външно, а вътрешно са бедни, голи, пусти. Никога не мислят и не се вълнуват от народните идеали; у тях никога не грее звездата на човешкото, героичното; никога по тях не преминава сзежата тръпка на светлата човешка перспектива на бъдещето, предизвикана от големи общочовешки идеали. Тези хора живеят и умират, както казва поетът: „Тъй червеи слепи живеят, ни приказка нявга за тях ще разкажат, ни песен за тях ще изпеят...” [1]

Левски е образец на достойно живял и достойно загинал български революционер. Днес той е нашата национална чест и нашата национална гордост. Нашият народ никога няма да забрави своя велик син.
 

1. М. Горки. „Русалка”


[Previous] [Next]
[Back to Index]