От надежда към покруса: Западна Македония в българската външна политика (1941-1944)

Николай Кочанков

I. ВОЙНАТА НА БАЛКАНИТЕ И НОВИТЕ ГРАНИЦИ В БИВША ЮГОСЛАВИЯ (АПРИЛ - АВГУСТ 1941)

 

1. Влизане на българските войски в Македония

2. Виенската конференция на фон Рибентроп и граф Чано

3. Българо-италианските преговори

4. Иван Михайлов в българската „македонска" политика

 

На 6 април 1941 г., без обявяване на война. Германия напада Югославия. Главният удар е извършен в две посоки: от района на Клагенфурт и Грац в Австрия, където е концентрирана Втора германска армия с 11 дивизии и откъм България, където е Дванадесета армия с 19 дивизии. За две седмици съпротивата на югославската армия е неутрализирана и на 17 април в Белград е подписано споразумение за примирие, което всъщност е акт за безусловна капитулация [1].

 

Сутринта на същия ден германският пълномощен министър барон фон Рихтхофен запознава министър Попов с мотивите на германското правителство за започване на военните действия срещу Югославия и Гърция. На Балканите е осъществен последният английски опит да се създаде фронт срещу Германия. След като Гърция станала жертва на тази политика, Англия намира в лицето на Югославия послушно оръдие за своята цел. Противно на тези намерения, стремежът на Германия бил винаги да пази балканските държави от войната. Намерените след разгрома на Франция документи доказвали, че от лятото на 1939 г. Югославия е водила политика, насочена срещу Германия. Между югославския генерален щаб и генералните щабове на съюзниците имало оживен контакт. Въпреки че тия неща ѝ стават известни, Германия продължила опитите си за разбирателство с Югославия и така се стигнало до Виенското споразумение от 25 март 1941 г., „което обещавало на Югославия признаването на нейния суверенитет и интегритет, освобождаването от всякакво минаване или транспортиране на войски, както и бъдещото придобиване на града и на пристанището на Солун, срещу което Югославия трябваше да поеме само задължението да сътрудничи

 

 

1. Tomasevic, J. War and Revolution in Yugoslavia. The Chetnics. Stanford, California, 1975, p 70-73.

 

39

 

 

лоялно на новия строй на континента". На този исторически шанс съзаклятнiческата клика в Белград дала един престъпен отговор и по този начин маската е свалена окончателно [2].

 

Въпреки че не участва във военните действия територията на България е атакувана. Сутринта на 6 април сръбски самолети бомбардират Кюстендил. Дадени са жертви. Същия ден е бомбардирана и София. В квартал „Булина ливада" има разрушени къщи и осем убити. По този повод Б. Филов отбелязва в дневника си, че царят бил силно възбуден, „но твърде доволен, че сърбите са почнали нападенията върху нас, макар да не участвуваме във войната”. В отговор на тези действия Министерският съвет взема решение да се протестира в Белград. Пълномощният министър Миланович веднага е запознат с протеста, но той така и не е предаден по дипломатическите канали поради прекъсване на съобщенията [3].

 

На 7 април са получени първите сведения за напредването на германските войски в Македония. Струмица и Куманово са превзети. Късно вечерта в София узнават, че германците са влезли и в Скопие [4]. На следващия ден е достигната и албанската граница [5].

 

На 8 април 1941 г. в Горна Джумая са доведени около 1000 пленници от сръбската армия, повечето българи от Македония, предали се на германските войски. При разговор с тях всички изразили радостта, с която българите в Македония посрещат германските войски [6].

 

Няколко са причините за бързото решение на Хитлер да нападне Югославия. На първо място това е забавянето на планираното нападение срещу Гърция - план „Марита" и преди всичко подготвяното нападение срещу Съветския съюз. Според разговора, който фюрерът води с италианския външен министър граф Г. Чано на 25 март 1941 година, до нападение над Гърция не ще се стигне преди да се изясни политическата позиция на Югославия [7].

 

 

2. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война. Дневници на Министерството на външните работи в правителствата на Георги Кьосеиваиов, проф. Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Константни Муравиев (1939-1944 г). Съставители: Ц. Билярски, И. Гизенко, София, 2006, с. 149-150. София, 6 април 1941 г.

 

3. Филов, Б. Дневник. София, 1990, с. 302; БТА съобщава за въздушните нападения още на 6 април. Отбелязва още, че никакви български войски не участват във военните действия срещу Югославия. — ЦДА, ф. 1503к, оп. 1, а.е. 20, л. 103. Спомени на Д. Караджов; За големи жертви съобщава и съпругата на министър-председателя Б. Филов. Посред бял ден сърбите бомбардират Кюстендил. Нищо не подозиращото население на града дава около 67 убити. — Филова, Е. Дневник Май 1939 - 15 август 1944 г. София, 1992, с. 79.

 

4. Филов, Б. Цит. съч., с. 303.

 

5. Попов, генерал-лейтенант Ив. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. Ч. I. Дейност на българското главно командване от 1939 г. до започването на Отечествената война срещу Германия 1944 г. София, 1993, с. 89.

 

6. В. „Зора", бр. 6544 от 9 април 1941 г.

 

7. ADAP, Serie D, Bd XII/I, S. 295.

 

40

 

 

Заповедта за нападение над Съветския съюз отново, поради големите рискове, не е издадена, докато германските сили не изтласкат англичаните от Гърция и по този начин се отнеме възможността за образуване на Балканите на нов Солунски фронт с бази за въздушно нападение над нефтените находища в Румъния. Следователно за нападението над Югославия причините са същите, които важеха за упоритото настояване на Хитлер тя да се присъедини към Тристранния пакт [8].

 

За светкавичното нападение над Югославия, а в тази връзка и за нападението над Гърция Хитлер има и други съображения — да демонстрира ударната мощ на германската армия и с това да заплаши Турция, ако евентуално се включи в английския фронт, а и други държави, които биха могли да опитат да се отделят от Германия и я заплашат в гръб, когато започне германо-съветската война [9].

 

Още в деня на германската военна интервенция в Югославия — 6 април, Хитлер издава директива за организацията на югославското пространство. В нея се предвижда някогашните части от Щирия и Каринтия да бъдат присъединени към Райха; Хърватско да стане независима държава, вероятно под унгарско влияние; бреговата ивица в Северозападна Югославия, Далмация и Черна гора да преминат към Италия; Македония да се обедини с България; някои югославски територии до река Драва да минат към Унгария; само стара Сърбия е предвидена като област под германско военно управление [10].

 

След започване на военните действия на Балканите България се оказва в парадоксалната позиция да предостави територията си на чужди войски за нападение срещу страна, с която поддържа редовни дипломатически отношения [11].

 

През тези дни германското външно министерство поддържа позицията, че българското правителство трябва да изчака с прекъсването на дипломатическите отношения с Югославия. Причина за това е нежеланието на Хитлер да се дразни Турция, която е в договорни отношения с Югославия, а Оста опитва да привлече на своя страна. По същата причина се бави и влизането на българските войски в Македония, факт, приеман в официална София с известна нервност [12].

 

 

8. Ibidem, S. 276.

 

9. Lukać, D. Treii Rajh i zemlje Jugoistočne Evrope. 2. 1937-1941. Beograd, 1982, str. 478-496.

 

10. Вж. текста на директивата в: Krizman, В. Ante Pavelić i ustaše. Zagreb, 1986, str. 377.

 

11. Сирков, Д. България и войната на Балканите през април 1941 г. — В: Юбилеен сборник в чест на акад Д Косев. София, 1985, с. 436-438.

 

12. Пак там, с. 438, 439. 

 

41

 

 

 

1. Влизане на българските войски в Македония

 

 

Вечерта на 7 април фон Рибентроп моли пълномощния министър П. Драганов да замине със специален самолет за София, където да съобщи желанието на фюрера и германското правителство три български дивизии да навлязат в сръбска Македония като окупационни войски и да поемат администрирането на областта, за да се освободят германските войски от тази грижа и бъдат употребени за военни действия. Касае се за окупиране на териториите, за които претендира България [13].

 

Поради лошото време обаче П. Драганов не може да излети и е задържан в Берлин. В шифрована телеграма до външно министерство българският дипломат препоръчва за бързо решение и изпълнение на желанието на фюрера „три български дивизии да окупират сръбска Македония и да поемат администрацията, за да могат да се освободят германските войски" [14].

 

Германското предложение е проучено с особено внимание от политическия връх в София. По настояване на цар Борис навлизането в Македония е формулирано като действие за запазване на „реда и спокойствието" в заетите от германските войски територии, но не и като „окупация". Освен това се сочи опасността от намеса на Турция в конфликта, която в случая би се засилила. Всичко това се прави с цел предотвратяване на неблагоприятни тълкувания на българската позиция сред световната общественост [15].

 

Повиканите за мнение Попов и ген. Даскалов също излагат позициите си. Външният министър е решително против германското предложение. Генералът е съгласен, но настоява да се поиска непременно една германска бронирана дивизия като осигуровка срещу Турция. И двамата обаче настояват да не се бърза с решение по въпроса, а да се изчака пристигането на Драганов от Берлин. Забавянето на пътуващия за София Драганов прави безпредметна по-нататъшната дискусия, вследствие на което германското предложение е прието по принцип и своевременно съобщено на фон Рихтхофен [16].

 

Подобни искания са отправени от германска страна и към Унгария. Унгарското правителство, без да го поставя като условие, дало да се разбере, че преди да окупира областта Банат, желае да бъде обявено по някакъв начин разпадането на Югославия, като се почне от създаването на Независима

 

 

13. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 8, л. 50. Берлин, 8 април 1941 г.

 

14. Филов, Б. Цит. съч., с. 303, 304.

 

15. Тошкова, В. България и Третият райх (1941-1944). Политически отношения. София, 1975, с. 52.

 

16. Филов, Б. Цит. съч., с. 303, 304.

 

42

 

 

хърватска държава [17].

 

Очакваното навлизане на българските войски в Македония обаче среща дипломатически отпор. Пълномощният министър в Анкара С. Киров е запознат от държавния секретар Н. Менеменджиоглу с една югославска нота до турското правителство, в която се твърди, че български войски участват във военните действия против Югославия. От сръбска страна очевидно е повдигнат въпросът за задействане на военните клаузи на Балканския пакт чрез обявяване на България за агресор. Намесата на български войски според Менеменджиоглу наистина можела да предизвика изпълнение на Балканския пакт, но турското правителство отговорило, че България е дала изрично уверение за неучастието на български войски във военни действия на югославска територия [18].

 

Впрочем още преди няколко дни по нареждане от София С. Киров е информирал турското външно министерство, че България не е ангажирана във военните действия срещу Югославия и Гърция. Нещо повече, българската позиция намира одобрение от турска страна [19].

 

Благодарение на германското военно-техническо превъзходство и на капитулантския дух, ширещ се сред югославската армия, югоизточният фронт в Македония не удържа първия германски удар и се разпада без отпор. Кралската войска в Македония под командването на армейския генерал Милан Недич не успява да задържи германците на нито една точка на настъпление и на 9 април Дванадесета германска армия под командването на генерал-фелдмаршал Лист овладява по-голямата част от Македония [20].

 

Вечерта на 9 април колебаещият се министър Попов най-сетне е убеден, че трябва да се побърза с окупацията на Македония, „особено с оглед на това, че по-късно бихме могли да имаме неприятности с италианците" [21]. В отговор на българското съгласие за окупиране на Македония от Берлин благодарят за изразената готовност, „обаче подробностите щели да бъдат уговорени направо между върховното военно командване и българското военно командване" [22].

 

Все в тази връзка фон Рибентроп в телеграма до пълномощния министър на

 

 

17. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 8, л. 70. Будапеща, 9 април 1941 г.

 

18. Пак там, л. 67. Анкара, 9 април 1941 г.

 

19. Пак там, л. 46. Анкара, 7 април 1941 г.

 

20. Stojiljković. М. Bugarska kao saveznica sila Osovine и okupaciji Srbije 1941-1944. — In: Jugoslovensko-buganki odnosi. Zbornik radova. 2. Beograd, 1982, s. 252, 253.

 

21. Филов, Б. Цит. съч., c. 305; Предишния ден Б. Филов прочита пред Народното събрание една декларация, в която дава оценка на вътрешното и международното положение на България. Загатва и за предстоящо развитие на въпроса за Македония. — Филова, Е. Дневник Май 1939 - 15 август 1944 г. София, 1992, с. 80.

 

22. Филов, Б. Цит. съч., с. 306.

 

43

 

 

Райха в София фон Рихтхофен нарежда да се обясни на външния министър Попов, че е целесъобразно преди скъсване на дипломатическите отношения между България и Югославия този въпрос да бъде съгласуван с имперското външно министерство [23].

 

На 11 април пълномощният министър Юнгерт-Арноти съобщава във външното министерство за отправената от регента Хорти прокламация до унгарския народ. На войската се нарежда да навлезе и заеме старите територии на Унгария до старата унгаро-сръбска граница. На Югославия не е обявена война, а настоящата акция не е насочена срещу сръбския народ, с който Унгария иска и в бъдеще да запази приятелски отношения [24].

 

Военният разгром на кралска Югославия е към своя край. В уводна статия във в. „Зора" Д. Крапчев пише, че сръбската армия е обкръжена от всички страни, включително и откъм Албания. Това било „последното действие в трагедията на сръбския въоръжен народ" [25].

 

На 11 април Филов е информиран, че „някакъв" комитет в Скопие [26] иска да прогласи присъединяването на Македония към България. Очевидно в София изостават от хода на събитията. В тази връзка на А. Николов, директор на правителствения вестник „Вечер", е обърнато внимание, „че нищо не се пише сега по македонските работи, макар че бяха дадени наставления на Мечкаров" (директор на печата към външно министерство). Освен това директорът на в. „Зора" Д. Крапчев е натоварен с мисия в Македония. Той възприел възможността Македония да се присъедини към България, а идеята за автономия да се изостави [27].

 

Междувременно Филов започва да се безпокои, че влизането на българските войски в Македония се забавя. Задава си и въпроса дали въпреки турската опасност и опозицията на Попов и Даскалов, не е било по-правилно да се приеме предложението на фелдмаршал Браухич за влизане на българските войски в Македония още в началото на военните действия. Впрочем българската позиция тогава се подкрепя и от фон Рихтхофен. военния аташе Брукман, както и от фон Папен, който телеграфира в Берлин да се внимава

 

 

23. PA. АА., Büro RAM, Bulgarien, Bd. 2, S. 177865, № 508, 11. IV. 1941.

 

24. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 150. София, 11 април 1941 г.

 

25. В. „Зора", бр. 6546 от 11 април 1941 г.

 

26. Става въпрос за Българския централен акционен комитет за Македония с център Скопие, който обявява присъединяването на Македония към България. По въпроса вж.: Даскалов, Г. Българските акционни комитети във Вардарска Македония (април-август 1941 г.). — В: Исторически преглед. 1991, № 8, с. 58-74; Минчев, Д. Българските акционни комитети в Македония - 1941. София, 1996.

 

27. Филов, Б. Цит. съч., с. 306, 307.

 

44

 

 

с турците [28].

 

На 12 април 1941 г. пристигналият в София П. Драганов обяснява на царя и на Филов, че след преврата в Белград го повикал Хитлер, който му заявил, „че сега му било олекнало; сега и македонският въпрос можел да се разреши; това обаче той да съобщи само на царя". На 8 април фон Рибентроп предложил сръбска Македония да бъде окупирана с три български дивизии. На въпроса на Филов ставало ли е дума да се поеме администрацията на Македония Драганов отговоря, че всъщност не е поискано поемане на администрацията, макар че в телеграмата си до София той споменава именно за това [29].

 

На 14 април 1941 г. фон Рибентроп съобщава на германската легация в София, че съдбата на различните области, принадлежащи на Югославия, ще бъде окончателно решена и уредена едва след подписването на мирен договор. Поради това в момента не могат да бъдат дадени указания за политическите цели и бъдещите граници на Македония. За пропагандното насочване на българското население от югославска Македония ще важи паролата „откъсване" от Белград. За областите, за които трябва да се разпространява тази пропаганда трябва да се имат предвид италианските претенции за югославските райони, които са населени с албанци и обстоятелството, че уреждането на въпросите, свързани с македонците, живеещи на гръцка територия ще се извърши по-късно [30].

 

Присъединяването на Македония към България очевидно ще е проблемно. От германски източник става ясно, че за Охрид и Преспа ще има трудности с италианците. Хитлер много държал на приятелството си с Мусолини и поради това само една среща на цар Борис с фюрера можела да предотврати някои нежелателни решения. На 15 април 1941 г. Филов съветва царя да се срещне с Хитлер. По-късно през деня министър Попов настоява срещата с Хитлер да бъде последвана и от среща с италианския крал и Мусолини. В тази връзка на пълномощния министър С. Радев е възложено да изготви едно изложение по македонския въпрос, което да послужи на царя при

 

 

28. Пак там, с. 307.

 

29. Пак там, с 308.

 

30. NAUS, T 120/238. 177879 Специален влак, 14 IV. 1941. Телеграмата е препратена и до пълномощния министър Бенцлер; Тошкова, В. Цит. съч., с. 49; Според първоначалното германско виждане границите окончателно ще се определят едва при сключването на един общ европейски мир, а дотогава новоприсъединените територии само „временно" ще се администрират. Сключването на мирен договор на една общоевропейска конференция обаче се отлага, а след започването на войната на Итгок и особено след прерастването на конфликта в световен този въпрос става все по-хипотетичен. — Димитров, П. Установяване на българската държавна власт в Скопска и Битолска област през 1941 г. — В: Военноисторически сборник. № 5, 1998, с. 67.

 

45

 

 

срещите му [31].

 

На 15 април Министерският съвет взема решение България да скъса дипломатическите си отношения с Югославия [32]. До предварително съгласуване с германското външно министерство, въпреки отправената по-рано молба, така и не се стига. Очевидна е връзката между този дипломатически акт и очакваното влизане на българските войски в Македония.

 

Нотата до югославската легация [33] се базира на следните факти: 1. още преди навлизането на немските войски в Югославия са регистрирани нападения на югославски военни поделения срещу български погранични постове [34]; 2. югославски самолети осъществяват въздушни нападения срещу открити български градове, въпреки че България не участва във войната. Има дадени многобройни жертви сред българското цивилно население, главно жени и деца [35]; 3. разкритието, че членове на югославската легация в София са във връзка с антндържавни елементи в България, които подготвят преврат [36].

 

Във връзка с постъпките от страна на фон Рихтхофен въпросът да се съгласува с Берлин министър Попов разяснява, че българското правителство е принудено да действа бързо, поради опасността от възникването на инциденти и невъзможността да се гарантира сигурността на персонала от югославската легация — засега задържан, за да бъде охраняван. Като допълнителен аргумент за прекъсване на дипломатическите отношения с Югославия българският външен министър изтъква, че след признаването на Независимата хърватска държава от страна на правителството на Райха, оповестено по-рано същия ден, югославската държава фактически е престанала да съществува [37].

 

На 15 април П. Драганов съобщава, че от достоверен източник узнал, че за Македония ще има арбитражно решение, което ще е всъщност споразумение

 

 

31. Филов, Б Цит. съч., с. 309-311.

 

32. ЦДА, ф. 284к, оп. 1, а.е. 7640, л. 2. София, 15 април 1941; ф 176к, оп. 8, а.е. 1013, л. 2. София, 15 април 1941.

 

33. Вж. текста на нотата в: — PA. АА., Büro RAM. Bulgarien. Bd 2, S. 177881, Nо 422, 15. IV. 1941.

 

34.АМВР, ф. 18, оп. 1, oб. 5184, л. 42-52.; C писмо № 18 от 14 април 1941 г. до Министерството на външните работи и изповеданията. Министерство на войната - щаб на войската съобщава за погранични инциденти на 2 и 3 април 1941 г., провокирани от югославската страна. — ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1013, л. 1. София, 14 април 1941 г.

 

35. Филов, Б. Цит. съч., с. 302-303. Става въпрос за сръбските бомбардировки над Кюстендил и крайните квартали на София на 6 април сутринта; Miller, M. L. Bulgaria During ihe Second World War. Stanford. California, 1975, p. 52; АМВР, ф. 18, оп. 1, об. 5184, л. 81, 82; Руменин, Р. Летящи крепости над България. София, 1990, с. 31-33.

 

36. Мозер, Ч. Д-р Г. М. Димитров. Биография. София, 1992, с. 124-133.

 

37. РА. АА., Büro RAM. Bulgarien. Bd. 2, S. 177881. Berlin, 15. IV. 1941.

 

46

 

 

между Мусолини и Хитлер [38]. За активизиране в района съобщава и телеграма на българския генерален консул в Тирана Ив. Сливенски, изпратена чрез Рим. Българската колония там била сериозно загрижена от една телеграма на „македонските албанци живущи в Тирана", изпратена до кралския наместник с искане за тяхното освобождаване. Загрижеността се засилила и от посещението на кралския наместник в Дебър на 11 април, където било поискано присъединяването на града към Албания [39].

 

По поръчение на цар Борис министър Попов отправя молбата му да се срещне за разговор с Хитлер. Според фон Рихтхофен цар Борис иска да разговаря за границата в Македония. Сред влиятелните среди, както и сред широките маси в България от няколко дни царяло безпокойство. Създало се впечатлението, че от германска страна се забавя използването на изисканата по-рано дивизия за окупирането на южна Сърбия [39], която е в бойна готовност [40].

 

Тези неназовани от фон Рихтхофен влиятелни среди желаят изясняване на въпроса и смятат, че зад забавянето на влизането в Македония се крие италианско влияние. Италианското съобщение, че са окупирали Охрид, който се счита за българска светиня, „има ефекта на взривяване на бомба в София". Публично се отправят упреци към царя и правителството, че не отстояват достатъчно действено българските претенции [41].

 

Българската окупация на сръбска Македония, според фон Рихтхофен, щяла да доведе до апогей настроението на благодарност спрямо Германия и фюрера. Това би засилило позицшгте на царя и правителството, което е в интерес на Германия, тъй като в противен случай при сегашното положение ще бъдат подтикнати единствено шовинистичните елементи сред българите и тукашните македонци, от които нито царя, нито правителството биха се отървали в близко време. Даването на Охрид на Италия ще има неизмерими последствия. Това че за бъдещето на гръцка Македонiя западно от Струма не може да бъде взето решение в момента, щяло да бъде разбрано от всички мислещи българи [42].

 

Намесата на още един играч при третирането на македонския въпрос —

 

 

38. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 8, л. 104. Берлин, 15 април 1941 г.

 

39. Пак там, а.е. 9, л. 20. Рим, 22 април 1941 г.; Телеграмата е изпратена чрез Рим, защото още в началото на итало-гръцката война през октомври 1940 г. е отнето правото на генералното консулство в Тирана да изпраща шифровани телеграми. — Пак там, оп. 8, а.е. 970, л. 16. Тирана, 28 май 1941 г.

 

40. С южна Сърбия сръбските колонизатори обозначават Македония. В случая по- интересното е, че германските служби все още използват сръбските названия.

 

41. NAUS, Т 120/238. 177884. Sofia, 16 IV 1941.

 

42. Ibidem, 177885. Sofia, 16. IV. 1941.

 

43. Ibidem, 177886. Sofia, 16. IV. 1941.

 

47

 

 

Италия, активизира българската политика. На среща с държавния секретар фон Вайцзекер Драганов обосновава необходимостта от по-скорошно влизане на трите български дивизии в уговорените с военното командване райони. Наред с италианския фактор, Драганов изтъква и чувствителността на общественото мнение, което започнало да обвинява царя и правителството в нерешителност и мудност при решаването на въпроса [43].

 

Според германския запис на разговора П. Драганов описал на фон Вайцзекер кои области от „южна Сърбия" трябва да бъдат окупирани от българските дивизии: „една бързоподвижна дивизия северозападно от Скопие, втора дивизия — около Скопие и трета дивизия — източно, респективно североизточно от Скопие". Драганов добавил, че районите за заемане от българските войски са определени на чисто военна основа. Нямало предварително решение за бъдещите граници. Българските войски нямало да предприемат никакво придвижване без съгласието на германските военни власти. Българите се надявали в скоро време да бъде дадена паролата за влизане в Македония [44].

 

Следствие на упражнения от българска страна натиск на българската армия е дадено разрешение за заемане на Македония, първоначално не по-далеч от линията Пирот - Враня - Скопие. Съответните германски служби вече са получили разпореждане от Върховното командване на вермахта, но независимо от това фон Рибентроп нарежда на фон Рихтхофен да информира българското правителство, че споменатата линия за Македония е временна. В даден недалечен момент се предвиждало провеждането на разговори с българското правителство за временно урегулиране на териториалните въпроси, което ще бъде последствие от разпадането на югославската държава [45].

 

Наред с Италия българското външно министерство регистрира още един претендент за територии в Македония. В подробен доклад от 16 април аташето по печата на българската легация в румънската столица съобщава, че войната между Германия и Югославия е дала повод сред правителството и обществото да се заговори за правата на Румъния над някои земи, владени доскоро от Югославия. От декларации на румънски министри ставало ясно, че на първо място се поставя въпросът за югославски Банат, а наред с това се повдига и въпросът за румънците, населяващи Югославия. Тези действия срещу бившия съюзник и приятел са оправдавани с твърдението, че Югославия не била дала никакви права на живеещите в Банат, Македония и по долината на река Тимок румънци. В тези области те били подложени на асимилация,

 

 

43. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 8, л. 114. Берлин, 16 април 1941 г.

 

44. NAUS, T 120/238, 177888. Berlin, 16. IV. 1941.

 

44. Ibidem, 177896. Специален влак, 16. IV. 1941.

 

48

 

 

въпреки енергичните протести на Букурещ. Наред с декларациите на официални лица за намеренията на Румъния за Банат, печатът също се включва в пропагандната кампания за отстояване правата на румънските малцинства в Югославия и Гърция. Във вестниците е изнесена и „статистика", според която румънските малцинства са: „в гръцка Македония 200 000, в областта на Солун 100 000, в сръбска Македония около 150 000, няколко стотин хиляди в долината Тимок и в Банат, в българска Македония 50 000, в Албания и Епир 150 000" [46].

 

Активността на румънците при установяване на „новия ред" в Югоизточна Европа се коментира и в доклад на българския пълномощен министър в Букурещ Ст. Петров-Чомаков от 17 април. Румънските аспирации не се ограничавали само с претенциите за югославски Банат, а били отправени и към Тимошката долина. Нещо повече, румънският печат започва системно да се занимава с положението на 500-те хиляди арумъни, които живеели в Македония. По този повод преценката на нашия дипломат е, че румънското правителство все още робува на старите схеми, че никакви териториални промени на Балканите не могат да станат без неговото съгласие. За едно възвръщане на Беломорска Тракия от румънска страна била изказана подкрепа, но дали щяла да бъде проявена същата „благосклонност" в случай, че България придобие и Македония, засега нямало данни [47].

 

На 18 април фон Рибентроп иска разяснение, защо в София се е създало впечатлението, че от германска страна се протака използването на дивизиите, изискани за заемането на „южна Сърбия". Същото било повторено и от П. Драганов във външното министерство в Берлин, където заявил: „В България се надяват, че в близко бъдеще ще се даде паролата за действие". Тези изказвания за фон Рибентроп са абсолютно неразбираеми, тъй като още на 16 април преди обед от страна на българските военни власти, по неизвестни причини бил помолен да не дава паролата за действие на българските дивизии. Едва в сряда било изказано желанието за даване на паролата, което става без забавяне от германска страна. В тази връзка фон Рибентроп моли да се изясни истинската причина за това явно противоречие в българските изказвания и незабавно да му се докладва [48].

 

На 18 април от германска страна е дадено „нареждане - съгласие" за навлизане на български войски в Тракия без района — на изток от демаркационната линия Свиленград - Дедеагач, и на запад от Струма; в Югославия — на запад до линията Пирот - Враня - Скопие и на юг по Вардар. Този район, определен за окупация, не предрешавал въпроса за размера на териториалното

 

 

46. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1005, л. 31-33. Букурещ, 16 април 1941 г.

 

47. Пак там, а.е. 1006, л. 70-72. Букурещ, 17 април 1941 г.

 

48. NAUS, T 120/238, 177899. Специален влак, 18. IV. 1941.

 

49

 

 

увеличение на България, по което щяло да има специални разговори [49].

 

В шифрована телеграма от 18 април 1941 година до външно министерство пълномощният министър в Берлин П. Драганов съобщава за вероятните нови граници на Балканите. В западната част на полуострова сферите на влияние вече са уговорени между германци и италианци. Любляна и прилежащата ѝ част от Словения се очаква да бъдат присъединени от Италия. Германците си вземали обратно остатъка от Щирия, Каринтия и Крайна. Въпреки желанието от германска страна да бъдат задоволени румънските претенции за Банат, това нямало да се допусне, за да се избегне конфликтът между Румъния и Унгария. Затова и унгарците не трябвало да преминават на изток от река Тиса. Съдбата на Босна и Херцеговина, както и на Черна гора още не била решена. Италианците вероятно щели да анексират Далмация. За Хърватско се предвиждало да е по-свободно и самостоятелно от Словакия. Сърбия щяла да бъде ограничена в своите чисто сръбски територии, но нямало яснота за нейните източни и южни граници. П. Драганов останал с впечатлението, че България ще получи германската подкрепа за границите в Македония по българо-сръбския договор от 1912 година [50].

 

Българската армия навлиза в Западните покрайнини на 18 април. На следващия ден започва заемането и на Вардарска Македония. Жителите на Скопие и други освободени градове с радост приветстват своите братя [51]. В западната част на Македония обаче остават незаети градовете Струга, Тетово, Дебър, Кичево, Гостивар. Те постепенно са заети от италиански части след изтеглянето на германската армия [52].

 

С телеграма от 19 април 1941 г. министър Попов съобщава на пълномощния министър в Рим Д. Караджов, че българските военни части започват да заемат Тракия, западно от линията Свиленград – Дедеагач, като на изток от нея остава свободна зона, която би могла да предизвика апетита на Турция. Едновременно с това българските войски заемат и част от Македония, засега само до Вардар.

 

Със същата телеграма Караджов е инструктиран да се постарае да узнае

 

 

49. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 9, л. 6. Берлин, 18 април 1941 г.

 

50. Пак там, л. 8, 9. Берлин, 18 април 1941 г.

 

51. Рачев, Ст. Хитлеристката агресия на Балканите и България (1941 г.). — В: Военноисторически сборник. № 2, 1989, с. 48, 49; Територията източно от р. Вардар е заета от българските войски до 24 април. Три дни по-късно от германска страна е разрешено да се навлезе и западно от р. Вардар. — Димитров, П. Цит. съч., с. 66.

 

52. Рачев, Ст. Цит. съч., с. 49; Янев, И. Македония и българо-италианските отношения 1941-1943 г. — В: Македонски преглед, № 3, 2005, с. 59; На 10 април генерал Уго Каналеро дава заповед да започне настъпление към Струга с намерение да се изпреварят настъпващите германски войски. — Кавальеро, У. Записки о войне. Дневник начальника итальянского генерального штаба. Москва, 1968, с. 62.

 

50

 

 

претендират ли италианците за западните области на Македония и какви са техните претенции. Съобщено му е още, че в София претендират за цяла сръбска Македония и особено за Охрид [53].

 

На 19 април министърът на външните работи Ив. Попов с окръжна телеграма, изпратена до легациите във Вашингтон, Виши, Москва, Букурещ, Стокхолм и Буенос Айрес, съобщава, че „днес български войскови части започват да заемат част от гръцка Тракия и от сръбска Македония. Германските войски са се оттеглили от тия земи и нашите ги заемат, за да осигурят реда и спокойствието на населението". Горното се съобщава „за сведение и използване" при необходимост. Министърът нарежда да се подчертава специално, че България е останала вярна на декларацията си, че не ще предприеме агресивни действия срещу своите съседи. Ясно било, че една окупация с цел да се запази реда и спокойствието, не може да се смята за агресия, особено като се има предвид, че в тия земи има българско население. От друга страна югославската армия е капитулирала, а гръцката е вече на юг от Пинд [54].

 

На 19 април сутринта цар Борис заминава за Германия, където се среща с Хитлер. В проведения разговор за бъдещето на Югославия Хитлер изразява огорчението си от развитието на нещата там. Неговото намерение било да създаде една малка и слаба Югославия. В становището си по уреждането

 

 

53. В. „Народен съд" от 18 декември 1944 г.; ЦДА, ф. 1503к, оп. 1, а.е. 20, л. 106, 107. Спомени на Д. Караджов; На 22 април Д. Караджов изпраща телеграма до София със следното съдържание:

 

„Мнозина италианци смятат, че заемането източния бряг на Адриатика открива за Италия колкото въпроси за разрешение, толкова и нови рани. Поради това не е още ясно, дали граф Чано, разисквайки във Виена с германския министър на външните работи бъдещето териториално устройство на Балкана, което Германия предпочитала да стане сега, за да не пилее силите си, е предявил искания за разширение на Албания на изток от сегашните ѝ граници.

 

В подкрепа на подобно разширение се сочи етнографският момент. Книгата върху Албания на Балдачи не е в това отношение много благоприятна за нашата теза. Освен близостта на Солун скритите мотиви на подобни претенции са стратегически съображения. Военните сочат в тяхна подкрепа и опита от сегашните операции, които наложиха за успеха на италианския маневр, обход източно от Охридското езеро".

 

— Пак там, л. 107. 108. Спомени на Д. Караджов.

 

54. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 21, л. 109. София, 19 април 1941 г.; На 22 април 1941 г. по време на посещение при министър Попов пълномощният министър Ал. Лавришев проявил интерес дали окупирането на Македония и Тракия от българските войски удовлетворява българските териториални претенции. Българският външен министър отговорил, че този въпрос още не е решен, но това трябва да стане в близко бъдеще на една международна конференция. Попов споделил още, че влизането на българските войски в Македония е осъществено, за да се защити българското население в тези райони. — Васильева, Н. Болгария в военно-политических концепциях и внешнеполитической деятельности СССР накануне и в начальный период войны. — В: Българо-съветски политически и военни отношения (1917-1941). София, 1998, с. 188.

 

51

 

 

на югославското пространство цар Борис обръща внимание, че ще е голяма грешка допускането на румънците на юг от Дунава в Неготинско. От изложението на Хитлер става ясно, че германците ще вземат само Щирия, а Бачка вероятно ще бъде дадена на унгарците. Босна и Херцеговина ще се присъединят към Хърватско, а Далмация ще отиде към Италия. Във връзка с Македония на цар Борис е обещано, че Охрид ще бъде предаден на българите след предстоящите преговори с италианците. Обещани са още Пирот и Враня, за които проблеми нямало [55].

 

Проведената в Берлин консултация внася известна яснота за германските намерения спрямо бивша Югославия. Естествено на този етап много въпроси са в сферата на предположенията и в българския печат присъстват различни тълкувания за вероятните междудържавни граници. Обект на коментар са преди всичко позициите на заинтересованите държави и претенциите им за присъединяване на територии. На 22 април фон Рихтхофен е извикан от министър Попов, който му съобщава „твърде обезпокоителни за България" новини от Македония. В градовете Струга, Охрид и Ресен се намират италиански поделения, които довели със себе си албански агитатори. Издигането на български знамена и провеждането на каквито и да е български демонстрации дори и на рождения ден на фюрера били забранени от италианските военни власти. Отправените до италианския пълномощен министър в София оплаквания не дават резултат. В отговор на Попов, че България е загубила през Първата световна война 145 000 души, дали живота си за свободата на Македония и че затова сега България претендира и към западната ѝ част, италианският пълномощен министър Маджистрати отговорил, че няма инструкции от Рим да разговаря по този въпрос [56].

 

За съдбата на бивша Югославия във външно министерство пристига информация и от унгарската столица. Въпросът за разпределението на югославските територии изпъквал на преден план. Очаквало се една конференция след завършване на сухопътната война в Гърция да определи бъдещите граници в Югоизтока. Окупационните линии според унгарската страна са временни и макар, че дават известно указание за бъдещото разграничение, не можели да се считат за окончателни. Сърбия вероятно щяла да бъде обособена в отделна единица, но в по-тесни граници отколкото преди Балканските войни, а до края на войната щяла да бъде под германска окупация. По всичко личало, че Словения ще бъде поделена между Германия и Италия, като последната щяла да задържи още Далмация и Черна гора.

 

 

55. Филов, Б. Цит. съч., с. 313, 314. Посещението има частен характер и е уредено много бързо. На 16 април цар Борис изпраща с личния си шифър телеграма до пълномощния министър в Берлин П. Драганов, с която моли за среща с фюрера, а 3 дни по-късно вече пътува за Германия. — АМВР, II НС – 25, л. 248.

 

56. NAUS, T 120/238, 177909. Sofia, 22. IV. 1941.

 

52

 

 

Под ударите на Германия и Италия, изкуствено създадената с мирните договори от парижките предградия Югославия била ликвидирана. От своя страна унгарското правителство взело необходимите мерки за отстояване на унгарските права и интереси и „било убедено, че при разпределението на бившите югославски земи ще се държи сметка за унгарските национални права и за необходимостта от едно окончателно и стабилно уреждане" [57].

 

 

2. Виенската конференция на фон Рибентроп и граф Чано

 

Когато изходът от балканската кампания вече е ясен, правителството на Райха предприема стъпки за съгласуване с Италия на позициите си за териториалните промени в Европейския югоизток. Така се стига до Виенската среща на фон Рибентроп и граф Чано, на която са взети важни решения, отнасящи се не само за Италия и Германия, но и за всички страни от Югоизтока.

 

Първият разговор, който двамата външни министри водят на 21 април, започва с констатацията на фон Рибентроп, че главната цел на новото устройство на Балканите е завинаги да се осуети възможността от повтаряне на предателството на Сърбия след присъединяването на Югославия към Тристранния пакт. Такова било желанието на фюрера. След тези уводни думи граф Чано е помолен да изложи позициите на дуче. Мусолини смята, че частта от Словения, която не ще бъде анексирана от Германия, трябва да получи под някаква форма автономия; Далмация и останалият адриатически бряг от Риека до Котор ще бъдат анексирани като в административно отношение получат статут на италианско губернаторство. За Черна гора е предложено да стане независима държава, но свързана чрез персонална уния с Италия. Затова трудности нямало, поради известния факт, че италианската кралица е черногорска княгиня. Албания трябвало да бъде разширена в източна посока от старата югославско-албанска граница в направление северно от Преспанското езеро. Във връзка с тези претенции фон Рибентроп отбелязва, че българите желаят да присъединят цяла Вардарска Македония до бившата югославско-албанска граница. Това се подкрепяло и от фюрера. На това граф Чано отговаря, че за Охрид може да се предвиди създаването на анклав или гранична издатина; все пак настоява албанската граница да се премести далече на изток, и то по стопански и преди всичко военностратегически причини. В подкрепа на това свое желание изтъква и етническия състав на населението.

 

Хърватско също трябвало да се свърже с Италия чрез персонална уния. Във връзка с това искане германският външен министър припомня, че както

 

 

57. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 9, л. 30; оп. 8, а.е. 1024, л. 45-47.

 

53

 

 

Райхът, така и Италия вече са признали независимостта на Хърватско. Междувременно Германия била изпратила в Загреб и свой пълномощен министър.

 

Фон Рибентроп от своя страна, с помощта на карта, представя германските виждания за устройството на бившето югославско пространство. Северната граница на Хърватско била дефинитивно определена от фюрера, а това щяло да получи своята официална санкция в най-скоро време чрез един германо-хърватски договор. Унгарците искали Бачка и Банат като част от територията на старата унгарска държава. В това отношение те имали подкрепата на Хитлер. Банат все още бил окупиран от германските войски, за да се предотврати евентуален конфликт между Румъния и Унгария, понеже и от румънска страна се претендирало за областта. От германска страна тези претенции били смятани за необосновани, но имало разбиране, че Румъния все пак трябва да получи някаква компенсация, макар и не веднага.

 

В хода на преговорите фон Рибентроп отново се връща към въпроса за българските искания за Македония, които са възприети като разумни от германска страна, а фюрерът подкрепял. Отново настоявайки да присъедини западната част от Македония към Албания, граф Чано изтъква стопанските и военните причини за това италианско искане. Предлага да бъдат извикани за мнение по този въпрос и придружаващите го италиански експерти. На поставените им от фон Рибентроп въпроси те обаче не дават задоволително обяснение. Генерал Кастилионе само отбелязва, че ако останела досегашната граница, Албания щяла да бъде съвсем тясна, а пространството до морето — съвсем малко. В допълнение на това граф Чано изтъква, че Албания трябва да има за граница двоен планински венец, както и да получи част от ж.п. линиите в Македония. Лично той бил готов да отстъпи за границата при Охридското езеро, така че тази българска светиня да остане на българска територия.

 

В края на срещата от двете страни е констатирано, че Германия и Италия са на едно мнение по основните моменти на реорганизацията на югославското пространство. Съществуващите „малки" разлики в гледищата по отделните въпроси щели да бъдат съгласувани с фюрера [58].

 

На 22 април разговорите са подновени. Фон Рибентроп запознава граф Чано със становището на Хитлер по разглежданите въпроси, което носи почти императивен характер. По отношение на Хърватско фюрерът препоръчва на дуче да се споразумее директно по основните въпроси с Анте Павелич, тъй като Германия нямала политически интереси в страната (!). На Мусолини е предоставена възможност самостоятелно да решава и въпросите за

 

 

58. ADAP, D XII/ 2, S. 496—499.

 

54

 

 

Черна гора и Далмация, в които Германия също нямала политически интереси. Що се отнася до стопанската област, югославското пространство винаги е било важен източник на суровини за Райха и в тази връзка Хитлер настоява да запази този приоритет. Затова настоява хромовите и оловните рудници край Люботрън в Македония да останат на българска територия и да бъдат разработвани като германско предприятие. За оловното находище край Митровица в Сърбия, също предявява претенции. В замяна на това от германска страна щели да бъдат предприети стъпки за убеждаване на българите, че трябва да направят отстъпки по отношение на Западна Македония.

 

По-нататък в разговора фон Рибентроп споменава за желанието на цар Борис Солун да се отстъпи на България, за което от германска страна не бил поет никакъв ангажимент. Тук граф Чано изказва съжалението си, че по този въпрос не може да вземе отношение, но ако все пак това се осъществи, Италия щяла да присъедини Гърция.

 

При обсъждането на механизмите, с които ще се установи границата на България с Албания, фон Рибентроп настоява, че по политически съображения е необходимо този въпрос да бъде решен в един непродължителен срок и без излишен шум, за да не бъде използван за целите на неприятелската пропаганда, в смисъл, че малките държави от Оста са ощетявани за сметка на големите. Пак по тази причина споменава, че посещението на граф Чано трябва да се смята за неофициално, а в печата ще бъде дадено само едно кратко съобщение [59].

 

По-точни данни за резултатите от срещата фон Рибентроп - граф Чано, в резултат на която е определена т.нар. Виенска линия, са изведени в една записка от 24 април, носеща подписа на главния преводач на германското външно министерство П. О. Шмит. По отношение на Хърватско в документа се заявява, че границата ѝ с Германия вече е определена от фюрера и в удобен за хърватското правителство момент ще бъде фиксирана. За времето, когато ще има окупационни части в Сърбия, Германия в съгласие с Италия ще окупира един териториален пояс, който ще се простира от северозапад на югоизток през земите на бивша Югославия, с цел да осигури комуникациите към Сърбия. В документа италианските намерения тясно да обвържат Хърватско с персонална уния само са маркирани, без изрично да е упоменато, че Германия ги подкрепя, докато за Далмация декларативно е отбелязано, че ще получи статут на италианско губернаторство. Същевременно се изтъква, че Германия няма политически интереси към хърватските проблеми, а на дуче се предоставя възможността сам да се разбере с хърватите. Границата между Хърватско и Унгария се определя по река Драва.

 

 

59. Ibidem, S. 505—509.

 

55

 

 

Хърватите трябва да получат на изток и територията между Дунав и Сава (Срем). Източната граница на Хърватско трябвало да бъде някогашната граница на Босна и Херцеговина (т.е. Босна и Херцеговина да стане част от хърватската държава).

 

Словения се поделя между Германия и Италия, като италианската ѝ част получава автономия. Черна гора става независима, но свързана с Италия чрез персонална уния. Албания се разширява за сметка на Гърция, Македония и Сърбия.

 

Сърбия с намалена територия остава под германска окупация. Бачка и Барани, както и областите Меджумурие и Прекомурие се дават на Унгария. Банат обаче остава под германска окупация, за да не се предизвика румънско-унгарски конфликт.

 

Македония, както и някои територии, отстъпени след Световната война на тогавашна Югославия (Западните покрайнини), се дават на България, а на запад един широк пояс със Струга, Гостивар и Тетово — на Албания. Българското желание да се получи Солун, което се възприема от фюрера, както и въпросът за окончателната съдба на Гърция ще се решат от една спогодба между Мусолини и Хитлер.

 

С оглед на особените стопански интереси на Германия в бившата югославска държава е постигнато съгласие с Италия да ѝ се даде предимство за задоволяване на германските потребности от суровини, особено от далматинските бокситни рудници. Унгария щяла да получи свободно пристанище на далматинския бряг.

 

Начинът, по който новите граници между Сърбия, Черна гора, Албания и България трябва да бъдат утвърдени щяло да бъде предмет на специално предложение на фон Рибентроп до граф Чано [60].

 

Дни след Виенската среща държавният подсекретар на външните работи Вьорман разяснява на П. Драганов, че разговорите не са завършили с окончателно решение, но Охрид като свещен град за България щял да ѝ бъде отстъпен. За Солун решение обаче нямало [61]. На българите поверително е даден съвет да не се занимават с италианските претенции към Косово, които иначе не се одобрявали от германска страна [62].

 

На 22 април италианският пълномощен министър граф Маджистрати съобщава на министър Попов за получени от Рим наставления. Поради това, че в бъдеше щяло да съществува обща граница, още от сега трябвало да се поставят на приятелска основа българо-албанските отношения. В тази

 

 

60. Ibidem, S. 524—526.

 

61. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 9, л. 33. Берлин, 24 април 1941 г.

 

62. Пак там, л. 34. Берлин, 24 април 1941 г.

 

56

 

 

връзка се оплаква от две публикации в българския печат: 1. Във в „Зора" от 18 април се говорело, че италианците пуснали позиви, обещавайки свобода на населението, поради което българите в Македония избягали от сръбската войска, едва след това италианците превзели Охрид; 2. В един от правителствените вестници ("Днес" или „Вечер") се говорело, че само българите от Дебърско можели да устоят на дивите албанци [63].

 

От Рим се интересуват и как да се обясни българското мълчание по отношение на албанските претенции за Косово. И значи ли това, че българското правителство не одобрява тези претенции.

 

По този повод министър Попов обяснява, че италианските съмнения са неоснователни, тъй като в България се знаят албанските претенции в тия две области, където има албанци и българският печат винаги е признавал тия претенции. От друга страна общественото мнение в България е смутено понеже не знае какви са точно италианските претенции и се бои да не би Италия да иска да откъсне част от Западна Македония и да я присъедини към Албания. Това естествено затруднявало българския печат да се изкаже по останалите албански искания.

 

Граф Маджистрати нямал никакви инструкции по този последен въпрос. Знаел само, че граф Чано преговаря по всички въпроси с фон Рибентроп и че българските позиции са много силни, понеже България се смята за верен съюзник. Италианският печат бил под знака на Косово, а българите имали интерес също да подчертаят в печата си тия албански претенции, с което щели да бъдат улеснени и българските позиции.

 

Маджистрати отправя и едно искане. Моли да бъдат отделени и освободени албанските военнопленници от бившата югославска армия. Такива имало около 120 души в Драгоман и около 30 души в Търново [64].

 

Същия ден след обед министър Попов говори на фон Рихтхофен за необходимостта да се ускори окупацията на цяла сръбска Македония, предвид италианските претенции върху Охрид. Косово и пр. и вълнението в България, което те създават [65].

 

 

63. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 153. София, 22 април 1941 г.

 

64. Пак там, с. 152, 153. София, 22 април 1941 г.; Недоволството на Рим, че българският печат отминава с мълчание албанските аспирации в Македония и Косово е споделено и с фон Рихтхофен. От тези действия Маджистрати правел извода, че в България има враждебно отношение спрямо една Велика Албания Тук фон Рихтохофен споделя голямото безпокойство в България от албанските претенции за Западна Македония. Разговорът завършва с констатацията на граф Маджистрати, че „Охрид като стар религиозен и културен център представлява за българите национална светиня и че спешно е помолил в Рим, моментното положение най-после да бъде изяснено". — NAUS, Т 120/238, 177925. Sofia, 25. IV. 1941.

 

65. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 153. София, 22 април 1941 г.

 

57

 

 

На 23 април 1941 г. в. „Зора" продължава да се занимава с положението в Македония, като прави една историческа ретроспекция на въпроса за граничната линия между българи и албанци. Под надслов „Границата между Македония и Албания" вестникът публикува протокола, подписан през ноември 1920 г. в Тирана между генерал Ал. Протогеров и Хасан бей Прищина. Преговорите, довели до подписването на въпросния договор, се провеждат при сътрудничеството на италианския пълномощен министър Кастолди и албанския министър-председател Пандели Вангели. Според протокола границата между Албания и Македония ще следва над Качаник кота 560, върви по Шар планина и достига до сръбско-албанската граница (от 1920 г.). Градовете Охрид, Струга и Ресен, като чисто български, остават в пределите на българска Македония. Град Дебър ще бъде включен в пределите на една от двете страни, след провеждането на плебисцит. Този протокол впоследствие е санкциониран и от ЦК на ВМРО, начело с Т. Александров [66].

 

На 23 април в София пристига пълномощният министър К. Клодиус, заместник-началник на отдел икономическа политика в германското външно министерство. Изпратен от фон Рибентроп с политическа мисия, той трябва да успокои българите, че техните претенции, включително и тези относно Западна Македония, ще бъдат взети предвид. Германският емисар поставя и редица искания от стопанско естество, главно за концесии на мини в земите, които са получени източно от Шар планина. От България е поискано да поеме и част от външния дълг на Югославия към Германия [67].

 

В разговора си с германския емисар цар Борис изразява съгласие Германия да получи собствеността върху всички залежи от хром северозападно и североизточно от Скопие. По същите въпроси малко по-късно Клодиус разговаря и с външния министър Попов.

 

В продължение на два часа цар Борис много откровено изложил своето становище по всички проблеми, преди всичко политическите и териториалните, свързани с разпадането на Югославия. Царят се интересува и от въпроса за определяне на границата между Албания и българска Македония. Надявал се по етнографски и географски причини Охрид, Струга, Гостивар и преди всичко Тетово да бъдат дадени на България [68].

 

 

66. В. „Зора", бр. 6555 от 23 април 1941 г.; На следващия ден след публикацията на в. „Зора" граф Маджистрати в доклад до граф Чано прилага и информацията за Тиранския протокол, подписан от българи и албанци с посредничеството на Италия през 1920 г. — DDI, scrie IX, vol. 7, рр 4—7. Sofia, 24 aprile 1941.

 

67. Филов, Б. Цит. съч., с. 315.

 

68. NAUS, T 120/238, 177919. Sofia, 24. IV. 1941; Узнавайки, че Клодиус носи съобщение от фон Рибентроп цар Борис прекъсва пътуването си в Македония и се завръща в София. Българският монарх бил особено развълнуван от съобщението, че Охрид отново ще стане български и изказва задоволството си от благоприятното за България определяне на границата северно от Скопие, с което ще се избегне превръщането на града в чисто граничен град. — Ibidem, 177932-177933. Budapest, 28. IV. 1941.

 

58

 

 

На 24 април Министерският съвет приема предложенията на Клодиус по всички точки, а по-късно е подписано и споразумение [69]. Беседите с министър-председателя, външния министър, министъра на войната, както и предишния разговор с царя потвърдили, че българският народ е пропит с чувство на искрено приятелство и благодарност спрямо Германия и от най-силни почитания спрямо фюрера. Ако определянето на границите спрямо Албания не съвпада изцяло с българското желание, „това няма да е от съществено значение по отношение на общото настроение и на цялостното изпълнение на старата българска мечта"(!) Според Клодиус решаващо политическо значение и важност има само притежаването на Охрид. От друга страна се оказвало, че не Гостивар, но на всяка цена Струга и Тетово играят важна роля в съзнанието на българите, и че отговорните министри, както и царят, се надяват България да получи освен Охрид най-малко Струга и Тетово. За Струга на преден план изпъкват повече етнографски и сантиментални причини, докато по отношение на Тетово, мотивировката е, че в географско, икономическо и комуникационно отношение то не може да бъде отделено от Скопие. Клодиус счита, че българското разбиране по отношение на Тетово е основателно. Освен това в Тетово се намира електроцентрала, която въз основа на сключеното с България споразумение ще снабдява с ток предадените на Германия за експлоатация хромови мини [70].

 

В инструкция за разговорите в София фон Рибентроп разпорежда на Клодиус да съобщи поверително на българите, че въпросът за определяне на границите между България и Албания е бил предмет на многократни и задълбочени разговори с италианския външен министър граф Чано. Първоначално Италия поискала една широка териториална ивица източно от старата албанска граница, обосновавайки се на първо място със стратегически и етнографски съображения. В резултат на разговора е трябвало да се вземе предвид италианската претенция за района от Тетово до Струга с Гостивар и Кичево, но все пак германската страна съумяла да накара

 

 

69. Споразумението между германското и българското правителство, известно като спогодба „Клодиус", третира германските стопански интереси в новоприсъединените към България територии. В чл. 1 от спогодбата българското правителство заявява, „че е съгласно да предаде в германска собственост хромовите залежи, които се намират в областите, припадащи на България западно, северно и североизточно от Скопие. — Текста на спогодбата в: Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., С. 540—542. София, 24 април 1941 г.

 

70. NAUS, T 120/238, 177921. Sofia, 24 IV. 1941; От последвалата беседа с министър Попов Клодиус остава с убеждението, че той в известна степен трудно се примирява с отказа от Тетово и Струга. — Ibidem, 177933. Budapest, 28. IV. 1941.

 

59

 

 

италианците да се откажат от искането за Охрид и околностите му, както и от района на Люботрън. Фон Рибентроп се надявал, че България ще се примири с такова уреждане на въпроса, още повече, че имало готовност да се предложи компенсация в района на горното течение на река Морава (при Враня).

 

Освен това фон Рибентроп моли да се изясни какви евентуални аспирации би имала България към района на горното течение на река Морава, както и в района на Пирот, без това обаче да се превръща в дискусия [71].

 

В отговор на въпроса за определяне на границата в Горна Морава и в района на Пирот цар Борис съобщил, че „България отдава значение на притежаването на прохода Св. Никола. Границата трябвало да минава югоизточно от Бяла Паланка и Лесковац, да прехвърля Морава и от там да води към познатите възвишения северно от Люботрън. България се отказвала от Бяла Паланка и Лесковац, тъй като тези места, които действително преди са били български, сега са чисто сръбски" [72].

 

При уреждане на териториалните въпроси с Гърция обаче България отдава голямо значение на това, да получи котловината южно от Битоля. Този район е населен с чисто българско население. Българите предлагат границата да започва от мястото, където старата югославско-гръцка граница пресича планинския гребен южно от Битоля, да преминава през този гребен на юг. На около 30 км южно от кръстопътя да се отбива на изток край Вегоритското езеро, да протича надлъжно над езерото и от северния край на езерото на север да се срещне със старата югославско-гръцка граница.

 

Царят изказва и мнение, че притежаването на Кукуш, намиращ се на 40 км северно от Солун, представлява интерес за България, тъй като той е чисто българско селище. Той изрично подчертал, че би изказал това желание само при условие, че то не е в разрез с германските планове за разпределение [73].

 

Според оценката на Филов изглеждало, че немците не могат да наложат нищо повече на италианците. Всичко това се дължало на граф Чано, който напоследък пак си възвърнал доверието на Мусолини. Попов и генерал Даскалов, както и самият Филов са на мнение, „че трябва да се помирим с предложението, толкоз повече, че така получаваме по-голямата част от спорната зона със Скопие". В замяна на тази отстъпка решават да настояват за Леринско, както и за Солун, в случай че германците не го задържат за себе си. Тези български искания са предадени на Клодиус [74].

 

 

71. Ibidem, 177926-177927. Специален влак, 25. IV. 1941.

 

72. Ibidem, 177933-177934. Budapest, 28 IV. 1941.

 

73. Ibidem, 177935. Budapest, 28. IV. 1941.

 

74. Филов, Б. Цит. съч., с. 318, 319.

 

60

 

 

На 24 април 1941 г. Д. Крапчев публикува на уводно място във в. „Зора” статията „Перспективи за разширяването на Албания". В този очевидно инспириран от италианското недоволство материал се прави паралел между националннте проблеми на българи и албанци. Както българщината била поделена между няколко държави, така и албанците живеят в пределите на две кралства. Най-голямата част от албанския народ се намира в гръцкия Епир, а и в Тесалия. Не само областта Чамурия, но и почти целия Янински вилает са населени с албанци.

 

Доста албанци има и в пределите на Югославия. Те населяват Косовския санджак, оттатък Шар планина, с центрове Призрен и Прищина, както и Новопазарския санджак [75].

 

В следващ брой в. „Зора" продължава публикуването на серията си материали, посветени на новото териториално устройство на Балканите. Под надслов „Установяване на новия ред в Балканите" вестникът запознава читателите си с цяла поредица материали от берлинския си кореспондент Хр. Огнянов. Веднага след приключване на военните операции щели да започнат политическите съвещания за установяване на новия ред на Балканите. Германските политически среди подчертават, че посещението на граф Чано имало за цел взаимна размяна на мнения и възгледи. На Вилхелмщрасе е изтъкнато, „че окупацията давала само насока на бъдещото устройство на тази югоизточноевропейска област, но тя по никой начин не предрешавала въпроса за по-късното установяване на границите". Окончателното решение за границите щяло да бъде постигнато след като се зачетат всички народностни, геополитически, стопански и стратегически съображения.

 

Германският печат посвещава и множество статии на македонския въпрос, в които се застъпват следните схващания: 1. Населението на Македония в мнозинството си е българско. Това се доказвало от народното допитване при създаването на Българската екзархия и Санстефанския договор; 2. Не съществува никакъв македонски народ нито в политически, нито в народностен смисъл; 3. Македония не е играла самостоятелна роля на Балканите. Македонският въпрос се родил на Берлинския конгрес през 1878 г. Във въпросните публикации се изтъква, че Македония не може да си осигури самостоятелно място при новите условия чрез автономия или друго политическо образувание; 4. С военната победа на германското оръжие английската теза за равновесието на силите на Балканите е унищожена. Само благодарение на тази идея в миналото се е стигнало до дележа на Македония; 5. Македония по народност и култура принадлежи на българския културен кръг, затова тя трябва да бъде присъединена към България, защото само по тоя начин ще се създаде траен и справедлив мир на Балканите.

 

 

75. „Зора", бр. 6556 от 24 април 1941 г.

 

61

 

 

Наред с тия идеи в германския печат се прокарва възгледа, „че сега веднъж завинаги македонският въпрос трябва да намери своето задоволително решение".

 

В статиите, обект на коментара на Хр. Огнянов, обаче се избягва определянето на границите на Македония. В случая ставало въпрос за едно изчакване уреждането на въпроса от политическото и военното ръководство на Третия райх.

 

При новото уреждане на Балканите Германия имала само един интерес: „да се намери разрешение, което да отговаря на народностната и стопанската необходимост". Поради сложността на проблемите засега обаче можело да се говори само за зони на окупация. Всички предложения за окончателно установяване на граници биха били прибързани, защото в Германия никое оторизирано място не се било изказало по тоя въпрос [76].

 

На 26 април на Главното командване на Вермахта е съобщено, че фюрерът е решил на България да се разреши допълнително да окупира района, ограничен от местностите Буяново - Качаник - северните склонове на Люботрънскня лесак (северно от Тетово) - Крупчин - Здуние - Брод - Битоля, включително и тези места до границата, предвидена за България, но без район от линията Брод - Битоля [77].

 

Районът западно от линията Брод - Битоля и по-специално град Охрид временно се изключва, за да се избегне среща на българските с италианските войски. След като районът бъде освободен от италианските войски, ще се определи моментът, в който българските войски ще могат да окупират и този район. Разпоредено е да се уведоми и българският външен министър чрез германската легация в София [78].

 

На 27 април П. Драганов информира външното министерство в София, че от германска страна е дадено нареждане за окупиране с български войски на района западно от р. Вардар до линията Битоля - Брод - Тетово - Качаник. Западно от тази линия щяло да се премине след оттегляне на намиращите се там италиански войски [79].

 

В обширна кореспонденция под заглавие „Солун щял да принадлежи на хинтерланда му" кореспондентът на в „Зора" Хр. Огнянов запознава читателите на вестника с последните новини от Берлин. Бъдещият образ на Балканите вече бил начертан в най-едри щрихи по време на разговорите на

 

 

76. Пак там, бр. 6557 от 25 април 1941 г. На 25 април цар Борис заминава за Щип. Както пише в дневника си Е. Филова, „първият българин стъпил в този чисто български град, бил Царят". Посрещансто било необикновено сърдечно. — Филова, Е. Цит. съч., с. 86.

 

77. NАUS, T 120/238, 177928. Специален влак, 26. IV. 1941.

 

78. Ibidem, 177928-177929. Специален влак, 26. IV. 1941.

 

79. ЦЦА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 9, л. 44. Берлин, 27 април 1941 г.

 

62

 

 

Хитлер с представителите на заинтересованите югоизточноевропейски държави. Сътрудничеството между Германия и Италия било основа на целия европейски ред и подходяща точка за уреждането на Югоизтока. Естествено преимуществените стопански интереси на Германия в този простор щели да се имат предвид.

 

Практическото осъществяване на новия ред на Балкана нямало да закъснее много. Окупацията на областите на бившата югославска държавна територия сочела приблизителното разграничение. Впрочем епохата на балканизирането, както изтъквали на уводно място „Дойче Алгемайне цайтунг" и „Франкфуртер цайтунг", била към своя край. Нова Европа нямало да познава Балкана като особен простор, т.е. той щял да се присъедини към останалата част на Европа и да вземе участие във века на мир и на труд. към който се вървяло с разрешението на войната.

 

Приблизителната представа за новия ред на Балканите се създавала чрез границите на новата хърватска държава. Черна гора и някои области на север от досегашната албано-югославска граница били изявили доста ясно симпатиите си към Италия. Окупацията на далматинския бряг от италианска страна било също ясно указание.

 

Очевидно България щяла да се движи в границите на българската народност. създадени от деветото столетие насам. По отношение на Солун Хр. Огнянов припомня основното германско схващане по въпроса. Все пак Огнянов уточнява, че „не тъкмо сега, но неведнъж осведомени лица са твърдели неотклонно, че Македония принадлежи на Солун и Солун на Македония". Това пристанище все пак трябвало да се владее от господарите на хинтерланда. т.е. от Македония в съществената ѝ част [80].

 

На 29 април 1941 г. в разговор с фон Рихтхофен министър Попов обещал да вземе мерки в печата да не се публикуват каквито и да е изказвания за външната политика на Оста, както и за българските териториални претенции. Правело впечатление, че правителството се страхува да се правят остри изявления по отношение на Македония и македонските искания. Така например в последния брой на в. „Зора" е допусната публикацията на кореспондента в Берлин Огнянов. В нея пишело, че германците считат, че Солун принадлежи към Македония. По думите на главния редактор на вестника, македонеца Крапчев, „съобщението било продиктувано буквално от Берлин", поради което останали с впечатлението, че произхожда от „важна институция" в германската столица [81].

 

За положението в Струга информира от Рим Д. Караджов. Германските

 

 

80. В. „Зора", бр. 6560 от 29 април 1941 г.

 

81. NAUS, Т 120/238, 177936. Sofia, 29. IV. 1941.

 

63

 

 

войски били на 2 км от града, когато италианците на 10 април го заемат. В Струга вилнеели местните турци и албанци, водела се агитация в полза на присъединяване към Албания. Италианските власти задържали българите, напуснали югославската армия и ги третирали като военнопленници [82].

 

* * *

 

Иронизирайки германския динамизъм в политиката и конюнктурните клишета, използвани от пропагандата, аташето по печата в Берлин представя метаморфозите на германския печат през месец април: „Между 25 март и 6 април има всичко 12 дни — между германското становище спрямо Югославия на 25 март и това на 6 април обаче има повече от 25 години, защото всъщност печатът трябваше отново да са върне към становището си от 1915 г." Тази бърза промяна се определя от българския дипломат като най-големия мисловен скок, който германският печат е трябвало да направи в последните години. Благодарение на умелата режисура този скок е успешен [83].

 

На 25 март, датата на присъединяване на Югославия към Тристранния пакт, „Фъолкишер Беобахтер" в обширен материал прави преглед върху историята на Югославия. Твърди се, че ядрото на държавата е старата Сърбия, която по отношение на южните славяни изиграла ролята на Прусия; че шумадийският селянин заслужава похвала за своите качества; че в Скопие има народностна смесица от сърби, турци, албанци, цигани, евреи и пр., но авторът не е срещнал нито един българин или македонец и най-после, че между малцинствата в Югославия най-голямо е немското със: 700 000 души — за българско или македонско малцинство не се споменава и дума [84].

 

Главните коментари по влизането на Югославия в пакта се появяват на 26 март. Основните тенденции са в следните направления:

 

1. Това е едно поражение за Англия;

 

2. Югославия заема едно ключово място на Балкана и затова Германия е готова да я запази и приеме в новия ред;

 

3. Всякакви спорни въпроси между Югославия от една страна и Унгария и България се считат като несъществуващи [85].

 

 

82. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 9, л. 62. Рим, 29 април 1941 г.

 

83. Пак там, оп. 20, а.е. 145, л. 34. Берлин, 10 май 1941.

 

84. Пак там, л. 35, 36. Берлин, 10 май 1941.

 

85. Пак там, л. 37—39. Берлин, 10 май 1941.

 

64

 

 

Новината за преврата в Белград е съобщена в печата едва на 28 март и то в едно кратко съобщение. Промяната започва по-късно с обозначаването на всякакви действия като „сръбски", нещо което преди това не съществува в медийната пропаганда. Определения като „сръбски терор", „сръбски издевателства" и други подобни съобщения дават да се разбере, че становището на Германия вече е окончателно определено. На 5 април в „Дойче Алгемайне Цайтунг" излиза статия, която спокойно може да се нарече некролог на Югославия. Държавата Югославия е отречена напълно като негодна да бъде строителен елемент за „новия ред" на Европа. Същия ден „Дас Райх" дава да се разбере какво очаква Югославия. Така само за 9 дни германският печат прави пълен завой спрямо Югославия, която от приятелка се превръща в нетърпим враг. На фона на тази ярка конюнктура българската позиция е дълготрайно търпеливо-изчаквателна, а по отношение на Сърбия е характерен сравнително умереният тон на българския печат [86].

 

* * *

 

След разгрома на Кралство Югославия, Германия дава инициатива за нейната подялба и унищожение. С този акт и със системата от подписаните през същата година договори Европейският югоизток е включен в пространството на „новия ред". Противоречията в интересите между силите на Оста във връзка с подялбата на Югославия обаче дават отпечатък в отношенията в Югоизтока за цялото време на войната. Макар и разграничението между Германия и Италия да е извършено в полза на втората, то не успява да прикрие предимството на Третия райх в рамките на „нова Европа" и при осигуряването на нейните стопански, политически и военностратегически интереси. Хърватско с Босна и Херцеговина влиза в състава на Независимата хърватска държава, но без една значителна част от Далмация, предадена на Италия с Римските договори от май 1941 година. Меджумурието е анексирано от Унгария. Всичко това внася напрежение в италиано-хърватските и унгаро-хърватските отношения още от първите дни на създаването на хърватската държава. Хърватите претендират да се разширят в посока към Санджака, който граничи с Босна и е населен с мюсюлманско население. Желаят да присъединят и Срем, който немците ѝ предават през октомври 1941 година. Унгария и Румъния спорят за югославския дял на Банат, позовавайки се на необходимостта да включат своите национални малцинства към държавите си [87].

 

Българските интереси се сблъскват с италианските на територията на Македония. Българите държат да стигнат по на запад и да присъединят Охрид, а

 

 

86. Пак там, л. 40, 41. Берлин, 10 май 1941.

 

87. Lukać, D. Ор. cit., р. 524—532; Чано, Г. Цит. съч., с. 312, 313.

 

65

 

 

италианците да включат Западна Македония във Велика Албания с градовете Струга, Дебър, Гостивар и Тетово [88]. Противоречия има и в отношенията между окупационните сили и местните режими: италианци и хървати, българи и сърби, италианци и черногорски сепаратисти, които претендират за Санджака, Метохия и източната част на Херцеговина. За Санджака претендират наред с италианци и германци, и хървати и албанци, а за Косово — немци и италианци, албанци и черногорски сепаратисти, албанци и сърби.

 

 

3. Българо-италианските преговори

 

За положението в окупираната от италианците западна част на Македония в София се получава информация по различни канали. Запасният генерал К. Николов — председател на Управителния съвет на македонските културно- просветни и благотворителни братства в България в изложение до Б. Филов съобщава, че германските войскови части първи влизат в Струга, Охрид, Дебър и Кичево, а италианските — по-късно. От 3 май официалните италиански власти в Струга започнали да организират своя милиция изключително от албанци и турци, които въоръжават. От страх за живота си българите от Струга не смеели да напуснат града. Италианските власти открито говорели, че Охрид, Струга, Ресен, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево ще бъдат италиански. Използвали аргумента, че Албания без Охридското и Преспанското езеро няма някаква стойност. От българска страна никой не бил посетил местните българи, нещо крайно необходимо за повдигане на духа им [89].

 

На 9 май 1941 г. италианските войски влизат в Тетово. Същия ден акционният комитет на българите от града в състав от 10 души се представя на италианския военен комендант, който пояснил, че „българите ще имат свои черкви и училища и други просветно-културни и хуманни сдружения". Комендантът същевременно признал, че българският език ще се употребява свободно в официалните нареждания на италианските власти. Това обещание много бързо е забравено и само след няколко дни употребата на българския език е забранена, а в своите нареждания комендатурата започва да употребява италиански, албански и сръбски език. [90]

 

На 11 май в Тетово е организирана една грандиозна манифестация на българското население от околията, в която участват над 10 000 души българи и българки. Тази мирна проява, имаща за цел да покаже, че българите в

 

 

88. Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922/1943. София, 1976, с. 409.

 

89. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 10, л. 24. София, 5 май 1941 г.

 

90. Пак там, оп. 8, а.е. 1122а, л. 52. Информация на акциониия комитет в Тетово за положението на бьлгарите в околията 9 май 1941 - 9 август 1942 г.

 

66

 

 

района са мнозинство, е нападната от една група от 100-150 души въоръжени турци, насърчавани от сърбите-колонисти, сърбоманите, а негласно и от италианските офицери [91].

 

Въпреки проведената през април среща с Хитлер, цар Борис и българското правителството все още са в неведение за разграничението в Македония. В тази връзка пред приетия на аудиенция германски пълномощен министър е поставен въпросът за военната демаркационна линия. Въпреки че окончателното и детайлно определяне на границата очевидно е въпрос на бъдещето, царят моли за принципното уреждане на въпроса и съобразяване с направените от българска страна предложения. Съществуващата демаркационна линия не била съобразена с „днешните" условия и това усложнява отношенията с Италия [92].

 

Очевидното разминаване в позициите на германското главно командване и Вилхелмщрасе по отношение на демаркационната линия в Македония предизвиква объркване и в българското правителство. На 11 май външният и военният министър показват на фон Рихтхофен една карта, изпратена на командващия българската армия в Скопие от германското главно командване. На тази карта нанесената демаркационна линия не само, че не отговаря на линията, съобщена по инструкция от фон Рибентроп на цар Борис, но принуждава българите да се оттеглят от досега окупираната от тях линия. Двамата министри молят случая да се изясни [93].

 

Тъй като демаркационната линия не включва прохода Св. Никола, фон Рихтхофен предполага, че предадената предишния ден на България карта вече е загубила силата си. Очевидно липсата на каквато и да е връзка между България и главното армейско командване внася редица смущения. За избягване на такива конфузни ситуации в бъдеще фон Рихтхофен предлага да се командирова един офицер за свръзка, а пълномощният министър Бенцлер (със седалище в Белград) да посети София [94].

 

Пристигащите в София сведения за положението на българите в окупираната от Италия западна част на Македония предизвикват недоволство сред управляващите. На 14 май 1941 г. Народното събрание се събира на първото си заседание след парламентарната ваканция. В отсъствието на пълномощните министри фон Рихтхофен и граф Маджистрати председателят Н. Логофетов произнесъл реч, която според Филов развалила хубавото впечатление. Речта е изпълнена с нападки против италианската политика в Македония. Това е и причината за наложената от правителството оставка

 

 

91. Пак там, л. 52, 53.

 

92. NAUS, Т 120/238, 177956. Sofia, 5. V. 1941.

 

93. Ibidem, 177961-177962. Sofia, 11. V. 1941.

 

94. Ibidem, 177962. Sofia, 11. V. 1941.

 

67

 

 

на Логофетов [95].

 

На 15 май външният министър на Райха дава съгласието си българските войски да навлязат в предвидената за България област на Охрид [96]. Същия ден в града е устроено тържествено посрещане на българските войски, на което се стичат и хиляди българи от околните села. Командващият германските войски в Македония генерал Линдеман в словото си заявил: „Щастлив съм по случай именния ден на българския цар Борис III да му поднеса за подарък старопрестолния български град Охрид, българският Ерусалим" [97].

 

С телеграма до София граф Чано съобщава за бързината, с която италианците са опразнили Охрид, за да го предадат на българските власти, държейки сметка за българските интереси в един толкова важен исторически и религиозен център. Обещано е да се вземат особени мерки и за охрана на българската светиня манастира „Св. Наум" на Охридското езеро, останал на албанска територия [98].

 

В отговор на този жест италианското правителство очаквало от българското правителство да държи сметка, че околностите на Охрид са населени предимно с албанци и че Охридското езеро представлява един комплекс с река Дрина. Следствие на това италианското правителство предлага чрез една смесена комисия да се постигне спогодба за правилното използване на водите на езерото, която да определи границата. Тази спогодба можело да се осъществи чрез размяна на ноти, като италианците щели да подготвят един проект [99].

 

Междувременно на 20 май 1941 г. Италия определя Карло Умилта за граждански комисар на Косово и Дебърския край със седалище в Призрен [100].

 

Италианската окупация на Дебър, Тетово, Гостивар, Кичево, Струга и други селища от Западна Македония предизвиква силно огорчение сред българите живущи в Тирана и Албания. Много от тях посещават българското генерално

 

 

95. Филов, Б. Цит. съч., с. 326-328. На 10 май 1941 г. в София узнават, че албанците се отнасят зле към българското население в Тетовско и Гостиварско. Имало yбити двама българи. Направени са постъпки пред италианците и германците. — Пак там, с. 325.

 

96. NAUS, T 120/238, 177966. Fushl. 15. V. 1941.

 

97. Цит. по: Минчев, Д. Българските акционни комитети в Македония - 1941 г. София, 1995, с. 60, 61; Заемането на Охрид от българските войски става след дълги разправии и пречки от италианска страна. След категоричната намеса на генерал Линдаман въпросът е решен в полза на България. Окончателното заемане на Македония и Моравско от българските войски приключва на 28 май 1941 г. — Попов, генерал-лейтенант Ив. Цит. съч., с. 96.

 

98. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 154. София, 22 май 1941 г.

 

99. Пак там, с. 154, 155. София, 22 май 1941 г.

 

100. Kisić-Kolanović, N. Zagreb–Sofija. Prijateljsivo pomjeri ratnog vremena 1941-1945. Zagreb, 2003, str. 143.

 

68

 

 

консулство в Тирана и споделят с консула Ив. Сливенски надеждата си, че българското правителство няма да забрави българите от тези български краища. Изказват възмущението и недоумението си как е възможно при едни съюзнически отношения между България, Германия и Италия и при съществуващото общо желание да се прокарат справедливи граници, да се задържат от страна на Италия български земи и да се иска установяването на граница противна на народностния състав и стопанските нужди на населението, както впрочем и на самите италиански политически интереси [101].

 

Според Сливенски, населението в Западна Македония в по-голямата си част е българско:

 

„В Преспанско грамадното болшинство от населението е българско. В Струга и Стружко 65% от населението е българско, а останалото е турско и циганско. В Кичево 75% от населението е българско, в Гостивар болшинството от населението е българско, в Дебър половината от населението е българско. Има и големи селища като Галичник, Лазарополе и други, които са чисто български. Независимо от това, в самите граници на днешна Албания остават много български села, както е случая с Преспанските села и селата в Дебърско" [102].

 

Според българския дипломат П. Драганов границата в Западна Македония „не е естествена нито от етнографическо, нито от геополитическо гледище и ще създава зародиш на недоволство и бъдещо недобро съседство". По този въпрос моли за инструкции, както и да му се съобщи какво е становището на правителството по западната граница, оставяща Тетово, Гостивар, Кичево. Струга към Албания [103].

 

Откъсването на част от Западна Македония от българското землище провокира търсенето на „компенсации" в южна посока. На 21 май 1941 г. външното министерство в Берлин е запознато с българското становище за границата на юг от Битоля. По сведения на българското правителство град

 

 

101. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 970, л. 5, 6. Тирана, 19 май 1941 г.; В доклад до министъра на войната генерал Пенев съобщава от Скопие, че до 23 май 1941 г. държането на италианските военни, административни и финансови органи към българите в окупираните от тях територии е било много внимателно. Позволявало се е събирането на населението на големи групи; преминаването на демаркационната линия без каквито и да е документи; разговори с български военни чинове, които посещават градовете Тетово, Струга и др.; окачване на сградите и на български знамена, наред с италианските и германските. От 23 май обаче положението коренно се променя. Според военното разузнаване това се дължало на назначаването в общинското управление на Тетово на служба само сърби, сърбомани и мохамедани. Вследствие на това на българското население е било забранено да преминава демаркационната линия, всички германски и български знамена са свалени. Освен това в щаба на Пета армия са се представили много делегации — от Дебърско, Стружко, Тетовско, Гнилянско и др., които са се оплакали от лошото държане и заплахи от страна на албанците. — Пак там, оп. 21, а.е. 2834, л. 17-19. Скопие, 10 юни 1941 г.

 

102. Пак там, оп. 8, а.е. 970, л. 6, 7. Тирана, 19 май 1941 г.

 

103. Пак там, оп. 15, а.е. 10, л. 78. Берлин, 20 май 1941 г.

 

69

 

 

Лерин все още не е окупиран от италианските войски. В тази връзка българското правителство моли да се направи възможното, за да се предотврати влизането на италианските войски в града. В противен случай по-късно щяло да бъде трудно да се намери удовлетворително решение на този въпрос. Като аргумент в полза на такова решение се посочва, че Лерин е на юг от Битоля и града ще изпита икономически затруднения, ако бъде отделен от Лерин, още повече като се има предвид, че част от северозападната зона на Битоля е придадена към Италия. Като настоява за това, българското правителство иска да се избегне едно положение, повтарящо съдбата на Скопие, което е разделено от Тетово и Гостивар. Въпреки дългогодишния гръцки терор населението на Лерин в по-голямата си част било останало все още българско [104].

 

На 28 май министър Попов провежда дълъг разговор в Русе с пълномощния министър Клодиус. На германския дипломат са предадени нови изложения за Македония и специално за Лерин, Воден и Костур, както и карти, от които става ясно, че областите на Лерин и Воден, а даже и на Костур са признати за български от самите италианци и албанци [105].

 

По въпроса за Солун отново е изложено българското становище: „1. Германците запазват Солун по военни, стопански и културни съображения, което ще бъде от полза и за нас, понеже ще можем непосредствено да сътрудничим с тях и ще се избегнат нови солунски експедиции; 2. Ако германците се изтеглят, тогава по същите съображения в техен интерес е Солун да остане български" [106].

 

Според Клодиус никой не знаел (даже и фон Рибентроп) какво мисли фюрерът за Солун. Засега той бил наредил там да останат две дивизии, а окончателното решение оставил за по-късно. Във всеки случай Солун нямало да бъде предаден на италианците [107].

 

Германският емисар се отнася със симпатия към всички български искания, но препоръчва с италианците да се действа внимателно и предпазливо. Засега не можели да помогнат, макар фон Рибентроп да е на българска страна.

 

Очевидно е нежеланието на германската страна да се ангажира с българските проблеми в Македония, особено на фона на предстоящата война срещу Съветска Русия, нещо за което Клодиус загатнал пред Попов [108].

 

 

104. NAUS, T 120/238, 177974. Berlin, 21. V. 1941; В Леринска околия според направени в средата на 1941 г. проучвания от общо 67 913 жители, 52 279 (76.9%) са българи. — Даскалов, Г. Българите в Егейска Македония. Мит или реалност. Историко-демографско изследване (1900-1990 г.) София, 1996, с. 233.

 

105. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 11, л. 31. София, 31 май 1941 г.

 

106. Пак там, л. 32, 33. София, 31 май 1941 г.

 

107. Пак там, л. 33, 34. София, 31 май 1941 г.

 

108. Филов, Б. Цит. съч., с. 335.

 

70

 

 

Отношенията с Италия не вървят гладко. На 28 май в италианската столица е устроен истински скандал на българския дипломатически представител. Пълномощният министър Д. Караджов е поканен да се яви при италианския министър на външните работи граф Чано. Пред него е изказано недоволството на дуче от държането на българския печат спрямо Италия, окачествено като неприятелско. Дуче бил недоволен, че в България се води иредентистка пропаганда, при която се споменават Струга и други селища. Войната, която Италия водила на Балканите ѝ носи тежки загуби. Тя направила голяма жертва като дала на България Охрид, с което предизвикала недоволството на албанците, които били 100% мнозинство в околността на града. В България трябвало да се разбере, че прокараната граница е окончателна. Граф Чано се позовава и на речта на Логофетов пред Народното събрание. От своя страна Караджов според инструкции от София уверява граф Чано, че българското правителство има намерение да води приятелска политика към Италия и искрено желае да избегне всяко противоречие [109].

 

В разговор с българския дипломат Ив. Балабанов пълномощният министър граф Маджистрати споделя, че е наясно с положението в България и създадените настроения по отношение на границата в Македония. Но трябвало да се разберат и италианците, след като са дали 50 000 убити в Албания. Все пак Маджистрати бил убеден, че на един следващ етап Италия може да върне Тетово. Съзнавал, че италианското правителство допуснало големи грешки като не се обърнало направо към българите, когато изникнал въпросът за албанската граница и въпросът за Охрид, за който признава, че е трябвало да отстъпят направо [110].

 

Във връзка с тези въпроси Маджистрати загатва, че „вече е необходим по-голям контакт между Италия и България, като български министри отидат в Италия и италиански дойдат в България" [111].

 

След проведените с Мусолини и граф Чано консултации Д. Караджов прави някои изводи относно италианската политика в Македония. За бъдещите гръцки граници между Германия и Италия не е разисквано. Продължаващите военни действия в Източното Средиземноморие, както и невъзможността да се поддържат значителни окупационни войски на гръцка територия бавят разглеждането на въпроса. Намеренията на Италия по отношение разширението на юг обаче са ясни: ще задържи Йонийските острови, Превеза,

 

 

109. ЦДА, ф. 176, оп. 15, а.е. 11, л. 12. Рим, 28 май 1941 г.; На 22 май Филов присъства на заседание на Управителния съвет на БАН, на което е разгледан изработеният от членове на академията мемоар по македонския въпрос. От италианска страна е упражнен натиск документът да не бъде официално разпространен. — Филов, Б. Цит. съч., с. 332.

 

110. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, a.e. 11, л. 24, 25. София, 31 май 1941 г.

 

111. Пак там, л. 25. София, 31 май 1941 г.

 

71

 

 

Мисолонги и Янина. Коринтския залив и канала, въобще цяла Гърция [112].

 

По отношение източните граници на Албания — границата с България на север от Охрид се смята от италианците вече за установена; за границата южно от Охрид обаче липсва яснота. Тук Караджов припомня, че дори в най-шовинистичните албански искания Воден, Острово, Бер (Верия) и цялото течение на Бистрица до Сиятиста остават извън исканата граница, докато сега Костур и Лерин са включени в състава на Велика Албания [113].

 

Караджов предвижда, че върху италианските претенции ще влияят освен големите жертви дадени във войната с Гърция, така също и албанските искания, зад които се крият меродавните италиански фактори, искащи създаването на Албания в граници, които „почвайки от север към Скопие и от юг към Лерин да позволят контролирането на Вардарската долина, Солун и въобще Македония". Караджов споменава като фактор и италианското безпокойство, че „на мястото на разрушената нехомогенна национално Югославия, се създава единна и силна България" [114].

 

Безпокойството в България, предизвикано от неизясненото положение на границата между Албания и България намира израз и в изпращането на анонимни писма до някои български политически лица. Това своевременно е уловено от службата за сигурност на Райха в България.

 

Така например в писмо до новоизбрания председател на XXV Народно събрание Хр. Калфов се казва, че „никой достоен българин не би приел поста на насилствено отстранения и високоценен Логофетов". Този пост трябвало да бъде напуснат в момента, когато станело ясно, че откъснатата част от Македония не може да се възвърне към отечеството [115].

 

В друго писмо министър-председателят Б. Филов е упрекван, че недостатъчно енергично се бори срещу италианско-албанската агресия. България не била протекторат и за Македония е дала много повече жертви отколкото фашистка Италия с нейната империалистическа експанзия през XX век. След новото заграбване на Македония Б. Филов трябвало да мобилизира и организира целия български печат, трябвало да обедини цялото македонско население, както и македонските емигранти в България и всички патриотични организации за борба срещу албанско-италианската агресия [116].

 

 

112. Пак там, л. 29. Рим, 1 юни 1941 г.

 

113. Пак там, л. 29, 30. Рим, 1 юни 1941 г.

 

114. Пак там, л. 30. Рим, 1 юни 1941 г.; Претенциите си към Македония албанците заявяват и публично В лекция пред академията на науките в Рим албанският сенатор Мустафа Мерлика-Круя отбелязва, че Скопие, Велес, Битоля, Охрид и Леринската област са част от Велика Албания. — Даскалов, Г. Участта на българите в Егейска Македония, 1936-1946. Политическа и военна история. София, 1999, с. 157.

 

115. NAUS, T 120/1305, 485482. Berlin, 5. VI. 1941.

 

116. Ibidem, 485484. Berlin, 5. VI. 1941.

 

72

 

 

В подобно писмо министърът на войната генерал Т. Даскалов е наречен смел воин. Фактът обаче, че се е съгласил с размяната на Охрид срещу Гостивар, Кичево и Тетово, ще остави неизлечимо петно върху неговото ме. Ако министърът на войната бе запазил хладнокръвие, не би се стигнало до тази абсурдна ампутация на Македония. Охрид без неговите околности бил обречен на гибел. Ясно било, че следващата стъпка на Италия ще бъде присъединяването на Македония и евентуално дори на България [117].

 

Това предположение се потвърждава и от областния директор в Битоля. Италианските военни власти в окупираната от тях част от Македония започнали агитация сред местното българско население да иска обособяването на Македония като отделна автономна област под протектората на Италия [118].

 

Италианската непримиримост към всяка изява в България, свързана с Македония, ескалира. На 7 юни граф Маджистрати изразява пред министър Попов недоволството си, че в българските вестници пишело за Струга като за български град [119]. Граф Чано бил недоволен даже от името на скопския вестник „Целокупна България" [120], защото от него можело да се направи изводът, че България има претенции към Западна Македония. Италианският пълномощен министър връчва и една ултимативна нота във връзка с определяне на границата около Охрид с някои неприемливи искания: да се признаят граждански и политически права на албанците, да им се позволи да минават през Охрид и Ресен, да прекарват оръжие през тези райони. Към нотата е прибавен и един проекто-договор, чрез подписването на който българите на практика биха заявили, че са съгласни с всичко. Според Филов нямало какво да се прави, а трябвало да се чака по-благоприятен момент за реакция. Сведенията от Берлин потвърждавали, че конфликтът между Германия и Русия е неизбежен [121].

 

По време на пребиваването си в Берлин цар Борис споделя с държавния секретар Вайцзекер за отправените чрез граф Маджистрати искания. Царят се надявал при предстоящото си посещение в Рим да разубеди дуче от воденето на „тази политика на язвителни намеци и нервност". Както е обичайно цар Борис не се възпрял от критики към италианците. В тази връзка изразил и надеждата на България да получи Солун, като се запазят привилегиите

 

 

117. Ibidem, 485485. Berlin, 5. VI. 1941.

 

118. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1067, л. 2. Битоля, 5 юни 1941 г.

 

119. Пак там, ф. 3к, оп. 12, а.е. 122, л. 1. София, 7 юни 1941 г.

 

120. Издаването на в. „Целокупна България” е организирано от Дирекцията на националната пропаганда и фондация „Българско дело". Предназначен е за разпространение сред населението на Македония. Излиза в Скопие от 24 май 1941 г. до 31 август 1944 г. Директор е Н. Коларов, а редактор Г. В. Георгиев. — Белоконски. П. Истина по време на война. Пропагандата в България през 1941-1944. София, 2000, с. 98.

 

121. Пак там. ф 3к, оп. 12, а.е. 122, л. 1. София, 7 юни 1941 г.; Филов, Б. Цит. съч., с. 338.

 

73

 

 

на Райха [122].

 

По изричното нареждане на цар Борис П. Драганов също информира Берлин за италианските искания. Като особено конфузен българският дипломат отбелязва факта, че граф Маджистрати е дал на българското правителство един формулиран проект за отговор на италианските искания. Във всеки случай на италианските искания нямало да се отговаря преди царят да се завърне от Италия [123].

 

Като илюстрация на италианските действия в Македония, Драганов споменава, че в чисто българското селище Струга на Охридското езеро, Италия е назначила досегашния кмет — по националност сърбин, който възнамерявал да открие отново сръбското училище със сръбски учители. По тези български оплаквания в германското външно министерство не вземат отношение [124].

 

По същото време консулът Ив. Сливенски съобщава от Тирана, че в стружките села вилнее терор. Лице, дошло от Струга му съобщило, че шест млади българи, членове на акционния комитет, са жестоко малтретирани и принудени да подпишат заедно с албанците телеграма с искане до кралския наместник в Тирана за присъединяването на града към Албания [125].

 

Няколко дни по-късно Сливенски в доклад до София изпраща и една снимка на албанската делегация, водена от шкодренския префект Риза бей Дрини, която на 10 юни пристига в Тирана с искане Струга и региона да се присъединят към Албания. Риза Дрини, макар и префект на Шкодра, е изпратен като частно лице в Струга още в началото на италианската окупация с голяма сума пари, за да организира проалбанска пропаганда сред населението. Делегацията водена от Риза бей Дрини в състав от десетина души включвала: двама турци, трима куцовласи, сърбоман, един сръбски поп, останалите са албанци, повечето, от които не живеят в Струга [126].

 

 

122. NAUS, T 120/238, 177985. Berlin, 8.VI. 1941.

 

123. Verna, Fr. Yugoslavia under Italian rule 1941-1943: Civil and military aspects of the Italian occupation. Vol. I, Univenily of California, Santa Barbara, 1985, p. 135.

 

124. NAUS, T 120/2678, R. 8, Е 405198 E 405199. Berlin, 9. VI. 1941; В телеграма до граф Чано италианският пълномощен министър в София граф Маджистрати пише, че след успехите на Оста, в България се очаква присъединяването на цяла сръбска Македония от Охридското езеро и от Шар планина до гръцката граница. Фактът, че българо-албанският етнически проблем съществува в западната част на Македония, се игнорирал от всички в България. В София настоявали на мнението си в абсолютна тишина по отношение на албанските аспирации и активност в Македония. И когато италианските войски влизат в Охрид, който се смята за българска светиня, това се определя като посегателство. — Verna. Fr. Ор. cit., р. 135—137.

 

125. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 1016а, л. 99. Рим, 9 юни 1941 г. Телеграмата на Сливенски е препратена до София чрез българската легация в Рим.

 

126. Пак там, а.е. 970, л. 23. Тирана, 14 юни 1941 г.; Кметът на Струга Бекир Баут споделил, че италианците са изразходвали 1 000 000 албански франка (27 000 000 лева) за пропаганда в Западна Македония. Струга не можела да съществува без Охрид, затова, ако останела албанска и Охрид трябвало да се отстъпи на Албания. — Пак там, оп. 15, а.е. 13, л. 20. Тирана, 19 юни 1941 г.

 

74

 

 

На 12 юни 1941 г. цар Борис провежда в Рим разговор с Мусолини. Италианският водач споделя, че „балканските работи могли да се оправят само благодарение на италианската намеса на Балканите". Това било причината да се направят такива големи отстъпки на Югославия. Мусолини застъпвал винаги мнението, че „Югославия е една гнила държава; Сърбия трябвало да остане една 4-милионна държава само с жандармерия". Мусолини щял да настоява Солун да се даде на българите (!). Тук царят насочва разговора към западните краища на Македония. Твърде предпазливо и внимателно обяснил, че в България не искат да си развалят отношенията с Италия, но албанците твърде много са протежиранн от тях. Въпреки явното си недоволство Мусолини обещал да проучи българското становище и то да се разгледа в предложената от царя среща с Филов и Попов в Рим. Цар Борис останал с впечатлението, че Мусолини не познава добре албанския въпрос, който е предоставен изцяло на граф Чано [127].

 

Няколко дни по-късно пълномощният министър Д. Караджов е информиран от пребиваващия по същото време в Рим граф Маджистрати за някои нови искания от италианска страна. В италианската столица се обсъждал въпросът за ревизиране на границата при Качаник с цел осигуряване на по-добра транспортна връзка със Западна Македония. Това ново искане на италианската страна за корекция на Виенската линия във вреда на България, според Караджов цели да допълни контрола върху Скопие и Вардарската долина и от север. То не е било обсъждано по време на пребиваването на цар Борис в Италия [128].

 

Граф Маджистрати споделил и убеждението си, че „България осъществила 98% от своите национални мечти; тя станала най-важната балканска държава и остава със запазени сили, докато всички останали щели да приключат войната изтощени". Очевидно е внушението на италианския дипломат България да отстъпи пред исканията на Рим [129].

 

На 29 юни 1941 г. Мусолини излиза с една спорна прокламация, в която декретира, че гражданските компетенции от италианските въоръжени сили, окупирали териториите на Косово, Дебър и Струга, се прехвърлят на албанското правителство [130]. Излизащият в Тирана албански вестник „Томори"

 

 

127. Филов, Б. Цит. съч., с. 340—342.

 

128. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 12, л. 15. Рим, 18 юни 1941 г.

 

129. Пак там, л. 21. Рим, 18 юни 1941 г.

 

130. Verna, Fr. Ор. cit., р. 142, 143; Десетина дни по-рано Сливенски информира от Тирана, че за Западна Македония са заминали 70 албанци, за да попълнят тамошната администрация. Както назначението, така и заминаването им се държи в тайна. Тези чиновници щели да заместят местните власти, които са били временно задържани на длъжност. Префектът на Шкодра Риза бей Дрини, както и Бекир Баут, бивш кмет на Струга, агитирали цял месец в Западна Македония. В Галичник и околията били убити 22 българи. В Дебър ставали постоянно инциденти. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 13, л. 21. Тирана, 19 юни 1941 г.

 

75

 

 

в броя си от 8 юли 1941 г. публикува текста на декрета. В Тирана декретът се тълкува в смисъл, че визираните територии се присъединяват окончателно към Албания. Новият граждански комисар за Косово, Дебърско и Струга — Фейзи Ализоти, в турско време бил околийски началник в Македония и Косово. По подготовка и манталитет се чувствал по-скоро турчин [131].

 

Междувременно областният директор на Скопие в доклад до министъра на вътрешните работи моли да се направят постъпки пред италианския пълномощен министър в София, „за да може непоносимия режим, на който са подложени българите от неосвободените още земи, да бъде облекчен като им се гарантира лична свобода и спокойствие за стопанската им дейност; да се настои също така, щото италианските военни власти да третират българите като равноправни граждани наред с албанците и като последните бъдат ограничени в своите насилнически действия над българите" [132].

 

В края на юни 1941 г. пълномощният министър Маджистрати информира министър Попов за италианското желание в най-кратък срок да се определят границите на Албания. Поради това желателно било Попов да пристигне в Рим, „ако е възможно още тази седмица". Ако пък българското правителство отложи пътуването, в Рим имали намерение едностранно да пристъпят към определяне на границата на базата на линията, определена от Германия и Италия във Виена [133].

 

 

111. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 970, л. 34. Тирана, 11 юли 1941 г.

 

112. Пак там, оп. 21, а.е. 2834, л. 14. Скопие, 2 юли 1941 г. В доклада се дават и някои данни за положението на българите в Западна Македония. В Тетово са задържани 80 българи по разни поводи. Обвиняват ги главно, че са комунисти. На някои търговци са били насилствено отнемани парите. Събирани са данъци принудително и с насилие. На българските семейства се правят постоянно обиски и са им отнемани парите. Архиерейският наместник в Тетово свещеник Вениаминов е бил изгонен в България. Независимо от тези условия командирът на Пета армия отпуснал известно количество храни, които да се раздадат на гладуващото население в Дебърско и Галичник. Италианските власти обаче не допускат тия храни и по този начин българското население в тия две околии е изложено на формен глад. — Пак там, л. 14. Скопие, 2 юли 1941 г.

 

113. Пак там, ф. 3к, оп. 12, а.е. 1686, л. 1. София, 30 юни 1941 г.; На 30 юни 1941 г. граф Чано записва в дневника си, че въпросът за албанската и черногорската граница трябва да се уточни. В противен случай инцидентите щели да се умножат, най-вече с Хърватско. Като всички нови държави Хърватско започнало да си играе на империализъм. Павелич сега желаел да получи Санджака, „една абсурдна и несправедлива претенция". В Палацо Венеция Мусолини се срещнал с Л. Пиетромарки. Било решено, „ако хърватите и българите се опитат да хитруват, границите да се определят с декрет, без да се взема тяхното мнение". — Чано, Г. Цит. съч., с. 329, 330.

 

76

 

 

Търсейки германската протекция, два дни по-късно министър Попов съобщава на германския пълномощен министър Бекерле за италианския ултиматум демаркационната линия да бъде считана за окончателна граница, ако не се състоят веднага предвидените разговори в Рим. [134]

 

На 6 юли 1941 г. граф Маджистрати връчва на министър Попов една карта, на която е нанесена границата между Албания и България, установена във Виена между германци и италианци. Тя обаче значително се различава от линията, заета от българските войски, особено към Охрид. Италианците искали от българска страна да се подпише договор за признаването ѝ. Очевидно било, че предстоят трудни преговори с италианците [135].

 

Предложението на италианците да се подпише договор, с който да се признае предлаганата от тях линия, дълбоко възмущава цар Борис. Филов смята, че е необходимо да се отлага решаването на въпроса, тъй като времето работело за България. За да се спечели време Филов предлага даже да се провокира министерска криза. Това е възприето от цар Борис, но с уговорката да бъде освободен само министърът на външните работи, предизвикал царското недоволство от това, че не е информирал своевременно пълномощния министър Бекерле за италианския натиск. Цар Борис отново изтъква „застрашаването на династията, ако въпросът за западните граници в Македония не се разреши благоприятно, и че ще го принудят да абдикира и да отиде с жена си и децата си в Италия".

 

След това емоционално изказване на царя е решено да се иска незабавно разяснение за Виенската линия от германска страна [136].

 

Два дни след като граф Маджистрати запознава министър Попов с италианските предложения Бекерле изпраща в Берлин своята информация. По повод предстоящото пътуване до Рим граф Маджистрати връчил на министър Попов един проектодоговор, установяващ окончателната граница между България и Албания, която обаче силно се отклонява от демаркационната линия, заета вече от българските войски. При връчването на проектодоговора граф Маджистрати заявил, че тази граница отговаря на договореното във Виена от Германия и Италия. Във връзка с горните твърдения министър Попов помолил да му се съобщи от германска страна дали твърдението на италианския пълномощен министър е вярно. Ако тази граница бъде приета, част от мините с хром на руда. споменати в спогодбата Клодиус, щели да останат на албанска територия [137].

 

Пътуването на българските министри до Италия обаче е отложено поради

 

 

134. NAUS, T 120/238, 178833. Sofia, 2.VII. 1941.

 

135. Филов, Б. Цит. съч., с. 353.

 

136. Пак там, с. 354, 355.

 

137. NAUS, T 120/238, 178843. Sofia, 8. VII. 1941.

 

77

 

 

„дипломатическа" болест на министър Попов. Междувременно германският пълномощен министър Бекерле е държан в течение за българо-италианския спор. От Рим настоявали България да се откаже и от някои територии в Македония, през които минава пътят, свързващ северната и южната разширена част на Албания. Българският външен министър отговорил на този натиск, че България не може да се откаже от „сърцето на Македония" и поради това не приема предложението. Несъмнено било, че в Рим ще опитат да преговарят именно на тази база. От българска страна там нямало да се вземе никакво решение, а позовавайки се на царя, парламента и т.н., всичко ще бъде оставено открито [138].

 

Очевидно е, завършва информацията си Бекерле, че Италия пренебрегва принципите на Виенските споразумения. Българите желаели преди вземането на всяко едно решение да се допитат до имперския външен министър [139].

 

Германска подкрепа за преговорите с Италия се търси и от П. Драганов. В разговор с държавния подсекретар Вьорман заявил, че след като веднъж съгласно Виенските споразумения е наложена на Италия граничната линия с България, би трябвало България да се подкрепи в желанието ѝ да задържи тази линия. Българският дипломат споменава, че за сметка на отстъпването на Люботрън италианците предлагали на българите компенсация при Враня, но не за сметка на Албания, а за сметка на Сърбия [140].

 

Вьорман припомня, че във Виена на Италия е била наложена тази линия именно поради това, че в района има находища от хром, които сега италианците желаят да присвоят. Както е известно Германия и България имат споразумение за тези находища, поради което Германия е непосредствено заинтересована по въпроса [141].

 

Поради всичко това Вьорман предлага да се предаде на българското правителство

 

 

138. Ibidem, 178841-178842. Sofia, 8.VII. 1941.

 

139. Ibidem, 178842. Sofia, 8. VII. 1941; Ha 10 юли 1941 г. граф Чано отбелязва, че министър Попов е болен и поради това посещението му в Рим ще се отложи. Останал с впечатление, че българите не желаят да водят разговори с италианците, а предпочитат границите да бъдат установени едностранно, за да могат винаги да оспорват справедливостта на решенето, което не биха могли да сторят, ако се направи един редовно подписан пакт. — Чано, Г. Цит. съч., с. 334.

 

140. NAUS, T 120/238, 178844. Berlin, 8. VII. 1941; Германска подкрепа по спора с Италия се търси индиректно и чрез препечатване на материали от германския печат. Под заглавие „Водаческата роля на Балкана принадлежи на България. Бъдещите ѝ съседи" в. „Зора" препечати статията на специалния кореспондент на „Франкфуртер Цайтунг" д-р Никола Бенкизер. Границите, които бъдещият мир ще начертае за дълго време на Балканите, до голяма степен вече били определени На Балканите се променили много неща. Италия посредством Албания става съсед на България. Създава се самостоятелна хърватска държава. Между Хърватско и България се намират Сърбия и Черна гора. — В. „Зора", бр. 6619 от 11 юли 1941 г.

 

141. NAUS, T 120/238, 178845-178846. Berlin, 8. VII. 1941.

 

78

 

 

поверително една карта с определената във Виена линия и да им се внуши да не отстъпват по този въпрос на италианците. Изниквал също въпросът, дали с италианците да се говори открито или ще бъде целесъобразно да се изчака да се види какво ще постигнат сами българите в Рим [142].

 

На отправеното от българска страна искане за предоставяне на картата с уговорената във Виена линия в германското външно министерство е отговорено уклончиво и въпросът е препратен за решение при фон Рибентроп. В случая българският аргумент е, че от италианска страна очевидно се използва ангажираността на Германия на Изток, за да се изтръгне от българите съгласие за граници, при определянето, на които българите не са присъствали [143].

 

На 8 юли командващият италианските войски поискал от българските военни власти до сутринта на 11 юли да освободят хромната мина, намираща се северно от Качаник и да му я предадат. Съветникът при германската легация А. Морман предава в Берлин, че българското правителство отдава голямо значение на този случай, „тъй като става въпрос за отстъпването на един район, който се намира под суверенитета на България и поради това отстъпката от българска страна ще създаде един нежелателен прецедент". Информацията му е предадена от главния секретар на външно министерство Д. Шишманов с молба да се интервенира в Рим [144].

 

На 10 юли 1941 г. от италианска страна отново е поискано, този път от българския военен началник в Скопие, на 11 юли да се опразни мината, намираща се северно от Люботрън, на 3 км навътре в българска територия. Според извикания за разяснение Маджистрати вероятно се касаело за спор, предизвикан от въпроса къде точно минава пограничната линия. Очевидно било, че има разлика в картите на Виенската линия, използвани в Италия и България.

 

На пълномощните министри Драганов и Караджов е наредено веднага да влязат във връзка с правителствата, при които са акредитирани за уреждане на спора. Специално на Драганов е казано, „че от възникналия спор относно мината той може да почерпи един много поучителен аргумент пред германците, за да им докаже до каква степен е необходимо да не се крие от нас какво е било решено във Виена и коя е била граничната линия, установена там” [145].

 

 

142. Ibidem, 178847-178848. Berlin, 8. VII. 1941.

 

143. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 13, л. 93. Берлин, 9 юли 1941 г.

 

144. NAUS, T 120/238, R. 11, Fr. 178849. Sofia, 10. VII. 1941.

 

145. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 168. София, 11 юли 1941 г.; ЦДА, ф 176к, оп. 15, а.е. 13, л. 106. Рим, 11 юли 1941 г.; а.е. 14, л. 1, 2. Берлин, 11 юли 1941 г.

 

79

 

 

По поръчение на министър Ив. Попов П. Драганов посещава германското външно министерство и съобщава, че при българския командващ войските в Скопие е дошъл един италиански полковник, който в ултимативна форма е поискал да се освободят окупираните от България мини с хромова руда, намиращи се северно от Люботрън. П. Драганов отправя молба спешно да му се съобщи линията, договорена във Виена между Италия и Германия. Освен това отбелязва, че дори и Виенската линия да предвижда хромовите рудници да се намират в Албания, с оглед на предстоящите преговори в Рим, „остро трябва да бъде осъден начинът, по който в ултимативна форма един полковник поставя искания" [146].

 

По време на разговора на П. Драганов е предадена една карта с обозначение на граничната линня между България и Албания съгласно с Виенското споразумение. Спазвайки получените указания, държавният подсекретар Вьорман заявява на П. Драганов, „че българското правителство може да заяви на Италия, че по отношение на експлоатацията на хромовите руди, то вече е подписало спогодба с Германия, поради което на може да се съгласи с едностранно изменение на границата без съгласието на Германия" [147].

 

Според Филов тази италианска провокация, очевидно било, е нарочно скроена, за да се поставят българите пред свършен факт. Работата напомняла на ултиматума, даден на Гърция от Италия в навечерието на войната между тях през 1940 година [148].

 

На следващия ден граф Маджистрати се опитва да омаловажи инцидента изтъквайки, че „може би се касае за локална разправия", прекалено драматизирана от българска страна. Обяснява случая с това, че българите заели една линия, която не била виенската и затова вероятно местните италиански власти са поискали да заемат истинската линия [149]. Всъщност линията е заета след нареждане на германското главно командване и с изричното съгласие на италианските военни власти.

 

В навечерието на заминаването на българските министри в Рим те са приети от цар Борис. Монархът настоява при преговорите да се подчертае на първо място „опасността за династията и особено за престолонаследника, в чиито жили тече савойска кръв, ако остане сегашното положение в Западна Македония". Царят изразил надежда за поправка на границата при Охрид, но не и при Тетово [150].

 

 

146. NAUS, Т 120/238, R. 11, Fr. 178850. Berlin, 11. VII. 1941.

 

147. Ibidem, Fr. 178852. Berlin, 11. VII. 1941; ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 13, л. 113. Берлин, 12 юли 1941 г.

 

148. Филов, Б. Цит. съч., с. 358.

 

149. Пак там, с. 359, 360.

 

150. Пак там, с. 348, 349.

 

80

 

 

Своите внушения прави и граф Маджистрати. На 12 юли предава програмата за посещението в Рим и изразява надежда, че това посещение трябва да завърши с някакво споразумение по въпроса за границите между Албания и България. В противен случай отношенията между Италия и България щели да се развият зле [151].

 

Граф Маджистрати нахвърля и елементите на едно евентуално споразумение: „в чл. 1 ще се каже, че се назначава една смесена комисия, която ще определи границите между Албания и България, а в чл. 2 ще се каже по каква линия ще минава тази граница" [152].

 

На това предложение от българска страна се възразява, че „за да не се възбужда и без това развълнуваното обществено мнение в България, би било най-добре да се изостави въпросът за българо-албанската граница за по-късно, когато тези въпроси ще се решават в тяхната целокупност”. Граф Маджистрати отхвърля това мнение и предлага подкупващо: „Нека вашите министри кажат в Рим какво искат за България. Те биха могли, например, да подигнат там въпроса за Солун, който много повече ви интересува от оня за Тетово и останалите градове" [153].

 

На 13 юли българите са окуражени с една телеграма от Берлин. По нареждане на фон Рибентроп им е съобщено, че никакво изменение на границата не може да става без съгласието на Райха [154].

 

Съображения по граничния спор с Италия изказва и пълномощният министър П. Драганов. Прилага и две карти с очертание на границата в Македония според уговореното във Виена между фон Рибентроп и граф Чано. При сравняване на германската и италианската карта се виждат на места доста големи различия. Начинът, по който действат италианците при инцидента с хромовата мина ясно демонстрирал техните намерения и методи; същевременно ставало ясно, че германците, заети с войната на Изток, не желаят да се ангажират официално с въпроса. В заключение Драганов смята, че „сега, когато сме изоставени сами да преговаряме с италианците без ефективна

 

 

151. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 168. София, 13 юли 1941 г.; Агресивността си италианският дипломат демонстрира и няколко дни по-рано. По негова препоръка, отивайки в Италия, българските министри трябвало да носят подаръци. Решено е на Мусолини и граф Чано да се подарят по едни килим и по една картина. По предложение на Е. Филова се спират на няколко акварела на К. Щъркелов, току що нарисувани в Охрид. Виждайки картините при посещение във външно министерство граф Маджистрати вдига скандал. Подаряването на картини със сюжет от Охрид квалифицира като предизвикателство, независимо, че италианската пропаганда тръби, че Мусолини е „подарил" града на българите. — Филова, Е. Цит. съч., с. 95, 96.

 

152. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 168, 169. София, 13 юли 1941 г.

 

153. Пак там, с. 169. София, 13 юли 1941 г.

 

154. Б. Филов, Цит. съч., с. 362.

 

81

 

 

поддръжка от Германия, то с оглед на едно възможно коригиране на настоящето положение, би било по-добре да не приемаме уговаряните във Виена без наше участие граници за окончателни и ако бъдем принудени да подпишем спогодба, да можем да си запазим правото на една ревизия" [155].

 

Намиращият се в Будапеща Клодиус прави следното разяснение по българо- италианския конфликт. Съгласно определената във Виена линия, мината с хромови залежи „Езерина" принадлежи на България. Това било съобщено на цар Борис още на 27 април. Именно с цел да се осигури безусловно мината и да бъде предадена на България, граничната линия минава северно от Тетово и западно от Люботрън.

 

Поради това допълнителното изменение на граничната линия не само ще бъде е противоречие със съобщеното на цар Борис, но ще означава също така и значителни икономически загуби за Германия. Мината „Езерина" е предадена на Германия за експлоатация на базата на подписания с българския външен министър протокол от 24 април. Още преди тази дата на граф Чано е намекнато, че от германска страна има икономически интерес към района, намиращ се северозападно от Скопие. На последните преговори с италианците на 19 юни в Берлин им било съобщено, че хромовите руди, намиращи се около Скопие, се падат на България и ще бъдат управлявани от Германия [156].

 

На 17 юли граф Маджистрати информира външното министерство, че в Рим останали с убеждението, че българското правителство не проявява достатъчно интерес към проекта за договор относно границите между Албания и България. Ясно било, че българските министри, отивайки в Рим, нямат намерение да подписват договор. В резултат на това, Рим решил да премахне като цел на пътуването на министрите, подписването на един договор [157].

 

След като е станало ясно всичко това, в Рим щели да пристъпят към едностранно определяне на границата, като се следва трасето от Виена. Освен това на Маджистрати е наредено да припомни на българите какъв е приносът на Италия на всички бойни полета, където тя е дала до днес 60 000 жертви [158].

 

Очевидно в Рим са засегнати от липсата на интерес към проектодоговора

 

 

155. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 32, 33. Берлин, 14 юли 1941 г.

 

156. NAUS, T 120/238. R. 11, Fr. 178854. Budapest, 14. VII. 1941.

 

157. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 171. София, 17 юли 1941 г.; ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 46. София, 17 юли 1941 г.

 

158. „Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 171, 172. София, 17 юли 1941 г.; ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 46, 47. София, 17 юли 1941 г.

 

82

 

 

и липсата на контрапредложения от българска страна. По този повод Маджистрати конфиденциално попитал имало ли е някакви постъпки от българска страна пред Германия по този въпрос или по въпроса за мината при Люботрън. Въпреки всички тези противоречия посрещането на българските министри в Рим щяло да е сърдечно. И все пак Италия не можела да остави впечатлението, че след като се е споразумяла с Германия и Независимата хърватска държава, само българите отказвали да третират въпроса за границите с Албания [159].

 

Същия ден следобед италианският пълномощен министър отново е поканен във външното министерство, където е запознат с българската позиция по повдигнатите въпроси.

 

От изложеното по-рано на същия ден ставало ясно, че в Рим не са разбрали добре становището на българското правителство. Българското правителство не само, че проявява голям интерес към един въпрос, който засяга българските граници, но именно затова, „то не искаше да вземе решение по него преди министър-председателят и министърът на външните работи да са имали възможност да разменят непосредствено мисли с ръководителите на Италия" [160].

 

Българските министри не отричат, че са искали да говорят за известни корекции на границата и във връзка с това питат: „Смята ли се в Рим, че е нещо недопустимо българските министри да направят известни внушения във връзка с трасето на границата".

 

До заминаването в Рим оставали само 2-3 дни, когато в София с изненада узнават, че италианското правителство взема решение да установи границите едностранно. Изненадата е още по-голяма от факта, че в същото време от Рим се очаква изясняване на въпроса за назначаването на една смесена комисия за определяне на границата.

 

Ако решението на италианското правителство за едностранно определяне на границите се осъществи и му се даде гласност преди или по-време на посещението на българските министри в Рим, трябвало да е много ясно, че българското обществено мнение ще бъде извънредно неприятно изненадано и уязвено и посещението на министрите ще има отрицателен резултат.

 

Приносът на Италия се цени извънредно много и една от целите на посещението на българските министри била да се изкаже благодарността на българския народ. От друга страна в Италия трябвало да се разбере по-добре

 

 

159. „Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 172. София, 17 юли 1941 г.; ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 47. София, 17 юли 1941 г.

 

160. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война..., с. 172. София, 17 юли 1941 г.

 

83

 

 

големият интерес в България към въпроса за границите и да се вземе под внимание, че в земите извън тия граници остават да живеят голям брой българи и не на последно място, че и българският народ, от своя страна е водил войни за освобождаването на Македония, като е дал 150 000 убити [161].

 

На 18 юли П. Драганов заявил на Вьорман, че италианският пълномощен министър Маджистрати повторно е поставил въпроса за предаването на мина „Езерина" с интересната мотивировка, „че германските интереси по отношение на мината са защитени от италианския съюзник по-добре, отколкото където и да е" [162].

 

На 21 юли 1941 г. в Рим започват българо-италианските преговори. Дуче най-напред предоставя възможността на българите да представят вижданията си във връзка с границата с Албания. Филов и Попов признават, че границата вече е определена във Виена. Все пак изтъкват, че могат да се направят поправки с оглед на местните условия. Посочени са и два особено болезнени за българите пункта: при Тетово и при Охрид.

 

Мусолини не допуска дискусия за Тетово, обаче за Охрид и Ресен изслушва с интерес доводите на българите. Тази позиция се защитава от българска страна и със стопански аргументи. Обяснява се, че Ресен и Охрид не могат да съществуват при тези граници, а населението ще трябва да се изсели, защото е лишено даже и от традиционния за района риболов. Граф Чано обаче се противопоставя с думите, „че за старата граница не може и дума да става". Граф Чано се противопоставя енергично и на българските претенции за манастира „Св. Наум", „понеже той бил албански (!), албанците държали много на него и отстъпването му щяло да направи много лошо впечатление в Албания". На това Филов реагира, че българите биха отстъпили, „ако той би могъл да посочи поне едни документ в полза на тезата, че манастирът е бил когато и да било албански".

 

В заключение на разговора Мусолини резюмира, че за основа на границата ще се вземе Виенската линия; една комисия ще определи границата на място, като направи известни поправки; това трябвало да стане през следващите няколко седмици; комисията трябва да се състои от италианци, албанци и българи; в рамките на няколко месеца една комисия ще се занимае и с въпроса за размяна на населенията като единствено средство за установяването на трайна граница.

 

 

161. Пак там, с. 172, 173. София, 17 юли 1941 г.; Въпреки подробните разяснения, направени в София по българо-италианския спор, българо-албанската граница е определена на 19 юли с едностранен акт непосредствено преди започване на преговорите в Рим. В София реакцията е бурна. Говори се, че кабинетът ще подаде оставка. Наближаващата безплодна визита на българските министри в Рим започвала с лоши предзнаменования. — Чано, Г. Цит. съч., с. 337.

 

162. NAUS, Т 120/238, R. 11, Fr. 178858. Berlin, 18. VII. 1941.

 

84

 

 

По време на разговора Мусолини потвърждава, че действително едностранно с декрет са определили границата между Албания и България. На този декрет обаче нямало да се дава гласност [163].

 

Според българската оценка посещението се развива неочаквано благоприятно. Филов изтъква, че Виенската линия не отговаря нито на историческата, нито на етнографската, нито на географската граница на Македония, а още по-малко на идеята за единна Македония, която съществува в душата на българския народ и за която той е дал през войните 150 000 души убити. На това е възразено, че границата се базира на сериозни проучвания, на сериозни етнографски карти и че в Македония под българска власт има още няколкостотин хиляди албанци. Мусолини от своя страна изтъква, че е мъчно да се теглят справедливи граници, а още по-мъчно е това на Балканския полуостров. Подчертава между другото, че България има само неприятели на Балканите и има нужда от поне една сигурна граница, каквато трябва да бъде албанската и за която заслужавало да се направят

 

 

163. Филов, Б. Цит. съч., с. 371-376; По повод посещението на българите граф Чано отбелязва в дневника си: „На 21 юли 1941 г. пристигнали българите — двама традиционни демократично-парламентарни министри, които бушуващата над Европа буря принуждава да преговарят с диктатори, униформи и паради". Дошли били да се молят за известни гранични отстъпки, особено в зоната на Охридското и Преспанското езеро, необходими за засилване на личното им положение в собствената им страна. Граф Чано признава, че се държал твърдо поради формални причини, а не по убеждение. Някои малки отстъпки можело да се направят в заседанието на смесената комисия. — Чано, Г. Цит. съч., с. 338;

 

В отчета, подготвен от министър Попов, се дава следната оценка за посещението в Рим. Атмосферата преди тръгване на българските министри е сравнително лоша. Забелязвало се едно затягане на отношенията с Италия. От установяването на Виенската линия като граница италианците следят с нервност всички прояви на недоволство в България.

 

Като конкретни признаци на недоволството на Рим Попов изрежда: 1. италианските оплаквания за „лошото" положение на албанците в България; 2. нотата, в която като се съобщава за връщането на Охрид, се иска уреждането на разни неприятни за нас въпроси, като малцинствени права на албанците, определяне на границата в полза на последните под фалшивия претекст, че те са мнозинство, искане право на преминаване, даже за войски, през Охрид, искане за изключителното използване на водите на Охридското езеро и пр.

 

Всички тия въпроси се отлагат във връзка с посещението на цар Борис в Рим, като се чака неговото завръщане от там. В това време, виждайки че ние нарочно отлагаме и не обръщаме внимание на техните предложения, италианците поставят въпроса за едностранно определяне на границата. А преди това италианците предлагат едни проектодоговор за двустранно уреждане на границата, с приложение на една карта на Виенската линия, която обаче не отговаря на истинската Виенска линия. Освен това, от Рим правят предложение за промяна на границата в полза на Албания при Качаник, за да се дадяла възможност за съобщение между Тетово и Косово през този град.

 

Признак за настроенията в навечерието на заминаването е и инцидентът с мината „Езерина-Островица" в Шар планина. Всички тези търкания и инциденти дават основание да се мисли, че посещението ще бъде доста бурно и нервно. Това до голяма степен се покрива и с мнението на германския посланик в Италия фон Макензен. — Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 178. София, 30 юли 1941 г.

 

85

 

 

известни жертви.

 

От българска страна се изтъква, че в София нямат намерение да отричат напълно спогодбата между Италия и Германия по тази граница, но се желае „окончателното фиксиране на границата да не става по време на войната, понеже албано-българската граница представлява само един сектор от общата граница и нейните лоши страни по-малко ще се забележат, когато се определят окончателно всички граници на България".

 

На това Мусолини и граф Чано възразяват, че те бързат с определяне на границата, за да се установи едно постоянно положение и за да се избягват гранични конфликти, произтичащи от факта, че всеки гледа на границата като временна и има все по-големи претенции към съседа си.

 

Виждайки невъзможността да се пледира за отлагане, както и невъзможността да се постигне едно коренно изменение на границата в полза на България, българските министри правят ново предложение. Границата е определена на книга, а на места оставя живи рани. Затова българското предложение е да се разрешат най-болезнените въпроси, поставени и от цар Борис пред дуче: „при Тетово и при езерата (Охрид-Ресен)".

 

По въпроса за Тетово става ясно, че съпротивата е непреодолима, констатирано по-рано и от цар Борис. Граф Чано даже припомня за техния проект да искат поправка при Качаник, за да свържат Тетово с Косово. На това веднага се възразява, че всяка поправка в полза на Албания е изключена, още повече че там имало и германски интереси. Що се отнася до връзката на областта Тетово с Косово, от българска страна не ще се допусне право на преминаване, защото това ще е източник на постоянни разногласия [164].

 

По отношение на пункта Охрид-Ресен се изтъква, че Мусолини е направил жест с отстъпването на Охрид. От друга страна българските министри обръщат внимание, че при такава граница Охрид и Ресен умират. В интерес на делото на самия Мусолини е да се определи друга граница, за да могат градовете да получат нов живот. Освен това границата не била оправдана и етнографски, тъй като цялото население на юг, до старата югославско-гръцка граница е българско, с изключение на едно малцинство от 5% албанци.

 

 

164. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 179. София, 30 юли 1941 г.; Към мисията на министър-председателя Б. Филов и министър Ив. Попов в Рим проявява интерес и Ив. Михайлов. В разговор с пълномощния министър в Загреб Й. Мечкаров македонският водач споделя, че „най-важното е да не се разпокъсва Македония". Изказва и мнение, че ще е грешка, ако правителството писмено не се е споразумяло по македонския въпрос, „тия работи се оговорват предварително, няма ли нещо черно на бяло с германците още преди да почнат военните действия? Тежка загуба за българщината ще бъде, ако трябва да губим такива хубави и здрави български краища като Тетово, Струга, Гостивар, Кичево, Лерин, Воден и Костур". — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 117. Загреб, 25 юли 1941 г.

 

86

 

 

Поради това българското искане се оформя в размер на територията до старата гръцко-югославско-албанска граница на юг, включително манастира „Св. Наум" [165].

 

Мусолини, очевидно спечелен от българските аргументи, но държащ сметка и за позицията на своя външен министър, подчертава приятелските чувства, които храни към българския народ. Като доказателство припомня, че с отстъпил Охрид, въпреки големите мъчнотии, които имал да преодолява. Заявява и че според него Солун трябва да бъде български. Това той бил казал на царя и Хитлер. При тази предпоставка и повтаряйки, че няма абсолютно справедливи граници, както и нуждата от взаимни жертви за здрава албано-българска граница, той приключва с предложението: 1. Виенската линия вече е определена в споразумение с Германия и ще остане; 2. Предвид на българските предложения той допуска известни поправки, които могат да бъдат направени от една смесена комисия, която да проучи положението на самото място; 3. След окончателното установяване на границата трябвало да последва размяна на населението. Желанието на Мусолини е тези въпроси да се уредят в най-скоро време [166].

 

Германският посланик фон Макензен съобщава от Рим за проведен разговор с Б. Филов и министър Ив. Попов във връзка с резултата от българо-италианските преговори.

 

В резултат на разговорите двете страни взаимно решили в кратък срок да се образува смесена комисия, която на място да определи границите и която да бъде упълномощена да извърши известни промени по отношение на определената от Виена линия [167].

 

И двамата български държавници подчертават своята загриженост, „че дори ако комисията вземе 100% решение в полза на България, те ще изпаднат

 

 

165.Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 180. София, 30 юли 1941 г.

 

166. Пак там, с. 180, 181. София, 30 юли 1941 г.; Външният министър Ив. Попов с шифрована телеграма от 21 юли информира София за проведената среща с Мусолини. Дуче надълго говорил за своите симпатии към България, подчертал, че трудно се определят идеални граници и че с големи трудности е уредил въпроса за Охрид в полза на българите. През време на разговора граф Чано непрекъснато пречел и се намесвал с несъстоятелни аргументи: манастирът „Св. Наум" бил албански, населението около Охрид — чисто албанско. Въобще представил се „по-албанец от албанците". Намесвайки се в спора, Мусолини изказал своето мнение. Виенската линия оставала като основа, можело обаче да претърпи поправки като специално се проучи въпросът за Охрид и Ресен. Това трябвало да стане от една смесена комисия на самото място. След установяване на окончателната граница можело да се пристъпи към размяна на население. В български интерес било „да имаме поне една сигурна граница, бидейки отвсякъде другаде мразени". Дуче изказва и пожеланието си тези въпроси да бъдат уредени в най-скоро време. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 87. Рим, 21 юли 1941 г.

 

167. NAUS, T 120/238, R. 11, Fr. 178867-178868. Roma, 28. VII. 1941.

 

87

 

 

в тежко положение пред общественото мнение на България". Друга една комисия, която трябва да се събере след няколко месеца, ще има за задача да се занимае с въпросите на преселването. В тази връзка Попов заявил, че резултатите от работата на тази втора комисия няма да имат голямо практическо значение, тъй като по време на войната не би могло да се мисли за такива мероприятия [168].

 

На 29 юли граф Маджистрати посещава Бекерле и го информира за резултатите от посещението на българските министри в Рим. Посещението трябвало да възстанови италианско-българските отношения, които напоследък не били добри. От 1934 г. български министър-председател не е посещавал Италия. Сега обаче Италия трябвало да отдава особено значение на добрите отношения с България, тъй като посредством Албания Италия вече станала „балканска държава”. През последните седмици българите били много изнервени и за малко не се стигнало до едно недоразумение, до въоръжен сблъсък. Сега всичко било изяснено и отношенията отново са сърдечни [169].

 

Българските министри поискали да се извърши корекция на предвидената гранична линия. Но тези въпроси били засегнати твърде бегло и двете страни се споразумели една смесена комисия на място да изясни случая. Това се налагало, тъй като границата, определена във Виена, била нанесена на карта в мащаб 1:750 000, което можело да доведе до неправилни тълкувания [170].

 

Според министър Попов посещението в Рим подобрило отношенията между България и Италия. Италианците изобщо не поставили повторно въпроса за изменение на границата при Качаник. Отнесли се и благосклонно към искането на българите за промяна на границата при Охрид и Ресен, макар и в неопределена форма и в зависимост от решението на граничната комисия. В още по-неопределена форма на българите е намекнато за изпълнението на техните желания по отношение на българската светиня манастира „Св. Наум" на Охридското езеро [171].

 

През август посещава Италия и председателят на Народното събрание Хр. Калфов. В разговор с генерал ди Кастилионе. началник на Оперативния отдел и делегат на Главното командване при външното министерство за изучаване на граничните въпроси, Калфов прави аргументирано изложение на българското становище по демаркационната линия. Изтъква необходимостта граничната линия да се изнесе южно от манастира „Св. Наум", село Койнско и до село Сливница с връх Пелистер. Заявява, че българското

 

 

168. Ibidem, Fr. 178868-178869. Roma, 28. VII. 1941.

 

169. Ibidem, Fr. 178883. Sofia, 29.VII. 1941.

 

170. Ibidem, Fr. 178883-178884. Sofia, 29. VII. 1941.

 

171. Ibidem, Fr. 178888-178889. Berlin, 31. VII. 1941.

 

88

 

 

правителство счита Виенската линия откъм север „за окончателно установена", както изрично са подчертали министрите Филов и Попов по време на срещата си с Мусолини и граф Чано. Изказването на Калфов е прието по принцип. Дадено е и обещание да се изпратят инструкции на граф Маджистрати в духа на становището на дуче по спорните въпроси българо-италиански въпроси [172].

 

Същия ден Калфов води разговор и с началника на генералния щаб генерал Кавалеро. Мусолини считал, че по въпроса за манастира „Св. Наум" в никакъв случай не може да се отстъпи. Преспа можело да се отстъпи, стига българското правителство да предложи компенсации на север, например зоната на изток от Кичево или нещо друго равностойно. На възражението на Калфов за неблагоприятния отзвук, който би имало в България едно такова разрешение Кавалеро отговаря, че „за тях по много причини сега отстъпки по въпроса за манастира „Св. Наум" са невъзможни". Това е и краят на безуспешните разговори, които Калфов води в Рим [173].

 

 

4. Иван Михайлов в българската „македонска" политика

 

През май 1941 година Иван Михайлов със съпругата си Мелпомена (Менча) Кърничева намира подслон в Загреб, където остава до септември 1944 година. Под надзора на германските тайни служби и българската легация, Михайлов не разполага с голяма свобода на действие, но не е и в политическа изолация. Връзката между македонския водач и неговите последователи в България не е прекъсната. Нещо повече, кореспонденцията на Михайлов от Загреб до София и обратно минава по дипломатическите канали на хърватската легация. Той има осигурен достъп и до докладите на хърватските дипломати в София, от които своевременно получава информация за събитията в България [174].

 

За пръв път след военния разгром на Югославия личността на Иван Михайлов се споменава в българския печат едва на 28 май 1941 г. В кратко съобщение на трета страница в. „Зора" съобщава, че македонският водач е пристигнал като гост на своите приятели в Хърватско, „днешните ръководители на съдбата на хърватската държава". От Будапеща до Загреб Ив. Михайлов бил придружаван от известния борец за независимо Хърватско Марко Дошен, прекарал в България известно време като пратеник на шефа на усташите д-р А. Павелич [175].

 

 

172. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 16, л. 63, 64. Рим, 22 август 1941 г.

 

173. Пак там, л. 67. Рим, 22 август 1941 г.

 

174. Poslansivo NDH u Sofiji. Diplomaiski izvještaji 1941-1945. Sv. 1. Zagreb, 2003, dok. 1, str. 74. 1941, kolovoz 5, Sofija

 

175. B. „Зора", бp. 6583 от 28 май 1941 г.

 

89

 

 

На 3 юни 1941 година е подписан указ за назначаване на дотогавашния директор на печата към Министерството на външните работи и изповеданията Йордан Мечкаров за извънреден пратеник и пълномощен министър на България в Загреб [176].

 

До заминаването на Мечкаров в Независимата хърватска държава, когато отношенията с хърватите все още са лишени от достатъчно информация от официален източник, интересен детайл разкрива дневникът на Б. Филов. Към края на месец май 1941 година цар Борис заминава за продължително време в Германия и Италия. Пътуването има частен характер, но освен срещи с царя-отец в Словакия и кралското семейство в Италия, той води политически разговори с Хитлер и Мусолини. На 16 юни секретарят в личния кабинет на царя Ст. Балан пристига в София с писмо, в което царят информира за разговорите си с Мусолини относно общата граница в Македония. Между другото царят запитва дали няма да е добре да се срещне на връщане от Италия с д-р Анте Павелич в Загреб. От записките в дневника личи, че по изричното настояване на Филов присъстващите, а те са княз Кирил, арх. Й. Севов и Ив. Попов, решават единодушно, че

 

„такава среща е нежелателна, тъй като независимо от въпроса за престижа на царя тя: 1. би могла да раздразни италианците; 2. би засилила интригите, които сърбите правят срещу нас в Рим; 3. Павелич все още не се е очертал ясно като политик и 4. срещата би могла да даде нов престиж на Ванчо Михайлов, който сега е гост на Павелич в Загреб" [177].

 

Какво би могло впрочем да раздразни италианците от една среща на царя с усташкия поглавник. Очевидно става въпрос за италианските опасения да не се стигне до взаимодействие между София и Загреб срещу агресивната политика на Италия в региона. По отношение пък на Ив. Михайлов се демонстрира нежеланието на правителството да дели с него лаврите от присъединяването на Македония, както и дистанциране от методите му на действие при отстояване на българщината в близкото минало. Но тази оценка за македонския водач не е публично достояние, нещо повече, в печата се публикуват хвалебствени оценки за дейността му, споменава се, че е амнистиран и може да се завърне веднага в страната. Друг е въпросът, че той не приема тази амнистия, счита я за половинчата и обидна за паметта на поколения македонски дейци, дали живота си за обединението

 

 

176. Въз основа на устен доклад на министъра на външните работи Ив. Попов българското правителство признава Независимата хърватска държава като международноправен субект на 19 април 1941 г., а на 21 април с. г. цар Борис нотифицира д-р А Павелич за решението. — Кочанков, Н. България и Независимата Хърватска държава 1941-1944. Политически и дипломатически отношения. София, 2000, с. 45; ЦДА, ф. 176к, оп. 10, а.е. 1572, л. 58.

 

177. Филов, Б. Цит. съч., с. 334, 337, 338, 340—342.

 

90

 

 

на България [178].

 

На 14 юли 1941 година пълномощният министър в Загреб Й. Мечкаров връчва акредитивните си писма на д-р А. Павелич. В проведените същия ден разговори пред българския дипломат е проявен голям интерес за отношението на българската власт към Ив. Михайлов, към личността на който се демонстрира подчертано уважение [179].

 

Скоро след пристигането си в Загреб Й. Мечкаров води два последователни разговора с Иван Михайлов. Българският пълномощен министър явно се стреми, получавайки сведения от първа ръка, да изведе българското правителство от неведението по въпроса защо водача на ВМРО е в Загреб и смята ли да се върне в България. Предварителната информация за Ив. Михайлов е, че наскоро след създаването на Независимата Хърватска държава е бил поканен лично от Поглавника да се установи в Загреб заедно със съпругата си Менча Кърничева. Често се срещал с Павелич и е обкръжен с голямо внимание от ръководителите на държавата, с които има стари връзки от времето на съвместната борба на устатите и ВМРО. На негово разположение е вила, в която живее, автомобил и един адютант от видните членове на усташката организация, който се грижи за личната му сигурност [180].

 

Срещата се осъществява чрез Васил Сеизов [181], сътрудник на в. „Зора", а отскоро и секретар на българо-хърватското дружество в София [182]. Осъждайки българската политика по националния въпрос в миналото, Ив. Михайлов изразява надежда, „че сега, когато хърватите имат своя свободна независима държава, а България макар и ненапълно е получила своето обединение, нещата ще вървят добре" [183]. По отношение на Македония препоръчва особено внимание при подбора на хора за управлението на новите земи. Той намира, че на първо място ренегатите трябва да бъдат отстранени от каквато и да било дейност. На второ място да се внимава да не се допусне приближаването до властта на хора, които са се „престаравали" и са угодничели през време на сръбския режим. В този дух посочва и някои грешки [184]. В разговора Ив. Михайлов загатва, че желаел да се завърне в България, но без да определя кога.

 

В доклада си за срещата Й. Мечкаров изказва мнение, че е дошъл моментът да се постави мост между миналата революционна дейност на Ив.

 

 

178. В. „Целокупна България", бр. 2 от 27 май 1941 г.; бр. 4 от 29 май 1941 г.

 

179. ЦДА, ф. 176к, оп. 13, а.е. 1048, л. 76, 77; оп. 8, а.е. 1034, л. 1, 20, 21.

 

180. Пак там, оп. 15, а.е. 14, л. 114. Загреб, 25 юли 1941 г.

 

181. Пак там. ф. 1931к, оп. 1, а.е. 92, л. 25. Спомени на В. Сеизов.

 

182. Българо-хърватското дружество е основано на 20 юни 1941 година в София. За негов председател е избран д-р К. Станишев. — в. „Днес", бр. 356 от 21 юни 1941 г.

 

183. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 14, л. 114—116. Загреб, 25 юли 1941 г.

 

184. Пак там, л. 118. Загреб, 25 юли 1941 г.

 

91

 

 

Михайлов, главният елемент на която е било разрушението, и на новия живот, на съзиданието, на което той трябва да посвети своите качества и в това отношение заслужава да бъде улеснен [185]. Наскоро след това легацията в Загреб издава български паспорти на Ив. Михайлов и М. Кърничева [186].

 

На 5 август 1941 година и новоназначеният хърватски пълномощен мннистър в София д-р Владимир Жидовец връчва акредитивните си писма. За период от две години, толкова колкото пребивава в България, Вл. Жидовец изпраща стотици доклади, в които дава детайлна картина на процесите, които протичат в българското общество. Особено внимание в докладите си хърватският дипломат отделя на Македония. Поради това не е случайна оценката, че хърватската мисия в София се определя като „легацията на Ванчо Михайлов" [187].

 

Решението на Ив. Михайлов да не се връща от изгнание е очевидно доказателство за затруднени отношения с управляващите в София. От есента на 1941 година настъпва и видима промяна в неговите оценки за работата

 

 

185. Пак там, л. 119. Загреб, 25 юли 1941 г.

 

186. На 7 август 1941 година с телеграма до външно министерство Й. Мечкаров съобщава, че е издал паспорти на Иван Михайлов и жена му. Номерата на паспортите са — 1-6091 под името Иван Гаврилов Анастасов, търговец, роден в София, и 2-6090 под името Мария Иванова Анастасова, домакина, родена в София. Телеграмата същия ден е приета в София. От двете ръкописни забележки под основния текст става ясно, че на 8 август 1941 година горното е съобщено на министър Габровски, който си е взел бележка, и втората, че е докладвано същия ден и на министър-председателя. — Пак там, а.е. 15, л. 70. Загреб, 7 август 1941 г.

 

187. Kisić-Kolanović, N. Zagreb - Sofija. Prijaieljstvo po mjeri ratnog vremena 1941-1945. Zagreb. 2003, str. 111; AH, f. 233, br. 1813, str. 2. Čamkorija, 31. marta 1945. В доклад до шефа на югославската военна мисия в България генерал Влада Попович временно управляващият бившата хърватска легация в София Ст. Мознер пише, че единствените среди, които са се смятали за истински приятели на Хърватско в България по време на войната са били македонските и някои националистически кръгове (главно легионерите около генерал Хр. Луков). Хърватското правителство залагало много на връзките с македонците. Първо, защото ги е смятало за естествен съюзник против сръбската хегемония и второ, защото македонците в България заемали възлови места (в печата, обществения живот и войската). Когато през 1941 г. Ив. Михайлов се установява в Загреб, „можело да се каже, че цялата работа на македонците се управлява от хърватската столица". Приносът на легацията в това отношение бил ограничен по две причини: 1. не е имало нужда да се използва екстериториалният статут на легацията за друга дейност освен от време на време със служебния куриер на външното министерство да се достави поща за хората на Ив Михайлов в България; 2. поради това, че хората на Ив. Михайлов в България са легални, те можели често да пътуват до Загреб и там да приемат лично всички заръки на Михайлов за работата си в България. Пощата, която Ив. Михайлов периодично изпраща, била подпечатана с държавния печат на Хърватско, а легацията имала за задача да я предава лично на адвоката Д. Цилев или на адвоката А. Аврамов, и двамата от София. По същия начин Цилев носел поща за Михайлов, която чрез външното министерство в Загреб му се доставя. Доколкото Мознер узнал Ив Михайлов си служел и с куриерите на българското външно министерство. — Ibidem, str. 2, 3. Čamkorija, 31. marta 1945.

 

92

 

 

на българското правителство. На пълномощния министър Й. Мечкаров с откровен тон е заявено, че водената политика в Македония е „погрешна и много опасна и когато дойде ден ние да браним нашата обща българска кауза, не ще бъдем в състояние да направим това" [188].

 

Усложнените отношения между Михайлов и българското правителство се илюстрират и от докладите на Вл. Жидовец. От тях е очевидно, че правителството не допуска никаква политическа инициатива от негова страна. Опитите му да създаде собствени въоръжени формирования, които да бранят българското население от изстъпленията на албанци и гърци са пресечени в зародиш. Филов категорично отхвърля тази идея, която би предизвикала затруднения на България с Италия [189].

 

На 3 декември 1941 г. Симеон Радев споделил с Жидовец, че наистина амнистията на Ив. Михайлов не е пълна, но това е грешка на правосъдния министър Васил Митаков. Поради това цар Борис бил ядосан, но за Ив. Михайлов нямало опасност. Царят щял да е доволен Ив. Михайлов да се върне в България. Във връзка с актуалната българска политика С. Радев посъветвал Ив. Михайлов да не се връща в България, но ако се завърне засега да се държи настрана от политиката. Впрочем какво можел той да бъде в днешна България — областен управител на Скопие или второстепенен министър. По-правилно било той да бъде запазен за по-важни неща, да бъде запазен за България. Царят много го ценял като човек с дълбок поглед и голям формат. С. Радев като македонец, както и всички македонци били много горди, че поглавникът е приел така добре Ив. Михайлов в Хърватско [190].

 

На 27 декември 1941 г. министър Попов поверително съобщил на Жидовец, че наскоро при Филов е бил един приятел на Ив. Михайлов. Попитал от името на македонския водач дали българското правителство би позволило на Михайлов да извика от Македония своите приятели и да образува доброволци за борба против сърбите в Босна. Филов отговорил, че това е твърде деликатна работа и българското правителство не може да позволи такова нещо, за да не предизвика трудности със съседите [191].

 

От казаното дотук следва, че Ив. Михайлов можеше да се върне в България, но не и в българската политика. В края на 1941 година на заседание на Министерския съвет министърът на правосъдието В. Митаков повдига въпроса за амнистията на Михайлов. Б. Филов отговаря, че „няма защо да се бърза по тоя въпрос" и прекъсва дискусията [192]. През пролетта на 1942 година

 

 

188. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 18, л. 59—61.

 

189. Poslanstvo NDH u Sofiji..., sv. 1, dok. 73, str. 277. 1941, prosinac 27, Sofija

 

190. lbidem, dok. 60, str. 228. 1941, prosinac 6, Sofija

 

191. Ibidem, sv. 1, dok. 73, str. 277, 278. 1941, prosinac 27, Sofija.

 

192. Митаков, В. Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов. София, 2001, с. 387.

 

93

 

 

въпросът за амнистията отново е повдигнат, този път пред Народното събрание. На поставеното питане министър Митаков отговаря многозначително, че македонският водач не би се завърнал в България даже и при пълна амнистия [193].

 

 

193. Пак там, с. 609.

[Previous] [Next]

[Back to Index]