От надежда към покруса: Западна Македония в българската външна политика (1941-1944)

Николай Кочанков

 

УВОД

 

 

На 1 септември 1939 г. започна Втората световна война. Загубила с Ньойския мирен договор редица територии с компактно българско население, България очакваше да осъществи ревизионистичните си планове. Въпреки че се залагаше на военната победа на Германия, това трябваше да стане по мирен път. Една бъдеща мирна конференция, според очакванията в София, би трябвало да удовлетвори справедливите български искания. В очакване на подобно развитие българското правителство обяви неутралитет [1].

 

Породилата се в българските политически кръгове надежда за ревизия на Ньойския договор обаче сериозно бе подкопана от балканските съседи на България, обединени в Балканския пакт с цел да не допуснат промяна на териториалното статукво. За преодоляване на тази блокада българската дипломация все повече залага на германската карта. На 15 февруари 1940 г. е съставено ново правителство, начело с Б. Филов. Същевременно за външен министър е определен пълномощният министър в Белград Ив. Попов - ясен знак, че София не желае да променя политиката си на съобразяване с Югославия. Нешо повече - продължава да зачита договора за вечно приятелство от 1937 г., с който на практика се беше откачала от претенциите си за Македония [2].

 

През пролетта на 1940 г. в София се проведе съвещание по въпроси на външната политика. Министър-председателят Б. Филов, външният министър Ив. Попов, пълномощните министри П. Драганов - в Берлин, Н. Момчилов - в Лондон, както и главният секретар Д. Шишманов трябваше да дадат отговор на въпроса „каква политика подлежи да се следва днес изобщо и във връзка с нашите искания".

 

 

1. Сирков, Д. Външната политика на България 1938-1941. София, 1979, с. 170.

 

2. Тошкова, В. Бъгария и Третият райх (1941-1944) Политически отношения София, 1975, с. 19, 21. Лулчев, Л. Тайните на дворцовия живот. Дневник (1938-1944) София, 1992, с. 169.

 

9

 

 

В изказването си П. Драганов застъпва становището, че въпросът за възвръщането на Южна Добруджа никога не е поставян конкретно пред Германия. При разговори констатирал, че ръководни германски дейци са резервирани по темата. В резултат на това прави извода, че „докато трае войната, не можем да се надяваме дори на една дипломатическа интервенция”. Едва след една германска победа можело да се разчита на подкрепа срещу Румъния и Гърция, но не и срещу Югославия, която Германия желае да запази силна срещу агресивната политика на Италия в региона.

 

В тази връзка П. Драганов предлага исканията на България да се градират, след което да се прецени кое от тях е осъществимо. По отношение на Югославия е категоричен - поради създадените условия нищо не може да се предприеме. Излазът на Егея също е трудно осъществим. Остава Добруджа, „която ни се взе без кръв и би могло да ни се върне без кръв" [3].

 

Търсейки отговор на въпроса за перспективите пред българската политика, народният представител С. Янев посещава Югославия. Целта му е да проучи общите политически настроения във връзка с войната в Европа и по-специално отношението към България при новата международна и балканска обстановка [4].

 

С подписването на сърбо-хърватската спогодба от Др. Цветкович и Вл. Мачек е засегната същността на държавно-политическото устройство на Югославия, поради което в сръбските среди няма особен ентусиазъм. Националистическите кръгове отричат ползата от този акт, който накърнявал единството на държавата. Впечатленията на Янев са, че сърбите имат основания да се страхуват от спогодбата като политически прецедент. Вътрешната криза в страната, предизвикана от националните противоречия щяла да продължи [5].

 

Интересът към България е нараснал значително. В Белград желаят да спечелят българското приятелство, но болшинството от политиците си дават сметка, че българите са резервирани. Отчита се, че е пропуснато да се направи стъпка към решаването на някои конкретни въпроси: поправяне на граничната неправда в Западните покрайнини, допускане на българските книги и печат в пределите на Югославия, осигуряване на културни права за българското население в Македония, търсене на обща позиция по отношение на световния военен конфликт. В тази връзка Цветкович и Мачек споделят, „че за Югославия отношенията с България са един сложен на дневен ред въпрос, който чака своя ред за разрешение, което ще задоволи

 

 

3. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 17а, л. 1-11. Поверителен протокол. София, 4 април 1940 г.

 

4. Пак там, оп. 7, а.е. 1102, л. 29-37. Доклад на С. Янев до министъра на външните работи Ив. Попов. София, 19 април 1940 г.

 

5. Пак там, л. 29-31, София, 19 април 1940 г.

 

10

 

 

и двете страни" [6].

 

Шефът на сръбската земеделска партия М. Гаврилович споделя, че историята се повтаря. Събитията много напомняли на тези от 1915 г. Цар Борис разполагал с голямо влияние в Европа и специално в Италия и Германия. От това се прави извода, че държи в ръцете си и съдбата на Югославия (!) [7].

 

Д. Лъотич, водач на сръбския „Сбор" изказва мнение, че Югославия е длъжна да даде пример за искрено приятелство и добро съседство, като уважи българските претенции за поправка на западните граници: „За Югославия нямат значение 3-4 гранични околии, за България те имат огромно морално значение. Ако Югославия направи такава една решителна стъпка, тя ще извърши едно велико дело, което ще послужи за един траен, приятелски градеж" [8]. Естествено в случая става въпрос само за Западните покрайнини. За Македония сърбите не позволяват да се отвори и дума.

 

За осъществяване на българските териториални претенции се сондира мнението и на Италия. На 22 юни 1940 г. министър Ив. Попов излага пред италианския пълномощен министър граф М. Маджистрати надеждата на България да си възвърне Южна Добруджа, както и да получи излаз на Егейско море с помощта на Германия и Италия [9].

 

Едновременно с тези действия се подготвя акция в чужбина, която да пропагандира националните стремежи на България. Привлечени са „неотговори и, неофициални лица", като професорите от Софийския университет Ал. Станишев и Ал. Балабанов и финансиста М. Рясков, които да заминат за Берлин. Пътувания с пропагандна цел, които да разяснят българските териториални претенции, се готвят още до Америка и Италия [10].

 

След руската акция за възвръщане на Бесарабия от българска страна се подновява търсенето на германска подкрепа за коригиране на несправедливия Букурещки договор от 1913 г. На 28 юни 1940 г. цар Борис споделя с германския пълномощен министър X. фон Рихтхофен, че с възвръщането на Южна Добруджа Румъния ще спечели „един съсед, с който дотогава е била само в добри отношения". Във връзка с това царят изтъква и „опасната двойнствена политика на Югославия, която сега несъмнено се опитва да върне Русия на Балканите, за да осигури своя собствен тил".

 

 

6. Пак там, л. 33, София, 19 април 1940 г.

 

7. Пак там, л. 35, София, 19 април 1940 г.

 

8. Пак там, л. 36, 37, София, 19 април 1940 г.

 

9. Димитров, И. Българо-италиански политически отношения 1922-1943. София. 1976, с. 372; Според доклада на граф Маджистрати българският външен министър за пръв път ясно дефинирал пред него исканията на България - отстъпване на Южна Добруджа и получаване на излаз на Егейско море - NAUS, T 120/329. R 6. Fr. 242603-242604. Berlin. I. VII 1940

 

10. Филова, Е. Дневник Май 1939-15 август 1944 г. София, 1992, с. 46.

 

11

 

 

Цар Борис иска от германския дипломат и разяснение на циркулиращото твърдение, че Балканите като сфера на влияние са поделени между Германия, Русия и Италия [11].

 

Слизането на Съветска Русия на юг чрез Бесарабия определено не е по вкуса на официална София. На 8 юли 1940 г. пред държавния секретар Е. фон Вайцзекер професор Ал. Станишев излага политическите желания на страната и на царя. Изявленията, издържани в антнболшевишки и антируски дух, посочват като най-голяма опасност за България една обща българо-руска граница. Южна Добруджа трябвало да се върне на България чрез директни преговори с Румъния. От Германия се иска само да поеме патронажа и да внуши започването на преговорите. Процедурата щяла да се развие твърде опростено, тъй като между България и Румъния на практика няма спор за определяне на границата.

 

Крайната ревизия на границата за ликвидиране на последиците от Нъойския договор можело да бъде отложена до постигане на всеобщ европейски мир.

 

Въпросът за Македония е поставен на последно място. Германия трябвало да реши съдбата ѝ. Тези директни внушения фон Вайцзекер приема „по принцип и за сведение", без да поема никакви ангажименти от името на Райха [12].

 

Намесата на Съветския съюз в ревизията на мирните договори чрез присъединяването на Бесарабия и Северна Буковина заставя Оста да промени позицията си за задържане на българските и унгарските ревандикации. На 13 юли 1940 г. правителството в Москва декларира, че признава справедливостта на българските териториални претенции за Южна Добруджа и излаз на Егейско море. Обещава и подкрепа. Активизирането на съветската външна политика в Югоизточна Европа впрочем е използвано като аргумент от министър Попов, за да постави отново пред силите от Оста българското желание за коригиране на границите [13].

 

През юли и бившият финансов министър М. Рясков посещава Берлин. Въпреки,

 

 

11. Нойков, Ст., В. Радев. Цар Борис III в тайните документи на Третия райх 1939-1943, София, 1995, док. № 3, с. 92, 93. София, 28 юни 1940.

 

12. NAUS, Т 120/329, R. 6, Fr. 242611, Berlin, 8. VII. 1940; Очакванията на българите в средата на 1940 г. добре се илюстрират от една реклама, публикувана в печата: „Всеки българин трябва да притежава „Етнографската карта на Българите" от В. Миков, уредник в Народния музей, за да знае земите, а които живеят българи, и които трябва да ни се върнат при определяне новите граници". — В. „Зора", бр. 6322 от 11 юли 1940 г.

 

13. Димитров, И. Цит. съч., с. 374; На 17 юли 1940 г. в. „Зора" препечатва статия от унгарския „Пеетер Лойд". На уводно място е изведено заглавието „Исканията на България за Добруджа и Егейския бряг почиват на народностния принцип. България с право очаква подкрепа от Райха и СССР". В края на материала все пак се уточнява, че „макар горните искания да не са още конкретизирани, те не съставляват вече никаква тайна за съседите на България”. — В „Зора", бр. 6326 от 17 юли 1940 г.

 

12

 

 

че е частно лице, той е приет във външното министерство от държавния подсекретар Е. Вьорман, пред който излага българските териториални претенции. Българите желаят да получат Южна Добруджа, излаз на Егейско море при Ксанти и Дедеагач, някои корекции на границата с Югославия в района на Цариброд, Босилеград и Струмица. Освен това поставят въпроса и за Македония [14].

 

Това впрочем е една максимална програма, която в такъв вид се застъпва за пръв път в Берлин, макар и изложена от неофициален представител на правителството. Тъй че по-скоро се касае за един сондаж за реакцията на германската страна.

 

На поставените въпроси Вьорман отговаря дипломатично, че българските желания се застъпват много добре в Берлин от пълномощния министър П. Драганов. Разглеждането на въпроса за Южна Добруджа единствено стояло на дневен ред в момента и по него имало значителен напредък. На Рясков е казано още, че досега от официална българска страна въпросът за излаза на Егейско море, както и за гранични корекции спрямо Югославия не е поставян. Напълно изненадващо било. „че сега България поставя и македонския въпрос наново". За това последното Рясков уточнява, че от свое име поставя македонския въпрос, но че в бъдеще мирът на Балканите ще бъде застрашен, ако и този въпрос не намери своето разрешение. В резултат на проведения разговор Вьорман остава с впечатление, че българското правителство иска да запознае Германия с македонския въпрос само неофициално. Рясков предава в германското външно министерство и карта, както и печатни материали, които разясняват българската позиция по добруджанския въпрос, излаза на Егейско море и македонския въпрос [15].

 

Българските искания са поставени на вниманието на германските ръководители по време на още едно посещение. През юли о.з. генерал Н. Жеков, бивш главнокомандващ по време на Първата световна война и началникът на Военната академия полковник Ив. Попов посещават Западния фронт - полесраженията във Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, укрепената система „Мажино" и главната квартира на фюрера [16].

 

В навечерието на пътуването министър Ив. Попов дава указание на полковник Ив. Попов да се направят постъпки пред Хитлер за връщането на България на Южна Добруджа. Във външно министерство са подготвени 3 промемории, които да се прочетат и предадат от полковник Попов лично

 

 

14. NAUS, Т 120/329, R. 6, Fr. 242635. Berlin, 22.VII. 1940.

 

15. Ibidem, Fr. 242635-242636. Berlin, 22. VII 1940.

 

16. Попов, генерал-лейтенант Ив. Дейност на българското главно командване през Втората световна война. Ч. I, Дейност на българското главно командване от 1939 г. до започването на Отечествената война срещу Германия 1944 г. София, 1993, с. 31.

 

13

 

 

на Хитлер. В първата е изложена молбата на българското правителство за връщане на Южна Добруджа. Втората засяга въпроса за Тракия и Македония. В третата е изложено искането да се върне оръжието, което победителите в края на Първата световна война са взели при обезоръжаването на българската армия [17].

 

След обстойно запознаване с германските военни успехи българските гости са приети лично от Хитлер в лятната му резиденция в Берхтесгаден. За Южна Добруджа фюрерът заявява, че в най-скоро време въпросът ще бъде разрешен благоприятно за България. Полковник Попов прочита и втората промемория с искане за връщане на Македония и Западните покрайнини. Тук обаче отговорът е отрицателен. Без да се съветва с представителя на германското външно министерство Хитлер отговаря, че „това желание на българското правителство може да се осъществи едва след успешна война" [18].

 

В края на юли 1940 г. в Залцбург се провеждат преговори, на които последователно са приети румънският и българският министър-председател, придружавани от външните министри на двете страни. На румънските министри от германска страна е внушено, че Южна Добруджа трябва да се върне на България. Уточнено е по въпроса да започнат преговори между двете страни [19].

 

Предстоящото възвръщане на Южна Добруджа активизира дейността на македонската емиграция в България. Разпространяват се слухове за различни варианти за решаването на македонския въпрос: предстоящо присъединяване на Македония към България, автономна Македония под италианска опека, както и за един италиански план Македония да бъде поделена между Албания и България.

 

През септември 1940 г. представители на македонските емигрантски организации са приети от граф Маджистрати. Проф. Ал. Станишев се изказал, че Мусолини държи в ръцете си съдбата на Македония. Според италианския дипломат този опит за сближаване с Италия е провокиран от германска страна. При посещението на Станишев в Берлин му било заявено, че в Италия е ключът за разрешаването на македонския въпрос.

 

Действията на македонските емигрантски организации обаче не са съгласувани с актуалната българска външна политика, която извежда като приоритет

 

 

17. Пак там, с. 52.

 

18. Пак там, с. 55, 56.

 

19. Генчев, Н. Външната политика на България (1938-1941). София, 1998, с. 110, 111; В броя си от 24 юли 1940 г. в. „Зора" извежда водещото заглавие Предстои разрешението на висящите въпроси на Балканите и в Средна Европа. В Салцбург ще се разискват български, унгарски, румънски и словашки въпроси". — В. „Зора”, бр. 6332 от 24 юли 1940 г.

 

14

 

 

получаването на излаз на Егейско море и то по мирен път [20].

 

През есента на 1940 г. управляващите среди в София са в състояние на еуфория. Присъединяването на Южна Добруджа по мирен път се изтъква като голям правителствен успех. Разбирателството с Белград е приоритет в българската външна политика, поради което македонският въпрос се премълчава. Белградските правителствени кръгове обаче следят с подозрение и най-малките прояви на национализъм в София. Безпокойство предизвиква и речта на проф. X. Кох [21], произнесена на тържественото откриване на германския научен институт в София. Според съобщението на агенция „Авала" Македония е представена като люлка на българската култура. Независимо от договора в Ньой, в речта се говорело за продължаване на борбата на българите за осъществяване на техния исторически национален идеал. Тъй като речта е произнесена в присъствието на имперския министър Б. Руст и други видни гости от Райха, в Белград виждат в това признаци на евентуално толериране на българските претенции към Македония от германска страна [22].

 

През септември 1940 г. Германия предприема широка пропагандна кампания за разширяване на влиянието си. Подписан е Тристранният пакт с Италия и Япония. Отправена е покана и до България в срок от три дни да се присъедини към пакта [23]. Почти едновременно с това предложение на цар Борис е предадено и послание от Мусолини, в което се съобщава, че предстоят военни действия срещу Гърция. Предложение за намеса в конфликта няма, но подтекста е ясен. Цар Борис отказва сътрудничество [24].

 

От предложението в София разбират, че всъщност Германия и Италия действат в България без предварителна координация. В София узнават, че германският натиск за бързо присъединяване към Тристранния пакт бил не за три дни, а всъщност за десет. Всичко това внася допълнително спокойствие и вдъхва кураж на цар Борис да изпрати лично писмо до Хитлер, в което аргументирано излага отрицателната позиция на българското правителство за бързо присъединяване към пакта [25].

 

 

20. Димитров, И. Цит. съч., с. 377-379.

 

21. Проф. Ханс Кох е председател на Германския научен институт в София, специалист е по източноевропейска история във Виенския университет. — Белоконски, П. Истина по време на война. Пропагандата в България през 1941-944 София, 2000, с. 169.

 

22. NAUS, T 120/329, R. 6, Fr. 242740 Belgrad, 18 X. 1940.

 

23. Сирков, Д. Към въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. — В: Българо-германски отношения и връзки. Изследвания и материали, T. I София, 1972, с. 441.

 

24. Чано, Г. Политически дневник 1939-1943, София, 1992, с. 264; Димитров, И. Цит. съч., с. 386-389; Смирнова, Н. Д. Балканская политика фашисткой Италии, Москва, 1969, с. 190-192.

 

25. Сирков, Д. Цит. съч., с. 441; В информация от 24 октомври 1940 г. на Главното управление за имперска безопасност за политическата обстановка в страната се твърди, че България, което имала териториални претенции не само към Румъния, но и към Гърция и Югославия, „не е подготвена нито икономически, нито военно, нито пък най-вече в пропагандно отношение с оглед на създалата се в резултат на военните събития на Балканите нова обстановка”. Всичко това се дължало на нерешителната политика на цар Борис и на зависимите от него правителства – Нойков, Ст., В. Радев, Цит. съч., док. № 10. с. 108, 109. Берлин, 24 октомври 1940.

 

15

 

 

Започналата в края на октомври гръцко-италианска война и изгледите Гърция да бъде победена и окупирана от италианските войски предизвиква в югославските политически среди загриженост и желание не само за запазване на свободната икономическа зона в Солун, но и да се добие директен излаз на Егейско море [26]. Великосръбските сили в Белград прокарват в Коронния съвет идеята за всеки случай да се вземат мерки Солун да бъде окупиран от югославски части със съгласието на Берлин [27].

 

По време на посещение в Германия на 17 ноември 1940 г. цар Борис Ш отново аргументира отказа си България да се присъедини към Тристранния пакт. Германските и италианските политици са раздразнени от българската позиция. Вследствие на това на Югославия започва да се възлагат повече надежди. Още повече, че тя прави усилия да укрепи връзките ся с Италия в разгара на войната с Гърция [28].

 

Германските държавници, имайки предвид желанията на Белград за териториален излаз на Егейско море, упражняват натиск Югославия да се присъедини към Тристранния пакт. На 29 ноември 1940 г. Хитлер изтъква пред югославския външен министър Ал. Цинцар-Маркович, че консолидирането на Балканите не може да стане без корекция на държавните граници в полза на България. Това обаче трябвало да стане за сметка на Гърция. Щедър на обещания, Хитлер допуска изказаното от Югославия желание да получи Солун да се удовлетвори, с което „югославският проблем щял завинаги да се реши" [29].

 

На 18 ноември 1940 г., когато става ясно, че Италия не е в състояние да се справи с Гърция, Хитлер провежда съвещание с италианския външен министър граф Чано в Оберзалцберг. По-голяма част от своята реч Хитлер

 

 

26. Зографски, Д. Македонија 1940-1943 год. според некои германски документи. — В: Гласник, Скопије, № 3, 1971, с. 54, 55.

 

27. Lukać, D. Treći Rajh i zemlje Jugoistočne Evrope. T. 2, 1937-1941, Beograd, 1982, p. 432; По нареждаме на югославския военен министър генерал Милан Недич военният аташе полковник Ваухnик на 4 и 6 ноември 1940 г. прави демарш в Берлин, за да изнесе пред висшите германски военни фактори, че за Югославия въпросът за свободно пристанище в Солун е от жизнено значение и дали Германия би поставила някои условия пред Югославия за евентуалното посредничество при решаването на този въпрос. — ADAP, Serie D, Bd. X, Frankfurt/M. 1963, S. 442.

 

28. Генчев, Н. Българо-германски дипломатически отношения (1938-1941 г.). В: Българо-германски отношения и връзки. Изледвания и материали. T. I, София, 1972, с. 420, 421.

 

29. Зографски, Д. Цит. съч., с. 55.

 

16

 

 

посвещава на негативните последици от италианското нападение. Изтъква и необходимостта от военна помощ от германска страна, като единствен начин за излизане от ситуацията. Тази помощ обаче можела да се осъществи едва напролет и то след поредица от предхождащи действия, най-важни от които са приобщаването на България и Югославия към Тристранния пакт и осигуряване на турския неутралитет [30].

 

На 19 ноември 1940г. и Москва предлага на България пакт за взаимопомощ. Пред пълномощния министър Ив. Стаменов Молотов заявява, че Съветска Русия иска силна България. Правителството в Москва счита, че „всички национални нужди срещу турците, Югославия и Гърция трябва да бъдат задоволени" [31].

 

Няколко дни по-късно цар Борис обяснява на германския посланик в Анкара фон Папен, че не желае „България да се превръща в ябълката на раздора между Германия и Русия”. Часове след оповестяване на посещението му при фюрера, руснаците повикали неговия пълномощен министър и дали вид, че не са наясно с намеренията на Германия спрямо България. Обещали му границата на примирието от Сан Стефано и оказването на подкрепа за всички ревандикации спрямо Румъния, Гърция и Югославия. Обратно на своя предшественик, той нямало да се остави в плен на тази руска музика. Границата от Сан Стефано не го интересува. Той нямал като унгарските приятели корона, която да е твърде голяма за главата му. Щял да благодари на руснаците за тяхната толкова любезна оферта, обаче ще каже, че не се чувства застрашен от никого и няма нужда от гаранция [32].

 

На 25 ноември 1940 г. съветските предложения към България са конкретизирани. Главният секретар на Комисариата на външните работи А. А. Соболев връчва на министър Попов един проект за сключване на пакт за взаимопомощ. За разлика от предложението, направено на Стаменов, в Москва е отпаднало обещанието за подкрепа на териториалните искания към Югославия [33].

 

 

30. Lukać, D. Op. cit., р. 435; В официалните италиански обяснения за неблагоприятното развитие на военните действия срещу Гърция България е обвинена, че със своя отказ да се ангажира е позволила на Гърция да изтегли войските си от северната граница. — Димитров, И. Цит. съч. с. 396.

 

31. Цит. по: Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934-1944. София. 1987, с. 118.

 

32. MNAUS, Т 120/329, 242775-242776, Sofia, 22.XI.1940.

 

33. Спасов, Л. Цит. съч., с. 120. 121; Васильева, Н. Болгария в военно-политических концепциях и внешнеполитической деятельности СССР накануне и в начальный период воймы. В: Българо-съветски политически и военни отношения (1917-1941). София, 1998, с. 177-178. В предложението се декларира, че Съветска Русия напълно разбира българските интереси в Западна Тракия и ... да подпомогне осъществяването им. Подкрепят се българските национални стремежи и в източна тракия. На последно място в съветското предложение се заявява, че „възраженията, които има СССР против присъединяването на България към известния Тристранен пакт отпадат при условие, че съюзът за взаимопомощ между България и СССР бъде сключен. Напълно е възможно и СССР да се присъедини в този случай към Тристранния пакт". — Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война. Дневници на Министерството на външните работи в правителствата на Георги Кьосеиванов, проф. Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, Константин Муравиев (1939-1944 г.). Съставители: Ц. Билярски, И. Гизенко София, 2006, с. 123-125, София, 25 ноември 1940 г.

 

17

 

 

Руският дипломат посещава и цар Борис. Проливите се окачествяват като жизненоважни за Съветска Русия и тя никога нямало да допусне да бъде заплашвана откъм Дарданелите, както през Кримската война. В съветската декларация изрично се споменава за опасността България да бъде нападната от Турция. В такъв случай Русия е готова да окаже на България всякаква помощ от военно и финансово естество. От руска страна се признават за основателни и българските претенции за Западна Тракия, а може би и за Източна Тракия [34].

 

Следобед на 30 ноември министър Попов връчва на съветския пълномощен министър отговора на предложението за сключване на пакт за взаимопомощ. България имала желание да поддържа с Русия приятелски отношения и преследва тази политика след Световната война. Основна задача на правителството е да запази страната извън военния конфликт. Естествено страната има свои национални идеали, обаче примера с Добруджа показал, че те могат да се постигнат с мирни средства. Докато България се стреми да задоволи своето искане за Западна Тракия по мирен път, не съществува опасност от страна на Турция. Ако България обаче сключела с Русия договор за взаимопомощ. Турция щяла да го третира като насочен против нея [35].

 

Друг аргумент за отхвърляне на руското предложение е, че българското правителство обсъждало въпроса за присъединяване към Тристранния пакт още преди да е получено предложението на СССР [36].

 

На 28 ноември 1940 г. цар Борис приема пълномощния министър в Белград Ст. Стоилов. Обяснява му, че поради силния турски натиск и положението в Гърция, усложнено от италианските загуби, България не може да се присъедини към Тристранния пакт. Освен това Стоилов е инструктиран да

 

 

34. NAUS, Т 120/129, 242786, Sofia, 26 XI. 1940; Според аташето на луфтвафе в София въпреки успокоителната информация, можело да се очаква турско нападение срещу България откъм Тракия. За това говорели турската подготовка и увеличаването на броя на подкрепленията. Според неговата оценка, напоследък Русия била готова да приеме турското нападение, за да постави България в затруднено положение и я принуди да поиска тяхната помощ. Не било изключено подобна игра да започнат също Югославия и Турция. — Ibidem, 242792. Berlin, 28. XI. 1940.

 

35. Ibidem, 242796-242797. Sofia, 30. XI. 1940; Васильева, H. Цит. съч., с. 180, 181.

 

36. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 819, л. 45-47.

 

18

 

 

съобщи в югославското външно министерство, че България ще се присъедини към Тристранния пакт едва след Югославия [37].

 

Уведомен за съветското предложение до България за сключване на договор за взаимопомощ, на 3 декември 1940 г. Хитлер приема пълномощния министър П. Драганов. Българският дипломат припомня за опасността откъм Турция. Опипва почвата и по въпроса за евентуалното коригиране на границата с Югославия. В момент, когато Югославия е ухажвана от силите на Оста, за да се присъедини към Тристранния пакт, отговорът не е обнадеждаващ: „Не всички въпроси могат да се решат отведнъж" [38].

 

В опит да ускори окончателното определяне на България на страната на Оста германското правителство използва югославската карта. Според сведения на П. Драганов от 12 декември 1940 г. германско-югославските преговори били доста напреднали. Имало указания, че присъединяването на Югославия преди България към Тристранния пакт може да постави българските интереси на втори план [39].

 

На 15 декември в германското външно министерство П. Драганов разяснява някои въпроси от актуалната политика на България. България в момента била в особено затруднено положение. Комунистическата пропаганда се активизирала. В духа на „историческата" си политика на Балканите Русия предложила на България последователно даване на гаранция, а след това

 

 

37. Вълков, Г. Парола „Унтервелт", София, 1984, с. 29; Според доклад на германските тайни служби министър Попов инструктирал българския пълномощен министър в Белград Стоилов да внушава на югославяните, че фюрерът се е изказал много ласкаво за Югославия, „че Германия е съгласна Югославия да получи излаз на Егейско море, включително Солун, че България ще се присъедини към Тристранния пакт едва след Югославия и Испания". — Пак там, с. 28.

 

38. Пак там, с. 29, 30; На среща в германското външно министерство П. Драганов проявява интерес към водените с Югославия преговори. Припомня и разговора, който е водил с фюрера, където наблегнал на значението на Македония за България: „Там живеят 1 млн. българи, а в България се намират и 500 000 бежанци от Македония. Поради това всичко свързано с Македония вълнува общественото мнение в България. Слуховете, че Солун трябва да се даде на Югославия сериозно затрудняват положението на българското правителство”. — NAUS, Т 120/329, 242810. Berlin, 10. XII. 1940.

 

39. Тошкова, В. Цит. съч., с. 33; На 17 декември 1940 г. външнополитическият редактор на в. „Берлинер Бьорзен Цайтунг" д-р Карл Мегерле споделя с аташето по печата в Берлин, че напоследък българската политика е много колеблива и с отказа да влезе в пакта България е дала повод на „Англия да празнува пропагандни триумфи, което било особено неприятно за Германия". На Югославия не били направени конкретни обещания, но все българите трябвало да внимават да не бъдат изпреварени от югославяните. На упрека, че България не счита въпроса с Македония за приключен и че, „ако Германия не го уреди да не се чудят, че македонската емиграция ще обърне погледа си към Русия", д-р Мегерле репликира, че България спада в сферата на германските интереси и Русия никога нямало да се настани там и да разрешава въпросите. — ЦДА, ф. 176к, оп. 20, а.е. 142, л. 95. Берлин, 31 декември 1940 г.

 

19

 

 

и сключване на договор за взаимопомощ, за да си осигури свободен достъп до Дарданелите. България отказала с аргумента, че възнамерява да се присъедини към Тристранния пакт. В този процес се криели и причините за известната пропаганда с позивите и демонстрациите. За България сега ситуацията се изменила. Според изявленията на турския пълмомощен министър всякакви действия на България срещу Гърция щели да доведат до моментална интервенция на Турция. Всичко това принуждава българското правителство да преоцени военните възможности на страната .

 

П. Драганов засяга и въпроса за преговорите на Германия с Югославия. Те го изпълвали с най-тежки опасения. Югославия е най-облагодетелстваната страна на Балканите от мирните договори във Версай. Ако тя се договаря сега с Германия, това очевидно се правело с цел да запази своята териториална цялост. Разбира се, България нямала нищо против това. Но той изпитвал най-големи опасения във връзка с плана да се предостави гръцка Македония на Югославия. Ако настъпел такъв момент, за царя и правителството щяло да е невъзможно да запазят досегашните симпатии на българския народ към Германия. По-скоро трябвало да се очаква пълен прелом в тази насока, още повече комунистическата пропаганда нямало да пропусне да използва този повод [41].

 

В подкрепа на тезата си Драганов припомня, че Македония е населена предимно с българско население, което е над 1 млн. души, към която цифра трябва да се прибавят и 500 000 бежанци и изселени. В договора от 1912 г. България постигнала съгласие със Сърбия, че Македония е българска с изключение на „спорната зона" по линията Охрид - Кратово. България и днес била готова да преговаря относно тази зона. Обаче останалата част от Македония, анексирана от Гърция, принадлежи на България. Ако сега Югославия влезе в притежание на тези области, това щяло да представлява удар по отношение на чувството за справедливост от страна на България. Драганов се питал как би реагирала Италия на един югославски излаз на Егейско море. България не се стремяла към уреждане на македонския въпрос в този момент, а само към изхода си на Егейско море. Обаче евентуалното приемане на Югославия в Тристранния пакт и свързването на този въпрос с македонския, се оценява от българския дипломат като изключителна опасност за общобалканското развитие [42].

 

На 16 декември 1940 г. П. Драганов съобщава в София, че в Берлин се обсъжда идеята за предаване на Солун на Югославия. Това водело до опасност България да загуби Западна Тракия и Македония. При това положение

 

 

40. NAUS, T 120/329, 242822. Berlin, 15.XII. 1940.

 

41. Ibidem, 242823. Berlin, 15. XII. 1940

 

42. Ibidem, 242823-242824. Berlin, 15. XII. 1940.

 

20

 

 

Драганов предлага да се обяви готовност за присъединяване към Тристранния пакт при условия, които германците не биха приели [43]. Това, което предлага Драганов, би означавало от българска страна да се постави като условие за присъединяване към пакта отстъпването на части от Югославия. Така би се стигнало до блокиране на преговорите, защото очевидно Германия не би приела това предварително условие.

 

По повод произнесената на 21 ноември 1940 г. в Народното събрание реч от народния представител П. Думанов [44] югославският печат реагира с шумна кампания. Общественият отглас обаче е по-силен. Произнесените след Думанов речи в Народното събрание от Н. Мушанов, Ал. Цанков, П. Кьосеиванов и С. Янев намаляват донякъде раздразнението в белградските националистически среди, но не го премахват. Затова в Сърбия с нетърпение се очаква речта на външния министър Ив. Попов. Речта му е предадена изцяло от почти целия сръбски печат. Във връзка с нея в. „Време", изразяващ позицията на външното министерство в Белград, пише: „Тя не задоволява напълно, защото не отрича по категоричен начин становището на Думанов и не ликвидира въпроса за българските аспирации към Македония". Официалните среди останали недоволни и от избирането на Думанов в делегацията за поднасяне отговора на Н. В. Царя [45].

 

За да избегне открито заседание на външната комисия на Народното събрание, министър Попов събира нейните членове и известен брой други депутати от правителственото мнозинство и опозицията на поверително обсъждане в сградата на външно министерство, в което участва и министър-председателят. Поводът е да се избегне парламентарното разглеждане на интерпелацията на правителствения депутат Дени Костов, който настоява за една по-определена външна политика и незабавно влизане в Тристранния пакт, както и за формулиране на българските искания за Македония с решителен отпор на югославските провокации и разясняване на мисията на Соболев и съветските предложения. Изложението на външния министър за една по-предпазлива външна политика намира всеобщо одобрение от народните представители, с изключение на Д. Костов [46].

 

 

43. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 18, л. 75, Берлин, 16 декември 1940 г.

 

44. В речта си Думанов казал: „Още два скъпоценни камъка трябва да се прибавят към българската корона: това са Тракия и Македония". — Танев, Ст. Дневник, София, 2005, с. 673.

 

45. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 356, л. 1, 2, Белград, 10 декември 1940 г.; Още на 26 ноември министър Попов изразява пред фон Рихтхофен възмущението си от това, че преди дин един правителствен депутат държал в Народното събрание ревизионистична реч, която разбира се предизвикала голямо раздразнение в Югославия. Той обаче щял да направи всичко възможно, за да успокои атмосферата между България и Югославия. — NAUS, T 120/329, 242787, Sofia, 26. XI. 1940.

 

46. NAUS, T 120/329, 242836 Sofia, 29. XII. 1940.

 

21

 

 

Във връзка с определеното за началото на 1941 г. посещение на българския министър-председател в Германия, за външния министър фон Рибентроп е подготвен един конспект с най-важните политически теми, определени за разискване. По отношение на Турция се препоръчва при необходимост „във взаимно съгласие с българите, на турците да се обещае намиращия се на гръцка земя и изнесен напред югозападно от Одрин, Гласис". На Югославия трябвало да се дадат гаранции срещу повдигане на македонския въпрос от страна на българите. Препоръчва се насочването на Югославия към Тристранния пакт да продължи, като едновременно с това се очертае коридора към Егейско море, който по-късно трябва да се даде на България, но без главната част от Халкидическия полуостров. Присъединяването на България към Тристранния пакт според документа е „желателно, но не е необходима предпоставка за цялото начинание"; на българите трябва да се съобщи германското становище спрямо Русия във връзка с балканското начинание” [47].

 

В края на 1940 г. българското външно министерство предприема акция за издирване на документи за българския характер на населението в Македония в германските и австрийските архиви. Очевидно това е провокирано от информацията, че Германия предлага Солун на Югославия срещу присъединяване към Тристранния пакт. На 4 декември 1940 г. генералният консул във Виена Д. Ходжов изпраща в София колекция от петиции на македонските българи до Берлинския конгрес с техни искания за присъединяване на Македония към свободна България. П. Драганов също изпраща фотокопия на откритите в архивите на германското външно министерство петиции на македонските българи до Берлинския конгрес [48].

 

В по-решителна форма българските искания по отношение на Македония са поставени от Б. Филов по време на срещата му с Хитлер и фон Рибентроп на 4 януари 1941 г. България направила големи жертви за подобряване на отношенията с Югославия. ВМРО е разтурена, а от сръбска страна не е допуснато дори разпространяването на български книги в Македония. Изобщо приятелството било само външно. В сърбите съществувало подозрение по македонския въпрос, въпреки че „правителството правело големи усилия да не се говори по него". Сега гръцко-италианската война отново поставила на дневен ред този въпрос. Тук Филов е прекъснат от фон Рибентроп, който изтъкнал, „че не може всичко да се разреши изведнъж; че сега ще получим Тракия" [49].

 

 

47. NAUS, T 120/329, 242838, Berlin, 2. I. 1941.

 

48. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 2, л. 1, Виена, 30 ноември 1940 г.; л. 92. Виена. 4 декември 1940 г.; л. 154. Берлин, 7 декември 1940 г.

 

49. Филов, Б. Дневник. София, 1990, с. 215.

 

22

 

 

Македонският въпрос и отношенията с Югославия са засегнати от Филов и пред Хитлер. Слуховете, че Солун ще бъде отстъпен на Сърбия, предизвиквали в България силна възбуда. Тези емоционални аргументи обаче не променят позицията на нацисткото ръководство. Хитлер също повтаря използваната по-рано от фон Рибентроп формула, „че всички въпроси не могат да се решат изведнъж, че трябва да се остави нещо и на другите поколения". За него главното било, че България си е възвърнала Добруджа, щяла да получи и Беломорието [50].

 

Необходимостта да се обвърже и Югославия с Тристранния пакт кара германското правителство да проявява въздържаност към българските ревандикации. Именно поради това на срещата в Залцбург българските искания са отхвърлени. Хитлер също е въздържан на обещания за корекции на границата с Югославия. На Филов прави впечатление и подчертано благосклонното отношение на нацистката върхушка към Югославия. Това мнение се споделя и от Драганов [51].

 

На 13 януари 1940 г. по нареждане на външния министър Ив. Попов пълномощният министър в Берлин П. Драганов води продължителен разговор в германското външно министерство. Приет е от главния секретар фон Вайцзекер. За пореден път обект на разяснение е отложеното от България присъединяване към Тристранния пакт. Във връзка с това Драганов декларира, че България не е неутрална страна и фактически е с Германия. Самото присъединяване към Оста обаче е оставено за един по-благоприятен момент. Същевременно подготовката на българската армия не била още завършена, а в допълнение на това доставките с германско оръжие закъсняват [52].

 

Официалното подписване на Тристранния пакт от България извеждало страната от положението на неутралитет и я поставяло в лагера на Оста. противопоставяйки я на другата групировка. При това положение българският народ очаквал да се получат придобивки от териториален характер. Правителството не можело да не държи сметка за тези надежди, които в момента били насочени да се получи поне излаза на Егея [53].

 

По отношение на другите български териториални искания Драганов изтъква, че при „днешното положение не само, че не е удобно, но може и да е опасно повдигането на въпроса за Македония". Цената на югославското присъединяване към Тристранния пакт обаче не трябвало да е Солун. Драганов си позволява дори да предупреждава, че ако в България се разбере, „че Германия дава на Югославия Солун, няма да се намери българско

 

 

50. Пак там, с. 215, 216; Зографски, Д. Цит. съч., с. 56; Тошкова, В. Цит. съч., с. 33, 34.

 

51. Филов, Б. Цит. съч., с. 220.

 

52. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 1, л. 132-134. Берлин, 13 януари 1941 г.

 

53. Пак там, л. 136. Берлин, 13 януари 1941 г.

 

23

 

 

правителство, което да може да води една приятелска политика към Германия" [54].

 

Независимо от германско-югославските преговори, от българска страна се търси допълнително подсигуряване и откъм Белград. От югославска страна също се правят опити за приобщаване на България към една общобалканска политика. По дипломатически път се сондира даже и евентуална среща между външните министри на двете страни, осуетена от фон Рибентроп [55].

 

В разрез с войнствените настроения в Белград новият военен министър на Югославия генерал Пешич се изказва пред временно управляващия легацията в Белград Й. Стратиев за трудния избор, пред който са изправени България. Югославия и всички малки държави. Признава, че „чехите са постъпили, може би, по-умно от поляците, като са си спестили кръвта, опустошенията и всички пагубни последици на една неравна война" [56].

 

Според сведения на българския щаб на войската в Югославия са в ход големи войскови прегрупирания по границата с България. Във връзка с евентуалното присъединяване на Югославия към Тристранния пакт министър Попов заявил пред фон Рихтхофен, че „цяла България ще бъде благодарна на Германия, ако тя склони Югославия да признае заедно с това и малките корекции на границата с България, за което по принцип югославското правителство все още проявява разбиране". Министър Попов помолил фон Рихтхофен да бъде постоянно информиран за резултатите от посещението на югославските държавни дейци в Берлин [57].

 

 

54. Пак там, л. 137-138. Берлин, 13 януари 1941 г.

 

55. Тошкова, В Цит. съч., с. 40; NAUS, T 120/238, 177663. Sofia, 8. II. 1941; В разговор с началника на културно-политическия отдел на германското външно министерство фон Твардовски цар Борис изразил безпокойството си от съсредоточаването на югославски войски с численост 145 000 души по македонската граница Пита и дали е възможно Югославия да влезе във войната на погрешната страна. — България - своенравният съюзник на Третия райх. Съставители: В. Тошкова, Н. Котев, Н. Стоименов, Р. Николов, Ст. Нойков София, 1992. док № 13, с. 27. Берлин, 31 януари 1941 г.

 

За настроенията в Белград съобщава аташето по печата. Според един сръбски генерал армията щяла да се противопостави на германците, ако нападнат или поискат да минат насила през югославска територия. Солун бил национален идеал и сърбите имали намерение преди всяка друга чужда войска да бъдат там и да го заемат първи. В случай на германско нападение България щяла да бъде нападната, за да се осигури връзка с Турция. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 3, л. 74. София. 8 февруари 1941 г.

 

56. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 4, л. 5, 6. Белград, 15 февруари 1941 г.

 

57. NAUS, Т 120/238, 177702, Sofia, 16. II. 1941; На югославските държавници се предлага да се дадат на Югославия някои гръцки области, ако се присъедини към Тристранния пакт. В преговорите на Хитлер и фон Рибентроп с Др. Цветкович и Цинцар-Маркович на 14 февруари 1941 г. в Бергхоф важно място заема въпросът за излаза на Югославия на Егейско море чрез Солун. Хитлер застъпва гледището, че излазът на Югославия на Егейско море с възможността за разширение към Солун в бъдеще ще ѝ донесат много изгоди.

 

В разговор с Др. Цветкович на 25 март 1941 г. Хитлер квалифицира спогодбата за осигуряване на излаз на Югославия на Егейско море като „най-успешният ход на югославската външна политика". — Зографски, Д. Цит. съч., с. 57, 58.

 

24

 

 

На 18 февруари министър Попов отново настоява пред фон Рихтхофен да бъде информиран за преговорите с Югославия. Според германския дипломат България трябва да вземе активни военни мерки за отбраната на своята много чувствителна и намираща се недалеч от София западна граница. По информация на българския шарже д'афер от Белград, югославските официални служби се отнасяли твърде резервирано към посещението в Германия.

 

Несъмнено, според фон Рихтхофен, в София се увеличавало безпокойствието от неопределеността на позицията на Югославия още повече, че постъпвали съобщения за засилено движение на турски войски около Одрин и за появата там на английски офицери. Всичко това, независимо от подписването на българо-турския пакт за ненападение, отново събудило старото недоверие към турците [58].

 

Договорът между Турция и България е приет със задоволство в Рим и Берлин. След подписването на българо-турската декларация обаче възниква проблем за подобен акт между България и Югославия. От югославска страна се настоява за подписването на съвместна декларация, която да потвърди и подкрепи договорите, съществуващи между двете страни.

 

От своя страна граф Маджистрати застъпва мнението, че Германия не бива да се противопоставя на подобна декларация, която би допринесла за осуетяване на намеренията на Чърчил за обединяването на балканските държави по нов начин. Според италианското правителство този въпрос е много важен. Целта на Германия и Италия на Балканите била да се запазят мирът и редът. Затова, ако сближаването на България и Югославия би допринесло за премахването на търканията между двете страни, това ще съвпадне с целите на Германия и Италия.

 

Според италианския представител в Берлин един от пътищата за постигане на тази цел е присъединяването на България и Югославия към Тристранния пакт. Другият път е двете правителства да направят публично изявление, че тяхната политика се вмества добре в рамките на системата на силите на Оста. При всяко положение обаче била необходима голяма предпазливост. Едно бъдещо сближаване между България и Югославия би допринесло за осъществяване на старата идея за Балканската антанта, чиито цели са добре

 

 

58. NAUS, T 120/238, 177711. Sofia, 18. II. 1941; По нареждане на фон Рибентроп на Попов е отговорено, че „разговорите с господата от Югославия са протекли в приятелска атмосфера и са положителни; не съществува и най-малък повод за каквито и да е опасения". Фон Рибентроп обещава и за в бъдеще да информира българското правителство за воденето на преговорите с Югославия. — Ibidem, 177713, Fushl. 19. II. 1941.

 

25

 

 

известни, въпреки тяхната привидна противоречивост [59].

 

Германската позиция по въпроса се формулира от държавния подсекретар Вьорман. На италианците трябвало да се съобщи, че от германска страна се споделят „съображенията против стимулирането на нова договорна система на Балканите". Същевременно Германия смята, че не е още назряло времето за провеждането на българо-югославски разговори, при които лесно могат да възникнат такива тежки проблеми като македонския въпрос и искането на българите за коригиране на границите [60].

 

Българо-турската декларация е оценена от югославска страна като незадоволителна поради това, че от нея липсва позиция по отношение на Гърция. По-нататъшното развитие на Балканите зависело от България. Все още не било късно. Във всеки случай Югославия щяла да остане чиста пред историята. В такава насока е воденият в югославското външно министерство разговор с българския шарже д'афер Й. Стратиев [61].

 

На 23 февруари 1941 г. Филов информира фон Рихтхофен за изказаното от югославска страна желание Цинцар-Маркович да посети София. Очевидно в Белград се разчитало сърби и българи да се борят заедно против германците. Подобни предложения България щяла решително да отхвърли. Ако се предложело връщане на Западните покрайнини срещу отказване завинаги от Македония, това нямало да се приеме. Фон Рихтхофен възприема тази позиция. Сам той често докладвал в Берлин, „че никое българско правителство не може да приеме подобно нещо и че то би било избито, ако приеме такова решение" [62].

 

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. След подписването на протокола фон Рибентроп и граф Чано предават на Филов писмата, „с които при уреждането на балканските граници се признава излазът на Бяло море, приблизително от устието на Струма до устието на Марица" [63].

 

С присъединяването към Тристранния пакт българското правителство се задоволява с обещанието да получи Беломорието. Същевременно се примирява, че територията на Македония и Западните покрайнини ще останат част от Югославия. Присъединяването на тези земи към България се оставя за „следващите поколения" [64].

 

 

59. Ibidem, 311470. Berlin, 21. II. 1941.

 

60. Ibidem, 311470-311471. Berlin, 21. II. 1941.

 

61. Ibidem, Т 120/238, 177732. Sofia, 22. II. 1941.

 

62. Филов, Б. Цит. съч., c. 232, 233.

 

63. Пак там, с. 271.

 

64. B началото на март 1941 г. главният редактор на в „Утро" Ст. Танев е на посещение в Германия. По време на среща с него пълномощният министър П. Драганов споделил, че „не може да си обясни духа на пораженство, който царува днес в България". Българите пропуснали момента. Трябвало е да поискат Македония. Присъединяването към Тристранния пакт е трябвало да бъде обвързано със задължение от германска страна да се върне Македония. Сега вече било късно. Цената срещу която Югославия предстояло да се присъедини към Тристранния пакт било обещанието да се отстъпят Солун и някои територии от Албания с Шкодра. По този повод на своя глава, без да се долита до София, Драганов направил възражение на най-високо място (визира се Хитлер), но вече било късно за промяна на германското решение. Според П. Драганов България нито веднъж не била поставила открито пред Германия въпроса, че иска да получи Македония, защото е българска. — Танев, Ст. Цит. съч., с. 1086, 1087.

 

26

 

 

В навечерието на присъединяването на България към Тристранния пакт Белград официално е уведомен от българския шарже д'афер Й. Стратиев. Декларирано е, че по отношение на Югославия българската политика остава вярна на пакта за вечно приятелство. Стратиев особено набляга на желанието на българското правителство изрично да се подчертае верността на България към приятелството с Югославия [65].

 

Българската декларация е приета крайно резервирано. Сръбският помощник-министър на външните работи Др. Смилянич споделил, че „Съветите не могат да гледат спокойно едно българо-германско сближение”. Въобще проличава голямата югославска надежда за „неизбежния" конфликт между Германия и Русия [66].

 

Анализирайки противоречивите оценки в Белград за българския избор, аташето по печата М. Георгиев смята, че „наред с недоволството, съжалението и страха от станалото, проявява се и съзнание, че това е единственият изход за България и естественият път. Всички разсъждения за изгубена балканска солидарност, за нарушено славянско единство, за подтикване на балканска независимост, за рискован ревизионизъм и за слаба национална съпротива у българите, всички тези упреци и съжаления, както и противобългарското настроение на някои среди, не можаха да вземат общ характер. Безспорно че от всички среди се проявява интерес и желание да се запазят добри отношения между двете страни и да не се дойде до нови кръвопролития, толкова страшни в миналото между двата народа” [67].

 

На 4 март 1941 г. югославският пълномощен министър Вл. Миланович протестира във външно министерство за тона на българския печат спрямо Югославия през последните дни. Цитира статии на различни общественици, в които се говори за Санстефанска България, за това, което Югославия

 

 

65. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 6, л. 57. Белград, 5 март 1941 г.

 

66. Пак там, л. 6, 7. Белград, 1 март 1941 г. Според военния аташе присъединяването на България към Тристранния пакт се посреща от Белград „със сдържано неодобрение, недоверие и опасение". Предстояла мобилизация. Целта била до 10 март войската да достигне 1 млн. Свикването обаче се затруднявало от несъгласието между генералния щаб и правителството. — Пак там, оп. 15, а.е. 4, л. 114. Белград, 2 март 1941 г.

 

67. Пак там, оп. 20, а.е. 357, л. 31-34. Белград, 3 март 1941 г.

 

27

 

 

трябва да направи, за да запази приятелството на България. На демонстрации в София били държани речи, в които е споменато, че Битоля трябва да бъде българска, че България трябва да бъде възстановена в границите от Сан Стефано. Полицията не се намесила.

 

Миланович отправил и заплахи: „Имайте предвид, че целият народ ще се дигне да се бие, ако от ваша страна се предявят каквито и да е претенции за Македония". На този упрек главният секретар Шишманов отговаря, че позицията на българското правителство по отношение на Югославия е ясна. Министър-председателят Филов във Виена категорично подчертал, че България има намерение да зачита интересите на Югославия и договора за вечно приятелство с нея [68].

 

Във връзка с влизането на германските войски в България в югославската столица се разпространяват различни слухове. Българите са обвинявани, че с присъединяването си към Тристранния пакт поставят Югославия в тежко положение, от което имала само два изхода: „със или против Германия" [69].

 

След присъединяването на България към Тристранния пакт и влизането на германските войски в България антибългарската истерия сред сръбската общественост ескалира. Твърди се, че България „наруши балканската солидарност, предаде свободата на балканските народи, измени на славянството, постави Югославия в най-тежко положение!" [70].

 

В средите, които се въодушевяват от Косовския дух, от традициите на сръбския народ и от сръбската история и най-вече от девиза, че онова, „което е получено с кръв само с кръв може да бъде отстъпено" владее още

 

 

68. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 144. София, 4 март 1941 г.

 

69. ЦДА ф. 176к, оп. 15, а.е. 6, л. 57. Белград, 5 март 1941 г. По този повод германският военен аташе в Белград полковник Тусси споделя със Стратиев: „Зная, че генералите са настроени войнствено, но това говори само, че са останали там, гдето са били преди 25 години. Тяхната войнственост ще се сведе накрай само в празно надуване - ще поразмислят и сами ще се убедят в глупостта си". Показвайки една карта с германските войски на гръцката граница полковник Тусен казал: „Тракия ще бъде ваша, а заедно с нея ще получите и една корекция на югозапад, от което не ще бъдете недоволни. Това зная от нашия генерален щаб". Като казва това полковникът прокарал ръката си някъде към Щип, западно от Струмица и стигнал до Орфанския залив. — Пак там, л. 58. Белград, 5 март 1941 г.

 

Българският шарже д'афер в Белград Стратиев бил упрекнат, че с присъединяването си към Тристранния пакт България е поставила Югославия в тежкото положение да реши дали е с Германия или против нея. Българската легация постоянно получавала анонимни телефонни заплахи, в които с ругатни българите се упрекват в предателство спрямо народите на Балканите и към славянската солидарност. Във връзка с това положение министър Попов запитал германския пълномощен министър, „не е ли възможно, в определено време от Югославия да се изиска да направи демобилизация". — NAUS, Т 120/238, 177821, Sofia, 11. III. 1941.

 

70. ЦДА, ф. 176к, оп. 20, а.е. 357, л. 28. Белград, 8 март 1941 г.

 

28

 

 

по-голямо антибългарско настроение. Тези среди припомнят, че с България трябвало да се свърши много отдавна, „че това е последната авантюра на онези, които водели българския народ по старите пътища" [71].

 

Според аташето по печата в Белград М. Георгиев настроението против България е стигнало до върха си, до готовност за война. Това настроение, очевидно провокирано от страха от войната, се свързва и със страха, че може да се загуби Македония в полза на България [72].

 

По-твърдата линия при отстояване на националните интереси на България, провеждана от пълномощния министър в Берлин Драганов го конфронтира с цар Борис и министър-председателя Филов. Обсъжда се даже неговото отзоваване. По въпроса за териториалните претенции на България Драганов се проявил като „максималист". В София се разпространявал слух, че Драганов би могъл да спаси Солун за България, но българското правителство малодушно се отказало от него. Той бил поставил на дневен ред и въпроса за Източна Тракия и пледирал за линията Мидия - Енос.

 

Българското правителство и царят се опасявали, че в бъдеще ще възникнат търкания, ако пълномощният министър в Берлин, противно на собственото си правителство, преследва „максималистични" тенденции. Тези въпроси и по-специално македонският можело да бъдат третирани само в рамките на провеждания от Германия и Италия „нов ред". Именно поради това българското правителство, не желаейки да създава трудности в провеждането на политиката на Райха, оставило на заден план каквато и да е агитация за широки териториални претенции. Тази информация е сведена до знанието на фон Рихтхофен с уточнението, че българското правителство още не възнамерява да моли за агреман за нов пълномощен министър, а иска само да запита предварително дали една подмяна е приемлива за Берлин [73].

 

Преговорите за присъединяване на Югославия към Тристранния пакт напредват, макар и променливо. От разговора си с държавния подсекретар Вьорман Драганов остава с убеждението, че Германия ще поеме някакви ангажименти към Югославия, от които българите няма да бъдат особено доволни. От друг източник българският дипломат узнал, че тези ангажименти

 

 

71. Пак там, л. 28, 29. Белград, 8 март 1941 г.

 

72. Пак там, л. 29.,30. Белград, 8 март 1941 г.

 

73. NAUS, T 120/238, 177813. Sofia, 9. III. 1941; В бележка до фон Рибентроп държавният секретар фон Вайцзекер изказва мнение, че ако българското правителство отзове своя пълномощен министър Драганов и го замени с друг подходящ представител, не би имало възражения. Неговото лично мнение обаче било, че не може да потвърди твърдението на българското правителство, че „изведнъж Драганов се представя за „максималист" и че обвинява собственото си правителство в слабоватост. Фон Вайцзекер никога не бил чувал Драганов да споменава за териториални претенции, които не са одобрени от Германия. — Ibidem, 177815. Berlin, 10. III. 1941.

 

29

 

 

вероятно ще засегнат отстъпването на Солун в полза на Югославия [74].

 

Военните в Белград категорично се противопоставили на присъединяването на Югославия към Тристранния пакт. Вицепремиерът Вл. Мачек, обаче заявил, че Хърватско е решително против въоръжена съпротива. Поради това по последни сведения Белград не бил взел още окончателното решение [75].

 

Според унгарска информация „реалполитиците в Белград са надделяли над привържениците на бившия министър на войната Недич". Югославия не само нямало да се противопостави на германските планове, но щяла да ги улесни. Касаело се само за определяне окончателно на външната форма на предстоящото германо-югославско споразумение. [76]

 

В Белград се опасяват от едно повдигане на македонския въпрос и затова българското мълчание ги озадачава и тревожи. Тази информация идва в София чрез германски журналист. В тази връзка българският дипломат М. Милев обяснил на кореспондента на „Илюстрирте Цайтунг" в Белград, че „нито в нашето радио, нито в печата е бил повдиган тоя въпрос". Тъкмо това мълчание обаче тревожело Белград. Споделяйки наблюденията си от Белград, германският журналист опитва да внуши на събеседника си, а чрез него и на българския печат една линия на поведение, която очевидно е възприета от неговата централа. Щяло да е добре, ако българите чрез вестниците си дадат известни уверения на Югославия, че в София се разбира нейното затруднено положение, че мобилизацията в страната се дължи на вътрешнополитически причини и че, когато дойде време да се определят окончателните граници в Югоизтока, българите няма да повдигат македонския въпрос. С това щяло да се помогне на Югославия да тръгне по-решително към една обща политика със силите на Оста [77].

 

Постъпващите в София съобщения за предстоящото присъединяване на Югославия към Тристранния пакт по германска преценка създават безпокойство. Б. Филов е убеден, че новината ще бъде приета благоприятно в страната, въпреки, че през деня радио Москва чрез съобщението си, че Солун е обещан на Югославия, несъмнено цели да предизвика недоволство, особено сред македонските среди. Министър-председателят се надявал, че

 

 

74. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 6, л. 82. Берлин, 11 март 1941 г.

 

75. Пак там, л. 97. Виши, 13 март 1941 г. Пълномощният министър Н. Балабанов съобщава още, че според съветското посолство във Виши Съветите били извънредно недоволни от факта, че Германия нарушила поетите задължения през време на последното посещение на Молотов в Берлин като заела някои пристанища във Финландия и окупирала България. — Пак там.

 

76. Пак там, л. 110, 111. Будапеща, 14 март 1941 г.

 

77. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война .... с. 145, 146. София, 18 март 1941 г.

 

30

 

 

известните български желания за корекция на границата към Сърбия ще бъдат съобразени, „без България да бъде принудена да се откаже от Македония” [78].

 

В навечерието на присъединяването на Югославия към Тристранния пакт Вьорман споделя с Драганов, че „Германия се задължила за себе си да не нарушава интегритета на Югославия, но не е дала никаква гаранция за нейните граници"(!). Пита и за българските претенции към Югославия дали се изчерпват само със Западните покрайнини. В отговор Драганов припомня българската позиция, че връщането на Западните покрайнини като отнети от Нъойския договор се счита за естествено, но „ние имаме в Македония над 1 000 000 българи, които не можем да изоставим и значението, на които за нас е по-голямо от това на 100 000 немци в Мемел".

 

При присъединяването си към Тристранния пакт България поставя пред германската страна конкретно въпроса само за Беломорска Тракия. За Македония, според Драганов, била оставена възможност за преговори според развитието на събитията. Българите не искали да затрудняват германците, „но разчитат, че когато се прави новият ред в Европа, ще трябва да се създаде нов ред и на Балканите, основан на повече справедливост" [79].

 

На този натиск очевидно раздразненият Вьорман отговаря с въпрос какво е становището на българското правителство и от свое име ли говори Драганов. Българският дипломат отговаря, че е негов дълг да се осведоми за условията, при които Югославия се присъединява към Тристранния пакт, на чието подписване ще присъства като български представител. Предупреждава, че по въпроса за Македония и Солун не трябва да се затварят вратите за едно справедливо уреждане [80].

 

Присъединяването на Югославия към Тристранния пакт е от съществено значение за Германия, докато в българската позиция прозира известно противоречие, което може да се обясни с опасението от евентуална атака срещу България, ако Югославия остане извън пакта. Независимо от намалените по този начин възможности за осъществяване на националния идеал — присъединяване на Македония, цар Борис желае присъединяването на Югославия към пакта, даже настоява за това пред Хитлер [81].

 

На 25 март 1941 година Др. Цветкович и Ал. Цинцар-Маркович подписват протокола за присъединяване на Югославия към Тристранния пакт. На церемонията във Виенския дворец Белведере присъстват освен външните министри на Германия и Италия, и пратениците на Япония, Унгария,

 

 

78. NAUS, T 120/238, 177840. Sofia, 21. III. 1941.

 

79. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 7, л. 30. Берлин, 24 март 1941 г.

 

80. Пак там, л. 30, 31. Берлин, 24 март 1941 г.

 

81. Тошкова, В. Цит. съч., с 47, 48.

 

31

 

 

Румъния, Словакия и България [82].

 

За да привлече Югославия за свой съюзник и по този начин да осигури тила си при големия поход на Изток, Хитлер предлага гарантиране на териториалните ѝ граници, отстъпване на град Солун и излаз на Егейско море, демилитаризиране на Адриатика, неизползване на територията ѝ от германски и италиански войски. Такива отстъпки впрочем не получава нито една от съседните страни, подписали пакта. Всичко това говори за значението, което германската дипломация придава на присъединяването на Югославия към лагера на Оста по мирен начин [83].

 

След подписването на протокола за присъединяването към пакта, югославският министър-председател Др. Цветкович в декларация от името на правителството заявява, че главната и почти единствена цел на външната политика на Югославия била да запази мира за югославския народ и да засили сигурността му. Понеже страната нямало да предявява териториални претенции (!) жизнените ѝ интереси изискват Югоизточна Европа да бъде запазена от ново разширяване на войната [84].

 

Тържественият акт във Виенския дворец Белведсре приключва с реч на райхсминистъра на външните работи фон Рибентроп, в която от името на правителствата на Германия, Италия и Япония, както и на присъединилите се държави Унгария, Румъния, Словакия и България, приветства кралство Югославия, петата държава, която се присъединява към пакта. Благодарение на отличната дипломация на силите от Оста, „с неумолима логика, която отговаря на една голяма идея и с безподобна точност се извършва днес пред нашите очи, т.е. в разгара на войната, преустройството на Европа и на Далечния изток" [85].

 

За фон Рибентроп присъединяването на Югославия към пакта е от особено значение, „първо, защото всички неутрални досега балкански страни се намират сега в обсега на новия ред и второ, че една държава, за която Англия вярваше още, че ще може да мобилизира известни сили на тая държава, като се намесва във вътрешните ѝ работи, за да интригува срещу новия ред в Европа, се присъедини към пакта" [86].

 

За българската дипломация присъединяването на Югославия към пакта оставя някои неясноти. На поставеното от българска страна искане да се

 

 

82. Čulinović, F. Jugoslavija izmedu dva rata. T. 2. Zagreb. 1961. p. 171-194; Lukać, D. Op. cit., p. 456-478.

 

83. Тайна нота на Третия райх до правителството на Кралство Югославия. Виена, 25 март 1941 г. – Nešović, S., В. Petranović. Jugoslavija i ujеdinjеni narodi 1941-1945. Beograd, 1985, p. 50; Същото в: ADAP, D ХIII/1, S. 291; AMBP, ф. 18, оп. 1, об. 147, л. 17, 18.

 

84. ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а.е. 17, л. 183-185. Виена, 25 март 1941 г.

 

85. Пак там, л. 187. Виена, 25 март 1941 г.

 

86. Пак там, л. 187, 188. Виена, 25 март 1941 г.

 

32

 

 

даде „едно свястно тълкуване на германската допълнителна нота към протокола за влизането на Югославия в Тристранния пакт" е отговорено, че с тази нота Германия декларира, че няма никакви териториални аспирации към Югославия и че „ще респектира нейните сегашни границ”. Това не означавало, че пътя за една евентуална ревизия на границите по отношение на Унгария и България е затворен, а само това, че Германия вече не ще може да упражни никакъв натиск върху Югославия да направи отстъпки към Унгария и България (!).

 

На изказаното от българска страна съображение, че ефектът от германската нота ще бъде извънредно неприятен, „защото всички в България ще имат чувството, че са предадени”, е отговорено, че „България официално не е заявявала никакви претенции спрямо Югославия пред Германия”. Нещо повече в архивата на германското външно министерство нямало никакъв писмен документ, от който да се вижда, че България счита въпроса за Македония още открит. В заключение е добавен и упрек: „Защо Вие, българите, сте вечно такива мълчаливи, въздържани и скромни и после чак плачете и се сърдите? Къде Ви бяха по-рано устата?” [87].

 

Присъединяването на Югославия към Тристранния пакт е оценено от П. Драганов като голям успех на югославската политика. Поетите от Германия задължения затрудняват едно задоволително разрешение на македонския въпрос. В речта на фон Рибентроп имало пасаж за уреждането на новия ред на Балканите и в Европа върху една по-широка база, който давал известна надежда. Съответният пасаж обаче търпял тълкувание при изказаното в началото на речта уверение, че присъединяването на Югославия към пакта е от голямо значение за нейното бъдеще. Пред райхсминистър Ламерс Драганов изказва опасенията си за отзвука в България на поетото от Германия задължение, което признава даже Западните покрайнини на Югославия и за пропагандата, която „ще се прави в македонските кръгове и всред българския народ против Германия, представяйки положението като споразумение на Германия с Югославия за сметка на България". Нещо повече, на българския дипломат е подхвърлена безумната идея за уреждане положението на Балканите чрез плебисцит и размяна на населението, без да се отчита факта, че в орязаните граници на България никъде няма сръбско малцинство.

 

В заключение на доклада си П. Драганов моли външно министерство „да му се дадат точни инструкции относно гледището на правителството по поетите задължения от Германия към Югославия, както и изобщо по македонския въпрос" [88].

 

 

87. Пак там, а.е. 957, л. 28. Берлин, 26 март 1941 г.

 

88. Пак там, оп. 15, а.е. 7, л. 60. Берлин, 26 март 1941 г.

 

33

 

 

 

* * *

 

В деня на присъединяването на Югославия към Тристранния пакт помощник-военният аташе капитан Петров съобщава от Белград на разузнавателния отдел на щаба на войската, че възбудата по повод подписването на Пакта е достигнала до неочаквани размери. На много места имало демонстрации. Войската се държала настрана от събитията, а английската пропаганда усилила дейността си, раздухвайки противоречията. Югославският народ открито бил призован да избере страната на Англия [89].

 

При такива обстоятелства в нощта на 26 срещу 27 март група пробритански настроени офицери извършват в Югославия държавен преврат, оказал се определящ за съдбата ѝ като държавна формация [90]. В шифрована телеграма от 27 март капитан Петров изтъква, че причините за преврата трябва да се търсят в неодобрението от страна на сръбската общественост на провежданата от правителството на Др. Цветкович политика. Според сръбските националистически среди, отстъпките, които били направени на хърватите, са прекомерни и във вреда на сръбския народ. Поради това и правителството не се ползвало със симпатиите на сърбите, които водели открита борба против него. Подписването на Тристранния пакт от Югославия дало повод за нова атака срещу правителството и влошило положението му. Така и се стигнало до преврата, приет в Белград като нещо естествено и отдавна чакано [91].

 

 

89. АМВР, ф. 18, оп. 1, об. 5184, л. 10. Белград, 25 март 1941 г.; Британските дипломатически кръгове и британската тайна служба в Югославия поддържат идеята за преврат в смяна на режима в случай, че бъде подписан Тристранният пакт. В борбата за оставане на Югославия в лагера на западните демокрации се включват и Ф. Д. Рузвелт и У. Чърчил. Чрез лични послания и дипломатически пратеничества те се стремят да окажат натиск и да вдъхнат кураж на политическите сили в страната. Но реална помощ не предлагат, а и не могат. — Wheeler, М. Britain and the War for Yugoslavia 1940-1943. New York, 1980, p. 51-53; Nešović, S., B. Petranović. Op. cit., p. 37-40, 45-46, 49; Krimper, R. L. The Diplomatic Prelude to the Destniction of Yugoslavia, january to april 1941. — East European Quaterly, vol VII, № 21, 1973, p. 134.

 

90. Čulinović, F. 27 mart. Zagreb, 1965, str. 268-276; Barker, E. Državni udar и Beogradu i Britanci. — Vojni puč 27. ožujka 1941. — Časopis za suvremenu povijest, Zagreb, № 1, 1981, str. 7-28; ЦДА, ф. 176к, оп. 15, a.e. 7, л. 74; Ha 28 март 1941 г. министърът на националната пропаганда на Румъния проф. Крайник заявил на аташето по печата В. Протич, че в Букурещ имали сведения, според които ако Югославия откажела да се присъедини към пакта, то германците щели да ѝ нанесат силен удар и да я разпокъсат. След преврата положението се усложнявало и можело всеки момент да се очаква реакцията на Оста. Извършената промяна в Белград била „в резултат на общата игра на английската, американската и съветската дипломация". — ЦДА, ф. 176к, оп. 20, а.е. 236, л. 32-34. Букурещ, 29 март 1941 г.

 

91. АМВР, ф. 18, оп. 1, об. 3184, л. 13, 14. Белград, 27 март 1941 г.; Същите причини за преврата изтъква и Tudjman, F. Nationaliun in Contemporary Europe. New York, 1981, p. 53; Превратът от 27 март 1941 г. е крупно събитие в сръбската и югославската история. Повече от шест десетилетия след този съдбоносен акт оценката за него е до голяма степен негативна. Актьорите, които го осъществяват, демонстрират голяма доза политическа незрялост, доверявайки се на ирационалните очаквания на сръбската общественост, както и на националната митология. В разрез с това една компромисна и реалистична политика би могла да избегне въвличането на Югославия във войната, а от там и трагичните последици, които тази война носи за народите на Югославия през периода от 1941 до 1945 г. — Janjetović, Z. 27. ožujak 1941.: uzroci, akicii, ideologija, posljedice. — In: Časopis za suvremenu povijest. Zagreb, № 1, 2006, str. 1013-1028.

 

34

 

 

В следваща телеграма от югославската столица капитан Петров съобщава, че бъдещето на страната е трудно предвидимо. Очакваната от всички декларация за външната политика на правителството се бавела, от друга страна хърватският въпрос отново излязъл на преден план. Хърватските министри не искали да сътрудничат в един кабинет, доминиран от сръбските партии на националното обединение, докато последните не декларират, че ще признаят споразумението от 26 август 1939 година и всичко постигнато по отношение на автономията на Хърватско [92].

 

Събитията в Югославия се посрещат със смесени чувства сред управляващите среди в България. Официалната външна политика винаги е подчертавала необходимостта от сближаване със западната съседка. Съгласието за присъединяване към Тристранния пакт е дадено едва след уверението на Хитлер, че и югославското участие е предстоящо. В същото време безпокойство будят и големите концесии, които се правят от германска страна, за да се осигури югославското участие. Ето защото превратът на 27 март е приет в София с известно облекчение [93].

 

Реакцията на Берлин е светкавична. Виждайки в пуча свое лично поражение. Хитлер, веднага след получаването на вестта и без да се интересува от намеренията на новото правителство в Белград, решава да приключи със „сръбския проблем" и Югославия да бъде унищожена [94].

 

На 30 март 1941 г. в София е получена телеграма от П. Драганов. Фон Рибентроп го повикал, за да се ориентира по македонския въпрос и попитал „дали бихме могли да организираме у нас бързо в 48 часа пропагандаторска акция за Македония". На колебанията на Попов да не се поддават на това внушение Филов възразява, „че с това бихме показали като че ли се дезинтересираме от Македония". Окончателният текст на отговора до Берлин е уточнен и с цар Борис [95].

 

Външнополитическото положение на Югославия бързо се влошава. На 31 март капитан Петров информира София, че е предстоящо отпътуването на германския пълномощен министър от Белград, без да има яснота дали

 

 

92. АMBP, ф. 18, оп. 1, об. 5184, л. 30.

 

93. Димитров, И. Цит. съч., с. 408.

 

94. ADAP. D XII/1, S. 307-309.

 

95. Филов, Б. Цит. съч., с. 296, 297.

 

35

 

 

ще се завърне. В този факт той вижда предстоящо прекъсване на дипломатическите отношения. Според германски дипломатически източник, ако Югославия не избърза да изясни своята политика към Райха, скоро щяло да последва нещо сериозно, „тъй като 6-7 дни били необходими за германските войски, за да се прегрупират и започнат военни действия". Това време било достатъчно, за да се подготви почвата в Хърватско и Македония, като се използват настроенията в тях срещу политиката на централизация, провеждана от Белград [96].

 

Според българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов, германците били неприятно изненадани от преврата в Белград. До вчера приятелски настроени към Югославия, служители от германското външно министерство му заявили, че „извършеното от сърбите в Белград сочи, че не са дорасли и нямат право да управляват 16 милиона разни народности", а коментарът на фон Рибентроп е, че българите трябва да са доволни, понеже събитията се развиват в посока на осъществяване на националните им желания [97].

 

Междувременно изолацията на Югославия се засилва. Освен от юг, откъм Гърция, отвсякъде е обградена с държави, които имат претенции към нейни територии. Като изкуствено творение, продукт на Версайската система, Югославия няма вътрешна спойка; липсва консолидация на отделните етнически групи в нея. Повече от двадесетгодишната сръбска хегемония в многонационалната държава среща противодействие от хървати, българи, унгарци, словенци, германци [98].

 

В разговор с министър Ив. Попов унгарският пълномощен министър М. Юнгерт-Арноти споделя, че по всяка вероятност Унгария ще се намеси в предстоящия военен конфликт между Германия и Югославия. Иска информация и за българската позиция.

 

Министър Попов го информира, че до момента България вече е мобилизирала 3/4 от армията си. При започване на конфликта България ще има за задача да респектира турските и гръцките войски, струпани край нейната граница. За изпълнението на тази задача България трябва да мобилизира и останалата част от армията си. Министър Попов не допуска германците да искат нещо повече от България. Ако страната вземе активно участие във военните действия против Югославия, това би дало повод и претекст на

 

 

96. АМВР, ф. 18, оп. 1, об. 5184, л. 35. Белград, 31 март 1941 г.; На 31 март 1941 г. военният министър генерал Т. Даскалов докладва на царя, „че нашата задача ще се състои в защитата на турската граница; пряко участие в една война срещу Сърбия не бихме могли да вземем". Това становище се подкрепя от царя и от Филов. — Филов, Б. Цит. съч., с. 297.

 

97. ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 7, л. 84.

 

98. Манчев, К. Националният въпрос на Балканите. София, 1995, с. 281-310.

 

36

 

 

Турция да се намеси, нещо, което германците очевидно желаят да избегнат [99].

 

На 2 април 1941 г. Филов уточнява с Попов и военния министър генерал Даскалов поведението на правителството в случай на война с Югославия. Според Министерския съвет „намесването ни във войната против Югославия трябва да се отклони, понеже с това бихме предизвикали Турция, която има съюзни задължения с Югославия и Гърция против нас". [100]

 

На 3 април 1941 г. главнокомандващият германската армия фелдмаршал фон Браухич пристига в България, за да даде последни разпореждания на намиращите се в страната германски войски. На среща с българските ръководители са обсъдени предстоящите действия срещу Югославия. От българите е поискано да дадат военна помощ на германските войски в размер на една дивизия, действаща в тила.

 

Отговорено е, че е в интерес на Германия и България да не се дразнят турците. Задачата на България трябвало да се ограничи в това да респектира турската и гръцката армия по дължина на границата. Освен това на фелдмаршал фон Браухич е обяснено, че една намеса срещу Югославия би изискала да се мобилизира цялата войска [101].

 

На 4 април ген. Даскалов уведомява Филов, че действията на германската армия срещу Югославия ще започнат на Южния фронт в неделя на 6 април в 5 1/2 часа сутринта [102].

 

На 5 април 1941 г. югославският пълномощен министър Миланович в разговор с външния министър Попов признал деликатното положение на България, която не може да има друго поведение освен настоящото. Нямало шанс да се разберат с германците. Очаквали всеки момент нападение [103].

 

На отправения въпрос какво ще е поведението на България министър Попов декларира, че „нямаме никакви намерения да проливаме кръв против тях" и че България най-малко е виновна за днешната ситуация. В Белград били наясно, че, когато България пропуска германските войски на своя

 

 

99. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война . . ., с. 146. София, 1 април 1941 г.

 

100. Б. Филов, Цит. съч., с. 299.

 

101. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 147. София, 3 април 1941 г.; Б. Филов, Цит. съч., с. 300. Против българско участие във военните действия се обявява и германският посланик в Анкара фон Пален. Той изказал в Берлин категоричното мнение, че участието на България във войната ще създаде опасно положение и е възможно Турция да се намеси. — ЦДА, ф. 176к, оп. 15, а.е. 8, л. 16. Анкара, 3 април 1941 г.

 

102. Филов, Б. Цит. съч., с. 301, 302.

 

103. Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война ..., с. 147. София, 5 април 1941 г.

 

37

 

 

територия, са поискани уверения, че отношенията с Югославия и Турция ще останат непокътнати. Тогава Германия дала съответната гаранция. След промяната в Югославия събитията вземат друг обрат, въпреки желанието в България страните вече да не са в различни лагери [104].

 

В Съветска Русия наблюдават със задоволство балканските затруднения на Германия. Превратът се представя като народно движение и реакция срещу Оста. В действителност Кремъл още криел своите позиции. В Москва циркулират и слухове, че със специален самолет е пристигнал югославски пратеник с писмо до Сталин и предстояло сключването на пакт между СССР и Югославия [105].

 

На 6 април 1941 г. съветският печат е изпълнен със съобщения за сключения през нощта договор с Югославия. Богатият опит на СССР показвал, че подобен договор не само формално, но и фактически способства за укрепване на мира. Вестник „Правда" публикува обширна справка за Югославия с данни за територия, население, стопанство и войска, от която читателите узнават, че в страната живеят един милион и осемдесет и три хиляди македонци. Географските условия на страната позволявали да се води отбранителна война [106].

 

 

104. Пак там, с. 148, 149. София, 5 април 1941 г.

 

105. ЦДА, ф 176к, оп. 15, а.е. 8, л. 34. Москва, 5 април 1941 г.

 

106. Пак там, л. 40. Москва, 6 април 1941 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]