Византийската империя VI-VIII в.
С това историческо съчинение той вероятно щеше да затъмни [славата] на мнозина от своите [предшественици], ако, както ни се струва, поради изключителната си краткост той не постига съвършенството.
(Photii Bibl., Cod.66)
ЗА ПАТРИАРХ НИКИФОР И ЗА НЕГОВАТА "КРАТКА ИСТОРИЯ"
Никифор е виден византийски църковен и политически деец от късноиконоборческия период. Роден е около 758 г. в знатно цариградско семейство. Получил блестящо образование, известно време той работи като императорски секретар. Заема патриаршеския престол в Константинопол от 806 до 815 г. Поради разногласията, които има с император Лъв Арменец, е детрониран, заточен и умира на заточение през 829 г. Запазени са редица негови богословски съчинения с полемичен характер, които идеологически укрепват крайното иконопочитание. За съвременния читател имат значение преди всичко неговите исторически съчинения "Хронография" и "Кратка история".
Животът на Никифор, както и на баща му Теодор, е тясно свързан с императорския двор в един период, изпълнен с изключително сложни и трудни изпитания, преживени от ромейската държава по време на разприте около иконопочитанието [1] и в значителна степен обусловени от тези разпри. Как политическата обстановка си е играела със съдбите на хората, подсказва фактът, че бащата на Никифор, който винаги е бил иконопочитател е сред доверените хора на яростния иконоборец император Константин V Копроним, нещо повече - чак до смъртта си е заемал висока придворна длъжност, въпреки че два пъти е бил изпращан на заточение.
На самия Никифор, който по семейна традиция започнал кариерата си
1. Повече относно противоборието иконоборци - иконопочитатели, което има силно и пряко значение за формирането на църковно-политическата доктрина на източното православие и за превръщането ѝ в начин на живот за всеки византиец - в първата книга на "История на Византия" от професор Димитър Ангелов.
5
като чиновник в императорската тайна канцелария и който станал патриарх само за няколко седмици по волята на император Никифор I Геник, политическата съдба наложила да вземе активно участие в два дворцови преврата и да короняса император Лъв V Арменец, който пък скоро след това започнал да преследва иконоборците и заточил всички най-видни привърженици на икопопочитанието, сред които Теодор Студит и самият Никифор. Наречете както искате факта (анекдот, парадокс, фарс, игра на съдбата или житейско развитие), че Никифор бил издигнат за константинополски патриарх от един император, чиито принципи на религиозна политика (изключителна търпимост към еретиците павликяни и върховенство на държавата над църквата) вбесявали монасите. А провъзгласяването на Никифор за патриарх предизвикало резкия протест на неговия бъдещ приятел и съмишленик, най-непримиримия идеолог на монашеството и църковната независимост - Теодор Студит.
За живота и дейността на Никифор черпим сведения както от неговите собствени съчинения, така и от мнозина от съвременните му и по-късни писатели. Много подробно се разказва за времето, когато той е заемал константинополския патриаршески престол, и за неговите политически позиции и действия, когато император Лъв V Арменец предприел редица иконоборчески акции, в съвременните "Хроника" на Теофан Изповедник и "Анонимен разказ за сина на Варда Лъв" от IX век. Много сведения за Никифор се съдържат и в кореспонденцията на Теодор Студит, която съдържа и няколко писма до Никифор. Много място отделя на Никифор житийната литература от IX век и особено подробният, макар и твърде едностранчив и идеализиращ животопис на Никифор, съставен от неговия ученик дякон Игнатий. Тук непременно трябва да се споменат кратичкото слово на презвитера и игумена Теофан за заточението на Никифор, разказаното за Никифор и Таразий, написаното от Михаил Студит житие на Теодор Студит, житията на Йоан Психаит, на патриарх Игнатий от Давид Пафлагонски, на Йоаникий Витински и Макарий Пелекитски от Сава и други.
Съчиненията на редица по-късни византийски писатели (Георги Монах, Лъв Граматик, Йосиф Генезий, Продължителя на Теофан, Псевдосимеон, Скилица - Кедрин) съдържат някои допълнителни сведения и оценки относно биографията и ролята на патриарх
6
Никифор в развоя на сложната политическа обстановка във Византия в началото на IX век.
И така, бъдещият константинополски патриарх бил роден в Константинопол по време на царуването на император Константин V Копроним (741-775 г.), според мене около или малко след 755 г. Вероятно не без препоръките на баща си, Никифор също започнал работа като императорски нотарий, т.е. архивист в дипломатическото ведомство на империята. Участвал в свикания през 787 г. от императрица Ирина църковен събор. Предполага се, че има и други причини освен възстановяването на иконопочитанието от императрицата, които заедно са предизвикали поврат в съдбата на Никифор. Наистина не много скоро след събора Никифор напуснал своята служба и се оттеглил на един хълм край азиатския бряг на Босфора, надянал власеницата и станал послушник в основания от самия него манастир. Там той усърдно усвоявал както духовните, така и особено успешно светските науки. Никифор постигнал "върховете на познанието" в граматиката, риториката, софистиката, математиката, музиката и философията. На 25 февруари 806 г. починал патриарх Таразий и за негов наследник по инициатива и настояване на император Никифор бил избран Никифор. Не е неоснователно предположението, че за този избор е повлияла и несъмнената всестранна начетеност на Никифор.
Тази инициатива на императора била посрещната на нож от Теодор Студит и от неговия чичо Платон. Запазено е писмо на Теодор Студит до императора, от което става ясно, че той самият е претендирал за този пост, а освен това се изтъкват и серия от причини, поради които би трябвало да се отхвърли кандидатурата на Никифор, основната от които е, че кандидатът за патриарх би трябвало последователно да е преминал през всички звена на църковната йерархия, като се започне от най-ниското. Светският човек Никифор, който дори още не се бил замонашил по това време, очевидно не отговарял на това conditio sine qua non. Заради това писмо двамата бъдещи съмишленици на Никифор били хвърлени в тъмница за 24 дни.
Въпреки всички съображения "против" Никифор бил провъзгласен за патриарх. Днес ние малко знаем за дейността му до края на царуването на наложилия го император през 811 г. Известно ни е само, че е писал писмо на римския папа Лъв III (795-811 г.) за
7
единство - очевидно намесването на императора в делата на църквата [2] и политиката му на покровителстване на павликяните не импонирали на Никифор. По-нататъшните събития доказват това. След смъртта на императора във войната с българите, срещу неговия син Ставракий бил организиран заговор с цел престолът да бъде предаден на Михаил Рангаве, съпруг на дъщерята на убития император Прокопия. Патриарх Никифор е сред заговорниците наред с магистъра Теоктист, доместика на схолите Стефан и други висши офицери, администратори и придворни. По този повод Теофан Изповедник съобщава, че тежко раненият в гърба в битката в старопланинските проходи Ставракий разбирал, че не може да се надява да оздравее, и кроял планове да реши необичайно въпроса за наследяването на престола - или чрез възцаряването на жена му Теофано, или към "всички беди, които сполетели християните, да прибави и демокрацията". За да се осигури провеждане от страна на бъдещия император на църковна политика в желаната от него насока, Никифор взел от Михаил лично написана декларация, че ще спазва православието и няма да преследва свещениците, монасите и другите църковни служители. При коронясването си Михаил подарил 50 литрета злато на патриарха и още 25 на църковните служители. А малко по-късно по внушение на патриарха подложил на гонения покровителстваните от неговия предшественик еретици и много от тях били посечени публично. В същото време мнозина сред останалите съветници на императора го възпирали от организирането на масови гонения.
Известно е, че царуването на Михаил I продължило кратко. Разгромът на византийската войска от българите при Версиникия на 22 юни 813 г. и преди всичко бягството на императора от полесражението поставили на дневен ред въпроса за съдбата на престола. Най-подходящият кандидат се оказал Лъв Арменец, станал командващ на войските в Европа по препоръка на Михаил Рангаве. Необходимо било още само да се убеди Михаил да се отрече от престола и патриарх Никифор успял да стори това. Според някои от изворите, за да привлече патриарха на своя страна, още преди възцаряването си Лъв му написал писмо, в което го уверявал, че твърдо ще спазва
2. Доказателство за намесването на император Никифор в църковните дела е свикването на събора в 809 г. с цел да бъде оправдан Йосиф, който през септември 795 г. венчал Константин VI с Теодора след развода му с Мария, което предизвикало много протести от страна на свещенослужителите.
8
православието. Една друга версия за тези събития силно ги изопачава, за да оправдае Никифор пред иконопочитателите.
Най-вероятно следващите събития са протекли под знака на конфликта между подготвящия възстановяването на иконоборчеството Лъв и Никифор, който на този етап от живота си действал в съюз с Теодор Студит. Различните извори разказват няколко версии за хода на дискусията, на която императорът поканил Никифор в палата си. Всички необходими му материали императорът подготвил с помощта на специално назначена от нето комисия, оглавявана от Йоан Граматик. Показателен за мащаба на работата и за пълномощията на тази комисия е фактът, че ѝ бил осигуряван достъп до всички църковни и манастирски библиотеки и особено до документите на събора от 754 г. Работата на тази комисия завършила през декември 814 г. и Никифор бил поканен от императора на частна беседа, в която и двамата разкрили докрай позициите си, а патриархът аргументирано и вдъхновено отстоявал своята. По-късно, след една груба провокация от страна на иконоборците, Никифор се обърнал към императора с молба за оставка, която обаче не била приета. Няколко седмици по-късно, след като срещу църковната политика на императора се образувала значителна опозиция, оглавявана от Теодор Студит, станала очевидна необходимостта от отстраняването на патриарх Никифор. През май 815 г. църковният събор свалил Никифор и го заточил в основания от него манастир "Свети Агатий", а по-късно - в манастира "Свети Теодор" (на азиатския бряг на Босфора), където той продължавал неотклонно да защитава възгледите си. Ето защо той се смята за "един от най-последователните идеолози на иконопочитанието, чието противопоставяне на противното течение в значителна степен определило облика на империята през следващите векове". В този манастир го посетил Теодор Студит, който също бил заточен (в Смирна), но властите го освободили и върнали в Константинопол по време на въстанието на Тома Славянина поради опасенията, че привържениците му могат да се присъединят към въстаналите, понеже се знаело, че "Тома признавал иконите и им се покланял". Никифор се обърнал към Михаил II с послание за православието, но императорът отговорил на пратениците му, че ще запази статуквото, че решенията на свиканите от иконоборците църковни събори не бива да се вземат предвид, а въпросът за иконопочитанието не е актуален, и в заключение добавил:
9
"...и нека никой да не се осмелява да раздвижи езика си нито срещу иконите, нито за тях". Ето защо Никифор останал заточен - той не искал да замени делото на своя живот срещу връщане в Константиновия град. Умрял през юни 829 г., като прекарал на заточение повече от 14 години. Той бил много популярен сред съмишлениците си и скоро след като иконопочитанието било възстановено, през 847 г. по инициатива на патриарх Методий неговият прах бил пренесен в Константинопол и погребан в Храма на апостолите.
*****
Литературното наследство на Никифор се състои преди всичко от редица богословски съчинения, преобладаващата част от които имат полемичен характер. Отличен познавач на богословската книжнина, в тези свои творби той последователно оборва доводите срещу иконопочитанието, които били формулирани от император Константин V, наред със събраните от комисията на Йоан Граматик и изложени на църковния събор през 815 г. За съвременния изследовател е много ценен фактът, че Никифор цитира нестигнали до нас съчинения на иконоборците Константин Копроним и Епифаний Кипърски. От кореспонденцията му, докато е бил на заточение, са запазени фрагментарно едно писмо до папа Лъв III и друго до император Лъв Арменец.
Две кратички исторически съчинения е написал Никифор. Първият труд е "Хронография" - от Адам до смъртта на автора през 829 г., в която много сбито и прегледно (във вид на таблици) са изброени юдейските царе, персийските царе, египетските владетели от династията на Птолеомеите, римските императори и епископите на Константинопол, Рим, Александрия и Антиохия. Това произведение било много популярно във византийския културен кръг, а и в римокатолическа Европа именно като справочник.
Вторият труд - "Кратка история", обхваща времето от смъртта на император Маврикий в 602 г. до 769 г. Известно е, че такъв изключителен ерудит като патриарх Фотий е оценил твърде високо литературните качества на този труд, като наред с това сочи, че изложението на Никифор е ясно и непретенциозно, в изразите му
10
няма помпозност и витиеватост, а те са точно такива, каквито би трябвало да бъдат у един добре познаващ нещата, за които пише, и усъвършенствал перото си писател. Не се увлича в съчиняването на неологизми, но и не употребява излишно красиви, но кухи архаизми. Основната слабост на съчинението е прекомерната краткост и оскъдността на съобщеното за събитията, а това пък намалява неговите познавателни достойнства.
В тази характеристика много точно са изтъкнати силните и слабите страни на този исторически труд на Никифор, но аз искам да подчертая, че похвалата се дължи не само на литературните качества на "Кратка история", но и на уважението, отдавано на Никифор във византийската ортодоксална традиция. Искам да отбележа още, че оценката на Фотий е справедлива и оправдана, но днес се нуждае от няколко много съществени допълнения и уточнения.
"Кратка история" е написана между 775 и 787 г., тоест когато нейният автор е бил императорски нотарий.
*****
"Кратка история" на Никифор в ново време е издадена за първи път през 1616 г. от O.Petavius, който утвърждава латинския вариант на заглавието - Breviarium. Този текст е преиздаден през 1648 г. в Парижкия корпус на византийските историци, през 1729 г. - във Венецианския корпус, през 1837 г. - в Бонския и в гръцката патрология на Migne и се основава на копие от ръкопис върху пергамент във Ватиканския музей (Vat.Gr. 977), който съдържа още "История" на Теофилакт Симоката и се датира палеографски в XI-XII век. През 1880 г. Карл де Боор открил оригинала на този ръкопис и направил ново издание на текста на Никифор, като поправил редица грешки и недомислици в предишните издания. Освен това при възстановяването на текста той използвал и цитираното от по-късните византийски автори, наред със споменатото в енциклопедията "Свида". Ето защо се смята, че издаденият от К.де Боор текст е най-близкия до разпространявания оригинал. През 1894 г. А.Бурхард проучва един друг ръкопис на "Кратка история", който не е бил известен на К.де Боор. Този ръкопис е от сбирките на Британския музей (Cod. additional. 19390), също върху пергамент, но палеографски се датира XI век, тоест по-близко е във времето до написването на оригинала
11
на "Кратката история" и съдържа още "Хронография" на Никифор и няколко съчинения на Йоан Дамаскин. Л.Бурхард уточнява и оригиналното заглавие на съчинението на патриарх Никифор. При сравняването на двата текста А.Бурхард прави извода, че в първата част (602-713 г.) при идентично съдържание Лондонският текст значително се различава от Ватиканския както в езиково и стилно отношение (отделни изречения и цели пасажи са написани по различен начин, най-често на принципа "пиши, както говориш", и са много далеч от изящната словесност на Ватиканския кодекс), така и с многото неволни правописни грешки и пропуски. Най-важното обаче е, че Лондонският текст съдържа една съществена добавка, която уточнява развитието на събитията на изток през 635 г. и показва как Никифор е обработвал изворите си. С други думи. Лондонският текст представлява събран от Никифор и отчасти обработен материал, който тепърва ще се дообработва, за да се превърне в готов текст. Този извод се подкрепя и от факта, че Лондонският ръкопис завършва с ослепяването на Филипик Вардан през 713 г., докато Ватиканският текст - със 769 г., и този обем е потвърден авторитетно от патриарх Фотий. Тук искам само да спомена, че още в края на миналия век е било изразено мнението, че Лондонският ръкопис съдържа произведение на неизвестен автор, което Никифор само е обработил и е включил в своето произведение - нещо, което по онова време е било често срещана практика.
Забелязани са редица съвпадения между "Хронография" на Теофан Изповедник и "Кратка история" на патриарх Никифор, но това съвсем не означава, че Никифор просто заема или преразказва отделни моменти, разказани и от Теофан. Например Никифор описва някои детайли по втория съюз на Юстиниан II Ринотмет с българите, преселването на славяните и други, които липсват у Теофан. Логично е предположението, че двамата са използвали един и същ или два твърде близки, ако не и родствени извора и че този извор е бил т.нар. "Велик хронограф" от края на VIII век, хрониката на Траян Патрикий или пък някакъв друг, неизвестен нам извор от VII-VIII век. Непременно трябва да се има предвид и фактът, че Никифор е имал достъп до редица държавни архиви, докато е бил на служба в двореца.
Налага се изводът, че Лондонската версия е начален вариант или работно копие на текста на "Кратка история" на Никифор, а
12
Ватиканският ръкопис представлява вече неговият готов текст, много четен и разпространяван и затова грижливо редактиран и много построен в езиково и стилно отношение.
Сред изворите на Никифор трябва да се споменат още Теофилакт Симоката, Пасхалната хроника, Йоан Антиохийски, Георги Писида и някои съвременни нему документи, например писмата на император Константин V Копроним.
В сравнение с "Хронография" на Теофан, "Кратка история" на Никифор се отличава с по-обективния си и далеч по-малко тенденциозен том, въпреки че и този труд съвсем не е лишен от задължителните за средновековните хроники характеристики - провиденциализъм и досъчиняване. Твърде показателно е, че във византийската историческа традиция "Кратка история" е била смятана за твърде полезен и авторитетен извор. Понятни са пристрастията на нейния автор, но обективност като неговата не се среща всеки ден. В разказа си за царуването на император Лъв V Йосиф Генезий цитира отзива на Никифор по повод смъртта на този яростен иконоборец: "В негово лице империята на ромеите загуби един макар и нечестив, но велик пазител". Само ще напомня, че това е казано по повод смъртта на човека, който Никифор с право е смятал навярно за свой пръв личен враг.
Несъмнено високите качества на труда на Никифор и ясното му като език и стил изложение са го наложили като един много популярен извор, широко използван от по-късните съставители на хроники, като Георги Монах и Лъв Граматик например, които го предпочитат пред Теофан и защото, струва ми се, Никифор е много по-дипломатичен от Теофан.
Въпреки безспорните качества на творбата, прави впечатление подчертано търсената краткост на изложението, която позволява много по-лесно да се маскират, преиначават или скрият всички неблагоприятни за оценяването на външната политика на василевсите факти. Само при пръв прочит ще се откроят над дузина примери, но тук ми се иска да приведа само един, но достатъчно красноречив пример, още повече че събитието е известно - походът на Юстиниан II Риногмег срещу българите. Никифор пише:
"Той [Юстиниан II] грубо нарушил и мира, сключен с българите. След като събрал конната армия в Тракийските области, той веднага се устремил срещу славяните. Осъществил бърз набег до град Тесалоника, заловил
13
много от тамошните хора от славянския народ, едни чрез война, а други - с обещания, и като ги прехвърлил през Авидос, ги заселил в така наречената Опсикийска област. От тях набрал във войската около тридесет хиляди души и въоръжените от него хора започнал да нарича отбрана войска. И поставил над тях като първенец един от благородните [мъже на този народ] по име Невула"
Същите събития са разказани у Теофан така:
"В тази г. [6180, т.е. 685 г.] Юстиниан воювал против славяните и България. Като се сблъскал с българите, той ги прогонил. Щом дошъл в Солун, той заловил голямо множество славяни - някои обкръжил със сила, а други доброволно, и ги преселил в Опсикий отвъд Авидос. Но по обратния път бил заловен от българите в тесните проходи и едва можал да се измъкне, с големи загуби сред войските и с мнозина ранени".
Ето това се има предвид, когато се казва, че варварите присъстват в ромейската (а и във всяка друга имперска) историопис само тогава, точно там и само толкова, колкото е необходимо на нейните съвсем конкретни, преки задачи и по-далечни цели.
Никифор не подбира събитията, за които пише, според политическото им значение - например за управлението на император Фока той е написал само няколко изречения, а на Ираклий I посвещава около една трета от общия обем на творбата си. "Кратка история" не е тенденциозно съсредоточена изключително върху Константинопол. В това съчинение няма хронологически ориентири - то не е разделено на отделни глави или параграфи, не са означени годините. Никифор обаче се стреми да представи фактите в тяхната взаимовръзка, макар че много често тя е само хронологическа. У Никифор историята не е разпадаща се на отделни фрагменти мозайка от факти, а се гради на принципа "всичко е на масата, всичко играе", чийто друг образ е захапалата опашката си змия.
Тук се налага да се подчертае, че дори към Константин V Копроним, чиято иконоборческа политика той сурово осъжда, в своята "Кратка история" Никифор показва отношение като към Ираклий, Константин Погонат, Юстиниан II и Леонтий. И това в никакъв случай не може да бъде случайно - вече споменах за прецизната редакторска обработка на този труд. Нещо повече - трябва да се отчита и традицията на ромейската историография, която може да се формулира така: "в една творба хвалим, в другата - черним".
14
Само като илюстрация ще припомня Прокопий Кесарийски, който официално рисува благороден образ на държавника и човека Юстиниан I, за да го представи като тиран, разсипник на държавата, лекомислен и своенравен човек в "Тайната история".
Вече споменах за тенденция та в "Кратка история" на патриарх Никифор да се премълчават или да се представят в благоприятна светлина външнополитическите неуспехи на василевсите или поне да се подобрят впечатленията за тях, когато този труд се сравни с други съчинения на Никифор и особено с написаните по време на заточението му, като реакция на иконоборческата политика на император Лъв Арменец. Например в "III Антиеретик" Никифор осъжда политиката на императорите иконоборци не по-малко страстно от неведнъж споменавания тук Теофан Изповедник. В този период от живота си той разгласил подробно събраните от него факти, които не включил в окончателната версия на "Кратка история", защото те били в крещящо противоречие с тогавашните му политически възгледи.
Разбира се, когато се коментира оценката, която Никифор прави на държавнополитическата дейност на Константин V в "Антиеретик", непременно трябва да се има предвид полемичният характер на това съчинение. Редовете му лъхат злоба срещу иконобореца (Никифор го нарича "Мамон"), а това коренно се различава от сравнително спокойния тон на изложението в "Кратка история". При това е необходимо да се отбележи, че тук Никифор съобщава неудобни за ромеите факти, които в "Кратка история" е премълчал поради общата тенденция на този труд.
Само анализът на еволюцията на политическите възгледи ни Никифор може да обясни този факт. В началото на своята политическа кариера Никифор очевидно не е споделял възгледите на екстремистката монашеска политическа групировка, оглавявана от Теодор Студит. Тя настоявала за физическо ликвидиране на иконоборците, обявявала се твърдо срещу намесването на императора в църковните дела и след като императрица Ирина възстановила иконопочитанието през 787 г., тази групировка била политически противник на патриарх Никифор. Кръгът, към който той принадлежи, градял благосъстоянието си предимно чрез служене на императора и на неговото благоволение. Той явно не е пострадал от мерките на император Константин V срещу църковното земевладение, нещо
15
повече - вероятно е спечелил нещо, а в по-далечна перспектива - още повече. Ето защо той очевидно е бил готов да сътрудничи с владетелите, които осъществявали една умерено иконопочитателска програма. Именно като идеолог на "умерената" иконопочитателска групировка, която признавала главенството на империума над църквата, Никифор е бил "назначен" в буквалния смисъл на думата за патриарх, въпреки протестите на монасите, които противопоставяли на налаганата им от императора фигура кандидатурата на своя идеолог - вече неведнъж споменавания тук Теодор Студит.
По това време политическите пристрастия на Никифор съвпадали с възгледите на тази част от византийската аристокрация, която, въпреки че се противопоставяла на вътрешнополитическите реформи на императорите иконоборци, смятала за недопустимо да се критикуват основите на държавно-политическата система на ромейската държава като цяло, и особено действията на императора, и била твърде заинтересована от запазването на вътрешния мир и от консолидацията на обществото.
Очевидно по това време Никифор е съставил в основни линии своята "Кратка история" - една книга, пак напомням, написана от иконопочитател - изключително с тенденцията да се тушират пораженията на ромейското оръжие и в по-общ план - външнополитическите неуспехи на ромейската държава, независимо дали император иконопочитател (Ираклий, Константин Погонат, Юстиниан II) или заклет иконоборец като Константин Копроним са оглавявали въоръжените сили и дипломацията на държавата. Ето защо ми се струва твърде вероятно съставянето на концепцията и плана на този труд да е повлияло благоприятно за предпочитането му от император Никифор I Геник, който твърдо провеждал политика на господство на държавата над църквата и именно в интерес на държавата проявявал необичайна веротърпимост към широко разпространените в източните области на империята еретически учения. Следователно за Никифор спокойно може да се каже, че ролята му на "идеолог" на императорската политика е била определена от произхода, умонастроенията и интелекта му. Всъщност патриарх Никифор не чувствал особено близка тази, както вече я нарекох, "умерена" политика, въпреки че бил принуден от редица разбираеми обстоятелства да крие поне известно време своите (вероятно още не съвсем категорично оформени и формулирани) възгледи.
16
Той самият красноречиво пише за това в споменатото писмо до папа Лъв III, писано вече при император Михаил I Рангаве.
За изминалите около пет години от издигането му на патриаршеския престол възгледите на Никифор върху вътрешната политика на държавата и съществените проблеми на съвременното му ромейско общество очевидно силно са еволюирали надясно, към крайното иконопочитание. Патриарх Никифор се обърнал към новия император с послание, в което го призовавал да започне преследване на еретиците, които според него били основният резерв на иконоборците. Императорът наистина започнал масови репресии срещу павликяните въпреки предупрежденията на други някои свои съветници. Непременно трябва да отбележа, че тези преследвания чертаели толкова опасни перспективи за правителството, че много скоро трябвало да бъдат прекратени. Внесеният от тях смут в обществото станал причина за разлагането на дисциплината във войската, всеобщата подозрителност, спадането на обществения морал и повече или по-малко обоснованите слухове за готвени преврати и предопределил както пораженията на империята по фронтовете, така и вълната на разкола, наричана "бунта на Тома Славянина".
И така. Никифор е поставен на константинополския патриаршески престол като привърженик на лоялната линия на поведение към императорската власт и противник на решителните мерки срещу другоячемислещите, а само пет години по-късно, при новия император, той настоява да бъдат предприети тези мерки. Струва ми се, че не е имал достатъчно широка подкрепа в Константинопол за настъпателната си политика срещу иконоборците и еретиците и това го е принудило да пише на папата в Рим. Освен това е очевидно, че не е имал подкрепата и на императорския съвет. Всичко това го е принудило да се сближи със студитите, но те явно не са били достатъчно влиятелни политически, а и взаимната неприязън от 805 г. не може да не е оказала влияние върху отношенията му с тях.
Именно съзнанието, че в момента той е по-слабият и с времето позициите му още ще отслабват, го кара да влезе в открит конфликт с император Лъв V, чието интронизиране практически слага начало на нов етап в развитието на иконоборчеството. Опитва се да организира от пор на подготвяния през 815 г. иконоборчески събор, като свиква събрание на митрополитите - противници на реформата.
17
Предусетил поражението си, Никифор направо отказва да участва в иконоборческите мероприятия на императора, бива свален и се оттегля на доброволно заточение в основания от него манастир. Много показателно е, че там го посещава вече съмишленикът му Теодор Студит. Именно по това време Никифор пише полемическите си съчинения, основният обем в които са нападките срещу император Константин V и срещу подкрепящите политиката на иконоборците, затънали в пороци тълпи. Съдържанието на "Кратка история" е от особено значение и защото се разказва за някои събития, за които има малко извори. Фактите, които са поднесени, са много точни (изключенията могат да се преброят на пръсти) и често се потвърждават от други извори.
*****
Откъсите от "Кратка история" на патриарх Никифор, които се отнасят до историята на българите, са превеждани на български език и публикувани многократно в различни учебници, христоматии и други учебни помагала за средните и висшите училища у нас. Доколкото ми е известно обаче, този труд никога не е бил изцяло преведен и издаден на български език. Преди няколко години вече покойният професор Веселин Бешевлиев сподели, че има подобно намерение, но болестта и напредналата възраст му попречиха да осъществи този замисъл. Смятам настоящия превод за дължима дан към паметта на известния наш елинист.
Моята амбиция е да представя един коректен превод, необременен с излишно утежнен научен апарат, еднакво интересен и дори, бих казал, занимателен както за специалиста - бил той историк или филолог - така и за читателя неспециалист, който има вкус към оригиналното историческо четиво. Еднакво ме интересува оценката и на двамата.
Настоящият превод е направен по изданието на Карл де Боор, като на места текстът е допълнен по изданието на Лайош Орош.
Веселин Н. Иванов