Глава V
«ДЪЛГИЯТ» ПОХОД НА ВЛАДИСЛАВ III ЯГЕЛО И ЯНОШ ХУНЯДИ В БАЛКАНСКИТЕ ЗЕМИ
- Подготовка за борба (252)
Победите на Хуняди през 1441—1442 г. вълнуват Европа. Отзвукът им насърчава към действия дори най-въздържаните и пресметливи управляващи среди като венецианските патриции. Техните интереси определят политическите им начинания в онази посока, към която клони силата. Затова в тези моменти, когато Средна Европа е изпълнена с упование, че ще надмогне османската опасност, и Венеция става по-щедра и по-отзивчива към папските подканвания. Венецианският сенат подготвя тържествена възслава над смелия християнски вожд Хуняди заради «най-щастливата му превъзходна победа».
На 4. XI. 1442 г. се организира многолюдна процесия начело със самия дож и сеньорията, с участието на духовенството и населението.
Сам папата на 16 ноември предвожда друга процесия във Флоренция, съпроводен от многобройните си кардинали. Под купола на черквата «Санта Мария дел Фиоре» кънти радостно и победно песнопение в чест на големите събития. Възземат се към светлото флорентинско небе благодарствени молитви за постиженията в борбата срещу исляма. [1] Светът си поема дъх. Надежди изпълнят християнските страни, влезли в двубой с османците или само безучастно съзерцавали тяхното напредване. Мълвата за непобедимостта на завоевателите е опровергана чрез победите на Хуняди.
Забравеният идеал на католишка Европа за организираме на кръстоносен поход се възражда. Италианските хуманисти, които не са престанали да се вълнуват за участта на застрашеното от турците елинско културно наследство, поддържат в определени среди настроение на готовност за въоръжена разправа с
252
похитителите на това наследство — османците. Юлийн Чезарини, един от пламенните папски проповедници и воини на римската курия срещу полумесеца, е близко свързан с бележития хуманист Поджо Брачолини. [2] Друг хуманист, Андрея Джустиниани Банка, е в дружба с неуморния радетел за изграждане на християнски съюз против османците — Кириак Анконски. [3]
Още през 30-те години на XV в. Кириак Анконски посещава балканските страни, опознава съдбата на този кът от Югоизточна Европа, тежко засегнат от османската експанзия. Неколкократно той внушава на папата идеята за Кръстоносен поход срещу турците. През 1441 г. той моли и Евгений IV, и Козимо Медичи за материална помощ, която би му позволила да обходи отново Изтока и да проучи условията за организиране на християнска коалиция против мюсюлманите. [4]
Но победите на Хуняди създават в Европа благоприятна атмосфера за осъществяването на противоосмански поход.
Унгария ликува. «В тия събития — разказва съвременен източник — бе възвърната древната слава на унгарския народ. . .» [5]
В началото на 40-те години покорените балкански народи са в напрегнато очакване. След първата победа на Хуняди над Мезид бей османският владетел е склонен да търси мир с Унгария, обезпокоен от засиления унгарски натиск. [6] Неговите безуспешни опити в това направление подбуждат балканските владетели към по-смело поведение. Влашкият господар отхвърля васалната си зависимост от османците и приема унгарско върховенство.
Твърде дейна през годините, които предшествуват «дългия» поход, е и свободната още република Дубровник. Сериозните грижи на Владислав III Ягело да укрепи южноунгарските граници и области срещу османците вдъхват надежда на Адриатическата република, усамотена всред разрастващите се османски балкански владения и застрашена от османски посегателства. През 1440 г. султан Мурад се опитва да наложи и тук върховенството си, като изисква от Дубровник да поднови васалния си данък, плащан на предишните султани. Османският владетел вижда предизвикателство и в това, че републиката е приютила дошлия там наскоро негов неприятел — деспот Георги Бранкович. Отказът на Дубровнишкия сенат да изпрати искания от османците данък предизвиква сериозни усложнения за републиката. Османската власт нарежда да бъдат затворени всички дубровнишки търговци в балканските земи. Засегната в най-жизнените си интереси, републиката е принудена да отстъпи. Тя обаче не престава да търси удобен момент, за да се разплати с опасните завоеватели. Затова, узнал за противотурските действия на унгарския владетел през 1441 г., дубровнишкият сенат бърза да му изпрати писмо с ободряващи вести за подготовка на християнска
253
помощ за рицарите — йоанити в о-в Родос, застрашени от мамелюкския египетски султан. [7] Това са плахи опити на Адриатическата република да изрази солидарност към унгарския владетел за отблъсване на мюсюлманската сила. Сенатът е предпазлив, той се въздържа от открито вмешателство, преди да се изясни ходът на събитията. Но намеренията му се разкриват от неофициалните внушения, които отправя до Владислав III Ягело и Георги Бранкович чрез посредничеството на бан Матко Таловац. Сенатът ги насърчава да потърсят подобно на йоанитите помощ от папата и християнските владетели. Дубровник предлага обединение на противоосманските сили, създаване на нова християнска коалиция, която да действува едновременно по суша и море. [8] Адриатическата славянска република не прекратява усилията си в това направление, прозряла, че най-дейни фактори в такава обща акция могат да бъдат Унгария — непосредствено заплашена и уязвявана от новите завоеватели, и папската курия, която би могла идейно да обедини християнството за борба срещу неговия общ неприятел — мюсюлманството. С оглед на това на 17. X. 1441 г. Дубровник пак изпраща послание до Владислав и го насърчава да стане бранител на християнството. В късна есен дубровнишките управници напомнят с официално послание на папата «за успехите на турците» и настоятелно молят «Негово светейшество за защита на християнството». [9]
Тия усилия на Дубровнишката република наред с други благоприятни исторически обстоятелства подтикват ръководителя на католишкия свят да разгърне по-широка дейност за обединение на този свят в името на голямата борба срещу османците. Но дори и в тия съдбоносни мигове византийските управляващи среди изтощават силите си във взаимни вражди за надмощие и власт, вместо да укрепват вътрешното единство за по-ефикасен противоосмански отпор. През 40-те години на XV в. Византия се разтърсва от династически сътресения. Йоан VIII е определил за свой наследник един от братята си — Константин, господаря на Морея. Морейският деспот бърза да се приближи до престолния град и да изостави отдалечената си провинция. Той изпраща съветника си Сфранцес не само при императора, но и при Мурад II, който се разпорежда със съдбините на Византия повече, отколкото законният ѝ господар — василевсът! Константин иска съгласието на двамата владетели, от които единият е само сянка на другия, за замислената от него размяна на територии. Константин желае да вземе черноморските владения с крепостите Месемврия, Силиврия и др., където управлява брат му Димитрий, като му преотстъпи далечна Морея. Очевидно престолонаследникът се стреми към това, ръководен от една-единствена грижа — не да спаси Византия от гибел, а да осигури престола в случай на безредици, като дебне по-близо до престолния
254
град. Въпреки съгласието на Йоан VIII, Константин получава решителния отказ на брат си Димитрий. Черноморският деспот се заканва на василевса и подпомогнат от турски отряди, се отправя срещу Константинопол. И византийци, и турци наравно грабят, палят и разоряват околностите на византийската столица. Стъписан от тия действия, които всъщност улесняват османските стремежи за овладяването на византийската столица, Йоан VIII надава вик за помощ към Запада, подновява дипломатическите опити, за да предотврати грозящата гибел. [10] Императорският съветник Йоан Торцело, автор на твърде оптимистичния план за всеобща антитурска офанзива, обикаля Венеция, папата и Унгария да търси помощ. В решението си от 21. II. 1442 г. венецианският сенат отново проявява обичайната си предпазливост. Той изслушва тревожното предложение на Торцело, в което византийският дипломат изтъква, че плановете на Мурад II са съвсем очевидни (т. е. че те целят пълното унищожение на империята) и че е нужно да бъдат осуетени. Изразеното съчувствие от страна на сената не допринася нищо за каузата на Византия. Предвидливите управници на морската република внушават на Торцело да осигури най-напред помощта на Унгария и папата, да провери становището и намеренията на австрийския император Фридрих III, за да знаят при тия обстоятелства как да насочат собствената си политика в Леванта. [11]
Но византийският василевс не прекратява опитите си да привлече подкрепата на християнските господари в Европа. Негово пратеничество се явява при бургундския владетел през 1442 г. Балканските дипломати намират топъл прием в Дижон и получават обещания за помощ по море. Във връзка с тия обещания и планове е вероятно и посещението на бургундския пратеник през 1442 г. в двора на неаполитанския крал Алфонс V, който се стреми да узакони династическото си положение със съдействието на папата и предлага срещу това подкрепата си в кръстоносната коалиция. Папата е склонен да го подпомогне, при условие, че Алфонс V ще обезвреди неговия неприятел — Франческо Сфорца. При неаполитанския крал са се явили византийски пратеници и получили неговите уверения за съдействие. [12]
При стените на Константинопол стоят враждебни сили, този път свои — войските на Димитрий, подпомогнати от османците. Йоан VIII отново изпраща пратеник до папата — минорита Яков. [13] Византийският владетел иска законна компенсация за отстъпките, направени пред западната черква с флорентинската уния. Но и сега папската курия, както и повечето от италианските републики са погълнати от свои вътрешни политически затруднения и се отнасят все още твърде въздържано към идеята за кръстоносен поход с неясен изход и с несигурни за Европа последствия. Сам папата е зает с политически начинания, които хвърлят сянка в отношенията му с Венеция и Флоренция, изискват изразходването
255
на много парични средства. [14] «Венецианците, а също флорентинците и генуезците. . . сключиха помежду си нов съюз» след като папата се съюзява с арагонския крал и миланския дук, пояснява преразпределението на политическите сили в Италия Енеас Силвиус. [15]
Но върховният католишки ръководител все пак трябва да даде вид, че не е бездеен, особено когато унията го задължава да подкрепи Византия. С оглед на това на 28. VII. 1442 г. Евгений IV тържествено обявява опрощение на греховете на ония, които биха подпомогнали организирането на кръстоносен поход срещу османците. Една четвърт от придобитите в тази акция приходи са определени за отбраната на Константинопол. [16] Това са незначителни резултати от мисията на минорита Яков, които съвсем подкопават влиянието на пролатинските среди във Византия и разкриват безсмислието на унията и направените отстъпки.
Не по-отзивчива е и Венеция, когато императорският пратеник Яков обрисува пред сената на 16. VIII. 1442 г. застрашеното положение на византийската столица и моли републиката да отдели три кораба за помощ. Йоан VIII иска освен това тия галери да се задържат поне една седмица в Константинопол, за да смутят неприятелите. Венецианските управници обаче бързат да отпратят Яков при папата и се въздържат да действуват открито, за да не увредят търговските си интереси в Източното Средиземноморие. [17] Венеция се стреми да избегне стълкновение със султана и полага усилия да създаде впечатление, че ратува за изглаждане на конфликта между Мурад II и Йоан VIII, за установяване мир в Леванта. В този смисъл републиката на Свети Марко съветва своя байло — дипломатически представител в Константинопол — да посредничи за разбирателството между враждуващите сили. Началникът на венецианския флот там, Алвизо Лоредано, получава заповед да придружи двете византийски галери чак до Проливите. Над морето тежи тревога — турски кораби са се отправили да обсаждат Лемнос, където е отседнал византийският престолонаследник, Константин, враг на съюзения с османците императорски брат Димитрий. [18] В заседанието си от 14—17 септември сенатът нарежда на флотския началник да остави при Константинопол три кораба, ако това е необходимо, след като, разбира се, се договори с Марино Соранцо, венецианския байло. Сам Соранцо трябва да изясни на императора намеренията на венецианския сенат. Венецианската република желае утвърждаването на мирни отношения между Мурад II и Йоан VIII. Соранцо би могъл да заяви същото и на Мурад II. [19] Така и в тези години, когато гасне последната надежда за спасение на Балканите от османските завоеватели, могъщата морска република отклонява подканите за сериозна акция срещу тях, за да запази преките си икономически и политически интереси в Източното Средиземноморие.
256
На 18 септември сенатът дава допълнителни нареждания на Алвиао Лоредано за трите венециански галери, Които трябва да останат в Константинопол. Тия нареждания разкриват желанието на сената да предотврати каквото и да било подозрение у турците за венецианско вмешателство в подкрепа на императора. Галерите трябва да бъдат охрана за венецианските търговци. Техният екипаж ще бди и ще покровителствува пристаните и търговските складове в константинополския венециански квартал. [20]
Все така предпазливо се държи дори и Дубровнишката република, която до неотдавна е в открита враждебност с османците. Когато жаркият привърженик на идеята за кръстоносен поход Юлиан Чезарини, въодушевен от победата на Хуняди над Мезид бей, изпраща пратеник с искане Дубровник да екипира няколко кораба, републиката на Свети Вит предпочита да изчака и да види дали Европа е готова за това голямо начинание. Тя уведомява Чезарини, че е склонна да предостави една съоръжена галера само ако срещу османците се отправи по суша унгарската армия и ако я подпомага християнски флот с 25 кораба и три транспортни ладии. [21]
Но втората голяма победа на Янош Хуняди в Трансилвания стопява съмненията и сдържаността на пресметливата морска, република Венеция. Венецианският сенат бърза да уведоми бургундския принц, че е готов да съдействува в борбата срещу османците. Сенаторите не скриват в случая въздействието, което триумфът на Хунядиевата армия е оказал върху венецианската политика в Леванта. В писмото се възхвалява отпорът на византийския престолонаследник Константин в Лемнос, който, придружен от венециански галери, се върнал в Константинопол. Очакват се добри вести от Изтока, които своевременно ще бъдат съобщени на бургундския господар. [22]
Обнадежден от славните битки на Хуняди, от успехите на своя легат Чезарини, който съдействува за омиротворяването на остро враждуващите страни всред унгарските управляващи кръгове, папа Евгений IV открито оглавява подготовката за противоосмански поход с обявяването на тържествен акт (була) от 1. I. 1443 г. към цялото християнство. Той се стреми да развълнува католишка Европа, като очертава натегналата над нея османска заплаха и изтъква подвизите на Янош Хуняди, за да обоснове необходимостта от обединен отпор срещу османците. Върховният католишки ръководител пуска в ход обичайната примамка във всяка кръстоносна пропаганда — обещава на участниците в предстоящия противоосмански поход «обширни земи» за овладяване и разпространение на християнството там. В булата на папа Евгений се долавя загриженост за участта на Константинопол и особено за католишките владения в Източното Средиземноморие — островите Родос и Кипър. Те биха могли; да играят роля на важни стратегически бази в бъдещите кръстоносни походи. Оповестява се,
257
че по папско разпореждане десятъкът от приходите на църковните бенефиции и такси е предопределен за материалната подготовка на похода. Сам папата жертвува за това общо дело една пета от собствените си приходи. По волята на Евгений IV висши католишки духовници — кардинал Чезарини и епископ Христофор Гаратоний — са натоварени с отговорната задача да подготвят с пламенни проповеди за борба населението от граничните с османците области. [23]
Унгария е в напрежение, въодушевлението, разпалвано от кардинал Чезарини, нараства. Но унгарските закони изискват всички мерки за отбрана на държавните граници да се обсъдят и узаконят от държавния съвет. [24] За този съвет, който би разчистил път към по-решителни действия, настояват най-заинтересованите от предстоящата борба с османците — сръбският деспот Георги Бранкович, прославеният Янош Хуняди и папският легат Чезарини. Първият мечтае да възвърне изгубената власт и синовете си, вторият — за нови победи над застрашаващите Унгария неприятели, а третият — чрез кръстоносен поход на Изток да издигне престижа на папския престол и неговата власт в схизматичния свят на византийското влияние. Разбира се, предстоящото голямо начинание не противоречи и на кралските интереси. То укрепва неутвърдения още авторитет на Владислав III Ягело, който дълго време преодолява съпротивата на враждебните нему среди сред унгарските управляващи кръгове. Тази съпротива се разгаря отново след смъртта на кралица Елисавета, въпреки сключеното с нейната партия споразумение. Макар и малцина, все пак има унгарски властели и духовни лица, които се стремят към самовластие и безконтролен произвол и предпочитат за крал непълновръстния Албрехтов наследник Лаело пред усилващия властта си Ягелоновец. Между тия непокорници са водачът на чешките наемни войски Ян Гискра в няколко града в Северна Унгария, острогонският архиепископ Дионисий и мачванският бан Владислав Гара. [25] Тия вътрешни неуредици са още един подтик за Владислав III, подкрепен от значителен брой унгарски феодали, да се стреми към кръстоносен поход, в който събитията ще го наложат като авторитетен вожд на християнския свят срещу мюсюлманската опасност.
При такива обстоятелства протичат напрегнатите съвещания на държавния съвет. Западните хронисти — Длугош, КалимаХ и Бонфиний — подчертават, че на тия съвещания, където звучали настойчивите доводи на Чезарини и деспот Бранйович, унгарските сановници в мнозинството си настоявали крал Владислав да не изоставя «святото дело» и да не губи надежда. [26] Длугош отбелязва, че всеки предлагал човешки сили и имущество за осъществяване на начинанието. Тази готовност обаче едва ли е повсеместна сред представителите на унгарската феодална аристокрация. Те не са склонни да жертвуват сили за
258
борба извън държавните граници на Унгария. Населението проявява още по-слабо разположение да подкрепи подготвителните начинания на унгарския крал, особено когато държавният съвет облага това население с данъци за посрещане на военните разходи. [27]
Въпреки тия трудности, унгарските управляващи кръгове начело със самия крал се впускат в усилена дипломатическа дейност и полагат особени грижи за набиране на войскови сили р средства. Кралят сам набавя коне и оръжие и привлича помощни бойни отряди от Полша и Влахия. [28] Полските ръководни кръгове не проявяват особена охота към военните проекти на Владислава, насочени при това срещу враг, който не заплашва непосредствено Полша. Тази неотзивчивост на полската аристокрация се обяснява до известна степен и с обстоятелството, че влиятелният полски кардинал Олешницки е враждебно настроен към противотурските планове, замислени от папа Евгений IV. [29] Властолюбивият краковски прелат все по-отявлено взема страната на Базелския събор. Владислав Ягело се сближава с папа Евгений IV между другото и поради обстоятелството, че в унгарските династически борби Базелският събор подкрепя враждебната на Ягелоновците партия на кралица Елисавета и малолетния ѝ син. Въпреки неблагоразположението на кардинал Олешницки и полските аристократични среди подготовката на кръстоносния поход продължава.
Г. Бранкович неуморно търси съюзници и подкрепа за предстоящата голяма акция. Най-напред бърза да насърчи византийския император и с писмо го уведомява за решенията на унгарския държавен съвет. [30] На венецианския сенат Чезарини съобщава, че въодушевление е обзело Унгария и че «народите от тия краища се готвят да смажат яростта на неверниците». Венецианският сенат посреща с радост това известие и решава да го препрати на бургундския владетел, заинтересован за организирането на похода. [31]
Не така се отнася към тази подготовка император Фридрих III. В унгарските династически междуособици той се явява застъпник и попечител на невръстния Ласло и се стреми чрез него да опази унгарската корона за Хабсбургския род. Приготовленията за кръстоносен поход в Унгария обаче укрепват неутвърденото още положение на Владислав Ягело и смущават Фридрих. Той се опасява от един силен съсед с престиж, над който не би имал особено влияние и който би могъл да обърне оръжието си срещу него. Ето защо през май 1443 г. Фридрих III свиква съвет в Хамбург, на който иска да се обсъдят династическите въпроси на Унгария. На този съвет са поканени и привърженици, и противници на Владислав Ягело. Обезпокоен, че нови усложнения могат да забавят и осуетят подетото дело, ревностният радетел за кръстоносна коалиция Юлиан Чезарини полага извънредни
259
усилия да уреди лично недоразуменията с Фридрих III. По негово внушение Владислав изпраща свое пратеничество на съвета в Хамбург с единствената цел да постигне примирие и да обезвреди враждебността на Фридрих. Съветът завършва без резултати, а междувременно смъртта на Лаело смирява унгарските неприятели на Владислав и осуетява вмешателството на Фридрих. В такава обстановка се сключва примирие с императора. За помощ от него не става и дума. Енеас Силвиус и Длугош единодушно подчертават, че Фридрих III се бои от евентуалния успех на Владислав в противотурския поход, който би му вдъхнал сила да се насочи след това и против Хабсбургския господар. [32]
Подсигурен от страна на Фридрих с обещания за ненападение, Владислав е обременен с нови грижи ( които спъват похода. Непокорният Гискра размирява Горна Унгария. Не без усилия един от Владиславовите привърженици, егерският епископ Симон Розгони, съумява да го застави с оръжие на известно примирие. [33] Докато унгарският владетел превъзмогне всички тия затруднения, докато осигури необходимите средства, пролетта преваля, лятото си отива. Тази прекомерно продължителна подготовка спечелва на похода от 1443 г. прозвището «дългият» поход. Така той остава и в историята. Междувременно атмосферата става все по-напрегната. Всред ръководните среди в Буда нараства готовността за борба с османците, особено когато през май дотук долитат обнадеждаващи вести от Изток. Дубровнишката република съобщава, че караманският емир в Мала Азия е нанесъл тежко поражение на Мурад II. Настъпил е благоприятният момент за разплата със завоевателите. Крал Владислав не бива да пропуска това. В такъв дух е и писмото, отправено от Хуняди до сръбския деспот. Той оповестява не само за победата на караманските господари, но и за смъртта на Мурад II. Трансилванският войвода вярва, че «османците са така изплашени, та ако в Сърбия навлезе християнска армия от 30 000 конника», те ще се оттеглят чак в Азия. [34]
Още на 28 юни крал Владислав заповядва на Никола де Варда да се отправи с отрядите си към Белград. Самият крал се подготвя да поеме скоро нататък. Но събитията го забавят до началото на септември.
Необходими са напрегнати усилия да се организира добре бронирана конница, най-пригодна да противостои на спахийските части. Полагат се големи грижи да се осигурят достатъчни чешки боеви обози, чиито предимства са изпитани в хусистките войни. Янош Хуняди, който пръв оценява техните предимства, не само привлича коли и обслужвалите ги бойци от Чехия, но нарежда да се построят нови обозни съоръжения. В трансилванския град Брашов под надзора на чешки майстори се правят
260
«хусистките подвижни укрепления, въоръжени с бомбарди, аркебузи и друго оръжие». [35]
През първата половина на съдбоносната 1443 г. папската курия на стой ред полага известни усилия да окаже съдействие в подготовката на похода. Но и тези усилия се сблъскват с противоречивите интереси на разпокъсаните и враждуващи италиански градове-държавици. Тук се преплита и папското користолюбие, и съображения, които са далеч от демагогски прокламираната жертвоготовност за спасението на християнството от полумесеца.
В началото на 1443 г. папа Евгений IV иска от венецианците десет галерии при условие да ги екипира със свои средства. Предвидливата Венецианска република се стреми да изкористи обстоятелствата и поставя на папата изгодни за политиката ѝ условия срещу доставката на обещаните галери.
Тия преговори между папската курия и венецианския сенат се превръщат в продължителни пазарлъци, в които всяка от страните се ръководи от себични интереси и пресмятания, а не от искрена загриженост за съдбата на Югоизточна Европа. Така напр. папата иска да стовари разноските около съоръжаването на галерите върху Венеция, като настоява да се наложи за тази цел данък върху венецианското и флорентинското духовенство. Венецианската република отказва, като изтъква, че е необходимо данъкът да се изисква и от духовенството на други държави. Тя би дала десет несъоръжени галери, а при сигурен успех на похода дори и 20, но не може да поеме върху си и крупната сума от 20 000 дуката за оборудване на тези галери. Срещу това Венеция настоява за политическо преориентиране на папския престол, което отговаря на интересите ѝ — отдалечаване от миланския дук. [36] Венецианският сенат многократно подчертава, че папата трябва да съдействува най-напред за мир и единение в Италия, за да се заеме с толкова отговорния кръстоносен поход на Изток. [37] Непрестанните благовидни папски изявления за всеотдайна готовност в името на кръстоносната идея са в пълен разрез с делата на католишкия върховен ръководител — той отстъпва от първоначалния план за подготвяне на десет галери и свежда броя им до шест, настоява за събиране на десятъка само от венецианското и флоретинското духовенство. [38] Макар и раздразнена от поведението на папата, Венецианската република отстъпва ѝ чрез своя посланик при Светия престол Л. Вение потвърждава готовността си да даде 10 галери, но настоява те да се съоръжат за сметка на папата. Напомня, че е необходимо по-бързо да се събере наложеният от папата десятък върху църковните бенефиции, за да се подготви своевременно флот, който трябва да осуети прехвърлянето на османските бойни сили от Анадол на Балканите. Сенатът дава нареждане да се прибере и десятъкът от венецианското духовенство, но с изрично изискване
261
набраната сума да се депозира в съкровищницата на църквата «Свети Марко». [39] Неискреността и взаимните недоразумения между Венеция и папата засилват още повече през следващите месеци. Венецианските управляващи среди не искат върху тяхната република да падне главната тежест по организиране на флота и се стремят да отхвърлят от себе си отговорността за протакането на това начинание и да насочат обвиненията срещу папата. [40] Те отново напомнят на католишкия ръководител, че трябва да положи усилия за събиране десятък не само от Венеция, но и от други европейски страни. Републиката се безпокои не без основание, че папата ще използва набраните от нейните поданици средства за свои политически цели в Италия, а не за нуждите на християнска експедиция. И наистина, съвсем наскоро Евгений IV се опитва чрез своя кардинал Кондолмиери, отговорен за организиране на флота, да изтръгне част от набрания във Венеция десятък, за да подпомогне политическия си съюзник — неаполитанския крал Алфонс срещу съперника му Сфорца, свързан с Венеция. [41] Републиката грижливо съхранява сумите в съкровищницата на «Свети Марко» и доловила користните подбуди на папата, упорито отказва да накърни тия суми. Евгений IV си служи дори със заплахата, че ще обвини открито Венеция в нежелание да подпомогне кръстоносната акция. [42] Тези противоречия и прикритите действия със себични подбуди между най-влиятелните сили на тогавашна Италия са причина за съдбоносното закъснение на флота, който би могъл сериозно да подпомогне християнската коалиция.
В тази мудна и изпълнена със затруднения подготовка на кръстоносен флот папа Евгений IV се опитва да привлече и друга голяма морска сила, свързана с Източното Средиземноморие — Генуа. Но генуезките управляващи среди начело с дожа Рафаило Адорно посрещат със сдържаност папския призив да съоръжат със свои средства две галери. Намира се и благовиден предлог за отклоняване на това задължение — републиката е тежко засегната от глад през миналата година и е изтощена от вътрешни политически борби. Все поради бедност на местното духовенство генуезките ръководители настояват то да не плаща наложения от папата десятък. Генуа следва обичайната си политика — стреми се да избегне острите стълкновения с османците, за да не уврежда икономическите си позиции в Леванта. [43] Единственото улеснение, което Генуа прави в тези напрегнати моменти, е, че дава на бургундския пратеник материал за съоръжаване корабите, които бургундският принц подготвя в Ница.
По-добри резултати дават усилията за привличане на неаполитанския крал Алфонс. Той се обвързва с договор, че ще достави за кръстоносната експедиция шест кораба, срещу което папата трябва да признае кралското му положение. По силата на този договор Алфонс започва враждебни действия срещу папския враг Сфорца. [44]
262
Дубровнишката република, която разполага със значителен брой резервни кораби, също не е особено щедра. Когато папата изпраща своя епископ Христофор Гаратоний, за да подкани дубровчани към съдействие в общата акция, сенатът, смутен от трудностите в подготовката и несигурните перспективи на начинанието, предлага само един кораб, и то при условие, че западните страни наберат 30 кораба. [45] Дубровник се отзовава по-охотно на призива за събиране парична помощ. На кардинал Фр. Кондолмиери са връчени значителни суми — «помощ за войната срещу споменатите турци». [46] А когато пристигат първите вести, че войските на Владислав III Ягело и Янош Хуняди се придвижват на юг, вместо сериозна подкрепа Дубровник и Венеция доставят барут «за войските, потеглили срещу турците». [47]
«ДЪЛГИЯТ» ПОХОД И БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ
Докато се проточват дългите приготовления, които срещат толкова много непредвидени вътрешни пречки, балканските страни са в най-напрегнато очакване. Византийският императора който през тия тежки месеци преодолява династически затруднения, преплетени е близка опасност от османски удар върху престолния му град, изпраща на запад пратеник след пратеник с настоятелни молби за помощ. Императорският брат Димитрий, заставен да отстъпи черноморските си владения на престолонаследника Константин, отказва да отиде в Морея, като се надява с османска помощ да си възвърне Силиврия. Йоан VIII изпраща във Венеция Теодор Каристинос, който съобщава на сената, че османски бойни сили непрекъснато нападат императорските войски, въпреки официално съществуващия мир. Византия подновява насърчителните си внушения в духа на стария Торцелов план, че не е трудно османците да бъдат прогонени от Европа. Затова Каристинос настоява за морска помощ от Венеция. Предпазливият венециански сенат обсъжда това на 3. V. 1443 г. и обяснява на пратеника, че републиката е предоставила десет галери, но че трябва да, се положат грижи за оборудването им и за споразумение с всички възможни съюзници. Затова съветват Каристинос да се свърже с папата и с бургундския принц, които трябва да поемат разноските по съоръжаването на флота. [48]
Пратеникът на византийския владетел се отправя към папската резиденция в Сиена, посещава бургундския принц, и в ранна есен се озовава в лагера на неаполитанския крал Алфонс V. В това време там,е и изпратеният по всяка вероятност с пълномощия от папата Кириак Анконски, който не пести красноречието си да убеждава Алфонс, че е необходимо да подпомогне
263
Папството при организирането на антиосманския поход. Неаполитанският господар заявява и на двамата мисионери, че има намерение да изпрати флот срещу османците.
В Сиена при папата Каристинос среща нов византийски пратеник — Андромен Ягарис, дошъл с мисия, подобна на неговата. Отчаяна, Византия не спира да моли за подкрепа, да напомня На католишкия ръководител поетите от него задължения по време на унията. [49]
След безуспешната мисия на Каристинос през лятото в Сиена пристига Йоан Торцело. Той трябва да уведоми византийския император как върви подготовката на флота. Уверенията на Папата към византийския император, че той прави всичко за спасението на християнството, остават само празни обещания, без никакви изгледи в близко бъдеще да бъде изпратен дори един кораб за борба с османците. Разединението и скритите съперничества и ежби между политическите фактори в Италия не вдъхват някакви надежди за подкрепа на Византия и балканските народи. Самата Византия е неспособна да окаже сериозен отпор при един конфликт с османците, но изразява готовност да подкрепи всяка по-енергична акция на европейските държави срещу тях.
Влашкият господар Влад Дракул, чиито бойци неведнъж дотогава подкрепят силите на Хуняди в големите му схватки с османците, е готов да се включи в подготвяната кръстоносна коалиция. [50] Политическата обстановка на Балканите е твърде благоприятна за организиране обща акция на християнския свят срещу османците. Завоевателите все още не са напълно утвърдени на Полуострова. А ето че султанът е отново погълнат от грижи, които му създава един от непримиримите азиатски врагове на османците — емирът на Карамания. Някои османски източници от XV в. свидетелствуват за опитите, които караманският емир прави да се свърже с европейската противоосманска коалиция. Ашикпашазаде и Нешри разказват дори за посланичество, изпратено от Карамания до унгарския крал с открити предложения за едновременни действия. И нещо повече — според разказите на старите османски хронисти в тия предложения били налице планове за териториална подялба на османските владения между участниците в коалицията след евентуално разгромяване на османска Турция. Това е предадено макар и по твърде наивен начин; свойствен за тия лаконични летописни разкази, чрез поканата, отправена от караманския господар към маджарския владетел:
«Да нападнем ти от другата, аз от тази страна, Румили да бъде твой, а Анадол — мой! Да премахнем османеца. И да върнем земята на Вълкоглу (т. е. на Бранкович)!» [51]
С последното предложение и Ашикпашазаде, и Нешри се стремят да подскажат, че владетелят на Карамания е знаел за причините, които тласкали сръбския деспот и Унгария към организиране на въоръжена акция срещу Османската империя.
264
През пролетта на съдбоносната 1443 г. Мурад II е принуден да вдигне войските си от Румили и да се отправи от Одрин срещу Ибрахим бей Карамански. [52] Престолонаследникът Аляедин на свой ред трябва да поведе бойни части от Амасия, за да се противопостави на неприятелите. Ибрахим бей бил Вече оплячкосал доста селища — Болвадън, Бейпазаръ̀, Ангора, Сеидгази до Кютахия. По традиционна тактика караманският емир не излиза срещу големите сили на османците, а се оттегля в непристъпни места. Разбит при Коня, той е заставен да иска мир чрез посредничеството на жена си — сестра на Мурада. Сам Мурад, обезпокоен от вестите за подготвящия се кръстоносен поход, бърза да се върне в Европа и е заинтересован незабавно да угаси пожара в Мала Азия. Ибрахим е пощаден, но като султански васал. Алеядин се прибира в Амасия, но вражеска ръка от дворцовите среди прекъсва живота му. Мурад е тежко засегнат от скръб — нещастието е неочаквано. [53] Османските хронисти дори се опитват да обяснят първите успехи на кръстоносната коалиция с недостатъчната подготвеност и инертност на Мурад II, сломен от мъка по погубения си син, загрижен за съдбата на престолонаследието.
При такива обстоятелства войските на Владислав III Ягело и Янош Хуняди прехвърлят Дунав на път за балканските владения на османците. В християнската армия, която се набира с много затруднения, участвуват «кръстоносци от различни народности и царства» и най-вече маджари, поляци, чехи и власи. [54] Точният им брой не е известен: според едни източници е 14 000, според други — 25 000 конници и стрелци. [55] Тук са и хусистките подвижни укрепления — 600 въоръжени коли с чешки наемници под командата на Ян Чепек от Сан. Техен ротмистър, проявил се по време на похода е Яник от Мечков.
Съвременниците подчертават масовото участие на селяните, на народните низини в кръстоносната армия.
«Всички събрали се — пише един от тях — произхождаха от народа — селяни, бедняци, селски свещеници, студенти, скитащи монаси. . . Те бяха зле въоръжени и имаха коне само за превозване на продоволствието. . .»
От Германия и Полша също се набират участници «от селските маси». Победата в този поход била дело «на селската ръка», по-опитна при употреба на мотиката, отколкото на оръжието.» [56]
Това въоръжено човешко множество се изсипва като лавина през голямата река около Белград, най-сигурния брод, който още бил в маджарски ръце. [57] Сам Юлиан Чезарини съобщава в едно свое по-късно писмо, че с навлизането в Сърбия към силите на деспота се присъединяват 8 000 конници и пехотинци, босненският войвода Петър Ковачевич с 600—700 души. [58] По сведенията на един чешки войник, участвувал в «дългия» поход, кръстоносната армия нараства и от стичащите се в нея християни,
265
които дълго време прекарали в турски плен, заловени през време на минали битки и османски нашествия в Средна Европа. Тия люде са опасни за османците, защото познават привичките им, бойната им тактика, силата им и ще информират за това враговете на османците. [59] Съюзната армия де разделя на два корпуса: първият е с два отряда. Единият от 12 000 души е под командата на Янош Хуняди, а другият се състои от сръбско-босненски войски, начело с Георги Бранкович. По-назад се намира вторият корпус, ръководен от краля и състоящ се от 20 000 бойци. Пред тази хилядна армия се движи с кръст в ръка, за да възбужда въодушевлението на бойците, сам кардинал Чезарини. [60]
Водени от вещите указания на Георги Бранкович, бойните колони се източват бавно към юг през сръбска земя и се спускат до Крушевац, преименуван от турците в Аладжахисар. Той е опожарен от християнската армия, която се стреми да обезвреди и унищожи всички опорни места на османската власт в балканските земи. Повечето западни източници отбелязват, че придвижването на кръстоносците до Ниш не е съпроводено със значителни стълкновения. Опитният военачалник Хуняди начело на 12 000 конница прехвърля река Морава и оставя краля с по-голямата част от войската на левия бряг. Той безпрепятствено прониква в Ниш, овладява го и го опожарява, като разбива в един ден три турски отряда, чиято задача е да се съсредоточат и да действуват едновременно към Ниш. Въодушевени, бойците на Хуняди се впускат напред по следите на отстъпващите неприятели. Неочаквано разузнавачите на трансилванския войвода донасят тревожна вест — голяма османска армия, в която участвуват и оцелели части от разбитите отряди, се движи към лагера на краля. Хуняди се връща назад и не без смущение съзира в една равнина многочислени неприятелски войски. Сияе лунна нощ. В мрака са се притаили за сън османските отряди. Ловко и бързо се хвърля върху тях в атака трансилванският вожд. В ожесточеното сражение на 3. XI. 1443 г. османците изгубват хиляди свои бойци и множество военачалници. Хуняди триумфално повлича пленници, плячка и отнети вражески знамена при краля. И западните, и османските източници свързват с тия събития ролята на изтъкнатите турски военачалници Касъм паша — предводител на румилийската армия, и Турхан бей — командир на акънджиите. [61]
Османските летописни разкази съдържат някои подробности за състоянието и действията на турските бойни сили, които са неизяснени в западните, а дори и във византийските исторически свидетелства. По данните на «Газават» [62] Касъм паша, който се намира през тия напрегнати събития в Пирот, изпраща първата вест на султана за приближаването на кръстоносците. Разтревожен, пашата свиква военен съвет на бейовете в Румили (вер. това са санджакбейовете), за да обсъдят предстоящите военни действия.
266
Този съвет решава да бъде изпратен като ударна сила срещу враговете на Империята Турхан бей. Летописецът обяснява инертното поведение на този военачалник със смущението, което го е обзело поради многочислеността на неприятелската армия. Поради това Турхан бей изменя на предначертания военен план и се връща от пътя през Изнепол (т. е. Брезнишко). Напразно го очаква, на уреченото място Касъм паша. Разярен от неявяването му, той изпраща срещу неприятелите войскова част под командата на Иса бей, син на Хасан бей. Тя е разбита и унищожена, а Касъм паша е заставен да се оттегли от Нишкия проход и да се върне в Пирот.
И така — докато в западните свидетелства Турхан бей участвува в сраженията и търпи поражение, според османските извори — той избягва сблъскването с многобройната кръстоносна армия. «Газават» не сочи поражение на три отряда и отделно голяма битка с прегрупирани османски сили. Споменатото у него сражение с Иса бей се потвърждава и от западните хронисти като поражение на един от трите османски отряда. А оттеглянето на Касъм паша към Пирот е без съмнение последствие от голямата победа на Хуняди на 3 ноември при Ниш. Най-същественото, което разкриват османските извори, е че кръстоносците изненадват и заварват твърде неподготвени османците, които не успяват да отбраняват ефективно заетите от тях крепости в Сърбия, суетят се, докато християните слизат чак в Ниш, и действуват само с румилийски войскови части. При това командният им състав не е единен.
Решителното поражение на турците, нанесено от бойците на Хуняди при Ниш, за четвърти път след победите над Мезид бей и Шехабедин паша развенчава пред изтръпналите европейски страни и измъчените от напрежение балкански народи представата за несломимата мощ на османските бойни сили. Сам крал Владислав бърза да съобщи ободряващата вест на венецианския дож Франческо Фоскари, като споменава за 3 000 убити неприятели. [63] Без съмнение тия вести имат за цел да подтикват твърде предпазливата република към по-решителни действия в помощ на кръстоносците. Аналогични са и подбудите в писмата на краля и кардинал Чезарини до Фридрих III, както и до Дубровнишката република. Не друг, а сам Енеас Силвиус Пиколомини, въпреки неблагоразположението към папа Евгений IV и полския крал, изразява по този повод в едно свое писмо от 15. I. 1444 г. порасналите надежди на християнския свят и почти увереността, че турците ще бъдат изгонени от Европа. [64] Още на 17 декември папата, обнадежден от кръстоносната акция, настоява пред Дубровнишката република да подготви три галери в помощ на християнската армия. [65] Същевременно католишкият духовен глава приканва генуезците да събират десятък от земите си, за да то предоставят за нуждите на кръстоносната акция.
Но Нишкото поражение най-дълбоко вълнува покорените от
267
османците или смъртно застрашени балкански народи. Още с първите си стъпки на Балканите кръстоносната армия се придвижва в дружелюбно обкръжение. От всички страни се стичат местни доброволци, готови да подкрепят всячески бойците на Владислав Ягело и Янош Хуняди, които посрещат като освободители. Трансилванският войвода подчертава в едно свое писмо пет дни след Нишкото сражение:
«Наистина нашата войска досега е незасегната и въодушевена; тя ежедневно нараства, понеже в кралския двор идват много хора — българи, бошнаци, албанци и сърби, носят дарове, възхищават се и се радват на пристигането ни. Затова имаме изобилна прясна храна. . . имаме и хубаво и благоприятно разположение на духа за по-нататъшно настъпление». [66]
В съзнанието на балканските народи Янош Хуняди се утвърждава чрез Нишката си победа като всесилен юнак, който громи османците с приказна мощ. Народният певец представя героя в мрачно обкръжение — притиснат от огромна турска сила:
Янкула го войска обколила,
кон до коня како честа гора,
а юнаци как горье високи,
остри саби како секаици,
а туфедзи како дробни дзвезди,
а байраци как дробни, облаци. . .
В сгъстените тъмни краски на тази безизходица народът по-ярко откроява подвига на трансилванския войвода:
И си стана Янкул добър юнак. . .
си отвори сабя дипленица,
си замавна на десната страна
и посече млади байрактари;
бърза коня поврати на лево,
жива душа не ми оставило. . . [67]
Масовото присъединяване на българите към бойните отряди на християните признават дори някои османски летописци, въпреки обичайните за тях усилия да прикрият или омаловажат несполуките на османската власт и освободителните усилия на балканските народи. Така авторът на «Газават» съобщава, че след Нишкото поражение на турците населението изцяло преминава в помощ на кръстоносците. Едни се заемат да им доставят продоволствие, а други на коне отиват да им предложат услугите си като водачи. Населението внася за нуждите на освободителната армия джизието, което следвало през тази година да плати на турците. По пътя от Пирот към София Янош Хуняди се натъква на един конен отряд българи. [68] Ако би могло да се гадае по тази лаконична бележка, трябва да се допусне, че става дума не за обикновено българско население, а за българи, привикнали към
268
оръжие, придобили бойно умение, щом опитният пълководец се решава да им възложи отговорната мисия на авангардни части. Може би това са хайдути или хора от ония категории население, които под една или друга форма участвуват в помощните корпуси на османската армия и във въоръжената защита на османските погранични райони. Хуняди оценява възможностите на тези разбунтували се българи и им възлага отговорна задача: организира ги в преден отряд, който пръв да напада и да заслонява армията при сблъсквания с турците.
Едновременно с това «Газават» не скрива, че и самият Хуняди се стреми да привлече в своя подкрепа населението. Според анонимния османски автор трансилванският войвода призовава най-напред свещениците. Това известие е твърде правдоподобно, като се знае, че те са обществените и духовни водители на местното население, те са и крепителите на народностната будност и съзнание. [69] Повсеместното раздвижване на населението в сръбски и български земи при навлизането и победите на християнските войски подчертава в писмото си от 4 декември 1443 г. Юлиан Чезарини:
«При мене дойдоха сърби и българи, които ме уверяваха от свое име и от името на други, че мнозина от турците били заловени или избити, когато побягнали след сражението (т. е. Нишкото — б. м.); смята се, че враговете са понесли не по-малко загуба от околното население при бягството си след сражението, отколкото от нашите [войници] по време на сражението. Има надежда, че тази победа ще възбуди силни вълнения срещу турците в тия области и ще накара мнозина да откажат да им се подчиняват.» [70]
В писмото си от 15. I. 1444 г. до Джовани Кампизиус и Енеас Силвиус потвърждава известията за помощта, оказана на кръстоносците от местното българско население. Той изрично подчертава, че оцелелите от Нишкото поражение турци били унищожавани от «яростта на жителите» (incolarum insulto periisse dicuntur). [71]
След голямата Нишка победа и непримиримата Албания се вдига отново на решителна борба за отхвърляне на чуждата власт. Тази борба обявява сам прославеният албански герой Георги Кастриоти. Макар и заставен да служи на османската власт, непокорният син на Гьон Кастриоти, получил след помюсюлманчването си името Скендербег, очаква само удобен момент, за да подеме в страната си борба със завоевателите. Според недостатъчно потвърдени известия той напуска османската армия след Нишкото поражение заедно с племенника си, помюсюлманчения албанец Хамза, и 300 албански конници и се връща в отечеството си. Появата му в тази неусмирима страна е знак за повсеместна борба. Подкрепен от недоволните местни феодали и от албанското население, Скендербег успява да овладее главните крепости от бащините си владения. Над бойниците на крепостта Круя ветровете развяват червеното знаме с черния двуглав орел — фамилен
269
белег на Кастриотите. [72] Тия успехи на Скендербег се обясняват с това, че албанския народ е бил готов да се вдигне срещу завоевателите още по-рано, вероятно насърчен от всеобщото раздвижване във връзка с голямата кръстоносна акция. Несъмнено това има пред вид кардинал Чезарини, когато отбелязва, че още след навлизането на кръстоносната армия в Сърбия се говорело, че към нея ще се присъединят и албанци (ex Albania fertur aliquos esse mox venturos). [73] С оглед на това не изглеждат пресилени словата на Скендербег, отправени към албанското население, които му приписва неговият биограф Барлеций: «Не аз съм ви донесъл свободата. Аз я намерих у вас, в сърцата ви, в мислите ви.» [74]
Тия събития, свързани с големите успехи на кръстоносците, внасят смут сред османците в неосвободените още албански земи. Венецианският байло на остроф Корфу съобщава през декември на венецианския сенат, че османците в Авлония, Канина и Аргирокастро са толкова изплашени, че при по-нататъшното напредване на кръстоносците е възможно тия владения да минат в други ръце. Венецианският сановник подканя републиката да се възползва от момента, за да не изгуби власт над тях. [75]
Началото на освободителната борба в Албания не остава безизвестно на кардинал Чезарини. Сигурно той има пред вид тия действия на Скендербег, когато отбелязва в писмото си от 4. XII. 1443 г., че
«така и останалите господари на Албания и Гърция се готвят и не искат нищо друго, освен да се прехвърлят срещу тия страшни врагове на Христа (т. е. османците, б. м.) и да се вкопчат с най-силни и неуморни ръце в жестоки сражения с тях». [76]
Това свидетелство почива и на известията, които достигат откъм Византия.
Още при проникването на християнската армия в балканските земи императорският брат Константин се отправя на 10 октомври от Константинопол в Пелопонес, където събира бойни сили срещу султана. [77]
Метежният огън пълзи вече по балканските владения на османците и застрашава неукрепналото им господство там. Всяка стъпка на кръстоносната армия разпалва нови надежди и воля за борба. Християнските бойци напредват към Пирот и го овладяват. И тук лумват пожари, както при превземането на Ниш. [78]. Тия повместни опожарявания по време на похода са обичайна тактика и на двете борещи се страни — и едните, и другите прибягват към това с цел да лишат противника си от продоволствие. Разбитите османски войски начело с румилийския бейлербей Касъм паша непрестанно отстъпват към София пред напредващия неприятел. По сведения на «Газават» тук именно става среща и бурна разпра между Касъм паша и Турхан бей, които се обвиняват взаимно за поражението. Бързото и победоносно навлизане на кръстоносната армия в османските владения и военните
270
неуспехи стряскат върховното османско управление и го заставят да предприеме сериозни приготовления. Получил известия за тревожните събития, султанът свиква държавния съвет, за да обсъди критичното положение на Империята. По заповед на върховната власт, както свидетелствува «Газават», се призовават под знамената всички боеспособни мюсюлмани. Това е указание за пределно бойно напрежение на властта, чието господство в Европа е наистина сериозно застрашено. Сам султанът се отправя в поход въпреки несгодите на зимния сезон. Летописецът на «Сказание за верските победи» добавя, че Мурад II взема сериозни мерки за охрана на Одрин и още от Станимака връща обратно великия везир Халил паша, като го натоварва с тази задача. Свиква съвет на висшите сановници в Пловдив и уведомява кадиите, че набраните в Румелия бойни сили трябва да се съсредоточат в София, откъдето се очаква да мине кръстоносната армия. Тук според «Газават» Касъм паша уведомява султана за измяната на Турхан бей, който е изпратен с разузнавателна цел, отправя до султана ново предупреждение за многочислеността на приближаващите се към София неприятели. Вероятно султанът преценява слабите изгледи за успех при едно сражение около София. Поради това, по сведения на «Газават», той нарежда да бъде опожарена София и околностите ѝ, за да лиши неприятелите от продоволствие в този етап от пътя им. Сам навлиза към Капулудервент и пристига в Танръ пънаръ̀. [79] Трудно е да се отъждествят тези географски наименования, които са свързани вероятно с най-близките до София по пътя към Одрин възвишения — Ихтиманските.
Победоносните отряди на Янош Хуняди заедно с присъединилите се към тях въоръжени българи минават през Драгоманската клисура и се насочват към София. Кръстоносците вероятно са осведомени за свободолюбивите пориви на българското население в Ссфия, за които още десет години по-рано говори Дьо ла Брокиер. Това им дава без съмнение повод да извършат в града преобразования в интерес на християнското българско население: на мястото на турската власт те поставят за управител на града един владика, изглежда изтъкнат представител на местните поробени жители, [80] и превръщат отново в черква джамията, нар. по-късно «Сиавуш паша», създадена на мястото на средновековната черква «Св. София». [81] Тия известия за отношението на българите към кръстоносците са показателни в друго отношение. Те свидетелствуват за наличността на будни и дейни български среди в градовете, които и в миналото неведнъж са заставали начело на освободителните опити. Показателно е, че «Газават» сочи между ръководните лица при раздвижването на българите в София — свещеници и монаси. Пазители на българската култура и предание, те най-ревностно отстояват народностната принадлежност и оглавяват обществените и духовни изяви на населението
271
в онази мрачна епоха. [82] Тия данни за поведението на българското градско население се потвърждават и от западни източници. В този дух Калимах подчертава:
«Повечето български градове, насочвани от ненавист към мюсюлманското безбожие и същевременно подтиквани от ревност към християнската вяра и поради общността на езика и еднаквия произход [на българите] с поляците, след като биваха прогонвани турските гарнизони, минаваха на страната на краля.» [83]
Подобни сведения съдържа и друг по-късен източник — Бонфиний, вероятно по данните на участници в похода. [84]
Все с проникването на кръстоносците към София трябва да се свържат и известията на «Газават» за раздвижване на българите не само от околностите на София, но и от прилежащите краища (сочи се точно Радомирско). Хронистът отбелязва, че цялото население било обхванато от вълнение. [85] Тамошната рая и войнуци дейно подпомагат кръстоносците, особено много с продоволствие. Тези факти, признати от османски източник, доказват, колко основателна е била увереността на Хуняди,когато в стремежа си да поддържа бойния дух на войниците си, им напомнял нееднократно, че могат да разчитат на дружелюбната подкрепа на българите, сред които ще наберат в помощ нови сили или ще получат продоволствие. Участието на войнуци в тия събития не е изненадващо — то съвпада напълно с предвижданията на дьо ла Брокиер, който още през 1433 г. отбелязва, че немюсюлманските участници във въоръжената сила на османците не са сигурна тяхна опора и винаги могат да се вдигат срещу тях. От друга страна, не бива да се забравя, че именно в средите на войнуците е имало остатъци от старата българска аристокрация, която в не един случай се оказала непримирима към чуждото иго. Вълненията на българското население в София и югозападните райони навярно са били значителни, щом предизвикват по-късно яростните наказателни мерки на османската власт. В опразнената от кръстоносците София османците устройват кървава саморазправа с непокорните. Авторът на «Газават» съобщава, че щом софийският паша, който бил по това време в Радомир, узнал за преобразованията, извършени в София от кръстоносците, се отправил начело на войскови сили към града, когато той бил опразнен от кръстоносците. Те нахлули в черквата «Света София» и подложили на сеч и издевателства намиращите се вътре свещеници, монаси и население. Едни избили, други ослепили и обезглавили самия владика. Пашата изпратил главата му в торба до султана, за да подчертае, че непокорството на населението е потушено. Султанът издал строга заповед да се изловят войнуци и рая, които са подпомагали и доставяли продоволствие на кръстоносците, да бъдат обезглавени, да им бъдат иззети имуществата, а жените и децата им да бъдат заробени. Хронистът разказва, че заповедта била изпълнена и османските военни части се нахвърлили върху населението
272
от «четири страни». Във всяко село избивали мъжкото население, заробвали жени и деца, оплячкосвали храните от хамбарите и отвличали имущества и продоволствие. [86]
Вестта за завземането на София от кръстоносците се разнася с ободряваща сила нашироко из западния свят. Крал Владислав и Чезарини изпращат бърз куриер във Венеция с настоятелно искане флотът незабавно да се изпрати в Проливите, за да попречи да се прехвърлят османските сили от Анадол. [87] В писмото си до жителите на Брашов от 3. XII. 1443 г. сам Янош Хуняди отбелязва, че «по време на бойното настъпление от София към Одрин турците са се изтеглили към морето и че няма вече пречки за окончателната победа.» Военачалникът вярва, че за 6—8 дни и Одрин ще бъде превзет от кръстоносците. Той не пропуска да подчертае, че високият дух на войските му се поддържа и от дружелюбното отношение на българите. [88] Кръстоносният план вече изглежда по-осъществим. След София предстои бързо прехвърляне в Тракия и оттам към Константинопол, дето се очаква византийска и западна помощ по море. В заинтересованите европейски страни дори се понасят слухове, че Владислав и Хуняди са прехвърлили вече планинските проходи. [89] Въздържаната дотогава Венеция променя чувствително поведението си по отношение плана за помощ, защото съзира отдалеч изгодите за себе си в Леванта, когато изгледите за изтласкване на османците стават близко осъществими.
Ето защо след продължителни стълкновения с папата в заседанието си от 15. I. 1444 г. сенатът се обръща към католишкия ръководител с примирителни предложения: изявява отново готовност от венецианското духовенство да се събира десятък, предназначен за съоръжаване на християнския флот. Прави това, защото смята, че при настоящите победи на полския крал не бива да се допускат нови грешки. Въпреки тази отстъпка, в продължителния конфликт с папата и сега сенатът си запазва право да се разпорежда с парите от десятъка, предвижда те да се предават на негово доверено лице. Решава се още да бъде изпратен пратеник при Владислав и Чезарини, който да ги приветствува за победите и да донесе новини. [90]
С тия действия републиката се стреми да не изостане в ожесточеното съперничество на европейските страни по отношение на Балканите. Това съперничество е една от тласъчните сили на кръстоносната коалиция, прикрито зад благовидните призиви за спасение на християнството от мюсюлманската опасност.
Доколко всяка от най-заинтересованите политически сили в Италия се движи от себични планове и намерения за господство върху освободените от османците балкански владения, проличава още по време на «дългия» поход. Тогава немалко венециански управници настояват Венеция да организира самостоятелно флот и да го изпрати незабавно към Изток. При неуспех на кръстоносната
273
армия този флот ще остане в бездействие в Негропонт, за да не навлече гнева на султана, а в случай на успех ще бърза да окупира Галиполи и Скутари. Така Венеция планира да извлече своя дял от кръстоносното вмешателство, [91] докато папата мечтае да разпростре духовната си власт над Молдавия, Влахия, България и Сърбия след освобождението им от турците. [92] В тия амбициозни проекти и папската курия, и Венеция запазват взаимното недоверие и надпреварването не кой по-рано да помогне на кръстоносците, а кой да си създаде по-изгодна позиция в Изтока, в случай че «дългият» поход завърши с победа.
Междувременно войските на Владислав III Ягело и Янош Хуняди напускат София и опожаряват онези места, от които турците биха черпили продоволствие. Така постъпват те и с други градове и крепости, които могат да бъдат опора на неприятелите. По данните на «Газават» кръстоносците се отправят по Ерменйолу (без съмнение по големия път за Константинопол). Изпратеният от османците за разузнаване Узун Каръоглу попада в плен у християнската армия. [93] Но османците не дочакват неподготвени напредващите към Тракия християни. Управляващите среди, предизвестени още преди това и положили грижи да наберат по-голяма бойна сила, пресрещат кръстоносците към Ихтиманските теснини. Един от славянските източници, Константин Яничар изрично подчертава, че християнската войска не успяла да слезе в Пловдивската равнина. [94] Мъчно проходимите планински клисури в Ихтиманските възвишения са преградени, затворени и здраво опазени от османски войскови части. Голямата част от източниците назовават това проходно място с името Златишки дервент, а друга го сочат като «Василица», «Капълъ̀-дербент» т. е. Проход с врати и пр.) [95] Поради това в историческата книжнина съществуват разногласия за местонахождението му. Най-правдоподобната версия за движението на кръстоносната армия допуска, че тя се насочва към Тракия в две колони. [96] Едната — дясната, поема по стария константинополски друм към Ихтиман, а лявата — по пътя през днешните села Лесново, Голяма Раковица, Байлово, Смолско към северния изход на «Златишки проход», т. е. към меридионалния пролом на р. Тополница между селата Петрич и Мухово. Достигнали до югоизточната част на Ихтиманското поле на 8—9. XII. 1443 г., кръстоносците се натъкват тук на голяма преграда. Султанът е разположил лагера си в планината, която се извисява до теснините. Западните, османските и византийските източници са изпълнени с противоречиви данни за хода на битката, разразила се тук и за нейната развръзка. Някои от западните извори говорят за две големи въоръжени сблъсквания около силно укрепените от турците планински теснини. [97] В първото от тях Хуняди разгъва конницата си в равнината, а пехотата разполага като резерв из храсталаците. Внезапната им поява хвърля в смут спахиите и след тричасова битка
274
османската армия е разпръсната. Но пътят през прохода е преграден. Според описанието на Калимах Хуняди прави опит да прехвърли върха с, трансилванските си отряди, за да приближи до турските позиции. По-нататъшното му напредване е възпрепятствувано от непреодолимите планински склонове. При все това каменометните машини, които кръстоносците използуват тук, хвърлят в паника турските защитници. И османските източници говорят за продължителни боеве при проходите. Ожесточена схватка се завързва в зимната привечер. Когато пада нощ, двете армии се разделят. Султанът свиква през нощта военачалниците си, за да ги насърчи за боя на другия ден. Султанските бойци — капъкулу — изявяват бойната си готовност, докато бейовете и бейлербейовете са сдържани. Летописецът не скрива, че в лагера на османците действуват центробежни сили, които в хода на събитията се изявяват още по-открито. На разсъмване отново кипва битката. Но кръстоносците се изтеглят зад колите, защитени от аркебузи и топове. Това е очевидно вагенбургът, който по хусистката бойна тактика заема важно място в боевете. Османският летописец отбелязва, че именно това подвижно укрепление внася смут сред турците. Турхан бей бърза да се изтегли, под предлог че отрядите му ще претърпят големи загуби от вагенбурга. Султанските чауши се впускат между оттеглящите се Турханови войници, за да ги върнат обратно. В това време обаче кръстоносците се оттеглят през София и с. Герман.
Поведението на Турхан бей събужда подозрението на султана и той бърза да го изпрати след оттеглящата се християнска армия. [98]
Най-вероятните очертания на общия маньовър в този пункт се открояват така. Когато главната колона на кръстоносците среща дървото препятствие при Траяновите врата, тя се насочва по пътя на лявата колона, за да обиколи укрепената от турците зона. Минава през пролома на р. Мътивир и после по стария път от Ихтиманското поле за «Златишкия» проход край с. Мухово, към с. Поибрене. Решителната голяма битка става именно при «Златишкия» проход на 12. XII. Докато се развиват тези бойни действия на главната колона между Траяновите врата и «Златишкия» проход, лявата колона изтласква турски бойни части от днешния Смолски проход, за да навлезе в Златишкото поле. Вероятно части от нея се насочват да преследват турците и влизат в ново сражение в полето източно от днешния Пирдоп (т. нар. «Чешко поле»). [99] В писмото си до гражданите на Брашов от 6. I. 1444 г. Янош Хуняди съобщава определено за две големи сражения преди оттеглянето на войските по обратния път. [99a]
Някои османски извори се стремят да представят стълкновенията на кръстоносните бойци и османците около «Златишкия» дервент като поражение за християните, [100] докато западните летописци говорят противното. Истината е, че отстъплението
275
и връщането на сборната християнска войска се дължи не на нейния разгром от окопитилите се вече османски въоръжени сили, а преди всичко на лютата зима и лошото продоволствие, които ѝ пречат да преодолее охраняваните планински проходи и спъват по-нататъшното ѝ бързо настъпление. Ходжа Сеадедин и Коджа Хюсеин дори разказват, че османците пуснали вода, за да заледят пътищата и затруднят придвижването на кръстоносците. Едва тук християнските бойци усещат неблагоприятните последствия от забавената подготовка на похода, която ги заставя да се впуснат през есента по непознатите и несигурни балкански пътища. Сам полско-маджарският крал в писмото си до флорентинската сеньория съобщава, че бил принуден да върне обратно войските си, защото не било възможно да прехвърли планинските теснини
«не само поради високите планини, които бяха вече заети от враговете, но и поради тежката и много сурова зима, а най-сетне и поради липсата на храни и фураж, които немалобройната неприятелска войска изконсумира и опожари.» [101]
Доловили трудностите на изтеглящата се сборна армия, османците се опитват да ѝ нанесат удар по обратния път, като издебнат подходящ момент. По данни на някои от османските хронисти румилийските войскови части командува Турхан бей, а анадолските — анадолският бей Балабан паша. При р. Нишава Турхан бей и Балабан паша свикват съвет и решават да нападнат оттеглящите се неприятели. Но когато анадолската армия влиза в сражение с християните, Турхан бей побягва с отрядите си. Един от ранните османски хронисти — Уруч, а след него и редица други добавят, че този османски военачалник деморализира акънджиите, като понижава боеспособността им с твърдението, че врагът е малоброен и не си струва трудът да се полагат много усилия за разгромяването му. При това, ако този враг бъде премахнат напълно, акънджиите ще станат ненужни, ще изгубят значението си, ще трябва да се върнат към земеделската си работа и да станат раи. [102] Същата версия преповтарят по-късно и други османски летописци от XVI—XVII в. — Ходжа Сеадедин, Коджа Хюсеин, Мюнеджимбаши и др. [103]
Затова османските хронисти — съвременници на тия събития, отправят обвинението: «Ако не бе Турхан, нито един неверник при Излади (т. е. при проходите) не би се върнал оттам.» [104] Халкокондил отива по-далеч. Той твърди, че Турхан е издал османските планове на сръбския деспот. [105]
По-обилни сведения за обратния път на кръстоносната армия от 1443 г. съдържа «Газават». [106] След изтеглянето през София християнските войски заемат отбранителна позиция зад вагенбурга. Под ръководството на Янош Хуняди те още веднъж се сблъскват с османците. Изпратеният да ги преследва Турхан бей уведомява султана, че ако османската армия не се оттегли, ще пострада от противниковия огън. Султанът, отначало резервиран
276
към това, нарежда по-късно войските да се откажат от нападение. Вечерта кръстоносците продължават пътя си и през Пиротския проход влизат в Пиротското поле. Султанът е разгневен — неприятелите се оттеглят безпрепятствено. Той поставя всички бейове и тимариоти под ръководството на Хасан паша и Махмуд бей. По настояване на Турхан бей тази армия навлиза в Пиротския проход и попада на вражеска засада. Всички се впускат да бягат, остава да се защищава само Махмуд бей. Поради липса на сили той е заробен. Когато се връщат дезертиралите румилийски бойци с Турхан бей и анадолските бейове, султанът, разярен, им налага тежки наказания. Някои от тимариотите са лишени от ленни владения.
Това голямо поражение на османците при отстъплението на кръстоносците, станало на 2. I. 1444 г., [107] е засвидетелствувано у повечето западни и византийски източници. [108] За него разказва и сръбският летописец Константин Яничар с нескрит стремеж да изтъкне заслугите на деспот Георги Бранкович. Според неговото описание именно деспотът се сблъсква пръв с голямата армия, която преследва кръстоносците. Той изпраща вест на краля за помощ. Битката е
«била така жестока, пише Яничар, че всички турци са били разбити поголовно, едни от техните най-висши управници убити, а други заловени». [109]
Кръстоносците продължават обратния си път през Сърбия. Мъчително се проточва отстъплението при засилващия се студ. Товарният добитък измира непрестанно — фураж няма, пътуването е съсипващо. За да ускорят завръщането си, кръстоносците изгарят колите си. През Сърбия се придвижва вече нищожен брой от тях. Бойците вървят пешком, измъчват ги несгоди и глад, едвам намират много скъпи провизии — погачата струва цял дукат, тук-там се хранят с жито. [110] Напразно сръбският деспот иска да задържи в Сърбия през зимата тази сборна бойна сила, преуморена и съсипана от студове, недоимък и тежки битки. Той се надява, че оттук по-лесно ще се поднови борбата с османците през идната пролет. Неговите планове не са осъществени така, както ги е мечтал — нито синовете му са върнати от османски плен, нито деспотството му е възстановено. Георги Бранкович знае колко трудно е била събрана кръстоносната армия и се бои, че ако тя се пръсне сега, още по-трудно би се набрала друга за нов поход срещу османската държава. Затова той щедро предлага на краля 100 000 дуката за зимната издръжка на армията в Сърбия. [111] Но за всички е ясно, че е невъзможно да се удържи този поток от люде, устремени към домовете си след изнурителния поход в далечни земи.
Към началото на февруари Буда преживява вълнуващи дни. Отвсякъде се стича народ и изпълня пътища и улици в очакване на християнските бойци, за да ги посрещне като победители над мюсюлманската заплаха. Ликуващото множество съзира стройната
277
фигура на младия крал, който върви пред бойците си бос. Тук е и любимият трансилвански герой Хуняди със сурово мъжествено лице, обвеяно от огъня на много битки. Зад тях, както при триумфалното завръщане на древните владетели, прииждат отрядите им, отрупани с бойна плячка и пленени вражески знамена. Тук са и 4 000 заробени османци с много техни бейове и паши. Пленените знамена тържествено са положени в църквата «Света Мария». Ритуалът е придружен с благодарствени молитви за победата. Все тук по заповед на краля са събрани оръжията на 12 полски и 12 унгарски благородници — военачалници, които по думите на полския историк Длугош трябвало да се пазят като символ на тяхната чистота и награда за героичните им дела. [112]
Така завършва «дългият» поход на обединените европейски сили. Въпреки че големите планове за пълно прогонване на османците от Европа не са осъществени, въпреки понесените от кръстоносците човешки и материални загуби, все пак тази въоръжена акция на европейските сили има важно значение за съдбата на Европейския югоизток и за тогавашния християнски свят. «Дългият» поход доказва пред политическите сили в Европа,, че османската мощ не е непреодолима, когато срещу нея се възправят обединени и добре въоръжени християнски сили. Легендата за смайващото превъзходство на неудържимите акънджии, шеметно действуващите спахии, непоклатимите в боя еничери и други османски бойни части се разсейва.
Оптимистичните предсказания на дипломати и политически деятели от Изтока и Запада, които насърчавали европейския свят към организиране на обединен фронт срещу османския напор, се потвърждават на дело от «дългия» поход. И нещо повече, очакванията на неприятелите на османците са дори надминати. Обединените действия на унгарци, поляци, сърби, чехи и власи още в началния етап на «дългия» поход, донесли тежки поражения за турците, разкриват липсата на сцепление всред османските управляващи среди и техните бойни сили. В течение на бързо развилите се съдбоносни събития през последните месеци на 1443 г. става ясно преди всичко, че османците са слабо подготвени за сериозен отпор. Крепостните гарнизони се оказват ненадеждна защита и скоро са пометени от кръстоносците при съдействието на балканското християнско население. Продължителното и свръхнапрегнато разкъсване на османските бойни сили между Азия и Европа, където султанът и върховното управление им възлагат да смазват без отдих съпротивата на покорените или да овладяват нови територии, води до неминуемо изтощение. Походът от 1443 г. става причина да се изявят неблагоприятните за османците последици от непосилното им раздвояване между Азия и Балканите, предопределено от особеностите на цялостното им историческо развитие. Без азиатските си владения, в които не престават да кипят смутовете на местните емири, османската
278
власт е лишена от онзи терен, на който тя се заражда и укрепва през XIII—XIV в. А настъплението ѝ в Европа е неотменният ѝ естествен път на по-нататъшно разгръщане и експанзия на феодализиращото се османско общество. Следователно, поела този път, османската власт не може да се откаже нито от господството си в Анадол, нито от утвърждаването си на Балканите. Това, разбира се, я претоварва с многобройни и тежки проблеми и преди всичко с затрудненията да оперира свободно с войсковите си сили на два фронта и да ги прехвърля своевременно от единия на другия, докато в Източното Средиземноморие и около Проливите господствуват други сили: Византия, макар и пред гибел, и твърде силните, гъвкави и несигурни в поведението си италиански морски търговски републики.
В събитията от 1443 г. става ясно, че в средите на османското общество действуват центробежни сили. Поведението на Турхан бей, комуто османските източници хвърлят вината за измяната на акънджиите, дезертьорството на анадолските бейове по време на битката в Пиротското поле при завръщането на кръстоносците са указания за дълбоки разногласия сред управляващите среди. Противодействуващите фактори на османската централна власт изхождат предимно от кръговете на висшата османска потомствена аристокрация, закрепила се чрез господството си над просторни и приходоносни феодални владения, необвързани с военнослужебни задължения. Противодействуваща среда в тези събития са и акънджиите, които нееднократно досега са изявявали стремежи, насочени срещу султанската власт с нейното силно централизаторско начало. Отцепническите изяви на тези среди, така ярки и фатални за изхода на някои от въоръжените конфликти по време на «дългия» поход, убеждават централната власт в необходимостта да укрепи и разшири обсега на военноленната система за сметка на мюлковете и вакъфите — опора на центробежните сили и да даде преднина на бойните сили «капъкулу», (еничери и други платени султански части) пред остатъците от старите племенни бойни отряди — акънджии, мюселеми и пр. Това подготвя и почвата за по-късните опити на султан Мехмед II през 70-те години на XV в. да конфискува вакъфски и мюлкови земи, за да увеличи фонда на спахийските земи, да подсили материалната опора на най-надеждната военна сила в периода на завоеванията — спахийското опълчение. [113]
Походът на Владислав III Ягело и Янош Хуняди през 1443 г. възбудил всеобщо вълнение сред поробените народи на Балканите, разкрива готовността на тия народи и особено на българите да се борят за отхвърляне на османското господство и извоюване на свободата. Осъзнал значението на тяхната въоръжена подкрепа, прозорливият трансилвански войвода привлича въоръжените български въстаници, като им поверява и сериозната задача на авангардни части. Масовото стичане на българи и сърби в помощ
279
на кръстоносците, новите стремежи на Византия да събере сетни сили за отстраняване на натежалата над нея смъртна османска заплаха, раздвижването на бунтовните албанци свидетелствуват ясно, че османската сила не е крепка в балканските земи.
Именно тия обстоятелства, които до голяма степен поставят под съмнение бъдещето на османското владичество в Югоизточна Европа, заставят върховната власт да потърси мир със силите, организирали кръстоносната експедиция от 1443 г. Още докато християнските войски отстъпват през Сърбия, Мурад II изпраща пратеничество при полско-унгарския крал за предварителни преговори. [114] Изглежда, че мисията завършва безрезултатно. Втори път султанът прибягва до съдействието на жена си, султанката Мара, дъщеря на деспот Георги Бранкович. Тя изпраща един гръцки монах в Дубровник, откъдето през март той е прехвърлен в Сплит и улеснен да продължи пътя си на кон до Буда. [115] Основните султански предложения засягат Бранкович (връщане на синовете му и загубеното му деспотство). Затова някои учени съзират в този дипломатически подстъп определени съображения на султана — чрез предложения, които са изгодни за един от влиятелните християнски съюзници — деспота, — да подрови единството на коалицията, неотстъпчивостта на съюзниците при преговорите и охотата им за нов поход. Сключването на мир става с всеки изминат ден все по-неотложна необходимост за османците. Запаленият през 1443 г. освободителен огън на Балканите се разгаря все повече. Албания, в която Скендербег е оглавил вече усилията за организиране на противоосманска борба, е обзета от всеобщ кипеж и въодушевление. Тази борба изисква единението на всички съпротивителни сили в страната. Османското владичество тук е засегнало чувствително не само метежните и горди труженици на тази планинска страна, но така също и албанските феодали. Затова взаимните им вражди са забравени пред надеждата за прогонване на чуждите господари. Но сближението на феодалите е подкрепено от всеобщите тежнения на албанското население, което всячески се стреми да участвува в подготовката на предстоящата борба. По почин на Скендербег през пролетта на 1444 г. се свиква събор на албанските феодали в Алесио (Леш). Тук участвува и черногорският господар Стефан Църноевич, а дори и представители на свободните селски общини, изразители на народната воля. Съборът се увенчава с изграждането на съюз — обединение на всички албански сили с обща военна каса и армия. В този съюз всички участвуват със своя влог от материални средства и човешки сили. Участниците се надяват на венецианска подкрепа — не случайно провеждат събора в нейни владения. Но предпазливата република избягва да се обвърже открито, макар че не пренебрегва съюза като средство да упражни натиск върху турците и да изземе от тях няколко албански града.
280
Средствата на съюза създават възможност за организиране на здрава бойна сила. За кратко време се набира многобройна и истински народна армия. «Всеки час расла войската от обикновения народ — разказва летописецът — и след няколко седмици Скендербег имал войска от 12 000 души». Разработват се грижливо проекти за подобряване на албанските крепости. Целта е при бъдещата схватка да се пръснат и омаломощят силите на противника, като се ангажират в упорити битки за овладяването на заздравените крепости. [116]
Византия е също в тревожно напрежение, управляващите кръгове се опитват да разгърнат дипломатическа дейност в подкрепа на по-нататъшната борба за прогонването на османците. През същата тази смутна за Балканите пролет пелопонеският деспот Константин действува с всички сили и успява да включи в морейските си владения Тива и Беотия. [117] Византийският император изпраща нарочни пратеници в Дубровник, които търсят препоръки, за да се явят във Венеция и Унгария все с оглед на нови действия срещу османците. [118] Някои по-късни летописци съобщават за появата на византийските пратеници в Буда, дошли наред с многобройните чужди посланичества да приветствуват крал Владислав за победите му и да го подтикнат към нови враждебни действия срещу затруднената в този момент Турция. [119] От някои легендарни сведения може да се съди за големите надежди, които възлага византийското население в столицата на християнската коалиция. Калимах разказва, че след победата на Владислав и Хуняди в Пиротското поле, за която по-късно се узнава из балканските, земи, византийските жители наблюдават нещо необикновено. При цариградските порти се появява чуден млад конник в бяло. Конят му пръхти радостно и скача. Както се явява, така и изчезва като истинска поличба за радостното събитие. Калимах заключава, че доволството от християнските победи и надеждата за бъдещото избавление карат византийците да смесват «човешкото с божественото». [120]
Все през пролетта на 1444 г. и босненският господар Стефан Томашевич се вдига на борба с османците. Преодолял тежки династически съперничества, отпор на феодалите, излъкатушил в тежката за Босна обстановка, притиснат както винаги от могъщи неприятели, Стефан Томашевич получава подкрепата на унгарския владетел и официално потвърждение от него на кралската си власт. Осланяйки се на тази подкрепа, той се нахвърля върху османците и отвоюва от тях града Сребърник. [121]
Тази тревожна за балканските земи пролет, която подтиква султана да склони за мир с Европа, е изпълнена с напрегната дипломатическа дейност в европейските страни, с разгорещени прения и надпреварвания между привържениците и противниците на нови противоосмански въоръжени действия.
Пред посрещнатия с триумф млад Ягелоновец стоят нелеки
281
за разрешение въпроси и в Унгария, и в Полша. Макар и временно обуздано, непокорството на някои враждебно настроени към Владислав маджарски феодали е не малка заплаха за сигурността на неговата власт. В Полша е също неспокойно — полските управляващи среди са в нестихващи вражди помежду си. Длугош описва конфликта между ратиборския херцог Николай и кардинал Збигнев Олешницки за големи феодални владения. В същото време литовският господар Казимир воюва срещу мазовския господар Болеслав, за да му отнеме Мазовия. [122] Полша се нуждае от вътрешно укрепване и полската аристокрация не одобрява идеята за нова разправа с османците, толкова повече, че над полските земи все още не е надвиснала непосредствена османската опасност. Отношенията с австрийския император Фридрих III са все така неуредени, както са били и преди. Сдържаната враждебност на този владетел към полско-унгарския крал нараства след победите на обединената християнска армия в «дългия» поход. [123] Другите две политически сили, заинтересовани от борбата с османците — Венеция и папската курия, — не насърчават достатъчно с поведението си подготвянето на нови въоръжени действия за пълно отстраняване на османската заплаха от Европа. Венецианският сенат е недоволен от завършека на «дългия» поход и отново възприема обичайната си тактика на въздържаност и изчакване. Венецианските управници отново се ослушват и наблюдават съсредоточено какво отношение ще прояви останалият християнски свят и особено управляващите среди в Унгария, за да определят собствената си политика. За целта предвидливата република даже изпраща свой представител в Буда — Джовани дей Регуардати. Разбира се, републиката на Свети Марко не престава дипломатично да дава вид пред християнска Европа и пред самия крал Владислав, че тя е склонна да подпомогне нова кръстоносна експедиция. Това и самият Регуардати трябва да предаде официално в Буда, като добави, че наред с папата и бургундския принц, и Венеция е готова да даде галери за подготвящия се кръстоносен флот. Но в инструкциите на Регуардати стоят и сега условия, чрез които републиката се застрахова от рискове. Тя ще премине към действие само ако морският поход е съпроводен от кръстоносна акция по суша. [124]
В същия дух е и писмото на венецианския сенат до бургундския принц от 23. III. 1444 г. И нему Венеция оповестява, че е готова да съдействува. От писмото личи нескритото ѝ желание да подчертае, че тя «винаги е защищавала интересите на християнството и ще продължи това тежко задължение». Сенатът се стреми да изтъкне, че изпълнява обещанията си към християнските владетели: четирите галери за Бургундия са готови, десетте папски галери — също, но екипировката на тия папски галери зависи от курията. [125] Тия декларации не отговарят на истинското сдържано, пресметливо поведение на републиката при
282
безкрайно проточилото се набиране на флота. Тя е в непрестанно несъгласие с папата, комуто се въздържа да даде парите от десятъка за съоръжение на галерите от страх, че католишкият ръководител ще ги употреби за други цели. Тия съперничества и разпри, които осуетяват навременното организиране на флота през 1443 г., заплашват да осуетят и сега започнатото дело. При това папската курия проявява явна незагриженост и предизвиква острия протест на Венеция. Републиката подчертава, че папата, вместо да използува парите от десятъка за въоръжение на галерите, урежда с тях свои дела. Венеция хвърля върху него отговорността за затягането на подготовката. Кардинал Кондолмиери — отговорният папски пратеник за флота — трябва да внуши за сетен път на папата, че върховният духовен глава трябва да има пред очи интересите на бъдещата акция, ръководена от крал Владислав и подкрепена от съюзнически флот. Венеция и Бургундия са готови: папата също трябва да се подготви — той разполага със средства за това. [126]
Но ако събитията около подготовката на флота се развиват в необнадеждаващ темп и с немалко задкулисни усложнения, много от европейските владетели обсипват крал Владислав с щедри обещания за подкрепа, като настоятелно го насърчават да продължи борбата с османците. [127]
Явно е, че в такава обстановка част от обстоятелствата налагат на крал Владислав отклоняване от нови военни предприятия поради нерешени вътрешни задачи, други пък подтикват към незабавно действие. За да се изяснят по-нататъшните начинания, крал Владислав нарежда да се свика държавният съвет (диетата). Тук се събират всички прелати, принцове и барони от Унгария. Съвещанието урежда преди всичко конфликта с неприятелите на краля начело с непокорния Гискра.
След това мнозинството от участниците категорично се произнася за подновяване на военните действия срещу османците. Едновременно с това обаче диетата не гласува кредита за предвиждания поход, а оставя краля да се надява на средства, събирани от данъци. Решава се да се въведе данък върху цялото население, а отделни градове да бъдат натоварени с по-значителни суми за нуждите на войната. [128]
Османският летописен разказ «Газават» представя в по-различна светлина съвещанията на унгарската диета и открива някои нови страни, неизяснени от западните извори. По тия данни в диетата сръбският деспот е представен като една от най-дейните личности с влияние върху мнението на краля и на мнозинството. Георги Бранкович рязко укорява всички сановници и особено Янош Хуняди за предшествуващите събития. С редица доводи той се стреми да докаже бойното превъзходство на турците, които, подготвени вече, ще се нахвърлят този път върху съюзниците. От думите на деспота се долавя, че това негово миролюбиво поведение
283
му е навлякло укорите на Янош Хуняди. В тия укори не липсвали намеци за това, че деспотът като султански тъст улеснявал османското напредване в сръбски земи и с това заплахата над Запада нараствала. В светлината на «Газават» кралят и Хуняди заемат противоположно Становище на това съвещание. Те ясно изразяват войнолюбивите си намерения. Кралят набелязва дори конкретен план за действие:
1. Да се положат усилия за привличане на повече съюзници от различни страни, за да се събере по-голяма армия.
2. Да се разузнаят чрез шпиони силите на османците.
3. Янош Хуняди да остане в Белград, а съюзните войски да се впуснат до Одрин и да завладеят цяла Румелия.
След разискванията кралят възприема внушенията на сръбския деспот да изпрати при султана пратеничество, което да уговори условията за мир. [129] Авторът на «Газават» не пропуска да подчертае, че и сръбският деспот държи за преговори само от тактически съображения, за да се дезориентират неприятелите относно действителните намерения на християнската коалиция.
В разказа на «Газават» поведението на сръбския деспот изглежда правдоподобно. По време на съвещанията той вече е познавал изгодните за него турски мирни предложения, изпратени чрез султанката Мара. Поради това той става ревностен привърженик на политика за мирни преговори с Турция, от които очаква благоприятно разрешение на проблемите, засягащи съдбата на страната и участта на пленените му синове. По други източници са познати усилията на сръбския деспот да спечели за тази политика и трансилванския войвода Янош Хуняди. Той дори прибягва в това отношение към голяма материална жертва — подарява му феодалните си имения в Унгария. [130] В светлината на този факт изглежда невероятно твърдението на «Газават», че сръбският владетел неискрено настоява за преговорите от тактически съображения. [131]
Тия данни на османския източник обясняват донякъде противоречивото поведение на полско-унгарския крал, който изпраща свое посланичество при турците за мирни преговори само десетина дни след като сам е дал клетва чрез Чезарини и папата, че ще продължи борбата с турците, [132] и след като Унгарската диета е взела решение да се подготвя нов антиосмански поход. [133] По всяка вероятност тия противоречия трябва да се обяснят с многото и противодействуващи фактори, които упражняват давление върху краля. Несъмнено е обаче, че склонността, която кралят проявява към повеждане на мирни преговори, е само тактически ход. Владетелят иска да провери поведението на европейските държави, но същевременно и да застави султана на изгодни отстъпки под натиска на неблагоприятните за турците международни обстоятелства. Може би този тактически ход е имал и още по-далечна цел — да успокои султана, да приспи
284
бдителността му спрямо западните му неприятели и да насочи вниманието му към азиатските проблеми, където караманският владетел подготвя нова офанзива. По такъв начин кръстоносната коалиция можела да разчита на победа над османците, чийто опит да се устремят към Азия също щял да бъде осуетен от действията на християнския флот в Проливите. [134] Наред с това кралят и ръководните среди не могат безрезервно да се впуснат в нов поход и да пренебрегнат придобивките от първия поход, които биха били утвърдени с мирен договор, поради това че не всички обстоятелства предвещават благоприятен изход: изпращането на флота се бави, полските управляващи среди не са благосклонни, унгарската диета не осигурява държавни средства за начинанието. [135] Тези обстоятелства заставят краля да се насочи към мирни преговори.
Изпращането на християнското посланичество е запазено в тайна — за него не споменават мнозинството от западните и византийски извори. Докато то е на път към Одрин, приготовленията на Запад не спират. Нещо повече, папската курия, стресната от откритите обвинения на венецианския сенат, вече ускорява съоръжаването на галерите и на 4 юни кардинал Кондолмиери оповестява, че осем от тях са готови. Енергично се подготвят и четирите галери на бургундския принц, който изпраща за техен комендант Валеран дьо Ваврен. В Ница бургундците съоръжават три галери и една галеота. Подготовката и ръководството им са поверени на Жофроа дьо Тоази, завърнал се от пътешествието в Изтока. Освен това използваните в това пътешествие кораб и каравела също се поправят във Вилфранш (Прованс — Франция) за участие в експедицията.
Неаполитанският крал Алфонс V отправя още през юни 1444 г. запитване до орлеанския и бургундския принц и до английския крал с какви сили ще участвуват в предстоящия поход. Очевидно европейските съюзници на Владислав не са изоставили идеята за втори поход. [136]
На Балканите е все по-смутно. Изпратената срещу въстаналите албанци 25-хилядна армия под командуването на Али паша е тежко поразена от обединените сили на албанския народ, ръководени от неуморния Скендербег. Страшната битка в Долна Дибра завършва с огромни загуби за османците: 7000 убити и 500 пленени, докато албанците загубват само 1680 души и 2000 са ранени. Вестта за тази бляскава победа на един от поробените на Балканите народи не може да остане без отглас, не може да не смути османските управляващи среди. [137]
В такава обстановка започват през юни преговорите за мир в Одрин. За тях съобщава Кириак от Анкона, изтъкнат хуманист, който години наред обикаля Източното Средиземноморие, убеден привърженик на идеята за кръстоносна коалиция срещу османците и неофициален пратеник на папата. Той е допуснат дори
285
в двора на Мурад II, където се натъква на западното посланичество през юни 1444 г. Неговите сведения, съпоставени с тия на «Газават», разкриват нова страница от историята на този двубой между християнския запад и мюсюлманския изток.
И ето по улиците на Одрин към султанския сарай се запътва изпратената от християните дипломатическа мисия. Седемдесет конника яздят отстрани, за да придадат тържественост на влизането. От страна на краля е натоварен да преговаря Стойка Гизданич, той носи и изрични кралски инструкции, пратеникът Витислав е човек на Янош Хуняди, а Георги Бранкович е представен от двама души — смедеревския митрополит Атанасий Фрашак и Богдан. И тримата ръководители на «дългия» поход имат поотделно свои мисионери, което свидетелствува и за наличността на нееднакви интереси. Сега се завръща и плененият Махмуд Челеби, отрупан с дарове, предназначени за султана. [138] Османският летописец се стреми в своя «Газават» да покаже, че инициативата за мирни преговори изхожда от християните, че те са посрещнати от османските управляващи среди неблагожелателно и високомерно. Той отива толкова далеч в пристрастието си, че приписва на полско-унгарския крал някакво послание, което бил изпратил на султана, за да измоли благоволение и отстъпки за сръбския деспот. В посланието Владислав уж се самобичувал за предишните си действия и настоявал за възстановяване на търговските връзки с османските владения: «И търговците както преди да отиват и да се връщат.»
Териториалните искания (възвръщане на сръбски земи и крепостите Смедерево и Голубац) смущават турските управници. Свиква се специално заседание на дивана за това. Още тук османските сановници искат от посланичеството гаранция за бъдещо споразумение: клетва на християнските владетели от враждебния лагер за спазване на мира. «Газават», който представя османците като диктуваща страна в тия преговори, добавя, че те заплашили с война, ако не се спазва споразумението.
При съпоставянето на тези данни с други източници става ясно, че сключването на мира е изгодно в този момент и за двете страни, а политическите събития подсказват дори, че османската власт се намира в твърде затруднено положение поради насочените срещу нея враждебни действия на подвластните народи в Европа и на караманския емир в Анадол. Характерът на преговорите в Одрин личи ясно от писмото на султана до крал Владислав от 12. VI. 1444 г. и от известията на Кириак Анконски, който наблюдавал събитието. [139] Те са кратки и единственият повод за спор е владението на крепостта Голубац. Турците не искат да изгубят тази ключова дунавска крепост, която им осигурява много стратегически предимства в Сърбия и по отношение на унгарските земи. Турците се задължават да върнат земите на Георги Бранкович и синовете му, при условие че той ще продължи
286
да плаща ежегоден трибут на султана. Влашкият княз Влад също ще остане турски васал и ще плаща на султана трибут; освобождава се от това да се явява лично в двора, а е длъжен да изпрати там заложник. В писмото си до краля султанът заявява, че е ратифицирал Одринския мирен договор под клетва и че изисква кралят да стори същото в Унгария. Той изпраща свое пратеничество в Унгария, начело с Балтаоглу Сюлейман за потвърждаване на договора от страна на краля, Хуняди и Бранкович. В пратеничеството участвува и византиецът Врана. Но докато пратениците на Запада са на път и водят преговорите, в християнските държави продължава трескава подготовка за нов поход срещу турците. В Буда се разработва дори бойният план за този поход. Преценява се, че за християнската конница ще бъде по-леко да се спусне през равна Влахия. Версията, че турците са преградили Дунав при Никопол със свои кораби, налага идеята част от християнския флот да се прехвърли през Черно море към Дунав на помощ. [140] Сам крал Владислав съобщава на флорентинците, че скоро ще се отправи срещу османците, за да ги изгони от Европа. На 24 юни пише на босненския крал, че се е заел с «унищожаване на проклетите турци». На 22 юни папският флот отплава от Венеция заедно с други венециански кораби, а малко по-късно към изток се насочват и корабите на бургундския принц заедно с Ваврен. [141] Венеция полага особени грижи за осъществяване на дунавска флотска експедиция. Истинските подтици на морската република в кръстоносната акция се разкриват ясно още през тия дни на напрегната подготовка. Заради дейното си участие тя иска от съюзниците компенсации. Чезарини ѝ е обещал да получи Галиполи и Солун. [142]
В писмо от 4. VII. 1444 г. венецианските управници се стремят да представят една такава придобивка по-скоро като тегоба «в името на християнството», защото поддържането и защитата на тия крепости изискват средства и усилия. [143]
Венецианският сенат се опасява от съперничеството на Византия, чийто пратеник се е стремял да омаловажи в Буда приноса на Венеция за кръстоносния поход. Сенатът изявява и други териториални претенции — овладяване на албанските градове Авлона, Канина, Янина и Аргирокастро и малките крепости на тракийското крайбрежие Панидос и Марона. Плановете за господство над Авлона и Канина са помрачени от съперничеството на Дубровник, който също се стреми да сложи ръка върху тях. [144]
Намеренията на западните сили за предприемане на нов поход на Изток не ще да са съвсем безизвестни на османските управници. Въпреки Одринския мир тяхната бдителност не е отслабнала. Според едно писмо на Кириак от Анкона, писано до Янош Хуняди малко след Одринския мир, Одрин е обзет от страх и властите нареждат да се укрепят отбранителните кули и крепостните съоръжения. [145]
287
В разгара на повсеместна военна подготовка Владислав Ягело трябва да приеме султанското пратеничество и да потвърди сключения в Одрин мир. Срещата става в Сегед около 25—26 юли. Градът е изпълнен с войски — предохранителна мярка на Чезарини, в случай че се дойде до конфликт при срещата и за въздействие върху османските пратеници. В края на юли договорът е потвърден. Текстът на този договор не е запазен, но всички негови условия са известни от сведенията, които доставя едно кралско писмо до Пиотровския сейм в Полша. [146] Турците се задължават не само да изпълнят онова, за което се споменава в султанското писмо до краля от 12. VI., но и да освободят пленниците, да заплатят 100 000 флорина и да подпомагат с 25 000 войника Владислав във военните му начинания. Унгария поема задължението да не напада султанските владения, а турците — да не минават Дунава.
Сегедският договор, сключен за 10 години, утвърждава съществени придобивки за съюзните християнски сили, макар че чрез него не се постига освобождението на всички балкански страни въпреки големите бойни победи на кръстоносците. Най-съществени са тези придобивки за сръбския деспот, който веднага отива да получи обещаното и на 15 август според сръбските летописи сключва сепаративен мир със султана. [147] При такива обстоятелства не може да се очаква, че сръбският деспот ще подкрепи в близко бъдеще каквато и да било противоосманска акция, след като си е възвърнал деспотството, макар и разорено, и синовете си, макар и завинаги осакатени.
Договорът закрепява и други придобивки за християнския фронт. Преди всичко загубата на Сърбия лишава турците от възможността да нападат непосредствено и без затруднения унгарските земи. С откъсването на Босна от турски сюзеренитет при тия събития османската власт всъщност изгубва господството си над северозападната част от Балканския полуостров.
Сегедският договор е естествен завършек на започналите в Одрин преговори. Напразно някои учени се стремят заради този договор и заради почти незабавното му нарушение да обвинят Владислав III Ягело в двуличие и клетвопрестъпление. Също така напразно пък други полагат усилия да го оневинят с различни доводи. Възможни са противоположни въздействия върху краля на привърженици и противници на мирните преговори. Същественото обаче в случая е, че Сегедският договор, потвърждение на Одринския, не е сключен от Владислав с намерение за трайното му спазване. Той е само част от тактиката на християнската коалиция, която отлага, но не се отказва от действия за прогонване на османците от Европа.
Едвам приключила срещата в Сегед, в Унгария пристига известие, че кардинал Кондолмиери е заминал с папските и венецианските кораби към Галиполи, а корабите на бургундския
288
принц са пред заминаване. Това известие насърчава всички среди, които дотогава са били убедени и дейни привърженици на плановете за организиране на нов кръстоносен поход. Тия среди именно начело с кардинал Чезарини засилват давлението си върху краля, за да го насочат към нов поход срещу османците. [148]
Обстановката в балканските земи е обнадеждваща. Албания, предвождана от Скендербег, отстоява смело свободата си. Силите на османската власт са насочени отново към Азия, където караманският емир пак се е вдигнал срещу султана. Още след Одринския мир Мурад II се отправя с войските си в Азия. Тия нови вълнения в Карамания не са без връзка с опитите на балканските владетели да организират фронт в подкрепа на очакваната нова кръстоносна акция. «Газават» подробно разказва за византийско-караманските връзки преди похода на Мурад II в Азия. Византийският император изпраща при Ибрахим бей нарочен пратеник — един свой монах. Пратеникът връчва императорско писмо с предложения. Тук се набляга върху добрите взаимни отношения, предпоставка за съюзни действия срещу омаломощената османска държава. Императорът предупреждава Ибрахим бей, че ако той не вземе участие в борбата срещу османците, не ще има основание за никакви териториални претенции. Той не бива да се страхува, че ще остане сам в тази борба, защото ще се действува от всички посоки — Янош Хуняди и кралят, от една страна, сам византийският император, от друга. В стратегическия план на византийския император се предвижда и намесата на приютения в неговия двор претендент за османския престол — лъжесултана Дюзме (Орхан Челеби). Извън това прехвърлянето на османците през Проливите ще бъде осуетено от западен флот. Тия проекти и предложения на византийския император подтикват Ибрахим бей към враждебни действия, въпреки че неговите сановници се обявяват рязко срещу това. Те го увещават, че императорът действува в името на своите интереси, а не от загриженост за Карамания. Авторът на «Газават» неведнъж се стреми да представи много от събитията през 1443—1444 г. като резултат от вмешателството и подстрекателствата на византийския император. Колкото и тази тенденция да е налице в разказа му за византийско-караманските отношения, несъмнено е, че са правени някакви усилия за съюз срещу общия неприятел — османците, толкова повече, че такива усилия на караманския владетел са познати и през 1443 г. Византийският император, който очаква с последна надежда помощта на западните сили, узнал без съмнение за одринските преговори, на 30. VII. 1444 г. отправя писмо до крал Владислав, в което го приканва към действия и му обещава безрезервната си помощ. Съветва го да не се доверява на турците поради вероломството им. Моментът е благоприятен, тъй като султанът е зает в Азия
289
и не можел да разчита на своите люде — те не били верни, докато крал Владислав има предани съюзници. [149]
«Газават» прибавя към сведенията на. западните източници още подробности за това писмо, разисквано в съвещанието на унгарските висши сановници. Писмото започвало с упреци за това, че кръстоносната армия не е нанесла докрай удар на османците, а се върнала назад. Византийският император изтъква, че западните владетели не са съумели да оценят значението на благоприятния момент — османците били разнебитени и бягали в Анадол. Сам императорът изчаквал, за да ги доразбие. Новият конфликт с караманския владетел е затруднил още повече положението на османската власт. Към западните сили е отправен настоятелен призив да нападнат едновременно с византийския император. «Да бием и разрушаваме, да вземем градовете, на джамиите им камбани да окачим!» — настоява императорът. Той дори заплашва, че ако западните сили не се отзоват на този апел, той ще настоява пред папата, за да бъдат те отлъчени от черквата. Колкото и сведенията на «Газават» за императорското писмо да са проникнати от тенденцията Византия да бъде представена като главен подбудител в тия събития, несъмнено е, че императорът настоява за нов поход с обещания за подкрепа, която той ще окаже на съюзниците. И «Газават», и западните хронисти твърдят, че това императорско писмо изиграва решителна роля, за да насочи полско-унгарския крал към нов поход въпреки Сегедския договор. Това твърдение обаче е отхвърлено от изследователите като неправдоподобно. [150] Същественото в случая е дипломатическата подготовка, която византийският император разгръща, за да съдействува за организирането на нова кръстоносна експедиция. Според данните на «Газават» той се стреми да създаде и вътрешни безредици в османските владения, за да ангажира в тях силите и вниманието на султана. Той разпалва династически междуособици, като подтиква към действие султанския претендент Орхан Челеби, назован в летописния разказ Дюзме, (т. е. Лъжливият — лъжепрестолонаследник), задържан в Константинопол. По думите на летописеца византийският император смята, че ако самозванецът спечели, ще бъде негово послушно оръдие. Дюзме се установява в Енджугез — селище в Източна Тракия, — за да привлече населението на своя. страна. Авторът на «Газават» подчертава, че претендентът не получил никаква подкрепа и бил заставен да се приюти в Делиорман, за което е съобщено в Одрин на османските управници и султана. Идва вест, че Дюзме е завзел североизточните български земи. Изпратен бил човек да съобщи на Мурад II в Анадол. А престолонаследникът, бъдещият Мехмед II, изпраща Шехабедин паша с част от румилийската армия срещу самозванеца. Интересни са подробностите, които разкриват отношението на покореното българско население към султанския претендент.
290
Местните жители предупреждават Дюзме, че пътищата към Константинопол са завардени от султански хора. Съветват го да се върне при византийския император и да разкаже за положението им, за да «вземе мерки и да ни избави от този турчин. Иначе нямаме вече сили!» През една нощ Дюзме успява да избяга в Константинопол. Напразно го преследват османските войски. Тези свидетелства подсказват отново, че сред българите съществуват освободителни тежнения и те насочват надеждите си както по време на междуособиците към мюсюлманския метежник, търсейки изход в тежката си съдба.
Вълнения кипят и в султанската престолнина — в Одрин. Едва заминал султанът за Карамания, тук се появява някакъв мюсюлмански сектант, дошъл от Персия, който влияе с проповедите си не само на местното мюсюлманско население, но и на маловръстния Мехмед II. Някои учени допускат, че това е един от нередките мюсюлмански мисионери, които издигат идеята за сближение между мюсюлманството и християнството. В такава напрегната обстановка, когато османското господство в Европа е минирано, подобни идеи подхвърлят спасителен изход за обърканите властници. Те изразяват по-скоро въжделенията на народните маси за преодоляване на религиозния фанатизъм и единение с християнското население, близко по участ при условията на османския феодален порядък. Управляващите среди в Одрин унищожават еретичния проповедник — те се боят от подобни идеи, които биха обединили ненавистта на християнската и мюсюлманската рая срещу феодалното господство. Но с това смутовете в Одрин не свършват. Бунтуват се и недоволните от заплатите си еничери, които подпалват града. Смут, жертви, съсипии, дворцови интриги и тревога — такава е обстановката в Одрин през септември 1444 г. [151]
151
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА V
1. N. Iorga. Notes et extraits, III, р. 105—106, II. р. 21, п. 2.
2-3. Oscar Halecki. The Crusade of Varna. A Discussiom of Controversial Problems, р. 1—15, ср. прилож. 3, 4, 7.
4. Fr. Pali. Ciriaco d'Ancona e la Crociata contro i Turchi, p. 7 сл.
5. Teleki, X, p. 351: In qua re et antiqua gentis hungarice gloria famaque redita est. . .
6. Joannis Dlugosii. . . Historiae Polonicae libri XII, IV, p. 681.
7. J. Радонић. Пос. съч., с. 98 сл., ср. особено с. 108—109. За Дубровник ср. Б. Крeкић. Учешће Дубровника у ратовима против турака 1443 и 1444 г. — Зборник радова САН. XXXVI. Византолошки институт САН, кн. 2, 1953, с. 145—158. Вж. и И. Божић. Дубровник и Турска у XIV и XV веку. Београд, 1955, с. 77 сл.
8. N. Iorga. Op. cit., II, р. 385.
9. N. Iorga. Op. cit., II, р. 385; Ср. J. Радонић. Пос. съч., с. 110: de prosperitatibus Turchorum et exhortando Sanctitatem Suam ad deffensam christianismi.
10. G. Sphranzes. Memorii 1401—1477. In anexa Pseudo-Phranzes i Macarie Melissenos Cronica 1258—1481., р. 64—67, ср. р. 335—339.
11. N. Iorga. Op. cit., III, р. 83; F. Thiriet, III, No. 2568.
12. G. Finot. Op. cit., р. 6;
N. Iorga. Op. cit., II, р. 20;
С. Marinesсо. Philippe le Bon..., р. 156—157.
13. L. Chalcocondylas. Op. cit., 30518 — 306; J. Pадонић. Op. cit., с. 117.
14. J. Pадoнић. Пос. съч., с. 118.
15. Цит. по J. Pадонић. Пос. съч., с. 118, бел 1: Veneti quoque Florentini, Jenuenses et Bononienses novam inter se confederationem fecerunt.
16. N. Iorga. Op. cit., II, p. 392—393.
17-20. F. Thiriet. Op. cit., III, No. No. 2588, 2591, 2592.
21. N. Iorga. Op. cit., II, p. 390.
22. F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2597.
23. O. Raynaldus, Op. cit., IX, р. 412—416, No. 13—19;
За папската курия и османската опасност
M. Рetrocchi. La politia della Santa Sede di fronte all'invasione ottomana (1444—1718). Napoli, 1955.
24. J. Pадонић. Пос. съч., с. 154.
25. Пак там, с. 129; ср. Сп. Палаузов. Пос. съч., с. 376 сл.
26. Dlugоsius, р. 685. Philippi Callimachi Historie de rege Vladislao. . ., р. 132.
27. J. Pадонић. Пос. съч., с. 126—127.
28. Dlugosius, р. 686; Ph. Callimachus. Op. cit., р. 134.
29. J. Dąbrowski. Op. cit.;
Th. Tuleja. Op. cit., р.. 260—261;
D. Caccamo. Op. cit., р. 49—50.
30. N. Iorga. Op. cit., II, р. 394.
31. N. Iorga. Op. cit., III, р. 121.
32-33. J. Pадонић Пос. съч., с. 129—138.
34. Ј. Радонић. Пос. съч., с. 136.
35. Mацурeк. Пос. съч., с. 147.
36. N. Iorga. Op. cit., III, р. 125—126
37-38. Ј. Pадонић. Пос. съч., с. 152—153.
39. F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2608.
40. N. Iorga. t Op. cit., III, p. 134—135.
41. J. Радонић. Пос. съч., с. 157—158.
42. N. Iorga. Op. cit., III, p. 138—139; cp. F. Thiriet. Oр. cit., III, No. 2618.
292
43. Радонић. Пос. съч., с. 154.
44. N. Iorga. Op. cit., III, р. 131, 134, 141; Fr. Pall, Les condizíoni. . ., p. 448.
45. J. Pадонић. Пос. съч., с. 154—155.
46. N. Iorga. Op. cit., II, р. 395, n. 5; J. Радонић. Пос. съч., с. 156.
47. Ј. Радонић. Пос. съч., с. 151, бел. 1.
48. N. Iorga. Op. cit., III, р. 122—123;
F. Thiriett. Op. cit., III № 2603.
За преговорите на византийския император със западните сили споменава и един от неотдавна откритите османски извори «Сказание за верските победи на Мурад II» («Газават»); Н. Inalcik — M. Oğuz. Yeni bulunmuş bir Gazavat-i sultan Murad. AÜDTCFD, VII/2, Ankara, 1949, р. 481—495.
49. D. Caccamo. Op. cit., р. 58—59.
50. N. Iorga. Histoiredes Roumains et de la romanité orientale. IV, р. 83 сл.
За участието на румъните ср.
Т. G. Bulat. Contribuţia romaneasca la opera de cruciata lui Joan Hunyadi. RI, XII, 1926;
I. Minea. Principatele Române şi politica orientală a imparatorului Sigismund. Note istoricke. Bucureşti, 1919, p. 142, 145—146.
51. F. Giese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 120;
Neşri tarihi, II, р. 645.
Босненският летописец Енвери говори за съюз между «сръбския крал, Караманоглу и унгарския крал» (Ср. Enveri-Kadič. Tarih-i diyar-i Bosna, Сараево, Гази-Хюсревбеева библиотека, с. 117).
52. За османско-караманската борба през 1443 г. ср.
I. Н. Uzunçarşili. Osmanlı tarihi, I, 2 baskı. Ankara, 1961, p. 424;
H. Inalcik. Fatih devri üzerinde teţkikler ve vesikalar. Ankara, 1954, p. 56.
53. I. H. Uzunçarşili. Op. cit., р. 424; F. Giese. Die altosmanische anonymen Chroniken, II, р. 91.
54. Dlugоsius. Op. cit., р. 687; И. Мацурек. Пос. съч., с. 147.
55. А. Нuber. Die Kriege zwischen Ungarn. . ., р. 177—178.
56. И. Мацурек. Пос. съч., с. 147; Л. Элeкeш. Пос. съч., с. 45.
57. А. Нuber. Op. cit., р. 178.
58. N. Iorga. Notes et extraits, III, р. 109.
59. К. Jireček. Válečníci češti XV století. Časopis českeho musea, 1859, p. 157; Cp. A. Huber. Op. cit., p. 198.
60. Сп. Палаузов. Пос. съч., с. 401—402.
61. За тия събития ср.
Dlugоsius. Op. cit., р. 678;
Bonfinius. Op. cit., р. 448;
А. Нuber. Op. cit., р. 179—187;
F. Giese. Op. cit., II,р. 90—91;
Uruç, р. 53—54;
Ph. Callimachus, р. 134—138.
62. Н. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., р. 487—489.
63. O. Raynaldus. Annales ecclesiastici, IX, 416.
64. Fontes rerum Austriacarum. II Abt. Diplomataria et Acta, 61, № 117.
65. J. Радонић. Пос. съч., с. 161—163.
66. E. Hurmuzaki. Documente privitoare la istoria Românilor, v. I, Bucureşti, p. 687.
67. Българско народно творчество, 3. Исторически песни. Отбрал и редактирал Хр. Вакарелски, София, 1961 г.
68. Н. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., р. 477;
Ср. по-подробно пълното издание на източника, обнародвано от същите автори под заглавие:
Gazavât-i Sultân Murâd ve Mehemmed hân. Izladi ve Varna Savaşlari (1443—1444) üzerinde Anonim Gazavâtnâme. Ankara, 1978, p. 16—17;
вж. H. Иnalcık. Fatih devri, p. 20—21.
69. H. Inalcik —M. Oğuz. Op. cit., p. 16—17.
70. N. Iorga. Notes et extraits, III, р. 109—110.
71. Fontes rerum Austriacarum, II, Abt., 61, № 117.
72. H. Д. Смирнова, И. Г. Сeнкeвич. Освободительная борьба албанского народа против турецких поработителей в XV веке. — Вопросы истории, 12, 1953, с. 86—89.
293
73. N. Iorga. Notes et extraits, III, p. 109.
74. M. Barletius. Historia de vita et gestis Scanderbegi, Epirotarum principis Roma. (1508—1510), p. 39.
75-76. N. Iorga. Notes et extraits, III, р. 145, 110—111.
77. G. Sphranzes. Op. cit., р. 66—67; 338—339.
78. A. Huber. Op. cit., р. 188; H. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., p. 9—10.
79-80. H. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., р. 15, 17.
81. Б. Цветкова. Материали за селищата и строителството в българските аеми през XV—XVI в., с. 138.
82. Н. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., р. 488.
83. Ph. Callimachus. Op. cit., р. 138.
84. А. Bonifinius. Op. cit., р. 449.
85. H. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., р. 17.
86. Пак там.
87. J. Радонић. Пос. съч., с. 165.
88. Е. Hurmuzaki. Op. cit., XV/1, р. 29.
89. Fontes rerum Austriacarum, II Abt., 61, № 117.
90. F. Thiriet. Op. cit., III, № 2624.
91. J. Радонић. Пос. съч., с. 167—169.
92. A. Theiner. Vetera monumenta historka Hungariam sacram illustrantia. Romae, 1860, II, p. 228—230.
93. H. Inalcik — M. Oğuz, съкр. версия на «Gazavat», р. 488.
94. Константин Михайлович из Островице. Споменик, CVII, с. 25.
95. L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 3086; Н. Inalcik — М. Oğuz, Op. cit., р. 488.
96. Ст. Нeдeв. За похода на полско-унгарския крал Владислав III Ягело през 1443 г. — Военно-исторически сборник, 1972, с. 120 сл.
97. A. Huber. Op. cit., р. 190—193;
Dlugоsius. Op. cit., p. 688;
А. Вonfinius. Op. cit., p. 449—450;
Ph. Calliimachus. Op. cit., p. 140—146.
98. H. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., p. 488.
99. Ст. Heдeв. Пос. съч., с. 1, 30; За Златишката битка ср. и Хр. Коларов. Къде през 1443 г. e проведена Златишката битка? — Трудове на ВТУКМ, ф-т история, IX, 2, 1971—72, с. 27—39.
99a. E. Hurmuzaki. Op. cit., XV/1, № 49, p. 30—31.
100. F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 90.
101. Ср. напр. HБKM—OpO, Op/546, л. 2356;
N. Iorga, Notes et extraits, II, p. 404.
102. F. Giese. Op. cit., II, р. 90; Н. Inalcik — M. Oğuz. Op. cit., р. 488.
103. H. Seadeddin. Tac-üt-tevarih, ръкопис на Ориенталския отдел при НБКМ Ор/546; Op/2560, л. 237аб;
Xюсeйн. Беда'и 'ул-века' и (Удивительные события)! Изд. текста, введение и общая редакция А. С. Тверитиновой. Аннотированное оглавление и указатели Ю. А. Петросяна, ч. I—II. Москва, 1961;
Münecimbaşi. Saha'if-ül Ahbar, III, Istanbul, 1285.
104. F. Giese. Op. cit., II, p. 90.
105. L. Сhalcocondylas. Op. cit., р. 315—316.
106. Н. Inalcik — M. Оğuz. Op. cit., р. 488—489.
107. За датите ср. L. Kupelwieser. Op. cit., р. 77, п. 31; Fr. Babinger. Von Amurath zu Amurath, p. 229—231.
108. А. Huber. Op. cit., p. 194—196; L. Chalcocondylas. Op. cit., р. 31420—3156;
А. Вonfinius. Op. cit., р. 451.
109. Споменик, CVII, с. 25.
110. Ph. Callimachus. Op. cit., р. 150; К. Jireček in: Časopis českého muzea, 1859, с. 157 сл. — описанието на бохемския боец.
111-112. Dlugosius. Op. cit., р. 689—690; Ph. Callimachus, Op. cit., p. 152.
294
113. В. Cvetkova. Sur certaines réformes du régime foncier du temps de Mehmet II, p. 104—120.
114. F. Pall. Un moment décisif de l'histoire du Sud-Est européen: la croisade de Varna (1444). — Balcania, VII, 1. Bucarest, 1944, p. 106—107.
115. N. Iorga. Notes et extraits, II, p. 401. Според Халкокондил Бранкович пръв се заема с провеждането на мирни преговори, защото се бои, те унгарците не ще му помогнат да върне земята си. (L. Сhalcocondylas. Op. cit., р. 3169-16).
116. Н. Д. Смирнова, И. Г. Сeнкeвич. Пос. съч., с. 88;
А. Буда. Пос. съч., с. 78—79;
М. Barletius. Op. cit., р. 39.
117. L. Сhalcocondylas. Op. cit., p. 31817—3195; D. Zakythinos, Le despotat grec de Morée, I, p. 230.
118. N. Iorga. Op. cit., II, p. 402.
119. J. Радонић. Пос. съч., с. 177.
120. Ph. Callimachus. Op. cit., р. 154; Ср. F. Вabinger. Маоmetto II Conquistatore, р. 57—59.
121. К. Јирeчeк. Пос. съч., с. 148—149; J. Радонић. Пос. съч., с. 179—181.
122. Dlugosius. Op. cit., р. 692—693.
123. J. Радонић. Пос. съч., с. 163.
124. Ј. Радонић. Пос. съч., с. 173—174; F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2634, 2645; N. Iorga. Op. cit., III, р. 167—168.
125. N. Iorga. Op. cit., III, р. 162—163; F. Thiriet. Op. cit., No. 2639.
126. N. Iorga. Op. cit., III, p. 169—170; F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2647.
127. Dlugosius. Op. cit., p. 697.
128. J. Радонић. Пос. съч., С. 184; Dlugosius. Op. cit., р. 679.
129. Текстът на тази част от «Газават» e издаден за път пръв от проф. X. Иналджик в книгата му «Fatih devri üzerinde tetkikler ve vesikalar», p. 189—202.
130. J. Радонић. Пос. съч., с. 202—204.
131. Н. Inalcik. Fatih devri. . ., р. 13—14.
132. Ср. F. Pall. Ciriaco d'Ancona e la crociata contro i Turchi. — Bulletin de la section historique de l'Académie Roumaine, XX, Valenii de Munte, 1937, р. 60.
133. J. Dąbrowski. L'année 1444. Bulletin International de l'Academie Polonaise des sciences et des lettres, classe de philologie — classe d'histoire et de philosophie, No. 6, Cracovie, 1952, p. 41—42.
134. F. Pall. Un moment décisif. . ., р. 109.
135. J. Dąbrowski. Op. cit., p. 42—43.
136. F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2648; C. Marinesco. Philippe le Bon. . , р. 157—158.
137. H. Д. Смирнова, И. Г. Сeнкeвич. Пос. съч., с. 88—89; А. Буда. Пос. съч., с. 80.
138. F. Pall. Ciriaco d'Ancona. . ., р. 21—25;
F. Babinger. Maometto II Conquistatore. . ., p. 62—64;
О. Halecki. The Crusade of Varna. . ., р. 16 сл.;
Н. Inalcik. Fatih devri. . ., р. 17 сл.
139. Соdex epistolaris saeculi decimi quinti collectus opera An. Lewicki. I, 1, Krakow, 1891, No. 125; О. Halecki. Op. cit., , приложение 5.
140. N. Iorga. Op. cit., II, р. 404—405;
J. Радонић. Пос. съч., с. 193;
N. Iorga. Op. cit., III, р. 107;
F. Pall. Ciriaco d'Ancona. . ., p . 31.
141. N. Iorga. Op. cit., III, p. 176—179; J. Радонић. Пос. съч., С. 192—193.
Понеже корабите, командувани от Тоази, са подготвени по-рано, той без да чака Ваврен, по внушение на бургундския принц се насочва с част от флота на изток, за да подпомогне родоските рицари срещу египетския султан. След като с тяхно съдействие отблъскват мамелюците, бургундските кръстоносци на Тоази се отправят към Проливите и се съединяват с флота на Ваврен. N. Iorga. Les aventures «Sarrazines». . ., р. 6.
142. J. Радонић. Пос. съч., с. 195—198.
295
143. N. Iorga. Op. cit., III, p. 175; F. Thiriet, Op. cit., No. 2656.
144. J. Радонић. Пос. съч., с. 195—198.
145. О. Halecki. Op. cit., No. 8, р. 24.
146. Cod. ер., I, 1. No. 125;
J. Радонић. Пос. съч., с. 208;
Dlugosius. Op. cit., р. 702—703;
Ph. Callimachus. Op. cit., р. 166— 168;
F. Pall. Autour de la croisade de Varna: la question de la paix de Szeged et de sa rupture (1444). — Bulletin de la section historique de l'Acad. Bucarest, 1941;
D. Angyal. Le traité de paix de Szeged avec les Turcs (1444). — Revue de Hongrie, 1911. Budapest—Paris, p. 233—268, 374—392;
Frankl. Der Friede von Szegedin und die Geschichte seines Bruches. Leipzig, 1904.
147. K. Jиpeчeк. Пос. съч., II, с. 149—150. За сепаративни преговори и споразумение на Георги Бранкович говорят и западните, а и османските източници. Но докато Длугош и др. определено твърдят, че деспотът сключва такъв мир, «Газават» пояснява, че той преговарял отделно с Балтаоглу в Сегед, за да получи гаранция относно възвръщането на крепостта Смедерево. Османският пратеник обаче отклонил това. Той искал договорът да се потвърди и от тримата ръководители на кръстоносната експедиция. О. Халецки (op. cit., р. 30—35) смята, че Владислав III Ягело не e подписал никакъв договор в Сегед, а че e бил установен само сепаративен мир между султана и Г. Бранкович. Това мнение подкрепи и Франц Бабингер (Von Amurath zu Amurath. Oriens, III, 1950, p. 241).
148. N. Iorga. Op. cit., III, p. 176;
J. Радонић. Пос. съч., с. 210—211;
А. Воnfinius. Op. cit., p. 457—458;
Ph. Callimachus. Op. cit., p. 172—182.
149. Dlugosius. Op. cit., p. 704 сл.
150. J. Радонић. Пос. съч., с. 210, бел. 4; О. Halecki. Op. cit., р. 29—30.
151. Fr. Babinger. Von Amurath zu Amurath, p. 244-251;
Fr. Babinger. Maometto il Conquistatore, p. 69—72;
N. Iorga. Op. cit., III, p. 233, n. 1.