Глава VI
ПАМЕТНА БИТКА НА НАРОДИТЕ
- Подготовка на втория поход на Владислав III Ягело и Янош Хуняди (297)
- На път през българските земи (299)
- Паметна битка на народите (306)
- Заключителни думи (320)
ПОДГОТОВКА ЗА ВТОРИЯ ПОХОД НА ВЛАДИСЛАВ III ЯГЕЛО И ЯНОШ ХУНЯДИ
Вестите за обнадеждаващото раздвижване на Балканите и за отплаването на християнския флот насърчават ония сили в Унгария, които влияят на колебаещия се крал Владислав да продължи борбата с османците. Изглежда, че в този дух решително въздействие върху него оказва заплахата от анатема на папата, който не потвърждава Сегедския мир. Амбициозният папски легат Чезарини неуморно внушава на младия крал неотменните му задължения към християнството. [1] Всред тия внушения и насърчения не малко място заемат уверенията, че кръстоносците ще бъдат улеснени и подпомогнати от балканските страни — България, Албания, Византия. В този смисъл кардинал Чезарини бил получил обещания от «владетелите», а също така и от жителите на споменатите царства. [2] Убеждението, че балканските народи ще подкрепят християнския съюз, е всеобщо — това е изразил и венецианецът Коко в писмо до Чезарини от март—април 1444 г. Там изрично се изтъква, че османските поданици ще се разбунтуват против тези «скити за народите от вътрешността (на Европа — б, м.) и още останали чудовища на човешкия род». Под влияние на тия обстоятелства Владислав III обявява на 4 август, че ще предприеме нов поход срещу османците. [3]
Тия люшкания между решенията за война или за мир, които обхващат шест продължителни месеца, се оказват фатални за по-нататъшната съдба на християнската коалиция. Западните съюзници, заплетени във вътрешни ежби, взаимни недоразумения и себични сметки, пропускат благоприятни обстоятелства. А след окончателното решение за въоръжени действия изтичат още месеци, докато се подготви нова кръстоносна армия. Тази загуба на време улеснява османците да се справят с тежките си затруднения в Анадол и да освободят оттук сили за борба в европейските си владения. «Газават» съобщава, че Мурадовите войски в Анадол
297
внесли смут всред управляващите в Карамания. Сам емирът Ибрахим бей се явява да моли милост от султана. Мирът е възстановен, а завладените територии — върнати пак на караманския господар.
Докато поеме отново тежкия боен път към Балканите, Владислав III Ягело трябва да се справи с немалко трудности. Преди всичко той се стреми да уреди отношенията си с полските управляващи среди, които, погълнати от свои вътрешни проблеми, не са склонни да подкрепят намеренията на младия крал. В писмо от 22. VIII полският сейм изразява на краля решителното си несъгласие да предприеме той новия си поход срещу турците. [4]
За да пречупи неблагоразположението на полските ръководни кръгове към бъдещия поход, крал Владислав ги уверява, че е принуден да действува така, защото турците не желаят да изпълнят договорните условия. [5] Този дипломатически ход не дава резултат— незначителен брой от полските аристократи подкрепят краля в новия поход. Малко преди да тръгне той, в Полша са набрани само 2 000 наемни бойци. Изпратен е да ги доведе един кралски придворен — поляк. Поради лоша организация те обаче пристигат след края на самия поход. [6] Бавно се набира войска и от останалите области. Това безпокои и краля, и Чезарини поради опасението, че закъсняването на армията може да причини оттеглянето на християнския флот от Проливите и осуетяване на едновременни действия по суша и по море. Затова са изпратени специални предупреждения флотът да чака в Проливите, за да попречи на османското прехвърляне от Азия в Европа. [7] Тия опасения не са лишени от основания, тъй като на ръководителите на похода е известна предпазливостта на Венеция, а и нееднократно поставяните от нея условия, че ще предприеме действия, ако види, че по суша са подети сериозни противотурски мерки. Нещо повече, в навечерието на самия поход, докато още не е ясно какъв ход ще получат събитията, венецианският сенат изпраща нарочни инструкции на флотския комендант Лоредано. На морската република е известно за някои мирни унгаро-турски преговори (очевидно се касае до одринско-сегедските преговори). В случай на мир Венеция не бива да влиза в конфликт с турците. На Лоредано се нарежда да се изпрати пратеник до султана, който да му обясни, че християнският флот е организиран не от републиката, а от папата. Ако вече е сключен мир с краля, Лоредано да се върне с корабите във Венеция и да се помири с турците.
Организирането на похода в Унгария е затруднено и от това, че късният и неблагоприятен сезон не насърчава много желаещи да вземат участие в него. Източниците отбелязват, че кралят тръгва с по-малобройни бойни сили, отколкото в предишния поход. [8] Колкото до Хуняди, чието поведение по време на събитията между двата похода е представено съвсем противоречиво в източниците, някои по-късни исторически свидетелства твърдят,
298
че бил привлечен за участие в новата експедиция с обещание да получи след това България като свое владение. Подобни планове за териториалната подялба на османските владения между участниците в западната коалиция не са изключени, като се знаят вековните териториални претенции на средноевропейските владетели към балканските земи. Наистина по сведенията на Бофиний на сегедските преговори крал Владислав настоявал отвоюваните от османците земи да бъдат върнати на законните им владетели. [9] Това известие, разбира се, не изключва другото, особено като се знае по документи на венецианския сенат как италианските морски съюзници изявяват още в навечерието на втория поход териториалните си искания в Източното Средиземноморие.
Набраната отново кръстоносна армия от около 16 000 конници и 2 000 бойни коли (унгарци, поляци, чехи и трансилванци) трябвало да следва по-рано набелязания план за придвижване. [10] Вместо да поеме по най-краткия път от Белград за Константинопол, предвидено е тя да се спусне край Дунава и през източнобългарските земи покрай Черно море да се насочи към Проливите за съвместни действия с обединения християнски флот от западни и византийски кораби. При това очаква се и военната помощ на византийския император. Това решение е взето по редица важни съображения. Преди всичко балканските пътища са мъчнопроходими за една важна част от християнските сили — хусистките бойни коли. Освен това поведението на сръбския деспот Георги Бранкович налага известна предпазливост и заобикаляне на неговите владения. Одринско-Сегедският мир е удовлетворил най-вече ония негови стремежи, които го бяха направили толкова деен участник в похода от 1443 г. Възвърнал земите и синовете си, деспотът предпочита да се въздържи от нови борби с османците от страх да не загуби придобитото. Както и да се е постарал да оправдае твърде себичното му поведение, сръбският летописец Константин Михайлович от Островица, [11] каквито и доводи да изтъкват съвременните изследвачи за обяснение на това поведение, [12] несъмнено е, че Бранкович е неразположен към новия поход, инертен при военните приготовления. Без съмнение той постъпва така, притиснат до известна степен от обстоятелствата, които изправят пред него тежка алтернатива: или да влее силите си в обединената армия и с това да излезе открито срещу султана, или да се отклони от това с надеждата, че така ще запази придобитото с преговори и без много жертви. Разбира се, в случая Бранкович действува колкото себично, толкова и недалновидно.
299
Преди всичко първият поход, независимо от подбудите на средноевропейските политически сили, донася чрез жертвата на множество християнски бойци от различни народности свобода за сръбската земя, за сърбите. Това задължава сръбския господар към известна съюзническа лоялност, която той не се поколебава да пренебрегне през есента на 1444 г. От друга страна, трудно е да се допусне, че при една победа на османците Бранкович би гарантирал чрез верноподанността си към султана сигурността на своята земя. Османската тактика е позната вече на балканските владетели, тя не е различна и в случая с деспота. Последвалите събития потвърждават това — не минават и две десетилетия след поражението на сборната християнска армия при Варна и Сърбия окончателно пада под османска власт (1459 г.). Следователно поведението на Бранкович е до голяма степен резултат на политическо късогледство. Това късогледство допринася чрез отеглянето на сърбите от християнската коалиция да се омаломощят силите ѝ и косвено улеснява по-късното пълно утвърждаване на османското господство в Сърбия.
Около 20. IX. 1444 г. сборната армия на Владислав III Ягело и Янош Хуняди прехвърля Дунава при Оршова. Оттук тя се отправя по големия крайдунавски път и най-напред превзема Кладово, а около 26 септември атакува старата Видинска крепост. Войската се задържа няколко дни тук и съсипва предградията. Според Бехайм, един от летописците на похода, сборната армия унищожава местните османски управници. Много българи в града се присъединяват към армията, за да ѝ помагат. [13] Предвижданията на Чезарини за подкрепата на балканските народи се сбъдва. Българското население по различни начини изразява дружелюбното си отношение към кръстоносните войски. Не само данните за присъединяването на българите от Видин подсказват това. Сведения от това време, отразени в описните регистри, свидетелствуват също за вълненията на българското население по време на похода от 1444 г. В едно от тях е посочено, че жителите на някакво крайдунавско село Рупча, което било тимар на оряховския кадия, се пръснали по време на втория поход («когато неверниците пристигнали във Варна»). [14] Като се има предвид, че селото се намира приблизително около пътя на сборната армия, за това необяснено в регистрите разселване на българи може да се направят известни допускания. Вероятно е те да са се впуснали след християнските войски, посрещнати както в първия поход като освободители. Не е изключено масово да са подпомагали кръстоносците и след изтеглянето им да се разпръснали, опасявайки се от турското отмъщение. В друга регистрова бележка от втората половина на XV в. се посочва, че обитателите на ломското село Цибра били откарани в Константинопол. [15] Такава е била и участта на голяма част от жителите на белоградчишкото село Скомина (Скомля). [16] Тия масови изселвания по всяка вероятност са наказателни
300
акции на османската власт, предизвикани от някакви по-значителни съпротивителни прояви на населението. Ако се съди по местонахождението на селищата и по това, че през XV в. на тия области не са ставали по-значителни събития извън похода на Владислав III Ягело и Янош Хуняди, може да се допуска, че и селата Цибра и Скомля са взели някакво участие в подкрепа на сборната армия.
И така, приета дружелюбно от българите, кръстоносната войска продължава в ускорен ход пътя си на изток — тя бърза да прекоси българските земи и да се спусне към Тракия, преди да е дошло по-лошото време на напредващия вече есенен сезон. Овладява Оряхово, [17] и се отправя към яката и добре охранявана Никополска крепост. Според сведенията на Калимах, Длугош и Бонфиний сборната армия прави опит да разруши крепостните стени, изградени с малки камъни, но скоро изоставя това поради отпора на защитниците, командувани от Фирузбеевия син Мехмед бей. Не са докарани достатъчно разрушителни машини, за да не се обременява далечният преход на тази армия. Кръстоносците разграбват предградията на това селище, което западните летописци представят като «главен град на България» и при това твърде богат, със значително пристанище, стратегически изгодно за турците. Християнските бойци остават няколко дни на стан тук, за да се отморят и обогатят продоволствието на армията. [18]
Докато войниците лагеруват спокойно тук, неочаквано се появява нов съюзник — влашкият господар Влад Дракул, «много прочут с храбростта и мъдростта си», «справедлив и честен» според оценката на западните летописци. [19] Все по тия сведения влашкият владетел изтъкнал пред крал Владислав страданията на земята си от османските набези: обезлюдена, изоставена от работните хора била тя. Затова власите очаквали кръстоносците като освободители. От друга страна влашкият войвода обяснява защо е сключил мир с турците, който той се страхува да наруши: надявал се е, че по този начин ще спаси страната си от пълна гибел. Едновременно с това Влад изразява опасението си, че с толкова малобройна армия едва ли крал Владислав може да разчита на успех и то през твърде неблагоприятен сезон. Сам той имал горчив опит от схватките с турците и познавал техните сили. Християнската армия била толкова голяма, колкото ловната свита на султана. Затова Влад настоява и заклина ръководителите да се върнат, като положат усилия да наберат повече войски. Източниците намекват, че може би под давлението на нетърпеливия кардинал Чезарини християнските сановници били сдържани към тия внушения, считайки ги за неискрени. Тогава Дракул дава свои помощни сили за армията — 4 000 най-бързи леко въоръжени конници под командуването на сина му и двама опитни водачи, които познават балканските пътища. Влашкият владетел, подарява на краля и два бързи коня с пожелание да се спаси с тях, ако изпадне в крайна беда. [20]
301
Влашките отряди подсилват кръстоносната армия, която нараства и от присъединяващите се към нея българи. Не е случайно известието на бележития Енеас Силвиус в писмото му до миланския херцог:
«Всички пратеници единодушно твърдят, че полският крал заедно с кардинала на Сан Анджело (т. е. Чезарини — б. м.) с множество унгарци и с още повече власи и рутени е навлязъл чак в Романия» (т. е. земите, някога владени от Византия). [21]
Твърде допустимо е, че българите в Никопол не са останали равнодушни към действията на християнската армия. Известно е, че дори през втората половина на XV в. българският облик на тази важна за османците крепост е запазен. Никополските българи са с будно народностно чувство, те имат свои влиятелни първенци — остатъци от старата българска управляваща класа. Четвърт век след освободителните походи на Владислав III Ягело и Янош Хуняди с родолюбива ревност и въодушевление те открито изявяват привързаността си към род и вяра, когато минава шествието с мощите на свети Иван Рилски, пренесени от Търново в Рилския манастир (1469 г.) [22]
Османските летописци твърдят, че кръстоносците претърпели загуби при Никопол. Санджакбеят Мехмед бей ги ударил в гръб с войска и акънджии, избил някои, пленил конници и ги изпратил на младия султан Мехмед в Одрин. [23] Бойците на сборната армия се източват в дълга, разпростряна на разстояние от няколко дни колона, поели тежък път с голям и съдбоносен за Европа план — прогонването на османците отвъд Хелеспонта. Отпред препускат бързоходните влашки конници с 3000 унгарци, предвождани от храбрия Хуняди. Те са предната охрана на идващите след тях тежко натоварени бойни коли. Следват в стегнат ред основните бойни сили начело със самия Владислав [24]. Завладявайки Свищов [25], те преминават покрай развалините на древен град, в който доскоро учените разпознаваха Никополис ад Иструм (при с. Никюп), но който по-вероятно е бил някой от античните или средновековни средища недалеч от Разград: Абритус или Червен. [26] По този по-кратък и по-сигурен маршрут войските, все още необезпокоени от турски бойни сили, намират в една необозначена от източниците река (вер. устието на Янтра) 28 турски кораба, прикрити тук с оглед на бъдещо нападение срещу Влахия и Унгария. По заповед на краля корабите са опожарени, за да не ги използват турците. От Разградско колоната се източва към Нови пазар. Завързва се яростен бой около укреплението недалеч от днешния град Нови пазар при с. Стан. [27] Стиховете на Бехайм възстановяват ужаса на боя. След четиридневна обсада калето е превзето, а всички турци вътре — избити. Войниците унищожават всички, които им се изпречат. Жертвите са толкова много, че не може да се направи дори една крачка, без да се стъпи върху трупове. Преди да продължат пътя, християните хвърлят в огън селището и крепостта. [28] Напред лежат още немалко укрепени места с турски гарнизони.
302
Западните летописци приписват на краля тук един тактически ход, който цели да улесни придвижването на армията.Те твърдят, че Владислав разпратил послание до много крепости по пътя му с призив турските им гарнизони да се предадат доброволно.
«Вас, които не зачитайки християнската религия, сте завладели крепостите Шумен, Махорач (Мадара), Петреш, Варна, Каварна, Галата и други крепости в провинция Тракия (т. е. Мизия — б. м.) и държите под иго и в робство християни — гърци и българи, които, за да живеят по божия закон, се отказаха от обредите на източната църква и в най-последно време при папа Евгений IV минаха от източната църква към съюза със западната, [29] съветваме ви и ви заповядваме да върнете свободата на християните, за чието освобождение ние дойдохме тук чак от нашите кралства Полша и Унгария и с божие ръководство ще идем и още по-далеч, да предадете в ръцете на нашите войници всички, които ще служат на бога и римската църква, като предадете на нашата и католишката власт гореспоменатите крепости и се оттеглите в Галиполи и в Азия, в древното ваше седалище Анадол. . . Ако при наличието на това послание вие продължите да не ни се подчинявате нам, които водим с успех нашата войска срещу вас, ние ще предоставим на нашите войници да ви грабят и избиват. Защото съм се заклел. . . да нападнем с божия помощ вас и вашия крал Амурат. . . и да ви преследваме и воюваме с вас като с врагове наши и на целия християнски свят.» [30]
Владислав изпраща писмото по освободени турски пленници. Вероятно опасения от нападение върху проточения му тил го заставят да поведе част от армията си към Шуменската крепост, като оставя на лагер при Нови пазар главните си сили. Тук отбраната е ожесточена. Османските защитници са се затворили зад крепостните стени и издържат упоритите ежедневни атаки на неприятеля. На третия ден крепостта е превзета със смел щурм. Но османските началници търсят убежище в крепостната кула. Бойците на Владислав не се уморяват — с ударна машина правят процеп в стените на кулата, поставят вътре слама и я запалват. Задушени от дима и съзрели неизбежната си гибел, ако се предадат, турците се хвърлят от кулата и загиват. [31] В боевете при Шуменската крепост Калимах изтъква храбростта на бележития полски рицар Ян Тарновски, ранен два пъти при разбиването на крепостните врати. [32]
Наред с тия сили, които били отделени, за да обезвредят опасността откъм тила, кралят изпраща разузнавателен отряд от 500 души към Търново, за да проверят може би дали по пътя, водещ през Балкана за Търново, не се задават турски войскови части. Търновският гарнизон е нащрек — в сблъскването с християните падат 300 души убити. Вероятно около тези операции се раздвижва и населението в близките до Търново селища. Следите личат от по-късни сведения в един описен регистър, където е отбелязано напр., че от село Калугерово, с друго име Плужна,
303
са отвлечени, в Константинопол 26 български домакинства. [33] Може би това са последствията от подкрепата, която жителите от това село са оказали на кръстоносците. Главните бойни сили на Варненчик и Хуняди се отправят от Новопазарското кале на югоизток и застават на 6 ноември пред стените на Провадийската твърдина (Овеч). Ровът, който я обгражда, отива чак до скалите, където тече реката. Издълбани в тия скали стъпала водят до непристъпна крепост. Християните овладяват крепостта, а кралят нарежда струпаните тук богатства и имущества на враговете да бъдат изгорени в кулата. Огънят заставя отбраняващите се турци да излязат от убежището си — върху тях се изсипва дъжд от стрели. Така крепостта е завзета и разрушена, а турците— пометени оттам. [34] Около това място вероятно още преди битката към армията са се присъединили частите, изпратени срещу Шумен и Търново. [35] Едвам тук кардинал Чезарини получава поразяваща вест от папския легат Кондолмиери, отговарящ за организирането на християнския флот. Войските на Мурад са успели да се прехвърлят от Мала Азия през морето. [36] А. де Палацио съобщава, че преминаването е станало с лодки, а Длугош предава шествуващата през XV в. мълва в Европа, че прехвърлянето е извършено поради предателството на венециански или генуезки ръководни лица. Някои изследвачи на тия събития смятат, че тази версия е правдоподобна, като се има пред вид, че икономическите интереси на известни италиански търговски и предприемачески среди са били тясно свързани със султанския двор. [37] Не бива да се забравя при това и още едно потвърждение на тия предположения: известието в анонимните хроники, че турците преминали протока с «франкски» (т. е. западни) кораби. [38] Не е случайно, че папа Евгений IV издава була с проклятие за ония, които извършили предателството към християнския свят. Възможна е, разбира се, и версията на Халкокондил, че страшна буря задържала християнския флот при изхода на Дарданелите и не му позволила да попречи на прехвърлянето. [39] Очевидно през тия първи дни на ноември, когато Чезарини получава в Овеч тревожната вест, Венеция е все още в неведение. Това личи от писмото на сената до Лоредано от 9. XI. 1444 г., в което насърчава флотския началник с остарялата вест за успешно преминаване на кръстоносците през Дунав. Сенатът все още не може да даде определени инструкции на Лоредано, но уговаря, че ще действува съобразно с интересите на това голямо предприятие. [40] Дори и през първите месеци на 1445 г. републиката на Свети Марко все още няма официални сведения от Леванта. [41] Прехвърлянето на Мурадовите войски дава повод за ожесточени взаимни обвинения между главните политически фактори в Италия с интереси в Изтока — папата, Венеция, Генуа. Независимо от справедливостта и достоверността на тия обвинения истината е, че липсата на единство в тази морска акция, проявило се още при организиране на флота, довежда до
304
този съдбоносен резултат. Противоречивите интереси на тия политически фактори и страхът има да не ги увредят чрез открити противотурски действия предопределя неуспеха на това начинание, което е трябвало да улесни кръстоносците. Покрай всичко това и византийската власт не оказала подкрепа на европейските флотски части колкото от безсилие, толкова и от предпазливост. Османските летописи и истории от XV в. разкриват подробности около действията на Мурад в навечерието на похода му към Варна. На султана е съобщено своевременно за смутното положение в Одрин и за напредването на кръстоносната армия. Османските висши сановници го увещават да поеме ръководството на войските в Европа, а според Ашикпашазаде народът го подтиква с укор: «Не е ли срамно, какво чакаш?» Повел войските си след помирението с Карамания, Мурад се прехвърля през Босфора, съединява се с европейски войскови части, които го причакват начело с великия везир Халил паша, и се упътва към Одрин. Установява се на лагер на Бучак тепе. Тук се осведомява за християнската армия, като разпитва пленените и препратени от никополския санджакбей християнски бойци. [42]
Вестта за успешното прехвърляне в Европа на султанските сили не спира сборната армия, макар че внася смут и загриженост всред ръководния ѝ кадър. На 7 ноември пред бойците възниква ново препятствие — твърдината Петрич. Тройна стена, дълбоки ровове и стръмен скалист склон са здравата защита на укрепилите се тук турци. Те се отбраняват с всички сили. Но кръстоносците действуват с оръдия, които разбиват портите и правят отвори в зидовете. В страшната сеч падат множество турци. В това каменно убежище християните попадат на заробени унгарци и славяни, които, освободени, биват препратени по родните им места през Дунав. Тук са се насъбрали и българи, които Владислав запазва, очевидно отнасяйки се към тях като към свои съюзници. [43] В боевете за Петричката крепост Калимах съобщава за бойната доблест на полския рицар Лешко Бобжицки, който пръв се изкачил на стените и повел след себе си останалите шурмоваци.
След победата над Петрич бойците на Владислав и Хуняди минават покрай северния бряг на Девненското езеро, превземат твърдината Михалич (при с. Аксаково) и се насочват към Варна.
Изплашени от напредващия неприятел, османските управници и гарнизони се изтеглят от редица важни черноморски крепости — някои от тях бягат по море. Местното население, най-вече българи, във Варна, Макрополус (около Евксиноград), Калиакра, Галата, Каварна и др. отварят крепостните порти пред своите освободители. [44] Тези събития още веднъж свидетелствуват за готовността на българите, на местното християнско население да подкрепи кръстоносната армия. Навсякъде са налице свободолюбивите стремежи на българското население.
На 9 ноември армията на Владислав навлиза във Варненското
305
поле и се разполага на лагер. «Неверниците като черен вятър наближили Варна» — съобщава с ненавист летописецът Едирнели. [45] Докато Владислав напредва към Варна, султанът събира огромна войска в Одрин. Уруч и анонимните хроники съобщават, че Мурад потеглил със своите капухалкъ, еничери, с анадолската и румелийска войска и с 10 000 азеби. Набрал и 10 000 християни, за да бъдат използвани за тежка работа в услуга на армията, т. нар. джерахорска повинност. [46] Мюсюлманското фанатизирано множество, ободрено от личното предводителство на Мурад, се устремява по долината на Тунджа до Ямбол, после през Карнобат, Айтос, с. Надър през Балкана. Придвижването ще да е станало по един от двата пътя: или покрай средновековната крепост Овчага — с. Аспарухово — гр. Дългопол, или по дола на р. Елешница, с. Гроздево. И двата пътя излизали в равнината на югоизток от Провадия. Там Мурад се надява да изпревари съюзната армия и да ѝ нанесе поражение в открит бой. Може би отделни турски конни разезди или куриери са се отзовали към Петричкото поле, за да разузнаят движението на християнските войски. Техните сведения за разгрома на крепостите по пътя на кръстоносната армия, както и данните на пленниците, заловени при Никопол, са осведомили напълно турското командуване за движението на кръстоносците. [47] Това насочва Мурад направо към Варненското поле, където той пристига с близо стохилядната си армия на 9 ноември.
Свечерява се — краткият и мрачен есенен ден угасва бързо. Последните му отблясъци се стопяват там, където посивялото море се слива с хоризонта. Обединените християнски бойни сили, уморени от дълъг път и не малко затруднения и битки, са се разположили недалеч от Варна. Сподавеният глъч на бойците се слива с пръхтенето на конете. Във влажния полуздрач очертанията на суровите войни, на грамадните коли и топове изглеждат недействителни. Над това въоръжено множество пълзи трепетът пред неизвестното. Разузнавачи сноват из близката околност, взират се съсредоточено, дебнат и търсят противника. И ето небесните простори към северозапад запламтяват. Хиляди огньове са запалени в стана на току-що пристигналите османци. Сякаш земята гори — азиатците имат обичай чрез това да смущават неприятелите си, като покажат големия си брой. Смаяни, бойците на Владислав III Ягело и Янош Хуняди узнават за близостта на няколко пъти по-многочислени османски войски. Върховното им командуване е в растяща тревога. Османците са успели вече да
306
заемат по-изгодни позиции — те проникват към командните височини на Франгенското плато, което спуска към равнината стръмно и трудно уязвими склонове. На юг са мочурливите и блатисти брегове на Девненското езеро. Между тях и това плато се разстила слабо хълмиста и пресечена от малки рекички равнина. Този път предлага редица предимства за османските бойни сили, които при това имат и числено превъзходство. Нижат се тревожни часове и есенната нощ напредва. Християнските военни ръководители са събрани на съвещание, за да обсъдят предстоящото сражение. Разположението на неприятелските сили е смущаващо. Византийският летописец Зотикос, наблюдател на Варненската битка, разказва подробности за това важно съвещание. По неговото описание младият крал изтъква с тревога неблагоприятните за християните обстоятелства в навечерието на битката и особено обвинява византийския император заради бездействието му, което улеснило преминаването на османските въоръжени сили от Анадол. [48] И наистина, бойните сили на европейските народи, подпомогнати от бойците на балканските страни, са в истинска безизходица. Те трябва да приемат сражението, защото пътищата за оттегляне са отрязани. През морето бягството е невъзможно — няма и следа от обещания християнски флот, който би могъл да подпомогне дори тук армията. На юг е Девненското езеро. На северозапад са турците. Не може да се мисли за измъкване от тази клопка. Папският легат Чезарини, подкрепен от някои унгарски магнати, предлага отбранително сражение зад прикритието на вагенбурга. На това остро се противопоставя опитният и мъдър стратег и войн — Янош Хуняди. Той доказва, че такава отбранителна позиция на християните ще насърчи многобройните неприятели и ще им създаде още едно предимство. Единственият начин е смелото открито нападение, при което може да се очаква успех с шеметно бързи действия и изненадващ удар върху врага.
«Да избегнем — невъзможно, а да се предадем и поробим и така да ни надвият, без битка и сражение — никак. По-добре да мрем с чест и похвала над сабята ни» [49]
— завършва словото си трансилванският войвода. Младият полски крал, обзет от пламенно желание да де прослави в борбата за защита на християнския свят и уверен в храбростта на бойците си, приема това решение. Цяла нощ до разсъмване войските на двете страни строяват редиците си и заемат позиции съобразно с набелязания от командуването им план. По сведения на очевидци и участници в тази историческа битка сборната армия е построена в дъгообразна линия на разгърнат фронт с голямо протежение от бреговете на езерото чак до-хълмистите възвишения при местността «Планова». [50] Разположени са на три основни части. Лявото крило обхваща местността от североизточния край на езерното крайбрежие до мястото, където днес се отклонява от Варненското шосе пътят за с. Голяма Франга (дн. Каменар). Тук Хуняди поставя пет отряда (бандери)
307
от свои унгаро-трансилвански бойци и от бойци на унгарските барони. Численият им състав е около 4000 души. Цялото ляво крило е под командата на шурея му Михаил Силаги. В центъра са бойците, които ръководи сам младият крал. Тук е личната му гвардия от унгарски и полски благородници и наемници. Според Бехайм два отряда съставят центъра, всеки от по 2000 конници. По съвременни изчисления общият брой на бойците от центъра е около 3500 души. Над първия от тях се вее кралското знаме, а вторият носи знамето на «Свети Георги» с военен ръководител Стефан Батори. Дясното крило, разгърнато по-назад от центъра, е обърнато към склоновете, които се спускат на юг от с. Голяма Франга. То е съставено от пет бандери — четири унгарски под командата на босненския епископ Рафаил от Зегев, на егерския епископ Симон Розгони, на хърватския бан Франко Талоци и на варадинския епископ Ян Доминик. Петият отряд е на рицарите-кръстоносци, ръководени от самия Юлиан Чезарини. Отрядът на Ян Доминик е изтеглен по-назад, в самия край на дясното крило, за да служи като частен резерв. Тук има и поляци, водени от Лешко Бобжицки. Това крило няма общо командуване. Влиятелните, своеволни и жадни за слава епископи действуват разединено, неразумно и нецеленасочено. Дясното крило е най-уязвимо — върху него можел да се стовари най-тежкият удар. Затова Хуняди го подсилва, като поставя зад него вагенбурга при дейното участие тук на опитните чешки бойци-пехотинци, начело с хетман Чейка. Отделните бойни коли се свързват с вериги и въжета. На предната им страна са наредени дървени пръти, зад които застават защитниците на вагенбурга. По краищата на това своеобразно укрепление са поставени малокалибрени оръдия, а всяка кола има въоръжени защитници с боздугани, лъкове и копия със своеобразни куки, предназначени да събарят приближилите неприятелски конници. Това силно укрепление е разположено по плана на Хуняди, за да спре евентуалната атака откъм възвишенията на север и изток върху тила на съюзните войски.
Извън тия бойни крила зад кралските части в центъра, вдясно от тях, се съсредоточават бойните редици на леко въоръжените власи, които трябва да играят ролята на общ главен резерв. Хуняди мъдро преценява предимствата на тия устремни и бързо действуващи бойни части и ги поставя в подкрепа на тежко въоръжения център.
Нощта се изнизва — отрядите са вече в боен ред и чакат битката. Оръжията са в изправност. Покрай лъкове, стрели, копия и саби бойците на християнската пехота носят и огнестрелни оръжия — обичайните за това време аркебузи. Здрави брони прикриват гърдите на участниците в тежката пехота и рицарската конница. Само власите нямат предпазни ризници, но затова пък са шеметно леки и бързи в боя. Тук са и други бойни средства — метателните машини и малокалибрените топове, които неведнъж
308
досега са влизали в действие при настъплението в българските земи. В редовете на тази многонародностна армия с оръжие в ръка са и българите. Още в предишния поход те дават доказателства за бойните си качества и борческата си готовност, която през 1444 г. е несъмнено повишена и насърчена. По пътя на Владиславовата армия из Дунавска България се присъединяват български доброволци.
Основните сили на османската армия са феодалната спахийска конница, еничерската пехота, платените дворцови корпуси и нередовните части на акънджии и азеби. Анадолските спахии, ръководени от Караджа бей, образуват лявото крило на османските войскови части, Те се разполагат върху западния склон на възвишението на югозапад от с. Голяма Франга. Пред тях вляво и напред под прикритието на гористи хълмови гънки се спотайват акънджии, азеби и стрелци от редовната армия, обърнати към юг с намерение неочаквано и изневиделица да се хвърлят върху неприятелите. Те наброяват около 10—13 000 души. Общият брой на цялото ляво крило е около 30 000 души. Дясното крило е съсредоточено в дола пред височината на изток от с. Кадъкьой и се състои от румилийски спахии, водени от Дауд паша, около 10 000 на брой. Тия сили и стрелци от редовната армия са наредени в бойни редици. В центъра, един от друг в бойно каре са 10 000 еничери. Все тук е и султанът със свитата си и дворцовите спахии. На една от двете тракийски могили — «Мурад тепе» — стърчи, забучен на копие, Одринско-Сегедският договор в знак, че той е погазен. Султанският шатър люлее надипленото си скъпо платно под напора на есенния вятър. Зад могилите, зад еничерското каре е лагерът, където са шатрите, обозът, товарните коне, багажът на султана и военачалниците, както и част от товарните камили. При този боен ред на турците те всъщност преграждат всички излазни места на съюзническата армия към север и запад. Свободни остават пътищата само към Варненската крепост и към Галата. Оръжието на турците е също разнообразно. Конницата им е въоръжена с копия и саби. Ризниците са леки, сабите остри и смъртоносни при силен удар. Пехотата е въоръжена с лъкове, саби и ятагани. Еничерите си служат с лъкове и са заслонени зад големи щитове. Султанската гвардия носи криви саби и дълги копия на края с малки знамена. Артилерия няма.
На изток руменее зората. Избистря се полека небето и ясните му краски се отразяват върху разсветляващата се морска повърхност. Християнският календар отбелязва празника на свети Мартин — 10. XI. 1444 г. Пред старата Варненска крепост се готви съдбоносен двубой. Ето вече близо век, разкъсана и угрижена, Европа напряга сили да стори нещо, за да спре османската експанзия. И едва сега тя се изправя с по-значителни сили срещу азиатските пришълци, но при твърде неблагоприятни за нея обстоятелства. Откъм османските бойни редове бясно заудрят
309
тъпаните, пискливо заизвиват зурлите и сподавят звънтежа на копия, саби, ятагани и тежките колчани със смъртоносни стрели. «Няма друг бог освен аллах и Мохамед е неговият пророк» се понася над настръхналите османски бойци молитвения мюсюлмански възглас. Обзема ги фанатичното опиянение, както във всяка «свещена» война за победата на полумесеца, за унищожаването на презрените «кяфири» (неверници).
Силен, строг и величествен, препуска пред християнските бойни редове сам Янош Хуняди и придвижва сборната армия към предната турска бойна линия. Тук тя изчаква цели три часа да се приближат турските сили. Неочаквано ясното небе потъмнява. Извива се грозен вятър, морето забучава със страшна сила. Разразява се като някаква поличба невиждана буря. Тя плющи върху бойците на сборната армия, разбива редовете им, разкъсва знамената им, всява смут в душите им. Насърчени от това неочаквано стечение на обстоятелствата, първи се хвърлят в атака грабливите акънджии. Те нападат дясното крило. Храбрият бан Талоци отблъсва част от тях, но без да прецени разположението на силите, се спуска да ги преследва. Подир него непредпазливо и необмислено се впускат тежко въоръжените бойци на егерския и варадинския епископи. Тази тактическа грешка струва скъпо на християнските сили. Дебнещите анадолски спахии от лявото крило се нахвърлят върху цялото дясно крило на сборната армия. Ужас обзема отрядите на двамата епископи и на самия Чезарини. Те безредно се изтеглят към морето и оттам край блатистото езерно крайбрежие. Нападателите ги притискат тук и мнозина християнски бойци загиват из тресавищата. Вероятно тук намират гибелта си Чезарини, егерският и варадинският епископи. Те повече не се мяркат в битката. Само част от хората на бан Талоци търси убежище във вагенбурга. По данните на Калимах и той, и Лешко Бобжицки. насърчават бойците си в отчаяната битка. Бобжицки загива тук. Ободрени от успеха си, анадолските спахии продължават преследването към югоизток и избиват опазилите се от удавяне рицари. Други пък налитат върху бойните коли, а трети, нападащи в тил, грабят обоза.
Така още в първите часове на утрото двете войски се хвърлят една срещу друга «подобно на две морета». От това сблъскване дясното крило на сборната християнска армия е почти съсипано. В този тежък миг Янош Хуняди и младият крал повеждат двата кралски отряда и влашката конница срещу анадолските спахии, разпръснати и увлечени в грабежи и преследване. Ударите над анадолците са зашеметяващи — техният напор е спрян, а самите те обърнати в бягство. Християните ги преследват по пътя на отстъплението им и разбиват крилото им. Загива пълководецът им Караджа бей. Влашките конници се увличат дотолкова, че препускат навътре между бойните отряди на османците, задминават еничерското каре и нахълтват в турския лагер. «Власите се проявиха
310
като смели и решителни войници», — бележи по-късно А. де Палацио. Пренебрегнали главните цели на боя обаче и необходимата дисциплина, те се впускат да отвличат плячка и претоварени с нея се оттеглят напълно от полесражението.
Въпреки тези успехи, бойците от сборната армия не виждат сломена османската стихия поради численото превъзходство на неприятелските войски. Те извират като непресъхващ извор, бликат като неудържима лавина.
«Срещу нас връхлитаха все нови и пресни бойни сили — бележи Палацио, — за чието движение не бих могъл достатъчно добре да разкажа поради това, че от началото на битката до късно през нощта не си отдъхнахме нито за миг.»
По данни на очевидците действията на християните са затруднени и от участието на обоз от камили, натоварени със стрели и копринени и пурпурни платове, с провизии и припаси. Някои от тези камили мъкнат чували със златни и сребърни монети, които османците разпръсват по стар боен обичай, за да забавят устрема на преследващите ги неприятели,като им изпречат по пътя тази скъпа примамка. Странните силуети на едногърбите и двугърбите животни смущават конете на християнските бойци, непривикнали към вида им. Подплашените животни хукват накъдето им попадне, така че ездачите едва могат да ги насочат към желаната посока.
Едва завърнали са на старото си средищно място след успешните действия, Хуняди и кралят долавят новата опасност, натегнала над лявото християнско крило. Първата атака на румилийските спахии срещу това ляво крило още в началото на битката се разбива от бронираните редове на бойците на Михаил Силаги. И нещо повече, османците скоро отстъпват, ударени от унгаро-трансилванските отряди. Затрещява битка с променлив успех за двете страни. При един нов турски налет в помощ на огъващото се ляво крило идва Хуняди. Напускайки центъра, той предупреждава краля, склонен към свойствени на младостта му прибързани действия и податлив на чужди давления, да не напуска мястото си и да брани позициите си, докато Хуняди се завърне, за да тръгнат после заедно срещу еничерите.
Трансилванският войвода атакува левия фланг и тила на дясното турско крило. Той нанася удари по румилийските спахии и ги хвърля в пълен смут. Те бягат през глава и се устремяват за сигурност чак към Тракия. Останал сам с дворцовите си части, Мурад също мисли за бягство. Задържан от свой родственик с увещанието, че неговото бягство ще улесни неприятелите да влязат в Одрин, султанът остава на мястото си. Неговият тъпан продължава да бие, а конската опашка на знамето му се развява от височината като белег за непоклатимостта на върховното командуване. Това ободрява османците. Дезертьорите са задържани с насърчителните думи: «Хей, гази (т. е. победители — б. м.), къде бягате, неприятелят е разбит.»
311
И така двете османски крила са извадени от строя. Сражението, умело направлявано от военачалническото прозрение на Хуняди и младежката възторжена устременост на Владислав III Ягело, се развива благоприятно за съюзната армия. Дори пристрастните османски летописи от XV в. не скриват този критичен миг за османците, който би довел до гибелна за тях развръзка, ако християнските главнокомандващи бяха съумели единно да действуват докрай. Вместо това крал Владислав, може би по внушението на свои приближени сановници, които се боят от престижа на Хуняди и дразнят кралското честолюбие, като го насочват към действия, независими от тия на Хуняди, се хвърля срещу еничерите само с 500 конника от личната си охрана. Тази самонадеяност има известно обяснение. Воюващите в центъра са вече убедени, че при разстройването на дясното турско крило битката е към своя край и победата е съвсем близка. Владислав полетява към добре защитеното еничерско каре, прикрито с клинообразен вал и със забучени в земята щитове — истинска отбранителна стена. Посреща го град от еничерски стрели. Еничерите яростно се отбраняват с копия, с ятагани, със саби. Свистят ударите в ръкопашния бой, падат бойци от двете страни. Пръстта е покрита с толкова стрели, та и коне, и пехотинци вече трудно се придвижват. Еничерите се огъват, много от тях са избити. Карето се разтваря и увлеченият от успехите си крал с малко свои полски рицари се врязва в самите вражески редове. Някои османски хронисти обясняват това оттегляне на еничерите пред шеметния набег на краля и свитата му с тактическа прозорливост на султана, който уж им внушил да устроят по този начин клопка на неприятеля. По-вероятно е обаче неочакваността на Владиславовата атака да е стъписала и без това разстроените еничерски бойци и ги е заставила да се отдръпнат. Но полският крал внезапно се озовава в страшния обръч на неприятеля. Окопитени, еничерите го заобикалят. Смущението им отстъпва място на яростта. Стена от освирепели лица и святкащи ятагани обграждат шепата кръстоносци. Подплашеният кон на младия крал се спъва в изпречилия се там ров и се отпуска прострелян. В една полска летопис от XVI в. — на Мацей Стриковски се твърди, че Владислав попада на подготвени отпреди и прикрити с тръни и храсти ями. Кралят е лишен от последната възможност да си пробие път с конски бяг през сгъстяващите се вражески редици. Един еничерин — Коджа Хъдър — отрязва главата му и я препраща на султана.
Миг преди да го обезглавят, кралят извиква към султана: «Господар Мурад!» Това свидетелство на Нешри изглежда правдоподобно. Ако се съди по султанската титла, предадена в нетурската ѝ форма, допустимо е Нешри да е ползвал разказ на очевидец, който възпроизвежда точно последния възглас на погиналия полско-маджарски владетел. По сведенията на ранния османски хронист Уруч султанът пожелал да се увери, че този зловещ
312
трофей е наистина главата на Владислав III Ягело и наредил да я покажат на един пленник от християнската армия. Пленникът се взрял и заплакал, той познал злощастния крал.
Слухът за кралската гибел обхожда османците. Над стъписаните им редове се разнася набучена на копие кралската глава. Дезертьорите се връщат. Одързостени, всички се събират около султана. Разстроената турска армия бързо се съвзема и се хвърля в повсеместна атака. Щурмът на Владислав и последвалите го събития са толкова неочаквани за османците, че техните хронисти единодушно обясняват обрата в битката с вмешателството на аллаха. Фактически една тактическа грешка на полските сили начело с краля в момента, когато Хуняди сам е зает в атака и не би могъл да ги подкрепи, утежнява фатално положението на и без това много по-малобройната сборна армия на народите.
Изглежда, че трансилванският вожд е направил още едно усилие да предотврати напълно поражението. Анонимните османски хроники отбелязват, че Хуняди не се е поддал на паника при вестта за кралската смърт. Ръководен както винаги от върховно чувство за дълг в боя и загриженост за изхода на този бой, според безименния турски летописец Хуняди заявява на войските: «Ние сме дошли за вярата си, а не за краля.» Така Хуняди възвръща реда в армията си и атакува враговете. Прозрял обаче безсмислието на по-нататъшната борба с нарастващите и ободрени турски сили, той решава отстъпление на остатъците от сборната армия. Съкрушаващ е обратният път за тия съсипани от умора, гладни и отчаяни бойци, които не познават местностите, нямат припаси, движат се напосоки към Дунава, преследвани и избивани от османците.
Пътя на отстъплението набелязва още X. Шкорпил въз основа на останките от оръжие и снаряжение, запазени до негово време. По-голямата част от армията се изтегля през билото на Франгенските възвишения към стръмните склонове на Батовската долина през село Влахлар (дн. Долище), с. Коюджук (сега Дебрене) и оттам към Дунава. Остатъкът от крепостните бойци се изтегля към запад през селата Руслар (дн. Игнатиево), Девня и пр. [51]
«Освен власите никой не знаеше накъде отива — разказва А. де Палацио. — Всеки се насочваше към тази посока, към която то тласкаше страхът или водеше съдбата. . . Така че дългият глад, студът и лутането погубиха повече хора измежду нас, отколкото турският меч.»
Вагенбургът е съвсем разнищен от нахълталите върху му азеби и еничери и всичко в него е разграбено. Човешките загуби на кръстоносците са големи — 10 — 12 000 убити и ранени, издавили се в езерото, пленени и погинали при остъплението. Целият обоз и хазна стават плячка на турците.
Това е трагичният завършек на тази паметна битка, където много народи на Европа, подпомогнати от свободолюбивото
313
балканско население, осъществяват чрез изпратените там свои бойци още един опит за обединен отпор срещу османското напредване.
Над осеяното с трупове бранно поле ръми ситен есенен дъжд, а грохотът на морето сякаш се мъчи да задуши победните възгласи на османските завоеватели, които ще останат господари на тия поробени земи и ще осъществяват занапред пълното завоюване на Балканския полуостров.
Тържествуващият османски владетел бърза да препрати отрязаната кралска глава в Анадол, очевидно за да утвърди военачалническия си престиж в тамошните провинции, където още кипи непокорство спрямо османското господство. Главата е връчена на самия управител на Бруса — Джубе Али. Тя е намазана с мед, за да не се повреди. Летописците разказват, че жителите на Бруса, обзети от фанатично доволство, грабват главата, измиват я в реката Нилуфер и я понасят набучена на копие из целия град, за да ознаменуват триумфалното посрещане на султана.
Скръбно и пълно със страдание е завръщането на оцелелите кръстоносци. Съсипани от преживяното, гладни, безоръжни, те навлизат във Влахия. Халкокондил, Туроци, а и Длугош, съобщават, че влашкият господар Влад Дракул или хората му задържали Янош Хуняди. Обясненията за това поведение са противоречиви в научната книжнина. Във всеки случай Хуняди, пуснат скоро след това на свобода, се връща в Унгария. [52] Провъзгласен за управител поради смъртта на краля и малолетието на престонаследника, Хуняди набира сили за нова, добре подготвена война с османците.
Варненското поражение на обединените християнски сили, така съдбоносно за бъдещето на балканските народи, е причинено от много обстоятелства, сложно сплетени сякаш в някаква непреодолима безизходица. То има своите по-далечни предвестници. След историческите победи през 1443 г., които разтърсват сериозно устоите на османската власт в Европейския югоизток, западните сили не съумяват да се възползват своевременно от тях. Османската държава е в криза, центробежни тежнения я подкопават, покорените и още незавладени балкански народи се бунтуват срещу нея, външнополитическите ѝ затруднения нарастват. Западните ѝ неприятели обаче пропускат дълги месеци в безплодни преговори за мир, в колебания за или против нов поход, във взаимни разногласия и съперничества. С това те дават възможност на османската власт да се окопити и да събере сили за нов сериозен отпор. При това липсата на единство в интересите и подбудите на европейските фактори, ангажирани в организирането на нов поход, осуетяват изпълнението на толкова важната задача на съюзническия флот — да попречи на прехвърлянето на Мурад и анадолската армия в Европа.
Самият поход започва в неблагоприятен есенен сезон. Планът
314
за бъдещите действия съдържа недостатъчно обмислени моменти — той предвижда дълъг и непознат маршрут през райони, изпълнени с гъста крепостна мрежа и османски гарнизони. За избирането на този маршрут, разбира се, допринася и оттеглянето на Георги Бранкович от коалицията. Освен това по много причини съюзническата армия този път е много по-малка, отколкото през 1443 г., а през време на нелекото ѝ придвижване из Дунавска България тя продължава да губи сили в не един бой с османските крепостни гарнизони.
Съотношението на силите между кръстоносци и турци е едно към три. Турците поставят в центъра на бойните си сили пехотата, представена най-вече от сериозно обучените и здраво дисциплинирани еничери. Тази пехота и леко въоръженото спахийско опълчение са много по-подвижни в боя от тежко въоръжената рицарска конница и твърде малобройната християнска пехота, състояща се главно от чехи, поставени да действуват около вагенбурга.
В армията няма вътрешно сцепление и единство в действията на отделните бойни части, съобразно с набелязания план. Това до известна степен се обяснява с обстоятелството, че планът за Варненското сражение е нахвърлян само за няколко часа, поради неочакваното появяване на противника. От друга страна, разноезичието на бойците от много страни също спъва единодействието. Но дори и това не би се отразило така съдбоносно, ако немалобройната християнска армия би имала здраво единно ръководство. Пълководческите дарби на неуморния Янош Хуняди не могат да надделеят над тщеславните стремления и себичните амбиции на разнородните ръководни среди: краля, полската и унгарската аристокрация, папските служители. Тия различия в подбудите и поведението на командния състав причиняват големите тактически грешки в сражението: необмисления щурм на епископите от дясното крило, впускането на Владислав срещу еничерите без споразумение с Хуняди и без необходимата подготовка за успешни действия срещу тях. Увличането в грабеж за плячка при иначе храбрите и бързи власи е също неблагоприятна проява за по-нататъшния ход на битката. Недостатъците в християнското командуване не са убегнали дори от погледа на османските хронисти и историци през XV в. Като признават тежките изпитания на султанските бойни сили по време на битката и опасността от пълното им поражение, те изтъкват, че тази битка е спечелена колкото поради божествено вмешателство, толкова и поради неопитност и слабост в командуването на християнската армия. Това личи от приведения у мнозина летописци епизод. Битката е свършила, султанът броди из бойното поле с Азеббей (може би началник на азебите — б. м.) и се взира в лицата на избитите християни. Вниманието му е привлечено от това, че между падналите няма белобради хора. «Мой господарю — отвръща Азеб бей, — ако между тях имаше
315
опитни старейшини, те не биха стигнали до това положение.»
Тия думи целят и друго — да направят намек за неспособността на невръстния престолонаследник Мехмед II да ръководи в такъв съдбоносен момент държавните работи в Империята.
Липсата на вътрешна спойка, дисциплина и централизирано командуване позволява в тежките моменти на сражението паника да обземе поголовно някои отряди и да допринесе за по-лесното им разгромяване. Противоположно на това централизираното командуване на османците допринася дори когато те са пред пълно поражение, да се обединят и съберат около султана и постепенно да възстановят редовете си.
Извън всичко това османците се ползват от редица предимства, които улесняват благоприятната за тях развръзка на събитията — те воюват на терен, в който разполагат и с подръчни бойни сили, и с източници на продоволствие и снаряжение. Наистина, в замяна на това сборните войскови части на християнските народи разчитат на подкрепата на местното българско население. Независимо от обстоятелството, че тук и там групи българи, а дори цели селища се вливат в редовете на християнските войски или им предоставят необходимото продоволствие, все пак не се стига до всеобщо масово раздвижване на населението. При все че войските на Владислав III Ягело и Янош Хуняди успяват да преодолеят многото трудности в борбата с турските гарнизони благодарение ако не на непосредствената помощ навсякъде, то на благосклонното обкръжение от българското население, участието на българите в подкрепа на кръстоносците по време на втория поход не е така активно, както при първия. То се дължи на редица обстоятелства. Кръстоносната армия се движи по път, охраняван от турски сили, които контролират и сковават съпротивителните почини на населението. При това се вмесва и още един фактор, който охлажда на много места спонтанния стремеж на поробените българи да се притекат в помощ на обединените християнски сили. Недостатъчно осъзнаващи значението на тази помощ, някои фанатизирани католици между бойците нападат и грабят православните църкви, оскърбяват и отблъсват с това местните жители. Научил за тези прояви, сам крал Владислав забранява с изрична заповед подобни посегателства. [53] От друга страна, Североизточна България, където протича епилогът на този поход, е твърде пострадала и обезлюдена в края на XIV в. и началото на XV в. по време на османското завоевание, а след него — засегната от тюркска колонизация и съпътствуващата я ислямизация.
Но и при двата похода от 1443—1444 г. твърде предопределящи се оказват основните исторически обстоятелства, при които завоевателите заварват българското население. Регионалната разпокъсаност при условията на феодалния режим, липсата на достатъчно влиятелни български ръководи среди, пръснати, унищожени, помюсюлманчени или преминали в услуга на завоевателя
316
по време на завладяването, не създават условия за повсеместно вдигане на българите с обединени усилия срещу инородните господари и срещу опорните сили на тяхната власт.
Твърде неблагоприятно за втория поход е и обстоятелството, че за разлика от първия обединената подкрепа на балканските народи е чувствително по-слаба. Сърбите не участвуват, албанците, погълнати от подготовка за освободителна борба, също не се притичват на помощ на кръстоносната армия, а Византия не е в състояние да изпрати никаква въоръжена сила. Тези обстоятелства има пред вид Янош Хуняди в писмото си до папата от 1445 г., когато изтъква, че една от причините за поражението са неизпълнените обещания на някои български князе (вероятно се отнася за Фружин и наследниците му), князете на Влахия и Молдавия, албанците и византийските управляващи среди. [54]
Когато се набелязват условията, улеснили османските завоеватели да преодолеят този втори напор на обединените християнски войскови части, не бива да се пренебрегват и предимствата на терена, по-добрите позиции на османците. Фактически още от появяването си при Варна до края на сражението османците се спускат от много по-изгодни възвишения, докато съюзните бойци остават в равнината, откъдето настъплението е по-трудно.
Развръзката на Варненското сражение не е толкова благоприятна и обнадеждаваща за османците, въпреки крайната им сполука. В битката отново се разкриват признаците на вътрешна неустойчивост. Масовото дезертиране на османските феодали дори до последната фаза на битката е свидетелство за това, че кризата във феодалната система съвсем не е преодоляна и че върховната власт стои пред тежки проблеми. Те едва ли могат да се разрешат само с наказание на дезертьорите, дори и най-тежки. Така действува веднага след сражението султанът нарежда част от избягалите феодали да бъдат публично опозорени, като ги облекат в женски дрехи — белег за проявеното от тях малодушие. Друга част трябва да бъдат погубени. Само вмешателството на влиятелни висши сановници заставя султанът да се откаже от изпълнението на тия наказания и да помилва много от виновните. Някои османски летописи отбелязват, че подобна намеса допринесла да бъде освободен и затвореният още преди в Токатската крепост Турхан бей. Все пак някои от непокорните и дезертьорите били лишени от служба и ленни владения.
Устоите на османската власт в балканските земи са разклатени от двата похода на Владислав III Ягело и Янош Хуняди, без обаче да бъдат основно подкопани. След Варненската битка нейните ръководни представители има да положат усилия за усмиряването и за наказанието на обзетите от вълнения и освободителни надежди размирни български земи, да възстановят прогонените си гарнизони в много крепости, да подсилят военната си опора там.
317
Варненската победа е пирова победа за османците. На бойното поле те оставят 30 000 свои избити войници. Оцелелите са изтощени от тежките многократни удари, които им нанасят обединените християнски сили по време на боя. Затова летописната традиция приписва на самия Мурад следните думи при вестта за претърпените загуби:
«Не виждаш ли, казва той на везира си, всички тези истински верующи (мюсюлмани), прострени на земята? Горко ми, ако ми се случва да тържествувам често с такава отплата!»
Претърпените загуби са толкова сериозни, че османците не са в състояние да се възползват от трудното положение на сборния християнски флот и да нападнат Средна Европа. Центробежните сили сред управляващата класа се отразяват и върху състоянието на султанската власт. Кипват вътрешни несъгласия между привърженици и противници на дванадесетгодишния Мехмед II, поставен пак от баща си да управлява след Варненската битка. Мурад II пак се оттегля в своето уединение — връща се отново към спокойствието и усамотението на Маниса, като си запазва богати лични имоти в азиатските области Ментеше, Айдън и Сарухан. Невръстният Мехмед II, макар и обкръжен от двама опитни управници — великия везир Халил паша и кадъаскера Молла Хюсрев, — все още не вдъхва доверие нито у населението, нито всред управляващата класа. [55] Затова придворният историк Дурсун бей предава сатиричните двустишия, жигосващи абдикацията на Мурад II след Варненското сражение. Като изоставил властта си на неопитния си син, султанът заменил златото със сребро и се опитал да превърне телето в бик. [56]
Болезнено откликва вестта за трагичния край на Владислав всред балканското население. [57] В историческия епос образът на загиналия полско-унгарски крал се слива с легендата за гибелта на неговите воини и заема място всред поредицата на борците, воювали за потъпканата от мюсюлманския свят свобода и християнска правда. [58]
Последиците от Варненската битка се оказват съдбоносни не само за Балканите, но изобщо за целия Европейски югоизток. Поражението на съюзническите войски разклаща и без това не съвсем здравата коалиция, чието единство е подкопавано от взаимните съперничества между участвуващите политически сили. Неблагоприятната за християнските съюзници развръзка, която вещае укрепване на османската власт в Източното Средиземноморие, охлажда желанието на и без това предпазливата Венеция за по-нататъшни открити враждебни акции срещу османците. Още в началото на 1445 г. А. Лоредано бърза да разоръжи и освободи част от съюзническия флот, за да се устреми сам към остров Тенедос в защита на венециански търговски плавателни съдове. И нещо повече, още на 11. V. 1445 г. Лоредано получава инструкции да направи постъпки за сключване на мир с турците, което
318
успява да се постигне чак през 1446 г. [59] Към същото се стреми и Дубровник, макар че съумява да нормализира отношенията си с османците след по-продължителни затруднения чак към 1447 г. [60] Но ако морските съюзници се отказват толкова бързо от борбата, не така е с Унгария, с бургундския принц, а дори и с папата. Едва завърнал се в земята си след много изпитания, Янош Хуняди с нови сили се заема да подготвя поход срещу османците. Той търси помощ от папата и от френския крал Шарл VII. Католишкият владетел се отзовава — той нарежда на кардинал Кондолмиери, комендант на папските кораби, да отплава към Долни Дунав и да подпомогне подготвяните по суша действия. Кондолмиери действува едновременно с Валеран дьо Ваврен, комендант на бургундските кораби. [61] Ваврен, осведомен за Варненското поражение от християнски бойци, освободени от османски плен, решава да тръгне с корабите си по Черно море към Дунав, за да узнае участта на крал Владислав. Мисията му променя характера си, когато още при Дунавското устие власите го посрещат с предложение за съвместна борба с османците. Това е политиката на Влад Дракул, който, макар и заставен след Варна да се признае за турски васал, иска да възвърне независимостта си, да закрепи властта си по дунавските брегове и търси съюзници срещу османците. Така бургундци и власи обединяват силите си. В същото време Ваврен се свързва и с Хуняди и се споразумява за съвместни действия към Никопол. В края на юли 1445 г. бургундският флот, подпомогнат от власите, атакува Силистра, овладява Тутракан, Гюргево и Русе, отбранявани от османски гарнизони. Бургундци и власи съвместно с бойци на Хуняди действуват при Никопол, но се оттеглят при вестта за приближаване на голяма турска армия. [62]
И тази следварненска коалиция е твърде нетрайна — смущават я опасенията от ново поражение, подобно на неотдавнашното.
След Варна Европа за дълго ще се откаже от големи коалиции срещу турците — тя пропуска много важни моменти, не използва благоприятните обстоятелства през 1443 и 1444 г., за да нанесе удар на османците, който може би би бил дори фатален за господството им в Европа. С повишен боен престиж, макар и твърде омаломощена от борбата с християнските сили, османската власт затвърдява устоите си в Европейския югоизток.
Варненската победа открива пред нея пътища за по-нататъшните ѝ завоевания през следващите десетилетия, за пълно овладяване на балканските страни.
Чрез победата си при Варна османските турци се стремят да укрепят престижа си и в неспокойните си азиатски владения. Това е смисълът и на големите демонстрации, които османците устройвате Бруса, изпращайки като трофей главата на Владислав.
Победната вест обхожда Анадол и вдъхва страх и покорство у бунтуващите се още азиатски емири. Османските управляващи
319
среди се стремят чрез Варненската битка да повишат и значението на държавата си всред целия мюсюлмански свят. Такъв смисъл имат разпространените оу султана до различни мюсюлмански господари доклади за победата (фетхнамета). [63] Египетският султан получава заедно с това и заробени при Варна християнски рицари, облечели в тежките им ризници. С това османските властници целят да подчертаят значението на победата си срещу подобни здраво бронирани бойци.
Вестта за поражението на обединените християнски войски бавно се разпръсва в европейските страни. Дълго време заинтересованите европейски сили не вярват, че гибел е постигнала кръстоносците и крал Владислав. По едни или други причини те поддържат и надеждата, че кралят ще се върне. Дори на 29 май 1445 г. флорентинската сеньория отправя писмо до него и го приветствува със спасяването му, без да вярва, че той е загинал. [64]
В първото официално известие в Европа за поражението на християнските войски при Варна — писмото на Енеас Силвиус от 13. XII. 1444 г. до миланския дук Филипо Мария Висконти не се съобщава нищо сигурно за съдбата на Владислав, наречен по-късно «Варненчик». Отбелязва се, че според слуховете той или е загинал пленен, или е бил ранен в главата и въобще не се е върнал. [65] През 1445 г. Збигнев Олешницки твърди, че кралят е или в Константинопол, или в отвъдморски земи. [66] В. Кот съобщава, че злощастният крал е или някъде заробен, или се крие поради позора от претърпяното поражение. По тази версия византийците го приютяват. Заедно с двама поляци и двама унгарци го превеждах през морето. Той излекува раните си и тръгва обратно, но бури го възпират по пътя неизвестно къде. Вярва се, че ще дойде скоро и ще намери брат си Казимир. [67] Според други слухове Владислав е жив и прекарва в неизвестност в островите край Португалия, за да изкупи греховете си към християнството. [68] Появяват се тук-там из Европа и дълго вълнуват общественото мнение скитници и самозванци, които се представят за уж оцелелия след Варненската битка крал Владислав. [69]
Какви са действителните исторически измерения на Варненската битка? Тя е епилог на почините за обединяване на силите в Европа с оглед на нейното спасение и опазването на културните ѝ постижения от османските завоеватели. При Варна кръстоносната идея, а заедно с нея и онези европейски фактори, които са се стремили да я използват за свои интереси, претърпяват много тежък удар. По-късно около завладяването на Константинопол и
320
след това опитите да се прибегне към нея като подтик за нов противотурски начинания имат все по-малко привърженици.
Независимо от подбудите и плановете на европейските светски и духовни владетели, организирали двата похода през 1443—1444 г., действията на хилядите бойци от Полша, Унгария, Трансилвания, Чехия, Влахия, Босна, Хърватско и България са последният най-ярък въоръжен опит на Европа да прегради с обединени усилия пътя на османската експанзия. В този опит много народи чрез дружните борби, смелостта и саможертвата на кръстоносните бойци изявяват отрицателното си отношение към османското господство.
Тази дружна изява е получила бойната си закалка още при първия поход през 1443 г., когато в редовете на обединената армия участвуват и сърби, и албанци. С отрядите си, сплотени и ръководени от пълководческото прозрение на Янош Хуняди и въодушевлението на Владислав Варненчик в десетките схватки с османците, завършили при Варна, тия народи променят в известен смисъл съдбата на Балканите. Като ангажират силите на османците, те ги лишават от възможността да осъществяват по-целенасочено по-нататъшното завоевание на балканските страни и с това отлагат тяхното заробване.
Варненската битка и свързаните с нея събития са показателни обаче и в друго отношение. Инертността на много от европейските страни в усилията за създаване на антиосманска коалиция, завоевателските планове на Средна Европа спрямо Балканите, неспособността на папството да стане в това отношение сериозна обединяваща сила, пресметливостта и несигурността на италианските морски търговски републики, които дори улесняват прехвърлянето на османските бойни сили от Анадол през 1444 г. и не успяват да координират действията на флота си с тези на сухопътните обединени сили, неминуемо допринасят да се понижи престижът на Запада всред балканските страни. Това без съмнение задълбочава отчуждението между Балканите и този свят, който и дотогава винаги е бил за православните балкански страни враждебният свят на католичеството. А това са обстоятелства, които подготвят психологически почвата през следващото столетие балканските народи да насочат взор и надежди към-Русия, която ще се изтъкне в Европейския югоизток като защитница на потъпканите от мюсюлманите православни народи, родствено и езиково близка на южнославянския свят.
Варненската битка и прехождащите я събития са светла страница в историята на дружеските връзки между западните и южните славяни. Езикова и племенна близост обединява поляци, чехи, хървати, сърби, бошнаци и българи и ги изправя единни срещу голяма вража сила, еднакво опасна за всички тях.
В грохота на паметното Варненско сражение тътне ехото на почти едновековните героични борби на балканските народи. С
321
участието си в това сражение и в двата похода тези народи доказват отново свободолюбивите си въжделения, които десетилетия ги тласкат в многобройни битки и стълкновения с османците.
Така съдействието, оказано от балканското население на съюзническата армия в двата похода, е продължение на онези борчески традиции, които свързват в неразривно цяло кървавия двубой при Черномен (1371 г.), Косово поле (1389 г.), Ровине (1394 г.), в Подунавието (1425 г.), отбраната на София (1382 г.), Битоля, Търново (1393 г.), Никопол (1388, 1393 г.), Берат (1438 г.) Смедерево (1439 г.), Белград (1440 г.) и неколкократната мъжествена защита на обсадения Константинопол. Двата похода са в известен смисъл проверка за степента на борческата готовност и освободителните стремежи на отделните балкански народи.
Във връзка с това се налага особено ярко фактът, че българите, който най-рано загубват свободната си държава и са лишени от онази организираща сила, която имат останалите балкански страни, все още непокорени напълно от османците, показват непохабени борчески възможности. Неколкократните им освободителни опити след 1396 г. закаляват силите за борба на известни среди от тях. Поради това именно освободителната армия през 1443—1444 г. не заварва българите неподготвени и им възлага дори отговорни бойни задачи, какъвто е случаят с конния отряд (вероятно от български хайдути), изпратен от Хуняди като авангард към София след Нишкото сражение.
Двата похода и Варненската битка показват, че само единодействието на балканските народи би могло да възпре османската сила. На този етап бездействието на една само балканска страна, отклонила се от общите усилия на другите балкански народи, обрича на неуспех всяко задружно действие и улеснява османското утвърждаване. Събитията, свързани с Варненския поход от 1444 г., доказват, че отцепническото поведение на Георги Бранкович, което изолира от участие сърбите, спъва включването на албанците и допринася обединената армия да поеме неизгоден за нея маршрут, се отразява най-отрицателно върху общобалканската кауза и в последна сметка ускорява окончателното заробване и на Сърбия.
Тези събития за лишен път доказват, че при съществуващото на Балканите ниво на зрели феодални форми и отношения и обусловената от тях политическа децентрализация и дълбоки вътрешни противоречия, изграждането на траен и последователно действуващ антиосмански фронт, се оказва исторически неосъществимо дело. Поради тези обстоятелства себичните интереси на балканските владетели надделяват над разумната предвидливост за преодоляване на надвисналата над всички обща опасност.
Походите на обединените сили на народите през 1443—1444 г. и самото Варненско сражение събуждат, окрилят, подтикват освободителните стремежи на балканското население. Чрез героизма на разнородните бойци от Средна Европа е възвърната свободата
322
на сръбския народ. Ободрена, Босна получава сили да устоява на османския напор. Албания се вдига на героична борба начело със Скендербег и извоюва независимостта си. Нейната борба е улеснена от съюзническите походи, срещу които османците са заставени да участвуват с най-големите си сили и следователно не са в състояние да окажат здрав отпор на Скендербег.
Полумъртва, Византия набира последни сили, за да отдалечи окончателното си сгромолясване под османските удари. Дори и след Варна тя не престава да се стреми към борба срещу османците и да търси европейска помощ. Йоан VIII изпраща през лятото на 1445 г. нарочен пратеник до френския крал и бургундския принц, отправя апел към Венеция за създаване на нова коалиция. [70]
Влахия също не прекъсва и след Варненската битка да се бори за отхвърляне на османското върховенство.
А българите, най-тежко потиснати от всички балкански народи, които най-рано са поели бремето на османския феодализъм, спонтанно подкрепят кръстоносците с надежди за освобождение. Дори Варненското поражение не погасва тия надежди. Ваврен разказва, че по време на бургундската дунавска експедиция (1445 г.), когато се
«разпръснаха вести из страната, че нашите хора побеждаваха езичниците (т. е. турците), християните, които живееха в България (т. е. българите — б. м.), . . . се пробудиха, споразумяха се всички и заявиха, че не желаят да бъдат под турско господство. Те взеха това решение и натовариха на коли и каруци цялото си имущество, жени и деца, като отведоха и всичкия си добитък, за да идат при господаря на Влахия. . .»
Османците се опитват да ги спрат, обкръжават ги при Русе. Но влашки бойци ги прогонват. Влашкият господар съдействува през реката да се прехвърлят 12 000 българи с добитъка и покъщнината си и да се настанят на влашка земя. Той изразява дори задоволството си, че приема тия «много храбри люде». Очевидно тази преценка не е случайна. Многократните борчески усилия на българите, особено в Подунавието, в подкрепа на кръстоносци и власи са им създали всред техните съседи славата на свободолюбиви и храбри. [71]
Така походите на Владислав III Ягело-Варненчик и Янош Хуняди се превръщат в голяма тласъчна сила за освободителните за съпротивителни стремежи на балканските народи, за премахване на османското господство в балканските земи.
Но борбата на балканските народи през XIV и XV в., в която участието им в походите от 1443—1444 г. заема важно място, има общоевропейско значение. Ако по думите на великия Пушкин «европейският ренесанс бе запазен в своето зараждане от измъчена и задъхана Русия», преградила през XIII в. пътя на татарите, в този смисъл бихме могли да кажем, че балканските народи и особено много българският народ със своя отпор и мъченичество заслониха европейския свят от османската експанзия и спасиха неговата цивилизация.
323
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VI
1. F. Pall. Un moment décisif. . . р. 114.
2. Thwrocz. Op. cit., р. 255.
3. N. Iorga. Op. cit., III, р. 158—160, 182—183;
cp. Dlugosius. Op. cit., р. 708—711;
J. Радонић. Пос. съч., с. 212—213.
4. Codex epistolari s, I. 1, р. 140—144.
5. Ј. Радонић. Пос. съч., с. 213—214.
6. Зл. Спиералски. Пос. съч., с. 146.
7. Ј. Радонић. Пос. съч., с. 217.
8. Ј. Радонић. Пос. съч., с. 217; А. Bonfinius. Op. cit., р. 460.
9. А. Bonfinius. Op. cit., р. 456—457.
10. Сведенията за броя и народностния състав на сборната армия са противоречиви. Анонимните хроники отбелязват напр., че в армията участвували сакси, немци, чехи, латинци, унгарци, бошнаци, апулийци, власи, франки и дори карамани. Според Уруч — унгарци, чехи, немци, латини, аламани, поляци, сакси, бошнаци и власи. (Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 91; Uruç. Op. cit., р. 53—58). Броят на бойците, които сочим в текста, e по данните на кралския секретар Андреас де Палацио, участник в похода. (Ср. M. Mирчeв. Писмо за поражението при Варна, изпратено до кардинал Лудвиг. — ИВАД, XV, 1964, с. 88).
11. Споменик, CVII, с. 27—28.
12. J. Радонић. Пос. съч., с. 216;
F. Pall. Un moment décisif. . ., р. 114;
Г. Шкиванић. Защо деспот Георги Бранкович не e участвувал в битката при Варна. — Сб. «Варна 1444», с. 1 62—168.
13. Zehn Gedichte Michael Beheims zur Geschichte Österreichs und Ungarns, ed. Th. G. v. Karajan. Wien, 1848, p. 39;
Ср. българския превод у
А. Иширков. Бележки за пътя Русе — Варна в XVIII век и за главните селища край него. — ГСУ, III—IV, 1906—1907, с. 129—152, и
Ив. Иванова у Хр. Коларов. Два малко известни извора за битката на народите на 10 ноември 1444 г. при Варна. ИНМВ, VI(XXI). Варна, 1970, с. 177—193.
14-15. НБКM—ОрО, ОАК 45/29, л. 376, 426.
16. НБКМ—ОрО, Вд 110/10 (II част), л. 9а.
17. L. Kupelwieser. Op. cit., р. 84.
18. Dlugosius. Op. cit., р. 715;
M. Вeheim. Op. cit., р. 39;
Bonfinius, p. 460;
А. де Палацио. Пос. съч., с. 88;
Ph. Callimachus. Op. cit., р. 186—188.
Ср. F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken. . ., II, р. 91;
За Никополската крепост ср.
А. Кузeв. Принос към историята на средновековните крепости по Долния Дунав. ИНМВ, III (XVIII), 1967, с. 52—68.
19. J. de Wavrin. La campagne des croisés sur le Danube (1445). éd. N. Iorga. Paris, 1927;
А. Bonfinius. Op. cit., p. 460.
20. A. Dlugosius. Op. cit., p. 716;
А. Bonfinius, op. cit., p. 460— 461;
А. де Палацио. Пос. съч., с. 88;
Ph. Callimachus. Op. cit., р. 188—192.
21. Fontes rerum Austricarum. II, 61, p. 488.
22. Emil Kalužniacki. Werke des Patriarchen von Euthymius, Wien, 1901, p. 420—422;
В. Сл. Киселков. Владислав Граматик и неговата Рилска повест. 1947 г., с. 64—65;
Ср. Б. Цветкова. Към въпроса за класовите различия в българското общество през епохата на турското владичество. ИПр. VIII, 1954, 2, с. 169.
23. F. Giesе. Op. cit., р. II, р. 91.
324
24. А. Bonfinius. Op. cit., p. 461;
G. Köhler. Die Schlachten von Nikopoli und Warna, р. 43.
25. А. Кузeв. Пос. съч., с. 48.
26. Това становище разумно обосновава Ст. Нeдeв. Пътищата на Владислав III и Мурад II през 1444 г. Сборник «Варна 1444», с. 211.
Ср. и St. Nedev. Von Szegedin und Konya bis Varna im Jahre 1444. BHR, 1976, 1, p. 82.
27. Така го локализира Ст. Недев в Пътищата на Владислав III, с. 213.
28. М. Вeheim. Op. cit., р. 40;
ср. А. Иширков. Бележки за пътя Русе—Варна в XVIII век и за главните селища край него, с. 140—141.
29. Очевидно има се пред вид Византия и Флорентинската уния.
30. Dlugosius. Op. cit., р. 718;
A. de Палацио. Пос. съч., с. 89;
Ph. Callimachus. Op. cit., р. 192—194.
31. M. Вeheim. Op. cit., р. 39—40; А. Иширков. Бележки за пътя. . ., с. 143—144.
32. Ph. Callimachus. Op. cit., р. 194.
33. НБКМ—ОрО, ОАК 45/29, л. 9б.
34. M. Вeheim. Op. cit., р. 40—41; А. Иширков. Пос. съч., с. 148—149.
35. Така предполага Ст. Недев. Пос. съч., с. 223.
36. Dlugosius. Op. cit., р. 718; А. де Палацио. Пос. съч., с. 89; А. Bonfinius. Op. cit., p. 461.
37. Fr. Вabinger. Von Amurath zu Amurath, p. 252;
Fr. Вabinger. Maometto il Conquistatore, р. 72—73;
J. Радонић. Пос. съч., с. 221—227.
38. F. Giesе. Op. cit., II, р. 92.
39. Chalcocondylas. Op. cit., р. 32720—3282.
40. F. Thiriet. Op. cit., III, No. 2671.
41. N. Iorga. Op. cit., III, p. 197.
42. F. Giesе. Op. cit., II, р. 92;
Uruç. Op. cit., loc. cit.;
Feridun bey. Münşeat-üs-selâtin, с. I, Istanbul, р. 233.
43-44. Dlugosius. Op. cit., p. 718—719;
M. Вeheim. Op. cit., p. 41;
А. де Палацио. Пос. съч., с. 89—90;
A. Bonfinius. Op. cit., р. 461;
Ph. Callimachus. Op. cit., р. 194.
45. Edirneli. Nuhbet-üt-tevarih ve'l-ahbar. Ръкопис на Op. отдел, НБКМ Ор/2177, л. 6а—7а.
46. F. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken. II, p. 92; Uruç, loc. cit.
47. St. Nedev. Op. cit., р. 86 сл.
48-49. Г. Димитров. Сражението при Варна в 1444 година. — ИВАД, 1910, с. 49—70.
50. Разположението на силите и самата битка са обрисувани по критично анализираните и съпоставени данни на следните основни източници:
А. де Палацио. Пос. съч., с. 87—95;
Dlugosius. Op. cit., р. 721—728;
M. Вeheim. Op. cit., р. 42—46;
А. Bonfinius. Op. cit., р. 462—467;
Ph. Callimachus. Op. cit., р. 196—210;
M. J. de Thwrocz. Op. cit., р. 256—257;
J. Leunclavius nobilis. Annales sultanorum othmanidarum, p. 39—41;
H. Lewenklaw. Op. cit., p. 22—23, 259—261;
Параспондилас Зотикос по изд. на Г. Димитров — ИВАД, III, 1910, с. 49 сл.;
Fr. Giese. Die altosmanischen anonymen Chroniken, II, p. 92—93;
Fr. Гиese. Die altosmanische Chronik des Ašikpašazāde, р. 121—122;
Fr. Вabinger Die frühosmanischen Jahrbücher des Urudsch, loc. cit.;
Neşri tarihi, II, р. 649—657;
Lütfi paşa. Tevarih-i Ali Osman. Istanbul, 1341, p. 101 сл.;
H. Seadeddin. Tac-üt-tevarih. Op. отдел—Op/546, л. 2396 сл.;
Solakzade tarihi, Istanbul, 1297, p. 174—178;
Хюсейн, Беда'и ул-века'и, II, с. 177a—177б;
Споменик CVII, с. 27—30;
16 Asırda Yazılmiş Grekçe Anonim Osmanlı Tarihi, ed. Ş. Baştav, Ankara, 1973, I, р. 85 сл. II, р. 34 сл.
325
Взета e под внимание и основната книжнина:
G. Köhler. Op. cit., р. 47—67;
К. Шкорпил. Походът на Владислав през България в 1444 г. и битката при Варна. — ИВАД, I, 1908, с. 48—67;
А. Иширков. Походите на крал Владислав III в България в 1443 и 1444 г. София, 1923;
Г. Д. Баласчев. Походите на полско-маджарския крал Владислав III Ягело през 1443 и 1444 година против турците и битката при Варна. София, 193;
П. Хаджииванов. Сражението при Варна на 10. XI. 1444 г. — Сборник «Варна 1444 г.», с. 234—29;
Ц. Генов. Бойният съюз на европейските държави против турските нашественици през 1443—1444 година и сражението при Варна. — Военно-исторически сборник, 1964, № 44, с. 96—104;
Хр. Коларов. Антитурските походи. . ., с. 58.
51. К. Шкорпил. Владислав Варненчик 1444 — 1923, В., 1923, с. 24.
52. N. Iorga. Histoire des roumains. . ., IV, р. 99 сл.
53. Ср. Dlugosius. Op. cit., р. 717; А. де Палацио. Пос. съч., с. 88—89; А. Bonfinius. Op. cit., p. 461.
54. G. Fejer. Genus, ineunabula et virtus Joannis Corvini de Hunyad regni Hungariae Gubernatoris argumentis criticis illustrata. Budae, 1844, No. 21.
55. F. Вabinger. Maometto il Conquistatore, p. 78—80.
56. TOEM, No. 27, 1. VIII. 1330, p. 31-32; No. 28, l. X. 1330, p. 33.
57. J. Радонић. Пос. съч., с. 231—232.
58. Български народни песни, събрани от братя Миладинови. IV, изд. под ред. на П. Динеков. С., 1961, с. 143.
Варненската битка e намерила място и в епоса на други народи: ср.
К. Висховатый. Исторический элемент в старочешской песне о битве под Варной 1444. Slavia, X, 1931, р. 754—768;
Т. Йорданов. Една народна песен за похода на Владислав Варненчик. — Сб. «Варна 1444», с. 323—326.
59. N. Iorga. Op. cit., III, р. 197—200; J. Радонић. Пос. съч., с. 235-242.
60-61. Радонић. Пос. съч., с. 242, 238.
62. Ј. de Wavrin. La campagne des croisés sur le Danube. . ., р. 41—85;
Cp. D. Angelov. Une source peu utilisée sur l'histoire de la Bulgarie au XV siècle. — Byzantinobulgarica, II, Sofia, 1966, р. 170—179.
63. Feridun bey. Münşeat-üs -selâtin, I, p. 233—235;
L. Fekete. Das Fethnărne über die Schlacht bei Varna. (Zur Kritik Feriduns). — Byzantinobulgarica, XIV, Prague, 1953, p. 258-270.
64. N. Iorga. Notes et extraits, II, p. 410—411.
65. Fontes rerum Austriacarum, II, 61, No. 167;
M. Herzfeld. Das Zeitalter der Renaissance. Ausgewählte Quellen zur Geschichte der Italienschen Kultur. Enea Silvio Piccolomini, Briefe, I Serie, B. III. Jena, 1911, No. 37;
Ср. бълг. изд. у Хр. Коларов. Два малко известни извора. . ., с. 174—176.
66. Codex Epistolaris, I, 2, No. 5.
67. Пак там, II, № 306.
68-69. A. F. Grabski. Wiersze o klesce Warneńskiej z dziejow okolicznosciowej poezji politycznej w Polscé XV w. Prače Polonistyczne, Seria XXIII (1967), Lodz, 1967, р. 50—51.
70. J. Радонић. Пос. съч., с. 238.
71. Ј. de Wavrin. La campagne des croisés. . ., р. 80; D. Angelov. Op. cit., р. 176—177.