Кирил и Методий в българската Моравия

Петер Юхас

1. Една или две Моравии са съществували по време на Моравската мисия  (11)

2. Коя Моравия са владеели Моймир I и Ростислав  (24)

3. Къде е минавала южната граница на Велика Моравия  (49)

4. И бог е безсилен да промени миналото, но събитията се предават не така, както са се случили  (52)

 

 

1. ЕДНА ИЛИ ДВЕ МОРАВИИ СА СЪЩЕСТВУВАЛИ ПО ВРЕМЕ НА МОРАВСКАТА МИСИЯ

 

 

Общоприето с мнението, че делото на Кирил и Методий възниква преди всичко във връзка с тяхната Моравска мисия, с моравските славяни и едва след нея то става достояние на останалите славянски народи и на първо място - на българския. Нека заедно с читателите на тази книга да анализираме посоченото общоприето мнение, защото човек се убеждава много по-добре, ако сам намери аргументите, а не му се поднасят готови. Междувременно нека отбележим и друго: в една демократична среда дадено мнение става общоприето решение, когато получи мнозинството от гласовете. Ала по отношение на трудно разкриваните истини позицията на мнозинството често пъти няма стойност, тъй като е напълно възможно дадена истина или загадка да бъде разбудена от един-единствен изследовател, а не от цяла армия учени. С други думи, не е изключено една личност да обори дори цяло поколение от учени, когато стигне до откриване и доказване на истината.

 

И най-видните слависти поставят началото на мисията на Кирил и Методий в Моравия. Бележитият славяновед Ватрослав Ягич [*] е споделял същото мнение. "Изходна точка на целия въпрос, отбелязва той, представлява повикването на двамата апостоли в Моравия." [7]

 

Нека се съгласим с него и тръгнем от същата изходна позиция.

 

Но дори и в този случай веднага ще възникне въпросът: в коя Моравия всъщност Михаил III изпраща Кирил и Методий, защото в историческите извори от IX в. се говори за две Моравии.

 

Баварския географ в труда си "Описание на лежащите на северния бряг на река Дунав територии и градове писан, между 817 и 843 г., съобщава, че през средата на IX в. на левия бряг на река Дунав са съществували две Моравии:

 

 

*. Ватрослав Ягич (1838-1923 ) - хърватски филолог.

 

11

 

 

"В Бой Марка (по-късната Чехия) има 15 града. При моравите пък има 11 града. България е неизмеримо голяма държава и там живеят много хора, а има само пет града единствено поради това, че при тях навик да се строят градове. Има още един народ, наречен мархони (моравци), имащ 30 града. Това са страни, чиито граници се допират." [8]

 

Както виждаме, Баварският географ говори за две Моравии. За него различни са не само названията им, но и техните градове и селища, географското им местоположение и големина на териториите. И още нещо, което е изключително важно: Баварският географ поставя едната Моравия на северния, т.е. левия бряг на р. Дунав в съседство с Бой марка (Чехия), а другата там, където е границата на Франкската империя, пак на левия бряг на р. Дунав, но вече при устието на р. Драва. Тези две Моравии не са представлявали някаква териториална цялост, тъй като са били разделени от северозападните български земи.

 

Значи едната Моравия е била малка - с 11 крепости или окръзи до Бой марка (Чехия), а другата, по-голяма - с 30 крепости или окръзи, на югоизточната граница на Франкската империя срещу устието на р. Драва в Дунав. Същият автор, както видяхме, твърди, че между двете Моравии франките граничат с българите. В множествено число за Моравия говори и Регино, игумен от Лотарингия. В летописа си от 860 г. той съобщава, че Людовик Немски [*] води едновременно война срещу "Marahensium regna" [9] (Моравските княжества), т.е. срещу двете Моравии. За две Моравии говори и император Константин Багренородни [**] в съчинението си "За управлението на империята". Едната той назовава последователно Μεγαλη Μωραβια, а другата просто "Μωραβια" [10] [***]. Работещият през XVI в., но доказано опиращ се на стари

 

 

*. Людовик II Немски (840-876 ) - франкски император, син на Людовик Благочестиви (813-840).

 

**. Константни VII Багренородни (913-959) - византийски император и писател.

 

***. След X в. в топонима Μωραβια гръцката β се е изписвала на български като в и топонимьт е произнасян "Моравия", а в западната ортографска традиция гръцката β е замествана с латинската b и топонимът е произнасян като "Морабия".

 

12

 

 

извори, баварски писател хуманист Йохан Турмаир, известен в литературата като Авентин, нарича Моравия тетрархия, т.е. Четирикняжество, за чието обединение много е направил Ростислав [*], но осъществяването му се е отдало на Светополк I. [11] [**] Именно пълното мълчание във връзка с тук споменатите автентични и напълно достоверни исторически извори характеризира антинаучността на досегашните традиционни възгледи за Моравската мисия на двамата солунски братя. Защото може ли изобщо да се нарече научно такова становище, чиито представители по свой вкус селекционират, подреждат и цитират от изворите сами онова, което подкрепя единствено тяхната позиция. И за да не бъдем голословни, ще запитаме: в хилядите изследвания за Моравската мисия читателят дали се е срещал с позоваване на тук цитираните исторически извори, сочещи съществуването на две Моравии? Дали тези извори са били цитирани, опровергавана ли е била историческата им достоверност от автори, застъпващи тезата за една-единствена Моравия?

 

Или може би те не са познавали въпросните извори? Възможно е за някои подобно непознаване да е "смекчаващо вината обстоятелство", но би ли могло в науката да се говори за "смекчаващи вината обстоятелства"? С една дума - не издържа никаква критика аргументът, имаш в основата си позоваване на оформени едва през XIV в. традиции.

 

Не вярваме обаче тези извори да са били непознати, тъй като въпросът за местонахождението на двете Моравии има както извънредно важно научно значение, така и своята дълга история. Същевременно, въпреки усилията на Баварския географ, Константин

 

 

*. Ростислав (846-870) - княз на Южната (Българска) Моравия. В латиноезичните извори името му се среща под формите Radislaus, Rasisthlavus, Rostices, Rastilaus, Rastilavus, Rastilaus, Rastizi, Raytizius, Rastislavus, Ratzidus, Restitius. Вж. Асемами, Й. C. Пос. съч., бел. 36 към гл. I.

 

**. Светопол I (870-894) - племенник и приемник на Ростислав. С помощта на германския владетел Карл III Дебели (879-888) през 883 г. завладява и западната Моравия. Вж. Асемани Й. С. Пос. съч., с. 156-158.

 

13

 

 

Багренородни, Регинон, презвитер Хелмолд [*], Гардизи [**] и Авентин да опишат точно географското разположение на двете Моравии, загадката във връзка с това остава, тя не е разбулена и до днес. От Баварския географ (живял и работил между 840 и 870) до Имре Боба [12] десетки историци и географи са давали правилна насока на издирванията. Но самият въпрос и до днес не е получил задоволително решение.

 

Няма столетие, в което някой от учените да не е поставял въпроса за съществуването не на една, а на две Моравии през IX в. Още през XVIII в. унгарският учен Дьордь Скленар публикува книга с документи на латински език и разграничава две Моравии, като уточнява, че в Старата "Велика" Моравия, на юг от Дунава, се е разпространявала славянската писменост. В наше време същото мнение поддържат редица учени, между които Петер Пюшпьоки Надь, Имре Боба (1971) и японецът Сенга Topy (1983) [13]. Възможно ли е привържениците на така нареченото традиционно схващане да не са вярвали на тези извори? Едва ли. Защото една истина никога не може да се изрече така, че хората да я разберат, но да не ѝ повярват. С други думи - колкото и да ни е трудно да си го представим, все пак трябва да предположим: привържениците на така нареченото традиционно схващане не са познавали споменатите извори. Премълчаването на последните, поне засега, не бихме могли да обясним с друго.

 

Народностното име на моравците и названието на самата Моравия са произлезли от името на река Морава. Терминът "моравци" (лат. maravani, marvani; гръцки: μωραβων) първоначално е бил географско понятие, употребявано за обозначаване на населението по Поморавието. В басейна на Дунав обаче има две такива реки: едната, вливаща се в Дунав при Братислава, а другата, също приток на Дунав, но съединяваща се с него при Белград - първата е Морава, а втората

 

 

*. Автор на "Славянска хроника", издадена през 1581 г. във Франкфурт на Майн.

 

**. Гардизи (IX в.) - хорасански (източноирански) историк, автор на съчинението "Зейнад-ахбар" (1048-1050). представящо историята на древните персийски царе, историята на халифите и историята на Хорасан до 1041 г. Летописът завършва с много интересна глава за "тюрките", в която се споменават маджарите и българите.

 

14

 

 

Географското разположение на двете Моравии прели 871 г. според японския изследовател Сенга Тору. Картата препечатваме от унгарското списание "Szfázadok", бр. 2 от 1983 г.

 

15

 

 

през IX в. - Българска Морава. През осемдесетте години на IX в. във Франкските анали вече наричат живеещите по поречието и на двете реки славяни "марахоци" или "моравани". Не бива да забравяме, че името "моравци" като народностно обозначение за пръв път се появява през 884 г., когато Светополк, след завоеванията си от периода 873-879 г., се отправя от южните земи на Великоморавия към северната част на така наречената Малка Моравия, за да я подчини на своята власт. До тази година франкските хронисти последователно споменават Ростислав като княз (крал) на живеещите по поречието на Българска Морава (Маргус) славяни (rex margonum) [*].

 

Не случайно по данните на Фулденските анали Йосиф Асемани [**] във връзка със събитията от 846 г. нарича живеещите около южната. Българска Морава (Маргус) славяни маргенци. Независимо от обстоятелството, че той определя мястото на владенията на Прибина между Драва и Сава [***], тъй като не е прозрял грешката на Фулденските анали, слагаща бенефиция [****] на Прибина не до р. Зала (Сала), а до р. Сава. Все пак от споменаването на реката Маргус и живеещите по поречието ѝ славяни Асемани пръв разбира, че въпросните Фулденски анали последователно сочат като място на владенията на Ростислав земите южно от р. Дунав, по поречието на Маргус (Българска Морава):

 

 

*. Ростислав слиза от политическата сцена през 870 г., когато с измама е заловен от Светополк I и предаден на баварския принц Карломан (830-870) - син на Людовик II Немски.

 

**. Йосиф Симоний Асемани (27.08.1687 - 13.01.1768) - бележит учен-хуманитарист и църковен деец. Подробности за живота и творчеството му вж. у Кискинова, М. Й. С Асемани и неговият труд "Календари на Вселенската църква". - В: Асемани. Й. С. Пос. съч., с. 9-57.

 

***. Според латинския паметник Comersio Bagoariorum et Carantanorum (История на покръстването на баварците и каринтийците или т.нар. Залцбургски меморандум) ок. 833 г. Прибина е бил прогонен от престолнината си гр. Нитра (по-късно отъждествявана със словашкия гр. Нитра) от Моймир I (830-846), "княз на моравците отвъд Дунава". Прибина търси спасение при българите и хърватския княз Ратимир, около 848 г. с помощта на Людовик II Немски се установява при р. Сава. Води пронемска политика: убит от Ростислав през 861 г. Вж. Асемани Й. С. Пос. съч., с. 136, 154.

 

****. Бенефиций - средновековно поземлено владение, предоставяно от суверен на васал, без право на наследяване.

 

16

 

 

"По времето, когато славяните в Долна Панония, между Драва и Сава, били управлявани от Прибина [*], княз на моравците отвъд Дунава е бил Растица, племенник на Моймир [**], който след смъртта на чичо си, още през 846 г. след Христа получил властта от краля на Германия Людовик."

 

И самият фулденски аналист отбелязва:

 

"Към средата на месец август Людовик се отправи с войски срещу славяните маргенци, които се опитвали да се отцепят, и след като уредил въпроса според желанието си, им поставил за княз племенника на Моймир Растица." [14]

 

Същевременно Асемани не е различавал вклиненото между сърби и хървати, оформено етнически от славянобългарски племена (тимочани, браничевци и др.) население "колективно" наричано моравци, от родствения с чехите, но говорещ на отделно свое наречие народ от Северното моравско маркграфство. Това е така, защото под влиянието на чешките хронисти от XIV в. става общоприето становището, че Моравия следва да си я представяме като единствена, политически обединена страна. Но като обективен учен - на базата на писмените паметници - Асемани съвсем коректно прави известна разлика между тях. Говорейки за славяните по поречието на Маргус, той ги нарича не моравци, а маргенци и под линия отбелязва: "Маргенци, мархенци, маруани и другояче се срещат наречени моравците, чиито пратеници са били изслушани и отпратени от Людовик Благочестиви [***]".

 

В българския превод на трудовете на Асемани би било по-правилно вместо "маргенци" да се пише за "славяните по поречието на Маргус", тъй като при Асемани понятието има точно такова значение. По този начин би се откроило по-ясно, че славяните на Прибина и Ростислав (Растица), т.е. "маргенците" са живели край бреговете на р. Маргус (Българска Морава). Защото в противен случаи нещата са разбираеми само за онези,

 

 

*. Прибина (Привина) - панонски княз. Преч 835 г. е свален от престола от Моймир I. Около 848 г. е възстановен от Людовик II Немски.

 

**. Моймир I (818-846) - моравски княз.

 

***. Людовик I Благочестиви (813-840) - франкски император, син на Карл Велики.

 

17

 

 

които предварително знаят, че терминът "маргенци" идва от названието на р. Маргус, т.е. Българска Морава.

 

Йосиф Симоний Асемани безспорно е блестящ учен, една от най-забележителните личности на XVIII в., изучавал - по сведение на съвременниците си - 30 езика. В основата на неговите проучвания винаги стоят автентични исторически извори. Но дори и към тях Асемани е подхождал критично, прилагайки комплексния метод на изследване. В интерес на историческите си изследвания Асемани несъмнено се е ползвал от достиженията на етимологията, лингвистиката, филологията, историческата и политическата география, хронологията и т.н., реализирани до неговата епоха. Обстоятелството, че от вниманието на Асемани все пак са убегнали историческите извори за съществуването на две Моравии днес може да си обясним само с "осветеното" и от Еней Силвий, под името Пий II (Пиколомини), папа през периода 1458-1464 г., традиционно становище по въпроса, дадено в съчинението му "История на Бохемия" [15]. Един свещеник, един титулярен епископ, какъвто е Асемани тогава, не е могъл да постави и под най-малко съмнение казаното от папата. Според папа Пий II териториите на Моравия и Моравското маркграфство от XV в. са идентични по своето географско разположение. Самият Еней Силвий, работейки като началник на канцеларията на император Фридрих III (1442-1447), написва труда си като за основа използва хрониките на чехите Далимил и Пулкава [*]. Или с други думи: когато представяме онези исторически извори, които са автентични документални свидетелства за съществуването на двете Моравии, в действителност опровергаваме становището не на един някогашен папа, а на един началник на императорската канцелария. Защото Еней Силвий не в качеството си на римски първосвещеник е написал "История на Бохемия".

 

 

*. Хрониката на Далимил славистите я датират около 1314 г. Хрониката на Пршибик Пулкава е писана между 1374 и 1380 г. За Далимил и Пулкава вж. последната глава на настоящото изследване.

 

18

 

 

Както вече споменахме, за две Моравии говори и игуменът на Лотарингския манастир Регинон. В хрониката си от 860 г. той съобщава, че Людовик Немски води война едновременно срещу "Marahensium regna" (моравските княжества), т.е. и срещу двете Моравии. От своя страна император Константин Багренородни в труда си "За управлението на империята" също съвсем определено сочи съществуването на две Моравии. Едната той назовава последователно "Мегали Моравия", а другата - просто "Моравия". В главите 13 и 40 на тази своя книга Константин Багренородни още отбелязва, че "Мегали Моравия" преди завладяването ѝ от маджарите е била между маджарите и хърватите.

 

Нека да видим къде по-точно между маджарите и хърватите се е намирала Велика Моравия?

 

Константин Багренородни в 13-а глава на цитираната вече книга, описвайки границите на Унгария, сочи:

 

"С тюрките (маджарите) граничат следните народи: пó на запад е страната на франките, пó на север са печенезите, на юг от тях се шири Мегали Моравия, т.е. страната на Светополк, която тези тюрки (маджари) напълно опустошили и завладели. А към планините тюрките граничат с хърватите." [16]

 

А в 40-а глава на книгата си императорът уточнява:

 

"... на близката до тюрките (маджарите), източна граница са българите, отделени от река Истрос, която наричат още Дунав, на север от тюрките са печенезите, на запад от тях - франките, а на юг - хърватите." [17]

 

Както видяхме, в 13-а глава на книгата си императорът съобщава, че южната съседка на маджарите е била Мегали Моравия, която маджарите напълно опустошили и завладели. А в 40-а глава се твърди, че южните съседи на маджарите са хърватите. На читателите ще направи впечатление, че император Багренородни твърди: южната съседка на Унгария е Мегали Моравия, която маджарите опустошили и завладели, а след като я завладяват, то тя вече не може да им бъде съседка. Това противоречие произтича от обстоятелството, че авторът в един и същи абзац говори за положението от преди войната и след войната.

 

19

 

 

За нас сега е по-важно следното - според императора преди завладяването на Мегали Моравия тя е била южна съседка на Унгария, а след нейното завладяване южни съседи на маджарите стават хърватите. От това недвусмислено следва: Мегали Моравия преди завладяването ѝ от маджарите е била между маджарските и хърватските земи.

 

Изключено е дори ида помислим, че "Мегали Моравия" може да бъде отъждествена с днешна Моравия и Словакия, тъй като тези области не са били никога на юг от Унгария. Последното се потвърждава и от друг факт - императорът нарича Мегали Моравия винаги "езическата", "непокръстената" Моравия, а е известно, че на територията на днешна Моравия и Западна Словакия християнството е възприето още около 830 г. [*]

 

В 40-а глава на цитираната книга на император Константин Багренородни са очертани точно южните граници на Унгария:

 

"където започва Тюркия (Унгария) е мостът на Траян (днешният град Турно Северин в Румъния - б. м. П. Ю.), отстоящ на три дни път от Белград, където е кулата на свети Константин Велики и при завоя на реката (Дунав - б. м. П. Ю.) е така нареченият Сирмиум (Сремска Митровица - б. м. П. Ю.) на два дни път от Белград, и от тях започва Мегали Моравия - непокръстената" [18].

 

А в глава 42-а четем:

 

"От Солун до река Дунав, на която се намира град Велеград (Белград - б. м. П. Ю.), има осем дни път, ако не се върви бързо, а с почивки. А отвъд реката Дунав, именно в земята Моравия, а също и по-нататък - между реките Дунав и Сава , обитават тюрките." [19]

 

Видно е още веднъж, че според императора Мегали Моравия се е намирала между Драва и Сава, областта Сирмиум, и оттам на юг до р. Морава, на север Мегали Моравия се е простирала до района на р. Тиса при нейното устие в Дунав. Видно е още и това, че Константин Багренородни локализира мястото на Мегали Моравия и очертава границите ѝ така, както, независимо от

 

 

*. Най-старият паметник, потвърждаващ този факт, е едно писмо от 825 г. на папа Евгений II (824-827). Вж. Асемани, Й. С. Пос. съч., с. 115.

 

20

 

 

него, го е направил Баварския географ. [20] Нещо повече, презвитер Дуклянски (средата на XII в.) изтегля границата на Мегали Моравия още пóна юг. Той съобщава, че Светополк е бил погребан в града на Диоклетиан, т.е. в Диоклея в Черна гора. [21] От тази информация изводът е: южната граница на Мегали Моравия е стигала до изворите на р. Дрина.

 

Анализът и на 14-а глава от книгата на Константин Багренородни ни дава основание да твърдим, че Мегали Моравия е граничела на юг е хърватите и българите. В нея намираме следното:

 

"Владетелят на Моравия Свендоплок (Светополк - б. м. П. Ю.) бил храбър и страховит за съседните народи. Той имал трима сина. Преди смъртта си разделил своята страна на три части и дал на всеки един от синовете си дела му. Най-големият по рождение направил велик княз, а другите двама оставил под негова власт. Посъветвал ги обаче да не се делят един от друг със следния пример: като донесъл три пръчки, свързал ги и ги дал на първородния да ги пречупи; а след като той не успял да направи това, дал ги в ръцете на втория, а после - на третия. След това ги разделил на три, една по една, и им наредил, като ги вземат, да ги пречупят, и те направили това, без каквото и да е усилие, След като сторил това и по този начин им дал урок, съветвайки ги, им казал: "Ако останете единни в съгласие и любов, никога вашите врагове не ще ви покорят, нито ще ви отведат в плен. Ако ли пък поради вражда и честолюбие разделите върховната власт на три части, отказвайки да се подчинявате на най-големия си брат, ще разгромите сами себе си и ще бъдете напълно разгромени от съседните ви врагове." [*] След смъртта на Свендоплок обаче, след като преживели една година в мир, а после започнали междуособна война, тюрките (нахлуването на маджарите в Моравия е станало вероятно през лятото на 892 г. - б. м. П. Ю.) ги нападнали, унищожили ги напълно и завладели тяхната страна, която обитават до ден

 

 

*. Цитираният откъс от съчинението на К. Багренородни представлява едно от т. нар. "общи места" или странстващ сюжет в средновековната историография. Най-известна за нас е легендата за кан Курбат и синовете му, предадена от Теофан и Никифор.

 

21

 

 

днешен (950 г.). А народът, който оцелял, се разпръснал и разбягал при съседните племена - при българите, тюрките, хърватите и останалите народи". [22]

 

От разказа на император Константин Багренородни личи, че след смъртта на Светополк е минала едва една година, когато през 895 г. избухват междуособиците, за да улеснят покоряването на Моравия от нахлулите в нея три години по-рано маджари. Ясно е и друго: маджарите ще да са завладели Моравия или в годината на вътрешните размирици, или най-много една година по-късно. Ала известно е, че маджарите са завладели териториите на днешна Моравия и Западна Словакия около 900 г., следователно трудно бихме си представили и приели, че пръсналите се бежанци от народа на Светополк, спасявайки се при българи и хървати, са преодолели няколко стотици километри на територията на враждебните на тях маджари.

 

За обстоятелството, че угрите (маджарите) са пленили част от народа на Светополк, която не е успяла да се спаси при българите, научаваме и от Житието на Наум от X в. В това житие намираме податка за пряката граница на Моравия с България:

 

"Еретиците, много мъчиха едни (учениците на Кирил и Методий), а други продадоха на евреите за пари - презвитерите и дяконите. Като ги взеха, евреите ги заведоха във Венеция. И когато ги продаваха, по Божия наредба тогава във Венеция [*] пристигна от Цариград царски човек, който вършеше царската работа. И щом узна за тях, царският човек ги откупи. И като ги взе така, той ги заведе в Цариград на цар Василий [**] разказа за тях. И пак ги въведоха в техните чинове и санове - презвитерите и дяконите, - както беше реди. Дадоха им и служби. И никой в робия не умря, а едни, покровителствани от царете, получиха успокоение в

 

 

*. Едва ли пресметливите еврейски търговци биха се изложили на риск да карат роби от територията на дн. Словакия (ако там се е намирала въпросната Моравия) до Венеция. Явно споменатата в Житието на св. Наум Моравия се е намирала доста пó на юг в съседство на Далмация, от която пътят до Венеция е бил несравнимо по-лесен и кратък.

 

**. Василий I Македонец (867-886) - византийски император.

 

22

 

 

Цариград, а други отидоха в българската земя, с голяма чест получиха успокоение.

 

А моравската земя, както бе предсказал светият архиепископ Методий, наскоро получи отмъщение от Бога за беззаконията поради делата им и за ересите, и за изгонването на правоверните отци, и за страданията, що претърпяха от еретиците, на които моравците вярваха. Защото не след много години дойдоха маджарите, пеонският народ, и завладяха земята им и я опустошиха. Но тях маджарите не плениха, затова те забягнаха при българите, а опустялата им земя остана под властта на маджарите". [23]

 

 

От Регинон научаваме, че земите на моравците, от една страна, граничат с българските, а от друга, с каринтийските земи - между Драва и Сава. След като описва как печенезите са изгонили маджарите от Скития, Регинон отбелязва, че маджарите

 

"са се сбогували с родината си и са тръгнали на път, за да намерят такава земя, където да се установят завинаги. Най-напред са номадствали из пустата на панонци и авари, където са допълвали прехраната си с риболов, после често нападали границите на каринтийците, моравците и българите". [24]

 

Докато Регинон споменава моравците между каринтийците и българите, презвитер Хелмолд († 1177 г.) отъждествява моравците с каринтийците. Той разказва, че на юг от поляците живеят чехите и тези славяни, които са известни като "моравци" или "каринтийци", и сърбите още пó на юг. [25] Анонимният хронист на унгарския крал Бела (в края на XII век) също говори за "каринтийски моравци". [26] Тъй като по-голямата част на Каринтия е била между реките Драва и Сава, Стара Моравия, т.е. Мегали Моравия според Регинон, Хелмолд и унгарския хронист Анонимус, е обхващала територията между Драва и Сава. По данните от Пространното житие на Методий и хрониката на Нестор епископското седалище на Методий е било именно тук, в столицата на Панония Савия, т.е. в Сирмиум.

 

23

 

 

Не е безинтересно да споменем още един извор, според който "домовете на езичниците моравци" са били между реките Дунав и Тиса и пó на юг от тях. От житието на Свети Апри (Мракула санкти Апри), което е написано след 978 г. от неизвестен монах, научаваме, че маджарите, като са опустошили Мизия и домовете на "езичниците моравци", са навлезли в Панония и по-късно са се утвърдили в нея. [27] Това съобщение не можем да свържем с падането на Моравия (на територията на днешна Словакия). Причината се крие не само във факта, че цитираният извор нарича моравците езичници (последното в никакъв случаи не е възможно да се отнася за земите в днешна Моравия и Западна Словакия, защото, както вече споменахме, в тях християнството е наложено около 830 г.), а на първо място и главно заради друго когато маджарите са били завладели тези земи, не е било нужно те да нахлуват в Панония, тъй като тя отдавна вече е била в техни ръце. С една дума - и житието на Апри е още един сигурен извор за местоположението на Стара Моравия, т.е. на Мегали Моравия на юг, в областта Сирмиум.

 

 

2. КОЯ МОРАВИЯ СА ВЛАДЕЕЛИ МОЙМИР I И РОСТИСЛАВ

 

 

Както видяхме, едната Моравия при Константин Багренородни се определя с прилагателното "мегали", което може да означава "стара". Дьордь Скленар е прав, когато твърди, че Великоморавия най-напред се е зародила в Мизия, а ако пък прилагателното"мегали"означава "голяма", а не "стара", тогава естествено то ще се отнася и се отнася до територията на Южна Моравия. Следователно Южна Моравия е била онази Великоморавия, чисто точно място търсим.

 

От своя страна Баварския географ описва само границите на Франкската империя, стигащи на юг до устието на р. Драва, и затова не говори за южните области на Моравия, т.е. на южния

 

24

 

 

Разположението на Великоморавия съгласно традиционното схващане

 

Разположението на Великоморавия според новото схващане на Петер Пюшпьоки Надь

 

25

 

 

бряг на р. Дунав. За последното ще намерим точна информация в онези бележки на франкската хроника 24 от 864 г., които проследяват походите на Людовик Немски срещу моравските славяни, когато немският император сваля от престола Моймир Ι и на негово място поставя Ростислав.

 

Кведлинбургските хроники лаконично отбелязват:

 

"Крал Людовик, син на Людовик, покори Панония и връщайки се, унищожи Чехия." [28]

 

Идентично съобщение ще намерим и в Магдебургските хроники [**]:

 

"Крал Людовик, син на Людовик, покори Панония и връщайки се оттам, унищожи Чехия." [29]

 

Саксонските хронисти [***] отбелязват споменатия факт по почти същия начин:

 

"Кралят на немците Людовик покори Панония и по пътя за родината си унищожи Чехия." [30]

 

За този поход по-подробно се споменава във Фулденските хроники. Още Имре Боба обърна внимание на това, че за идентифицирането на точното място на Моравия голямо значение имат аналите от Фулда, в които във връзка със събитията в Моравия се споменава и река Дунав, конкретно там срещаме израза "Транс Данубиум". [31] Ако изходим от местонахождението на самата Фулда на север от Дунав и употребата на споменатия израз по отношение на Моравия, то не можем да не направим заключение, че събитията в Транс Данубиум са произтекли южно от р. Дунав, а не на север, на територията на по-малката Моравия, намираща се днес в Словакия. В аналите от Фулда четем:

 

"Людовик Немски ... през средата на месец август с войската си тръгна на поход срещу славяните по поречието на Маргус (т.е. Българска Морава; курсивът мой - П Ю.). които се готвеха да се разединят. След като уреди делата си там и ги реши по свое усмотрение и възкачи на княжеския

 

 

*. Annales regni francorum - отразява генеалогията и основни събития от живота на първите Каролинги. Публикувана е за първи път в Хановер през 1895 г.

 

**. Магдебургски хроники - компилирани са от по-стари хроники през 1175 г. в манастира Бриген кран Магдебург. Вж. ЛИБИ, т. III, С., 1965, с. 200.

 

***. Саксонските аналисти обхващат историята от 741 до 1139 г.

 

26

 

 

престол Ростислав, братовчед на Моймир (Моймир I - б. м. П. Ю.) - С големи трудности и загубвайки значителна част от войската си — се завърна..." [32]

 

 

Ако вземем предвид обстоятелството, че и преди похода на Людовик Немски от 846 г. Панония, до реката Драва, е била под господството на франките, то тогава ще стане ясно: през 846г. Людовик Немски е завладял територията между Драва и Сава, така наречената Панония Савия, която нито Пипин [*] през 796 г., нито Карл Велики през 803 г. успяват да присъединят към франкската империя. Южната граница на антична Панония е минавала по брега на р. Сава, следвайки първите хълмове от успоредната на реката планинска верига. С други думи, войските на Людовик Немски са водили сраженията си в междуречието на Драва и Сава. В резултат на победите си е трябвало да минат и на другия бряг на Сава, защото само по този начин ще са могли да влязат в допир с живеещите около p. Маргус (Българска Морава) славяни, а Людовик Немски - да свали Моймир I и на негово място да възкачи на княжеския престол Ростислав. А тъй като според Баварския географ Великоморавия е включвала в границите си и земите срещу устието на р. Драва, долната част от междуречието на Дунав и Тиса, то Людовик Немски ще е бил принуден да сломи съпротивата и на живеещите там великоморавски славяни. Оттук, от левия бряг на р. Дунав, е съвсем закономерно баварските войски да са се върнали, именно през "земите на боеманите".

 

Многобройните извори потвърждават, че Великоморавия се е простирала и върху южната част на равнината, разположена източно от Тиса. Работещият през XVI в., но доказано опиращ се на стари извори, баварски писател-хуманист Авентин отбелязва:

 

"През 892 г. маджарите се съгласяват да участват във войната на император Арнулф срещу Светополк само "ако получат като ландкнехтско заплащане онези земи, които те с оръжие са успели да завоюват". [33]

 

По време на общия поход Франкско-баварската войска, нападайки от запад, "навсякъде

 

 

*. Пипин (781-810) - крал на Италия, син на Карл Велики.

 

27

 

 

пали, убива, граби и хвърля в скръб всички", а "маджарите са още по-яростни и безмилостни... отсам и отвъд Тиса", в тила на тогава хванатия в клещи моравски княз. [34] С други думи, и този извор потвърждава, че границите на Великоморавия са се простирали по двата бряга на р. Тиса.

 

За географското разположение на Великоморавия между 1050 и 1053 г. по идентичен начин съобщава и северноафганистанският учен-историк Гардизи, който в тази връзка е използвал произведенията на пишещия на арабски език мохамедански лексикограф и писател-географ Ибн Руста [*] от периода около 930 г. Всъщност първоначалният извор на описанието, което ще цитираме по-долу, е от Драйхани [**] - то е минало през Ибн Руста, осъвременено е от него, а Гардизи го допълва и превежда на персийски език.

 

Според Гардизи в обратната посока на течението на Долния Дунав

 

"над нандорите (унгарското название на българите оногури - б. м. П. Ю.) има една голяма планина (южните Карпати - б. м. П. Ю.). Покрай нея тече една река, а зад планината живее един християнски народ, когото наричат моравски. Между него и нандорите има десет дни път пешком. Многоброен народ са (моравците). Дрехите им напомнят на арабските - тюрбан, риза и връхна дреха. Имат градини и лозя. Казват, че са повече от византийците и са отделен от тях (византийците) народ." [35]

 

А всъщност за кои моравци говори афганистанският учен-историк става пределно ясно, когато прочетем описанието му на славяните:

 

"Между страната на печенезите и славяните има десет дни път пешком... Най-известният между тях (славяните - б. м. П. Ю.) е споменатият вече мъж, когото наричат "вожд на вождовете", а името му е Светополк. Той разполага с по-висок ранг от Субандж, този последният е само негов заместник." [36]

 

В случая само името на Светополк не е било и не е предмет на

 

 

*. Ибн Руста (вт. пол. IX в. - първа пол. X в.) - ирански историк и пътешественик, известен от по-старите историографски трудове като Ибн Даста.

 

**. Драйхани (IX в.) - персийски историк и пътешественик.

 

28

 

 

каквито и да е спорове от страна на учените. За Субандж, както и за няколко имена на селища - поради оскъдните данни, все още се водят полемики.

 

Изводът обаче е един и ясен: Гардизи също поставя Великоморавия на юг, при Долния Дунав, над българите, т.е. на територията на Южна Моравия.

 

 Както вече изтъкнахме Баварския географ, Франкските хроники, Гардизи и император Константин Багренородни единодушно поставят Великоморавия в района на Сирмиум, точно там където според Пространното житие на Методий, е било и самото епископско седалище на Методий.

 

Тогава възниква въпросът: на какво основание славистите твърдят, че Великоморавия е била на територията на средновековното Моравско маркграфство?

 

Авторът на Панонските легенди не споменава дори и дума за това къде е била разположена Моравия, в която Кирил и Методий са проповядвали Божието слово, но съобщава, че папа Адриан II е ръкоположил Методий за епископ на "престола на св. Андроник един от седемдесетте апостоли Христови", т.е. в Сирмиум. [37] И от този факт изводът може да бъде един: центърът на дейността на Методий е бил Сирмиум, на брега на р. Сава [*], който тогава е в пределите на българската държава.

 

Невъзможно е да се предположи, че Методий е работил не в Сирмиум и неговите околности, а далече на север, на територията на днешна Словакия, тъй като църковните канони категорично ограничават юрисдикцията на всеки един епископ само в рамките на собствената му епископия.

 

Ако бихме искали да определим географското положение на Великоморавия въз основа на данните от Панонските легенди, можем да изходим само от споменаването на "престола на Свети Андроник, един от седемдесетте апостоли Христови" и от твърдението на Франкските летописи, че Ростислав е бил княз на славяните, живеещи по течението на р. Маргус, т.е. на р. Българска Морава. Защото, както

 

 

*. Днешната Сремска Митровица в Сърбия.

 

29

 

 

ще видим, селище с име Нитра или Нитрава, за което знаем и от други извори, можем да намерим през тази епоха и в двете Моравии. Едното е "старият град" на Прибина в Южна Моравия, а другото се е намирало в Северна Моравия, където през 880 г., по искане на моравския княз Светополк, папа Йоан VIII (872-882) ръкополага Вихинг за епископ като помощник на Методий. Смесването на едната Нитрава с другата е възможно и поради това, че след 873 г. Светополк обединява двете Моравии и така и двата града Нитра (Нитрава) са вече във владенията на Светополк; според известното папско писмо от 880 г., започващо с думите "Industrie tue", по това време римският папа разширява юрисдикцията на Методий и върху всички новоприсъединени към Моравия земи, т.е. Методий е ръкоположен за архиепископ на една вече териториално разширена, цялостна Моравия. Така става разбираемо и съобщението в Пространното житие на Климент Охридски, че "Методий, който украсил Панонската епархия, станал архиепископ на Моравия". [38]

 

Ако преди 873 г. епархията на Методий е била в околностите на Сирмиум и е включвала области от Долна Панония и Горна Мизия, Дакия и Далмация, а според Пространното житие на Методий епископското му седалище е било в Сирмиум, тогава няма и не може да има никакво противоречие между Панонските легенди и онези жития и легенди, които поставят Моравската мисия на Методий в Македония, Горна Мизия, Далмация и Дакия, т.е. в България и разположените в съседство със северозападните ѝ граници територии. Тъкмо поради последното и въз основа на факта, че седалището на Свети Андроник (Сирмиум) е единственото географски точно определено място в Панонските легенди, свързано както с епархията на Методий, така и с Моравската мисия на Кирил и Методий, то у нас буди недоумение как е могло и как може тази важна податка да не се взема под внимание, с мотивировката за евентуалното незаемане на епископското седалище от страна на Методий. А

 

30

 

 

Разположението на Великоморавия след 873 г.

 

31

 

 

Методий не го заел, защото Сирмиум тогава е бил в пределите на българската държава! Може ли Коцел, обърнал се към папата с молба да ръкоположи Методий за епископ в Сирмиум [*], а и самият папа. ръкоположил Методий за епископ в Сирмиум, да не знаят, че Сирмиум е бил в пределите на българската държави? Разбира се, знаели са и двамата много добре са знаели този факт.

 

Онези, които твърдят, че Методий не е могъл да работи в Сирмиум, защото Сирмиум е бил в България, забравят, че точно по това време вече четвърта година изпратени от Римската курия свещеници са покръствали българите, организирали са църковното дело на цялата територия на България. Ако това е така, тогава защо да е било невъзможно българският Сирмиум да е бил епископското седалище на Методий?

 

Нататък: след едно такова самоволно "изключване" на Сирмиум, защо трябва да се оставят без каквото и да е внимание всички онези извори от IX в., които съобщават за съществуването на две Моравии и дават точно описание на тяхното географско местоположение? Може би поради това, че всичките тези достоверни писмени извори от IX в. са в противоречие с оформилото се и станало традиционно становище за една-единствена Моравия? Но защо тогава тази току-що спомената традиционна представа за Моравия не се основава на писмените извори от IX в., определящи мястото на Моравия около град Сирмиум, на брега на р. Сава и Маргус (Българска Морава), а изхожда от мистификациите на чешките хронисти от XIV-XVI век? И защо трябва днес да вярваме повече на последните, а не на достоверните писмени изводи, създадени от съвременниците на Кирил и Методий? Нали още от пръв поглед е ясно, че споменатите "традиционни" възгледи, господстващи до ден-днешен в науката, са антинаучни и противоречат на достоверните писмени извори от IX в.

 

След като изворите от IX в. съобщават за съществуването на две Моравии, ненаучно е всяко изследване, което оставя без

 

 

*. Ръкополагането е станало през 869 или 870 г.

 

32

 

 

внимание този факт и на тази основа не поставя въпроса в коя от двете Моравии Кирил и Методий са проповядвали Божието Слово и са организирали църковните дела на славяните.

 

А дали нашият читател се е срещал дори с едно изследване от хилядите, посветени на живота и дейността на Кирил и Методий, което е цитирало и с убедителни аргументи е опровергало съобщението на Баварския географ, че през средата на IX в. са съществували две Моравии - едната на север, в непосредствено съседство е по-късната Чехия, а другата, по-голямата - на юг, срещу устието на р. Драва? Как е възможно никой от привържениците на традиционното схващане да не обърне внимание на съобщението на Баварския географ, адекватно с това на Авентин, че Моравия е била тетрархия, т.е. четирикняжество, за чието обединение усилия полага Ростислав, но успява да го обедини едва Светополк? В огромния поток от ценни монографии и статии за двамата братя защо никой от привържениците на традиционното схващане не цитира Франкските анали, които на десетки места категорично и точно сочат: Ростислав, който е поканил Кирил и Методий, е бил княз на славяните край р. Маргус, т.е. Българска Морава? Защо във внушителната литература за Кирил и Методий липсва анализът на труда на император Константин Багренородни "За управлението на империята"? Защо в хилядите и хилядите изследвания нито един от авторите, привърженици на така често споменаваното традиционно схващане, не цитира съобщението на императора, според което Мегали Моравия се е намирала между Драва и Сава в областта Сирмиум, между маджарите и хърватите, т.е. на територията на юг до Българска Морава, а на север до устието на р. Тиса в Дунав? Как е могло да убегне от вниманието на хилядите изследователи, че и Регинон споменава моравците именно на посочената по-горе територия, между каринтийци и българи? Как е възможно всичко това да се приема за грешка, когато презвитер Хелмолд направо отъждествява

 

33

 

 

моравците с каринтийците, а анонимният хронист на маджарския крал Бела (от края на XII в.) също говори за каринтийски моравци?

 

С какво право привържениците на традиционното схващане - при наличието на категорично определение на географското местоположение на Моравия от споменатите извори оставят без внимание и съобщението на автора на Житието на Свети Апри, че Моравия е била между Мизия и Панония, с други думи, в областта Сирмиум? Каква е причината, накарала тези привърженици на традиционното схващане да си затворят очите пред съобщението на Авентин, според което територията на Моравия, респективно на Моравското четирикняжество е била твърде обширна. На запад тя е граничела с Чехия, а нейната източна граница по поречието на р. Дунав по онова време е стигала едва ли не до Черно море"? [39]

 

Посочените автентични исторически документи от IX-X в., както и базиращите се на тях тогавашни им съобщения, взаимно се допълват и потвърждават.

 

Защо най-удобно се оказва премълчаването на споменатите автентични исторически извори? Отговорът е прост и логичен: ако щяха да ги цитират, псевдоучените нямаше да са в състояние да опровергаят тяхната достоверност. Нататък: ако те биха приели неопровержимите по своята автентичност факти от IX в., тогава нямаше да имат възможността да нагаждат (по свой вкус) тезите си с онези постановки на чешките хроники от XIV в., на базата на които в цяла Европа се оформи традиционното (и неправилно) схващане за местоположението на Моравия.

 

Разкриването на истината с помощта на автентичните исторически извори от IX в. не само сваля ореола от привържениците на традиционното схващане (занимавали се цял живот с определяне на географското място на Моравия при пренебрегване на автентичните исторически документи от IX в.), но и срива до основи лелеяните столетия наред

 

34

 

 

надути до пукване митове, харесващи се на определени политически среди.

 

Баварският автор Йохан Турмаир, известен в литературата като Авентин, в седемте си книги, написани между 1517 и 1534 г. под общото заглавие "Баварски анали", се опира на извори от IX в. и, както вече видяхме, отбелязва, че Моравия се е простирала там, където някога са били квадите, гетите, готите:

 

"... Синът на нашия крал, Карломан [*], събирайки войските си в южната и източната част на Бавария и заедно с краля на гостите си, с Прибина, който живееше около Дунава, обърна оръжията си срещу Моравия. Победи войската на Ростислав, разби цяла Моравия, по тези земи, където някога са властвали квадите от скандинавски произход, гепидите и даките, т.е. гетите и готите..." [40]

 

Всеизвестно е, че Квадското кралство било разположето между северната р. Морава (днес на територията на Словакия) и р. Ипой, Гепидия е лежала под басейна на р. Ипой, в междуречието на Дунав и Тиса, а от Тиса се е простирала до източните xpeбети на Карпатите, като южните ѝ граници са стигали и долното течение на р. Дунав.

 

Въз основа на Фулденските анали Авентин предава събитията от 892 г. по следния начин:

 

"Светополк биде обявен за враг на държавата. Маджарите и поляците обещаха помощ на Арнулф [**] срещу Светополк, ако този същият им позволи да завземат Дакия.

 

В началото на пролетта Арнулф излезе на границата на Авария с Австрия; през май месец той проведе тържествено имперско събрание покрай Хенгстовелд. Тъй като на него Светополк не дойде, той биде обявен за враг на държавата. На имперското събрание се бяха представили княз Вратислав,

 

 

*. Карломан (830-886) - син на Людовик II Немски. От 857 г. Людовик му предава управлението на Бавария и на зависимите от нея славянски земи на изток. През 858 г. осъществява споменатия поход срещу Ростислав. Вж. Кирило-Методиевска енциклопедия, т. II, С., 1995, с. 233.

 

**. Арнулф (887-899) - извънбрачен син на Карломан, херцог на Каринтия, от 880 г. крал на Бавария, крал на Германия от 887 г., император - 899 г.

 

35

 

 

на намиращата се оттатък Полша, още пратениците на Кушал [*], княз на унгарците, които тогава във въоръжени отряди бродеха из различните, неопределени (с граници) европейски земи на Сарматия: и те всички предложиха войските си срещу Светополк, ако като ландкнехтско заплащане ще получат онези земи, които с оръжието си ще завоюват. Подобна молба бе приятна за Арнулф: той веднага се съгласи с молещите го и реши, че войските ще нападнат моравците от три страни. За Кушал и неговия маджарски народ той определи Дакия, а на Братислав заповяда да нападне в гръб противника със своите веди.

 

Арнулф напада Моравия. Маджарите завземат Дакия и с теглене на жребий помежду си си разделят нейните земи и поданици.

 

Арнулф заедно с франките, швабите и баварците направо напада моравците: за един месец, през целия юли преброжда надлъж и нашир цяла Моравия, навсякъде пали, убива, граби и хвърля в скръб всички. Който излиза пред тях, бива веднага съсечен: в пламъци са посевите, селата, орните земи, къщите и постройките. Разбеснелите се войници изтръгват овошките из корен.

 

Кушал и маджарите са още по-яростно безмилостни; като облак покриват и двете страни на Дакия, отсам и отвъд Тиса, додето тя се простира - от река Гарам, от планината Свев и от реката Дунав до Черно море: с меч си проправят път и избиват старото население, земите си разделят с жребий и веднага съграждат свои домове, за да останат завинаги тук. Тези места и днес писателите наричат Маджарско, Ердей и Седмоградско. По тези места са живели язиги и гети, наричани още даки, а граничещите със свевите даки назовавали още и готи; старите писатели наричат тази провинция Дакия, на по-разпространен език - Скития. Гетите бидеха изгонени от хуните и Атила. След смъртта на Атила и изгонването на хуните [**] - казват - по тези места се били заселили потомците на гепидите. Гепидите били

 

 

*. Курсан, Корсан, Кусан - унгарски вожд от края на IX в.

 

**. Атила умира през 453 г., за хунско държавно присъствие отвъд левия бряг на Дунав в историческите извори се споменава до 485 г.

36

 

 

победени от един народ от скандинавски произход, от лонгобардите: а когато тези последните се преселили в Италия, то след тях тук се укрепили венедите. Едната част от хуните и аварите бяха изгонени от Норик [*] и Панония от баварците и Карл Велики [**], които с оръжие преминаха и река Тиса. Тамошните народи тогава се подчиняваха на споменатия Светополк, на могъщия и войнствен княз на славяните. Значи мажарите унищожиха венедите, аварите и хуните, които живееха в Дакия и взеха тези земи от Светополк по заповед на Арнулф и тук избраха за себе си място за живеене..." [41]

 

 

Както виждаме, Авентин пише историята на родината си Бавария, придържайки се към общоприетите традиции на тогавашната историография: за характеристиката на средновековните народи, институции и населени места използва античната терминология. Това архаизиране не е от полза за труда му, неточностите се обясняват именно с него. Например пише, че маджарите "като облак покриват и двете страни на Дакия, отсам и отвъд Тиса [***]" и във връзка с това употребява старото име на р. Тиса. Защото от стари извори и предания са известни поне 50 названия на тази река, сред тях е и формата "Tibiscus", употребявана погрешно от мнозина, тъй като в действителност е древното наименование на р. Темеш. Авентин изпада в същата грешка (citra et ultra Tibiscum), стараейки се да бъде автентичен. Същевременно обаче отбелязва, че въпросният Тибискус разделя на две простиращата се от Дунав до Черно море Дакия. Именно въз основа на тук посоченото съобщение може да бъде направен само един извод: названието крие в себе си конкретно р. Тиса. Следва да се добави и друго: Авентин засвидетелства почти съвременна историографска ерудираност в съчиненията си, защото при написването на своя труд използва не само вече споменатите средновековни хроники и анали, а и всички достъпни

 

 

*. Норик - стара римска провинция. През средновековието е включвала земите между дн. р. Ин, Винервалд, Дунав и Алпите. Главен град Регенсбург.

 

**. Карл I Велики (768-814) - франкски император (800), родоначалник на династията на Каролингите.

 

***. Дакия на запад се е простирала до р. Тиса.

 

37

 

 

нему грамоти. За историята на Моравия например той се опира на такива достоверни исторически извори, които в течение на почти половин хилядолетие са били пренебрегвани от учените. Затова произведенията на Авентин имат важно значение като извори. Това е съзнавал и той самият, защото неведнъж подчертавал съвестното си отношение към изворовия материал:

 

"Тук аз следвам, бих казал, не бляновете на хронистите, тъй като не бих искал да ги нарека лъжа, а следвам достоверните документи и достоверните съобщения на баварския епископ. В публичните библиотеки на Бавария пазят казаното от майнцския архиепископ Хато, от залцбургския архиепископ Теотмар, от архиепископа на Пасау Рихарнус, от фрайзингерския архиепископ Валдо, от айнщадския архиепископ Захариас, пазят сега из пратените до папа Йоан IX [*] писма на бриксенския епископ - в тези документи изброените по повече от трагичен начин изплакват онова, което аз тук описах и което те - като съвременници - са били преживели, на което те са били съпричастни". [42]

 

От цитата е видно съвестното отношение на Авентин както към изворовия материал, така и към всички въпроси, третирани в него. Именно по тази причина изключително голямо значение има съобщението на Авентин, че прогонените от Норик и Панония хуни и авари след преминаването на р. Тиса попадат сред такива народи, които "тогава се подчиняваха на споменатия Светополк, на могъщия и войнствен княз на славяните" [43] (курсивът мой - П. Ю. ). От цитата се вижда, че владенията на Светополк са се простирали и на изток от р. Тиса, т. е. включвали са в себе си и южната част на днешната Голяма унгарска низина (Алфьолд). Достатъчно е да хвърлим мигновен поглед върху картата, за да видим, че това всъщност е северната част на Горна Мизия. От посочения разказ на Авентин обаче става ясно и друго: страната на Светополк е включвала и западния бряг на р. Тиса, или с други думи междуречието на Дунав и Тиса, за което той, както споменахме по-горе, отбелязва:

 

"Кушал и маджарите са още по-яростно безмилостни; като облак

 

 

*. Йоан IX (898-900) - римски папа.

 

38

 

 

покриват и два е страни на Дакия, отсам и отвъд Тиса, додето се простира - от река Гарам, от планината Свев и от река Дунав до Черно море..." [44]

 

Ако прецизираме горното съобщение на Авентин и го допълним с досега изброените други податки, ще видим, че то напълно съвпада с казаното от император Константин Багренородни и Гардизи.

 

Въз основа на извори от IX в. Авентин още е предугадил, че Моравия е включвала и очертаната от реките Драва и Сава провинция около Сирмиум, даже тази провинция е стигала до междуречието на Сава и Южна (през IX в. - Българска) Морава. Във връзка с Методий, когото тогавашните извори наричат архиепископ на Моравия (но не на Северната!), Авентин потвърждава: славянската писменост е създадена южно от Дунав в Далмация, та даже оттам Методий е започнал мисионерската си дейност.

 

Два века и половина по-късно, в написаната на латински език и издадена през 1784 г. своя монография "Най-старото местоположение на Великоморавия..." Дьордь Скленар, [45] отличен познавач на изворите на моравската история, обобщавайки почти напълно събраните до негово време извори, прави заключението, че Великоморавия най-напред се е зародила в Мизия, сетне е разширила своята територия в Дакия (междуречието на Дунав и Тиса), била е по-могъща при Ростислав, за да достигне върха на могъществото си при Светополк, който с оръжие разширил Моравия до най-големите ѝ, познати досега граници. [46]

 

Възниква въпросът: ако на автентичните извори от IX-X в. все пак по някаква причина не са обърнали внимание, защо това е станало и с трудовете на Авентин и Дьордь Скленар? И неволно трябва да си спомним една мисъл на Фрснсис Бейкън: "Ако човешкият Разум веднъж възприеме нещо, по-късно ще подрежда всичко така, че то да подкрепя и да бъде в съзвучие с вече приетото някога." [47]

 

Именно с подобен подход и подобна цел славистите, дори и несъзнателно, са отъждествявали някогашния град на

 

39

 

 

Прибина Нитрава със седалището на епископ Вихинг, т.е. със словашката Нитрава. Последното обаче следва да се ревизира така, както и становището, че градът на Ростислав - Довина, е идентичен с днешния град Девен, разположен между Виена и Пожонь (днес Братислава) при устието на р. Морава.

 

Наистина и нас може да ни се стори приемливо, че папа Йоан VIII през 880 г., ръкополагайки Вихинг за епископ, по искане на моравския княз Светополк, е определил за негово седалище днешния словашки град Нитра. Но в писаните през пролетта на 900 г. писма на залцбургския епископ Теотмар (874-907) до папа Йоан IX четем:

 

"По молба на княз Светополк твоят предшественик ръкоположи Вихинг за епископ, но не го изпрати в старата архиепископия в Пасау, а при един нов по своята вяра народ, когото князът обузда във война и успя да наложи волята си този народ от езически да стане християнски" (курсивът мой - П. Ю.). [48]

 

От писмото на епископ Теотмар определено проличава, че тази Нитра, която е била седалище на епископ Вихинг, е била покорена от Светополк. Последното изключва каквато и да е възможност Нитра на Вихинг да бъде идентична с Нитрава на Прибина. В противен случай логично би възникнал въпросът: защо тогава е било нужно великоморавският княз Светополк да превзема такъв град, който от древни времена е бил в пределите на Моравия - още от Прибина, при прогонилия го Моймир I и Ростислав?

 

Нека да съпоставим въпросното писмо на архиепископ Теотмар с една податка от Меморандума, изброяващ и осигуряващ правата на залцбургските епископи около 871 г., за да получим още информация. Теотмар отбелязва: предшественикът на папа Йоан IX изпраща епископ Вихинг не "в старата архиепископия в Пасау, а при един нов по своята вяра народ, когото князът обузда във война и успя да положи волята си този народ от езически да стане християнски" (курсивът мой - П. Ю.). А в Меморандума можем да прочетем:

 

"Някога архиепископ Адалрам е осветил за него (Прибина) една черква отвъд Дунава, в имението му, намиращо се в селище на име Нитрава." [49]

 

40

 

 

Ако залцбургският епископ Адалрам (821-836) с осветил за Прибина една черква в Нитрава, тогава това е безспорно доказателство, че в периода 828-830 г, т.е. когато Прибина е бил княз на славяните в Нитрава и нейните околности, територията около Нитрава трябва да е била в границите на Залцбургската архиепископия, т.е. тя или изцяло, или поне отчасти е трябвало да бъде християнизирана. С други думи някогашният народ на Прибина не е могъл да бъде езически и е приел християнството преди 873 г., т.е. преди покоряването му от Светополк. Защото е логично: залцбургският епископ Адалрам едва ли ще е осветил черквата за един езически народ. Успоредно с това, според залцбургския епископ Теотмар народът около онази Нитрава, която е била седалище на епископ Вихинг е приел християнството едва след покоряването му от Светополк, т. е. след 873 г. Да повторим: първо - залцбургският архиепископ през двадесетте-тридесетте години (вероятно през 831 г.) на IX в. не е могъл да освети християнска черква сред един езически народ. Второ: според Теотмар - един от следващите залцбургски архиепископи, живеещото около Нитрава (седалище на епископ Вихинг) население, е приело християнството едва през 873-879 г., т. е. по време на завоеванията на Светополк. Имаме и още един аргумент: би ли било възможно архиепископ Теотмар да не използва като довод принадлежността към Залцбургската епископия на онази Нитрава, в която през двадесетте-тридесетте години на IX в. архиепископ Адалрам освещава въпросната черква? Ако това в действителност е било така, би ли било възможно в писмото си до папата той да не спомене този факт, който е могъл да има решаващо значение и тежест в спора между архиепископиите на Залцбург и Пасау? Естествено не е било възможно. Защото за подобно важно обстоятелство архиепископ Теотмар едва ли би забравил. И ако в действителност Нитрава на Прибина е била идентична с Нитра, със седалището на епископ Вихинг, тогава по-късният залцбургски архиепископ Теотмар едва ли е щял да пише, че предшественикът на папа Йоан IX изпраща епископ Вихинг "в старата архиепископия

 

41

 

 

в Пасау, при един нов по своята вяра народ" ( курсивът мой - П. Ю. ). [50] Сигурно е щял да съобщи друго - Вихинг е бил изпратен не в старата архиепископия в Пасау, а в Залцбургската, тъй като Нитрава на Прибина е била именно там. Повтаряме: горепосоченият аргумент не е бил използван от архиепископ Теотмар по простата причина, че не е съществувал. Между впрочем епископ Теотмар също много добре е знаел: ако епископското седалище на Вихинг - Нитрава, е било завзето от Светополк едва след 873 г., то тогава въпросното селище не е могло да бъде идентично с онази друга Нитрава, която вече през двадесетте-тридесетте години е била град на Прибина, след това на Моймир I, на Ростислав и накрая на Светополк. Абсолютно нелогично е Светополк да превзема такъв град, който от десетилетия е в негови ръце.

 

От тези автентични стари извори несъмнено става ясно, че Нитра и Нитрава са били два различни града. Между другото за това, макар и косвено, свидетелства и следното: в града Нитрава на Прибина черквата е била осветена от залцбургския архиепископ Адалрам, а Вихинг е бил ръкоположен от папа Йоан VIII (872-882) за епископ [*] в Нитра; до ръкополагането му в епископски сан е бил презвитер в Дасау. От последното се налага заключението, че в обстановката на спорове и съперничество между Залцбург и Пасау папата едва ли би направил нетактичната стъпка да ръкоположи един презвитер от Пасау за епископ в Залцбургския диоцез.

 

От двете Нитри (Нитрави) едната е била в днешна Словакия, а другата - някъде в междуречието на Драва и Сава или в онази част на Горна Мизия, чиито предели очертават реките Дрина и Южна Морава, а може би е била разположена в южната част на междуречието на Дунав и Тиса, за което се споменава в Меморандума.

 

Въз основа на горните данни можем да твърдим, че Прибина се е спасявал от Моймир I, тръгвайки не от територията

 

 

*. През 880 г. по искане на Светополк I Вихинг е ръкоположен за епископ в Нитра. През 893 г. напуска Нитра и става канцлер на крал Арнулф, около 899 г. умира.

 

42

 

 

на днешна Словакия, а от южната, включваща и Сирмиум, Великоморавия. Ето защо дори и автентичните, писани през IX-X в. извори, не са нужни, за да се види, че Нитрава на Прибина можем да търсим само там, откъдето е бил прогонен от Моймир I, т. е. където е управлявал след изгонването му Моймир I. Но както видяхме, Франкските анали последователно наричат Моймир I господар на славянските земи и славяните около Южна, Българска Морава (Margus). От само себе си се разбира и следното: Прибина е бил изгонен именно от тази Нитрава.

 

Асемани пише, че владенията на Прибина са били между Драва и Сава:

 

"По времето, когато славяните в Долна Панония между Дава и Сава бяха управлявани от Привина, княз на моравците отвъд Дунава (значи на юг от Дунав) е бил Растица..." [51]

 

Произведението от XIII в. "Архиепископията в Пасау и баварските владетели" [52], изброяващо онези стари архиепископства в Панония и Моравия, които са принадлежали към бившата лорхска архиепископия, основана по времето на папа Симахий (498-514) и предшестваща тази в Пасау, също поставя Нитрава в Мизия. По тази причина не бива да се учудваме, че по-късно житията на Климент и Наум последователно сочат като място на Моравската мисия Мизия и околностите ѝ. В този случай става дума за следното: житията на Климент и Наум са поставяли Моравската мисия в Мизия не защото авторите им вече са забравили за географското разположение на Моравия, а обратно - за същото те са били осведомени много добре и по тази причина определят като място на Моравската мисия именно Южна Моравия в Горна Мизия и в Дакия. На този въпрос по-нататък ще се спрем значително по-подробно.

 

Досега цитираните десетки автентични извори от IX-X в. без изключение сочат, че Прибина, Моймир I и Ростислав, а в началото и Светополк, са били князе на българославянски племена, живеещи около Южна, Българска Морава (Маргус). Именно от тази южна Морава през 873-879 г. Светополк разширява своите владения на север по междуречието на Дунав и

 

43

 

 

Тиса, за да стигнело словашката Нитра и Малка Моравия. За тази епоха намираме податка и в Похвалното слово за Кирил и Методий [*]:

 

"От този ден започна много да се разпространява божието учение и духовниците да се умножават по всички градове, а езичниците да вярват в истинския Бог, отказвайки се от своите заблуди. Толкова повече и моравската държава започна да се разширява по всички страни и със сигурност да побеждава вразите си (курсивът мой - П. Ю.), както самите (моравци) разказват за това." [53]

 

След като сме се запознали с автентични писмени извори от IX-X в., веднъж завинаги следва да скъсаме с традиционното, появило се за пръв път в чешките хроники от XIV в. схващане, че някогашният град на Прибина е идентичен с днешния град Нитра в Словакия. Същото следва да кажем и за схващането, според което градът на Ростислав - Довина, трябва да се търси между Виена и Пожонь (Братислава). Защото е съвършено ясно, че този град е могъл да се намира само в княжеството на самия Ростислав, а него, както вече видяхме, Франкските анали, засягащи периода 846-872 г., последователно поставят в околностите на Южна, тогава Българска, Морава (Маргус).

 

По отношение на намиращия се в околностите на Пожонь (Братислава) град Девин Станислав Ян приема, че названието му е една по-нова мутация на немския Тебен. [54] Това схващане, че градът на Ростислав - Довина, е идентичен е Девин за пръв път се появи в така наречената школа на Щур [**] през средата на XIX в.

 

. Като название на селище формите Девен, Дивина, Довина се срещат често. В Словакия има две селища с това име. Можем да го намерим както в Югославия, така и в България, та даже и в Унгария, където има също две такива имена - Девен и Дьовен.

 

Независимо от обстоятелството, че селища с името Довина, както видяхме, можем да намерим на много места, от Словакия до България, "необикновената крепост на Растица" (inffabilem

 

 

*. Съчинение от неизвестен автор, приписвано на св. Кл. Охридски.

 

**. Людовик Щур (1815-1856) - словашки политик и писател, привърженик на австрославизма.

 

44

 

 

Rastici munitlonem - 869, Фулденски анали) следва да търсим само по онези места, където Ростислав е живял, т.е. някъде около р. Южна Морава (Маргус). Същото трябва да кажем и за столицата на Великоморавия, за Велеград, който през 871 г. се споменава във Фулденските анали като "старият град на Растица (Ростислав)". Както досега вече на много места споменахме, фулденските анали през 846, 855, 858 и 863 г. титулуват Ростислав като княз на славяните около Южна, Българска Морава ("ad Sclavos Margenses... ducem eis constituit R&sticen" = Людовик Немски свали Моймнр 1 и "постави за княз на славяните по поречието на река Маргус Ростислав"; "in Sclavos Margenses contra Rasticen" = "Людовик Немски води война срещу славяните на Ростислав по течението на Маргус" и т.н.). От своя страна Ксантентинските анали [*] през 871 г. титулуват Ростислав като крал на славяните по поречието на р. Маргус, в тях се говори още за кралството, тогава съществуващо по поречието на р. Маргус; във връзка с 870 - 872 г. аналите отбелязват, че Людовик Немски е водил война срещу живеещите около р. Маргус славяни.

 

Под името на река Маргус следва да се разбира изключително само Южната (тогава Българска) Морава, защото Северна Морава в днешна Словакия на латински език е била наричана Марус, Марован и т. н.

 

Южна Морава е получила латинското си име от построената недалече от нейното устие римска крепост Маргус. Така я споменава около 700 г. и Равенският безименен географ, а именно, че

 

 

*. T. нар. Ксантентински анали са намерени сред ръкописи на Британския музей през 1827 г. от Г. X. Пертц и за първи път са публикувани в Monuments Germaniae Historica. Scripioces. т. II. В самия текст не е отбеляzано къде са създадени, но названието им е било избрано въз основа на това, че под 864 г. се споменава за опустошаването на Ксантен от норманите, което авторът видял със собствените си очи. Първата част от аналите е дело на свещеника Хервард, библиотекар на Людовик Благочестиви. Събитията от 790 до 829 г. той е представил в сбита форма, използвайки по-стари анали. Събитията от 831 до 860 г. са изложени в самостоятелен труд. Данни за 830 г. в ръкописа липсват. А след смъртта на Хервард през 860 г. в продължение на 10 г. никой не е продължил аналите до 870 г., когато в Кьолн текстът за годините 852-860 бил преработен и допълнен от неизвестен автор със сведения, отнасящи се до 873 г. Вж. Историки эпохи Каролингов. М., 1999, с. 220-221.

45

 

 

Маргус тече недалече от р. Дринус (днес Дрина). [55] С други думи: дори и най-повърхностният и разсеян читател на латинските извори не може да идентифицира едната Морава с другата, защото - очевидно - имената им в латинския език се различават значително, а освен това в околностите на Северна Морава я няма нито бившата римска крепост Маргус, нито пък река Дрина. Терминът "моравци" (лат.: "maravani, marvani") през епохата на Кирил и Методий също не е давал абсолютно никакво основание за смесване на принадлежащите към българославянската група южни моравци с родствените на чехите северни моравци, тъй като названието "маравани" за пръв път е употребено през 884 г., т.е. тогава, когато след походите и войните си от 873—879 г. (!!!) Светополк, тръгнал в самото начало от Южна Моравия на север, вече е разпрострял властта си и върху Малката (Северна) Моравия; с въпросния термин може да се срещнем и в няколко гръцки извора, но тяхната датировка е от почти същата епоха, както на цитираните по-горе.

 

Или с други думи: в никакъв случай не може да се твърди, че разказващите за живеещите по поречието на р. Маргус южни славяни, за техните владетели Прибина, Моймир I, Ростислав и Светополк латински източници, респективно техните преводи, са такива извори, които описват славяните в Северна Моравия, намираща се тогава на територията на днешна Словакия. Същевременно при превода на въпросните латински извори и ние можем да си служим само с термините "славяни по поречието на р. Маргус" или просто маргенци. И още: старият град на Ростислав ("необикновената крепост на Растица") следва да се търси на мястото, посочено от Фулденските анали, т. е. в околностите на Южна, тогава Българска, Морава.

 

Споменът за Южна (Българска) Морава е заличен от византийското, а после от османското робство, тъй като много от изворите през тези векове са били унищожени. За това говори и Петър Коледаров: "Много от тях са били съзнателно унищожени още през византийското иго в българските земи (1018-1186 г.) и по-късно, а други - с оглед целите на Византийската империя

 

46

 

 

и Цариградската патриаршия да погърчи българите - са били съзнателно и умело фалшифицирани." [56] Констатацията си българският учен завършва с думите: "При тези поправки с компилативен характер са допуснати груби до неузнаваемост изопачавания на лични имена и топоними." [57] Видно е: в по-голяма или по-малка степен вековете на потисничество са замъглили някогашната пределна яснота и по отношение на Южна Моравия. Ала веднага възниква въпросът: защо трябва да търсим "необикновената крепост на Растица" в далечната, Северна, Моравия?

 

В никакъв случай не бива да тръгнем по пътя жалониран от някои изследвания за Северна Моравия. Повтаряме - старият град на Ростислав можем да търсим и намерим само там, където според изворите от IX в. ( а не на базата на източниците от XIV-XX в.! ) е живял и управлявал този владетел. Защото в противен случай ще заприличаме на някои наши словашки колеги, които едва ли не с всяко изминало десетилетие идентифицират с различни днешни словашки градове някогашния стар град на Растица - Велеград. Но нека да не бъдем голословни: "Решението на въпроса за мястото на главния център на Велика Моравия, на княжеската резиденция и епископския център на Методий, е свързано с проучвания на писмени източници и археологически паметници в продължение на повече от столетие и особено през последните десетилетия. На основата на топонимичните и писмени данни първоначално като Велеград се определят околностите на съвременното селище Велеград с големия цистерциански [*] манастир, построен около 1198 г. на няколко километра от Старе место, близо до основания от чешкия крал Пржемисъл Отокар II [**] град-крепост Нови Велеград (днес Ухерско градище). Тази идея се подсилва и от интересите

 

 

*. Манастир, който принадлежи на Цистерцианския религиозен орден, създаден през XI в. в град Цисто (ди. Франция).

 

**. Пржемисъл Отокар II (1230-1270) - владетел на Чехия и Моравия. Постига големи териториални завоевания, но в крайна сметка е разгромен от Рудолф Хабсбургски (1218-1291) и маджарите.

 

47

 

 

на църквата. От началото на XX в. проучванията се съобразяват и с първите археологически находки, според които Велеград се локализира в Нитра и най-често в Девин.

 

След 1948 г. започва активната системна археологическа работа на останките от средновековни селища в Северното Поморавие. Проучванията в района на Старе место, осъществени в резултат на 15-годишни системни разкопки на големи (доколкото е възможно) терени (1948-1963 ), дават основания на В. Хруби да локализира там Велеград и да изгради картината на израстване на този великоморавски център. През 1954 г. започват обаче проучванията на друг значителен център на р. Морава между съвременните градове Ходонин и Бржецлав - княжеския център Микулчице, резиденцията, която откривателят Й. Поулик смята за резиденция на Моймировци. С характера на находките си тя дава основание за подобно предположение, макар че Й. Поулик не я нарича Велеград". [58]

 

Името на "стария град на Растица" във Фулденските анали се споменава в различни варианти: през 973 г. като Vetuar (Ветуар); през 1202, 1220, 1228 и 1301 г. като Welegrad (Велеград); през 1222 г. като Welgrad (Велград); през 811 г. и 1298 г. като Welehrad (Велехрад); през 1228 г. като burgus Weligrad (град Вслиград); през 1137 г. като Weligrad (Велиград).

 

С много повече основание обаче ние можем и следва да търсим Велеград на Растица не в далечната, Словашка Моравия, където Растица никога не е живял, а в Българска Моравия. Защото в Българска Моравия е имало много селища с име Белград; за византийците обаче той е бил Велеград, така записан го намираме в първата грамота на византийския император Василий II, която за нас е важна и по друга причина - в нея Василий II заедно споменава укрепленията на Велеград и Морава, построени по бреговете на Дунав! [59]

 

48

 

 

 

3. КЪДЕ Е МИНАВАЛА ЮЖНАТА ГРАНИЦА НА ВЕЛИКА МОРАВИЯ

 

 

Нито един от досега изброените източници не си е поставял задачата да опише докъде на юг Великоморавия се е вклинявала в земите на хървати и сърби, разположени по долното течение на реките Дрина и Морава.

 

За това данни ще намерим най-напред в Дуклянската хроника. [60] Според нейния автор, Дуклянския презвитер (средата на XII в.), Светополк е бил погребан в Дукля ("Diocletianus, Dioclea", Диоклея - древен град на територията на днешна Черна Гора. Тук през 243 г. се е родил римският император Гай Аврелий Валерий Диоклетиан). Развалините на този древен град и днес могат да се видят недалече от Подгорица. Последното показва, че южната граница на Великоморавия с стигнала чак до района на изворите на р. Дрина. В латинския текст изразът "sepultus est in civitate Dioclitana" в еднаква стенен може да се отнася и до центъра на Diocletianusi Illiricum. т. е. до Сирмиум. В крайна сметка обаче това не променя същността на нещата, тъй като и двете населени места са в Мизия или в околностите ѝ.

 

Наясно сме и с обстоятелството, че някои от сведенията и съобщенията на Дуклянския презвитер имат легендарен характер. Не отричаме и наличието на неточности. Ръководейки се от патриотични подбуди, Дуклянския презвитер съзнателно е внасял изменения в някои извори. Например, според него дуклянската църква е основана в едно и също време със солунската. Възможно е и подобни "патриотични" подбуди да са го накарали да обозначи като място на погребението на Светополк Дукля (или Сирмиум). Но последното съобщение на Дуклянския презвитер не можем да оставим без внимание по две основни причини. Първата: Дуклянската хроника, независимо от неточностите и непълнотите ѝ, е оценявана и се оценява като важен исторически извор поради ранния си произход, голямата географска осведоменост и ерудираност на нейния автор. И втората

 

49

 

 

редица други извори и данни подкрепят напълно записаното от Дуклянския презвитер.

 

Немският хронист Хелмолд (XII в.), след като бива поощрен от архиепископ Геролд и работи в населените със славяни земи, написва съдържащата ценни съобщения "Славянска хроника" ("Chronica Slavorum"). В нея между другото отбелязва:

 

"На юг от поляците живеят чехите, както и онези славяни, които се наричат моравци или каринтийци, както и сорбатите (сърбите)." [61]

 

Тъй като е общоизвестно, че по-голямата част от Каринтия е била в междуречието на Драва и Сава, на базата на цитата от Хелмолд, следва да се приеме, че Великоморавия е включвала в своите граници и територия от Панония Савия.

 

Анонимус, хронистът на унгарския крал Бела, също е знаел за "каринтийските моравци". [62] В своята "Венецианска хроника" Андреа Дандоло [*] пък нарича Светополк "крал на Далмация" ( "... Svethopolis rex Dalmacie"). В хрониката си за 864 г. той отбелязва:

 

"А благодарение проповедта на блажения Кирил кралят на Далмация Светополис, който произхождал от Одроил, брата на готския крал Тотила, приел католическата вяра заедно с целия си народ. Той бил коронясан от легата на Апостолическия престол кардинал Хонорий в Далматинската равнина в присъствието на православни епископи и апокрисарии на константинополския император Михаил, е чиято помощ бе възвърнал кралството си и го разделил на четири части." [63]

 

Тук цитираното съобщение на Андреа Дандоло се потвърждава и от "Chronica Ragusina Junii Restii" [**], която - описвайки събития, засягащи само Рагуза и околностите ѝ - сочи сключения между града и "Svetimir, rex di Bosnia, padre di Svetopolek" мирен договор. [64] Този

 

 

*. Андреа Дандоло (1309-1354) - венециански дож, автор на хроника, засягаща събития от времето на патрона на Венеция апостол Марко (I в.) до 1339 г.

 

**. Chronica Ragusina Junii Restii - Дубровнишки паметник от XVIII в., дело на известния в хърватската литература Джоно Растич (1669-1735). Въз основа на архивни документи и ръкописите на Франьо Гундулич и Иван Гундулич (XV-XVII в.) хрониката засяга събития до 1451 г. Вж. Chronica Ragusina Junii Restii item Joanis Gundulae, izdao N.Nidolo u Monumenta spectantia historiam Slavorum Meridionalium, 25. Zagreb. 1893.

 

50

 

 

Светимир, крал на Босна и баща на Светополек (Светополк), е познат и на Дуклянския презвитер като потомък на Ратимир и баща на Светополек. Босненският произход на Светополк е потвърден косвено и от други два източника също от Рагуза. Единият от тях е "Annales Ragusini anonymi" [*], а вторият - "Annales Ragusini di Nicolai Raguina" [**]. Именно в тези извори се отбелязва, че през 872 г. "принц от Албания" (т. е. от Croatia Alba), след като е окупирал Босна, е управлявал там цели пет години. След неговата смърт Босненското княжество било завладяно от моравци".

 

Съобщенията в цитираните извори не са продиктувани само от някакви патриотични подбуди. В това ни уверява Имре Боба, според който конфликтът между Светополк и Карломан през 873 г. е произлязъл на територията на Каринтия или около нея. [65] Примирието, постигнато между Людовик Немски и славяните, е поставяло условието и за полагане на официална клетва за вярност от страна на Светополк. За същото се определя специална мисия до Людовик Немски, тя е от моравци под предводителството на венецианския презвитер Йоан, който се е заклел пред владетеля на немците, че Светополк ще му остане лоялен до смъртта си и ще плаща наложения му годишен данък. В крайна сметка заключението на Имре Боба е абсолютно правилно: ако Моравия се е намирала на север от р. Дунав, на територията на днешна Словакия, то тогава присъствието и поверяването на водачеството на споменатата мисия на свещенослужител от Венеция би било повече от необичайно и поне толкова необяснимо. И обратно - ако една от областите на Моравия на Светополк до 873 г. е била под Дунава, т. е. южно от течението на реката, та дори се е простирала и върху територии, лежащи южно и от р. Драва в Панония Секунда, то участието на венецианския

 

 

*. Annates Ragusini anonymi - анонимен дубровнишки летопис, засягаш събития от IX в. до 1452 г. Вж. следващата бележка.

 

**. Annales Ragusini di Nicolai Raguina - хроника, съставена през 1552 г. от дубровнишкия аналист, преписвач и компилатор на исторически, литературни и юридически текстове Николай Ранина (1494-1582), който преписва дубровнишките анонимни хроники и ги допълва с данни от някои странични извори. Вж. Annales Ragusini anonymi item Nicolai de Ragnma, izdao N. Nidolo u Monumenta spectantia historiam Slavorum Meridionalium, 14, str. 164-301. Zagreb, 1883.

 

51

 

 

свещеник и подчертаната му роля в мисията, свързана със Светополк, не можела изненада никого.

 

Неоспоримо потвърждение за разложението на Великоморавия южно от р. Дунав, дори от р. Драва, намираме в съобщението на Константин Багренородни: че Великоморавия, преди завладяването ѝ от маджарите, се е намирала между маджарските и хърватските земи. [66] Достатъчно е да хвърлим само бегъл поглед върху картата, за да се убедим: тази Великоморавия е била в междуречието на Драва и Сава, в околностите на Сирмиум, респективно на юг от тях, за да стигне почти до долното течение на р. Българска Морава. А на север тя се е простирала до устието на р. Тиса. Описаната тук територия според античните и ранносредновековните схващания е включвала в себе си области от Панония Савия, Дакия, Горна Мизия и Далмация (Илирия), С други думи, това е точно онази територия, където - според автентичните извори от IX в. - Кирил и Методий са организирали църковните дела на славяните, а по-късно там е била и епархията на Методий.

 

 

4. И БОГ Е БЕЗСИЛЕН ДА ПРОМЕНИ МИНАЛОТО, НО СЪБИТИЯТА СЕ ПРЕДАВАТ НЕ ТАКА, КАКТО СА СЕ СЛУЧИЛИ

 

 

Откакто свят светува силният обосновава претенциите си спрямо слабия. Така е и в междудържавните отношения - всяка велика сила идеологизира своята експанзия. И колкото по-ниско е стъпалото на обществото, толкова по-наивна е обосновката на агресията. Докато гръцките градове-държави водеха Троянската война заради хубавата Елена, отвлечената съпруга на цар Менелай, Римската империя завладя гръцките градове-държави за това, че пергамският цар Атал през 133 г. пр. н. е. "завещал" Пергамското царство на Рим срещу дългове!....

 

От началото на своите експанзии римляните налагат едно традиционно и достатъчно "салонно" обяснение за всяко завоевание:

 

52

 

 

владетелят или народът на нападната страна "моли" империята да окаже дружеска помощ. По този начин вече хилядолетия завоеванията и разширяването на сферите на влияние се извършва в името на братската взаимопомощ... Вероятно в подобно положение е бил и княз Ростислав, когато е помолил император Михаил III да му прати знаещи славянски език свещеници-мисионери. Едва ли е случайно и това, че през 864 г. в Българска Моравия и Сирмиум - еднакво смятани за свои както от римския папа, така и от константинополския патриарх - веднага след пристигането на византийските мисионери се появяват български войски. Защото Борис I през средата на същата година се срещнал с Людовик Немски и уговорил едновременното нахлуване в Моравия. В резултат на това обсаденият в крепостта Довина княз Ростислав "доброволно" положил клетва за вярност към двамата владетели.

 

Така и авторите на житията на Кирил и Методий са "оформили" една твърде хубава история за пратениците на княз Ростислав в двора на византийския император Михаил III и молбата им за изпращане на знаещи и славянски език мисионери. Но самата действителност е била значително по-проста и по-тежка. Началото на мисионерската дейност е било органично свързано е похода на кан Борис I и Людовик Немски през 864 г. Вероятно едно от условията за сключване на мир е било приемането на християнството.

 

Или с други думи: покръстването на славянобългарските моравци, откъснати от България през 818 г., а след това част от тях отново върнати в българските граници, е било в много по-тясна зависимост от процесите в самата България, отколкото предполагахме досега.

 

Проблематично е да се реконструират взаимоотношенията между южните моравци и славянобългарите през средата да IX в., не само защото първите - за разлика от родствените с чехите северни моравци - са били южни славяни от българската група, т. е. били са разделени от българите не с етническа, а само с политическа граница (макар че според нас значителна

 

53

 

 

част от тях докрай са останали в български земи). А за северозападната българска граница трябва да се каже, че дори авторите на най-новата, издадена от Българската академията науките, "История на България" признават, че е

 

"трудно да се определи точно къде е минавала границата на България на северозапад, север и североизток, тъй като по онова време едва ли е съществувала строго трасирана гранична линия в отделните райони. Имало обаче опорни пунктове, крепости, от които българите чрез оставени военни части контролирали тези райони: имало също така на някои места защитни валове и други укрепителни съоръжения. Може да се приеме, че на запада Тиса, като естествена водна преграда, е служила за граница на държавата; земите между Тиса и Средния Дунав по всяка вероятност са били под върховната власт на българите, като под франкска власт оставали съответно земите на запад от Дунава". [67]

 

Неувереността на автора на този раздел (Борислав Примов) намира израз в предпазливата и дипломатична формулировка, - че след 805 г. земите между Тиса и Дунав "по всяка вероятност са били под върховната власт на българите". [68] За споменатата неувереност свидетелстват и по-нататъшните разсъждения на Примов:

 

"С успешни действия на северозапад територията на България е била разширена до Средния Дунав или до р. Тиса". [69]

 

В издадената през 1966 г. от "Наука и изкуство" "Кратка история на България" Александър Бурмов отбелязва:

 

"През 805 г. българите окончателно унищожиха аварската държава и присъединиха към земите си и широката ивица от територията между р. Дунав и Карпатите". [70]

 

И според публикуваната карта в излезлия през 1981 г. втори том от академичното издание на "История на България" (с. 140-141) след войните на кан Крум и кан Омуртаг земите, намиращи се под върховната власт на българите, са граничели със Средния Дунав.

 

Привидно противоречие между становищата на двете групи български учени за западната граница на българската държава, а именно дали тя е стигнала до р. Тиса или до р. Дунав

 

54

 

 

- независимо от обстоятелството, че междуречието на Тиса и Дунав е било под върховната власт на българите - се решава от онези най-нови изследвания на Имре Боба, [71] Петер Пюшпьоки Надь, [72] Дюла Крищо [73] и Ласло Сегфю, [74] които засягат въпроса за Великоморавия. Според Имре Боба и Петер Пюшпьоки Надь Великоморавия е лежала в междуречието на Дунав и Тиса. Сходно мнение по въпроса има и Дюла Крищо. Той приема, че Великоморавия се е простирала в южната част на междуречието на Дунав и Тиса и в ивицата на междуречието на Дунав и Темеш". [75] Въз основа на изворите от IX-X в. Ласло Сегфю потвърждава посоченото географско местоположение на Великоморавия: "в южната част на Алфьолд, главно по течението на реките (Дунав, Тиса, Kишкьорьош, Марош и Темеш)". [76]

 

При анализа и преценката на този въпрос трябва да вземем под внимание и следното: точно на посочената територия са живели онези славянобългарски племена (абодрити, браничевци и тимочани), които още от времето на кан Тервел (700-721) са влизали в състава на българската държава, а през 818 г. се отметнали и изпратили свои пратеници при франкския император Людовик Благочестиви в Херистал, предлагайки му да минат под върховната власт на франките като обаче запазят известна вътрешна самостоятелност. [77] След 818 г. дълго време българо-франкската граница не е била точно определена тъй като споменатите славянски племена, наричани е общото име моравци, са правили непрекъснати опити за откъсване от българската държава. През 825 г. български пратеници отишли във Франкската империя, за да уточнят "границите и пределите между франки и българи". [78] Вероятно тези първи преговори са били неуспешни, защото през 826 г. българският владетел кан Омуртаг отново изпратил свой емисар при Людовик Благочестиви, "молейки го незабавно да стане определянето на границите, или ако това не му е угодно, всеки да пази границите си и без мирен договор". [79] И тъй като Людовик Благочестиви и този път протакал преговорите, кан Омуртаг трябва да е разбрал, че въпросът за границите не ще може да се реши по мирен начин - по тази причина през 827 г. българска въоръжена

 

55

 

 

флота (navalis extercitic) била изпратена по р. Драва:

 

"... българите... разорили е огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители". [80]

 

През 829 г. по р. Драва българската войска отново навлязла във франкските владения и опожарила някои селища в Панония, без да срещне каквато и да е съпротива. Тези успешни действия показват, че кан Омуртаг (814-831) съумял да задържи под своя власт онези отцепили се славянски племена, които в стремежа си към известна вътрешна самостоятелност потърсили за същото помощта и закрилата на западния съсед. Българският учен В. Златарски смята, че границите между България и Франкската империя са били определени след второто нахлуване по р. Драва. Предполаганата от В. Златарски граница - теоретично погледнато - означава, че България и Франкската империя са разделили помежду си земите на откъсналите се от България през 818 г. славянобългарски моравски племена (тимочани, абодрити, преденеценти или браничевци [*]):

 

"... областта Срем (Sirmium) между р. Дунав и долното течение на р. Сава след Омуртаг се намирала вече под българска власт и останала българска през IX и X в. Имаме достатъчно основание да твърдим, че второто навлизане на българите по Драва във франкските владения през 829 г. е завършило с прекратяването на враждебните действия и с пълно съгласие между Омуртаг и Людовик за точно определяне на границите между двете държави... несъмнено е това, че оттогава: 1.) се е турило край на франкската офанзива към Балканския полуостров и 2.) областта Срем е била отстъпена окончателно на българите, с което се осигурявала важната крепост Сингидунум, оттогава наречена със славянобългарско име Белград, и се закръглявала северозападната българска граница, която сега вървяла така: от устието на Тиса, обхващайки областта Срем, тя слизала към средното течение на р. Сава..." [81]

 

 

*. Според стратификацията на Л. Нидерле едната част от абодритите населявала страната по левия (северен) бряг на Дунав, между Дунав и Тиса, от устието на Сава до устието на р. Тимок, а другата, под името преденеценти или браничевци - по десния бряг на Дунав в областта на р. Млава. Вж. Златарски В. История на българската държава през средните векове. С., 1994, т. I, ч. 1, с. 312.

 

56

 

 

Разделянето на сферите на влияние в Моравия на практика обаче не е било адекватно с разделянето на Моравия между България и Франкската империя, тъй като през следващата година франките водят военни действия срещу онези моравци, които са живели в присъединените към българската държава земи. За похода на Людовик Немски от 846 г. срещу моравците в Кведлинбургските анали четем следното:

 

"Людовик, син на Людовик, покори Панония". [82]

 

Дори само този единствен факт, че Людовик Немски, сражавайки се срещу моравците, е покорил Панония, изключва възможността да става дума за моравци, населявали северната, днес намираща се на територията на Словакия тогавашна Моравия, тъй като северната граница на антична Панония е вървяла по р. Дунав и по тази причина в случая става дума за Южна Панония. А ако вземем под внимание покоряването на Панония до р. Драва от Пипин през 796 г., а сетне от Карл Велики през 803 г., пределно ясно става действителното значение на изречението "Людовик, син на Людовик, покори Панония", а именно: Людовик е покорил онази, намираща се между Драва и Сава част от Панония, която още не е била присъединена от Пипин и Карл Велики към Франкската империя, защото южната граница на антична Панония е била р. Сава, по-точно успоредната на реката планинска верига, затваряща нейната долина. Бележките във Фулденските анали за 846 г. разсейват и последните съмнения по отношение на това, че през същата тази 846 г. Людовик Немски се е сражавал срещу Моймир I и поданиците на българската държава в междуречието на Драва и Сава, респективно в лежащата на югозапад от него територия на Долна Панония:

 

"Към средата на месец август Людовик се отправил с войска срещу славяните маргенци, които се опитвали да се отцепят, и след като уредил въпроса според желанието си, им поставил за княз племенника на Моймир - Растица". [83]

 

С други думи: тъй като Маргус е старото латинско име на вливащата се източно от Белград река Морава, то Людовик Немски след завладяването на междуречието на Драва и Сава е трябвало да форсира с войските си р. Сава, за да стигне до р. Маргус (т. е. Българска Морава) и живеещите около нея

 

57

 

 

славяни. От друга страна, понеже според Баварския географ Великоморавия е включвала в себе си и южната част на междуречието на Дунав и Тиса, [84] Людовик Немски ще е трябвало да бъде принуден да сломява съпротивата именно на великоморавците. Нататък: намиращата се тогава в междуречието на Дунав и Тиса войска на Людовик Немски се е завърнала по левия бряг на р. Дунав и по тази причина тя е могла да мине само през земите на Бохемия (днешна Чехия). Така става ясно и продължението на горния цитат:

 

"... и завръщайки се, опустоши Чехия.." [85]

"... откъдето (от провинцията около р. Маргус - б. м. П. Ю.) се завърна през земята на бохемците с големи трудности и като загуби много от войската си". [86]

 

Ако през 846 г. Людовик Немски е водил война със съседната на Франкската империя Северна Моравия, което всички досега цитирани извори и данни изключват, тогава защо немският крал е могъл да се завърне единствено през Бохемия, и то "с големи трудности и като загубил много от войската си"? Тъй като според Фулденските анали Людовик Немски е водил войни срещу маргенските славяни и Ростислав още през 855, 858 и 863 г. ("in sclavos Margenses contra Rasticen") [87], а в Ксантентинските анали четем, че тези войни на Людовик Немски са продължили и през 870, и през 872 г. ("Contra Margenses") [88], трябва да се съгласим с констатацията на Б. Примов: "Трудно е да се определи къде точно е минавала границата на България на северозапад, север и североизток, тъй като по онова време едва ли е съществувала строго трасирана гранична линия в отдалечените райони. Имало обаче опорни пунктове, крепости, от които българите чрез оставени военни части контролирали тези райони...". [89] Изясняването на тук поставения въпрос има изключително важно значение, защото ако това не се направи, няма да бъде възможна правилната локализация на свързаните с моравците (маргенците) събития, описани от цитираните вече Франкски анали, а също така няма да бъде възможно да се намери отговор и на въпроса: сред кои моравци в действителност са развили мисионерската си дейност Кирил и Методий?

 

58

 

 

При анализа на този въпрос трябва да вземем под внимание и следното обстоятелство: средновековните граници, особено при народите от тюркски произход, далече не са били такива, каквито са днешните, каквато е нашата представа за държавна граница. Обикновено народите от тюркски произход, между тях и българите, са имали две граници. Първата е била засека от насадени живи плетове, изкопани ровове, землени или каменни насипи, а най-често от стволове на изсечени дървета. Засеките по традиция са били съграждани в удобни за нахлуване места и като цялостна верига са опасвали дадената страна. На местата за преминаване са били заселвани лица от други народности, покорени или съюзени с народа, чиято държава охранявали. Именно мъже от покорени или съюзени с България племена от славянски произход са стояли на стража на североизточната граница на българската държава.

 

По протежение на външната страна на засеката се е простирала необитаема, преминаваща се за няколко дни пеша ивица земя. В тази връзка например Ибн Руста и Гардизи пишат:"Между печенезите и хазарите има десетдневен път пеша, водещ през пустинни места и гъсти гори. Между тях няма утъпкани пътеки или големи пътища, водещи към определени цели". [90] За волжките българи Ибн Руста и Гардизи са отбелязали и следното: "Имат три основни (племена - б. м. П. Ю.). Едните се наричат барсула, другите sz.gh.l (за декодиране на това наименование и понастоящем се водят спорове), а третите са българите... Между барсулите и българите пътят е три дни пеша". [91]

 

След като вземем под внимание тази външна гранична ивица, която пеша се изхожда за цели дни, веднага ще разберем защо според някои северозападната граница на България през първата половина на IX в. е била река Тиса, а по мнението на други - река Дунав. В духа на казаното дотук на първо място би трябвало да предполагаме, че през разглежданата епоха североизточната граница на България е била между реките Тиса и Дунав.

 

Не бива да се учудваме, че през първите десетилетия на IX в. въпросната територия е била обитаема. Там са живели абодритите

 

59

 

 

и други славянски моравски племена, откъснали се от България през 818 г. Обяснението е твърде просто: след завладяването на определени, до този момент незаселени територии, често се е осъществявало бързото им заселване. При възможност естествено засеките са се изнасяли напред, доколкото местността е позволявала. Вероятно така са действали и отцепилите се от България през 818 г. и поискали помощ от франките моравци, още повече, че по този начин те са се приближили до Франкската империя, на чиято помощ са разчитали.

 

Каква е била взаимозависимостта между българи и моравци през този период свидетелства и следният факт: през 852 г. пратениците на българите пристигнали в Майнц при крал Людовик Немски заедно с пратениците на моравските славяни [92], вероятно за да занесат известието за възкачването на Борис I (852-889) на българския престол и изразят готовността на българския владетел и занапред да поддържа сключения през тридесетте години на IX в. и продължен през 845 г. българо-немски мирен договор. Предполагаме, че моравците са се явили заедно е българите в двора на Людовик Немски в Майнц, тъй като тогава те са били васални на българската държава по тази причина са били включени в нейното пратеничество. Освен горното, според нас покръстването на българските моравци е било само част от цялостния процес на приемането на християнството в България.

 

От досега разкритите извори обаче констатираме, че сред българославянското население на Моравия много по-пряко и силно се е реализирало византийското влияние, отколкото в самата България. Византия е дала съгласието си в Моравия да се въведе славянското писмо и литургията на славянски език (срещу което се е борила както в собствените си граници, така и в България) не само защото е искала да попречи на експанзията на римската, респективно на немската църква, но и защото се е стремяла да предотврати обединението на славянобългарите от Моравия и от България в рамките на единна самостоятелна българска църква.

 

Византия е разбирала много добре: ако България успее да създаде своя самостоятелна църква и езикът на тази църква ще бъде

 

60

 

 

официалният език на държавата и на преобладаващото мнозинство от населението. По тази причина славянската писменост и литургията на славянски език за Византия не са били факел на културата в Моравия, а своего рода насрещен огън, който ще може да спре разпространението на възмогващата се тогава български култура.

 

Ала хронистите предават събитията не така, както те са се случили в действителност. Случаят с покръстването на българския народ напълно потвърждава горната мисъл.

 

Общоприето е становището, според което през 864 г. България водила несполучлива война с Византия и по тази причина Борис I бил принуден да приеме християнството именно от Византия. Или с други думи, Византийската империя успяла да наложи църковната си власт над България и по свидетелството на видни византийски хронисти българите и техният кан Борис дори сами пожелали да се покръстят. В тази връзка Генезий [*] отбелязва:

 

от българите "всички решили да приемат християнското кръщение, а князът им поискал да се нарече Михаил по името на императора...". [93]

 

Симеон Логотет [**] пише следното:

 

"Но българите като узнали за това (за похода) били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите... (Курсивът мой - П. Ю.). [94]

 

Имаме обаче достатъчно основания да се съмняваме в правдивостта на посочените свидетелства за покръстването на българите. Докато нито един официален документ на ромейския император не споменава за сражение с българите, то един друг документ на Михаил III от 863 г. подчертава:

 

"В 863 г. мир с княза на българите Борис. Борис получава областта между Желязната врата (Демиркапу) и Дебелт (при днешния Бургас), наричана от българите "Загоре", Борис преминава към християнството - изпращане на един епископ и няколко свещеници за мисионерстване". [95]

 

 

*. Генезий (Х в.) - написал историческия труд "Царе", в който са обхванати събития от 813 до 886 г.

 

**. Симеон Логотет (X в.) - автор на съчинението "Хроники", преведено на български език през XIV в.

 

61

 

 

Видно е: според византийския император Михаил III началото на покръстването на българите се осъществило в мирни условия през 863 г., а не през 864 или 865 г. В преведената в Търново между 1311 и 1340 г. Манасиева хроника неизвестен книжовник е направил 19 приписки, едната от тях представлява твърде голям интерес за нас и тя гласи:

 

"При този цар (император Михаил III; 842-867 ) и неговата майка се покръстиха българите. Оттогава досега има 511 години. Някога, не зная как, сестрата на българския княз бе пленена от гърците и бе предадена в царския двор, покръстена бе и научена на книгата. В царството на тези царе, понеже съществуваше голям мир между гърци и българи, тя бе разменена за един болярин на име Теодор Куфарá. Когато пристигна, тя не преставаше да поучава своя брат относно Христовата вяра, догдето го покръсти. След като той се покръсти, българите въстанаха срещу него, като искаха да го убият, понеже оставил тяхната вяра". [96]

 

Цитираната приписка от Манасиевата хроника свидетелства, че Борис се е запознал с Христовата вяра не през 863 г., а преди това, и то с помощта на сестра си, покръстена и научена на книга в императорския двор в Константинопол. От едно послание на император Михаил III от 844 до Борис се изяснява, че "приемането на Христовата вяра" от Борис е било процес, траял почти две десетилетия. [97] В същото това послание от 844 г. император Михаил III пише още:

 

"Борис трябва да освободи монах Теодор Куфарá на всяка цена, която би поискал". [98]

 

От посочените цитати е видно и друго: византийските управници и висши духовни сановници под булото на християнството мълчаливо и с голямо търпение са искали да направят българската държава зависима. Въз основа на обмислян години наред, добре подготвен свой план, те извършили покръстването на българския владетел и семейството му, на българския народ. За траещата години подготовка говори и следният факт: Константин още около 843 г., е бил отведен от Солун в Константинопол от логотет Теоктист [*] и получил свободен

 

 

*. Теоктист става и регент на Византия след смъртта на император Теофил (829-843).

 

62

 

 

в императорския двор. С пълно право Ангелика Х. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов питат: "Какви причини биха могли да подтикнат византийското управление, респективно императора, към това? Константин сигурно е притежавал изключителна интелигентност. Обаче само това качество никога не би било достатъчно основание за свободен достъп в който и да е императорски двор и още по-малко за един 12-годишен младежът от провинцията. Правителството в Константинопол сигурно имало други основания освен тези, за да доведе в Константинопол умния младеж от българско болярско семейство". [99]

 

Напълно сме съгласни и със следното предположение на по-горе цитираните автори: "Намеренията на византийското управление при случая с Константин не могат да се подкрепят с документи. Ние предполагаме, че те били свързани с покръстването на българите..." (Курсивът мой - П. Ю.).

 

Не можем обаче да се съгласим с констатацията им, че "Константин изнамери българославянската азбука по собствено решение, без поръчение и без да му е възложено задължение от светска или църковна власт".

 

Нататък Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов правилно предполагат и следното: "Константин с най-голяма вероятност започнал дълго време преди 863 г. работата с азбуката и е преводите, които първоначално били замислени за българите". Изброените от тях доводи в подкрепа на цитираното твърдение смятаме за логични и убедителни:

 

"Промеждутъкът от време, който се намира между деня, когато Константин почнал да обмисля дали трябва да създаде българската азбука, и деня, когато били обявени в обществеността готовите преводи на българския език, трябва според всеки логически мисловен процес на човека и според опита да обхваща години. Освен това следва също да размислим, че всички основания говорят в полза на предположението, че това обявяване не е извършено веднага след приключване на работата, а че Константин е трябвало да изчака подходящ случай за обявяването.

 

63

 

 

Този промеждутък от време включва например трудния процес за идване до решението да вземе върху себе си такова бреме. Създаването на азбуката, за която трябвало да бъдат намерени не само оптимални графични решения за всяка буква, но и предварително да бъдат направени точни фонетични изследвания, е трудна и продължителна работа. (Във фонетично отношение азбуката на Константин е една от най-точните от всички забележителни азбуки.) Също така трябва да се приеме, че в началния си вид тя не е била окончателно оформена, поради което новата азбука е трябвало много пъти да бъде преработвана.

 

Същото важи за превода на части от Библията и на други богослужебни текстове на български език. Такива преводи бездруго принадлежат към най-трудните и се извършват продължително време. Константин ги написал с новата азбука, т. е. той трябвало продължително да се е упражнявал с нея, докато придобие необходимата сръчност, за да може да пише книги с новите писмена. Трябвало да изработи за езическия български език нова християнска терминология и нова християнска фразеология (Курсивът мой - П. Ю.). [100]

 

Двамата автори Ангелика Х.Е.фон Сулмтал и Михаил Маргаритов обаче дълбоко грешат, когато предполагат, че Константин изнамерил българославянската азбука "без поръчение и без да му е възложено задължение от светска или църковна власт", [101] а не по-малко грешат, когато подкрепят твърдението си със следната мотивировка: "Новата азбука не само не била необходима за изпълнение на мисионерската задача, но нейното въвеждане и разпространение създавали допълнително и напълно излишно затруднение. Моравците вече употребявали латинско писмо. Константин нямал повод да изнамери за тях нова писменост. Напротив, би било странно начинание да изнамериш нова азбука, която никой не е изисквал, на език, който никой не е владеел, за страна, която не е познавал, и за народ, който не се е нуждаел от писменост, понеже притежавал такава отдавна.

 

Накрая по-нататъшното поведение на Константин показало, че той нямал интерес да пригоди азбуката си към

 

64

 

 

моравския език. Той бездруго би сторил това, ако азбуката би била замислена за моравците, дори предварително би могъл да го направи, понеже принадлежащите към пратеничеството на Ростислав биха му дали всички сведения още в Константинопол. Най-късно в Моравия би трябвало да го извърши, понеже там направил преводи. Но той не сторил нищо в това отношение. Азбуката му останала непроменена; тя била насочена единствено към старобългарския език". [102]

 

Ако вземам под внимание подкрепяния от многобройни автентични исторически писмени извори от IX в. факт, че онази Великоморавия, в която са работили Кирил и Методий, е била не на територията на днешна Словакия, а е била Южна Моравия, обхващаща земите от долината на р. Тимок до реките Сава и Драва, тогава всички гореизброени от Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов аргументи като бумеранг ще опровергаят становището им относно взимане на някакво самостоятелно, независимо от светски и църковни власти решение на Константин за създаване на азбуката. Наистина сред живеещите в Южна Моравия българославянски племена баварските и франкските мисионери постигат известни успехи, но там моравците не са употребявали латинското писмо. С други думи, Константин е имал реален повод да изнамери за тях нова писменост. В никакъв случай не е меродавно да се твърди, че "би било странно начинание да изнамериш нова азбука... на език, който никой не е владеел, за страна, която не е познавал". [103] Ако в действителност Кирил беше създал азбуката си за населението на Северна Моравия, авторите щяха да бъдат напълно прави - та нали той нито е владеел езика на тази страна, нито я е познавал. Двамата братя-апостоли обаче отлично са владеели езика на българославянските племена в Южна Моравия, а също така отлично са познавали страната. Последното е даже документирано в препоръчителното писмо на ромейския император Михаил III до княз Ростислав, защото в него изрично се подчертава: "Императорът по Божия милост му изпраща (на Ростислав) най-мъдрия мъж, който владее и моравския език..." [104]

 

65

 

 

Естествено е, че освен гръцки Константин е говорел и езика на българославянските моравци в Южна Моравия, защото той не се е различавал от езика на живеещите в Солун и околностите му българославяни. Или с други думи: Ангелика Х. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов изказват погрешно предположение, за да направят и погрешен извод: "Тук императорската канцелария преувеличава. Константин не е владеел моравски език, все пак той го разбирал донякъде". [105]

 

В своето изследване [*] Ангелика Х.Е.фон Сулмтал и Михаил Маргаритов изпадат в едно странно противоречие: с убедителни доводи доказват българския произход на Константин-Кирил и Методий, но успоредно с това пишат, че Константин не е владеел, а само донякъде е разбирал моравския език. Към това още следва да се добави: езикът на българските моравци е бил идентичен с езика на останалите славянски племена в българската държава. Последното потвърждават и подкрепят и споменатите двама автори, когато говорят за "по-нататъшното поведение на Константин", което "показало, че той нямал интерес да пригоди азбуката си към моравския език". [106] Дори и да би искал, той пак не би могъл да направи подобно нещо, защото е съставил азбуката на славянобългарски език и точно по тази причина не се е налагало да се правят каквито и да е адаптации в изнамерената вече азбука.

 

Същевременно логичните по своята същност констатации на Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов биха били основателни само ако Константин беше съставил азбуката си не за южните, българославянските моравци, а за родствените с чехите северни моравци: "Той бездруго би извършил това, ако азбуката би била замислена за моравците (за северните моравци - б. м. П. Ю.), дори предварително би могъл да го направи, понеже пратениците на Ростислав биха му дали всички сведения още в Константинопол. Най-късно в Моравия би трябвало да го извърши, понеже там направи преводи". [107]

 

 

*.  Изследването бе издадено като отделна книга от общобългарската фондация "Тангра ТаНакРа". Вж. Михаил Маргаритов, Ангелика Маргаритоф-Хавер Едле фон Сулмтал. За Кирил и Методий. С., 1999.

 

66

 

 

Но тъй като Константин с съставил азбуката си за южните, българските моравци, напълно естествено е да не стори онова, за което говорят цитираните автори. Азбуката му останала непроменена; тя била насочена единствено към старобългарския език". [108] Друго решение в случая не е било възможно - та нали Константин изнамерил азбуката си за имащите българославянски произход моравци, за техния език и употреба.

 

Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов обаче са прави в следното: "Наистина очевидна е едновременността на покръстването на българите, което, както още се мисли днес, станало повече или по-малко случайно, и на завършването на създадената от Константин българска азбука, и на направените от него свещени преводи. Не може да е случайност, че Константин работил в продължение на години върху произведенията си, както се предполага, които от тогавашното гледище можели да намерят приложение само в езическа България след покръстването ѝ.

 

Фактът, че след като Борис I бил обърнат към християнството, кръстен и започнал мъчителният процес за християнизирането на българския народ, Константин разполагал с нужните за това преводи, показва, че е съществувала известна съгласуваност между преводаческата работа на Константин и подготовката за покръстването на българите, без оглед кога, къде и от кого би започнало. Едва ли би следвало то да се обясни със "случайност". [109]

 

Не споделяме обаче извода, че "Константин без всякакъв видим повод превел християнски свещени книги на езика на езичниците българи и сестрата на българския владетел обърнала към християнството брат си. Било ли е всичко това своеобразна случайност или общ план на княжеската сестра и на Константин? Ние сме склонни да приемем второто разбиране". [110]

 

Ние пък сме склонни да приемем едно трето разбиране. Според нас сестрата и Константин ще да е трябвало да действат по съгласуван план - тя в интерес на покръстването на брат си, а той над превода на книги, които обаче биха намерили приложението си едва след покръстването на България. Но всичко това не е бил план, "заговор", само на двамата, както предполагат

 

67

 

 

Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов, а е било съгласувано от и с византийски светски управници и висши духовни сановници, които, както вече казахме, под булото на християнството мълчаливо и с голямо търпение - като паяк-кръстоносец - са плели мрежата на една бъдеща зависимост на България от Византия.

 

Доказателство са и двете послания на патриарх Фотий - първото до Борис I, а второто до източните патриарси. Ако Фотий, седял два пъти на патриаршеския престол (858-867 и 878-886), не би имал голям дял в предварителната подготовка на покръстването на българите, едва ли би се обърнал към Борис по следния начин: "О, благородна и истинска рожба на духовните ми болки" [111], едва ли би продължил с думите: "Не ощетявай трудовете и подвизите, които с радост предприехме за вашето спасение". [112]

 

От деня, когато Фотий се възкачил на патриашеския престол, византийската църква с още по-голяма упоритост започнала да работи за разпространението на християнството сред съседните на Византия езически народи, за да им наложи собственото си духовно и културно влияние, което от своя страна открива пътищата за проникване на политическото влияние. През този период Византия привлякла една част от арменския народ и я подчинила в духовно отношение на Цариградската патриаршия; тогава Византия изпратила солунските братя в земята на хазарите [*], за да ускорят разпространението на християнството сред хазарите и малорусите; по това време (около 866-867) и русите били посетени от двама гръцки мисионери - някой си Анастасий и Кирил, а целта била покръстване. И не на последно място около 878-886 г. император Василий Македонец се опитал да привърже сърбите и хърватите още по-здраво към цариградската патриаршеска колесница.

 

Според старите хронисти и житиеписци посочените по-горе опити на Византия да насажда християнските идеи и собственото

 

 

*. Хазарската мисия на светите братя започва в края на 860 г. и трае около осем месеца. Обзор на изворовия материал за нея вж. у Трендафилов, Хр. Хазарската полемика на Константин-Кирил. С, 1999. с. 21-47.

 

68

 

 

си влияние като цяло сред околните народи и реализирането им е помощта на специално изпратените за целта мисионери сякаш ставали не по инициатива на цариградските светски управници и висши духовни сановници, а по искане и почин на самите езически князе.

 

Гръцките писмени извори от периода на управлението на императорите Михаил III и Василий Македонец съобщават, че киевските руси също искали от Цариградската патриаршия християнски учители. В посланието си от 867 г. до източните патриарси патриарх Фотий не без основание пише:

 

"Не само тоя народ (българският) е заменил предишното си нечестие с вярата в Христа, но и така нареченият народ Рос" [113], т. е. русите.

 

В интерес на истината следва да се отбележи: стремежите на Византия за насаждане и разпространение на християнството сред езическите народи се предават по описания начин не само от византийските хронисти, но и от славянските летописци и житиеписци. Например Кириловото житие разказва, че изпърво хазарите, а сетне моравците се обърнали към византийския император Михаил молба да им изпрати учени мъже, които ще разясняват християнското учение на техния език.

 

Разбира се, че подобно обяснение на тогавашните исторически събития е наивно и легендарно. По своята същност разпространението на християнството сред околните на Византия народи е било един от проводниците на византийската светска, политическа и държавна експанзия. Иначе би трябвало да вярваме в невъзможното - че византийските светски управници и висши духовни сановници са били сляпо послушни и напълно безкористни изпълнители на желанията на съседните нехристиянски народи, респективно на техните князе. Дори само примерът с княз Ростислав напълно би могъл да опровергае подобно предположение.

 

7. Ягич, В. "История на сърбохърватската литература", издаден на сърбохърватски през 1867 г., и на руски език - през 1871 г.

8. MMFH. III., р. 286 - 287; Гюзелев, В. Баварският географ и някои въпроси на българската история през първата половина на IX в. ГСУ ФИФ, VIII, 3,1964, с. 292-293.

9. Kurze, F. Scriptores rer. Germ. In usum scholarum. Hannover, 1890, p. 131-148; Pertz, G. Regionis Chronicon. Monumenta Germanial historica. Scriptores. I.; Латински извори за българската история. II, с. 306-307.

10. Moravcsik, Gy. Biborban született Konstantin: A bir korm. В., 1950, 177.

11. Annal. Boiorum, IV.XIII-20; IV-XIV-7; IV.XIX-17.

12. Boba, I. Moravia's History Reconsidered. A Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971.

194

13. Aventinus, Johannes. Anales Boioriim Libri VII.; Sclenár, Gergius. Vetustissimus Magnae Moraviae... Posonii, 1784.; Püspöki Nagy, Péter. Nagymorávia fekvéséról. Valóság. 1978., 21. Évfolyam, N 11, p. 60-82; Kristó Gyula. Levedi törszszövetségétól Szent István államáig. Bp., p. 1980,163; Szegfü, László. Vata népe. In: Acta Historica. LXVIII, Szeged, 1980, p.14; Senga Toru. - B: Századok, 1983, 2, p. 320-321.

14. Асемани, Й.С. Календари на Вселенската църква. С., 1987, с. 158; Annal. Quedlinb. - MMFH, I., р. 152 ; Annal. Saxo - пак там, р. 248 ; Annal. Magdeb. - пак там, р. 257 ; Annal. Fuld. - пак там, р. 90.

15. "Моравия се намира отвъд Дунава. На изток от нея са царствата на унгарците и поляците, разделени от река Морава, която е дала името на областта. Северната страна заемат слезите". Вж. глава 13.

16. Вж. бел. 10

17. Пак там.

18. Пак там.

19. Пак там.

20. Вж. бел. 9.

21. MMFH. I., р. 244-245. (Справедливостта обаче налага да отбележим, че "sepultus est in civitate Diocletiana" може да се тълкува по два начина: а.) Доклея се намирала на територията на Черна гора, недалече от Подгорица; б.) Този град е бил седалище на Diocletianusi Illiricum, Сирмиум, т.е. той е бил градът на Диоклетиан. Но и двата варианта сочат месторазположение в Горна Мизия). Латински извори за българската история. III, с. 173-175.

22. Вж. бел. 10.

23. Динеков, П. - Куев, К. - Петканова, Д. Христоматия по старобългарска литература. Второ подобрено издание. С., 1967, с. 124-127.

24. Kurze, F. Scriptores rer. Germ. In usum scholarum. Hannover, 1890, p. 131-148; Pauler, Gy. - Szilágyi, S. A magyar honfoglalás kutfói. Bp., 1900, р. 320-323; Латински извори за българската история. II, с. 306-307.

195

25. "que dicuntur Moravi sive karinthi atque Sorabi" MMFH. I, p. 254.

26. Anonymus. Gesta Hungarorum. Magyar Helikon. Bp., 1975. MMFH. I, p. 235. "Carinthinorum Moroanensiium fines".

27. Ex miraculis Sancti Apri. MMFH. Vol. 2, p. 185.

28. Annal. Quedlinb. MMFH. I, p. 152.

29. Annal. Magdeb. MMFH. I, p. 257.

30. Annal. Saxo. MMFH. I, P. 248.

31. Boba, I. Цит. съч., с. 8.

32. Annal. Fuld. MMFH. I, p. 90.

33. Gombos F., Albin. Catalogus Fontium Históriáé Hungaricae. I. Bp., 1937, р. 341-387; Gyórffy, Gy. A magyarok elóderiról és a honfoglalásról. 2., bóvitett kiadás. Bp., 1975, p. 262-269.

34. Пак там. с. 262-269.

35. J. M. de Goeje. Biblitheca Geographorm Arabicorum. VII. Leyden, 1892, p. 139-145; Kunn, G. A magyar Honfoglalás kutfól. (Szerk. Pauler Gyula és Szilágyi Sándor). Bp., 1900, p. 150-196; Wiet, G. Ibn Rusten. Les atours préciex. Le Caire, 1955, р. 156-167; Gyórffy, Gy. A magyarok elóderiról és a honfoglalásról. 2., bóvitett kiadás. Bp., 1975, p. 88-89.

36. Пак там.

37. Динеков, П. - Куев, К. - Петканова, Д. Христоматия по старобългарска..., с. 121.

38. Милев, Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 79.

39. Aventinus. Annalium Boionim libri VII. IV.XIII-20; Gombos F., Aldin. Catalogus Fontium Históriáé Hungaricae. I. Bp., 1937, p. 341-387.; Győrffy, Gy. A magyarok elődeiről és a honfoglalásról. 2., bővített kiadás. Bp., 1975, p. 262-269.

40. Вж. бел. 39.

41. Пак там.

42. Пак там.

43. Пак там.

44. Пак там.

45. Szklenár, Georgius, Vetustissimus Magnae Moraviae situs et primus in eam hungarorum ingressus et incursus, quem geographice,

196

historice critice descripsit... Posonii, 1784.

46. Пак там, с. 3.

47. Novum Organum és Uj Atlantis. Bp., 1954, 46. Szám.

48. MMFH. III, р. 237.

49. Пак там.

50. Пак там, с. 237

51. Асемани, Й. С. Календари..., с. 158.

52. Püspöki Nagy, Péter. Nagymorávia fekvéséről. Valóság. 1978, 11. Szám, p. 77.

53. Динеков, П. - Куев, К. - Петканова, Д. Христоматия по старобългарска..., с. 122.

54. SIov. Juh. II, р. 151 ; Püspöki Nagy, Péter. Nagymorávia fekvéséről. Valóság. 1978, 11. Szám, p. 76.

55. Revennatis Anonymi Cosmographia. MMF. III, р. 282.

56. Коледаров, П. Климент Охридски, "първи епископ на български език" на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. - В: Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100-годишната от смъртта му. С., 1969, с. 141.

57. Пак там.

58. Кирило-Методиевска енциклопедия, том I. С., 1985, с. 336.

59. Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 2, с. 218.

60. Orbini, Mavro. Il regno degli Slavi oggyi corrottamente detti Schiavoni. Pesaro, 1601, p. 205-239; Lucius, Joannes. De regno Dalmatiae et Croatiae. (Amsterdam, 1666, p. 287-302; Kukuljevic, J. Kronika hrvatska is XII vieka. Arkiv za povjestnicu jugoszavensku. L. Zagreb, 1851, p. 1-37.

61. Helmoldi presbyteri buzoviensis Chronicae Slavorum cum supplemento Arnoldi Abbatis Lubecensis. Francfurti, 1581.

62. Scriptores Rerum Hungaricarum. I. Bp., 1937, p. 33-37.

63. Danduli, Andreae. Chronica per extensum descripta ab anno 46 ad annum 1280. Scriptores rerum Italicarum. I., 12, Р. I., 1938. Асемани, Й. С. Календари на вселенската църква. С., 1987, с. 68.

64. Boba, I., Moravia's History Reconsidered. A Reinterpretation

197

of Medieval Sources. The Hague, 1971, p. 107.

65. Пак там, с. 53.

66. Mareckova, D. Rostislavo poselství v Životcch Konstantinove а Metodejove ve svředovekych řeckých listu a listin. Lystý filologické. 1968, 91; 401-414; Moravske poselstvi do Cařchradu jako řecky dokument. Slovo. 1969, р. 18-19; 109-139.

67. История на България, том II. Издателство на БАН. С., 1984, с. 132.

68. Пак там.

69. Пак там.

70. Кратка история на България. Издателство "Наука и изкуство". С., 1966, с. 113.

71. Boba, I. Moravia's History Reconsidered. A Reinterpretation of Medieval Soucres. The Hague, 1971.

72. Püspöki Nagy, Péter. Nagymorávia fekvéséről. Valóság. 1978, 11. szám, p. 60-82.

73. Kristó, Gy. Levedi törzsszövetségétől Szent István államáig. Bp., 1980.

74. Szegfü, L. Vata népe. Acta Univeraitatis Szegediensis de Attila Jozsef nominatae LXVII. Szeged, 1980.

75. Kristó, Gy. Цит. съч., с. 163.

76. Szegfü, L. Цит. съч., с. 14.

77. Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 1, с. 400-401.

78. Вж. Петър Коледаров. Съдбата на северозападните български предели през IX век. - В: Кирило-Методиевски студии. Книга 4, с. 167 и там дадената библиография.

79. Златарски, В. Цит. съч., с. 403.

80. Пак там, с. 404-405.

81. Пак там, с. 406.

82. Annal .Quedlinb. MMFH. I, p. 152.

83. Annal. Fuld. MMFH. I, p. 90.

84. MMFH. III, p. 286-287.

85. Annal. Fuld. MMFH. I, p. 90.

86. Пак там.

198

87. Пак там.

88. Пак там, с. 248.

89. Вж. бел. 68.

90. De Golje, J. M. Bibliotheca Geographorum Arabicorum VII. Leyden, 1892, р. 139-145; Wiet, G. Ibn Rusteh. Les atours... Le Caire, 1955, p. 156-167; A magyarok elődeiről..., Bp., 1975, р. 86-94.

91. Пак там.

92. Annal. Fuld. Anno 852.

Pertz, Mon. Germ. SS, I, р. 367.

93. Genesios ed. Bon., р. 85-87, 97; Петров, П. - Гюзелев, В. Христоматия по история на България. Том I. С., 1978, с. 188.

94. Dölger, F. Regesten der Kaiserurkunden des oströmmischen Reishes, III, ?. 56, N 461; Златарски, В. Избрани произведения, I. С., 1972, с. 359-573; Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. I. С., 1943, с. 127-140.

95. Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 2, с. 46-47.

96. Динеков, П. Старобългарски страници. С., 1966, с. 367.

97. Dölger, F. Цит. съч., с. 54.

98. Георгиев, Е. Кирил и Методий и развитието на българската култура. - В: Константин-Кирил Философ. С., 1983, с. 23-24.

99. Хофер, А. - Маргаритов, М. Опит за определяне народността на славянските Коннстантин и Методий и обяснение на някои свързани с този въпрос обстоятелства. - В: Пламък, 1987, кн. I, с. 84-94; 120-131.

100. Пак там.

101. Пак там, с. 32.

102. Пак там, с. 32-33.

103. Пак там, с. 33.

104. Dölger, F. Цит. съч., с. 56; Хофер, А. - Маргаритов, М. Цит. съч., с. 51.

105. Хофер, А. - Маргаритов, М. Цит. съч., с. 51

199

106. Пак там, с. 33.

107. Пак там.

108. Пак там.

109. Пак там, с. 68-69.

110. Пак там, с. 73.

111. Български старини. Книжка V (1917), с. 32-91; Гръцки извори за българската история, IV, с. 103-104; Златарски, В. История на българската държава..., том I, част 2, с. 53-54.

112. Пак там.

113. Гръцки извори за българската история, IV, с. 99-100.

[Previous] [Next] 

[Back to Index]