5. Защо делото на Кирил и Методий е било осъдено на мълчание във Византия (70)
6. Кога Кирил и Методий са пристигнали в Моравия (75)
8. На кого са служили Кирил и Методий (96)
9. Легендарни ли са данните за мисионерската дейност на Кирил и Методий сред славянобългарите (101)
5. ЗАЩО ДЕЛОТО НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ Е БИЛО ОСЪДЕНО НА МЪЛЧАНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
Във византийските книжовни извори от IX в. е невъзможно да намерим сведения за Моравската мисия на Кирил и Методий. За да си отговорим на въпроса защо делото на славянските първоучители тогава е било осъдено на пълно мълчание във Византия, нека да започнем с констатацията на Емил Георгиев: "Това премълчаване може да се обясни само по един начин: делото на Кирил и Методий израства като крупно историческо дело сред славянския свят. Официална Византия, удовлетворявайки молбата на моравския княз Ростислав, изпраща като учители на моравците солунските братя и не проявява по-голям интерес към дейността им. От тая дейност Византия не е могла да извлече по-голяма полза за себе си. Нещо повече. Делото на славянската писменост и просвета наскоро започва да играе ролята на щит, обърнат срещу нейните домогвания и стремежи сред славяните.
При това положение е ясно, че трябва да престанем да виждаме в солунските братя обикновени агенти на Византия. Истината изисква от нас да ги видим като дейци на славянството, апостоли на славянската култура и образованост, възторжени будители на славянската народност". [114]
Напълно сме съгласни с цитирания краен извод на Емил Георгиев, но заедно с това не може да ни задоволи неговото обяснение за почти пълното премълчаване, на което ромейските хронисти и житиеписци и византийските официални документи са осъдили епохалната дейност на Кирил и Методий.
Как Византийската империя веднага е усетила, че "делото на славянската писменост и просвета започва да играе ролята на щит, обърнат срещу нейните домогвания към славяните"? [115] И ако империята предварително е знаела, че от делото на Кирил и Методий няма да извлече полза за себе си, тогава защо все пак е изпратила Кирил и Методий в Моравия?
Димитър Ангелов също приема обяснението на Емил Георгиев за незадоволително и недостатъчно, защото сам той
70
тълкува мълчанието на Византия по друг начин: "Византийците нямали интерес да се създава в българската държава славянска църква и славянска писменост и култура. Поради това мисията на Кирил и Методий във Великоморавия трябвало да остане в тайна от българите..." [116]
Димитър Ангелов изхожда от априорното предположение: всички средновековни български, византийски, хърватски, моравски, чешки, руски и сръбски хронисти и житиеписци грешат, когато пишат, че Кирил и Методий са извършвали мисионерска дейност и сред българите. Как изобщо е било възможно мисията на Кирил и Методий да се пази в тайна от българите? Та нали двамата солунски братя, тръгвайки за Моравия, е трябвало и са могли да минат само през България [*].
Въпросът може още да се конкретизира: как при посочените обстоятелства е могла да се пази в тайна Моравската мисия на Кирил и Методий, когато в крайна сметка двамата апостоли са я започнали именно сред моравците от българославянски произход, т. е. сред тези, за които е "трябвало да остане в тайна"?
Казахме, че пътят на Кирил и Методий за Моравия е минавал през България. За този път намираме съобщение в Пространното житие на Методий: след като създава азбуката и написва беседата, Константин "поема моравския път". [117] Южната, Българската Моравия, е обхващала земите от долината на р. Тимок до реките Драва и Сава и южната част от Голямата унгарска низина (Алфьолд) и по тази причина плавният път на Балканския полуостров е пресичал нейната територия. Този главен път през IX в. във Византия е бил наричан "моравски път".
Емил Георгиев и С. В. Бернщайн правилно са определили откъде е минавал въпросният моравски път, по който Кирил и Методий са се отправили за Моравия. "Пътят по море през
*. Доста алогично и непотвърдено от нито един извор е предположението на Г. Сотиров, автор на статии в Кирило-Методиевската енциклопедия, който допуска, че Константин и Методий "поради обтегнатите отношения между България и Византия... са предпочели пътя Via Egnatia (Константинопол - Солун - Дирахиум (ди. Дурацо), след това по море до Венеция и оттам към Моравия)". Вж. Кирило-Методиевска енциклопедия, т. II. С, 1995, с. 735.
71
Венеция не е "моравски". "Моравският" е пътят през западните български краища" - пише Емил Георгиев. [118]
И Георгиев, и Бернщайн смятат, че "моравският път" минава през "западните български краища" до Белград, оттам върви "по Дунава или покрай него" в северна посока, за да стигне до територията на днешна Словакия. Но нито един от двамата учени не е обърнал внимание на друг факт: "моравският път" е вървял и успоредно на р. Брегалница, където - според Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово) - Константин-Философ е покръстил 54 000 българославяни и създал за тях славянската азбука. Въпросният "моравски път" следва линията на долината на река Морава, пресича Моравия чак до устието на реката в Дунава, където някога е бил градът Моравск, от който именно и пътят е получил името си, а не както се приема от някои - от далечната, позната не на всички през онази епоха Северна Морава.
През втората половина на IX в. и във Византия тази територия е била наричана Моравия, твърдението се доказва и с това, че в актовете на Цариградския събор от 879 г. сред подписите на архиепископите и митрополитите, конкретно между подписите на навпактския и дирахийския, фигурира и името на Агатон Моравски от Моравската епархия на България. [119] И тази податка несъмнено доказва: Моравската мисия е била само част от Българската мисия на солунските братя. За Българско-Моравска мисия последователно пише и Йосиф Симоний Асемани. Становището му се подкрепя и от един друг, досега оставян без внимание факт, че в същите тези актове на Църковния събор от 879 г. моравският княз Светополк (Тувентабор) [*] фигурира като член на българското пратеничество. През първата половина на X в. византийският император Константин Багренородни дори
*. Отбелязван в различните извори като Sfendoplecus, Sfendoplocus, Sfentipulcus, Sfentopluchus, Sphentoplucos, Sfetopelek, Sphendoplectus, Sphendoplectus, Sphendopluchus, Sphentopelech, Suatoplucus, Svatopluchus, Sventopluchus, Sventoplucus, Sventopuulchus, Sveopilus, Sveropolisq, Svefopelechos, Svetopelclecos, Swadopluk, Swantoplucus, Swatoplucus, Swatopluk, Zuantoblok, Zuentepluck, Zuentibaldus, Zventobolch, Zwentibaldus, Tuventibar, Tuventarus... Срв. Асемани, Й. C. Пос. съч., c. 234., бел 10. Не може да се твърди обаче с абсолютна сигурност, че във всичките извори става въпрос за една и съща личност.
72
и след падането на Моравия с продължил да води кореспонденция с архонта на Моравия от Балканския полуостров. [120]
С други думи няма противоречие между съобщението на Кириловото житие (Успение Кирилово), че Кирил създал азбуката за славяните по р. Брегалница и известието на Панонските легенди, според което Константин-Кирил създал писмената си тогава, когато бил натоварен с Моравската мисия, тъй като дейността на Кирил сред живеещите в долината на р. Брегалница славяни с била всъщност неделима част от Моравската мисия. За последното намираме потвърждение и в Моравската легенда: № 4: "И така, като тръгнал (Кирил заедно с Методий ), първо пристигнал при българите, които с Божия помощ обърнал чрез своята проповед във вярата. Като продължил оттам, пристигнал в страната Моравия..." [121] и № 6: "Когато узнал всичко това, папа Николай се възрадвал на това, което му било съобщено, именно за покръстването българския моравски народ..." [122]
Обобщено: имаме пълното основание да търсим началото на развитието на Кирило-Методиевото дело именно сред българските славяни. Двамата солунски братя са употребявали в своето книжовно дело българославянския език не само защото са познавали този език, а преди всичко защото са работили като мисионери и просветители сред тези български славяни, затова те създали азбука и писменост на този език.
За да си обясним защо Моравската мисия на Кирил и Методий е била съпроводена с такова дълбоко мълчание във Византия, нека се обърнем към още един извор.
В посланието си до източните патриарси от пролетта на 867 г., в което напада римските духовници за отклоненията им от православната вяра и оплаква попадналите под тяхно влияние и власт българи, патриарх Фотий все пак с гордост съобщава:
"И така не само този народ (българите) промени своето първоначално безчестие във вярата в Христа. Но дори и този народ, който многократно и от мнозина се превъзнася за своите деяния и който превъзхожда всички други народи по жестокост и кръвожадност - така наречените роси, които, като покориха
73
всички съседни народи, се възгордяха и повдигнаха ръка против Римската (т. е. Византийската) държава. Сега и те сменят елинската (т. е. езическата) и поганската вяра, която изповядваха преди, с чистата и истинната християнска религия и се отнасят към нас като наши поданици и приятели и вече не проявяват своето грабителство и дързост, както неотдавна". [123]
На базата на цитата не можем да предполагаме, че Фотий е премълчавал за Моравската мисия от някакви тактически съображения. Защото ако в дадения случай цариградският патриарх споменава българите, от чиято страна точно преди една година са били изгонени гръцките духовници, ако говори за росите (русите), сред които покръстването през тази година не е било повече от безуспешен опит, тогава защо е трябвало - дори и ръководен от тактически съображения - да мълчи за Моравската мисия? Още повече, че целта на Фотий е била спечелването на източните патриарси в борбата му срещу римския папа, а е избрал този път, за да може да откъсне българския владетел от римската църква и го въведе в лоното на източноправославната, начело на която стояла Цариградската патриаршия. И ако сам Фотий е премълчавал за покръстването в Моравия, с това в действителност съзнателно е омаловажавал собствения си успех, а това в крайна сметка е можело да попречи и да забави постигането на поставената цел. Още повече всеизвестно е, че Фотий е бил най-ревностният радетел за насаждане на християнската вяра и на византийското влияние сред съседните народи.
И така, с още по-голяма сила отново възниква въпросът: защо в рамките на постигнатите успехи Фотий не споменава покръстването в Моравия?
Тук може да се намери един-единствен приемлив отговор. Моравската мисия е била проведена сред българославянските моравци в България и в съседната ѝ Моравия, но тя се е явявала само част от цялостното покръстване на българите. А за последното събитие във Византия са знаели всички, то е било известно и на източните патриарси. По тази
74
причина споменаването на българославянските моравци от Фотий би било поне толкова излишно, колкото и изреждането на останалите покръстени българославянски племена [*]. И в интерес на яснотата нека да повторим: взимайки предвид гореказаното, много по-правилно и целесъобразно е да говорим за Българско-Моравската, а не само за Моравската мисия на Кирил и Методий, както това последователно се прави от Йосиф Симоний Асемани [124], защото той - работейки е гръцки и латински извори, се е убедил, че двамата апостоли най-напред са проповядвали сред българите, а после - сред моравците.
6. КОГА КИРИЛ И МЕТОДИЙ СА ПРИСТИГНАЛИ В МОРАВИЯ
На току-що направеното заключение привидно противоречи традиционното схващане, че началото на Моравската мисия трябва да се датира към 863 г., т. е. една-две години преди покръстването на България. Традиционното схващане обаче е само предположение, защото, от една страна, пристигането на гръцки епископ в България през 864 г. е означавало не началото на приемането на християнската вяра и покръстването, а полагане основите на организацията на българската църква, и от друга - досега ние не разполагаме с точни данни кога двамата солунски братя са заминали за Моравия. Историческата наука обикновено като хипотеза
*. Въз основа на изворовите податки можем също да изтъкнем, че Моравската мисия на св. Св. Кирил и Методий е премълчана в тогавашната Византия, защото от самото начало тя е била неуспешна за политиката на Константинопол. В Българската Моравия двамата братя започват да служат по римския канон, влизат в контакт с папските легати, по-късно посещават апостолския престол и дори са ръкоположени за служители на Римската курия. От друга страна, утвърдилият мисията им патриарх Фотий, който е и учител на Константин-Кирил, през 867 г. е свален от патриаршеския престол и до 877 г., когато отново е ръкоположен за патриарх, вероятно връзката на двамата братя с високопоставените среди в Константинопол, респ. само на Методий след смъртта на Кирил, е била прекъсната.
75
( приема 863 г., тъй като съюзът между Людовик Немски и Борис I е бил уговорен през 862 г. и може да се предполага, че пратеничеството на Ростислав е пристигнало в Цариград през есента на същата година или началото на 863 г., което според някои е и времето на отправянето на Кирил и Методий към Моравия.
Нека засега не разглеждаме въпроса дали в действителност Ростислав е изпратил свои хора в Цариград, или това е само наивно и легендарно обяснение. За нас е по-важно друго: историческата наука върху една хипотеза (предполагаемото време на пристигането на пратеничеството на Ростислав в Цариград) гради нова хипотеза (вероятната дата на началото на Моравската мисия) и на базата на двете хипотези ни дава дата, която приема за автентична и точна.
И ние няма да успеем да определим точната година дори и ако въз основа на времетраенето на пребиваването на Кирил и Методий в Моравия се опитаме да датираме началото на самата мисия. В житието на Кирил от Панонските легенди четем:
"Като навърши 40 месеца в Моравия, Философът отиде да освети учениците си" [125],
а в житието на Методий - друго:
"А като се изминаха три години и половина и изучиха учениците, те се завърнаха [*] от Моравия". [126]
Тъй като обаче нито в житието на Кирил, нито в житието на Методий се споменава кога двамата братя са напуснали Моравия (знаем само, че славянските учители пристигнали в Рим след смъртта на папа Николай в края на 867 или началото на 868 г.), на базата на достигналите до нас данни от хронисти и житиеписци точното датиране на началото на Моравската мисия се оказва невъзможно.
Нищо обаче не противоречи на нашето предположение, че времето на Моравската, а още по-точно на Българско-Моравската мисия съвпада с времето на покръстването на България, и не само съвпада, но и самата мисия е част от споменатото покръстване.
*. Глаголът "се завърнаха" ни дава основание да предполагаме, че те са се завърнали във Византия.
76
Така вижда нещата и Йосиф Симоний Асемани, който с помощта на Моравската легенда и Стария Оломоуцки бревиарий [*] определи времетраенето на Моравската мисия в рамките не на три и половина, а на четири и половина години. [127] Пак в Моравската легенда ще намерим и изречението:
"А те останали в Моравия четири години и половина, през които насочили народа на тази земя по спасителния път".
Към горните два извора Асемани използва като косвено свидетелство и един намек от Италианската легенда, [**] - нареждането на византийския император Михаил III Константин-Кирил Философ да отиде при него, което ученият тълкува по следния начин: императорът е повикал Кирил от България, за да го изпрати в Моравия. [128]
Използвайки горепосочените два латински извора за определяне времетраенето на Българско-Моравската мисия на Кирил и Методий, което според него е четири години и половина, Асемани констатира и следното, което дава доста изчерпателен отговор на въпроса:
"И така, понеже българският крал е приел Христовата вяра и кръщението малко преди да изпрати пратеници при папа Николай, и понеже неговите пратеници пристигнали в Рим през месец август 866 г., следва, че той бил кръстен или в края на 865 г., или в началото на 866 г., както това се потвърждава и от посланието на Фотий, в което за папските легати (които, пристигайки в България в началото на 867 г., са миропомазали отново [вече] миропомазаните от свещениците, и според изпратените до българите "Отговори" на папа Николай, са учили българите да постят в събота и други неща, обратно на това, което са ги учили изпратените там от Фотий гръцки свещеници и монаси), той казва следното: "Онзи народ за две години още не е прегърнал правата християнска вяра [...]".
А две години от 867 г. ни връщат към 865 г. Защо не е възможно, както Пагий ни натрапва, за да отнесе покръстването на българите към 861 г., вместо две години да бъдат пет години? Защото
*. Латиноезичен паметник, създаден през 1495 г.
**. Паметник от втората половина на IX в. За автор на Италианската легенда се приема велетрийският епископ Гаудерих.
77
свидетелствата на Анастасий и папа Николай, които цитирахме по-горе [*], и тези на Бертинския [**] и Фулденския аналисти към 866 г. за пратениците, отправени от току-що обърнатия в Христова вяра български крал до краля на Германия Людовик, ясно показват, че от покръстването на българите до пристигането на папските легати в България са изтекли две, а не пет години.
А понеже Методий, повикан заедно с брат си Кирил в Рим от същия папа Николай, е пристигнал там, както казахме по-горе, когато Николай е бил вече починал, т. е. в края на 867 г. или в началото на 868 г., след като в продължение на четири години и половина е проповядвал християнската вяра в България и Моравия, просто се стига до извода, че самият той не е бил различен от онзи живописец Методий, който по заповед на българския крал Михаил е изписал онази прочута картина на Второто пришествие Господне. Съвпадат времето, името на Методий, мястото на проповядването, най-после - единодушни са историците, които пишат, че той проповядвал първо сред българите, после - сред моравците. Не пречат и онези четири години и половина, през които се казва, че преди края на 867 г. или началото на 868 г. (когато, повикан, Методий е пристигнал в Рим) той е проповядвал Евангелието в Моравия; а тия пък години отнасят покръстването на българите към началото на 863 г. след Хр. Не пречат, казвам, онези четири години и половина, защото, първо, станаха известни доказателствата, които привлякохме от по-новите автори, за да се посочи, че българите са били покръстени през 865 г., както това се разказва в житието на св. св. Кирил и Методий за времето, през което те са се намирали в Моравия. Второ, този период от четири години и половина не трябва да се схваща само за Моравия, а за България и Моравия заедно, понеже се казва, че тези светци са преминали от българите при моравците и че са разгърнали дейност за привличането и на едните, и на другите към християнската религия". [129]
*. Асемани има предвид сведенията на ватиканския книжовник Анастасий Библиотекар (800-880), намиращи се в съчинението му "Житие на папа Николай I", както и писмото на самия папа Николай I до епископ Хинкмар Реймски, в което споменава за пратеничеството на българите във връзка с допитвания по верски въпроси. Вж. Асемани, Й. С. Пос. съч., с. 49.
**. Бертинският аналист засяга събития от историята на Германия между 741 до 882 г.
78
Съперничеството между Цариград и Рим води началото си от VIII в. и достига своята връхна точка след възстановяването на Западната римска империя от Карл Велики през 800 г., когато римският първосвещеник скъсал политическите си връзки с Източната империя, за да изрази солидарността си със Западната империя, тъй като само с нейна помощ той би могъл да осъществи плановете си за световно църковно върховенство. Именно така разгърналото се съперничество - имащо колкото църковен, толкова и политически характер - направила невъзможно дори пътуването на визанийските пратеници през 864 г. в Северна Моравия, тъй като тя тогава е била диоцез на Франкската имперска църква.
Видно е: през 864 г. Византийската империя е могла да изпрати Кирил и Методий като мисионери само в такава територия, която е била под върховенството на цариградския патриарх или извън сферата на влияние както на римската, така и на немската църква. Но само след три години, през 866 г. - по свидетелство на тогавашните извори [130] - папа Николай I призовал при себе си на аудиенция двамата солунски братя - било да ги съди, било да ги превърне в свои служители.
Този факт несъмнено означава, че територията, на която са работили славянските апостоли през 864-866 г., е преминала от византийската сфера на влияние (а може би и като "ничия земя") под върховенството на Римската курия. В противен случай - в този период на изключително изострена борба между Източната и Западната църква - римският първосвещеник едва ли би могъл да призове на аудиенция при себе си духовен служител, ако същият е бил от византийски диоцез. Последното е поне толкова невъзможно, колкото невъзможно е било и за Византия три години преди
79
това да изпрати свои пратеници в епархия, намираща се под върховенството на Рим.
Не може да не възникне въпросът: как при това положение цариградският патриарх Фотий и византийският император Михаил III са могли да изпратят Кирил и Методий в намиращия се под върховенството на Римската курия и работещ в рамките на Немската имперска църква диоцез Северна Моравия? Още повече, че в писмото си до "Хинкмар Реймски и другите епископи, назначени в кралството на Карл от първия ден преди ноемврийските календи" (23 октомври) на "индикт I" (867 г.), сам папа Николай I характеризира ромейците така:
"Защото те (т. е. гръцките императори, Михаил III и кесар Варда [*]), обхванати от омраза и завист против нас, почти се опитват да стоварят върху нас еретически престъпления, както ще отбележим по-долу. От омраза именно, защото не само не одобрихме издигането в сан на блудника и узурпатора на Константинополската църква - неофита Фотий, отлъчен и прокълнат, но и осъдихме свалянето на нашия брат и съратник Игнатий, патриарх на същата църква, извършено от отлъчени и от императорско насилие, предприели това без одобрението ни. [**] От завист пък, защото са узнали, че българският крал, на име Михаил (Борис I), след като приел Христовата вяра заедно със своя народ, е поискал наставници и доктрина от престола на блажения Петър". [131]
Както вече споменахме: колкото немислимо е "блудникът и узурпаторът на Константинополската църква - неофитът Фотий, отлъчен и прокълнат" [132] от римския папа да изпрати свои мисионери в диоцез на Рим, толкова немислимо е и пратениците на "блудника и узурпатора на Константинополската църква" [133] и то от диоцез на Цариградската патриаршия, да са били призовани от папата на аудиенция, а след това да са отпътували за Рим. Същевременно не по-малко странно е, че през 881-882 г. византийският император Василий 1 Македонец (867—886)
*. Кесар Варда с вуйчо на Михаил III (843-867), един от регентите и фактически ръководител на Византийската империя до навършването на пълнолетие на Михаил. Става въпрос за първото сваляне на константинополския патриарх Игнатий, извършено през 857 г. и за ръкополагането на Фотий (858-867; 877-886).
80
призовавал на аудиенция ръкоположения за епископ, а после и за архиепископ от Римската курия Методий, [*] на когото по-рано сам ромейският император "се заканва гневно" и се зарича "ако го намери (Методий), "няма да има живот за него [**] !". [134] Тази закана не само не била изпълнена: "И веднага като отиде там (в Цариград) царят го прие с велика почест и радост". [135] По този начин Методий получил ново потвърждение и морална подкрепа за извършеното от него в Моравия [***].
Какво би могъл да означава "фактът", че византийският император е призовал на аудиенция при себе си ръкоположения в Рим за епископ, а сетне за архиепископ Методий? И с какво бихме могли да обясним и следното: бързото отпътуване на Методий за Константинопол, работещ като папски легат в Панония и Моравия, а може би най-точно в Панонска Моравия? И защо ромейският император, преди заплашващ Методий дори със смърт, по-късно го приема веднага "с велика почест и радост"? [136]
На тези въпроси може да се отговори по следния начин: епархията на Методий или поне част от нея отново става византийски диоцез, минава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. В противен случай византийският император не би имал нито право, нито възможност да призове на аудиенция при себе си ръкоположения за епископ, а сетне за архиепископ църковен глава на диоцез, намиращ се под върховенството или на Римската курия, или на Немската имперска църква. И не на последно място: настъпилата промяна в подчинението на епархията
*. Методий е ръкоположен през 868 г. за епископ от папа Адриан I I (867-872), а за архиепископ през 880 г. от папа Йоан VIII (872-882).
**. Според писмото от м. юни 880 г. (пор. № 247) на папа Йоан VIII до Светополк - Методий преди да бъде ръкоположен за архиепископ на Моравския диоцез, "по Божие вдъхновение презрял другите владетели на този свят" - т. е. "гръцкия император и българския крал", както уточнява Асемани. Вж. Асемани. Й. С. Пос. съч., с. 209-210.
***. Благоразположението на Василий Македонец към Методий вероятно е било продиктувано от още по-широк кръг дипломатически съображения, наложени от тогавашната политическа ситуация. Макар да не са запазени преки изворови свидетелства, сериозни учени като В. Златарски, Хр. Кодов и др. изказват предположението, че на път към Константинопол през 881 г. Методий е бил приет от българския владетел Борис I. Такава аудиенция естествено е респектирала византийския двор.
81
на Методий обяснява и промяната в отношението на византийския император спрямо Методий. Защото, както казахме, най-напред той го заплашвал дори със смърт, а след това го приема "с велика почит и радост" [137] - явно, защото диоцезът или поне част от него отново е преминал под върховенството на Цариградската патриаршия. [*]
Кои са били онези територии в Европа, които в църковно отношение през 864 г. са били под византийско върховенство, от 867 г. - под римско, а от 881 г. (или от няколко години по-рано - отново под византийско? [**]
По това време в Европа е имало една-единствена такава област, която в течение на две десетилетия най-напред е била под върховенството на Цариградската патриаршия, после - на Римската курия и накрая отново - на Цариградската патриаршия. Тази територия е била България, земите, влизащи в българската държава, а още и тези по протежение на североизточната ѝ граница, формално непринадлежащи ѝ.
Казаното неоспоримо сочи: мястото на Моравската мисия на Кирил и Методий е могло да бъде само Южната, Българската Моравия.
Борис I е бил принуден да приеме християнството от Византия. Това същевременно означавало и подчинение на България на византийската църковна политика. Още повече, че в началото на 864 г. ромейските духовници като мисионери, изпратени в страната, започнали покръстването на българския народ, в резултат на което византийското влияние се усилило. От своя страна Борис I правил нееднократни опити да изгради самостоятелна българска църква. За тази цел в течение на няколко години той преговарял както с цариградския патриарх, така и с римския папа.
*. Това не би могло да стане без подкрепата на Борис I, който след лутането си между Рим и Константинопол в крайна сметка ориентирал държавната си и религиозна политика към Византия.
**. "Византийското влияние" или по-скоро дипломатичното отношение на Римската църква е траело само до 886 г., когато почти всички ученици на Кирил и Методий са прогонени от Панония и Моравия и част от тях, по израза на анонимния житиеписец на Наум, "намират покой" в България.
82
Към Цариград той се обърнал, за да се постави начело на българската църква самостоятелен първосвещеник, но тогавашният цариградски патриарх Фотий бил твърде далече дори от мисълта за подобна самостоятелност. Когато Борис I разбрал, че от Цариград няма да получи исканата църковна независимост, неочаквано за Византия, през 866 г. той се обърнал към папата и към своя съюзник Людовик Немски и изявил желанието си да получи от Римската курия и от Немското кралство опитни проповедници на християнската вяра, епископи и свещеници. Не можем да приемем за случайно, че папа Николай I точно тогава призовал на аудиенция при себе си Кирил и Методий.
Българският владетел обаче не пропуснал да повдигне пред Рим въпроса за бъдещия първосвещеник на българската църква. Изхождайки от това и изпълнявайки молбата на българите, папа Николай I подготвил една църковно-проповедническа мисия, начело на която поставил епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски. За участие в същата мисия папа Николай I определил още Донат, епископ остийски, Лъв, презвитер на римската църква, и Мартин, дякон на апостолския престол. Главната задача на мисията била да подготви почвата за окончателното приобщаване на българския народ към лоното на Римската църква. От своя страна Борис I желаел час по-скоро да получи обещания от папата независим архиепископ, оставяйки без внимание и предупреждението в "Отговорите на папа Николай I" [138], а именно, че това може да стане едва след като епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски се завърнат в Рим и докладват за множеството и единодушието на християните в България.
Увъртанията и протаканията на Римската курия във връзка с избора на самостоятелен първосвещеник на България продължили дотогава, докато свиканият от Василий Македонец Осми вселенски събор на 4 март 870 г. отсъдил, че България в църковно отношение трябва да се върне в лоното на Цариградската патриаршия.
По нареждане на Борис I българското пратеничество на Осмия вселенски събор признало и приело взетото на него решение
83
и така римското духовенство, което вече четири години организирало църквата в България, трябвало да се завърне в Рим. [*] Тогава в България пристигнал ръкоположеният от цариградския патриарх за архиепископ на българската църква Йосиф (Стефан), придружаван от голям брой епископи, свещеници и монаси, [**] "които били призовани из планините и из земните пещери и били изпратени там от императора". [139]
Цитираните дотук данни категорично сочат: през 864 г., когато византийският император Михаил III и цариградският патриарх Фотий [***] поверяват Моравската мисия на Кирил и Методий, България е била подчинена на византийската църковна политика, през 867 г. - когато римският папа призовал двамата апостоли на аудиенция при себе си - българската църква се е намирала в подчинение на Римската курия, и през 881-882 г. - когато пък византийският император Василий I Македонец призовал на аудиенция при себе си Методий - българската църква отново е била под върховенството на Цариградската патриаршия [****].
Тези разсъждения, макар и косвено, потвърждават бележките във Фулденските анали, отнасящи се до 846, 855, 858, 863, 870, 871 и 872 г. [140].
Защо Кирил и Методий е трябвало да пребивават три години и половина в Моравия, за да "разберат", че тази Моравия е била не под върховенството на Цариградската патриаршия, а на Апостолския престол?
Както се отбеляза в Пространното житие на Методий папа Адриан II (867-872) в писмото си до Ростислав, Светополк и Коцел [*****] разказва, че Кирил и Методий - като разбрали за
*. Това става след 4 март през 870 г.
**. Архиепископ Стефан и останалите клирици са били ромеи и са служели на гръцки език.
***. Събитието е част от дейността на Фотий (858-867) преди да бъде убит император Михаил III (24 септември 867 г.) и властта да бъде завзета от Василий I (867-886), който изпраща в манастир Фотий и поставя отново за патриарх Игнатий (867-877).
****. В този период патриарх отново е Фотий (877-886).
*****. Ако наистина е съществувало такова писмо, то е било изпратено през 869 г. до Коцел (резидирал в Блатноград), Ростислав (резидирал някъде около Сирмиум) и Светополк (резидирал тогава в южноморавската Нитра).
84
подчинеността на Моравия спрямо Рим - отишли там (в Рим), за да засвидетелстват признанието си на върховенството на папския престол ида получат допълнително разрешение (извън дадените им преди това указания в Цариград) да проповядват между славяните в Моравия и Панония, [*] а най-точно казано в Панонска Моравия:
"А те като узнаха, че вашите страни принадлежат към апостолския престол, не извършиха нищо противно на каноните, а дойдоха при нас..." [141]
След като вземем под внимание автентичните исторически извори от IX в. за съществуването на две Моравии и споменатото писмо на папа Адриан II в Пространното житие на Методий, не може да не се изненадаме от логично възникващия въпрос: Кирил и Методий чак след три години и половина ли са разбрали за подчинеността на Моравия и Панония спрямо Рим?
Не е необходимо по-убедително доказателство от споменатото писмо на папа Адриан II за това, че Моравската мисия на Кирил и Методий е била в България и в намиращите се под българска власт земи. Дълго време не успяхме да разберем истинското съдържание на писмото на папа Адриан II, макар то да е по-ясно и от бял ден.
Трудно е да си представим, че едни от най-културните хора на епохата си - когато тръгват от Константинопол за Моравия - не са знаели под чие църковно върховенство и попечителство е същата тази Моравия, където трябва да изпълняват мисията, а още и да разпространяват Христовото учение в област, канонически подчинена на Апостолския престол, а не на Цариградската патриаршия. Но дори и да предположим невъзможното както за "невежеството" на тези изключително високообразовани апостоли, така и за изпращането им
*. Папа Николай I извиква Константин и Методий през 866 г. в Рим, за да дадат обяснение защо служат на славянски език. Той обаче умира на 13 ноември 867 г. и ги приема новият пана Адриан II, възкачил се на престола на 14 декември с.г. Веднага след убийството на Михаил III и низвергването на патриарх Фотий започва затопляне на отношенията между клира на Рим и Константинопол. Поканата на Николай I към Константин и Методий може да се смята и като израз на новото отношение на Римската курия към промените във Византийската църква.
85
от страна на Цариградската патриаршия в подчинен на Римската курия диоцез, то тогава защо на Кирил и Методий ще са били необходими цели три години и половина, за да разберат действителното подчинение на епархията, където са работили?
Обяснимо е през втората половина на IX в. Цариградската патриаршия, Римската курия и Немската имперска църква - след като са разделили Европа на сфери на влияние и интереси, да защитават извоюваното "до последна капка кръв". Защото сферата на интересите е гарантирала не само духовното, т. е. идеологическото влияние, а е имала и едно далече по-осезаемо последствие, чиято конкретна форма са били църковните данъци. Затова нека да се спрем по-подробно на този изключително съществен феномен.
Църковните данъци по видове трудно могат да се изброят, били са редовни, т. е. периодично събирани, или извънредни, т. е. плащани от вярващите при възникване на определени инцидентни нужди. В римокатолическата църква и днес вярващите плащат данъци на папата, част от тях е за епископите, енорийските свещеници и икономите.
Данъкът, плащан на възглавителя на римокатолическата църква също има своите разновидности: 1. Анати или годишна вноска за папата, респективно вноска при ръкополагане в сан; 2. Палиум, т. е. сума, плащана от висшите духовници, когато получават плащеницата (мантията) си и пояса си; 3. Такси за издаване и получаване на диспенсации [*]; 4. Динари на свети Петър, под което се разбират доброволни парични дарения от страна на вярващите и предназначени за папата; 5. Ленен данък, който се е плащал не от цензитариите [**], а от васалните на папата държави, респективно от краля, в израз на особена почит и благоволение пред първосвещеника на Рим и в знак на благодарност за закрилата им, така и от манастири и метоси, намиращи се под юрисдикцията на Римската курия или получили
*. Диспенсация - освобождаване от задължения, издаване на позволително.
**. Цензитарии - средновековни селяни, облагани с данъци.
86
някакви привилегии от възглавителя на римокатоличeската църква. 6. В извънредни случаи папата е събирал още данък върху всички църковни доходи, обикновено десятък. [142]
Ако римският папа или възглавителят на Немската имперска църква би отстъпил на константинополския патриарх някой от диоцезите, намиращи се в негово подчинение, това едновременно би означавало и отказ от шест вида данъци в полза на Византия. Твърде трудно е да се предположи подобно великодушие от страна на папата особено от неговите архиепископи и епископи или от Немската имперска църква.
Самите архиепископи са имали правото да събират не шест, а "само" пет данъка: 1. Катедрален или синодален - този годишен данък е плащан от всяка църква, параклис, диоцез, църковен бенефиций като израз на уважение към митрополитския или владишкия трон, чисто църковно название е катедра. 2. Каноническа прокура (а още стипендия, циркулация, възглавителен донос), изразяваща се в пълното поемане на разходите от диоцеза при посещение от висши духовни сановници и придружаващите ги лица. 3. Семинарен, плащан от феодалите при основаване и поддържане на духовни семинарии. 4. Архиепископски налози. 5. Десятък, плащан от крепостните селяни през Средновековието. [143]
От своя страна свещениците са имали право да събират следните данъци и налози: епитрахилна такса, облатиа такса, съпружески данък, десятък, такси за литургии (в католическата църква: меси) и пр., чиито размери са се определяли от местните традиции и разпоредби на висшите духовни сановници, респективно държавата. Епитрахилната такса (в Източната църква наричана още и орарна) е била събирана при извършване на определени църковни служби, например бракосъчетания, погребения и др. Облатната такса е всъщност доброволно предложено от вярващите дарение, което в началото е било в натура, на първо място в хляб и вино, а по-късно в пари. Част от този налог е била и таксата за изповед и причастие, откъдето е получила и името си. Съпружеският данък се различава от епитрахилната такса по
87
това, че се е заплащал на свещеника, без той да с извършил каквато и да е служба, респективно услуга. Размерите му са се определяли от общото количество на събрания данък, тъй като последният е трябвало да осигури преживяването на свещеника. Съпружеският данък се е издължавал в пари, извършена работа или в натура. Десятъкът е можело да бъде събиран само от духовния възглавител на диоцеза, право за събиране на десятък други духовни сановници са могли да придобият само след като се сдобивали с кралска грамота, оторизираща ги за тази привилегия. Таксата за литургия вярващият е заплащал на свещеника при причастие или служба. Това е стар църковен налог, във връзка с него още апостол Павел е отбелязал: "Които служат на олтара, взимат част от олтара". Най-напред въпросната такса е била издължавана в хляб и вино, по-късно те биват заменени с пари. И тогава "служителите на олтара" започнали да взимат все по-големи суми от определените за случая. Доколко последното е получило бързо и широко разпространение свидетелства фактът за строгите санкции на самата църква, целящи предотвратяването на подобни явления: 1. Размерът на таксата за литургия се определя от местните традиции или от църковните закони. 2. Забранено е за една литургия да се заплаща неколкократно. 3. Забранено е срещу бъдещо заплащане да се отслужи литургия. 4. Строго е забранено лихварството с таксите за литургия. Онзи, който предава на друг по-малка от получената от самия него такса за литургия, се отлъчва от църквата. 5. Литургията следва да се отслужи в определено, възможно най-кратко време. 6. Забранено е да се приемат такси за такива литургии, които свещеникът не може да отслужи в рамките на нужното време за тях. 7. Енорийските свещеници не могат да приемат такси за литургии в такива дни, в които те са длъжни да ги отслужват пред паството си.
Понякога вярващите са правели дарения, от чиято лихва се е заплащало отслужването на литургията в определено време. Минималният размер на даренията при всички случаи се е определял от самата църква.
88
Икономическата мощ на Римската, Източната и Немската имперска църкви е нараствала благодарение и на функционирането на различни монашески ордени, тъй като те са извършвали широка стопанска дейност и така са придобивали огромни движими и недвижими имущества. [144]
Дълго време голям и сигурен извор на доходи са били откупуваните с пари индулгенции за опрощаване на греховете. В широки кръгове се разпространила и симонията, т. е. търгашеството с църковни длъжности, получила името си от Симон Влъхва, който според преданието се опитал с пари да откупи от апостолите "дара за извършване на чудеса". Не напразно Данте е отбелязал за съвременното му духовенство: "Расата се превърнаха в чували за лошо брашно". [145]
За увеличаването на политическата и икономическата мощ на църквата е съдействала и феодалната анархия, която е разделяла и противопоставяла една на друга светските, т. е. държавните власти. С различните си дарения мнозина феодали са се стремили да спечелят църквата на своя страна, същото правели и императорите от Източната и Западната римски империи, дарявайки на папата огромни владения. Така например през VIII в. франкските крале дарили на папата Средна Италия, където е създадена Ватикана. Има и друго интересно явление: след победата си над Лонгобардското кралство през 774 г. Карл Велики потвърждава направените от баща му дарения, но възкачвайки се на императорския престол (25 декември 800 г.), задължава римляните да положат клетва за вярност към него. По този начин той станал съперник на Рим и Византия в организацията на християнската църква.
Дори и от непълното изброяване на изворите за доходи на църквите можем да направим заключението каква "златна мина" е бил всеки диоцез за Римската курия. Цариградската патриаршия и църквата на Франкската империя.
Всеки, посетил поне веднъж Ватиканския музей, може да добие представа какви несметни богатства са текли столетия наред към Рим от всички краища на света.
89
Приходите на църквата във Византия и намиращите се под византийско влияние страни също не са били по-малки. "Източниците за доходи на архиепископията (с които по думите на Теофилакт тя някога се с славела, но които и сега са "достатъчни") били разнообразни. Преди всичко това е била рентата от зависимото население. След това в полза на духовенството се е събирал специален данък - каноникон. Като изброява подчинените епархии и градове на архиепископията, Василий II заповядва :"Всички тях да ги владее светейшият архиепископ и да взема каноникон от всички тях и от власите по цяла България, и от турците край Вардар, колкото се намират в Българските предели". Събирането на този данък по всяка вероятност се е съпровождало с доста неуредици и затова Исак I Комнин [*], като се позовава на старата традиция, се опитва да установи точни размери на каноникона. От село с 30 двора (комина), заповядва той, да се взема по една златна номизма [**], две сребърни, един овен, шест модия [***] ечемик, шест мери [****] вино, шест модия брашно (пшеничено - ἀλευρου) и 30 кокошки; от село с 20 двора - 0,5 (златна) номизма, една сребърна, едно младо овне (μεταρωου), 4 модия ечемик, 4 мери вино, 4 модия брашно и 20 кокошки; от село с 10 двора - 5 сребърни номизми, едно агне, 2 модия ечемик, 2 мери вино, 2 модия брашно и 10 кокошки.
Както видяхме, канониконът не е бил съвсем незначителен данък. Ако го сравним с основния данък, събиран от българите през 1020-1040 г., ще се окаже, че само неговата натурална част (от 5 двора един модий ечемик, една мера вино, един модий брашно, половин агне и две кокошки) представлява повече от 20% от този основен данък (да припомним, че той се състои от
*. T. нар. Василий Българоубиец (976-1025) - византийски император.
**. Исак I Комнин (1185-1195) или Ангел - византийски император.
***. Номизма или солид - византийска златна монета, тежаща около 4,55 грама.
****. Модий - мярка за обем, равна на 8,76 литра, мярка за маса, равна на 8,4 кг. Модият е известен и като мярка за повърхнина, равняваща се на около 840 кв. м. като размерите му се менят в зависимост от характера на земята.
*****. Мера - мярка за обем, равна на 1,094 литра.
90
един модий пшеница, един модий просо и една мера вино от всеки двор); като се прибави и паричната част на каноникона, той вероятно ще бъде равен на не по-малко (ако не повече) от 1/3 от основния данък.
Освен това в доходите на архиепископията на България са влизали и вноските от манастирите, заплащането на епископите за посвещаването в сан на свещениците (по седем златни номизми) (Jus., Ill, p. 321, 366), за венчаване (по една златна номизма от жениха и 12 лакти прежда от невястата), за разглеждане на съдебни дела на духовните лица и въобще за делата, подлежащи на църковен съд - така наречения църковен αεριχου (ibid., p. 366-367). Освен това на църквата са заплащали и многобройни треби (кръщение, помазване, опело, причастие, молебен и т. н.).
Очевидно църковният αεριχου с течение на времето все повече е нараствал, тъй като компетенцията на църковния съд се е разширявала. Според Хоматиан всички дела, свързани с наследяването на имущества и със семейните отношения, подлежали на разглеждане от църковния съд, без да говорим за деянията против законите на църквата.
И накрая, пак според Хоматиан, епископите изисквали от подчинените им свещеници натурални приношения, като "със своята алчност" превърнали някога доброволните дарения в принудителни. С правата на архиепископ на Охрид Хоматиан урегулирал тези вземания в съответствие с имущественото положение на свещениците. Но очевидно е, че далече не всичко, което се е заплащало на епископа, се е добивало от стопанството на свещеника - част от него свещеникът естествено е събирал от жителите на своята енория" [146].
Не е правила изключение и църквата в България, както е видно от изследването на Йордан Николов "Православната църква през епохата на феодализма (IX-XIV в.)".
На първо място църквата получавала дарения от върховните представители на феодалната власт - князете, царете, а след тях и от болярите. Още Борис I, след като учредил църковната
91
организация, "предал като дар на триблажения Климент три къщи в Девол, отличаващи се по своя разкош и принадлежащи на комитски род. Освен това му подарил и места за почивка около Охрид и Главница". Той освободил духовенството от задълженията му към държавата, като прехвърлил доходите му на Климент. Според данните, съдържащи се в житието на Климент Охридски, написано вероятно от Теофилакт [*], свещениците "не плащали нищо на княза, но служели на бога и били определени нему (на Климент) да плащат или по-скоро да му се отплащат". На местното население било разпоредено да служи на Климент, "да му предоставя преизобилно и щедро всичко, да го удостоява с дарове". Теофилакт Охридски изтъква, че имуществото, което притежавал Климент, му било подарено от "верни князе и царе". А това означава, че цар Симеон е продължил практиката на баща си да дарява служителите на църквата и преди всичко нейните ръководители.
Много важно перо за увеличаване поземления фонд на църквата били даренията, извършвани от богатите земевладелци. Изглежда, подобни дарения не са били редки, щом са били легализирани чрез специална наредба на известния законодателен сборник "Кърмчая книга" [**]. "Ако се остави на църквата или на манастира, цялото наследство (на миряните) или села, или нещо подобно - гласи един от членовете на Кърмчаята, - то всичко да вземе манастирът или църквата". [147]
"Даренията обаче не били единственият източник за разширяване имуществата на православната църква. Конфискациите на имуществата на собственици, обвинени в спазване на езически традиции, били друго голямо плодоносно средство за обогатяване на църквите и манастирите. За това свидетелства първият член на Закона за съдене на хората [***]. "Всяко
*. Теофилакт Охридски (1084-1107) - охридски архиепископ. Вероятен съставител на Пространното житие на св. Климент Охридски (Legenda Bulgarica).
**. Кърмчая книга - публикация от 1787 г. на български препис на т. нар. Византийска еклога, законодателен сборник, издаден на 31 март 726 г. в Константинопол.
****. Законъ соудний людьмъ - юридически сборник, чието авторство някои изследователи приписват на св. Методий, а други на цар Борис I или на негов сановник.
92
село, в което се извършват езически треби и заклинания - се казва в споменатия член, - да се отдаде на божия храм заедно с всичките си имоти. Ако ли в това село има господари и те извършват същите обреди и заклинания, да се продадат заедно с всичките си имоти, а цената да се раздаде на бедните." [148]
"Църквата увеличавала своите богатства и в резултат на данъците, таксите и глобите, плащани от населението. Основен църковен данък бил канониконът. Населението било длъжно да го плаща под формата на различни селскостопански произведения. От извършването на църковни тайнства и обреди - кръщаване, венчаване, погребения и пр. - духовенството също така получавало значителни доходи. Немалко средства се получавали от глобите, налагани за нарушаване на каноническото право, за нанасяне обида на духовно лице и пр." [149]
В заключение Йордан Николов подчертава: "За някои други начини, по които ставало оформянето на църквата като едър феодален владетел, научаваме и от съществуващите по това време закони - светски и църковни. Един от текстовете на Славянската еклога [*] предвижда, че ако някой умре, без да остави наследници, освен съпругата си, последната трябвало да получи половината от имуществото, а другата половина трябвало да се даде на църквата и бедните. Друг средновековен законодателен паметник, по всяка вероятност прилаган в България, изисква, в случай че измре цял род, без да остави наследници, всички имоти да получи църквата." [150]
Видно е, че по отношение събирането на данъци, между църквите не е имало разлика. Тогава изобщо може ли някой да си представи, че при пристигането на Кирил и Методий в Моравия римският папа, немският архиепископ и подчинените на тях свещеници веднага и доброволно са се отказали от дотогава безмилостно събираните неизброими данъци,
*. Славянската еклога е съставена въз основа на Византийската, но тя съдържа по-малко титули от прототипа си и някои отклонения в юридическите текстове, произтичащи от славянското обичайно право. Предполага се, че Византийската еклога е била за първи път преведена на старобългарски език по времето на цар Симеон I (893-927), след което е била разпространена в Рус и други славяноезични страни.
93
такси и глоби?! Как е било възможно Кирил и Методий да "стрижат своето стадо" под носа на немските духовници и последните да забележат това "чудо" едва след три години или три години и половина?
Тъй като препис от писмото на папа Адриан II до Коцел, Ростислав и Светополк досега не е открит във Ватиканския архив, мнозина поставят под съмнение достоверността на самото писмо. Не е изключено съмняващите се да са прави. Но това не променя същността на нещата. Текстът на въпросното писмо е останал за нас в Пространното житие на Методий. И днес науката е склонна да приеме, че авторът на Пространното житие е Климент Охридски - един от сподвижниците на славянските апостоли, който заедно с тях е участвал не само в Моравската мисия, но е посетил и Рим. Или с други думи, Климент Охридски, както и папа Адриан II, също добре е знаел кога и защо двамата братя са отишли в Рим. И тук не може да не се наложи заключението: от гледна точка на разглеждания въпрос е без значение кой е оригиналният автор на цитираното писмо - дали папа Адриан II, или Климент Охридски.
Въз основа на писмото на папа Адриан II смятаме за напълно изключено Кирил и Методий да са изпълнявали своята мисия в Северна Моравия, намираща се днес на територията на Словакия, защото не е възможно те веднага да не са забелязали, че тази Моравия канонически е подчинена на апостолския престол.
От своя страна немското духовенство по това време отдавна е смятало Северна Моравия за зона на собствената си пастирска дейност. Би ли могло то спокойно да наблюдава цели три години и половина страненето на паството си както от богослужението на латински език, така и от латинските свещеници, да търпи Божието слово да се проповядва не на един от признатите в средновековна Европа за свещени три езика (еврейски, гръцки и латински), а на един варварски език, какъвто за тях е бил славянският? Би ли могло това духовенство да бъде безучастен съзерцател, когато това се е вършило - според тях - от гръцки духовни и политически агенти, а самите славянски апостоли,
94
както е широко известно - остро са се противопоставяли и са се борили против съществуващото тогава триезичие? Немското духовенство в никакъв случаи не би могло да прости и друго извършването на литургията, светите тайнства и различните църковни треби и обреди да следва реда и каноните на източноправославната църква. И излизайки в "светския живот" от тесните рамки на самата църква: би ли позволило немското духовенство обучението на въпросното варварско писмо в откриваните от Кирил и Методий нови училища? И не на последно място - ръководеното от собствените си материални интереси немско духовенство в никакъв случай не би допуснало славянските братя да създават имащата народностен характер славянска църква в земи, намиращи се в тяхната сфера на влияние, по тази причина те - с позволени и непозволени средства - са правили всичко възможно за изгонването на Кирил и Методий от диоцеза им.
Трудно е да се повярва, че Кирил и Методий - без да са разбрали - са работили повече от три години в област, която канонически се е намирала под юрисдикцията на папския престол, а административно е била подчинена на немските крале, които пък от своя страна са я били отстъпили на някогашния залцбургски епископ, за да я управлява в църковно отношение.
Погледнато от друг ъгъл - папа Адриан II категорично твърди, че когато Кирил и Методий научили за зависимостта на Моравия и Панония от Рим, веднага отишли при възглавителя на римската църква, за да получат допълнително разрешение да проповядват Божието слово сред славяните на славянски език, точно тълкувайки на този славянски език "книгите за целия църковен чин, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението". [151]
Ако след запознаването с горните обстоятелства отново попитаме защо на Кирил и Методий са били нужни три години и половина, за да разберат, че Моравия е била подчинена не на Цариградската патриаршия, а на Римската курия, отговорът може да бъде единствено следният: онази Моравия, в която те са били поканени от Ростислав, през първите години на мисията
95
на двамата братя с била под прякото подчинение на Цариградската патриаршия, а след около три години и половина с преминала под църковното върховенство на Рим.
През онази година в Европа е имало само една такава територия, чието църковно върховенство преминало от Цариградската патриаршия в ръцете на Апостолския престол и това е била България и намиращата се във васална зависимост от нея Южна Моравия. Там, където се е намирал и Сирмиум и неговата област, за чийто епископ папа Адриан II ръкоположил Методий.
И последното категорично доказва: Моравската мисия на Кирил и Методий е била само част от цялостната дейност по покръстването на България - дори и при положение, че Византия е разчитала именно на "преградната" роля на славянското писмо и богослужение в борбата ѝ с влиянието на Римската курия и Немската имперска църква.
8. НА КОГО СА СЛУЖИЛИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ
През 864 г. Кирил и Методий пристигат в Моравия като пратеници на Византия, [*] целта на Цариград е била разширяването на византийското влияние сред моравците. Само след три години и половина Борис I е трябвало да види, че цариградският патриарх Фотий няма никакво намерение да създава самостоятелна (и независима) българска църква. Ето защо българският владетел обръща гръб на Византия, а новооснованата българска църква признава върховенството на Римската курия. В тази обстановка двамата славянски апостоли също са били принудени да потърсят пътища за равновесие между Римската курия и Цариградската патриаршия, конкретно час по-скоро да заминат за Рим и там да получат разрешението от папата да проповядват на славянски език
*. Други изследователи сочат есента на 863 г. за начало на Моравската мисия на Кирил и Методий. Вж. Петканова, Д. Константин-Кирил - Деница на славянския род. С., 1983, с. 60.
96
божието слово сред славяните. Нещо повече: Методий е ръкоположен последователно за епископ и архиепископ от онези възглавители на Римската църква, които са смятали Фотий за "блудник и узурпатор на Константинополската църква". Известно е, че не след дълго България отново минава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия в църковно отношение - тогава Методий също възстановява връзките си с Византия, приема поканата на ромейския император за посещение в Цариград, през 881-882 г., отива там и бива приет "с велика почест и радост" от онзи владетел, който в недалечното минало се е зарекъл, че "ако го намери (Методий), няма да има живот за него". [152] По този начин ръкоположеният от папа Адриан II за епископ Методий отново получава моралната подкрепа на византийския император и цариградския патриарх за дейността си в Моравия, получава това съдействие от съперниците на римския папа в борбата за световно господство и сфери на влияние и интереси.
Тъй като Кирил и Методий са проповядвали Божието слово и са организирали славянската църква на територия, намиращи се под върховенството най-напред на Цариградската патриаршия, след това на Римската курия и накрая под юрисдикцията на възглавителите и на двете църкви, логично е да се запитаме: на коя от двете църкви всъщност са служили?
Не може да има никакво съмнение, че солунските братя, изпратени като реализатори на византийската политика, отдават всичките си сили не за постигане целите на Цариградската патриаршия, а за просветата на славяните, за богослужение, четмо и писмо на славянски език. Те извършват своето дело не само с общоприетата тогава християнска смиреност, стигаща до саможертва, не само с характерното за мисионерите въодушевление - Кирил и Методий посвещават живота си на това дело. Тях не ги спира опасността да бъдат наречени еретици, враждебното отношение на немското духовенство в Моравия и Панония; смъртта на Константин-Кирил Философ не прекъсва апостолската дейност на Методий, нито затварянето му в тъмница. Такова поведение не може да бъде наречено ревностното усърдие на
97
византийски мисионери, разпространявали християнството в интерес на домогванията на Цариградската патриаршия, защото с много повече. В случай, че те наистина са били предани на Цариградската патриаршия, както са били закърмени с духа на източното православие и византийската образованост, то след преминаването на диоцеза им под върховенството на Римската курия е следвало да се завърнат веднага в Цариград при ромейския император, а не да остават в Рим и да поискат допълнително разрешение от папата за продължаване на мисионерската си дейност, както е и станало. Мотивировката за подобно поведение може да бъде само една, и то твърде сериозна: Кирил и Методий са били верни единствено на започнатото от тях дело на утвърждаване на славянската писменост, те на всяка цена са искали да го доведат докрай.
Значението на обстоятелството, че двамата солунски братя са потърсили съдействие и от папата за по-нататъшното разпространение на славянската писменост може да се разбере истински, ако вземем под внимание обтегнатите до краен предел отношения между Римската курия и Цариградската патриаршия, от своя страна явяващи се резултат от стремежите на патриарх Фотий и папа Николай I за върховенство над църковния живот в България и старата област Илирик.
През 864 г. цариградският патриарх Фотий - с цел да приобщи, а всъщност да подчини България в църковно отношение на Цариград - изпратил свои мисионери в тази страна, но едва минали три години, когато последните били изместени от множеството духовни пратеници на папа Николай I. Такава стъпка не е била случайна, тъй като в миналото, по-точно преди падането на Западната римска империя, [*] именно римските папи са упражнявали църковното върховенство в Епир, Илирия, земите на Солунското архиепископство, Македония, Тесалия, Ахая, Дакия, Мизия, Дардания, Калабрия и Сицилия, намирали се в подчинение на създадената за целта Солунска митрополитска катедра. Естествено е папа Николай I да претендира за
*. Западната римска империя е унищожена от хуните през 476 г.
98
тези територии и след тяхното загубване и присъединяването им към Цариградската патриаршия. Или с други думи: възглавителите и на двете църкви са искали да вземат въпросните земи в ръцете си. Нещата са се усложнявали и от едно допълнително обстоятелство. Енергичният папа Николай I не само не признавал Фотий за законен византийски патриарх (понеже заел престола от предшественика си Игнатий с помощта на светската власт), но и упорито искал - заедно с признаването на собственото му върховенство - да му се позволи в качеството на пръв наместник на Бога на земята да се намесва и във вътрешния живот на източноправославната църква. Дори последното сякаш се сторило малко на възглавителя на Римската курия, защото папа Николай I настоятелно изразявал претенциите си Фотий да предаде обратно патриаршеския престол на сваления Игнатий - за него Фотий, едва ли не, бил някакъв обикновен мирянин, който само за три дни преминал всички степени на църковната йерархия.
Непримиримостта на папата сигурно не е познавала граници, защото през 863 г. той свиква в Рим църковен събор за осъждане на Фотий, може би най-вече поради съпротивата на последния да направи каквито и да е отстъпки в полза на Римската курия. Резултатът е известен: съборът провъзгласил Фотий за свален от патриаршеския престол и го анатемосал. От своя страна византийският най-висш църковен сановник въобще не възнамерявал да се откаже от вече придобитите права. Той, възползвайки се от намесата на папа Николай I в църковните дела на България и изпращането на папски мисионери там, три години по-късно, през 867 г., също свиква църковен събор, естествено в Цариград, на който смятащият се за пръв и единствен духовен глава на цялото християнство папа Николай I бил анатемосан от поддържащите Фотий архиереи. В тази атмосфера на нажежени докрай отношения между папата и цариградския патриарх, в момент, когато България временно е спечелена за каузата на Римската църква, славянските апостоли заминават за Рим,
99
но не само да се оправдават, а на първо място да потърсят съдействие за разпространението на славянската писменост и богослужение от онзи папа Николай I, който е бил анатемосан от поверилия им мисията техен църковен възглавител!
Обобщено може да се каже, че Кирил и Методий наистина са се съобразявали с исканията на Римската курия, но не са се превърнали в нейни мисионери, а останали верни докрай на славянската писменост и просвета, на славянското богослужение. Безспорно Кирил и Методий са били църковни дейци, но е твърде трудно да си ги представим като стоящи над враждебните отношения между Рим и Цариград или като желаещи да съградят мост между църквите на Византия и Рим. Подобна идея едва ли би могла да се роди у двамата братя, тъй като успоредно с борбата за църковно върховенство по това време се изострят и имащите религиозно-догматичен характер противоречия. В центъра на тогавашните полемики между Римската курия и Цариградската патриаршия е стояло различието в схващането за произхода на Светия дух.
И ако си припомним думите на Франсоа Рабле "Монахът по-скоро ще се осмели да наруши Божиите заповеди, отколкото реда на собствения си орден" [153], не можем отново да не попитаме: какво е карало Кирил и Методий да се абстрахират от едно такова сериозно религиозно-догматично противоречие, и то в ранното средновековие? Та нали споменатото различие е лежало в основата на противоречията между Римската курия и Цариградската патриаршия?
Логичният отговор може да бъде само един - солунските братя са служили преди всичко на славянското просвещение и на Христовото учение, а не на римски папи и цариградски патриарси. Именно народностният идеал е ръководил всяка тяхна стъпка и ги е предпазил да станат проводници на едната или на другата църква. И най-важното: Кирил и Методий, разбира се, и учениците им, са искали и са успели да издигнат славянството на такова културно равнище, което ги е направило равностоен партньор на Рим и Византия.
100
9. ЛЕГЕНДАРНИ ЛИ СА ДАННИТЕ ЗА МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ СРЕД СЛАВЯНОБЪЛГАРИТЕ
"Нерядко легендата пази забравените
следи на историята."
В. А. Билбасов
Според географските описания от IX-X в. (произведенията на така наречения Баварски географ, труда на Константин Багренородни "За управлението на империята", известията на Гардизи, Фулденските анали и пр.) [154] по време на Моравската мисия на Кирил и Методий Великоморавия е включвала в себе си определени територии от Горна Мизия, Долна Панония, Дакия и Далмация. От бележките на Фулденските анали за 846, 855, 858, 863,871 и 872 г. [155] знаем, че поканилият славянските просветители Ростислав е бил княз на живеещите около онази, носеща латинското име Маргус, река, която е идентична с тогавашната Българска Морава, а не е протичащата на днешната територия на Словакия Северна Морава. Ясно е: владетелят Ростислав е могъл да покани славянските първоучители само в Южна Моравия (нека да не забравяме, че през IX в. съществуват две Моравии!). [156] От добре познатия пасаж на Пространното житие на Методий знаем и друго: по молба на Коцел папа Адриан II е ръкоположил Методий за епископ именно тук, в Сирмиум, "на престола на св. Адроника, апостол от 70-те", [157] и не в бенефиция на Коцел, лежащ в Горна Панония, или в Северна Моравия. Последното се потвърждава и от Залцбургския меморандум [158] - в него Залцбургското архиепископство се обявява против дейността на Методий в региона при вливането на Драва в Дунав, или с други думи в Долна Панония. От други извори [159] знаем, че Светополк след 873 г. успява да разшири държавата си, дотогава владенията му се простират в околностите на Сирмиум във Великоморавия, а след това подчинява на властта си и северната, т.е. Малка Моравия.
101
Изброените извори правят безспорно следното: по време на Моравската мисия на солунските братя населението на Великоморавия се е състояло от онези славянски племена (абодрити, тимочани, моравци идр.), които през 818 г. се откъсват от България и се поставят под защитата на Франкската империя, а по-късно част от тях отново е присъединена към българската държава.
След казаното дотук за нас са напълно необясними съществуващите все още спорове дали Кирил и Методий са извършвали мисионерската дейност и сред славянобългарите, необяснимо е след като в науката от столетие и половина е общопризнат фактът, че двамата славянски първоучители са превели най-необходимите за църковното богослужение книги от гръцки език на езика на живеещите около Солун славянобългари. Последното, както и мисионерската дейност на двамата апостоли сред славянобългарите, се потвърждава и от многобройни други писмени паметници.
В Краткото житие на Кирил четем:
"... отиде на река Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А който намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православна вяра. И създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в християнска вяра, бяха 54 000." [160]
Може да се приеме, че цитираното съобщение се потвърждава и от така наречената Солунска легенда, заглавието на която само по себе си говори за мисионерската дейност на Кирил сред българите - "Слово на Константин Философ как покръсти българите". За нас съобщението на тази легенда е изключително ценно, независимо от направеното от преписвачите смесване на Кирил Философ с Кирил от Кападокия [*]. Константин-Кирил Философ
*. Кирил от Кападокия е просветител, живял през VII в. Легендата, създадена през XI в. в югозападните български земи, наистина започва с изречение, разказващо от името на Кирил: "Роден съм в Кападокия и се учих в Дамаск." В контекста на разкритите за науката нови извори то може да се окаже с доста конкретно съдържание. Волжко-българските книжовници от първата половина на XIII в. Кул Гали и гази Баба са запазили българските имена или прозвища на Кирил и Методий - Баксан и Банджа, както и родословието им, произходжащо от чичото на кан Кубрат - Бу Юрган (Органа). Банджа е българското име на римската Фанагория, приемата на много изследователи за столица на Кубрат. От друга страна, средновековните волжко-български летописци твърдят, че Кирил и Методий (Баксан и Банджа) били кръстени на имената на градовете, в които са родени. Така става възможна хипотезата Константин-Кирил (Кущан на волжко-български) да е роден в град Баксан, намиращ се в темата Кападокия. (Вж. Иман, Б Джагфар тарихы, т. III. Казань, 1997, с. 99.) Ватиканският български палимпсест, открит от Трендафил Кръстанов, също говори за малоазийски произход на езика на Кирил и Методий. Вж. напр. Кръстанов, Тр. Откритието на българския ватикански палимпсест в подкрепа на малоазийската теория за Кирило-Методиевия език. - В: Наука, I, 1992. с. 22-23.
102
разказва за покръстването по поречието на р. Брегалница в първо лице:
"Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Ровен на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те сами много постигнаха. Те, каза Господ, ще предадат на Бога православната вяра и християнството". [161]
Мнозинството от славистите все пак упорито защитава становището, че цитираните две съобщения за покръстването на славянобългарите по поречието на р. Брегалница и за създадената за тях азбука са или просто плодове на агиографията, или легенди, родени от силно патриотично чувство. Лековатостта на подобни твърдения веднага може да се илюстрира със следното: най-културните и най-добре осведомените византийски писатели от XI и XIII в. описват с още по-големи подробности Българската мисия на Кирил и Методий [*]. Охридският архиепископ Теофилакт, който е бил и учител на Константин X [**] преди възкачването му на ромейския престол, в Пространното Климентово житие, съставено към края на XI в. на базата на съвременни на Климент извори, отбелязва: "в Панония Методий е учил не само моравския княз Ростислав, но и "господаря на цяла Панония" - Коцел, давал им добри съвети да съхраняват Бога, а освен това подарявал благочестиви слова и на българския княз Борис I, когото преди известно време покръстил." Според Теофилакт Охридски Методий не е бил епископ на Моравия и Панония, както погрешно е преведено от Мин [***] ("episcopum
*. Че земите около р. Брегалница през IX в. са били обитавани от българи се потвърждава от множеството древнобългарски знаци, датирани от същия период, които бяха разкрити още през 60-те години върху каменни плочи, колони, тухли, керемиди и пр. представляващи останки от средновековни градежи в селата Баргала, Мордвиз, и Крупище между днешните градове Кочани и Щип. Вж. Алексова, Б. Епископијата на Брегалница. Прилеп, 1989.
**. Константин X Дука (1059-1067) - византийски император.
***. Жан-Пол Мин (1800-1875) - френски религиозен деец, преводач, енциклопедист; именит издател на теоложки и исторически трудове.
103
Moraviae et Panoniae"), а съгласно точния превод - "архиепископ на град Морава в Панония" или "архиепископ на панонския град Морава". [162] Град Морава (или Морав, Моравск) е бил разположен точно на границата между Долна Панония и Горна Мизия на мястото на стария римски град Маргус при устието на р. Маргус (днес Морава) в Дунава, на десния бряг на последната река и източно от Белград. [163] В тази форма името на града можем да намерим и в грамотите на византийския император Василий Българоубиец (976-1025). [164]
Горното съобщение се потвърждава и от житието на един друг ученик на Кирил и Методий - Наум:
"Методий пък остави скръбта по своя роден брат Кирил и като получи разрешение от блажения папа Адриан, отиде с всичките си ученици в Панония, в град Морава, гдето наследи архиерейството. И там всичко уреди добре и поучи." [165]
Околностите на град Морава тогава са били наричани Моравия. Това се споменава от житиеписеца на Наум няколко изречения преди цитирания пасаж:
"И там по откровение божие блаженият папа Адриан... ръкоположи Методий за архиепископ на Моравия и цяла Панония". [166]
Или с други думи Моравия е била само част от Панония. Тук трябва да вземем под внимание и следното: по време на организирането на българската църква през 865 г. България е била разделена на шест епископства и намиращото се на северозападната ѝ граница е било наречено Моравско епископство, а за седалище на епископа е бил определен именно въпросният град Морава. [167] Никак не е случайно, че Коцел е помолил за същото папата - седалището на Методий да бъде в Долна Панония, в намиращия се на левия бряг нар. Сава град Сирмиум, който е бил известен още от самото въвеждане на християнството като едно от най-старите епископски седалища; никак не може да бъде случайно и заминаването на Методий не за Сирмиум, а за град Морава. Наистина тогава и двете селища са се намирали в границите на българската държава, но епископското седалище вече е било преместено от Сирмиум в град Морава. Поради това известният византийски архиепископ в Охрид Димитър Хоматиан през XIII в. е отбелязал съвсем мотивирано:
104
"... Методий бил поставен за архиепископ на Моравия от същия този папа"
(Адриан, тогавашния папа на древния Рим). При това положение още по-достоверно ще прозвучи и втората половина от цитираното изречение:
"... тогава и Климент бил издигнат на епископски престол, като бил поставен от Методий за епископ на целия Илирик и на българския народ, който владеел страната". [168]
Димитър Хоматиан неколкократно подчертава следното:
"(Климент) отначало още бил заедно е Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ" [169];
"най-сетне станал съподвижник на водачите (Кирил и Методий) и водач на целия мизийски народ в благочестието". [170]
Цитираното не оставя съмнение какво следва да разбираме под мизийски народ: Климент
"... бил по род от европейските мизи, които обикновеният народ знае и като българи. Те, ... със страшна войска преминали Дунав и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и по-голямата част от Македония и Тесалия". [171]
Впрочем, и според Второто житие на Наум, Кирил и Методий са изпълнявали Моравската си мисия точно във въпросните някогашни римски провинции:
"Този преподобен и велик отец Наум израсна в Мизия... и се присъедини към равноапостолите Константин Философ и брата му Методий, които обикаляха и наставляваха мизийския и далматинския род, вървейки с тях навред, та чак и до стария Рим". [172]
Житията на учениците на Кирил и Методий категорично доказват, че славянските апостоли са започнали мисионерската си дейност и са организирали славянската църква не на север, сред живелите на днешната територия на Словакия моравци, а на юг, в Долна Панония, Далмация, Илирик и Тесалия. Или с други думи Моравската мисия е получила името си от Южна Моравия, част от която е била в границите на българската държава, а останалата - васална на България. Следната бележка на Теофлакт също подкрепя горното ни твърдение:
"... известният Горазд, ... когото Методиевата доброта поставила на престола, понеже произхождал от Моравия и отлично знаел двата езика - славянски и гръцки...". [173]
105
Мисионерската дейност на Кирил и Методий в България е намерила място и в руски, хърватски, моравски и чешки хроники. Според съставената през втората половина на XII в. Хърватска хроника [*], а и съгласно Моравската легенда [**] солунските братя са покръствали в България, тръгвайки от Моравия, а Чешката легенда [***] сочи, че те са отишли в Моравия след покръстването в България; от своя страна Хрониката на Нестор [****] (1113 г.) отбелязва:
"Кирил, оставяйки Методий в Моравия, се завърнал в България".
Възможно ли е всички български, византийски, хърватски, моравски, чешки и руски агиографи и хронисти да грешат? И сторената в случая от тях грешка да води началото си от грешката на един-единствен, общ "древен извор"? Не е възможно, защото всички тук приведени писмени паметници по различен начин описват различни събития от българската мисия, т.е. съставителите им в никакъв случай не са черпили от един и същи извор, а са запазили спомена за действително историческо събитие. Заедно с това срещащите се в изворите имена и посочените местоположения на географските региони, местности и селища са идентични на споменатите такива в автентичните извори от IX-X в.
Да, - ще ни отговорят привържениците на традиционното схващане, твърдящи, че Кирил и Методий са мисионерствали в онова северно "Великоморавско княжество", чийто център по-късно става идентичен е Моравското маркграфство - но за нас решаващи и определящи са не изброените тук хроники, анали и агиографии, а само "Панонските легенди", в които няма дори и дума за Сирмиум и разположената около град Морава Моравия. Как обаче могат традиционалистите да смятат, че за последните не става и дума? Та нали житиеписецът на Кирил и Методий съобщава: моравският княз Ростислав (в Легендата за Методий славянският княз Ростислав в съгласие със Светополк) е отправил свои пратеници във Византия с молба да му бъдат дадени такива мисионери, които на езика на
*. Хърватска хроника - т. нар. Дуклянска хроника от втората половина на XII в.
**. Моравската легенда се датира от XII - XIV в. Приема се, че за създаването ѝ са използвани т. нар. Италианска легенда от края на IX в. и Кристиановата легенда (края на X в.).
***. Чешката легенда - паметник, датиран от края на XIII в. или началото на XIV в.
****. Хрониката на Нестор - първият руски летопис "Повесть временных лет".
106
собствения му народ "могат да обяснят истинската вяра". [174] А сам Ростислав - както видяхме - е бил владетел на славянобългарите по поречието на р. Маргус (Българска Морава). [175] Точно в този регион през 846 г. Людовик Немски сваля дотогавашния княз Моймир I и на негово място поставя Ростислав. Освен това точно в този район можем да локализираме всички географски наименования на селищата, с които се срещаме в "Панонските легенди": Нитрава, градът на Прибина, който не е идентичен със седалището на епископа Вихинг, Велеград (гръцкото име на Белград) и т.н. Същевременно в самото Моравско маркграфство и неговите околности няма да намерим нито едно название на срещащите се в житията на учениците на Кирил и Методий селища и провинции.
Казаното дотук несъмнено сочи: Моравската мисия е била само част от покръстването на България. През 864 г. българският владетел Борис Ι в лежащия на запад от днешна Виена град Тулун се е срещнал с Людовик Немски, сключил е съюз с него, а сетне и двамата с войските си са влезли в онази Моравия, в която е бил Сирмиум и околността му. Точно по това време в страната на положилия клетва за вярност към българския и немския владетел княз Ростислав заедно с току-що пристигналите български войски идват и говорещите славянски език византийски мисионери. По този начин става разбираемо защо нито един от тогавашните византийските извори, не споменава дори и най-бегло Кирил и Методий и Моравската им мисия.
Картината на възникването на територията на Моравия през IХ-Х в. (но не на тази през XIV-XX в.!), почерпана от тогавашните автентични исторически извори, ние смятаме за единствената, която във всички аспекти отговаря на поставения за изследване проблем в неговата фактологическа светлина. Най-големият недостатък на традиционното схващане, наложило се на базата на чешките хроники от XIV в., е, че твърденията му не съответстват ни най-малко на географските описания, дадени от най-достоверните исторически извори от IX-X в. Това е причината подхождащите "традиционно" към въпроса слависти да премълчават географските описания за Моравия от IX-X в.