След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязненно се отнасят спрямо българското население.

Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната. Посрещайки съюзни войски, това последното навсякъде проявяваше своята радост по български, като възклицаваше някъде „добре дошле", другаде „ура", а на трето място "Христос Вoскресе". А в Криворечна Паланка от гдето турските воeнни и административни власти още на 6-й октомври 1912 год. са избягали около 30 часа преди да навлязат съюзните войски, българското население е изпратило депутация до командующия българските войски, да го моли час по-скоро да заемат опразнения град, за да не се върнат турците отново и пострада населението. Молбата бива изпълнена: на 7-й октомври вечерта градът е бил препълнен от войски - наистина не български, каквито то е очаквало, но все пак освободителни съюзни войски...
В Скопйе излезлите на посрещане жени, очаквайки свои синове и братя, питат сръбските войници, де е българската войска. Като получават неочакван отговор, те са в недоумение, но все пак подават на войциците китки, с надежда, че утре ще стъкнат други за своите....

Разбира се, това не се хареса никак на сърбитe, които навсякъде задаваха въпроса: „шта си ти"? - на който получаваха все същия отговор: „българин" - въпрос и отговор фатални и съдбоносни за бъдещите отношения между новите съюзници, та и Карнегиевата анкета не е пропуснала да отбележи тоя факт. До тук неприязнеността се изразяваше с кисела гримаса, обикновенна сръбска псувня, плесница по лицети на дързостника „бугараш" - във всеки случай с известна предпазливост. Но към януари, т.е. когато 3 - 4 месеца след привършването на военните действия, сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданници взе заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко свободно проявление на българско чувство, българска реч, българско име. И от сега нататък в Македония не трябва да има вече нищо българско. Градовете добиват сръбски имена; улиците въ градовете се именуват по сръбски, надписите на магазините са задължително сръбски, всеки ще окачи на името си окоичание "ич", свещенникът в черквата ще служи на сръбски, владиката ще споменава само името на Крала Петра, богомолецът ще се мили на сръбски, учителят ще преподава на сръбски, ученикът става "дjak" и всеки ден ще заявява: „я сам прави србин". С една дума, работата, за която се запретнаха сърбите, беше работа сериозна, защото предстоеше, българска Македония да се превърне на здрава част от „Велика Србиjа". И в това свое дело те напрегнаха всичките си сили и не пропуснаха никакви средства.

Който гражданин не признава за напрeд новите закони, въведени специално за Македония1, е предател и се наказва като такъв от специалните военни съдилища. Тежко наказание угрозява духовника, който не се съобрази с изискванията на сръбското духовенство, изпълнител и проповедник на едничката религия в държавата - сръбската. Такива свещенници веднага намират затвора; а българските владици се считат за изгубили вече своето паство и като такива през една нощ "доброволно" заминават зад граница, За да свикнат богомолците на сръбско богослужение, устройват се нарочно чести молебствия от официално естество. Благочестивит българи, на които почна да отмилява вече и черквата - факт забелязан от сърбите и считан за явна демонстрация против техния режим от страна на религиозните граждани от Прилеп, Велес, Скопйе, Охрид и пр. - биват предупреждавани: ако смеят, нека не дохождат. Сръбските закони влизат в сила и по отношение към просветното дело, т. е. закриват се българските училища, които се обръщат на сръбски и се унищожават българските книги, за да се заменят със сръбски. Които от българските учители в страната под натиск от властите се съгласяват да останат на местата си под контрола и ръководството на определените за това вещи и патриоти cръбски директори и инспектори, приемат се; всички останали трябва да напуснат границите на държавата. Колкото се отнася до децата - а те се бяха заинатили да не отиват вече на училище - те трябваше да бъдат заставени чрез родителите си да запълнят опразднените училищни стаи; в противен случай бащите отговаряха с кесията си за упоритостта на непокорната младеж.

Разбира се, при изпълнението на отделните задачи, които трябваше да докарат желаното претопяване на българския елемент от Македония, сръбските власти изпърво постъпваха така, че да се почувствува известна разлика в отношенията им спрямо местното население от тъй наречените в договора от 1912 г. „спорна" и „неспорна" зони и това беше твърде обясиимо. Защото, като имаха на първо време за основа тоя договор, те имаха един желан аванс, който знаеха да използуват за своите цели както трябва. И те го експлоатираха пред своите нови поданници от спорната зона в смисъл, че тяхната съдба е едва ли не предрешена в полза на Сърбия и тем не остава друг изход, освен безропотно да се помирят с новото си поданство. От тук и разликата в приомите, които целяха асимилирането на българския елемент от спорната зона и асимилаторските начини и средства в местата, признати по договора и от самите сърби за български. Впрочем, туй различие в отношенията на сръбските власти спрямо българите от спорната и неспорна зони, беше само привидно и то на първо време, до когато още можеше да се очаква, че пунктът от договора относително арбитража ще се изпълни. Но когато сърбите видяха, че войната се продължи повече от очакваното време, а колебанията на самия арбитър да влезе в ролята си дойдоха само да насърчат желанието им да осуетят изпълнението на договора в тоя пункт, тогава те, облегнати на началото bеаti роssedentes, изтъkнаха пред съюзниците си формулата за изменилите се условия, които налагали известни промени и в дотовора. Това бе сериозно предупреждение към българското правителство, както и към населението от терзаните места в Македония. А това последното почти от първия ден след настаняването на сръбската власт бе започнало и не преставаше да реагира по един или друг начин, а именно, докогато това бе възможно, открито, а после вече само прикрито. Сега нямаше вече за сърбите разлика между населението от спорна и неспорна зона; и едното и другото трябва да бъде сръбско. Сега можеше да се удуши един Лютфиев в Прилеп за пример и назидание на всеки, който се осмели да си помисли, че е възможно в бъдеще Царят на Българите еднакво да се зачита в Македония, както и венценосецът на ,,Велика Србиja"2. Сега не бe търпимо за сръбските власти каквото и да било реагиране от страна на населението в Македония, и те побесняваха като виждаха, че територията, която те държеха, не беше безмълвната земя, която тъпчеха под краката си, а това бяха горите, чуките, доловете, реките и езерата, които на своя език, но внушително навяваха в ушите им спомените от бурните борби на близкото и по-далечно минало. Как можеха да бъдат те спокойни, когато имаха това население, което с измислени теории и брутални мерки искаха да направят сръбско, а то с говора си, с душата си, с миналото и настоящето си им казваше, че принадлежи към друг народ. Можеха ли те равнодушно да слушат пастира да им казва: „Вие можете с щика на пушката си да ме отделите от паството, но никаква земна сила не ще скъса невидимите връзки, които ме свързват с него", а народния учител да се провиква: „По добре изгнание даже и смърт, отколкото позорът, който ми предлагате! За да стигне бесът им до своя пароксизъм, те трябваше да чуят и негодуващия глас на възмутената от насилието ученикова душа, която ридаейки отправяше следната интимна изповед - протест пред Бога срещу задължителната декларация при влизане в сръбско училище: „Господи, прости ме, аз не съм сърбин!"

[Index] [Previous] [Next]
1. Вж. „Наредби за обществената безопасност в новите сръбски земи", Белград, 21. септ. 1918 г., на сръбски.

2. Вж. Трагичната гибел на учителя Атанас Лютфиев от гр.Прилеп.