МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

80. ПРИВЛИЧАНЕТО НА Д. МЕЧЕВ

След това в общи черти предначертахме бъдещата ни обща работа. Установихме се най-напред да извикаме Димитър Мечев от Перник. Орце познаваше неговия характер, неговата недоверчивост, неговия скептицизъм и затова заяви, че той лично ще замине за Перник да намери Мечева и да го убеди, и само тогава последният може да напусне работата в мина "Перник".

Димктър Мечев ни беше познат от по-напред. Той беше активен деец във Велес, където беше се отличил със своята преданост, себеотрицание и безкористие към делото. Димитър Мечев по заповед на Велешкия околийски революционен комитет демонстративно беше извършил едно нападение в град Велес като наравил със секира велешкия търговец и първенец Гьорче Войницалиев, поради което стана нелегален и доста време се движи като четник в Скопско и Битолско, А когато след по-дълго или по-късно пребиваване в Македония като четник или агитатор се прибираше в България, за да не бъде в тежест на организацията – без да работи, да се издържа от представителството на ВМРО, – Мечев отиваше в Перник и постъпваше в мината като обикновен работник, за да се прехрани.

Орце Попйорданов замина за Перник и след няколко дни се завърна заедно с Димитър Мечев. Орце с дълги увещания можа да убеди Дим Мечев да напусне работата си и да се причисли към нашия кръжок като веднъж завинаги напусне ВМРО.

Димитър Мечев бе разочарован от много лица и работи във ВМРО. Обаче със своя практичен ум поради дългогодишния му опит в революционната организация беше станал скептик и не лесно се доверяваше, а още по-малко обръщаше внимание на теории, думи и увещания. Орце успя фактически да го убеди, че работата не е илюзорна, а действителна, и която с тези средства, които имаме, от една страна, и с другарите с, които разполагаме, които и Дим. Мечев познаваше от друга – при съществуващите условия и обстоятелства в едно по-късо или по-продължително време ще можем да реализираме.

81. РАЗДЯЛАТА

Димитър Мечев и аз трябваше да останем временно в София, П. Манджуков – да замине за Пловдив при останалите другари, като се опита да привлече Коста Нункова, родом от гр. Чирпан, който беше привърженик на терористическата борба, а Димитър Мечев да спечели П. Бошнаков, като го убеди и той да влезе в нашия кръжок. Ако имаше някой, който с авторитет можеше да приказва и да убеди П. Бошнаков, това беше Димитър Мечев и никой друг от велешаните.

Орце Попйорданов пък трябваше да замине за Македония да се срещне във Велес с находящите се там другари гемиджии Константин Кирков, Т. Богданов, Ил. Тръчков и др. и да отиде в Солун при Т. Органджиев и Вл. Пингов, за да започнат пак работата, като наемат пак бръснарницата или някой съседен дюкян, откъдето трябваше наново да се копае канал за под отоманската банка.

Орце Попйорданов замина за Солун, а П. Манджуков за Пловдив. След тях и аз трябваше да замина за Кюстендил и да стоя там. Д. Мечев временно остана в центъра и взе касата. Той трябваше да замине за Одрин, да проучи условията и да наеме подходящо помещение, откъдето щеше да се копае пак под земята, за да се минира и разруши помещението на австрийската поща в Одрин.

Работата на П. Манджуков беше да стои в Пловдив и с останалите другари там през Родопите – Ахъчелебийско – да предприемат няколко акции с цел да повредят железопътната линия Солун – Дедеагач като разрушат било някой мост, било някой от тунелите по същата железопътна линия.

Аз заминах за Кюстендил, за да се опитам през Осоговската планина да прехвърля едно количество динамит, което имахме вече на разположение складирано в с. Рила и да го занеса до Кочани, откъдето пък другарите от Велес шяха да го вземат и през Велес да го препратят в Солун, а дотогава да не се почва даже копаенето на канала, докато предварително не вземем в притежание гореспоменатия динамит. Опитът с цариградската банка ни даде една поука – без готов динамит да не се пилеят средства и харчи труд, които могат да бъдат безпредметни, щом като няма готов за всеки случай взрив.

Поради откритието на канала в Цариград и поради това, че Цариград беше столица, седалище на султана, за да не би цялата акция – като нова от тоя род – да се изтълкува от Европа като чиста анархистическа, ние се отказахме от всякаква акция в Цариград, а за първо време, до пристигането на 1000-та килограма динамит, се ограничихме да подготвим нещо само в Одрин и Солун. За Битоля и Скопие оставаше да се реши в Солун, след като благополучно пристигне и се вземе в притежание динамитът, който очаквахме от Борис Сарафов от Белгия или от Франция.

Димитър Мечев бе нелегален в Турция и за Одрин замина под чуждо име. Там престоя няколко месеца. Проучил условията и наел едно доста голямо пригодно помещение, находящо се съвсем близо до зданието, където се помещавала австрийската поща, Д. Мечев, за да прикрие и оправдае пребиваването си, започнал да се занимава с покупко-продажба на царевица, трици и брашно. Оставаше да се получи динамитът и да се почне в един от ъглите на наетото старо голямо и почти тъмно здание да се копае и за един-два месеца да се изкопае целият канал и да се стигне под основите на пощата. Обаче динамитът, който Б. Сарафов щеше да изпрати през това време, не се получи въпреки всичките уверения на Б. Сарафов, че е закупен в Белгия и че ще се изпрати през Марсилия за Дедеагач като цяр против филоксерата по вид, форма и цвят еднакъв със същинския динамит, който трябваше в 12 бурета да се препрати по същия път.

Димитър Мечев с необходимите в случая парични средства, след като престоя няколко месеца в Одрин, по нареждане на Орце Попйорданов трябваше да се прибере в София, тъй като не се знаеше кога ще пристигие многоочакваният динамит.

Д. Мечев се прибра в София и за всички разходи по своята издръжка за наем на магазина и пр. беше изразходвал около 20 наполеона, а с останалите 30 той се върна в София.

Д. Мечев със своята пестеливост беше станал пословичен и ние му се присмивахме. Той ни каза, че от продажбата на царевица, трици и малко брашно все изваждал по нещо да изхрани себе си, а парите, които бе похарчил, изразходвал само за наем на магазина. Д Мечев към началото на октомври беше вече в София.

Преди заминаването ми за Кюстендил аз се явих при Гоце Делчев, като му казах, че аз за известно време ще отида в Кюстендил. Гоце Делчев ми даде едно писмо, с което ме препоръча на пунктовия началник в Кюстендил Ефрем Чучков, като ми съобщи: "Пликът, както е затворен, така да го предадеш на Ефрем Чучкова, защото в приключеното писмо му се съобщава новият шифър." Аз занесох писмото на Ефрем Чучкова и останах в Кюстендил. Там аз бях в постоянен контакт с Ефрем Чучкова, Марко Секулички, а и с една част от хората около тях – редовни членове на вътрешната организация – куриери, четници, войводи, терористи (екзекутори) и пр. Моята цел беше да вляза във връзка с мои познати в Кочани, за да уредя препращането на едно количество динамит и бомби, една част от които бяхме прибрали оттук-оттам в София, а освен тях аз трябваше да се снабдя с още бомби, които лесно можеше да се намерят в Кюстендил и околията, защото преди няколко години в София по инициативата на представителството на ВМРО беше организирана една специална работилница за бомби, които при проверката се били оказали добри. Работилницата се намираше в с. Саблар.

След като се установих в Кюстендил и се запознах по-отблизо с хората и местните условия, аз се върнах пак в София, за да взема бомбите, които имахме на разположение. Аз заедно с Матей Икономов, когото познавах още от Цариград, където той заедно с жена си Маня Икономова бяха дохождали, повикани специално от Сл. Мерджанов, с два куфара, в които бяха бомбите, заминахме с трена за Радомир.

Тогава министър на вътрешните работи беше Ал. Люцканов и съгласно решението на тогавашното правителство навсякъде покрай границата, особено в пограничните градове, полицията беше засилена, а по селата, находящи се към турско-българската граница, се движеха и контрашайки от пет-десет души със специална задача да бдят, щото четници на групи или поотделно да не могат да минават границата, за да не се предизвикват погранични инциденти и влошават отношенията с Турция. Ние, когато стигнахме на радомирската гара, специални стражари и детективи наблюдаваха всички пътници, които слизаха от влака и от всички, види се, по външността му се спряха пред Матей Икономов и искаха да видят какво има в куфара, който той носеше. Стражарите на първо време мислеха, че в куфара има патрони.

Матей Икономов отвори куфара и стражарите, като забелязаха вътре бомбите, казаха му, че е арестуван, а той се опита да се съпротивлява, като казваше, че пътува за Кюстендил и там пред окръжния управител ще каже за кого са бомбите. Поради тоя инцидент пред гарата се събра доста голяма любопитствуваща публика, която наблюдаваше как Матей Икономов се разправяше със стражарите. Докато стражарите се разправяха с Матей Икономов, аз се спазарих с един файтонджия да ме заведе до Кюстендил. Набързо поставих куфара си във файтона и тръгнахме по шосето за Кюстендил. На един-два километра от гарата има ханища и аз се спрях там. Файтонджията беше македонец и узна, че в куфара има нещо компрометиращо. Аз прочее и не укрих. Казах му, че са бомбени гилзи и че ще трябва да се повърна и отбия в града, за да видя какво ще стане с моя арестуван другар, у когото се заловиха също такива празни бомбени гилзи. Уговорихме се той да чака в хана, а аз отидох в града.

Случайно чрез един познат учител македонец в града аз се запознах със секретаря на околийския началник Тодоров – партизанин прогресист, но симпатизиращ на македонското дело. Секретарят на околийския началник предупреден и подготвен от учителя македонец, към 5 часа следобед ме прие. Аз се представих, че съм внук на арестувания Матей Икономов и че се интересувам за него. Околийският началник ми каза, че веднага след арестуването на М. Икономов, още от гарата било съобщено в градоначалството в София, че са намерени 16 бомбени гилзи в куфара на М. Икономов, актьор, а от София градоначалството телеграфически заповядало щото бомбите заедно с лицето да се препратят в градоначалството в София.

Намерението ми да склоня околийския вачалник да повърне бомбите се осуети, а пък и самият околийски началник въпреки неговото явно желание по някакъв начин да ми повърне бомбите, не можа да стори нищо пред наличносгта на първата телеграма, която изпратил в София с копие до окръжния управител в Кюстендил. Най-после уговорихме да ми даде шестте железни бомби като по-хубави и по-годни и здрави, а останалите десет цинкови да ги препрати в София като на мястото на шестте бомби поставим шест металически топки от някой железен креват, като предварително в огън ги почерним и пред градоначалството да се представят пак 16 парчета и да се види, че лицето, което е носело бомбите не е специалист, нито четник, а актьор, който искал просто от обич към македонската кауза да се яви в услуга на някой свой приятел македонец, който по всичко личи не е опитен и че тези бомбени гилзи не представляват нищо. Аз бързо намерих шест металически топки, изчерних ги, като ги поставих в едно огнище и ги дадох на секретаря на околийския началник, който в замяна на тях ми даде шестте големи железни бомби.

М. Икономов препратиха в София, а аз на другия ден с останалите бомби заминах за Кюстендил, където след като ги укрих, останах пак в града където вече мнозина ме познаваха.

82. В КЮСТЕНДИЛ. ПРИБИРАНЕТО И УКРИВАНЕТО НА ПЪРВИЯ ДИНАМИТ

Изминаха няколко седмици и аз трябваше да прибера и укрия динамита, който другарите пипнали още преди една година и го предали на съхранение на пограничния офицер подпоручик Щ. Ликоманов, а последният, след като известно време го укривал, беше го предал на нашия другар съмишленик Ал. Миладинов от с. Рила.

Един ден с един кон аз от Кюстендил направо заминах за с. Рила. Вечерта едва към 11 часа през нощта влязох в селото и пренощувах в къщата на Ал. Миладинов. Последният ми даде динамита, по тегло 75 – 80 кг, поставихме го в дисагите и утринта рано се качих на коня и се завърнах обратно в Кюстендил.

Към 2 часа следобед стигнах до Кадин мост, където имаше една пехотна дружина от кюстендилския гарнизон, излязла на лятна поездка. Пред още да мина каменния мост забелязах, че група млади офицери седяха на една тераса при река Струма, пиеха вино и весело се разговаряха. Аз трябваше да мина пред тях, а от двете страни на моста имаше по един войник часовой. Аз – уж да мина по-безопасно моста – слязох от коня, поведох го с юздата и аз напред, а конят след мене, минах пред офицерите, като още отдалече почтително ги поздравих със сваляне на шапката си. След като ги изминах, аз пак се качих на коня и продължих пътя си по хубавото гладко шосе, от двете страни на което почти по цялото протежение на пътя до Кюстендил имаше високи сенчести дървета, повечето високи тополи.

Аз бях изминал 3 – 4 км път и бях вече обзет от мисълта как щях да вляза в Кюстендил с тези пълни дисаги, тъй като пред самия град при Жандаркапия, там, където се пресичаха дупнишкото и радомирското шосе, имаше стражари, които наблюдаваха кой влиза в града и посрещаха пътниците, идещи от Радомир, като обискираха почти всички, за да не би някои македонци да пренасят оръжие и други взривни вещества, предназначени за екипиране на чети, които макар малочислени, редовно минаваха отвъд и отсам турската граница към Руен, с. Бистрица, с. Еремия, с. Бараково и др. В един момент забелязах, че на един, един и половина километра зад мене по шосето почти галоп тичаха двама млади офицери. Аз помислих, че офицерите са ме забелязали, когато минавах моста, узнали са, че моят багаж не бе прегледан и сега тичат да ме настигнат, за да ме обискират и видят какво има в дисагите на коня. Изведнъж слязох от коня, поведох го и вляво по шосето се отдалечих и спрях под една сянка на един храсталак. Помислих и реших – свалих дисагите, оставих ги в храсталака без да могат отстрани да се забележат и отведох коня на стотина метра назад от мястото, свалих юздата на коня и го пуснах да пасе покрай храсталака, а аз седнах да почина под дебелата сянка.

Офицерите след малко пристигнаха, видяха ме, поздравихме се, макар отдалече и от страна, и пак с усилен галоп продължиха пътя си по шосето. Аз напълно се успокоих и убедих вече, че те не тичаха по мене, а за съвсем друго нещо. Станах, поставих юздата на коня, отидох в храсталака, вземах дисагите и ги поставих на коня, след което се качих и продължих пътя си по шосето. Офицерите бяха вече около един километър пред мене. Аз засилих хода и след малко ги застигнах и почнах да вървя с тях, заприказвахме и те още от първия момент по говора ме познаха, че съм македонец. Казах им, че съм учител в едно кюстендилско село и че отивам по работа в училищната инспекция в Кюстендил. Ние вкупом наближихме вече до града и аз старателно влязох в продължителен разговор с тях само и само тъй в разговор да мога с тях заедно да мина пред стражарите при Жандаркапия.

Аз преди да вляза в града, слязох от коня и като познат и "близък" на офицерите, приказвайки, минахме пред стражарите, които при минаването на офицерите станаха от местата си, поздравиха ги като по-висше начаство и ние всички минахме.

Аз след като благополучно минах тая съмнителна пречка, се осмелих и запитах офицерите защо толкова силно вървяха и защо отиват в града, когато вече наближава нощта. Те ми отговориха, че не могли да направят друго, защото имали учение и че вечерта един техен колега офицер щял бил да се годява и че те бързали да стигнат по-рано, за да се приготвят и присъствуват на годежа. Чак тогава аз всичко разбрах и радостно се разделих с тях и се прибрах в квартирата на Иван Коларов, адвокат, мой роднина.

Динамитът беше в един куфар, който пазех в стаята, обаче Иван Коларов, като по-съобразителен, след като видя динамита ми съобщи, че не трябва да се държи в спалнята, защото кухнята е близо, всичко може да се случи, и по негово настояване преместихме динамита в друга стая, пак в същия двор на неговата собствена къща, само че в друго малко, пригодено за пазене на плодове помещение.

В продължение на няколко седмици аз бях гост на семейство Коларови. Госпожица Елена Коларова, макар още млада булка, през всичкото време беше особено внимателна към мене. Тя сама грижливо ми подреждаше леглото, даваше ми закуска, изобщо беше толкова внимателна спрямо мене, че аз чувствувах едно стеснение. Елена Коларова не правеше това само поради роднинските връзки, а по-скоро от доброта и състрадание. Аз – макар и със завършено средно образование – водех един много нередовен живот. Не дохождах навреме за обед и вечеря, често отивах на границата към с. Сажденик в Руен и пак се връщах и с моите изцапани долни дрехи лягах на определеното ми чисто и хубаво легло. Понякога госпожа Коларова забелязваще някои живи белези... , от които трепереше и вземаше ефикасни мерки да отстрани тая нахална гад.

Понякога било Ивал Коларов, било госпожа Елена, влизаха с мене в по-продължителни разговори, през време на които използуваха някои случаи, за да ми дадат някои наставления, да ми обърнат вниманието, че аз трябва още да се уча и пр. Аз привидно се съгласявах с тях, одобрявах техните наставления, обаче те забелязваха, че това не беше искрено, защото ясно схващаха, че моят ум се занимава със съвсем други работи.

Иван Коларов беше временно на работа в прокурорския паркет и няколко пъти ме покани да присъствувам на един-два процеса на македонци – четници, обвинени по новогласувания закон, някои членове от който предвиждаха тъмничен затвор до три години за всеки, който с оръжие минава границата с цел да нарушава мира, порядъка и спокойствието на някоя съседна на България държава.

Иван Коларов с това целеше да ми внуши, че и аз ще попадна някой ден обвинен по тоя закон и напразно ще се изтезавам в затвора, когато през това време ще мога да привърша някой курс при университета. Той ми заяви, че даже за укриване и пренасяне на взривни вещества законът предвижда строги наказания. На това му заявих, че ако се опасява, аз ще пренеса на друго място динамита.

– Напротив, аз искам тук да стои, защото на друго място било по невнимание, било по някоя случайност може да стане някоя нежелателна пакост, която ще коствува живота лично на тебе, а може би и на други съвсем невинни хора. Най-сетне, аз не разбирам за какво ти е тоя динамит и за къде е неговото предназначение – продължаваше да ми говори Иван Коларов.

– Динамитът е за в Македония! – открито заявих аз.
– Това ми е добре известно, но за какво ще послужи? – ме запита Коларов.
– За какво ли? За пълнене на бомби, които понякога са необходими на четниците, а също така и за разваляне на мостове и тунели.
– Добре Павел, но ти имаш друг каяфет, ти не си комита, пък и често в разговорите помежду ни се изказваш против четническия институт, че този институт имал смисъл дотолкоз, доколкото могло да се допринесе за по-бързото и по-леко въоръжаване на населението в Македония и да се научи да манипулира с оръжие – пушка, – а пък с тоя динамит? – завърши Коларов.

Аз се малко смутих и започнах да говоря фрази, от които Иван Коларов нищо не можеше да заключи и оставаше с впечатлението, че в македонските среди всичко се движи сякаш по инерция.

Динамитът, който пазех, беше нобелов и по цвят приличаше на хубав червен хайвер, само че беше на малки продълговати парчета, обвит в бяла пергаментова хартия. Тоя род динамит съдържа доста нитроглицерин и често пъти когато било, като се размества, проветрява или подрежда – ставаше нужда да се хваща с ръце, а нитроглицеринът през кожата на ръцете се смесваше и проникваше в кръвта на тялото и с часове се чувствуваше голямо главоболие. Тоя динамит беше много чувствителен и към влагата и към студа. Постоянно трябваше да се пази в места с умерена температура. Аз като едно-единствено предпазително средство имах само това, че гилзите с гърмящо сребро пазех отделно на друго място, а пък от опит знаех положително, че динамитът – макар да гори като смола – обаче без капсул (гилзи с гърмящо сребро) в него той по никой начин не беше възможно да експлодира.

83. СЪВЕТИ И НАПЪТСТВИЯ ОТ ИВАН КОЛАРОВ

Иван Коларов като няколкогодишен народен учител, отпосле завършил правните науки в Берлин, беше много начетен и по убеждение социалист. Той, като социалдемократ, беше по принцип против революционния начин на борба, но предвид деспотизма и тиранията на султана все пак не отричаше, че условията в Турция налагат да се води революционна борба от ВМРО чрез четнически акции или други подобни, поради което и към мене беше снизходителен.

Понякога той водеше с мене разговори по социализма и анархизма и ясно и разбрано ми поясняваше всичко, което забелязваше, че е още неясно и неразбрано от мене. От него аз научих за какво се борят социалдемократите и какво значи социализмът всъщност. Обаче поради това, че социализмът като доктрина изключваше революционните методи на борба, аз някак без охота слушах и той ясно виждаше, че съм още далеч да се убедя, макар по принцип да признавах, че марксизмът е едно научно социално учение, но начинът, по който се прилага в живота от социалдемократите и методите на борбата не ми се нравеха.

Пред Коларова аз не можех да обоснова тактиката и методите на борба на анархизма, както се следва, обаче при все това му заявявах, че условията в Македония са съвсем други, че поради абсолютизма в управлението всички легални пътища за борба са заприщени и т. н. и че само чрез революционни акции може да се работи. Между другото аз му заявявах, че на Първи май (празника на труда) аз спокойно и с чиста съвест мога да празнувам, обаче през останалите дни на годината аз трябва да върша пак своето и не мога да мисля като социалдемократ. Той само ми се подсмиваше и с нищо не искаше да ме дразни.

– Аз не мога да разбера как вие искате чрез четническото движение да освободите Македония, когато тя заема едно такова географическо положение, че независимо от своето разнородно население, макар в болшинството българи, само по своето местоположение и природни богатства е била и ще бъде предмет на съперничества, съревнования не само между великите сили, но и между всички останали балкански държави. Да допуснем за момент, че султанът по желание или по принуждение ще се съгласи да даде една автономия на Македония. Ами Албания? Пътят за владението на Албания е по-скоро по сухо, отколкото по море. А пък ясно е, че македонските българи сами още за десетина тодини не ще могат да организират такова въстание, че да вземат цялата политическа власт в своите ръце. Следователно само една европейска интервенция би могла да облекчи горе-долу положението на македонското население, обаче за подобна интервенция при настоящото общобалканско и общоевропейско положение вероятността е съвсем малка – завърши Коларов.

Аз слушах всички тия схващания на Коларова, но пред него, когото извънредно много почитах и обичах, не смеех да се открия, само и само да не стане дума за атентати в Солун, за европейски банки и железници и пр. Изобщо Иван Коларов не искаше да вникне в моята тайна – защо аз се скитам около Кюстендил и границата и какво възнамерявам да правя. Той искаше само да ме предотврати от работи, които според неговото убеждение бяха утопия, а от друга страна, той искаше да ме просвети и упъти в марксизма.

84. МЕЖДУ КЮСТЕНДИЛ – ГРАНИЦАТА

През лятото – в юли – една чета заминаваше за Македония. Тя беше екипирана, вече готова за път и квартируваше в с. Слокощица, близо до Кюстендил; четниците заедно с оръжието, за да избягнат погледите на стражата, която правеше обиски около Радомир и Кюстендил, тръгнали пеш от София през Витоша, радомирските села, Кадинмост и остават на почивка в с. Слокощица.

От Ефрем Чучков и Марко Секулечки знаех за пребиваването на четата и пожелах с един куриер да замина към границата и в село Сажденик да се причисля и присъединя към четата, с която да отида в с. Саса или с. Мишино, Кочанско, откъдето трябваше да вляза във връзка с Кочани, за да уговоря как и кога да препратя динамита и бомбите, които имах вече на разположение.

Преди залез слънце, придружен от един куриер, тръгнахме към с. Богослов, единственото населено място между Кюстендил и Сажденик, и искахме да минем Богослов още преди настъпването на нощта. Обаче една правителствена контрашайка, която случайно по това време била в с. Богослов, идеща от обиколка в Аткория, ни забеляза и един стражар се доближи до нас и ни арестува. Обискираха ни и както в куриера, така и в мене намериха само по един револвер, система "Лебел". Още същата вечер ни върнаха обратно и ни заведоха в околийското управление.

Нощта прекарах при стражарите, а на другия ден по застъпничеството и ходатайството на Ефрем Каранов по заповед на окръжния управител Соколов ме освободиха, но револвера ми конфискуваха. Аз и без това бях доста известен на полицията в Кюстендил, но тя още през пръсти гледаше на хора като мене, защото полицията искаше да спре заминаването на чети, а не на отделни лица, които смяташе за безопасни.

През няколкомесечното ми пребиваване в Кюстендил аз се запозвах по-отблизо с работите на ВМРО, с една част от нейния легален и нелегален апарат, изучих някои чисто вътрешни въпроси и изучих методите й както по организирането, така и по въоръжаването на населението вътре в Македония. Освен това аз се запознах горе-долу и с политическия живот в България, с административното, съдебно и политическо устройство, научих колко и какви политически партии има, по какво се различават, кои са техните шефове и пр.

85. ЕДНА СБИРКА В СОФИЯ

Към края на август аз заминах за София, където беше пристигнал Орце Попйорданов. Там беше и П. Манджуков, като извикахме от Одрин и Димитър Мечев. Сбирката се устрои, за да можем да се срещнем, разберем и решим изобщо какво трябва да се прави занапред поради закъсняването на динамита от странство. Освен това в Солун между нашите другари и някои членове на ЦК на ВМРО (главно Ив. Гарванов) бяха се появили някои недоразумения и кавги, които постепенно се бяха изострили.

Иван Гарванов няколко пъти беше писал на Гоце Делчев, че нашите другари в Солун (Орце Попйорданов, Конст. Кирков и Ил Тричков) били агитирали всред народа (в Солун, Кукуш, Велес) против ВМРО. За доказателство на тия свои твърдения приписваха на някои наши другари, че на някой празник се били подигравали с владишката корона, че Орце Попйорданов, когато през лятото бил в Кукуш, явно подигравал хората на организацията, като изобщо ни представяха като младежи, заразени от някои превратни учения, които не сме разбирали и с една дума ние сме били "безотечественици". Поради всичко това един-два пъти някои наши другари са били заплашвани от терористите на ЦК на ВМРО в Солун с убийство. Това обстоятелство разгневило Орце Попйорданов и той беше дошъл в София между другото лично да се обясни с Гоце Делчева, като изрично му заяви, че ние от подобни закани не се боим и че всичко, каквото са донесли "светогорските братя" – така се таксуваха членовете на ЦК в Солун – е клевета, защото ние нямаме никакъв контакт с масите и не желаем да имаме, а колкото се отнася за някакви наши агитации и дума не може да става. Всичко това бяха измислици, продиктувани от злоба и мъст. Гоце Делчев по-скоро вярваше онова, което му пишеше Иван Гарванов, отколкото нас, но при все това към нас се отнасяше с внимание и беше винаги любезен. Спорът между Орце Попйорданов и Иван Гарванов не можа да се изглади и в края на краищата ние категорически заявихме на Гоце Делчев, че ако някой от нашите другари било в Солун, Велес или другаде падне убит, ние не ще търсим физическия убиец (терорист), когото лесно можехме да намерим, а ще си отмъстим като убием някои от членовете на ЦК или някой виден член на организацията било в Македония, било в София.

– Ако ние не можем друго да направим – каза Орце на Гоце Делчев, – ще можем ей с тези револвери, които ние носим като всички останали работници в организацията, да си послужим с тях без да държим сметка, че нашата работа ще свърши с неуспех или какво ще каже общественото мнение. Ние сме толкова ангажирани, че или ще ни оставят на мира, или ние, преди да турим точка на всичко, ще си отмъстим както знаем и както можем.

Гоце Делчев ни каза, че всичко ще се изглади и че той щял да пише на ЦК. Така се разбрахме с Гоце Делчева, но при все това Орце Попйорданов не се успокои, защото не можеше да прости на "светогорските братя".

По въпроса за по-бързото изпращане на динамита и бомбите аз казах, че мъчно ще могат да се препратят през Кочани без риск да попаднат в ръцете на ВМРО, която да ги употреби за свои лични нужди. При тоя риск не ни оставаше друго, освен да подирим други пътища.

След дълги обмисляния решихме динамита и бомбите да препратим до Цариград, а оттам Орце Попйорданов чрез едно лице в Цариград ще може да ги прибере в Солун без да има нужда да се минава митницата. Остана да намерим това подходящо лице, което ще може да пренесе динамита до Цариград. В своите търсения ние попаднахме на лицето Милан Саздов от Велес, 22-годишен младеж, гарсон във вагон-ресторанта на конвенционалния влак Цариград – Белград, който по това време отиваше два-три пъти в седмицата. Милан Саздов се съгласи, обаче искаше да му посочим лице, на което той лично да предава динамита в Цариград и то не на гарата или в трена, а в самия град. Орце Попйорданов се ангажира, че на заминаване ще мине през Цариград, ще намери подобно лице, а ние да се погрижим да пренесем динамита или бомбите от Кюстендил в София, откъдето щяха да се предават на малки части на Милан Саздов, когато той с конвенционалния влак се връщаше от Белград на път за Цариград.

П. Манджуков обясни, че всички опити да се проникне до железопътната линия Серес – Ксанти останали без резултат, тъй като било много трудно и мъчно да се намерят хора укриватели (ятаци) в селата покрай жп линия, понеже повечето от селата били турски.

86. ПРЕЗ ПРЕБИВАВАНЕТО НИ В СОФИЯ СПОР И СБИВАНЕ

Аз, П. Манджуков и Орце Попйорданов живеехме в квартирата на Матей Икономов, наш приятел, находяща се към III полицейски участък. Легла за нас нямаше, но ние – понеже беше лятно време – спяхме на пода, като си послужвахме с едно одеяло и с по една възглавница. Това правехме не толкова от икономически съображения, отколкото да бъдемно свободни и събрани на едно място в една стая.
 
Една вечер и тримата отидохме в увеселителното заведение-вариете "Сливница" на ъгъла на ул. "Пиротска" и "Мария Луиза" до ковчежничеството. Там седнахме на една маса, която беше в дъното на салона, като си поръчахме нещо за пиене. На масата ни дойде една от шансонетките и ние влязохме в разговор с нея като се шегувахме и забавлявахме. Това продължи около един час. Орце Попйорданов, като нервен човек, не можа да стои повече, напусна ни и си отиде в квартирата.

Аз и П. Манджуков останахме да продължим "веселието". Шансонетката – една млада и доста умна жена – още в началото разбра, че сме македонци. Във време на разговора аз се представих за студент, а Манджуков – за търговец. Приказвахме леки шеги и дамата, след като беше привършила своята напитка, т. е. своя гешефт, се обърна към нас с полуирония-полусериозно и ни заяви:

– С вашата любезност ме задължавате чак отвъд турската граница.

С това тя алегорически искаше да ни каже, че ние сме македонски хъшове, след което напусна нашата маса и отиде в друга посока. След малко ние излязохме и се упътихме към нашата квартира. По пътя съвсем случайнр заприказвахме по нашите работи и разговорът ни бързо се разви на препирня. Спорът се заведе, че през цялота лято, когато П. Манджуков беше в Пловдив, нищо не можа да свърши по ж.п. линия Ксанти – Солун, а се изразходваха пари. Манджуков от своя страна обясняваше, че не било възможно да се направи нещо, тъй като условията и обстоятелствата, при които работили, били лоши. Аз малко прибързано и сърдито му казах:

– Ти злоупотреби тези пари.
– Как? – запита ме повторно П. Манджуков.
– Да ти просто злоупотреби.

В този момент П. Манджуков вдигна бастуна си и с един-два удара, които ми нанесе по главата и раменете, го счупи на две парчета.

Аз от своя страна вдигнах бастуна и го ударих по гърба и рамото. Набихме се добре един друг, но все пак ходим на близко разстояние един от друг, ругаем се, но се пазим да не би някой от стражарите по улицата да ни забележи, че се бием и ругаем. По това време много македонци бяха интернирани във вътрешността на страната. Ние не се плашехме от стражаря или от ареста, отколкото от интерниране.

И двамата сърдити, към полунощ се прибрахме в квартирата и като нямаше отделни легла, легнахме пак по същия начин с две възглавници – за всекиго по една, а се покрихме с едно одеяло, обърнахме се гърбом и така сме заспали.

Сутринта, както винаги, Орце Попйорданов беше станал рано. Измит и облечен, той беше седнал на един стол до масата и четеше нещо. Ние и двамата бяхме будни, но още лежахме без даже да се поглеждаме един друг.

– Други път няма да купувам тънък бастун, те лесно се чупели – каза П. Манджуков, обръщайки се към Орце, и продължително се смееше.

Орце разбра, че между нас е станало нещо. Аз мълчах, все още сърдит, без да приказвам.

Манджуков разправяше, Орце се смееше, а по-сетне и аз се заразих от техния смях и почнах да се смея. Сръднята ни мина. Станахме, облякохме се и все още разговорът ни беше защо и как сме се сбили през нощта и как бастунът на П. Манджуков се счупил. През деня аз не исках да излизам заедно с Манджуков, та той сам излезе из града, а аз и Орце останахме в квартирата.

– Защо се сбихте с Манджуков? – запита ме Орце.
– Понеже не завърши никаква работа в Пловдив и по ж.п. линия Ксанти – Солун, аз му заявих в очите, че той е злоупотребил сумата – му отговорих.

Орце Попйорданов, след като обрисува добре Манджукова заяви, че вината била в мене, защото Манджуков не е злоупотребил нищо от парите.

– Да, но къде са парите – отговорих аз.
– Ти можеш да му заявиш, че е изразходвал парите без да постигне никакъв резултат, но да му кажеш, че ги е злоупотребил – това е много, защото изразходване и злоупотребяване не е едно и същцо – каза Орце и започна да се подсмива.

Аз все още не исках да се призная за виновен, като исках всичката вина да стоваря върху Манджукова. Орце сполучи да ме разубеди и да ми внуши, че наистина аз съм виновен и ни подобри с Манджуков.

Вечерта отидохме в една бирария-градина за да се нахраним с кебапчета. За всеки новоподнесени 5 кебапчета Манджуков изтъкмяваше по някой куплет. Неговите словоизливания ни разсмиваха в продължителен смях. Пък и самият Манджуков, като ни погледнеше със своите "котешки" очи, без друго трябваше да се смеем, защото неговите гримаси не ни даваха възможност да вземем сериозен вид.

Съдържанието на импровизираните куплети, написани или декламирани от Манджуков, някои от тях бяха цинични, обаче много от тях бяха пропити от лиризъм. С тях той възпяваше цветята, зефира, природата и пр. С тези къси стихотворения П. Манджуков ни развеселяваше, като в тях влагаше тенденция, като подиграваше онези поети, които пишат стихове, изхождайки от правилото "изкуството – за самото изкуство", а пък Манджуков, като убеден "анархист", беше за принципа "изкуството – за живота".

– За да се получат няколко кебапчета, заслужава да се напише или издекламира някой куплет, но да се пишат стихове за духовна естетическа наслада при тези неволи на хората в обществото, освен че е безцелно, а и смешно и глупаво – говореше с възторг П. Манджуков.

87. ПРЕНАСЯНЕТО НА ДИНАМИТА ОТ СОФИЯ ПРЕЗ ЦАРИГРАД В СОЛУН

Орце Попйорданов замина. Димитър Мечев трябваше да замине да ликвидира с наетия от него дюкян и да се завърне обратно в София. П. Манджуков замина за Пловдив, а аз за Кюстендил. Прибрах динамита и се върнах благополучно в София. След една-две седмици дойде и Димитър Мечев. Двамата наехме една малка стая на ул. "Св Кирил и Методий" като при нас дойде да живее и Давче Мисканов, родом от Велес, търговски служащ при братя Урумови, търговци на колониал.

Орце Попйорданов беше вече намерил в Цариград едно лице, което трябваше да приеме динамита и да го пази временно. Тови лице беше Ана Шепец, по народност унгарка, по професия кабаретна певица в локал "Кристал" – Пера. Ние по два пъти в седмицата чрез Милан Саздов изпращахме по пет килограма динамит. Както казах по-горе, Милан Саздов беше гарсон във вагон-ресторанта в конвенционала.

Всеки път, когато влакът пристигаше от Белград, един от нас с едно малко количество динамит, грижливо поставен и нареден в един специално направен от платно патрондаш, който препасвахме на пояса и нарочно обличахме палто или мушама, за да не се забележи, когато стояхме на перона на гарата да чакаме влака. Във влака се качвахме уж да изпращаме някой познат. Когато влакът спираше на гара София, Милан обикновено беше зает или с работа в самия ресторант или услужваше на останалия персонал при приемане или предаване на разни предмети или  хранителни и други припаси, необходими за нуждите на ресторанта. Ето защо някогаж изваждахме нарочно билет до първата станция Казичене и след като пътниците заемаха своите места, коридорът на вагона се изпразваше и ние успявахме да намерим време, когаго Милан Сазлов – пак уж по работа – мине през коридора на вагона да му предадем пакета, който от своя страна бързо го приемаше и внасяше в самия вагон-ресторант и го оставяше на едно прикрито място, където при минаването на границата нито българските, нито турските митнически власти претърсваха, нито даже влизаха.

Пакета той свободно занасяше до Цариград, а след като всичките пътници слизаха от влака, Милан – като служащ във вагон-ресторанта с особена униформа, преди да напусне вагона вземаше пакета, опасваше го на пояса и добре стъкмен, чисто облечен и прибран, обикновено половин час по-късно след слизането на пътниците излизаше от вагона и отиваше в града, където трябваше да престои едно цяло денонощие, докато пак със същия вагон се върне обратно за София - Белград. Милан по тоя начин пренасяше и изваждаше от гарата динамита, като на части го предаваше на Ана Шепец, която го прибираше в един сандък, който уж й служил за багажник.

Оказа се, че предаването на динамита на Софийската гара в коридора на вагона на път за Казичене беше съпроводено с риск за Милан Саздов, тъй като било от пътниците случайно находящи се в коридора на вагона, а особено от друг един гарсон във вагон-ресторанта се забелязва на два пъти, че Милан получава пакети. За да не бъде открит динаматът и се изложи Милан Саздов, измислихме друг начин, по който да предаваме динамита на Милан, без последният или някой от нас да бъде забелязан или заподозрян от когото и да било: пътник, случаен детектив или от колегите на Милан във вагон-ресторанта, които взаимно се преследваха или по-право казано, взаимно се контролираха, за да не би някой от тях – без да споделя печалбата с останалите служащи във вагон-ресторанта – да контрабандира каквото му се удаде през турско-българската или сръбско-българската граница.

В нужника на един от вагоните имаше лавабо, под което мястото беше празно и заградено с дъсчени вратички. Ние предварително, когато влакът престояваше на гара София, вътре в долапа под лавабото, с един малък свредел отворихме една дупчица и поставихме една малка металическа окачалка (кука). Когато влакът пристигаше, един от нас се качваше във вагона уж да търси или изпраща някого и най-напред забелязваше дали Милан е във вагон-ресторанта. Cлед като макар отдалече го виждахме, влизахме в нужника, бързо сваляхме предварително приготвения патрондаш и го окачвахме на закачалката, затваряхме вратичката под лавабото и пак излизахме на перона. Влакът тръгваше и Милан имаше възможност не само до Казичене, а даже до Пловдив и по-нататък да намери най-подходящ момент да прибере патрондаша-пакет. Така ние пренесохме цялата партида динамит.

За цялата работа Милан не вземаше никакво възнаграждение, а само разноските, които правеше обикновено през време на пребиваването си в Цариград, когато трябваше да отиде до Ана Шепец, да й предаде пакета, да се почерпят или да й предложи малък подарък от цветя или някои други дреболии, както се полага на една дама, която симпатизираше на нашето дело и рискуваше със своята глава.

За неизлишно смятам да добавя, че Милан Саздов беше много енергичен и съобразителен младеж. Той, като велешанин, с голяма охота и съзнание, че изпълнява един свещен дълг спрямо своята поробена родина изпълняваше най-точно нашите поръчки, без да се интересува какво е предназначението на динамита и какво възнамеряваме да правим в Цариград.

Димитър Мечев, като по-песимист, понякога много се опасяваше главно поради това, че Милан Саздов беше много млад и можеше да не се съобрази за всичко и да попадне в ръцете на турската полвция, но за негова изненада Милан Саздов се оказа много сръчен и съобразителен конспиратор.

Нека добавя малко и по отношение на Ана Шепец. Тя, преди да постъпи във вариетето "Кристал" в Цариград, беше камериерка в хотел "Батенберг" в София. Това й даде възможността да се опознае лично с мнозина от македонските дейци, които временно живееха в хотела или пък се хранеха в ресторанта. От нейните наблюдения на известни наши дейци, живущи или отиващи на срещи при живущите в хотел "Батенберг" тя – макар и унгарка – със своето отзивчиво сърце и благородна душа, горещо симпатизираше на македонците и македонската кауза. Тя – още като й се направи предложението да замине в Цариград и ни бъде в услуга – с радост прие възложената й мисия, без много да се уплаши от последствията, които ежеминутно можеха да й се строполят на главата. Ние обаче не я вярвахме и смятахме, че Ана Шепец ще ни услужва само срещу пари. Запитахме я какво възнаграждение ще иска за услугата. Обаче за наша радост тя, горда и смела унгарка, отхвърли това наше предложение, като заяви, че за пари тя няма намерение да върши работа, а ще работи безплатно, като знае че ще бъде в услуга на едно свято дело, защото обичала македонците, които за свободата на своята родина умирали без да мислят за земното си щастие, и защото знаела мнозина от тях, които временно са живели в хотел "Батенберг", млади и хубави момчета, как са умрели за своята родина.

Но, за да отиде в Цариград, поиска да й услужим като откупим заложения й багаж от един комисионер лихвар, за да се снабди с пари и замине за Цариград, където тя разчитала, че ще бъде по-щастлива и че ще намери по-добра работа. Ние, разбира се, с удоволствие приехме молбата й, отидохме при комисионера лихвар. Оказа се че нейните вещи са заложени за пет наполеона, но и ние трябваше да дадем още един наполеон за лихви и за пазене на вещите. Ние веднага броихме шест наполеона и прибрахме заложените й вещи.

Когато й съобщихме, че всичките й вещи са у нас, тя ни помоли да й дадем само златните неща – кръста и гривната – тъй като те й били скъпи спомени от женитбата, а останалите вещи да й ги пазим ние, тъй като тя нямала нужда от тях.

Ние й изпратихме кръста и гривната, а възглавниците и одеялото запазихме и през всичкото време употребявахме и си служихме с тях. Така Ана Шепец замина за Цариград и се установи на работа, за да може да ни услужва в нашата дейност.

След като препратихме всичкия динамит, изпратихме необходимите гилзи с гърмящо сребро и малко бикфордов фитил, необходим за взрив при евентуална нужда от такъв. Милан Саздов ги отнесе и предаде на Ана Шепец, която се оказа силно привързана към нашата кауза и без страх и с голямо съзнание пазеше нашите материали, докато се прибраха от нейната квартира.

88. МАГАЗИНЪТ-БАКАЛНИЦА. ВЪНШНОТО ПРИКРИТИЕ

Тоя динамит от Цариград, натоварен в две бурета като риба, бе препратен в Солун и по тоя начин нашите другари гемиджии имаха вече динамит на разположение и можеха да се заемат по-усилено да изкопаят целия канал. Бившият дюкян бръснарница беше зает от други, а Орце от през лятото на 1902 година беше наел един друг магазин, съседен на бившата бръснарница. В този магазин се уреди бакалница с всичките принадлежности на един подходящ за улицата магазин с колониални стоки, със специални шкафове, два вида везни, разнообразни стоки: ориз, фидета, захар, разни видове бутилки с коняк, прилично наредени кутии със сардели, сирене, пити кашкавал и пр. и пр.

От избата на магазина се копаеше каналът, обаче, за да не става двоен труд, а най-главно, за да се облекчи изваждането и изхвърлянето на пръстта, което беше в случая най-трудно да се прикрие, най-напред другарите в Солун бяха изкопали един малък канал, докато намерят стария канал, изкопан още през 1900 година. Щом намериха стария канал, пръстта от новия канал се поставяше в празното място на стария канал. Когато вече каналът се копаеше, през всичкото време в избата беше и динамитът, пригоден да се запали във всеки момент или пък в случай, че магазинът бъде открит, онези, които работеха канала, можеха да имат време набързо да отвлекат динамита до дъното на канала и да го възпламенят. Това беше единственото и най-сигурно средство, щото при каквато и да е случайност или евентуалност да не може динамитът да се залови и да се свърши с канала, тъй както през 1901 година се свърши прозаично с подземието при цариградската Банк отоман. Наистина акцията в своята цялост нямаше да се свърши успешно, но все пак в случай на откриване поне щеше да свърши с нещо, а не с нищо.

Магазинът-бакалница беше "притежание" на Марко Бошнаков, родом от Охрид, наш познат в София. Той нарочно биде изпратен в Солун за "дюкянджия" като лице непознато на нашите познати в Солун, за да не би магазинът да станеше пак свърталище на близки, но нежелани наши познати и приятели – живущи в Солун. Това наше желание не можеше напълно да се реализира, тъй като все пак познати на Орце, на Владо Пингов, на Коста – велешани или солунски граждани българи – сегиз-тогиз спохождаха магазина. Също така някои охридчани, живущи в Солун, като приятели и познати на Марко Бошнаков понякога дохождаха в дюкяна, обаче без да знаят какво има и какво се работи в избата му и под улицата. Тайната, прочее беше запазена, въпреки приказките на някои словоохотливи наши познати, които всеки по своему си беше съставил по едно понятие за другарите гемиджии, повечето велешани, синове на видни граждани във Велес, които далеч от родителите си нарочно живеят в Солун за да гуляят и водят по-разпуснат живот без да бъдат контролирани от родителите или роднините. И полицията тоже имаше същото понятие за всичките другари гемиджии в Солун.

По сведение на някои от полицаите в Солун като Панайот ефенди, бивш полицай във Велес, полицията гледаше на всички като на млади хора, които под разни претексти пред родителите си живеят в Солун, само и само да са далеч от тях, за да водят по-разпуснат живот по кафенета, бирарии и увеселителните заведения. Това разбира се беше най-хубавото и безопасно прикритие пред полицията.

Ние се радвахме за това мнение на полицията. Последната беше доволна... почти не се интересуваше, а ние бяхме още по-доволни, че сравнително спокойно и свободно "гуляехме", "пиехме" и се "веселяхме".

[Previous] [Next]
[Back to Index]