72. ОТКРИВАНЕ КАНАЛА В ЦАРИГРАД

Един ден внезапно полицаи детективи отиват направо в магазина, виждат всичко и по заповед направо от Илдъза запечатват вратата на магазина, а Нанчо и неговия баща Калчо Стоянов като наематели – арестуват. За разкриване на канала има две предположения:

1. По някоя случайност при влизане или излизане от магазина било на Нанчо или на Ал. Кипров поотделно или задружно, полицията се е усъмнила и в желанието си да намери и проследи нещо друго е открила случайно канала, а в тоя случай трябваше и Ал. Кипров да бъде арестуван.

2. Част от архивата на ЦК на ВМРО, когато през l901 година бяха арестувани Христо Матов, Христо Татарчев и др. като членове на ЦК на ВМРО, бе заловена, впоследствие шифърът открит и някои писма били прочетени.

"През 1901 година се разкри една от най-крупните и най-шумните афери – солунската, – която е прелюдия на множество други афери във всички вилаети, на разкрития и на зачестили сблъсквания.

Повод за солунската афера даде арестуването (23.I.1901) на двама организационни хора Александър Ников – секретар на Централния комитет, и Милан Михайлов, у който се намериха револвери. Ников успява да избяга, а Милан Михайлов, подложен на изтезания, започва да издава каквото знае. В резултат на неговото говорене полицията обискира квартирата на ученика от VII клас Коне Лазаров и намери списъка с имена на работници, хектограф и др. компрометиращи книжа. Последва арестуването на ред други видни комитетски хора: Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, свещ. Стамат Танчев, Диме Палашев, търговеца Васил Мончев и др. Няколко дена по-късно Милан Михайлов, преоблечен в жандармерийски дрехи, посочва къщата, където се криеше раненият четник на Хр. Чернопеев Кочо Карловалията, лекуван от д-р Христо Татарчев. Една нощ полицията залавя на излизане от Солун колата на кукушанеца Анго Арабаджията, с която бягаха няколко търсени комитетски хора: секретарят Ников, ученикът Милан Ризов, четникът Тодорчо от с. Серменин, Гевгелийско. Секретарят Ников се самоубива, а Милан Ризов издава члена от местния комитет Атанас Ангелов, търговец, в къщата на когото се е крил.

Рядко турската власт е попадала на такива видни хора и крупни комитетски тайни. Между другите книжа, попаднали в турски ръце, бе и обширният шифрован цариградски доклад на Александър Кипров върху разкопавания канал под основите на отоманската банка в Галата от анархотерористическата група на Сл. Мерджанов. На Милан Михайлов значи се дължи и това, че централата на отоманската банка не полетя във въздуха.

Насърчени от солунските резултати, турците започнаха да прилагат с повод и без повод инквизиционната си метода и в съседните околии (каази).

Кукушко пламва едновременно по предателство от Солун и поради сблъскването на Чернопеевата чета в с. Баялци. В това знаменито сражение обградената чета си проби път с атака и после целия ден се сражава в открито поле, като даде седем убити момчета (от 13) и двама ранени. Единият от ранените бе отнесен от другарите си, а другият остана в ръцете на турците.

Предателството и сражението струваха на град Кукуш и на четири села (Морарци, Капиново, Гавалянци и Крецово) такива тегла, че от арестуваните и изтезавани (42 и 45) двамина умряха, двамина осакатиха, а един (Хр. Хаджипетров) подлудя.

В Гевгелийско по повод сражението в Баялци и на две убийства от изтезаваните (51 между тях и жени) умряха двама.

Така, при развилата се афера по повод солунските издевателства в баялското сражение бидоха арестували всичко 44 души революционери, заловени на разни дати през месеците февруари и март 1901 г. До юли с. г. съдбата на всеки от арестуваните бе определена: на 6 юли 1904 год. една група от 101 човека, между които имаше 8 души гевгелийци, биде изпратена на заточение в Мала Азия, крепостта "Подрумкале"; на 8 юли с. г. друга група от 40 човека, между които 17 гевгелийци биде изпратена пак в Мала Азия – Акия. Или всичко само заточеници в свръзка с баялското сражение и солунската афера гевгелийци дадоха 25 човека.

Това стана все по повод търсене на оръжие и залавяне на организационни работници, набелязани по заловените в Солун списъци и книжа. Б а я л с к а т а  а ф е р а  б еш е  с а м о  д о п ъ л н и т е л н о  с л е д с т в и е  н а  с о л у н с к и т е  р а з к р и т и я. Много наши хора отдават арестуването на организационните работници в Гевгелийско на баялската афера. Всъщност чорапът на аферата се разплиташе не от Баялци, а от Солун." [Динев, Ангел. Из миналото на гр. Гевгели - ("Македония"), No 1772, 10.IX.1932 г.]

В Тиквешко пострадаха девет села. За преживените ужаси говори фактът, че от стотици изтезавани един от с. Ресово и двама от Мързен-Ореховец умряха сред страшни мъчения, а един от с. Борово, за да избегне ареста и мъчението, се самоуби. В Тиквешко преживя една покъртителна трагедия и учителят Александър Станоев, една богато надарена, кристално чиста поетическа душа. За да избегне арестуването, Станоев се застреля, но куршумът мина над клепача. Паднал в безсъзнание, нещастникът бе закаран в Неготино, лекуван, изпратен в Солун, осъден и заточен в "Подрумкале".

Не остана незасегнат от отраженията на солунската афера и Скопският окръг – главно Радовишката кааза.

Рекапитулацията на всички тия афери – отглас на солунската – е страшна и по броя, и по качеството на пострадалите. От арестуваните 188 бидоха осъдени 101 (9 души на смърт). Една партида от 40 души [1] бе изпратена на 6 юли в малоазиатската крепост "Подрумкале". Друга партида от 44 души бе изпратена на 8 август в Акция, също малоазиатска крепост. [2]

Писмото на Ал. Кипров до ЦК, след като е биле прочетено, съобщено е било направо в Илдъза и полицията право се е насочила към обекта (магазина), но в тоя случай логично следваше солунската полиция да направи един преглед в дюкяните около Банк отоман в Солун, но и да направеше това в Солун, мъчно може да открие нещо, тъй като другарите в Солун своевременно бяха добре маскирали отвърстието в магазина под бръснарницата и всичко изкусно беше прикрито. Остава само едно единствено предположение, че по донесение от Солун полицията се е научила за предназначението на магазина и по заповед на Илдъза, за да не се разгласи в Цариград, укрито е било даже от полицията в Цариград, като магазинът е бил запечатан, а Нанчо и Калчо Стоянови арестувани. Според разказа на Ал. Кипров полицията се е опитала да арестува и него, обаче той с риск да бъде хванат при "Юксеккалдъръм" ловко е успял да избяга пред очие на полицията и тайно напуснал Цариград?!...

Така че жертва станаха Нанчо и Калчо Стоянови, които бяха осъдени на доживотен затвор и излежават наказанието си в затвора в Синоп.

Печатницата е заета от други, а семействата и на Нанчо и на неговия баща били в голяма мизерия, а те двамата оставени на произвола на съдбата без да има възможност да им се помогне. [3]

Това е, което има да ти кажа. Както виждаш всичките разходи, които се направиха, всички рискове, всичкият труд по тази работа отидоха на вятъра. Нанчо и Калча Стоянови са изкупителната жертва. И ако има смисъл назвавието на нашия кръжок "Гемиджии", тъкмо сега сме такива – извадихме гемията на сухо. Свършихме без всякакъв успех – със смях завърши П. Манджуков.

– Тъкъв ни бил късметът.
– Но, нов ден – нов късмет, ще мислим, ще правим – отговори Манджуков.
– Дано е така.
– А ти как се спаси? – запита ме Манджуков.
– И аз не знам как да ти кажа, защото и аз самият не можах да си обясня защо не ме арестуваха още преди да ми се връчи телеграмата ти, която получих три дни след подаването й. Полицията, види се от прекалена предпазливост, сякаш да ми даде възможност да се изскубиа от ръцете й – със смях завърших.
– Сега надеждата ми е само кога и как ще се върне Орце Попйорданов от Швейцария – каза П. Манджуков.
– Има ли някое известие от него?
– Има, но нали знаеш, той пише само картички и с един почерк, който по-скоро прилича на йероглифи, но все пак се разбира, че не е без надежда.

И така, след всичко преживяно останахме само с една-единствена надежда, която мнозина в живота обикновено смятат за суета, обаче като се вникне по-дълбоко в смисъла на живота, в неговите превратности, ще се види, че често пъти надеждата е един голям лост, без който мъчно ще могат да се понесат тежестите на живота от мнозина. Справедливо може да се каже, че без надежда няма живот. Надеждата крепи човека, тя понякога му дава импулс, приучва го към труд и постоянство, като често пъти надеждата добива реален образ.

73. СЛАВИ МЕРДЖАНОВ

Телесно здрав и развит, с обло мургаво лице, големи черни очи и черни гъсти косми, едри мустаци, як и твърд като желязо, пъргав и красив, той беше олицетворение на мъжественост и смелост. Като чадо на Балкана, винаги бодър и съобразителен, той бе една неспокойна натура, която било в родния му град Карнобат, било в София или Женева, се движеше с една необикновена бързина и навсякъде и винаги зает с измисляне на големи планове за проектиране конспиративни и бунтовнически акции.

Сл. Мерджанов, макар и със средно образование, по социалните въпроси – по схващания и разбирания – надминаваше даже онези, които продължително бяха проучвали много въпроси по социологията.

Той не беше теоретик, нямаше и големи ораторски способности, но беше практик, делови човек. Четник в Пирина или агитатор по села и градове, той навред бе буен и неспокоен. Колкото бързо се възпламеняваше в ентусиазираше, толкоз бързо падаше в разочарования, но пак бързо се съвземаше, преизпълнен с нова мисъл, с нови планове за действия.

Четническият живот, винаги съпроводен с несгоди опасности и беди, не го задоволи. Четничеството още в самото начало му с видя като идилия. Той след като опита волния, но преизпълнен с несгоди и трудност четнически живот, като вихрушка се озовава в Женева, за да срещне други борци и революционери от по-голям калибър. Кратковременното му пребиваване в Швейцария допринесе окончателно да оформи политическото си верую, тъй като по един или друг случай той може да се срещне, да общува и приказва с някои руски и италиански революционери, от които повечето анархисти. От общи тези и въпроси изобщо по революцията – неговият кумир – той бързо всичко съпоставя с живота и условията на Балканите, специално в Македония, където условията най-благоприятствуваха за бунтовнически революционни акции.

В Женева по-добре осветлен по методите и тактиката в революционните движения, той в едно съвсем късо, непродължително време по съвета на изпитани и по-предвидливи революционери руси възприема ред максими и почти си изработва един нов път, нова тактика за борба в Македония, където обективните условия – като страна останала назад, както в културно, така и в икономическо отношение – Сл. Мерджанов знаеше предварително.

Македония в центъра на Балканите, кръстопът на големи морски и сухоземни пътища обект на съперичества не само на всичките балкански държави, а също така и обект на завоевания и съперничества и на някои от великите сили, ангажирани със своите политически и икономически интереси, Слави Мерджанов разбира, че тоя кът на Балканите е най-пригодният за бунт и въстания. Обстоятелството, че в нея страна също са ангажирани големи европейски капитали, още повече се насочват към, тъй да се изразим, една прицелна точка – настъпване капиталите, вложени в Европейска Турция, на великите западноевропейски империалистически сили.

Човек с големи планове, той малко се грижеше за дребните работи. Предприемчив и смел до безразсъдност, пак с голяма бързина той се връща в България, а оттам в Македония – Скопие, Велес, Солун – където иска да приложи своя обширен план за нова революционна борба. Обаче мисълта му по неволя се спира на най-трънливия въпрос – въпроса за необходимите средства. Слави Мерджанов със силна енергия и воля, окръжен от своите съмишленици и познати, се запознава с Йордан Попйорданов и Константин Кирков и още първите дни план за намиране на средства се изработва. Близките и любящи се другари взаимно се уговарят, като всеки предлага услугите си, които може да направи или да даде.

Сл. Мерджанов е роден в гр. Карнобат през 1875 година. Макар със средно образование, но по подготовка и интелект стърчеше над мнозина свои съвременници. Изобщо взето, от Мерджанова лъхаше олицетворение на мъжественост и смелост. Горещ темперамент, ентусиазъм и твърде много сантименталност бликаше от неспокойната душа на тоя бунтовник. За момент се възпламеняваше, бързо изпадаше в разочарование, но никога духом не падаше. Неговите мисли се рояха и не му даваха спокойствие. Енергия и воля бликаше от стройната му фигура.

През периода на своята четническа дейност Мерджанов се убеждава, че не ще бъде полезен на делото, защото четническият живот му се виждаше идиличен. Той не искаше да преследва с пушка в ръка турския войник и да го убива, а беше застанал на становището, че трябва да се извършат големи терористически акции, които по-осезателно да засегнат Отоманската империя и я изложат пред чуждия свят.

Било като четник, било като терорист Мерджанов винаги се стремеше да бъде в първите редици на борбата за свобода на робите.

Той умря, по неговият дух остана жив! Той остави своя завет на близките си, останали още живи другари- – борбата да продължи!

74. ПЕТЪР СОКОЛОВ

Висок ръст, мургаво лице, черни косми, мустаци и брада, светли, сякаш елипсовидни черни очи, правилен нос, физически здрав, той както по телосложение, така и по характер досущ беше като Слави Мерджанов, само че докато последният обичаше да общува, П. Соколов беше мълчалив, но толкова внимателен и наблюдателен, че се взираше и забелязваше най-малките недостатъци на хората, особено у другарите си. По характер скрит и мълчалив, в обноските си съобразителен и винаги прям, той по душа беше тих, спокоен и винаги наблюдателен и търпелив. Той имаше художнически способности, макар и никога да не бе учил живопис. Пейзажите не го вдъхновяваха, а само физиономиите и стойките. Голяма част от времето си прекарваше в рисуване, и някои от изработените от него с въглен или бои картини бяха наистина художествени.

Сравнително взето, грубата му физиономия бе в контраст с неговото чувство към хубавото и изящното. И ние често пъти, може би неоснователно, за ирония, го наричахме кюстендилски градинар, случаен и по неволя художник.

П. Соколов по характер, темперамент и душа беше допълнение на Слави Мерджанов. Те и двамата взаимно се допълваха. Докато единият беше човек на мисълта, винаги зает с измисляне и изработване на обширни, приложими или не конспиративни революционни планове, П. Соколов беше реалист-практик.

Изработените планове от Сл. Мерджанов Соколов другарски ги поправяше, коригираше, тъй както сръчно ретушираше и своите изрисувани портрети или картини. Казах, че близостта в характерите, темпераментите ги бяха сближили дотолкова, че те и двамата бяха едно цяло. Онова, което липсваше на Сл. Мерджанов се допълваше от П. Соколов. През целия им революционен живот те бяха заедно и неразделими. И в най-решителния им и последен момент от живота пред смъртта те се намериха пак на едно място – сражението в околността на Одрин – където П. Соколов загина в бой с турската войска и жандармерия.

Привикнали навсякъде и винаги в живота да споделят радости и опасности, те и двамата почти едновременно се опростиха със земния живот.

П. Соколов както по разбирания, тъй и по привички малко се отличаваше от Мерджанов, когото братски обичаше и почиташе. Било като четник, било като агитатор и конспиратор, той винаги споделяше мислите и настроенията на Мерджанов. Едва завършил средното си образование, той се впусна в бурния революционен живот и в кратко време си извоюва и съответното място сред революционерите. Той бе от всички обичан и уважаван поради неговата прямота, искреност и смелост. Личният пример бе най-отличителната му черта в характера. Всякога и навсякъде пръв се хвърляше във всяко замислено начинание, съзаклятие и готов да извърши най-опасната част на всяка акция.

П. Соколов, роден в 1870 година в Кюстендил, син на бедни родители, в живота си не видя радост и задоволство. Той бе винаги в неволя и несгодности. Той само в смъртта има щастие – умря по начин, какъвто желаеше – в бой, ожесточен бой, който за него се равняваше на пиршество.

П. Соколов на смъртта гледаше като на най-обикновено приключение. Безстрашието пред смъртта го правеше смел и неустрашим борец, готов винаги и навсякъде да се самопожертвува за една възвишена национална кауза, за едно общо народно дело.

75. СЛ. МЕРДЖАНОВ – П. СОКОЛОВ

"Съдбата събра тия революционери в неразривни братски връзки, приобщи ги, живяха неразделно сред бури и несгоди, докато намериха своя жизнен край в разгара на стихийната си мощ пред жертвената клада на свободата и правдата, В своята революционна дейност те се допълняха и образуваха едно единно неделимо Мерджанов – Соколов. За да се говори за единия, без друго трябва да се говори и за другия.

Динамичният дух на Мерджанова намираше естествения си съюзник в кроткия, мълчалив и наблюдателен реалист Петър Соколов. В момент на възторг, когато Мерджанов се възпламеняваше и почваше да развива своите планове за големи терористически акции, погледът на Соколов го заставяше да се спре и обсъди и да прецени всяко свое действие. По такъв начин Петър Соколов се явяваше като регулатор на неспокойния дух на Сл. Мерджанов". [Ст. Аврамов]

76. С ТР. ХРИСТОВ И П. БОШНАКОВ

След няколко дни П. Манджуков замина за Пловдив, а аз останах да чакам. Какво? – и аз самият не знаех. В София аз нямах никакви близки. Обаче имаше много, с които се познавах от Македония и които бяха тоже емигранти. Но не с всички можех да се срещам, защото всеки беше започнал работа и почти всички бяха пръснати.

Един ден срещнах Трайче Христов от Велес, бивш мой съученик и бивш ръководител във Велес, от известно време нелегален агитатор в Малешевско, където няколко години беше участвувал. Той беше близък приятел на Гоце Делчев и всички по-видни македонски деятели и революционери. В един ресторант намерих Петър Бошнаков, мой познат и интимен приятел на Трайче Христов, в битността му ръководител на Велешкия околийски революционен комитет, а по това време чиновник при статистиката в София. Те и двамата добре ме познаваха, познавайки същевременно целия Скопски революционен окръг, та почти целия ден беседвахме.

На другия ден дойде Трайче Христов и ми каза, че ще ме заведе при негови познати, където аз трябва непременно да се явя. Тръгнахме по разни улици и стигнахме до последната спирка на трамвайната линия "Граф Игнатиев". Трайче Христов се спря, поразгледа по улицата и ме поведе в един двор, в дъното на който имаше една едноетажна къща с две стаи и един коридор. Влязохме в коридора. Вратата на едната стая беше полуотворена. Метнах поглед и забелязах, че в стаята имаше доста хора, всички с интелигентни физиономии, които шумно приказваха. Трайче Христов ме въведе в другата стая, а той отиде в стаята, в която имаше група хора. След малко Трайче Христов влезе с двама души при мене и ме запозна: Гоце Делчев и Яне Сандански. Ние седнахме около една елипсовидна маса, покрита с бяла мушама, по която имаше ликове на знаменити учени, пълководци и др., между които: Нютон, Наполеон, Вашингтон, Линей и др. Аз влязох в разговор с двама от великите хора на македонския народ.

Гоце Делчев и Яне Сандански, предизвестени от Трайче Христов, почнаха да ме разпитват за положението в Кратовско в организационно отношение. Аз каквото знаех, им казах. Съобщих им тоже, че на тръгване местният комитет ми даде писмо, което аз унищожих, опасявайки се, че ще бъда заловен при преминаване на границата. Делчев се позасмя и почна да разправя за свои приключения в Паланечко и на края с ирония каза: "Паланка комити не пази". Делчев с това искаше да каже, че от всички райони в Македония Паланечко в организационно отношение е най-зле, а същевременно взе да обяснява защо до тоя момент в Паланечко не е могло да се създаде по-силна революционна организация. Яне Сандански изпитателно само наблюдаваше, слушаше и през всичкото време каза няколко думи. Той ми направи впечатление със своята внушителност и сериозност, а Гоце със своята доброта, откровеност и скромност. След дълги разговори ние напуснахме къщата.

След това аз запитах Трайче Христов: "Защо се събират в тази къща?"

– Крият се. Парите по откупа за мис Стоун се взеха, полицията знае, а пък върховистите не спят и искат на всяка цена правителството да конфискува сумата, тя е много голяма – 14 000 турски лири – че да не се даде възможност на вътрешната организация да се засили и бъде по-самостоятелна, а да остане било без средства, било за оръжие винаги да бъде зависима от българското правителство. До това време София не беше виждала големи конспиратори и полицията не беше толкова бдителна. А обикновено едното е в зависимост от другото, и обратно. [4]

След това Яне Сандански замина пак за вътрешността на Македонии, а Гоце Делчев остана доста продължително време в България, открито се движеше из града и квартируваше в хотел "Батенберг".

Трайче Христов физически беше силен; той имаше борческа натура, благ характер, весел и винаги бодър. Излязъл от народа, той не беше го забравил и със своя здрав разсъдък, храброст и себеотрицание като народен учител беше обичан от всички граждани и селяни. Особено пред селяните. той се ползуваше с голям авторитет и си беше създал широки връзки. Най-отличителната му черта беше тази, че той беше отличен пропагандатор и организатор. Той познаваше добре Велешко и Малешевско и навсякъде беше създал революционни групи, селски и градски комитети. В това отношение в първо време след създаването на ВМРО той по своята интензивна дейност съперничеше с Гоце Делчев.

П. Бошнаков беше с разстроено здраве, тъй като в него се беше загнездил бацилът на туберкулозата. Той представляваше една интелектуална сила. Неговите заслуги към революционната организация във Велешко бяха големи. Човек с тих темперамент, проницателен и гъвкав ум, той достойно представляваше македонската интелигенция, предимно велешката. Една от големите заслуги на Бошнаков бе и тази, че той може би един от първите съзря голямата опасност от засилващия се върховизъм и в срещи и разговори остро осъждаше и порицаваше опитите на българското правителство и двореца да обсебят чрез свои агенти и емисари, предимно офицери и фелдфебели, ВМРО, чиито принципи той по един убедителен начин излагаше пред другари, приятели, познати и въобше пред целия македонски народ, откъдето минеше той. Още в началото на борбата между върховисти и централисти той в ред статии, публикувани във в. "Изгрев", редактиран от Ив. Кепов в Кюстендил, разви и защити принципите на Вътрешната революционна организация, чиито цели и методи като няколкогодишен ратник в Македония добре познаваше и преценяваше, защото по всички задкулисни игри, които се разиграваха в България и в една част от Македония, той предварително знаеше същинските цели и намерения на заинтересуваните.

П. Бошнаков ясно и категорично порицаваше върховистите, но едновременно с това критикуваше и тактиката на ръководните големи и малки лица в организацията и порицаваше някои от методите и средствата в борбата, с които си служеха както Гьорче Петров, Гоце Делчев, Димитър Стефанов и др., като дейци по това време в България, а също така и дейността на самия ЦК на ВМРО със седалище Солун. Поради това П. Бошнаков не заемаше никаква отговорна длъжност, беше обикновен чиновник и се държеше на известно разстояние от самите централисти. "Грехът" му беше тоя, че беше по-самостоятелен от една страна, а от друга – здравето му не позволяваше да замине като нелегален в Македония, а освен това той беше извънредно много скромен и без никакви претенции. Все пак около него бяха почти всички емигранти велишани и, ако Трайче Христов бе центърът, около който се групираха граждани, занаятчии, търговци и особено селяните, П. Бошнаков беше централната личност на велешката, а също тъй и на част от интелигенцията в Скопския революционен окръг.

Трайче Христов и П. Бошнаков бяха две допълнящи се натури, двама типични представители на народните революционни маси и интелигенцията в Скопско. Те са създателите на повечето знайни и незнайни борци революционери в гр. Велес и околията. Трайче Христов, П. Бошнаков и Милан Попйорданов са предвестниците на всички борци и революционери от първата революционна епоха, които Велес и околията са дали. В тях имаше революционни залежи, които щяха да се развият, ако епохата, в която живееха, беше по-друга и условията, при които те действуваха, позволяваха да се проявят техните безспорни способности – първият като организатор, вторият като интелект, а третият като конспиратор, но смъртта преждевременно ги откъсна от земния живот. [5]

77. ПОДГОТОВКАТА НА СОЛУНСКОТО СЪЗАКЛЯТИЕ

През април 1902 година Орце Попйорданов пристигна в София след като беше се срещнал в Женева с Борис Сарафов и беше уговорил, щото Б. Сарафов да закупи и препрати по съответния начин 1000 кг динамит, необходим за бъдещата ни акция в Солун и другаде, а същевременно бе взел от него и една сума от 10 000 зл. франка.

Орце Попйорданов се върна бодър още и поради това, че в срещите си с някои тогавашни руски революционери в Женева и Париж той имал случай да размени мисли и те го насърчили, като му казали, че освен общата революционна борба в Македония, необходимо е да се настъпят вложените в разни предприятия европейски капитали, за чиято сигурност западните капиталистически държави Англия, Франция, Италия и Австро-Унгария треперят и ако един ден в основа на съществуващите международни договори се решат въпреки техните взаимни съперничества да се намесят във вътрешните работи на Турция, това ще направят може би по повод размирното положение в Македония като най-слаб пункт в Отоманската империя, предимно да зашитят своите интереси, своите капитали и да поделят богатата обща плячка, каквато е Отоманската империя със своите богати и неексплоатирани провинции: Сирия Мала, Азия, Месопотамия, Триполи, Палестина и др.

78. РЕВОЛЮЦИОННИ ЧЕТИВА

Орце Попйорданов донесе със себе си много френски и руски брошури със социалистическо и анархистическо съдържание. За П. Манджуков и за мене имаше вече "духовна" храна. Ние имахме вече възможност да четем книги като: "Умиращото общество и анархията" от Ж. Грав, "Един ден след революцията" от Бакунин, "Подземна Русия" от Кравчински (Степняк), "Попрището на нихилиста" от същия и още някои против милитаризма и империализма на Германия, Италия, Англия, Русия и пр. Ние с Манджуков, след като се нагълтахме с революционна литература, литература от революционната епоха на България с изключение съчиненията на Хр. Ботйов ни се виждаше незадоволителна, бледа.

Орце беше прочел съвсем малко и ни учудваше със своето равнодушие към този род литература. Орце Попйорданов не беше много начетен. По всички въпроси и проблеми, за които често аз и П. Манджуков приказвахме пред него, той не искаше даже да слуша и често пъти ни прекъсваше с думите:

- Стига сте бъбрили като някои папагали.

Орце беше винаги сериозен, суров и даже груб, но беше голям реалист. Ние го упреквахме в невежество по много политически и социални въпроси, а той често пъти с ирония, а по някой път сърдито ни казваше:

 – Социализмът и анархизмът са учения, които не е важно само да се изучат, а трябва да се разберат, да се асимилират. Вие това не сте способни да направите, пък даже и да имате време в разстояние на няколко години ние няма да бъдем живи. Ето защо ученията за социализъм и анархизъм ние ще трябва да ги приложим на македонска почва.

Аз и П. Манджуков се съпротивлявахме категорически, отхвърляхме казаното от него, обаче той посрещаше хладнокръвно, даже и с присмех всички наши възражения и оставаше със своите схващания.

79. ПЛАН И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА РАБОТАТА

С пристигането на Орце Попйорданов излишно беше да разискваме занапред какво да правим, къде ще работим и пр. Орце беше всичко предначертал и нам не ни оставаше даже да направим каквито и да било корекции. След претърпения крах, след общия ни неуспех, след смъртта на Слави Мерджанов и П. Соколов, ако имаше някоя разлика в нашето становище, беше тая, че докато още в самото начало методите за борба вземахме само като идея, сега след горчивите опити искахме да минем вече като опитни в тоя род борба в македонското революционно движение без да отречем или оспорваме и масовата борба или както тогава тя се изразяваше и се наричаше – борба за общо въоръжено въстание. Все пак преди да се спрем конкретно кой къде ще остане, на първо време с какво ще се натовари – ние направихме обстойна преценка както по общото положение в Турция, тъй и по борбите между върховисти и централисти, които борби взеха по-голям размер както в България, тъй и вътре в Македония.

Установихме се, че както в миналото, тъй и занапред ние нямаме и не можем да имаме нищо общо с върховистите, които в борбата им за освобождението на Македония се инспирират от българското правителство, които пък от своя страна преследват свои цели и не изпускат всички случаи да използуват за държавни или партийни цели всяко революционно движение в Македония, но същевременно не можем да вървим паралелно и с централистите, тъй като те макар и да са прави в своите цели и методи на действие, все пак има работи, които ние, освен че не одобряваме, а сме даже против, тъй като при тези порядки във Вътрешната македонска революционна организация както Централният комитет, тъй и повечето окръжни и околийски комитети се ръководят от лица, които по техните схващания и убеждения, даже и по цел и методи на борба малко се различаваха от върховистите, но все пак са нещо различно, отделно от последните. Дали различията им се дължат на убежденията, дали са на лична почва или пък са резултат на местните условия или общи и частни интереси, нас това няма защо да ни интересува, тъй като в методите и борбата ние почти не се срещахме.

Ние щяхме да работим и действуваме само в два-три по-големи градове, сами всичко ще си подготовляваме, сами ще се хвърлим в тоя нов род борба, в която ние по никой начин не желаем да се ангажират народните маси, отделни лица или малки кръжоци.

Нека те превъзпитат народа, да го подготвят, въоръжат и вдигнат на въстание и нека те да разчитат и преценят евентуалнкте успехи или поражения, а ние ще се дезинтересираме. Ако те успеят да подготвят, организират и въоръжат по-големи народни маси, толкоз по-добре за Македония; ако пък по ред обективни причини и обстоятелства не успеят, а се предизвика някое частично или по-общо въстание, за каквото те настойчиво говорят, агитират и работят върховистите, нека и едните и другите носят тази отговорност.

П. Манджуков изведнъж почна да се поднасмива на Орце, да го иронизира, мислейки, че му е хванал някоя слаба точка в казаното и заключи:

– Виновност, отговорност и върховистите, и централистите ще поемат, ще изпитат толкова, колкото българските управляващи политически партии – поемат и отговарят за всички грешки и грабежи, които правят в името на "майка България", в името на милия народ и "милото отечество".
– Аз не говоря за отговорност пред законите и коиституцията, а за виновност и отговорност пред историята, която на никого не прощава и на всекиму дава заслуженото – отговори Орце.

От всички науки след математиката Орце Попйорданов обичаше историята и винаги с респект се отнасяше към нея. П. Манджуков не се остави и тук.

Манджуков продължи:

– Туй, което се нарича история, е една върволица от събития, които също тъй в течение на времето се изопачават, че губят даже и своя смисъл. Тъй е било през времето на Възраждането, тъй е било и с ред факти и личности през време на революционната епоха, тъй е и сега. Ако Хр. Ботйов, Г. Бенковски, Васил Левски и др, бяха живи и видят какво се прави сега в името на "милия" народ и "милото" отечество, щяха да се отвратят от срам и доброволно пак щяха да си легнат на спокойствие в своите гробове.

– Да, да, ти така мислиш Петре! Стига с твоите обобщения, аз не съм Слави Мерджанов. Аз диспут не желая и от твоите приказки акт не взимам. Аз искам работа, дела! Всичко останало е само приказки.

Орце не желаеше никога и никъде да теоретизира, а още повече да обобщава. Той беше практик, реалист. Аз и П. Манджуков останахме в положението едва ли не на малолетни, които трябва само да слушат. Това ни амбицира още повече и ние влязохме в открит диспут с Орце Попйорданов. Ние повдигнахме въпроса за печатната пропаганда, която ни се налагаше да отпочнем за да обособим нашата борба и предварително да спечелим поне част от общественото мнение или най-малко чрез пропаганда да увеличим числото на онези, които биха желали да се ангажират в тоя род терористическа борба изключително в ущърб на вложените европейски капитали в разни обществени и кредиани учреждения в Македония и Одринско. П. Манджуков се опита на всяка цена да убеди твърдия и упорит Орце да се съгласи щото да напишем и издадем поне две-три брошури, в които да обясним и обособим нашата тактика на борба. Орце вместо да се убеди – сякаш стана по-твърд и упорит.

В подкрепа на П. Манджуков аз предложих поне да преведем и отпечатаме една глава от книгата "Умиращото общество и анархията" от Ж. Грав, озаглавена "Защо сме революционери". Орце още повече се ядоса, разгневи и подигравателно ни каза:

– Като че ли ние доказахме, че сме или можем да бъдем революционери, а сега пък ще убеждаваме други! Пък каква полза от това? Ако е въпрос да спечелим хора, да увеличим нашия кръжок, ние имаме достатъчно, защото работата ни не е взела по-голям размер, а пък за тази работа, която ще предприемем, ние имаме достатъчно лица, изпитани от години другари, които са във Велес, Солун, Пловдив, Перник и само чакат да ги повикаме. Тъй че излишно е, няма смисъл – завърши Орце.
– Как тъй няма смисъл – възрази П. Манджуков.
– Няма.
– Ами ти нали поддържаш, че всичко ще прецени историята. Е, добре, историята се пише от хора и затова поне една малка част от обществото ще трябва да се осветли, иначе ние рискуваме да бъдем изоставени от всички, пренебрегнати или най-малко неразбрани – каза Манджуков.

Орце пак настояваше на своето, като всичко това таксуваше като излишно, безцелно. Най-сетне казахме, че след като се преведе гореказаната глава, поне да се литографира, за да могат поне нашите другари, които не могат да се ползуват от руски и френски, да я прочетат. Орце и на това не се съгласи.

– Ние ще действуваме и ще се мъчим да реализираме замисленото и от резултата на нашата акция ще зависи всичко. Ако останалите след нас македонци видят, че акцията е добра, сиреч има успех, даде резултат, те по своя инициатива ще последват и ще отпочнат други подобни акции. Ако ли пък намерят, че нашата работа е вредна и никой не ще ни последва, нека бъдещият безпристрастен историк с черни букви отбележи нашите имена или нашата акция... Тези, които сега минават за комитаджии и патриоти нека им пишат имената със златни букви, а нашите – с въглен... Делата са по-красиви и по-убедителни от думите – завърши Орце Попйорданов.

Това беше най-голямата концесия, която Орце можа да направи, за да убеди П. Манджукова. Последният, полузадоволен. най-сетне успя да намери да се хване за един чисто анархистически принцип – "la propagande par le fait" – и с това се тури точка на нашия дълъг спор.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Между тях и членовете на Централния комитет. По професия тия 40 души се разпределят така: 8 свещеници, 5 учители, 2 ученици, 1 училищен инспектор, 1 книжар, 2 лекаря, 12 търговци и земеделци.

2. Вж. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония С., 1943, с. 112–114.

3. Те и двамата, бащата по-напред, а Нанчо след него починаха в затвора в Синоп.

4. През лятото на 1901 година Сандански намисля да задигне протестантския мисионер д-р Хаус, като нагласи с помощта на местни протестанти от с. Банско неговото извикване от Солун. От разговора с протестантите той узнава, че току-що е пристигнала в Разложко мис Стоун. Зарязва плана за Хаус и се спира на готовата примамлива плячка: жена, при това поданица на страната на доларите. Чернопеев, комуто Сандански открива плана, си дава съгласието си и на 21 август привечер една специално за тая акция стъкмена чета, облечена в аскерски и други турски дрехи, залавя по пътя между Банско и Горна Джумая при Подпряната скала три жени: мис Стоун, нейната другарка Цилка, българска протестантка, и една бабичка. Един турчин се задава при пленяването, стреля с револвер в четата, но бива убит. Четата освобождава бабичката, припаднала от страх и повежда двете жени към планината.

Главните дейци при това пленяване са: Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. В четата влизат Юруков от Карлово и Антон Кьосето (войводи), Алексо Илиев, Кара Васил, Стефан Мандалов, Дърводелски от Враца и др. В разни моменти съставът й се попълва от други четници и местни отбрани работници. От легалните най-голяма заслуга има Сава Михайлов, тогава учител в с. Лешко (после войвода и член на околийския комитет в Банско).

Четниците искат да минат за обикновени разбойници от ... не им се удава, а от друга жените мислели, че са наистина попаднали в ръцете на разбойници турци, плачат неутешимо в продължение на 5–6 дена. Най-после Сандански им разкрива истината и те се поуспокояват.

Вестта за пленяването бързо се разпространи по двете страни на океана и няколко месеци наред печатът от целия свят се занимаваше със сензационното събитие. Около разбойниците и живота на двете пленени дами из планините се създадоха легенди. Интересното положение на госпожа Цилка и очакваното нейно освобождаване от бременност при една крайно оригинална комитаджийска обстановка, обноските на разбойниците към двете жертви на анархията в Турция; енергичната намеса на американското правителство и преговорите за откуп – всичко това правеше от пленничеството на мисионерката една история колкото романтична, толкова и актуално политическа.

В действителност двете пленници се радваха на максимални удобства, каквито в селските къщи из Разложко, Джумайско и Малешевско можеха да им дадат, и бяха предмет на най-голямо внимание и грижи от страна на четата и местните комитети. Взеха се и мерки за да бъде приготвено най-необходимото за очакваното отроче: дрешки, пелени и др. Двете дами шиеха и плетяха. Госпожа Цилка малко вярваше – след толкова вълнения и физически мъчения – в щастливия изход на събитието, и очаквайки най-лошото, направи устно своето завещание пред мис Стоун. При все това на 21 декември през нощта в една винарска изба край с. Сърбиново госпожа Цилка, подпомогната от две жени, които войводата повика от селото, се освободи щастливо от бременност и доби отроче от женски пол – "здраво, пълно", както уверява Сандански.

"Взехме детето – продължава Сандански – другарите й честитиха и почерпих другарите. На третия ден ще пътуваме пак. Цилка не може да язди, а трябваше да вървим, понеже беше дошъл аскер в селото. В един дълъг сандък спружена, тя си лежеше, натоварихме го на коня, а от другата страна денкм и така с подпиране от страни изминахме 6–7 часа път и стигнахме в с. Влахи, където се установихме в една къща. Детето по пътя го носехме на ръце – то си плачеше, а мис Стоун яздеше на друг кон."
 

Преговорите за откуп се водиха в Цариград и София. Ролята на посредници играха руският дипломатически агент в София Бахметиев и неговата съпруга, която познаваше лично мис Стоун. Бахметиеви поставиха във връзка пратеника на американската легация в Цариград Дикинсон с пратениците на четата Кр. Асенов и Хр. Чернопеев. Преки преговори по откупа и по предаването на жените завърза вътре и сам Сандански с д-р Хаус, същия, когото по-напред бе намислил да задигне. Искаше една сума от 25 000 лири. Но акцията бе съпроводена с неимоверни трудности и рискове, а се проточи тъй много. Турците гонеха четата, като измъчваха по обичая си местното население. (В свръзка с аферата мис Стоун бидоха арестувани 43 българи от разни села в Разложко и Неврокопско. Двадесетина души от тях бяха подложени и на изтезания.) Диреха я органите на българската власт край границата, преследваха я и четите на върховистите, борбата с които бе по това време в разгара си.

Преди Цилка да роди, четата бе нападната в село Тросково от върховисткия войвода Дончо със 78 души. Престрелката трая цели 10 часа и се свърши с оттеглянето на четата заедно с жените към с. Лешко. Всичко това застави пленителите да намалят откупа на 14 000 лири. Уговорено бе предаването на сумата да стане вътре.

Парите, златни лири в сандъчета, бяха отнесени в Банско от д-р Хаус, ескортиран от 250 души аскер. Трябваше да се предупреди и подгонването на четата с парите, след като се освободят жените.

Д-р Хаус, който не се доверяваше и на войниците и пазеше сандъчетата в стаята си, се съгласи с искането на четата – да изнесе тайно в джобовете си златото в една доверена протестантска къща в Банско и на мястото му да постави олово. Свърши се всичко: сумата се взе и се изнесе от Банско, двете жени бидоха пуснати на свобода от Чернопеев в Струмишко, а войската заедно с д-р Хаус продължи ескортирането на сандъчетата с оловото... чак до Сер. Там вече американецът разкри всичко на турците.

Продължителността на пленничеството и бляскавият му финал се дължат колкото на ловкостта и упорството на пленителите, толкова в на съвършенството на местната организационна мрежа.

Част от сумата бе разпределена между окръзите във вътрешността, но по-голямата част от мис-стоунките бе изразходвана, както и Гьорче Петров признава – за борба против върховистите. Пленничеството на мис Стоун има' и добри, и лоши резултати. Към добрите трябва да отнесем и това, че американската мисионерка се привърза къи идеалите, на които служеха нейните заробители и след освобождението си държеше в Америка конферанси в полза на македонското освободително движение. [Силянов Хр., Освободителни борби на Македония, С., 1943, с. 87–89]

5. Трайче Христов биде инцидентно убит в Своге (1902 г.). Милан Попйорданов падна убит като конспиратор във Велес само за да не се предаде жив в ръцете на един нощен патрул, който се бе натъкнал на него, а П. Бошнаков, в разстояние на няколко године боледуващ, почина от своя смърт в Скопие (1908 г).