25. ПАРАЛЕЛНА АКЦИЯ И В СОЛУН ПАК СРЕЩУ БАНК ОТОМАН

Оше със започването на самия канал те са смятали, че успехът на акцията е вече напълно гарантиран. Слави Мерджанов влиза във връзка с арменския комитет и с ЦК на ВМРО в Солун, а, разбира се, и в пряка връзка с Борис Сарафов, без на никого да съобщават като какво именно крои и предприема на дело.

При това положение те почнали да размишляват за последствията или по-скоро за ефекта на акцията, когато тя ще се навърши. Убеждават се, че от обстоятелството какво взривът ще стане в Цариград – столицата на Турция – всички, особено общественото мнение в Западна Европа, ще сметнат акцията като чисто анархистическа. Поради това именно решават също такива акции, макар и в по-малък размер, да се предприемат и в останалите по-големи градове в Европейска Турция – Македония, Одринско. На първо време се спират върху Солун и Одрин.

Слави Мерджанов повиква в Царидрад Йордан Попйорданов (Орцето) и уговарят щото последният със своя кръжок, известен под името "гемиджиите" да започне подобна акция в Солун и то пак с подземен канал, през който канал да може да се постави известно количество динамит под самите основи на зданието, в което се помещава клонът на Банк отоман.

Йордан Попйорданов (Орцето) се завръща в Солун и извиква от Велес своите другари Константин Кирков, Илия Тръчков, Вл. Пингов и Тодор Органджиев. В Солун окончателно се оформява кръжокът на "гемиджиите", които привличат и Димитър Кощанов от Горна Джумая. Дотогава на разположение на ЦК на ВМРО в Солун като терорист Димитър Кощанов напуска своите водители като разочарован от тяхната революционна дейност в Солун и бе един от първите лица в кръжока.

Названието, прозвището "гемиджии" (сиреч лодкари) си дадоха самите атентатори. Под това име обикновено в разговори са именували онези, които са се простили с живота, от който нищо добро не очакват и пуснати в житейското море с цел или да сполучат или в края на краищата да извадят гемията, кораба си – на сухо, на пясъка, сиреч в нищо да не успеят.

През март 1900 година Йордан Попйорданов (Орцето) и Димитър Кощанов в подробности ми съобщиха всичко, което възнамеряваха и ме посъветваха веднага да не напускам гимназията, а да чакам до края на годината, че тогава веднага с привършването да се причисля към кръжока и да започнем работата в духа на всичко онова, което бяхме приказвали по тактиката на революционното движение в Македония. През това време чрез мене се получаваше кореспонденцията от София, Цариград, Велес, Перник. Един-два пъти от Цариград се получиха по двайсет наполеона, които предадох на другарите си. Тези пари бяха необходими за започване на работата.

С тази сума гемиджиите започнаха работата. За личната издръжка нямаше още нужда от пари. За всеки се харчеше по един лев (един черек) на ден.

С тези пари се нае един сравнително малък магазин на улицата, тъкмо срещу входната врата на хотел Коломбо, до който непосредствено бе зданието, в което се помещаваше клонът от Банк отоман, но тъй като магазинът бе на една от първите улици на Солун, трябваше да се мебелира по съответния начин, за което бе необходима и друга сума. С 10–12 наполеона можаха да се купят огдедала, столове и др. принадлежности, необходими за една бръснарница.

За стопанин на бръснарницата се определи Вл. Пингов, тъй като той още като ученик знаеше да бръсне, макар по чисто чирашки начин. За една седмица всичко бе наредено и Вл. Пингов стана бръснар. Първите дни клиентелата бе само от гемиджиите, но постепенно чужди, приходящи лица наминаваха за бръснене и Вл. Пингов с една рядка ловкост и старание упражняваше вече своята "професия". Доволството на всички ни бе голямо. Готова бръснарница, прилично наредена, преградена с плат, в един от ъглите имаше малка стълба с дъсчен капак, откъдето се слизаше в самата изба, която бе 1,50 м по-ниска от равнището на улицата.

Орце Попйорданов, Д. Кащанов и аз се занимавахме изключително с избата, а Вл. Пингов и неговият помощник Илия Тръчков бяха бръснари – майстор и чирак.

Един ден един чужденец (белгиец или германец, не можахме да узнаем) с малка брада с добре вчесани косми дойде в бръснарницата и пожела набързо да бъде обръснат Вл. Пингов си предлага услугите, препасва бялата риза, обръсва го криво-ляво. Обаче чужденецът иска освен космите да му се поправи малко и брадата. Вл. Пингов се мъчи да го убеди, че брадата му е много хубава, че му подхожда добре и че няма за какво да се поправя (защото Пингов не можеше да направи това подстригване на брадата), обаче чужденецът настоява и Вл. Пингов бива принуден най-старателно, почти влакно по влакно да поправи брадата на нежелания клиент, за да не би да го обезобрази.

Клненгът си обяснил, че понеже бръснарят не знаел никакъв чужд език, не можал да го разбере, и затова не го подстригал, както той иска. Този случаен клиент чужденец дава повод да се обърне по-сериозно внимание на външната страна на бръснарницата и нейния персонал, защото подобни случаи бяха твърде чести, особено поради обстоятелетвото, че бръснарницага бе във французката махала на града.

Освен това често по три-четири пъти на ден по един-двамина от гемиджиите бяха постоянно в бръснарницата ей тъй, на "разговор" при Владо. Това можеше да обърне внимание и на полицията, тъй като освен тях някои познати велешани, охридчани и др. сегиз-тогиз посещаваха бръснарницата без разбира се да подозират какво бе нейното същинско предназначение. И в тоя случай Орце изпъкна като крайно съобразителен и практичен конспиратор. Той намери за необходимо в бръснарницата да се постави лице не само да не бъде подозряно от полицията, но най-важното да не го познават нашите българи. За целта Орцето влезе в кореспонденция със Сл. Мерджанов и поиска да му се изпратен подходящ младеж, който без да знае български, да знае добре турски или гръцки.

Слави Мерджанов – чрез арменския комитет в Цариград – препрати младежа Кристи, арменче, 20–22 годишен млад и красив момък, отлично владеещ турски и гръцки език. Той дойде в Солун като грък под името К. Аристиди, като съдружник на Вл. Пингов.

26. 3АПОЧВАНЕ ПРОКОПАВАННТО НА КАНАЛА ПОД ЗЕМЯТА

В един от ъглите на избата, до самата стена откъм улицата, под самия малък десен прозорец на избата започнахме да копаем един трап. Най-напред копаенето започнахме аз и Д. Кощанов (юли 1900 г).

След изкопаването на трапа с дълбочина 3–4 метра почна да се копае и самият канал – хоризонтално.

Първите дни копаенето вървеше много леко, защото почвата беше рохка и на ден копаехме почти половин метър. За да не се смъкне пръстта, трапът се обкова с подходящи дъски, главно за да не пада изкопаната пръст в канала. Продължихме копаенето на канала и бяхме вече под съответния тротоар на улицата.

Първата мъчнотия беше в това, че мъчно се работеше без свещ. Опитахме се да намерим няколко електрически батерийки, за да можем по-лесно да си обслужваме с електрически лампи, обаче по това време абсолютно се забраняваше употребяването на електрически инсталации освен за електрически звънци. Купихме няколко батерии с две-три лампички, обаче те не осветяваха добре канала. Още първите три-четири дни се убедихме, че не ще можем да си обслужваме с електрическите лампички и се спряхме на спермацетовите свещи. С тях продължихме канала.

Бяхме изкопали вече един-два метра. Орце Попйорданов дойде и той да продължи работата, тъй като имаше опасност да се срути каналът поради това, че бяхме доста дълбоко под земята, а пръстта ставаше все по-мека и по-мека. За щастие поне вода не излезе. Орцето още при първия момент забеляза. че сме изгубили направлението и сме отишли много наляво и ако тъй продължавахме, щели сме да стигнем не под стените на Банк отоман, а много далеч и настрана от тях. Орцето при това беше и силен математик. Той не можа да изучи висша математика, обаче със своите познания по математика той винаги можеше да си послужи и я приложи на практика в живота: както в магазина на баща си, така и тук в подземието. Още в самото начало, преди още да извадим първата пръст от повърхността на избата, Орцето със своя практически ум можа да си послужи с геометрията.

Знаехме разстоянието от ъгъла на избата до отсрещната страна (широчината на улицата) до вратата на хотел "Коломбо"; знаехме точно разстоянието от вратата на "Коломбо" до самия ъгъл на банковото здание. И тъй на една триъгълник като се знаеха двете страни и правият ъгъл, лесно вече може да се намери колко градуса ще бъде единият от останалите два ъгъла. Това ни беше посоката на канала и предварително точно знаехме колко ще бъде дълга хипотенузата, сиреч дължината на самия канал до самия ъгъл на банковото здание. Така че в канала още и самото начало се наложи една корекция: вместо наляво, трябваше да се отклони малко по-вдясно. Обаче това накривяване поразшири канала и стана вече опасно да се копае по-нататак, защото всеки момент част от пръстта можеше да се смъкне и да затрупа оня, който копаеше с длетото и лопатката. За предотвратяването на тази опасност се заеха Орце Попйорданов и Димитър Кощанов.
 
Купихме няколко торби цимент и внимателно внесохме малко повече вода и полека-лека можа да се циментира една част от канала и по тоя начин да се избегне донякъде опасността от срутване, а главно да се измени направлението на канала, като с един малък джебен компас се внимаваше да се върви точно под определения ъгъл. Под земята, макар постоянно осветлявано със свещи или електрически лампи, човек се губи, тъй както скитникът губи пътя си, когато върви в гъста мъгла или снежни виелици, тъй като във време на мъгла всеки кораб лесно губи своето направление.
 
Тъкмо по това време другарите от Цариград съобщаваха, че работата в цариградския канал върви много бавно поради това, че още в самато начало в канала се появила една твърда скала и че копаенето щяло да продължи с месеци, тъй като едва 12 – 15 см на ден могло да се дълбае. Препоръчаха ни да не бързаме много, а същевременио искаха един от солунския кръжок да замине при тях, за да могат на смени по двама да копаят. Аз бях определен да замина за Цариград и да се причисля към цариградския кръжок, като се явя в помощ на тримата там, а едновременно с това да поддържам по-редовна кореспонденция със Солун по ред въпроси, а най-главно по-редовно да препращам сумите, които се вземаха периодически от Сл. Мерджанов за нуждите на солунския кръжок - гемиджиите. Кристи оставаше в Солун, а аз трябваше немедлено да замина за Цариград.

След като Орцето ме упъти подробно къде и как ще намеря Слави Мерджанов и другарите му, аз в края на месец юли заминах за Цариград. Багажът ми, който имах като ученик пансионер, оставих на разположението на другарите си в Солун и с един малък пакет и само с една бяла меджидия (около 5 лв. златни) в джоба тръгнах за Цариград, като предварително си извадих пътен билет по трена от Солун за Цариград.

27. НА ПЪТ ЗА ЦАРИГРАД

Една сутрин отидох на гарата, влязох в едно третокласно купе на един от вагоните, който направо отиваше за Цариград без да има нужда да сменявам трена в Дедеагач. Аз за пръв път пътувах по железопътната линия Солун – Дедеагач – Цариград. След като влязох в купето, почнаха да идват пътници и един по един да ангажират места във вагона и нашето купе се вече изпълни, В един момент непознат господин грък ме запита къде отивам, Искаше да научи дали ще ходя направо в Цариград или пък до някоя по-близка гара и е оглед на това да настани в купето едно семейство.

Въпросът на гърка ме озлоби задето той има кураж да ме пита къде отивам, от една страна, и от друга – задето беше грък, синоним на предател и шпионин (според тогавашните ми схващания и националистическо настроение). Аз едва ли не заканително и със сърдит тон му казах: "Това не е ваша работа да се интересувате хората за къде пътуват." Той, малко смутен, замълча. В това време дойде друг човек, някакъв негов роднина или приятел и го запита:

– И тоя младеж ли отива направо за Цариград, или не?

Гъркът полуядовито, полуиронично му каза:

– Остави го, той гони голяма политика и просто не желае да го запитват.

Това бе достатъчно за мене, нов конспиратор без всякаква практическа подготовка в живота, още в първия момент, с първия чужд човек от прекалена предпазливост, за да не кажа и от краен националистически антагонизъм, дадох повод на тоя грък да ме подиграе, а освен това допринесох, щото той да се усъмни в мене.

Тренът потегли, излизайки постепенно от града и навлизайки в Солунското поле, той засили своя ход. Минахме Кукуш, наближихме до Дойран и тренът пак със същата бързина вървеше вече покрай бистрото и лазурно Дойранско езеро – по форма кръгло като окръжност. Периферията на езерото бе залесена от малки храсталаци, тръстика, трева или дървета, които му придаваха чуден вид, а малките рибарски лодки, пръснати по всичкита му краища, изглеждаха като същински птици, кацнали по повърхността на водата. След малко минахме гарата Порой, река Струма, Демир Хисар, Серес, Драма.

По гарите и бюфетите постепенно българският говор се губеше. Чуваше се само турски и гръцки, а след като минахме Ксанти и Гюмюрджина българска реч вече не се слушаше. От Дедеагач късно вечерта тръгнахме за Цариград. Пътувахме цялата нощ и на другия ден призори стигнахме на Сиркеджи в Цариград.

Заедно с всичките пътници и аз с малкия пакет се упътих към изхода на гарата. Излязох на една многолюдна улица като си дадох вид на голям конспиратор и не се решавах даже да запитам някого от минаващите граждани накъде ще трябва да тръгна, за да отида в Пера. Орцето ми бе казал като изляза от самата сграда на гарата, да взема трамвайната линия и да вървя по нея, докато стигна до един мост на морето (Златния рог). Така и вървях.

По трамвайната линия стигнах моста, платих таксата от един металик и минах на отсрещния край на моста, където също тъй имаше трамвайна линия, обаче при един малък площад при моста трамвайната линия се разклоняваше. Единият клон отиваше в източно направление, а другият тъкмо в противоположната страна. В Солун ми бе казано като стигна до тоя пункт да взема по-широката трамвайна линия и по нея да вървя един-два километра и отдясно на линията да гледам къде има надпис хотел "Македония" на френски език. Аз точно и тъй постъпих. От сутринта до 2 – 3 часа след обед ходих бавно пеша по линията и старателно гледах къде има надпис хотел "Македония".

Най-сетне намерих това, що търсех. Той бе близо до Галата сарай. Най-долният етаж бе млекарница. Влязох в нея, потърсих йогурт и чух, че се приказва на български. Успокоих се. След малко запитах надзирателя Георги (родом от Костурско):

– Дохожда ли тук г. Васил Стоянов.

Съдържателят Георги любезно ми отговори:

– Той редовно не дохожда, обаче неговият приятел идва всяка вечер, тъй като и тук в хотела живее.

След няколко часа аз можах да се срещна с Петър Манджуков и той ме настани в една от стаите на хотела. До късно през нощта с П. Манджуков, с когото за пръв път се виждахме, се разправяхме в дълги приказки.

28. ИЗПОВЕД НА ДВАМА ДРУГАРИ

В стаята сами ние можахме тихо, но свободно да си приказваме. Първата тема на разговора ни беше как по-съдържателно и с по-голямо красноречие да порицаем монархизма, абсолютизма и тиранията на много омразния нам султан Хамид.

След това започнахме да говорим за борбата по възраждането и революционното минало на България. Хр. Ботйов, В. Левски, Бенковски, Раковски бяха нашите идоли за подражание. Сравнявахме грубата действителност, когато те са работили със сегашната, спирайки се, по-надълго на обстановката, при която те са работили тогава – преди 30–35 години – и сегашната, нашата. По-сетне почнахме "по-дълбока политика" за грубите интереси на великите капиталистически сили: за Англия, Русия, Германия, Италия, и пр. Швейцария тогава за нас беше страна на "истинска демокрация".

П. Манджуков беше ходил в Швейцария и в подробности описваше политическия, социален и битов живот на тихите демократични швейцарци и швейцарки. Като приказвахме за Швейцария не отминахме и руските емигранти социалисти, социал-революционери, анархисти, народоволци, чието главно прибежище по това време беше Швейцария. Разговорът ни от отделни лица, представители и изразители на горепоменатите идейни течения, мина към самите учения. Главно за социализма и анархизма.

П. Манджуков и останалите му двама другари бяха с анархистични убеждения. Те познаваха по-добре анархизма, тъй като известно време бяха престояли в Заиадна Европа и в Женева, имали случай да се срещнат с някои руски революционери, които познаваха лично.

Аз, още гимназист, току-що привършил гимназията за социализма, знаех съвсем малко. В гимназията ми се удаде случай под ръководстното на моя съученик Йосиф Фенкийови, по народност унгарец, да прочета някои книги по социализма: "Жената и социализмът" от Август Бебел, "Бог и науката" от Л. Бюхнер, "Що е детерминизъм" от Ал. Херцен, "Исторически учения на К. Маркса" от Г. Плеханов и още няколко книги по рационализма. Това бе всичкото. Макар с много слаби познания от Йос. Фенкийови, аз можах по-подробно да чуя нещо повече по социализма изобщо. Аз исках да мина даже за социалист. В разговора ни с П. Манджуков последният можа да види всичките ми познания по политическите, обществени и социални въпроси. Той говори, аз говоря, той твърди, аз отричам и т.н.

Късно след полунощ трябваше да се разделим за спане. П. Манджуков ми забеляза, че съм бил прост и че не съм разбирал нито от анархизма, нито от социализма. Той още добави, че по много въпроси сме се различавали и че той смятал за другарски дълг да ме запита по много въпроси, за да си направи своите заключения – дали изобщо в бъдеще бихме могли да другаруваме, да се разбираме или не. Аз от своя страна, уморен от дългия път и разговора-изпит, доста сконфузен, с тъга си легнах.

Рано сутринта П Манджуков пак дойде в стаята ми. След малко излязохме заедно, за да се разходим и да отидем при Сл. Мерджанов и П. Соколов, които искали да ме видят. Срещнахме се в квартирата на П. Соколов. Приказвахме доста, като ме запитваха за Солун и работата там, а след това почнаха да ми дават наставления какво да кажа, в случай че ме запитат за какво съм дошъл в Цариград, къде живея и пр. и пр. Определихме и места, където да се срещаме. Предупредиха ме да се пазя и отбягвам наши лица, които знаеха за подозрителни, шпиони или близки до тях, както и за известни места, където имаше повече и по-опасни детективи. Препоръчаха ми да хвърля феса и да поставя шапка като тях, тъй като така било по-неподозрително и особено в тази част на града – Пера, – където повечето от жителите носят шапки, а не фесове. Още същия ден купихме една сламена шапка и хвърлих феса .

С шапка, връзка, бастун бях вече млад дегизиран комита. Няколко дни поред постоянно с П. Манджуков се разхождахме заедно и той ме запознаваше със забележителностите в града и околностите. Посетихме музеите, Златния рог, джамията, "Св.София", Скутари, Терапия, Буюкдере Ортакьой, където бе Екзархията, Шишли и др. и само като от огън се страхувахме да минем покрай Илдъза, за да не би да ни проследи някое "кандило" (така условно наричахме детективите), които, както споменах, по това време бяха в изобилие, особено в европейската част на града – Пера и Галата. Няколко пъти минахме и покрай зданието, в което се помещаваше Банк отоман, като предварително определяхме как, с какъв знак при сваляне на шапката и с кои думи щеше да ми посочи зданието, откъдето се копаеше каналът.

Аз, макар "свободомислещ", почти безбожник, все пак копнеех да видя черквата "Св. Стефан" във Фенер, местата, където в миналото са работили и страдали по-първите дейци от епохата на Възраждането. Всеки път, когато молех П. Манджуков да ме заведе до Фенер, той иронически ми отговаряше: "Навярно искаш да видиш "чудото", желязната черква "Св. Стефан", за чиято постройка и монтаж при самия бряг на морето до стария метох във Фенер българското правителство изхарчило много "грешни" левове."

След дълго отлагане от днес за утре най-после отидохме до Фенер и аз видях черквата-светиня. Тя със своята постройка и хубост не ми направи впечатление, колкото самият стар метох с неговите почти тъмни коридорчета и стаи. За миг пред моето въображение възкръснаха величествените силуети на нашите предци, които в тоя метох са водили величава борба с гръцката патриаршия по възраждането на българския народ.

29. НА РАБОТА В КАНАЛА

Захласнат от теоретическите приказки и шеги на П. Манджукова забравих да се обадя навреме на другарите си в Солун. След няколко дни се получи едно писмо от Орце, с което той ни ругаеше всички, задето не сме му обадили, че съм пристигнал в Цариград и че съм в контакт с тях. Същия ден и Сл. Мерджанов и П. Соколов излязоха от склада за хартия и мастило на печатннцата, сиреч от канала. Аз и П. Манджуков по смяна трябваше да ги заместим.

На определения час заедно с Нанчо К. Калчев с по един-два пакета, съдържащи хляб, грозде, сирене и др., тръгнахме за към склада и като стигнахме при вратата, влязохме и тримата, като оставихме едното крило на вратата отворено и часовоят тъкмо срещу нас стоеше на поста си, изпълнявайки своя дълг, като гледаше всичко това. И тримата се качихме на втория етаж, съблякохме дрехите, чорапите, обущата, намъкнахме специалните от обикновена мушама дрехи и вече бяхме готови за работа. Само че Нанчо трябваше да си отиде, да заключи при излизане вратата с ключ отвън, а ние отвътре за допълнение за по-голяма сигурност да поставим и железата на двете крила на желязната врата и да почнем работата си да копаем. Нанчо няколко пъти поглеждаше часовника си и пак продължаваше да се разговаря с нас. Това продължи доста дълго време. Слезе долу, отиде до вратата, погледна през нея, качи се пак при нас и си взе сбогом, като уговорихме, че след четири дни в сряда точно в два часа следобед той трябваше да дойде пак да ни види и да ни донесе допълнително провизия. Той си излезе, а ние останахме в магазина.

Аз запитах П. Манджукова защо Нанчо толкова закъсня със излизането, а той ми отговори, че Нанчо не се е забавил, а чакал да се смени часовоят, тъй като часовоите се сменяваха всеки два часа, и че не е разумно и предпазливо същият часовой да види когато се излиза от магазина, защото, ако е малко по-разумен човек, ще забележи че преди един час влязоха трима, а сега излиза само един човек.

Улицата бе съвсем тясна и тиха, а и най-тъпият войник часовой можеше да забележи това, тъй като всичкото време освен пушката в ръката си и вратата срещу поста друго аслъ не можеше да забележи.

След като Нанчо излезе, ние слязохме в долния етаж, поставихме железата на вратата, а след това вдигнахме дъските и амбалажната хартия, поставени върху отверстието на канала и единият от нас слезе в дъното. С едно длето в едната ръка, с чук в другата, легнали на корема и подпрени с лактите на ръцете, парче по парче с длетото и чука откъртвахме твърдата скала и сантиметър по сантиметър в длъж и височина каналът все повече и повече растеше и се увеличаваше.

Единият от нас стоеше горе при самата стълба като с едната или двете ръце движеше дръжката на духалото, чрез което по гумената тръба се пускаше въздух, за да се поддържа преди всичко пламъкът на свещта, и, второ въздух за дишане на копаещия в канала. След като се откъртеше достатъчно пръст и дребни камъни, парчета от скалата с две торби, свързани една с друга с въже, пръстта и камъните се вадеха вън от канала на повърхността, където единият пак с шепи, парче по парче, изваждаше от пълната вече торба и старателно, грижливо, съвсем тихо поставяше и камъните в определените и нарочно наредени един върху други празни сандъци (каси).

Докато единият изпразни едната торба, вторият напълваше другата и така с въжето торбите се измъкваха и смъкваха в канала. Когато ставаше нужда за сношаване, било когато от лошия и влажен въздух се влоши на копаещия, се съобщаваше чрез тръбата и по тоя начин най-добре и ясно се слушаше и горе, и долу в дъното на канала. Разбира се, когато единият долу в канала, изнурен от препиване и чукане, се ядоса за нещо то оня, който беше отвън, получаваше своето предупреждение с някой вик "духай", "духай по-силно", "по-полека" и т. н. И обратното – когато духащият се умори от постоянното движение на духалото, копаещият, оставен без въздух, веднага оставаше в тъмно, тъй като свещта почти моментално угасваше и отдолу се чуваше пак вик: "Спиш ли? Духай, свещта угасна, в тъмнината кибрита изгубих и не мога да го намеря, няма как да запаля свещта, прати по тръбата друга кутия кибрит" и т. н., докато често пъти се дохаждаше и до остри пререкания, даже псувни, другарски псувни. Тъй продължаваше всеки ден, само че сутрин от 8 часа до 6 часа вечерта, след което всичко се преустановяваше поради настъпването на нощта. Тишината в магазина и околните здания ставаше гробна, а сегиз-тогиз гласът, кашлянето или тананикането на часовоя се слушаше. По-късно тишината ставаше по-голяма и само от време на време дрънкането на тоягите на нощните пазачи ни припомняше, че сме в чаршията и че всичко е тихо и спокойно.

Ние и двамата, уморени през деня, заспивахме доста рано, но не всякога. Все пак от 7–9 часа имахме време да се нахраним, да си поприкажем или да прочетем, каквото имахме на ръка: вестник или някоя брошура, но там вече четенето бе поне свободно, без да се огледваме дали някой няма да ни забележи и да види, че четем запретени от цензурата вестници или книги, обикновено бунтовнически или с революционно съдържание. Ние, макар въоръжени с по един револвер, с по няколко патрона, когато бяхме в магазина на работа се чувствувахме като "държава в държава". Вратата затворена и отвън, и отвътре, ние с револвери в ръце при готов канал, не оставаше освен при всякакво случайно или не разкритие да се обърнем към револверите и каквото можем да сторим с тях срещу всеки, който би се опитал да ни залови, арестува, а сетне с последния куршум да насочим в главите или устата си. Това беше единственото ни спасение, защото веднъж заловени, тъй, при наличността на всичко, което щеше да се види и намери в склада, за нас оставаше само бесилката, а преди нея по-бързо и по-леко всичко щеше да се свърши само с по един куршум в главата или устата.

Условията, при които копаехме канала бяха много мъчни и тежки, но ентусиазирани от предприетата акция, ние понасяхме с радост и веселие всички мъчнотии и опасности. Копането, изваждането на пръстта, както и поставянето й в сандъците и ред други трудности, съпроводени с тях, ние на усещахме. Важното за нас беше да се дойде до един резултат – да се реализира планът за разрушаването на банковото здание. Въпреки многобройната шпионска мрежа, въпреки лошите условия, при които се движехме в града или при влизането и излизането от магазина, ние не се опасявахме толкова от едно откриване от полицията – явна или тайна, – отколкото се бояхме и почти треперехме от някоя случайност, която можеше да провали всичко. Ето защо ние трябваше да внимаваме и за най-малката си постъпка и с всичко около нас трябваше старателно да се съобразяваме. Например най-напред трябваше при влизането и излизането от магазина да бъдем винаги внимателни и да се съобразяваме с всичко, само и само да не дадем повод за подозрение на часовия при банката, който сякаш не бе поставен в тоя ъгъл да пази стените на банковото здание, а специално за нас. Ето защо през време на копането трябваше да пазим голяма тишина било при говоренето, било при изваждането на пръстта и поставянето й в празните каси, защото при най-малкия шум можеше да чуе часовоят отсреща и да се усъмни не че вътре в зданието или под земята има конспиратори, а да помисли, че по един или по друг начин в магазииа са се вмъкнали обикновени крадци.

Както казах, мястото, където копаехме канала бе изключително скалисто и много трудно се копаеше, въпреки здравите и остри стоманени длета, с които старателно - легнали на корем, опирайки се по-скоро на лактиге на ръцете или коленете – търсехме цепнатини и резките на скалата, където поставяхме длетото и удряхме с чука, за да откъртим съвсем малки части от скалата. Ударите на чука често пъти се налагаше да бъдат по-силни, а при удара в празното пространство на самия канал се създаваше ек, макар тъп, но все пак бе шум, който по земята се предаваше още по-силно, а до нас в съседния магазин имаше една подвързвачница на книги и често пъти ние долу в канала слушахме шума, който се издаваше, когато в книговезницата работеха. Ако ние долу можехме да слушаме шума на чуковете на подвързвачите, защо те да не можеха да слушат шума, който се произвеждаше с ударите на чука върху длетото. Ние през цялото време с нищо не можехме да си обясним как нашите непознати съседи никак не забелязаха шума, който ставаше долу в канала.

През деня работехме почти непрекъснато, като се сменявахме всеки два часа. Единият излизаше, а другият влизаше и обратното, но след шест часа всичко преустановявахме, тъй като тишината в улицата и околността бе такава, че и най-малкият шум при говоренето, преместването на торбите с пръстта, кашляне, кихане и пр., всичко това можеше да обърне вниманието на часовоя. Ние обикновено вечеряхме преди залеза на слънцето. Но оставахме по няколко часа ей тъй, да починем, да поприкажем, да се пошегуваме. Обаче през нощта в тъмно мъчно се седеше, а освен това било с преместването на някой предмет, напр. паница, чаша за пиене на вода, в тъмнината се изпускаха и пак се създаваше шум. Свещ не можехме да запалим, тъй като светлината щеше да освети преди всичко стъклата на двата прозореца и часовоят щеше да забележи, че в горния етаж на магазина гори свещ, а пък магазинът е винаги затворен. Ето защо един от по-големите празни сандъци качихме на втория етаж и поставихме неговото отвърстие на четвърт метър срещу една от стените на магазина (на дясната) и ние двамата се вмъквахме в самия сандък (единият вдясно, а другият вляво), като до нас запалвахме свещта, която при горенето осветяваше вътрешността на похлупения сандък на една малка определена част на стената без лъчите на свещта да могат да паднат или да се отразят върху стъклата на прозорците. И двамата, почти превити вътре в сандъка, можехме свободно да седим, тихо да приказваме, докато ни се приспи. Тъй прекарвахме почти всяка вечер.

З0. ЕДИН ДИСПУТ И ЕДНО НЕЖЕЛАНО СБИВАНЕ

Една вечер, доста уморени от дневния непосилен труд, след като отпочинахме добре, нахранихме се с хубаво грозде и бяло сирене, пошегувахме се и за да мине по-лесно времето, почнахме да четем. П. Манджуков четеше биографията на руската революционерка София Перовска, а аз – "Историческите учения на Огюст Конт" от Писарев. Не зная как, през време на четенето пак заприказвахме за социалисти и анархисти. Аз все още поддържах тактиката и методите на борба на социалистите, социалдемократите, а П. Манджуков всячески искаше да ме убеди, че тактиката и методите на анархистите бяха по-добри от тези на социалдемократите.

– Защо? – питах го.

Той, като по-начетен, нареждаше ред доказателства и аргументи, които аз един по един исках да оборя като несъстоятелни. Най-сетне той отсече: "Обстоятелството – каза той – че анархистите са подгонени днес от всички буржоазни правителства, че те се преследват, арестуват и тормозят, показва какво те са по-опасните и по-прави в своята тактика, отколкото социалдемократите, които буржоазията просто търпи, а даже открито толерира и насърчава!"

Аз срещу тия негови аргументи не можех с нищо да му възразя и почти капитулирах в спора, като се задоволих да забележа с думите:

– Анархистите следват една главоломна политика.
 
Терминът "главоломна политика" бях научил от един български социалистически вестник.

П. Манджуков ядосан ми възрази:

- Как, главоломна политика ли?
– Да главоломна политика – отговорих аз.

В тоя момент ме блъсна с ръката си, а аз го цапнах по главата; той ми отвърна с друг удар върху гърдите. И така, тихо-тихо, с най-голямо предпазване, ние се набихме един друг и се наругахме хубаво.

Не оставаше нищо друго, освен да се разделим. Угасихме свещта. Измъкнахме се от сандъка и отидохме да си легнем. Дотогава спяхме един до друг, покрити с по едно одеяло. Нея вечер се разделихме. Той остаха в единия ъгъл на стаята, а аз отидох в тъкмо противоположния. Опасността, че някой от нас през нощта насън можеше да вика, да приказва и пр. пренебрегнахме. Каквото ще да става – си казвахме.

До сутринта спахме добре, обаче нито той, нито аз станахме на определеното време, а се излежавахме и даже замисляхме да излезем от магазина. Това обаче беше абсолютно невъзможно, тъй като наемателят Нанчо дохождаше само два пъти през седмицата и при това на точно определено време. Точно около един час преди неговото дохождане ние, макар привидно, позакривахме отвърстието на канала, тихо изваждахме отвътре железата на вратата и Нанчо, когато пристигаше, съвсем свободно си отваряше с ключа вратата, влизаше в магазина винаги с нещо в ръка – по един-два пакета. След смяната на часовоя той си отиваше обратно. През тоя ден Нанчо нямаше да дойде. Ние лежахме до 11–12 часа, станахме и закусихме. Сръднята вече беше ни минала и двамата се упътихме къи долния етаж, като единият взема дръжката на духалото, а другият – торбите, и хайде пак долу в канала, на работа.

31. ПАК НА РАБОТА В КАНАЛА

Сръднята се забрави и ние почнахме да работим в канала, като през 10–12 дни се сменявахме. Ние излизахме в града, вместо нас дохождаха да работят в канала Сл. Мерджанов и П. Соколов. Двама по двама подред, според нуждите на кръжока.

Ние се хранехме изключително със суха храна: хляб, сирене, салами, плодове, сухари. Вода за пиене вземахме в съвсем ограничено количество в специални стъкла с малки устия, които уж съдържаха "мастило" и се пазеха в склада с хартията.

От нея вода малко хабяхме за други цели. Даже при смяната ние едва намокряхме една морска гъба (сюнгер във вода), с която си избърсвахме лицето, врата, ушите и ръцете от пръстта и праха, след което сваляхме горните и долни дрехи, обличахме нашите, които обикновено носехме и пъргаво се озовавахме на улицата, минавайки свободно покрай банката и излизахме на широката улица. Щом си отидехме в квартирата, или трябваше да си измием цялото тяло, или пък да отидем на баня. След това пет-десет дни почивахме. През това време поддържахме кореспонденция със Солун, Одрин, Пловдив или пък правехме съвсем редки срещи с представителя на арменския комитет в Цариград, с някои наши познати, било съученици или някои българи в Цариград, с които се познавахме като българи македонци.

Тайната бе запазена. Освен нас и Нанчо абсолютно никой в града не знаеше какво "работим" ние в Цариград. С гражданството нямахме никакви връзки, пък и познанствата, които имахме, ние ги отбягвахме най-старателно. През деня ние обикновено стояхме в къщи, щом като не бяхме на работа в канала. Привечер излизахме на разходка и се отбивахме в някой парк, като "Таксим", "Пети-шан" и пр. Останалото време прекарвахме сами било по улиците, кафенетата, градините и пр., като винаги се движехме изключително по двама.

32. ПРЕСЛЕДВАНЕ И УКРИВАНЕ

В разстояние на няколко дни, види се, по някое нареждане пак от Илдъза, цялата явна и тайна полиция бе накрак. По кафенетата, театрите, градините арестуваха и прибираха на групи от по двама, трима и петима души и всички отвеждаха в участъците. Разбира се, след като почти всички се "прецеждаха", по-голямата част освобождаваха, а една съвсем малка част по-съмнителни лица бидоха интернирани или екзекутирани.

Вследствие на тоя стремеж на явната и тайната полиция да залови по-свободолюбивата младеж, ние се опасявахме да не бъдем заловени. Аз минaвах уж като младеж, който очаква да постъпва в Галата-сарайския лицей, П. Манджуков минаваше за служащ, П. Соколов – за художник, а Сл. Мерджанов – за инженер. Обаче при една по-щателна проверка всички тези наши твърдения и професии явно щяха да пропаднат и ако не заловяха нещо компрометиращо, без друго щяха да ни интернират или пък екстернират в България, което за нас беше почти арест, даже убийство.

Вследствие на взетите строги мерки Слави Мерджанов замина за няколко дни в един от островите уж на курорт, П. Соколов се преструваше на заболял и не излизаше на улицата, упражнявайки в къщи своята професия на художник. Той рисуваше доста добре и за прикритие беше нарисувал и нарочно оставил в къщи няколко добре изработени картини, които служеха като стока за продан. Аз и Манджуков не знаехме къде да ходим. Решихме да отидем при някой познат и под някакъв претекст да останем уж на гости 5–6 дни. Тъй и направихме. Й. Фенкийови, мой съученик от солунската гимназия, беше чиновник в банката Креди лионе. Посетихме го и му обещахме, че ще му отидем на гости. Той заедно със своята майка и сестра живееше в Стамбул, близо към Сан-Стефано. Той взе отпуска и ние като негови познати съученици и другари му бяхме на гости цяла седмица, без той да се досеща, че ние нарочно не искахме да се движим по Пера, Галата, Ортакьой или Стамбул. Няколко дни там прекарахме много добре и почти безгрижно. За няколко дни тревогата мина и замина. След погребението на убития италиански крал всичко утихна. Раздвижването на полицията намаля и ние пак се прибрахме по квартирите си, след което отново пак се явихме на работа в канала.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]