ЗЗ. ЕДИН СПОР ПО ПОВОД НА ЕДНО ПИСМО

Няколко дни след започване отново на работа в канала Слави Мерджанов получи едно писмо по пощата. Отворил писмото и вижда, че е написано със специален шифър, който шифър за него беше непознат. Запита ме дали бих могъл да го прочета. Заявих му, че не мога да го прочета, обаче по всичко личи, че това писмо произхожда от ВМРО, тъй като само тя си служи с такъв сложен шифър, състоящ се от славянски, гръцки и латински букви. От почерка върху плика забелязах, че писмото е писано от Хр. Матов, понеже като мой учител аз познавах добре неговия почерк.

Сл. Мерджанов прибра писмото и писа да му се изпрати ключът за да го прочете. След няколко дни получи ключа, прочете писмото, което наистина се оказа, че произхожда от ВМРО. С това писмо Централният комитет на ВМРО възлагаше на Сл. Мерджанов да се заеме и наложи на училищния отдел при Екзархията, щото изпратеният списък на учителите, които трябваше да се назначат почти във всички градове на Македония, да се приеме без изменение. С това писмо Централният комитет на ВМРО искаше за пръв път от нас услуга. Дотогава ние нямахме никакви отношения с ЦК на ВМРО и даже не желаехме да имаме. Нашият път беше определен, ние представлявахме един конспиративен терористически кръжок, който подготовляваше определени терористически акции чрез динамитни атентати от свое име, без да се опираше на широките народни маси.

По повод на това писмо между П. Манджуков и Сл. Мерджанов се заведе един остър спор, който стигна даже до взаимни обиди. Докато Сл. Мерджанов искаше да се яви в услуга на ЦК на ВМРО, П. Манджуков, напротив, категорически беше против, заявявайки:

– Ние нямаме никакви допирни точки и съотношения с ЦК на ВМРО и не желаем да имаме, защото това може да има лоши последствия, от които може би най-напред ние, като чисто конспиративна група, да пострадаме, т. е. ще осуетим готвещата се акция.

Спорът от частен между двамата (Манджуков и Мерджанов) взе по-общ характер. Това вече не бе спор по даден конкретен въпрос, а стана принципиален. Третираше вече въпросът – трябваше ли изобщо да имаме отношения с ВМРО, или не. П. Манджуков и П. Соколов бяха категорически против, Сл. Мерджанов поддържаше, че това е първата и единствена услуга, която ЦК на ВМРО иска от нашата група, като, разбира се, визираше по-скоро себе си.

След дълги дебати взема се решение да се наложи списъкът на екзархията, но като същевременно се подкани и самият екзарх да внесе една сума поне от 200 турски лири в касата на нашия кръжок.

Списъкът се предаде. Той почти изцяло, с изключение на трима-четирима учители в Битоля и Солун, се прие и оставаше да се получат и парите.

Екзархът нито отричаше да даде пари, нито се съгласяваше. Ние се намерихме на кръстопът. Веднъж ангажирани, не можехме ей тъй, без всякакво основание да се откажем от нашите предявени вече искания. Екзарх Йосиф I чрез своя апарат бе узнал всичко и намерил за уместно да се броят парите, но не на Сл. Мерджанов, а направо чрез трето лице да се внесат в София, в касата на комитета – на Борис Сарафов. От изхода на тая работа ние останахме полузадоволени, тъй като все пак излязохме с известен актив, като накарахме Екзархията да се вслуша в нашия глас.

34. ОПИТ ЗА БЪРЗО НАБАВЯНЕ НА ДИНАМИТ

Работата в канала беше доста напреднала – ние бяхме вече излезли към улицата и наближавахме до самите основи на банката. Скалата не беше вече тъй твърда, поради това че от повърхността на улицата постепенно-постепенно дъждовната вода бе проникнала все повече и повече и по тоя начин скалата, макар пак все още сравнително твърда, по-лесно се откъртваше. В канала, когато бяхме стигнали под улицата, почти под нозете на часовия имаше вече и доста вода. Наистина по-лесно се копаеше, обаче от постоянната влага свещта по-мъчно гореше. Ние при все това продължавахме. Магазинът се изпълни с 15 – 20 големи каси, всички добре подредени и пълни със стока – камъни и пръст, – но отгоре и покрай цепнатините между дъските бяха грижливо поставяни листове от амбалажна хартия, изобщо доста прилично ("търговски") опаковани каси.

Едновременно с това работата и в солунския канал добре вървеше. Скоро щяхме да стигнем основите на банката, а пък освен няколко бомби и десетина кила бертолетова сол ние други взривни вещества (динамит и пр.) нямахме. А без достатъчно количество динамит нищо не можеше да стане. Сл. Мерджанов се опита да достави от България, тъй като някъде към Ямбол имало някакво предприятие или кариера, от чиито предприемачи или собственици могло или да се открадне или пък да се купи достатъчно количество динамит – нобелов динамит.

Чакахме една-две седмици и се оказа, че е абсолютно невъзможно да се вземе и донесе динамит от България, защото такова количество (100 – 120 килограма) не можеше да се намери. Не оставаше нищо друго, освен да се иска с пари или за услуга от арменския комитет.

Сл. Мерджанов в продължение на цял месец не постъпи на работа в канала, а изключително се беше заел чрез арменците да се набави динамит. Той беше във връзка с един арменски революционер, живущ в Цариград под псевдонима Козаков. Последният, както със Сл. Мерджанов, тъй и с нас поддържаше добри отношения и винаги беше готов да ни бъде в услугите, като се ангажираше лично той чрез своите другари и приятели да ни снабди с динамит. Ние искахме най-малко 100 килограма. Той ни обеща даже повече, но каза, че динамит могло да се намери само в Батум. Ние се съгласихме и му казахме да ни даде връзки с арменския комитет в Батум на едно наше лице, т.е.един от нашата група, който да отиде в Батум и да получи динамита. За пренасянето ний поемахме грижата.

Козаков, винаги любезен и винаги готов да ни бъде в услуг,а ни съобщи, че той всичко ще нареди и че вместо един или двама от нас да отиват в Батум и се излагат на риск в чужда страна, в непознат град, самият той ще направи всичко възможно и ще достави динамита, който ние в изправно състояние, готов само за запалване, щяхме да получим в Цариград. Тази готовност на Козакова още повече ни ободри и ние ликувахме от радост, тъй като нямаше вече да се чакат месеци, а само няколко седмици. Ние с още по-големи усилия и ревност продължихме работата.

През последните няколко седмици в канала работехме почти само аз и П. Манджуков, а Сл. Мерджанов и П. Соколов подготовляваха изпълнението на плана.

Така работата в канала продължаваше. Ние вече стигнахме до самите стени на банката. Скалата почти изчезна, яви се почти ровка почва. Дъждовната вода, която през тръбите се е спускала от покрива на зданието бе толкова подронила скалата, че при основите на банката почвата бе извънредно мека.

35. ПРИВЪРШВАНЕ РАБОТАТА В КАНАЛА

Решихме, след като стигнем до основите или под самите основи на зданието под прав ъгъл, да изкопаем още по 1–1,50 м вляво и вдясно, а след това да спрем. Динамитът, като се поставеше долу, едната част трябваше да се постави в продължението на канала към ляво, а другата – към дясно и то по тоя начин взривът щеше да бъде по-силен и разрушаването на зданието по-силно и сигурно. Това решение се взе, след като Сл. Мерджанов се беше съвещавал със специалист-пионер и по пресмятанията. Сл. Мерджанов бе изчислил, че е необходимо да се постави под основите на банковото здание най-малко 100 килограма пресен динамит. Съгласно взетото решение ние двамата с П. Манджуков се спретнахме да изработим окончателно канала с двете разклонения. В канала по-лесно се копаеше, но в последните дни започна да излиза все повече и повече влажна пръст, която при изхвърляието и преместването й в сандъците захващаше много повече място, отколкото дребните парчета от скалата. Трябваше да се доставят и оставят на наше разположение в склада още няколко празни сандъка.

36. ЕДНО УЛИЧНО КУЧЕ

Един ден Нанчо с една кола донесе няколко каси. Той отворил вратата, с помощта на коларя внесъл празните сандъци в склада, платил възнаграждението на коларя и се качи при нас на втория етаж. Поседяхме, поразговорихме се, уговорихме кога точно пак ще дойде и нагласихме часовниците си и Нанчо си отиде. След като излезе и заключи с ключа външната врата, ние след 5–10 минути слязохме в долния етаж ,за да почнем пак работата си. В момента, когато вдигнахме дъските, поставени за прикритие върху устието на канала, забелязахме едно улично куче, че спи на самите дъски. Как и откъде беше дошло това куче ,лесно си обяснихме това. Вратата е била полуотворена, кучето, като е минавало по улицата, е влязло в полуотворената врата на магазина и като намерило прохлада, легнало да спи. Нанчо не е можал да забележи това, защото беше горе при нас. При излизането си Нанчо тоже не е можел да забележи кучето, защото не е подозирал нещо подобно, пък и как би могъл да забележи какво има там под стълбата, където както при влизане или излизане той даже не хвърляше поглед към това скъпо за нас място. Кучето спеше, а ние се смеехме и чудехме. Почакахме доста, а то все още продължаваше да спи. Явно беше, че то щеше да продължава своя сън целия ден, а през нощта, както всички улични кучета из Цариград ще стане от мекото си книжно легло и ще поиска да излезе вън на улицата. В първия момент от голямата изненада ние не знаехме какво да правим с това куче. Денят и без това беше изгубен. Почнахме да се безпокоим. То сега спи – си казвахме ние, – но през нощта, когато стане, ще почне или да вие или най-малкото да дърпа с нозете си някое от крилата на желязната врата, която беше тъкмо срещу часовоя.

П. Манджуков се ядоса и почва да крещи, хващайки се за косите на главата, говорейки:

– Какво стана, какво направихме? Сега след толкова труд и изразходвани средства за едно улично куче може би ще се открием и всичко ще пропадне, а ние пък ще трябва да загинем заради това пусто куче. За какво? За едно краставо цариградско куче, който ще чуе и разбере всеки ще се смее, всеки ще ни осъди, всеки ще се подиграва. Каква печална участ, каква орисия.

Манджуков продължаваше да хули всичко, което му премина през ума, а кучето продължаваше своя дълбок сън. По едно време кучето се събуди и взе да се прозява. Ние с малко хляб и салами го подлъгахме и то дойде при вас. То почна лакомо да яде. В това време ние взехме окончателно решение да го убием с длетото, без да му дадем възможност даже да изквичи. Аз заговорих на Манджукова най-сериозно:

– Ти, Петре, си бил комита, носил си пушка и нож. Ето ти случай да си покажеш майсторлъка...

Тъй и стана. Кучето беше при нас. Аз уж го галя, изведнъж го хванах за гърба и го притиснах, а Манджуков с няколко удари по главата и по корема го уби. То беше вече мъртво. Пред нас се изпречи въпросът – какво да го правим? Не оставаше освен да го заровим в един от пълнещите се сандъци и пак с пръст да го покрием, тъй както правехме почти ежедневно и с изпражненията си... Вдигнахме убитото куче, поставихме го тъкмо в средата на сандъка, натрупахме го отгоре с пръст и го заровихме. Денят мина, обаче ние вече работа не хванахме. Слънцето почна да залязва, ние се качихме пак горе на втория етаж и до късно през нощта пред слабата светлина на трептящата спермацетова свещ коментирахме случката с кучето.

Приказвахме на тая тема, ние пак дойдохме до заключението, че за конспиратора няма по-лошо нещо от случайността. Както често пъти една обикновена случайност дава на детектива възможността да подуши и открие нетърсено и недирено нещо от него и, без да ще, той се натъква на хубава плячка, получава възнаграждение за своя "нюх", така също и една дребна случайност с такова куче можеше да разкрие нашия канал и нашата къртовска работа щеше да отиде на вятъра.

37. В ОЧАКВАНЕ НА ДИНАМИТА

Каналът беше вече на привършване и ние, след като последният път излязохме от магазина, в разстояние на десет дни никой от нас четиримата не отиде на работа, тъй като всичко вече зависеше от снабдяването ни с по-голямо или по-малко количество динамит. Всичко беше съсредоточено в Козаков. Той наистина се зае здраво да ни снабди с динамит, като ни даваше пълни уверения, че в най-късо време динамитът ще бъде на наше разположение, обаче ние все пак не му вярвахме и чакахме с нетърпение да видим динамита и го приберем на сигурно място, за да можем да си послужим с него.

На 18 септември 1900 година, към 4–5 часа следобед, аз и П. Манджуков бяхме в кафе "Есперанс", находящо се близо до Галата-сарайския лицей. В един момент една част от посетителите, които бяха откъм вратата и прозорците станаха от местата си и прави наблюдаваха нещо вън на улица "Пера" пред полицейския участък, където се помещаваше и окръжното управление. И ние двамата от любопитство станахме и забелязахме, че една тълпа от хора – мъже, жени и деца – се бяха спрели по всички тротоари на кръстопътя и нещо наблюдаваха. И ние се присъединихме към тълпата, като се приближихме към центъра на зрелището и видяхме как няколко полицаи и стражари бяха обиколили нашия познат Козаков и искаха насила да го въведат в участъка. Козаков с бастун и държащ в едната си ръка свалената от главата му шапка, с ръкомахания и живи жестове се противеше на полицаите. Публиката (изключително любопитствуваща) все повече и повече се увеличаваше. Това спъваше полицейските да бъдат брутални към арестувания Козаков, а той все повече и повече вземаше кураж и опонираше на полицейския комисар.

В тоя момент на местопроизшествието дойде едно цивилно лице, след което вървеше гавазинът на руската легация, който своевременно кой знае как е бил уведомен, че Козаков (руски поданик) е арестуван. Секретарят се спря, поразпита Козакова нещо и още същия момент се обърна към полицейския комисар и му каза:

– Козаков като руски поданик ще бъде заведен в консулството, където ще се проследи и ще се види престъплението, за което се иска задържането му от властта.

Полицаите обаче се мъчеха на всяка цена да бъде Козаков закаран в участъка, обаче секретарят на руската легация, почти разгневен, взе да вика с висок глас, че арестуваното лице не е турски поданик, а руски и следователно вместо в участъка ще бъде заведен в консулството. Секретарят хвана Козакова за ръката и заедно с гавазина отидоха до главната улица "Пера" по направление към тунела, близо до който беше и помещението на руската легация. По тоя начин вместо в участъка Козаков биде задържан в руското консулство.

Нощта мина. Ние нищо повече не знаехме и с нищо не можахме да си обясним защо Козаков бе арестуван. На другия ден Сл. Мерджанов чрез някои свои познати разбра всичко. Козаков бил арестуван към Галата и полицаите, без да знаят даже поданството му, след арестуването му го повеждат към участъка, за да го представят лично на мютесарифина, който трябвало да го види, а след това да го задържи в затвора при участъка, където всички политически затворници от тази част на града най-напред се разпитваха и разследваха, а след това се отправяха към надлежния затвор. Козаков е използувал поканата на полицейските само и само да мине по някоя по-многолюдна улица, където е предполагал, че ще срещне някой свой познат и чрез мимика или даже без всякакъв знак случайният зрител, негов познат, ще съобщи в консулството. Тъкмо тъй стана - Козаков още преди да прекрачи прага на полицейския участък, легационният секретар интервенира, и вместо в участъка Козаков се намери пак в арест, но вече в консулството при руската легация, чиито входни врати по това време постоянно се пазеха от по двама въоръжени руски войници-моряци. Така че Козаков ловко се намери не на турска, а на руска територия.

След 1–2 дни ние научихме в подробности точно къде, в коя къща, как и защо е бил арестуван Козаков. В деня на арестуването му в пристанището пристигнал един руски търговски параход от Батум. Тоя параход в два по-обемисти куфара е донесъл и поръчания динамит. Козаков е знаел това няколко дни по-рано. Предварително ангажирал двама познати арменци хамали, които трябвало да вземат куфарите от парахода и да ги занесат до една къща пак близо до брега на морето, където Козаков лично трябвало да приеме "стоката". В определения час Козаков е трябвало да отиде в конспиративната квартира да плати уговореното възнаграждение 10 наполеона и да прибере куфарите със стоката.

Арменците хамали не са знаели точно какво има в куфарите. Те са предполагали, че е някаква стока, която по контрабанден начин трябвало да се вземе от парахода, за да се занесе в посочената къща без да мине през митницата. Хамалите арменци взели куфарите и тайно, с тям познати лодкари, изваждат стоката на брега, откъдето двамата арменци хамали взели по един куфар и пеша тръгват към предварително определената къща, за да предадат на заинтересования контрабандираната стока.

По пътя, като носили куфарите, хамалите не се съобразили с тежестта на стоката и са носели куфарите, като доста много си превивали тялото поради голямата тежест на куфарите с динамита. Като вървели по една улица, случайно един детектив забелязал това гърчене на хамалите арменци и като помислил, че може би да се пренасят патрони, проследил двамата арменци. Когато последните влезли в определена къща, детективът повиква на помощ двама явни полицаи и всички влизат в къщата. Там намират арменците и ги питат какво има в куфарите. Арменците хамали заявили, че не знаят.

– Ами защо ги, носите тук? – запитали полицаите.
– Да ги предадем на притежателя на стоката - отговорили хамалите.
– Кой е той?
– И ние не му знаем името, обаче уговорили сме днес тук да се намерим. Той след малко ще дойде и вие ще го видите.

Полицаите излизат и в стаята остава само детективът. На определения час Козаков дохожда, влиза в къщата, намира арменците, обаче забелязва и трето лице в цивилни дрехи. Козаков ги запитва кой е тоя човек. Те му казали, че не го познават. В същия момент детективът показва своя знак, че е полицейски агент и казва на Козаков, че е арестуван. В същия момент пристигат полицейските арестуват Козаков и след малко всички се упътват към участъка в Пера, където по това време беше центърът на специалната политическа полиция.

Динамитът беше конфискуван, арменците хамали арестувани, а Козаков заловен и арестуван в една отделна стая в руското консулство. В продължение на две-три седмици Козаков престоя като арестант в руското консулство. Ние на няколко пъти по един или двама нарочно минавахме покрай входните врати на консулството и понякога, обикновено следобед, през вратата забелязвахме Козаков как се разхожда в двора на консулството. Заведена беше преписка между консулството и турските власти и в края на краищата виновността на Козакова се доказала и той един ден биде натоварен на един руски параход и препратен в Русия на съответните съдебни власти. Късно, доста късно се научихме, че Козаков бил осъден и интерниран на заточение във вътрешността на Русия, но къде точно не можахме да научим.

Тъй печално изгубихме динамита и рухнаха всички наши надежди, че ще можем да се докопаме до нов динамит.

Банк отоман, която за прикритие в разговорите ни кореспонденцията и пр. алегорически наричахме "невестата", взе първата своя жертва – Козакова.

Сл. Мерджанов в разстояние на няколко дни бе като луд. Място не го хващаше. Ние и тримата едва се движехме. Налегна ни една меланхолия и рядко излизахме даже от квартирите си. Почнахме да четем каквото ни попадне на ръка, а останалото време прекарвахме в игра на табла. Квартирата на П. Соколов беше по-удобна и по-приятна и често там се събирахме. През последните дни често ходехме при П. Соколов, обаче все тъй меланхолични, едва ли не съвсем отчаяни. Хазайката на П. Соколов, двете сестри Климентина и Минерва и майка им с нищо не можеха да си обяснят защо сега бяхме тъй тихи, тъй унили, докато преди няколко дни бяхме весели, смеехме се с тях, шегувахме се, излизахме на разходка по градините, отбивайки се сегиз-тогиз и в някоя сладкарница. Ние с нищо не давахме повод те да разберат нашата тъга и нашето особено положение. Хазайките предполагаха, че нашата веселост и жизнерадост е изчезнала поради някакво вземане-даване или пък по някакъв друг случай. Те често ни запитваха, мъчеха се да ни предразположат, да се изкажем, обаче от никого нищо не можаха да разберат. Ние бяхме почти занемели и нищо не беше в положение да ни накара да бъдем жизнерадостни. Особено словоохотливият шегаджия П. Манджуков бе така унил, че съвършено забрави по-предишния си хумор.

38. АРЕСТУВАНЕТО НА СЛАВИ МЕРДЖАНОВ, А СЛЕД ТОВА И НА ОСТАНАЛИТЕ КОНСПИРАТОРИ

След няколко дни от персонала на българското консулство се научихме, че В. Стоянов (Сл. Мерджанов) бил арестуван. При неговото арестуване, когато полицаите са го подканяли да върви към находящия се наблизо там участък, той се противил и даже се опитал да измъкне шиша от бастуна си и с него искал да нарани единия от полицаите, обаче останалите полицаи го заобиколили, хванали го за ръцете и брутално го завели в участъка при Галата сарай.

На другия ден биде арестуван и П. Соколов.
Аз и П. Манджуков се прибрахме в квартирата си и в продължение на два дни даже не излязохме на улицата [1]. Като предполагахме, че арестите са спрели, на третия ден аз излязох и отидох към улицата покрай участъка, дано забележа нещо. Минах покрай самия участък, отбих се в една сладкарница, поръчах нещо за ядене, постоях около 15 – 20 минути на почивка. В сладкарницата влезе един висок сух с мургаво лице цивилен господин с фес. Той се обърна към гарсона и му поръча нещо. След малко гарсонът му подаде една малка паница мляко с ориз. Лицето бързо изяде млякото с ориза, плати и си излезе. Аз нищо не можах да забележа, нито пък даже подозирах, че той е таен полицейски агент. След пет минути в сладкарницата се повърна същият цивилен заедно с един полицейски агент в униформа, спря се пред мене и с пръст ме посочи на полицая. Последният любезно ме повика, излязохме на улицата, упътихме се по тесния тротоар, а полицаят стоеше все откъм лявата ми страна. Стигнахме до участъка и ме покани да вляза. След малко ме въведоха в стаята на същото цивилно лице, което бе наредило за моето арестуване в сладкарницата. От неговото държане, от самия разпит, от обноските на околните лица – писари и полицаи – схванах, че той е някой по-голям чиновник, някой от шефовете на полицията. Още в началото ми зададоха въпрос как се казвам, откъде съм родом и защо съм дошъл в Цариград.

Отговорих, че съм още ученик, че се казвам Павел П. Шатев и че съм дошъл в Цариград с намерение да постъпя в Галата-сарайския императорски лицей.

– Ами защо не следваш в българската гимназия в Солун, където си бил досега? – ме запита полицаят.

– В българската гимназия се учат много предмети, но френски и турски не могат добре да се изучават, тъй като преподаването става по български, пък аз искам добре да изуча френски и турски, които в бъдеще ще ми бъдат от голяма полза като гражданин и като човек, защото без турски и френски мъчно може човек да работи търговия в Турция – му отговорих.

– Добре, добре... много добре – каза чиновникът големец, завършвайки с думите: "Ще видим..."

 Аз не отговорих нищо

– Ами къде живееш?
– Ей там близо до старите гробища, при които има много кипарисови дървета.
– Как се казва улицата?
– Струва ми се че тя няма име и ако има не го зная!
– Кой, номер?
– Номер 16 – отговорих аз, като добавих, че вратата на къщата е желязна, срещу къщата има едно празно място, а около него няколко срутени, изгорели от пожар къщи.

Шефът позвъни. Дойде един полицай. Каза му нещо на арабски език и полицаят си излезе. След това мене ме оставиха в една малка стая при двама писари. Там престоях няколко часа. Към шест-седем часа вечерта пак ме извикаха и пак ме питаха къде живея. Аз се престорих, че не зная и че не разбирам добре турски, та поради това може би не съм можал по-точно да им обясня къщата, където живеех. Повикаха едно друго цивилно лице и то почна да приказва на хубав, чист български език – източно наречие. Аз вече с по-голяма точност определих коя бе улицата и коя и каква бе къщата, в която живеех. Аз дотогава, нарочно възползуван от незнанието на литературния турски език, не посочих с по-голяма точност улицата и къщата, където живеехме с П. Манджуков, за да може той, като види, че аз от сутринта до късно следобед не се прибрах, да разбере и се досети, че и аз съм арестуван. Обаче след един-два часа доведоха и П. Манджуков. Питаха го по турски как се казва. Той не разбираше и не отговаряше. Питаха го откъде е.

"Булгариядан" – отговори Манджуков.

Беше вече късно. Лампите със светилен газ бяха вече запалени. Стаята беше силно осветена. Чиновникът шеф ни изглеждаше от главата до петите и ту с ирония, ту със закани искаше да ни сплаши. Стана много късно. Персоналът от учреждението отдавна беше преустановил работата си. По едно време казаха на П. Манджуков да излезе от стаята и той излезе.

При излизането му вън от стаята шефът каза:

– Очите му блещят като на същинска котка.

Всички присъствуващи се изсмяха И аз се позасмях.
И наистина по това време лицето на П. Манджуков, което винаги беше бяло, беше станало съвършено бледо, а пък сините му светли очи блещяха като малки стъклени сфери, а от косата му, сякаш невчесана през деня, рой косми стърчаха и му придаваха особен вид, поради което и шефът се изрази, че прилича на същинска котка – косата му беше настръхнала, наежена.

39. В ЗАТВОРА

След малко от стаята изведоха и мене. С един полицай слязохме в най-долния етаж и вместо към изходната врата към улицата той ме отведе към вътрешността на двора на едно друго, прилепено към участъка помещение – към затвора.

Стигайки до затвора, спряхме се пред една малка врата. Полицаят извика високо:

– Шабан!... Шабан!

Отвътре се показа един едър човек, обвит в кожух със силен гръмлив глас.

– Какъв е тоя? – запита Шабан.
– Предавам ти един българин – отговори полицаят.

Аз бях вече в двора на самия затвор. За момент полицаят, който ме предаде на надзирателя на затвора, повика настрана надзирателя Шабан ага, каза му нещо тихо, без да мога да го зачуя, след което си излезе навън от затвора.

След това Шабан ага тръгна напред, а аз след него. Качихме се по една стълба. Шабан ага отвори една врата на една голяма дъсчена решетка и извика силно: "Нури баба, Нури баба."

От една от стаите излезе един стар турчин, на когото Шабан ага каза да ме заведе в неговия кауш (стая), а после го извика настрана, поговори с него насаме тихо и си излезе.

Беше много късно. В стаята всички спяха. Аз влязох и Нури баба ми посочи мястото, където аз трябваше да седна и да лежа. То беше почти зад вратата, на голи дъски. До мене беше легнал един младеж Панайот, който говореше на развален български език. Поседях малко, а след това легнах на дъските. Панайот от любезност и състрадание, макар че не се познавахме, ми даде една малка възглавничка. Аз легнах и бързо съм заспал.

Сутринта, когато се събудих, аз пръв станах на крака. Нури баба беше вече буден, но лежеше в леглото си.

– Как си българине? – попита ме Нури баба.
– Добре съм – отговорих.
– Добре... добре – приповтори той. – Знаеш ли турски?
– Да.
– Много добре. Сега ще знаеш, че през деня ще можеш да излизаш в коридора, ще се разхождаш като останалите арестанти, обаче с никого от хората в съседните три стаи няма да приказваш. Ако се опиташ да приказваш с някого, за тебе ще бъде по-лошо – завърши Нури баба.
– Добре – отговорих аз.

След това намерих време да запитам моя съсед по легло Панайот какво представлява от себе си този Нури баба.

– И той е арестант, но е шеф на всички ни, които се намираме в тази стая – ми заяви Панайот, като завърши с думите: "Добър човек е и всички го слушат."

Аз за пръв път в живота си виждах затвор. Не разбирах какво е това каушасия, а още по-малко знаех за порядките в затвора. От началото все мълчах. Ако някой ме запиташе за нещо, аз отговарях, ако ли не – мълчах. Слушах разговорите, песните и тананиканията, глъчките, виковете на гардиени и слуги и ми се струваше, че се намирам в някой лабиринт. Едни охкат, други пеят, трети се разговарят, а повечето се веселят и шегуват.

40. ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Настъпи втората нощ. Всички, след като приготвиха леглата си, запалиха цигарите и се разположиха на леглата си, почвайки групово да се разговарят. Аз, почти в ъгъла зад вратата при Панайот, само наблюдавах и слушах. В момент се зачу, че вратата на решетката в коридора се отвори и един господин с тежки стъпки върви по продълговатия коридор, след което влезе в нашата стая. Той поздрави Нури баба и седящия до него Осман ефенди (по професия адвокат, осъден на една година за злоупотребление на доверие, тих, интелигентен човек). Нури баба му отговори с думите: "Алейкум селям".

Но дошлият в затвора главен надзирател ме повика. Аз станах прав и тръгнах след него. Той напред, аз след него, стигнахме до външната врата. Там ни чакаше един полицай. Гардиенинът (надзирателят) ме предаде на полицая и пак затвори вратата на затвора. След като с полицая излязохме от вратата, вместо към входната врата на участъка, качихме се на втория етаж и пак в същата стая и при същия шеф полицай. Посочиха ми един стол и из седнах. Шефът полицай ме запита:

– Как е в затвора?
– Не е добре – му отговорих.
– Не, я – отговори големецът.

Дойде един писар, взе хартия и се приготви да пише. В тоя момент шефът полицай започна да ме разпитва, като ми задаваше ред въпроси, на които аз без стеснение отговарях. Той ме пита: как се казвам, кога и къде съм роден, къде съм се учил, имам  ли родители, къде са те и с какво се занимава баща ми и пр. и пр. След това ме пита дали познавам лицето Илия Дуров.

– Да – отговорих
– Къде и как се запозна с него?
– Тук в Цариград. Случайно като българи се намерихме в гостилницата на хотел "Македония", където и аз често се хранех през ваканцията.
– Познаваш ли други хора в Цариград?
– Да. Едни познавам оттук като по-редовни посетители на гостилницата – учители студенти, а други зная още от Солун.

Между другото посочих Йосиф Фенкийови и още един или двама от Костурско, живущи в Цариград, ученици в Галата-сарайския лицей.

– Познаваш ли лицето Васил Стоянов?
– Не.
– Ами П. Соколов?
– Също не.
– Как не? – учудено и заканително станал на крака, ми каза чиновннкът.
– Да. Не ги познавам, но ако ги видя може би по физиономията ще ги позная.

След няколко минути доведоха от другата стая Сл. Мерджанов и П. Соколов и ме запитаха познавам ли ги.
– Лично не ги познавам обаче виждал съм ги в млекарницата при хотел "Македония" на улица "Пера" – отговорих аз.
– Кои са и какви са? – ме запита шефът
– За единия дочух, че бил чиновник при българкото консулство, а колкото за другия, нито зная кой е, нито пък как се казва и що работи.

След тази очна ставка Сл. Мерджанов и П. Соколов, придружени от полицаи, напуснаха стаята. Почнаха отново да ме разпитват и за най-малките подробности през време на пребиваването ми в Цариград.

Почти на всички зададени ми въпроси отговарях, искайки да се представя за съвсем невинен и че съм толкова наивен, че и аз се чудя защо съм задържан. Изобщо целият разпит се отнасяше до останалите трима мои другари. Но при все това централният пункт, около който се задаваха въпросите беше, че турската полиция имаше сведения какво че ние и четиримата често пъти по 5–10 дена сме се изгубвали и пак сме дохождали, като сме се движели в Пера и другаде. Искаха от мене да определя точно къде сме отивали, какво сме правили и за какво сме изчезвали по няколко дни и пак сме се появявали в Пера.

На този въпрос аз отговорих, че два-три пъти по пет-десет дни съм бил на гости при Йосиф Фенкийови като мой личен приятел и от когото вземах уроци по френски език, защото тук в Цариград освен турски език трябва да се знае и френски език, особено пък аз трябваше да зная добре френския език, защото се подготовлявах да постъпя в Галата-сарайския лицей.

– Подал ли си заявление до дирекцията за постъпване в лицея? – ме запита шефът полицай.
– Не.
– Защо?
– Казаха ми че било още рано. Ако не бях арестуван, разбира се, досега щях да подам заявлението.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. По това време както в Цариград, така и в цяла Турция адресни билети не се търсеха и не всякога административно-полицейската власт знаеше всеки момент кой къде легално живее.