49. СЪРДЕЧЕН ПРИЕМ ОТ ТРАКИЙСКИТЕ ЗАТВОРНИЦИ

Тъй в разговор, развлечение и натъжен от разказа на Ахмед бея прекарах голяма част от нощта. Дойде време за спане. Аз нямах никакви постилки и завивки, даже нямах и горно палто. Нашите тракийци ме прибраха при себе си, между тях, посочиха ми място за спане, дадоха ми кой възглавница, кой одеяло, кой чаршаф и пр. и по тоя начин си наредих цяло легло. Аз през последните два месеца не бях виждал легло. Тук намерих наготово всичко. При това аз не разполагах с никакви парични средства, обаче в затвора редовно даваха всеки ден по един килограм хляб. Хранех се заедно с трима учители тракийци. Така престоях няколко дена в затвора и по-скоро се смятах като гост, временен гост на българските тракийци. И аз бях "осъден" почти, само че аз отивах към запад – към родната земя, в своя роден град на заточение, а те отиваха тъкмо в противоположна посока, към изток – в Мала Азия, в Диарбекир, далеч от своите семейства, в далечен и незнаен път.

Аз всеки момент очаквах да ме извикат и да замина към Солун. И те очакваха същото, само че те бяха напълно убедени, че поне едно денонощие преди тяхното отпътуване – според практиката на дирекцията на затвора – трябваше да бъдат предупредени за пътуването им към определеното място за заточение. По отношение на мене те ми съобщиха, че за моето пътуване нито ще бъда предупреждаван, нито мога да узная кога ще пътувам. Те даже ми заявиха, че щом ми съобщят да тръгвам, не щял съм да имам физическата възможност даже да се сбогувам с мнозина от тях. И продължаваше да ми разправя един от тракийците:

– Ний тук сме пасажери – временно проходящи. Едни отиват за Самсум, други към Смирна, Родос, трети към Триполи, а ето ти вече и към Солун–Скопие. Ние сме постоянно свидетели на цяла върволица от арестанти – политически и криминални. Кой хулил султана или Мохамеда, кой участвувал в някой комплот, пък и мнозина като теб например, които ни спохождат за някой ден само затуй, че на някои от полицаите се видели като подозрителни лица.

– Тъй е, тъй е – потвърждавах аз, искайки на всяка цена да се представя за съвършено невинен, че страдам почти за нищо, въпреки че всичките българи тракийци, които бяха в затвора почитах и уважавах като същински национални мъченици.

В тоя привременен затвор аз престоях малко, обаче прекарах най-весело от всички други затвори, които впоследствие съдбата ми беше предопределила да посетя в Европейска Турция, в Мала Азия и Северна Африка.

Спомням си как събрани наедно ние – българите, албанци, арменци и по някой турчин – почти до полунощ пеехме любовни, бунтовнически, народни песни. Песните на българите заточеници ми бяха известни: песни от Хр. Ботйов, Л. Каравелов, Ив. Вазов и пр. Обаче песните на албанците съвсем не разбирах, пък и не бях слушал подобни песни. Те бяха изключително народни песни, в повечето от които се възпяваше свободата, юначеството на албанския планинец.

По тон албанските песни се отличават със своята демонстративност, пък и звуковете на албанския език им придаваха още по-голям ефект. Докато българските песни бяха по-мелодични, бързи и измерени, албанските бяха по-крепки, но не тъй мелодични, а пък арменските бяха меланхолични, тъжни и по-монотонни от турските и арабските песни.

В тоя привременен затвор общата обстановка не беше лоша. Привидно затворниците се ползуваха с улеснения, обаче всъщност режимът в затвора беше много строг, както към политическите, така и към криминалните затворници. За най-малки нарушения по нищожни поводи се налагаха такива тежки дисциплинарни наказания, че едва се понасяха от затворниците, като напр. уединен арест, тъмни и влажни килии, ограничена храна (само половин хляб на ден) и често пъти поставяха такива тежки окови, че затворниците едва можеха да вдигнат тялото си и да се движат.

50. НА ПЪТ ЗА СОЛУН

Един ден ненадейно, със силен вик откъм входната врата зачух името си. Явих се и ми съобщиха да бъда готов за пътуване. Аз взех шапката си, прибрах кърпата за лице, сбогувах се с познатите арестанти и напуснах затвора. Преди да изляза получих хлебна дажба за три дни. Придружен от един стражар, отидохме на пристанището Сириеджи, откъдето се качихме на един турски параход.

Параходът беше препълнен с пътници, в болшинството ходжи и молли. По това време беше рамазанът и стотици ходжи и молли от Цариград и Мала Азия отиваха към Европейска Турция, за да използуват рамазана, като се настанят по някои по-богати къщи в бейове, търговци, занаятчии и селяни като свещенослужители по частни домове, за да се прехранят и при свършването на празника да ги даруват. Под маската, че уж изпълняват един религиозен дълг тези ходжи и молли използуваха случая да се понахранят добре, да се пооблекат или направят някое спестяване от просия.

В парахода на палубата не можеше да се стои и нощува, защото времето беше вече хладно, а пък мене, като арестант, който, макар и в парахода, все трябваше да бъде под надзор, палубата със своите стълби и коридори не беше пригодена за надзор, полицаят ме отведе в хамбара. В един ъгъл на хамбара намерих едно празно място близо до добитъка – няколко крави и волове – посъбрах малко от изхабеното сено, постлах върху пода и седнах. Стражарят одобри мястото и след като параходът потегли, отиде при свои познати на разговор, а през деня дохождаще по два-три пъти да ме нагледа и да провери дали съм на мястото си и пак си отиваше. В продължение на четири дни, докато стигнахме в солунското пристанище, аз бях на подслон малко на топло, поради близостта на една-две тръби, през които минаваше пара.

През цялото пътуване аз не излязох даже на палубата. Минахме Мраморно море, Дарданелите, остров, Хиос, Света гора и аз даже не можах да ги видя, макар отдалеч. Стигнахме до солунското пристанище и аз заедно с останалите пътници, придружен от стражаря, слязох от парахода и с една лодка излязохме на брега при кея.

51. В СОЛУНСКИЯ ВРЕМЕНЕН ЗАТВОР

Придружаващият ме стражар за първи път отиваше в Солун. Още с излизането на брега той запита къде е вилаетското управление. Вместо направо по улица "Сабри паша" аз извих нарочно по една друга улица наляво, водеща към хотел "Телеграф" с цел да мина покрай бръснарницата на Владо Пингов и да видя дали някой от бръснарницата ще ме види, че съм арестуван и воден от стражар и да ме потърсят в затвора, където ще бъда отведен.

Когато минавахме по улицата покрай Банк отоман и хотел "Коломбо", валеше дъжд. Минахме пред бръснарницата и аз не можах да забележа дали някой отвътре ме видя, или не. Аз никого не можах да забележа вътре в бръснарницата.

Продължихме със стражаря пътя към хотел "Египет", оттам по главната улица стигнахме пред вилаетското управление – едно огромно, почти четвъртито четири-пететажно ново здание.

Стражарят ме предаде заедно с книжата в жандармерийското отделение и след малко бях отведен пак в затвора при вилаетското управление, състоящо се от 2–3 тъмни стаи в най-долния етаж на зданието.

След няколко часа в затвора дойде Тодор Органджиев и ме попита от какво се нуждая. Даде ми 40–50 гроша пари – всичките, които имаше в себе си. Даде ми своя фес, а пък аз му дадох моята шапка. Заявих му, че нямам горна дреха и че ми е много студено. Органджиев веднага свали от гърба си своето горно палто и го даде да си послужа.

Чрез мимика и лаконически сполучих да му съобщя, че "невестата" е здрава и читава, че аз съм добре, че останалите другари са вън от всякаква опасност и че освен едно подозрение нищо друго няма.

Тодор Органджиев ме гледаше и се чудеше и след като разбра, че всичко е добре, стана съвършено весел и бодър.

– Ами ти как научи, че съм тук? – го запитах.
– Случайно като вървях по главната улица към театър "Еден", видях те и забелязах, че те придружава стражар, и разбрах, че ти си вече тук, защото за арестуването ви отдавна знаехме – ми заяви Органджиев със задоволство, сбогува се с мене и си тръгна, като ми обеща, че на другия ден пак ще ме посети, давайки ми да разбера, че не ще бъда изоставен от другарите.

Това ме извънредно много зарадва, още повече, че щях да се срещна с моите другари, които вече толкова време не бях виждал.

52. ПОД КОНВОЙ ОТ СОЛУН ЗА СКОПИЕ

След заминаването на Органджиев аз напълно се успокоих, очаквайки да бъда посетен и от други, обаче на втория ден никой не дойде. Рано сутринта на третия ден към шест часа дойде един полицай с един лист хартия в ръка и прочете имената на няколко души от арестантите, между които бях и аз.

– Имате ли пари за да платите таксата по железницата от Солун до Скопие? – запита полицаят.
– Пари за цялата такса нямам, но като арестант имам пари за половина такса – му заявих аз.
– Но кой ще плати таксата за стражаря, който ще те придружава? – запита полицаят.
– За него нямам пари – отговорих.
– Тогава заедно с още двама арестанти ще ходите пеш по етапен ред до Скопие – заяви полицаят и си излезе навън.

Аз почнах да се смея, мислейки си, че полицаят или се шегува, или иска да ме плаши. Обаче след половин час дойде един стражар, взе ни тримата – мене, един албанец и един бошнак – и ни изкара от сарая и отведе пред жандармерийското отделение, което беше насреща. След малко двама албанци конни стражари ни завързаха ръцете с железа и с ругатни ни накараха да тръгнем.

Аз още не вярвах, че тъй под конвой, пеша ще ни карат чак до Скопие! Но за жалост не беше никаква шега. Ние вървяхме напред, стражарите след нас, излязохме от града и хванахме шосето към Кукуш. През целия ден пътувахме.

През време на пътя стражарите бяха доста снизходителни, караха ви съвсем полека, защото ние като арестанти от 3–4 месеца не можехме бързо да вървим, още повече, че след като походихме 2–3 часа път краката над коленете ни като че ли се отсякоха. Обаче полека-лека с дълги почивки вечерта към 7–8 часа стигнахме в Кукуш. Там ни настаниха в околийското управление – в затвора, който беше на двора.

53. В КУКУШ

На другия ден почнаха да минават чиновници и посетители и при влизането и излизането от околийското управление всички минаваха покрай зданието в долния етаж, на което беше затворът. През деня следобед покрай прозорците забелязах двама мои бивши съученици от Солунската гимназия. Аз ги познах и те ме познаха, наближиха към решетката и ме запитаха, защо съм арестуван и откъде ида. Казах им, че съм невинен и че съм арестуван в Цариград само по подозрение, и че ме препращат по етапен ред към Скопие, защото нямам пари да заплатя таксата за мене и за стражаря. Те се позасмяха, поутешиха ме и си отидоха.

Те и двамата бяха от ръководното тяло на местния комитет и след като види се бяха вече уведомени, дойдоха лично да видят и проверят кой съм и откъде съм и защо съм арестуван.

54. НА ПЪТ КЪМ ДОЙРАН – СТРУМИЦА

На другия ден с други двама пеши стражари пак тримата арестувани тръгнахме към Дойран. Към два часа следобед минахме покрай гара Килиндир, където пресякохме железопътната линия. По шосето имаше много кал и едва вървяхме. Съвършено изтощени от преумора, насядахме на една зелена поляна да си починем. През време на почивката заприказвахме със стражарите. Аз им казах че от гара Килиндир през Гевгели до Скопие можем да отидем в Скопие за 7–8 часа, а пък ние трябва сега да ходим 7–8 дни пеш. Стражарите се смяха и ни заявиха, че за това трябвало да мислим още когато сме били в Солун, защото сега било вече късно, тъй като книжата били вече написани да пътуваме пеш от конак на конак, т. е. от един околийски град в друг, докато стигнем в Скопие.

– А защо не ни карате през Гевгели? – запитах стражарите.
– Защото етапният път за арестанти е Дойран – Струмица – Щип и пр. – отговориха стражарите.

Аз се позамислих. През главата ми минаваха рой мисли. Аз подозирах, че нарочно ни разкарват от град на град, за да ни изтезават. Но ако това правят с мене, защо вършат това с другите двама арестанти още повече когато те са мохамедани. Малко по малко се успокоих и всецяло се отдадох в ръцете на провидението, още повече пък знаейки в себе си, че не съм "невинен", не исках много да говоря.

Пристигнахме в Дойран и ни отведоха в затвора при околийското управление. Затворът се помещаваше в едно новопостроено гевгирено здание на самия бряг на езерото.

Пренощувахме в Дойран и рано сутринта на другия ден тръгнахме за Струмица. Започна да вали дъжд, а след малко и тежка мъгла обви околността. Най-напред вървяхме по един стръмен рид. Дъждът продължаваше. На височината почна да духа силен студен вятър. Ние бяхме оковани с железа и с големи усилия се катерехме по височината. От студа и дъжда ръцете ни набъбнаха и железните окови тъй се прилепиха до мускулите на ръцете ни, че приличаха на гривни. Трябваше да вървим по-бързо, за да стигнем в Струмица преди да настъпи нощта.

В града стигнахме навреме. Настаниха ни пак в затвора. Поизсушихме криво-ляво дрехите си и от преумора заспахме.

На другия ден бяха Коледни заговезни – престояхме в Струмица. През деня стари бабички дойдоха пред вратите на затвора и ни поднесоха варена пшеница, хляб, приготвен боб и "за бог да прости" поднасяха на всички арестанти, която каквото имаше в ръцете си.

Прекарахме три дни в Струмица, защото жандармерийският началник нямал достатъчно стражари на разположение и трябваше да чакаме два дни, докато се приберат някои от стражарите, пръснати по служебна работа из околията. Тук – в Струмица – можахме поне да си отпочинем от изнурителния дълъг път.

55. СТРУМИЦА - ЩИП

На четвъртия ден потеглихме на път. Времето беше хубаво – грееше зимно слънце. Два-три часа преди да се стъмни, пристигнахме в Радовиш. Бяхме настанени в затвора в една полутъмна ниска продълговата стая в долния етаж на едно паянтово старо здание. В затвора имаше 7–8 души арестанти, които бяха заели почти целия под на стаята. Ние седнахме при краката им, близо до вратата. Отпочинахме добре. През нощта почнахме да се нагаждаме кой къде и как ще легне. Аз се покрих с палтото, което ми даде Тодор Органджиев, а вместо възглавница поставях обущата си, като над тях, за да ми бъде по-меко, поставях жилетката си.

Дъските на пода бяха стари, изпочупени и помежду им имаше цепнатини от по един-два сантиметра. Обикновено когато арестантите помитаха пода, всички остатъци от храна и нечистотии натикваха в цепнатините на пода и там тези остатъци гниеха и смрад пълнеше стаята. Аз криво-ляво се настаних и легнах, обаче от цепнатините на дъсчения под влизаше студ и не можех да се успокоя и заспя, защото ме заболя и гръдния кош, и гърбът. Просто беше невъзможно да се лежи. Пак по липса на свободни стражари ние престояхме в радовишкия затвор три-четири дни, след което продължихме пътя си към Щип.

Аз бях вече съвсем без пари, но се надявах, че в Щип ще мога да вляза във връзка с някои мои познати или по-далечни роднини и ще мога да взема малко пари, а така също и долни дрехи. Обаче след като пристигнахме до града, ние се спуснахме по една рътлина и се озовахме пред правителствения дом, където наблизо се намираше затворът – едно старо продълговато здание, обиколено с високи каменни стени. Вратата и прозорците на затвора бяха обърнати към източната страна и гледаха тъкмо срещу една висока каменна стена. През деня можехме да излизаме на двора, да се разхождаме или да ходим по нужда, а вечерта вратата се заключваше.

В Щип престояхме три дни и през цялото време не можах да намеря никакъв арестант или пък посетител, на когото да поръчам да влезе във връзка с моите роднини и приятели и да им съобщи, че съм в затвора. По чужди непознати лица не исках да влизам във връзка, за да не излагам роднини и приятели пред властта, още повече, че до Скопие ни оставаха още няколко дни път. В Скопие вярвах, че ще мога да се снабдя с пари и долни дрехи.

От Щип до Кратово разстоянието не е повече от петдесет километра и можеше да се отиде за един ден. Обаче аз по етапен ред трябваше да бъда представен на началника на полицията във вилаетския център, а след това вече да бъда препратен пак по етапен ред в родния ми град Кратово.

56. НА ПЪТ КЪМ СВЕТИ НИКОЛЕ

Една сутрин излязохме от Щип и пак по шосето се упътихме по посока на Свети Николе. Времето беше хубаво, а и пътят не беше лош, защото нямаше кал и се вървеше добре и по-лесно. След като изминахме петдесет километра, пред нас се откри Овче поле и ние полека-лека вървяхме. Стражарите не бързаха, защото знаеха, че още преди да настъпи нощта щяхме да стигнем в Свети Николе, тъй като разстоянието между Щип и Свети Николе не е голямо. По пътя настигнахме и други пътници. С една група, придружаваща два-три натоварени коня, ние вървяхме заедно почти половината път.

Между пътниците имаше един старик, със среден ръст, сухо лице и побелели вече косми. Беше родом от Велес и се казваше Л. Барбутов. При вървежа, когато обикновено стражарите бяха малко по-отдалечени, Барбутов на три-четири пъти влизаше в разговор с мене и ме пита откъде съм, как се казвам, без да ме пита защо съм арестуван. Още когато се настигнахме по пътя, той забеляза, че аз съм с цивилни тънки дрехи и макар с опинци на нозе, аз съм някой учител, арестуван, както по това време казваха, "нещо за политика".

По едно време забелязах, че тоя стар човек изваждаше една кърпа от пояса си и постоянно си изтриваше очите и лицето и, въздишайки, пак я поставяше в пояса си. Запитах го защо често бърше очите си, обаче той неохотно ми каза, че като стар човек очите му били слаби и от вятъра често му били текли сълзите. През време на нашия разговор той ми каза, че познавал Кратово. Нищо повече не ми каза, но през целия път изпитателно ме изглеждаше.

По-късно, когато излязох от скопския затвор, в разговор с мои познати от Велес научих, че същият старец Барбутов разправял на свои близки и познати, че ме видял как двама стражари ме конвоирали за към Свети Николе, как приказвал с мене и научил, че аз съм от Кратово и съм син на Поце Ив. Шатев; че той бил познат и приятел на моя баща, когато няколко години бил наемател на църковния хан в Кратово. Той разправял, че останал много трогнат, когато ме видял, че съм с железа на ръцете, облечен в граждански дрехи с очила, а с опинци на краката. Когато бил ханджия в Кратово, той често дохождал в бащината ми къща или дюкяна, виждал ме е като дете, играел си е с мене, а сега, когато съм вече отраснал, ме видял в едно тежко положение и като си спомнил миналото и настоящето, тихом и мълком плакал. Едвам тогава аз си обясних за болните очи на стареца и сълзите, които той постоянно изтриваше.

Тоя старик Барбутов веднага съобщава на свои близки, които веднага от своя страна предупреждават моите родители за моята участ, които дотогава не са знаели нищо за мене. Те знаеха само, че съм завършил Солунската гимназия. Те запитали чрез познати хора в Солун, обаче получили отговор, че съм напуснал Солун и те предполагали, че съм заминал за България, но че съм бил в Цариград и че съм бил арестуван това никой не им бил съобщил, та трябваше старецът Барбутов накрая чрез приятели да ги предупреди.

В Свети Николе бяхме пак в затвора, една съвсем малка стаичка на едно ново едноетажно здание, в което се помещаваше мюдюрлукът и стаята на стражарите. Затворническата килия приличаше на една кутия с две много малки прозорчета със стъкла и преградени с две железа.

Никой нямаше в затвора, освен нас. След като поотпочинахме от пътуването, чрез един от стражарите си набавихме малко дървени въглища и ги поставихме в една изрязана наполовина кутия от петрол, след това ги разпалихме в коридора и внесохме мангала в стаичката, за да се поне отчасти затоплим, понеже времето беше много студено.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]