МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

41. РАЗГОВОР С ЕДИН БЪЛГАРИН ШПИОНИН

В тоя момент шефът на полицията излезе от стаята. Аз останах с преводчика, който, както казах по-горе, отлично говореше български. Аз от любезност и любопитство му казах, че той приказва много хубаво български, а преводчикът ми отговори:

– Разбира се, аз съм българин.
– Тъй ли?
– Да.
– Откъде сте?
– От Русчук, Северна България – отговори с видимо задоволство преводчикът.

Исках да го запитам за името му, но не посмях, защото ми се виждаше много подозрително. Не се реших да го запитам и на каква сдужба е, тъй като за мене беше повече от ясно, че той беше шпионин на разположение на шефа на полицията, който все още не беше се завърнал в стаята.

Между другото малко по-спокойно, но все тъй наивно му зададох въпроса:

– Защо съм арестуван и защо ме държат?
– И ти си един от обвиняемите, но не се страхувай; ти минаваш за второстепенна, даже третостепенна личност. По-опасни са останалите, особено тоя с дебелите мустаци, най-възрастният от вас (визирайки Сл. Мержанов) – каза детективът българин и се позасмя.

Малко поуспокоен аз продължително замълчах.
След малко се завърна шефът полицай и разпитът отново започна и продължи до след полунощ.

Задаваха ми се въпроси и аз отговарях. Шефът полицай диктуваше на един писар, който през всичкото време старателно и отчетливо пишеше.

След това повторно ме препратиха пак в затвора. Аз бях някак си по-бодър и по-спокоен. Първите дни едва излизах от кауша (стаята), но след това започнах да излизам по-начесто и в общия коридор, а след една седмица през време на отдиха почнах сам да слизам и да се качвам по стълбата при коридора, която водеше към долния етаж. Ясно беше, че бдителността около мене все повече и повече намаляваше.

42. СНОШЕНИЯ И КОРЕСПОНДЕНЦИЯ В ЗАТВОРА

Останалите трима мои другари бяха тоже в същия затвор, но всеки потделно, уединени в три отделни малки стаи. Слави Мерджанов беше в стаята на главния гардиен (надзирател), която беше прилепена до втория етаж на затвора, само че отвън решетката на коридора. Останалите двама – П. Соколов и П. Манджуков – бяха в две други стаи, разделени един от друг, но все пак в първия етаж. Абсолютно ни беше забранено не само да приказваме помежду си, но даже и да се виждаме, макар отдалече през време на отдиха (тенефюз), т. е. когато решетката се отваряше и арестантите в разстояние на един час можеха да се движат по коридора стълбата и двора за да се измият на чешмата, да ходят по нужда, да си купят нещо от бакалницата и т. н. Един ден – 7-8 дни след арестуването ми – слизайки по стълбата, възползувах се от общата глъчка по коридора и двора и през отвърстието на вратата, където беше денонощно Сл. Мерджанов го запитах:

– Василе, как си?
– Добре съм – ми отговори той.
– Какво има? – го запитах.
– Нищо, но работата ни е опасна – каза той.
– Защо?
– Това ще научиш като прочетеш писъмцето, което всеки ден, когато отиваше в нужника, ще намираш в левия ъгъл под самата стряха на нужника – ми заяви тихо Мерджанов.
– Добре, добре – му отговорих аз.

Веднага слязох в двора и потърсих ред за в нужника, без да имам належаща нужда... Влязох, поразгледах се около стените и забелязах един малък белег с молив, а около него намерих и другия белег близо до една кухина, около която все още имаше паяджина. Намерих едно писъмце на български. Прочетох го и пак го оставих, защото тъй пишеше най-долу в писмото.

Слави Мерджанов, П. Соколов и П. Маджуков, като по-опитни конспиратори, още първите 3–4 дни наредили чрез тази кухина в нужника да кореспондират помежду си, като си съобщават взаимно кой какво е казал, за да няма между техните показания противоречия и лъжи.

Разпитите винаги ставаха нощно време, и то то обикновено след 9 часа вечерта. През целия ден никой не ни викаше. Това обстоятелство много спомогна, щото показанията, дадени от едного вечерта, още сутринта, най-късно към обед, всички останали знаехме. Кой за кого какво казал; какъв нов въпрос са задали при разпита и пр. и пр.

Писъмцата, които се поставяха в нужника и там се четяха, бяха наистина кратки, но съдържаха всичко, което беше предмет на изследванията и разпита ни.

Ние всеки ден се питахме: биха ли те? Никой още не беше казал, че е бит, но всички бяхме доста заплашвани ругани през времето на разпитите.

Установи се положително, че полицията абсолютно нищо не знаеше за "невестата", т.е. за канала под банката. Затова именно може би и Нанчо, наемателят на "склада за хартия", не беше арестуван.

При обиска в моята квартира освен тескерето ми намерили под сламеника на кревата един български паспорт с име Никола Милев, жител на град Бургас. По отношение на П. Маджуков и П. Соколов абсолютно никакви компрометиращи документи не се намериха, но при обиска на стаята на Сл. Мерджанов между книжата му се намерили 2–3 шифровани писма. Обаче нито полицията, нито пък самият Сл. Мерджанов можеха да прочетат, т.е. дешифрират писмата. Полицията нямаше ключа, а пък Сл Мерджанов поставил ключа на шифъра, написан на един съвсем малък къс хартия, между кожата откъм ръба на добре подвързания френско-български речник. Всички книги и книжа, намерени в квартирата на Сл. Мерджанов и лично у четиримата ни, бяха при шефа на полицията. Френско-българският речник също. При разпита настоявали щото Сл. Мерджанов да каже ключа, а той всячески ги убеждавал, че писмата получил по пощата, обаче ключа не знае и затова ги оставил неунищожени, докато получи ключа.

– Кой ти изпраща подобни писма? – питали Мерджанова.
– Навярно някой мой познат от България!
– Кой е той и къде е понастоящем?
– И аз не зная, защото и аз още не съм прочел писмата – отговаря Мерджанов.
– Кажи какво мислиш, че ти пише твоят познат от България?
- Сигурно ме подканва да вляза в услуга на ВМРО, обаче аз нито желая, нито пък имам възможност! Пък и с какво ли мога да бъда полезен тук в Цариград?

В този смисъл са били отговорите на Сл. Мерджанов, обаче полицията, разбира, се с тия отговори на Мерджанов не се задоволи. Тя търсеше и настояваше да изкопчи що-годе самопризнания, които дотогава никой от нас не направи. В полицията навярно смятаха, че в разстояние на няколко седмици, пък ако е нужно и 1–2 месеца, при едни изчерпателни разпити може би все нещо ще се докаже и долови от някого от нас. Ако ли пък по тоя начин не се открие, то турската полиция искаше с побой и изтезания да получи някакви самопризиания, от каквито аслъ беше възможно да се разкрие нещо. Разбира се, че турските полицаи даже и не можеха да си помислят, че българските комити, които им бяха сега в ръцете, са се занимавали с прокопаването на един канал под Банк отоман, за да хвърлят цялото здание във въздуха. Най-многото, което полицията си допускаше, това бе, че ние четиримата представяхме някаква си група от софийския комитет и живеем в Цариград, за да можем да разпространяваме конспиративни вестници или брошури, да събираме помощи в пари за комитета и най-вече да организираме една част от българите македонци, живущи в Цариград. Но за подозрителния и мнителен султан Хамид и неговия антураж и това не беше малко престъпление.

Ние, като арестанти, бяхме изолирани и останали без всякакви връзки с близки наши българи в града, бяхме почти изгубени. Знаехме само, че наши познати са научили, че сме арестувани и отведени в Галата-сарайския участък в Пера. По отношение на нашата акция за нас това беше повече от достатъчно, защото в Солун и София имахме другари, които след като узнаеха, че ние сме в затвора – било осъдени или не, било хвърлени в морето или препратени някъде на заточение в Мала Азия или Африка – те щяха да продължат нашето дело и да го доизкарат докрай, като реализират започнатата от нас акция. Това наистина беше и единствената наша утеха. Разпитите бяха престанали около четири дни. Ние сметнахме, че всичко е вече привършено и чакахме или съд, или пък някоя вечер да бъдем закарани към Стамбул и с един камък, прикрепен с въже на врата ни, да ни захвърлят в Босфора, където обикновено султан Хамид чрез своите органи разпореждал да се унищожават по-опасните и свободолюбиви турци...

Но все пак ни оставаше една надежда, че може би ще ни извадят на съд и след като ни осъдят, тогава вече или ще ни погубят, или пък препратят на заточение в някоя крепост, както обикновено ставаше с всички политически затворници. Ние се намирахме пред алтернатива и се чудехме изобщо как ще постъпи с нас турската административно-полицейска власт.

43. ЖИВОТЪТ В ЗАТВОРА

Дните се виждаха много дълги и минаваха монотонно. Единственото развлечение, ако можем така да го наречем, ставаше привечер, когато всички затворници се прибирахме в стаите и започваха приказките, разговорите и шегите, а понякога и специални игри, измислени и пригодени за затворници. Шефът на стаята ни Нури баба по душа беше един добър старик. Той пред арестантите се ползуваше с голям авторитет като представител на затворническата власт, а същевременно пък и доверено лице на затворническия шпионаж. Той, като назначен за шеф на нашата стая, беше първият компетентен и вещ доносчик на директора, а следователно и на самата полиция. Когато за виновността на някой от затворниците пред полицията или съдебната власт все имаше някои неясности или неточности, чрез затворническия шпионаж ловко и незабелязано всичко се узнаваше. Това, разбира се, ставаше, ако затворникът е прост човек и наивен, за да разправя тъгата и неволите си на околните затворници, станали му близки по участ събеседници или съжители. Адвокатът Осман ефенди също така беше един умен, тих човек, макар да беше осъден на една година за злоупотребление на доверие. Те и двамата – Нури баба и Осман ефенди – често пъти в присъствието на всички затворници в стаята се шегуваха с мене.

Нури баба, като почваше да разправя за своето минало като участник в Руско-турската война, продължително разправяше за Шипка, за Стара Загора, а след това общо за България и българите.

– Вие, българите – казваше Нури баба, като се обръщаше към мене – сте дебелоглави хора. Вие ум и разум нямате. Едно време с дървени топове (той визираше черешовото топче) станахте да разрушавате Отоманската империя. Е, кажете, хора, това възможно ли беше?

Всички – кои от любоугодничество кои от убеждение – отговаряха:

– По никой начин! Това е било лудост!
– Ти, Павле, какво ще кажеш? – обръщайки се към мене ме запитваше Нури баба.

Аз мълчах и се усмихвах.

– Кажи де, отговори! – настояваше Нури баба.
– Какво да кажа, какво да отговоря – аз нищо не зная. Когато всичко това е ставало, аз не съм бил роден. Откъде ще зная?
– Тъй зер! Сега вие с книги, с писма искате да съборите Турция. Това е детинщина. Това е невъзможно. Сами си причинявате неприятности и нещастия. Твърди глави сте вие, българите – разправяше със самодоволство Нури баба, очаквайки похвали от всички страни.

Аз все мълчах и мълчаливо исках да потвърдя, че може би е тъй, но аз като млад човек не зная, но все пак по нещичко трябваше да се каже, защото щеше да излезе, че аз, макар да не отричам казаното от Нури баба, но пък и открито не одобрявам казаното. Да почнех да разправям за значението и смисъла на черешовото топче нито имах интерес да се ловя на въдицата на Нури баба, нито пък моето схващане както от Нури баба, тъй и от останалите затворници (в болшинството турци) можеше да се схване и разбере. Да премълча тоже не биваше. Не оставаше друго освен да променя разговора на друга тема.

– Лошо, добро – почнах аз – това било едно време, но сега сега какво да се прави?... Ето, училищната година започна вече, а пък аз вместо в училището, сега съм в затвора. Какво ще каже баща ми, когато научи това?... Ето вече времето се разхлади. Аз нямам нито легло, нито завивки, нито палто, нито даже долни дрехи.
– Бог е велик и падишахът е всемилостив, моли се на бога и нищо друго – отговаряше Нури баба.

На неговите думи аз премълчавах, защото да продължавам разговора това значеше сам да влоша още повече положението си, тъй като почти всички затворници в стаята, особено мохамеданите, бяха религиозни фанатици, вярващи хора. Те по два-три пъти на ден правеха молитви, кланяха се. Опасността не беше толкова голяма, ако кажех нещо несимпатично за султана, колкото против бога (аллаха). Религиозният им фанатизъм бе по-голям от политическия им мироглед, ако изобщо можеше да се допусне, че тези хора – с изключение може би на Осман ефенди – имаха някакви политически убеждения. Повечето от арестантите в стаята ни бяха занаятчии, празноскитащи, безделници, крадци или убийци.

44. РАЗГОВОР С АРЕСТАНТА ОСМАН ЕФЕНДИ

Аз макар и много млад, между затворниците минавах все малко за учен. Осман ефенди туй добре забелязваше, когато аз, макар и съвсем рядко и накратко, приказвах. Той винаги се отнасяше към мене с респект и уважение.

Един ден бяхме сами в един ъгъл на стаята и приказвахме. Аз седнах до него и той наставнически ми говореше. В първия момент аз мислех, че той по инструкции било на директора на затвора, било на полицията искаше нарочно да влезе с мене в по-дълъг разговор и да схване, да разбере и научи нещо повече. Отпосле обаче се уверих, че се лъжех в своите предположения. Осман ефенди просто от уважение и от състрадание искаше да ме утеши, да ме ободри. Дълго време приказвахме и аз абсолютно нищо не можех да разбера, като какво именно целеше и какво искаше да научи и схване с този си разговор. Накрая, след като хвърли наоколо ни изпитателен поглед, наставнически ми каза:

– Слушай, твоята работа понастоящем прилича като на една лотария, от която или ще спечелиш или ще изгубиш.
– Тъй е! Или бяло или черно – казах аз усмихнато.
– Не! Не ме разбираш – каза Осман ефенди.
– Как не разбирам? – го запитах.
– Да. Не ме разбираш. Ти си още млад и не знаеш, пък и не можеш да си представиш колко сериозиа е вашата работа. Ти и вашите останали трима другари сте обвинени като политически престъпници, като рушители на реда и мира в държавата, което ще рече, че сте работяли против държавния глава, против падишаха, против султан Хамид. Сега цялата ваша преписка, без да се препрати на съдебната власт, е вече препратена направо в Илдъза (султанския дворец). Или султанът ще ви прости или пък ще намерите дъното на морето. Аз сегиз-тогиз, като лично познат с директора на затвора, ходя при него и много пъти сме приказвали по вашата работа. От него можах да науча за вашето положение и ти съобщавам като ти мисля доброто – завърши Осман ефенди.

Всичко това ме много натъжи, но пък от друга страна ме задоволи, защото каквото и да излезеше – добро или зло – поне в едно късо време всичко щеше да се реши, всичко щеше да се знае, защото от друга страна неизвестността ни измъчваше.
 
На другия ден рано сутринта, слизайки по стълбата през отвърстието на вратата, където бе Сл. Мерджанов, успях да пусна едно писъмце, с което му съобщавах наученото от Осман ефенди.

Сл. Мерджанов бързо ми отговори, че това му се виждало малко невероятно, защото през време на разпита бил бит и руган, като настоявали да им даде ключа, за да могат да прочетат заловените шифровани писма, обаче при все това той продължавал да ги уверява, че ако разполагал с ключа, той без друго щял да им го предаде, ако беше го получил преди арестуването му, но сега вече му е абсолютно невъзможно да получи или открие шифъра, нито пък и самият той знае съдържанието на писаното в тях.

45. СЛ. МЕРДЖАНОВ ТЪРСИ СПОСОБ И НАЧИН ЗА ДА СЕ САМОУБИЕ

Сл. Мерджанов поиска от мене на всяка цена да наредя чрез някого от арестантите срещу пари да му достави един револвер. Съобщи ми, че той имал три-четири наполеона и щял да ми ги даде, стига аз ловко чрез някои от затворниците, на които често им дохаждаха някои близки и познати за свиждане, да наредя нещо по-сериозно. Опитах се чрез моя познат Панайот. Той наистина се зае да нареди нещо чрез сестра си, която през ден дохождаше на свиждане и му носеше храна и долни дрехи и пр. Обаче сестра му не се решаваше да внася подобни работи, страхувайки се да не би да бъде заловена и да пострада, да попадне и тя в затвора. Опитах се чрез едно еврейче, обаче то поиска пет наполеона. Казах му че ще му дам парите, обаче след като ми предаде револвера тук, в самия затвор. Еврейчето, доста лакомо за пари, се помъчи да внесе револвера, обаче не можа да стори това. По всичко това аз държах в течение Сл. Мерджанов. Най-сетне му казах, че мъчно може да се внесе револвер в затвора поради строгия обиск и преглед на посетителите, а това може да се направи само от някой от гардианите или пък чрез стражата.

Сл. Мерджанов искаше да се снабди с револвер, с който да си послужи в случай, че ни извадят на съд, да убие председателя на съда; или ако решат да ни хвърлят в морето – да си отмъсти на тия, които биха се опитали да сторят това. Аз разбрах добре това и го одобрявах, но при все това с нищо не можех да услужа. Всеки случай аз бях поставен по-добре, защото вместо да бъда поставен уединен в една стая, бях поставен в една стая заедно с други обикновени криминалисти, които не се държаха тъй строго, та и аз между тях се ползувах с по-смекчен режим.

Сл. Мерджанов беше поставен при много лоши условия. Той беше обект на най-щателни изследвания и сериозни обвинения, вследствие на което той от ден на ден ставаше все по-неспокоен. Той, като разбра, че аз не ще мога да го снабдя с револвер, поръча ми да му намеря поне едно количество хашиш (canabis indica), който съвсем скрито и тайно от затворническата управа някои арестанти на много дребни късчета, поставени в тютюна на цигарите си, пушеха, за да се упоят. С това те задоволяваха отчасти своите наркотически нужди, а същевременно в разстояние на няколко часа, упоени от хашиша, те изпадаха в едно особено разположение на духа, като пред фантазията им се откриваха сладострастни картини, за каквито те са мечтаели. Изобщо чрез поглъщане на хашиша, макар в съвсем малка доза, те виждаха "реализирани" своите мечти желания и илюзии.

Хашишът като наркотическо средство беше забранен. Обаче по контрабанден начин някои от затворниците си го доставяха, заплащайки го по цени почти равни на златото. Аз можах да намеря 20–30 грама хашиш. Съобщих на Слави Мерджанов и той ми съобщи да го купя. Обещах му, че на другия ден ще му го предам през отвърстието на вратата. Опитах се да сторя това, обаче в тоя момент случайно идваше по стълбата някой след мене и аз вместо с една-две крачки да се отбия към вратата на стаята, направо отидох към отворената дъсчена решетка и влязох в общия коридор на затвора, за да не би идещият след мене да забележи, че аз приказвам или пък предавам или приемам нещо през вратата на стаята на гардиенина, където беше Сл. Мерджанов задържан. Така че предаването на хашиша остана за другия ден.

Сл. Мерджанов искаше непременно да се снабди с хашиш, за да не би да го подложат на по-големи изтезания и вместо да го измъчват, той да погълне хашиша и се отрови и по този начин да тури край на мъките. Докато през всичкото време в затвора Сл. Мерджанов искаше да умре по някой по-демонстративен начин, действителността, грубата действителност в затвора го принуди да прибегне към съвсем друго средство и да тури край на живота си по един тих, спокоен начин. Такава смърт Сл. Мерджанов не желаеше, нито пък можеше да се примири с мисълта да умре по такъв тих спокоен начин. Този буен характер, този горд и величав революционер, който през живота си като четник и като конспиратор борец бе преминал толкова премеждия в Пирина, в Солун, в Цариград, сега по неволя трябваше да загине по един чисто смирен християнски начин.

– Всичко нека е простено. Стига, че не можаха да научат за "невестата". Това е единствената ни печалба, това е нашият актив, а с нас каквото ще да става – бяха последните думи на Мерджанов.

Той на всяка цена искаше хашиша – него и само него чакаше. Всичко друго остана само във въображението му. Както смъртта, когато дохажда, не пита човека, тъй и човекът, когато търси смъртта, не винаги може да я намери, тъй както я желае. Да умреш можеш когато пожелаеш, но да умреш по начин, какъвто ти се иска, не всякога и навсякъде се удава. А има случаи, когато и смъртта е едно щастие, едно спасение. За Сл. Мерджанов начинът, по който той трябваше да умре не беше желан, но по необходимост трябваше да се предпочете. Друг изход нямаше и не можеше да има. Да изгние в затвора, с което не можеше да се помири, да бъде хвърлен през някоя нощ тайно в морето, без да може да реагира по какъвто и да било начин, или пък да умре от хашиш. Това бяха трите вероятности, трите евентуалности. По необходимост Сл. Мерджанов избра третата – хашиша. И за нещастие аз неговият по-млад другар трябваше да му поднеса хашиша.

Този ден, както казах по-горе, не можах да му дам хашиша по една случайност, като това трябваше да сторя на другия ден.

46. ОСВОБОЖДЕНИЕТО

През нощта заспах с мисълта, че на другия ден аз – по неволя – трябваше да изпълня последното желание на моя любим учител и другар Сл. Мерджанов и със собствените си ръце да му поднеса отровата. Дълго време се намирах в особено положение и не можех да заспя. Едва току-що бях заспал, към полунощ ме смушкаха с ръце и ме събудиха. Поразгледах се още сънен и видях пред себе си гардиенина (надзирателя), че стои пред мене.

– Стани! – чух строгия глас на гардиенина.

Изпълних нареждането му и станах прав.

– Вземи си дрехите и шапката – продължи гардиенинът.

Аз набързо облякох палтото и обущата. Взех шапката в ръцете си и застанах прав пред гардиенина.

 – Хаде, върви след мене! – ми подвикна той.

Гардиенинът излезе от стаята и аз след него, но първата ми мисъл беше, че не ни изваждат вече за разпит, а за да ни заведат към морето...

Стана ми така хладно, люта треска ме разтресе и всичките стави на тялото ми се раздрусаха.
На лягане преди няколко часа сънувах, че се намираме в средата на Златния рог и в един миг, вместо да потъна във водата, намерих се на сухо и някой ми подаде един грозд хубаво бяло грозде. И в това напрежение на мислите, припомвайки си съня и сегашната си действителност, питах се къде ли ще ме отведат. Докато да стигнем дъсчената решетка, аз още се мъчех да отгадая съня си. Обстоятелството, че сънувах, какво не можах да се удавя в морето, е едно предизвестие, казвах си на ума. Разсъждавайки така, гардиенинът и аз слязохме по стълбата в долния етаж, оттам излязохме в малкия двор и пред мене в тъмнината забелязах Сл. Мерджанов, П. Соколов и П. Манджуков. Тримата стоящи прави на крака си говореха. Гардиенинът и двама полицаи ги гледаха без да им кажат нещо. И аз се спрях при тях и взех да приказвам нещо.

Дотогава даже не ни позволяваха да се погледнем един други, а в тоя момент ние бяхме оставени свободно да си приказваме пред очите на гардиенина и полицаите. След малко се отвориха входните врата и полицаите пред нас, а ние след тях, всички се качихме на втория етаж на правителствения дом.

Въведоха ии не в тази стая, където ставаха разпитите, а в един общ салон. Спряха ни пред вратата на окръжния управител, където постояхме няколко минути. От стаята на окръжния управител излезе един полицейски комисар и ни подкани да влезем. Ние един по един влязохме в стаята.

Окръжният управител стоеше на своето бюро, а до него на едно меко канапе седеше един прилично облечен в цивилни дрехи гражданин, който беше поставил краката си един върху друг. Ние се наредихме един до друг прави – Сл. Мерджанов, П. Соколов, П. Манджуков и аз.

Стоящият гражданин се обърна към нас и на чист български език ни запита един по един как се казваме и откъде сме. Всеки отговори лично за себе си. Тогава гражданинът заяви, че той е българският търговски агент Иван Ст. Гешов. Той с един авторитетен и наставнически тон тихо и съвсем спокойно заговори, подчертавайки своите думи.

– Благодарение милостта и благите думи на негово императорско величество султана вие сте помилвани. Занапред ще се стараете да не се впускате в такива смели предприятия, които могат да развалят добрите отношения между княжеството и империята. Вие тримата – обърна се той към Сл. Мерджанов, П. Соколов и П. Манджуков – ще заминете за България, а ти – посочи ме с шапката си – ще бъдеш препратен в родния си град Кратово и там ще живееш.

През всичкото това време окръжният управител, почти прав, с внимание следеше всички думи и искаше да чуе какво щяхме да отговорим ние. Сл. Мерджанов наведе главата си, пораздвижи шапката си, която държеше в ръцете си. П. Соколов каза: "Слушам, разбирам", а П. Манджуков каза "благодаря". Това държане на тримата ми се видя странно, съвсем неучтиво и аз след като направих едно темане (поздрав) към окръжния управител, заявих на окръжния управител, че и тримата не знаят турски език и не могат да му благодарят и че аз от тяхно име изказвам моята и тяхната благодарност.

Окръжният управител ни каза:

– Виждате ли колко е добър падишахът? Вие не знаете колко е великодушен султан Хамид!

След това Ив. Ст. Гешов продължи:

– Засега ще останете да нощувате в някой хотел, а утре (петък) и тримата с парахода "България" ще заминете за Бургас.

Ние побързахме да кажем, че ще пренощуваме в хотел "Македония", който беше съвсем близо до окръжното управление.

– Не е важно в кой хотел, може в тоя, може и в друг - ни отвърна Иван Ст. Гешов.

Излязохме вън от стаята и пак се спряхме в общия салон, където оставихме двамата полицаи. Иван Ст. Гешов излезе и си отиде. Ние с един полицай слязохме по стълбите, но не вече към затвора, а към изходната врата на зданието и излязохме на главната улица "Пера". Бързо пресякохме улицата и след като извървяхме 20–30 крачки, влязохме в хотел "Метропол" – един от второстепенните хотели в Пера. Посочиха ни една стая с три легла, а ние бяхме петима – полицаят и ние четиримата.

Полицаят ни запита дали сме гладни. Отговорихме му: Да! Той поръча чай и коняк, а сетне да ядем хляб с масло и чай. Полицаят се напи хубаво, а ние, след като се нахранихме добре, почнахме да приказваме, да се разпитваме за всичко отпреди един и половина месец – от деня на нашето арестуване. Приказвахме, смяхме се, шегувахме се.

Полицаят каза, че предидущата нощ бил на служба, чувствувал се доста уморен, и пожела да си легне. Съблече горните си дрехи и си легна. Щом сложи главата си на леглото, той заспа. Ние останахме сами. Седим около масата, пием чай и сегиз-тогиз поглеждаме през прозореца как хора, мъже, жени по двойки се разхождат по улицата. Беше време, когато и ние по това време се разхождахме по същата улица. Затворът беше почти срещу нас. Отдалече през прозорците на стаята, гледахме железните прегради на прозорците на затвора. Посочвахме кой къде беше, как беше и т. н.

Сл. Мерджанов и П. Соколов приказваха с голям ентусиазъм и почнаха да се целуват. Всички се смеем и сме във възторг и все още се чудехме как стана, че успяхме тъй лесно да се измъкнем от ръцете на полицията и от затвора.

– Соколов, ние сме родени за по-големи бе'ли, нали? – каза смеешком се Сл. Мерджанов.
– Може би – отговори Соколов.

П. Манджуков, вземайки повод от заловените шифровани писма, при всеки момент осмиваше и подиграваше Сл. Мерджанов, заявявайки:

– От желание да бъдеш всичко и да си навсякъде, ето какво донесе.

Сл Мерджанов искаше на всяка цена да се оправдае и навеждаше разни мотиви и доказателства, обаче нищо не беше в състояние да убеди Манджуков.

– Не, не, виновен си Мерджанов. Ти все още държиш за историята и затова не унищожи още навреме писмата. Пък нали ти казвах, че ние няма защо да разширяваме нашата дейност и да се явяваме в услуга на едни или на други, които по тактика и методи се различават от нас, пък макар и да са големци и членове на ЦК на ВМРО. Какво от това? Те вървят по един път, като си служат с едни методи на действие, а ние вървим по друг път, служейки си със съвсем други методи на действие. Освен това не беше ли тази причината, щото ние да се разделим с някои наши бивши другари, които останаха да се скитат по планини и долини, да организират и въоръжават, да обучават народа, селяните.

Почти до зори споровете между Сл. Мерджанов и П. Манджуков не спряха. Тия спорове са се водили между тях още от началото, когато са пристигнали в Цариград, и продължаваха до последния момент без един друг да се убедят. Споровете им бяха колкото интересни, толкова и пикантни. Например почваха с някой конкретен въпрос и свършваха "за" и "против" една обикновена максима като: "Малките камъни могат ли или не да катурнат голяма кола; или трябва ли конспираторът революционер да държи сметка с какво трябва да се услужи на бъдещия историк или какво щяла да отбележи историята, дали изобщо по принцип трябва нарочно да се пазят шифровани писма, документи и пр., да се държат бележки, когато се работи, подготовлява и реализира някоя акция или не." Сл. Мерджанов се мъчеше да обоснове своите слабости с един, втори, трети аргумент, обаче П. Манджуков се разгневяваше още повече и убедено категорически заявяваше:

– Всички, които се кахърят да запазят нещо, за да послужи само на бъдещия историк, са маниаци и често пъти нанасят вреда не само на делото, а и лично на себе си. Така е и ти, Славе, трябва да признаеш това.

Сл. Мерджанов, макар и притиснат до стената, по никой начин не желаеше да признае своите грешки.

П. Манджуков още повече се нервираше и се стигаше до продължителен смях.

Нависнали по прозорците, ние гледахме публиката на улицата и все ни се искаше да поизлезем, обаче това ни беше още забранено. Гледайки улицата, лампите ни се виждаха по-светли, отколкото по-преди, хората по-гиздаво облечени, всичко от хубаво по-хубаво.

Ние вече можехме да правим сравнение между двата вида живот: живота в затвора и тоя вън от него.

Зората вече се сипваше, а ние все още продължавахме да спорим и приказваме. Едва призори налягахме по двама на креват. След като поспахме 2–3 часа, пак се събудихме. Часът беше вече десет. Станахме, измихме се и закусихме. И след това пак започнахме да си обясняваме как се отървахме от затвора; питахме се един други защо Ив. Ст. Гешов се е застъпил пред султана, обаче все още нищо не ни бе в точност известно. Всичко, каквото казвахме и поддържахме, все още бяха предположения.

47. ПАК В ЗАТВОРА В СТАМБУЛ

Към два часа следобед дойде гавазинът от българското консулство, който заедно със Сл. Мерджанов, П. Соколов и П. Манджуков и полицая заминаха за пристанището Галата.

Аз пък заедно с един друг полицай през моста на Златния рог минахме в Стамбул и след половина час стигнахме до една голяма врата, която се пазеше от войници – пак затвор. След като влязох в затвора, заведоха ме при директора. Полицаят поднесе един плик на директора, който веднага в мое присъствие отвори плика, прочете писмото и почна изпитателно да ме изглежда от главата до петите, приказвайки нещо заканително на себе си. От неговите думи само можах да схвана:

 – Имал си голям късмет!

Излязох от стаята и един гардиенин ме заведе вътре в затворническите килии. Още с влизането ми един от персонала на затвора извика с висок глас:

– Ето още един българин!

Влязох в общия двор и веднага около мене се прибраха няколко любопитствуващи арестанти, от които едни в окови, други без окови и ме питаха какъв съм по народност, откъде съм, осъден ли съм, или не, и пр. и пр.

Един от арестуваните ме запита на български как се казвам и откъде съм. Аз му отговорих и той веднага ме покани да се качим по една доста широка дъсчена стълба на втория етаж. И двамата се качихме на втория етаж и влязохме в една четириъгълна стая – много продълговата, – в която имаше 50–60 души арестанти. Повечето от арестантите бяха българи, албанци, арменци и само трима-четирима турци. Всички бяха политически затворници.

Българите бяха от Одринско – отдавна осъдени, препратени от Одрин през Цариград на заточение в Диарбекир. Всички бяха съдени по аферата Керемедчиоглу през 1900 година месец юли, която е била дело на Гоце Делчев, както ми съобщиха българските затворници. Последните бяха около 20 души, от които седем души бяха учители. Ето и техния списък:

1. Яни Читаков – Лозенград учител осъден на 15 год
2. Димитър Груев         "           "             "            15  "
3. Ив С Каиков             "           "             "            15  " 
4. Никола Долапчиев   "           "             "            10  "
5. Илия Тошев – Прилеп          "             "            15  " 
6. Никола Асланов – Лозенград            "            10  " 
7. Янко Стоянов – М Търново "             "             5   " 
8. Дим Янъков – Лозенград     "             "             7   "
9. Ламбо Димитров – Лозенград           "             7   "
10. Тодор Георгиев – Бунар Хисар учител         10 " 
11. Димитър Спиров     "           "             "            15 " 
12. Анести Кючуков     "           "             "             7   "
13. Константин Буруджиев      "             "             7   "
14. Атанас Велков       "           "             "             7   "
15. Велко Кадиев         "           "             "             7   "
16. Дино Димитров – с Курудер             "             7   "
17. Панайот Сиркеджията – Бунар Хисар           7   "
18. Георги Николов Морьов     "             "             7   "
19. Стоян Коджаиванов           "             "             7   "

Аз бях вече при близки, при българи, но вече осъдени с тежки присъди и всички чакаха реда си кога и с кой параход ще продължат пътя си към заточението в Мала Азия. Освен българите имаше и около 20 души албанци, също така с присъди и препратени, за да бъдат заточени.

Имаше и около 15–20 души арменци, едни от които вече осъдени на 10-20 години и доживотен затвор, а други бяха още под следствие и бяха уединени в малки, една до друга разположени стаи, чиито врати не се затваряха нито през деня, нито през нощта Пред всяка врата имаше и часовой. Те всички бяха в самия затвор под строго наблюдение.

От политическите затворници имаше само един турчин. Той беше млад човек, среден на ръст, бистро бяло лице с жълта дълга брада, малки мустаци и по всичко личеше, че бе интелигентен младеж. От неговата физиономия, обноски и жестове явно личеше че той е член на видна и доста богата турска фамилия. Той беше младотурчин. Аз за пръв път в живота си се срещнах с младотурчин, който ми направи много добро впечатление със своето естествено държане.

Затворникът Никола Долапчиев ми даде всички необходими сведения и ме предупреди за режима и порядките в затвора, а така също ми даде и кратки сведения поотделно за някои от арменците и албанците, тоже политически затворници, които бяха временно в този затвор.

Още първата вечер, сякаш за моя чест, в стаята се устрои затворническо веселие, каквото често политическите затворници устройвали в тоя затвор. Вечерта, след като се събрахме в единия край на стаята, започнаха да пеят бунтовнически песни. Последователно едни след други затворниците пееха. Най-напред започнаха българите тракийци, след тях албанците и най-после арменците. При нас беше и младотурчинът Ахмед бей. Между нас той беше предмет на най-голяма почит и уважение. След песните започнаха игрите. Играеха се гимнастически упражнения, разни мимики и пр.

Веселието завърши с една малка комедия, съчинена и изпълнявана от арестантите. Тази комедия беше със сюжет из заседанието на турски съд. Едни от затворниците изпълняваха ролята на съдии, други – подсъдими, а трети – стражари. С нея се осмиваха коронните съдии, прокурорът и цялото турско правосъдие. С нея се усмиваха и предаваха доста комично ролята и обноските на дребните съдебни и административни чиновници, тъпите полуграмотни следователи, бруталността на полицията, педантизмът на съдебните и административните чиновници и пр.

Сцената представляваше следното положение: едно  одеяло, което се държеще от двама затворници, стоящи отляво и от дясно на подсъдимия и което служеше за завеса – преграда между подсъдимите и съдиите. Съдиите седяха, а подсъдимият стоеше прав. Най-напред се извърши съдебното дирене, прочете се обвинителният акт от прокурора, след това съдиите произнесоха своята присъда, обявявайки по един типично тържествен начин, че еди кой си се осъжда на десет години, еди кой си на двайсет години. След това председателят на съда с по-висок глас извикваше:

– Заседанието се привърши! – и обръщайки се към стражарите им заповядваше: – Отведете го в затвора!

И веднага актьорът стражар хващаше за двата крака правостоящия подсъдим, дръпваше го внезапно и той падаше върху одеялото и върху гърба на изпълнителя на присъдата.

Настъпваше общ смях, общ вик, общо задоволство. Малката комедия не продължаваше повече от половина час. Тя беше обикновен фарс, но така бичуваше порядките на турското правосъдие, че всички се превиваха от смях.

Комедийката не беше някое художествено произведение, тя беше изпълнена от фрази, пози и груби действия, обаче беше много саркастична, бичувайки турското правосъдие изобщо, като с това задоволяваше присъствуващите арестанти, като им създаваше временно една приятна гледка.

Обикновено за подсъдими се избираха новодошли политически затворниии, които не знаеха развязката на пиесата, тъй като, ако се знаеше развязката, последната не можеше да произведе такъв ефект, какъвто бе необходим за зрителите, не можеже да ги разсмее и да настъпи смях до насита, да забравят временно, че са затворници и да преживеят час-два в радост и веселие.

48. РАЗГОВОРЪТ МИ С АХМЕД БЕЙ

През време на веселието имах случай да вляза в по-дълъг разговор с младотурчина Ахмед бей и да го разпитам по-подробно. Той както към мене, така и към всички затворници беше напълно откровен. Той с тъга в душата започна да ни разправя за своя живот:

 – Баща ми заемаше голям пост на висш сановник при Високата порта. Той беше състоятелен човек, от баща си имаше в наследство много недвижими имоти, а пък освен туй той печелеше много. Аз още като ученик – продължи Ахмед бей – можах да се запозная с някои по-интелигентни мои сънародници турци, офицери и граждани. Те пред мене явно критикуваха деспотизма и автократизма в държавата и всички нещастия, които сполетяха Отоманската империя и турския народ от 30 години насам те явно приписваха на некадърността и жестокостта на султан Абдул Хамид. И наистина така е. Той е главният виновник за всички нещастия на турския народ, той е абсолютен монарх, чийто деспотизъм ще остане безпримерен в историята на Турция. Освен това около него има една клика от военни и граждански лица, повечето дворцови чиновници-креатури, които като хиени душат добрия турски народ и всички останали народи, живущи в империята. Това така не може и не трябва да продължава. На всичко това трябва да се тури един път завинаги край. Ето вие, българите, негодувате, арменците също, арабите, кюрдите, гърците, албанците и пр. и те ръмжат против тоя деспотизъм. Вие, македонците и арменците, искате откъсване от империята, а и крайната цел на арабите и кюрдите е тоже откъсването им в самостоятелни държави. Ние, младотурците, изобщо сме против тия сепаратистически тенденции. Ние се борим щото всички народи, живущи в Отоманската империя, заедно с турския народ да бъдат напълно свободни – продължаваше Ахмед бей.

– Как? – запитах аз.
– Единственото средство е като се наложи едно конституционна управление. Преди възкачването на престола на султан Хамид конституцията беше приготвена, обаче той я суспендира, захвърлия и я унищожи – каза Ахмед бей.
– Добре – казах му аз. – Как смятате че ще може да се въведе конституцията?
– Как ли? След като умре или... султан Хамид.
– Но той е здрав, той се пази добре и още дълго може би ще живее. Не мислите ли, че може да се намери друго средство?
– Да, средства има много, но ние, младотурците, не сме още групирани, пръснати сме по всички краища и щом някой някъде каже каквото и да било против личността на султан Хамид, веднага бива арестуван заточван или пък тайно убиван. Организация почти нямаме освен тая на емигрантите в Париж, Брюксел и Лондон начело с Дамад Шериф паша, Али Риза и други. Ето например аз само за няколко думи, които съм казал за едно друго преустройство на държавата, бях обвинен в конспирация и ето вече повече от година и половина стоя в тоя привременен затвор без да бъда изправен пред съд.
– Е, защо тъй? – запитах го аз.
– Защото няма никакви доказателства пред законите за моята виновност. Да, няма. Обаче знаете ли защо ме държат в затвора? Хамидовите креатури ме изкараха за умоповреден, за луд и така ме задържаха в затвора. А освен това баща ми и всички мои роднини и познати са вече под подозрение и всеки ден треперят за своята участ. Те вече година и половина бял ден не са видели и са в постоянно следене от полицията.
– Така ли? – зачудено го запитах аз.
– Забелязваш ли нещо ненормално в мене? – запита ме кротко и спокойно Ахмед бей.
– И дума не може да става – казах аз и започнах да се смея.
– Смешно, нали? – тоже със смях запита Ахмед бей.
– Но не намираш ли някой начин, за да можеш да бъдеш освободен от затвора и препратен поне на заточение в някоя далечна провинция, отколкото да прекарваш своите младини в тоя мръсен затвор?
– Нищо... Нищо не може да се направи за подобрение на моето положение. Единствено ми остава или да изгния в затвора или да избягам.

В тоя момент лицето му се зачерви, очите му се напълниха със сълзи, почна ядовито да причесва дългата си жълта брада, хулейки и ругаейки Изет паша, Тахсин паша, Ридван паша, Кямил паша и ред други висши военни и граждански сановници при Илдъза – цялата дворцова камарила на султан Хамид, на мнозина от които аз даже и имената не знаех.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]