МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

65. ЕДНА ТРЕВОЖНА ТЕЛЕГРАМА

През месец февруари 1902 година с пощата от П. Манджуков получих следната телеграма: "Васковата невеста умря". Аз се смутих. Погледнах внимателно и забелязах, че телеграмата беше подадена от преди три дни. Веднага си обясних защо е закъсняла. Кратовската телеграфна станция не работеше с латиница и телеграмата от София е била предадена в Куманово, а оттам изпратена с пощата. А пощата в Кратово пристигаше и тръгваше два пъти в седмицата – вторник и събота. Обстоятелството, че получих телеграмата със закъснение ме уплаши. Нямаше време за чакане. Аз вече по необходимост трябваше да съобщя и обясня съдържанието на телеграмата преди всичко на брата си и да искам съвет и съдействие да избягам, защото беше опасно да стоя повече. Дотогава всичко криех. Но в тоя момент се изповядах и му съобщих какво работихме в Цариград, как тогава не се узна, но сега види се магазинът е открит и каналът без друго е открит и всичко се знае. Аз и брат ми си казвахме, че ако трябваше да бъда арестуван, до тоя момент щеше да стигне телеграма от Цариград, а подобна няма. Как може да се обясни това?

Нито аз, нито моят брат можехме да си отговорим по тоя въпрос, но пък и време за мислене не оставаше. Пред мене предстоеше алтернативата или да избягам или да остана и всеки момент да очаквам арестуването ми.

66. БЯГСТВОТО МИ ОТ КРАТОВО

Брат ми се посъветва с Вл. Карамфилов и взели решение още същата вечер да избягам, обаче в момента нямаше куриер на разположение. Решихме с моя брат през нощта да заминем до едно близко село и оттам с куриера аз да продължа по Паланка, тъй като през Султантепе или Руен мъчно можеше да се мине, защото беше още студено, а снегът на Осоговската планина беше много голям. Нощта настъпи. Аз трябваше да изляза от града, но трябваше да мина през турската махала, пред казармите и да хвана пътя за Паланка, а това беше съвсем неизгодно и рисковано.

Моят брат като някогашен ръководител и консниратор веднага се съобрази с всичко. Той ми каза:

– Веднага се сбогувай с родителите и домашните, като им кажеш явно, че бягаш, защото те грози опасност, а след това се упъти към лозята "Габреш" и ще ме чакаш под едно от дърветата в нашата ливада. Аз – продължи той – ще остана около един час у дома, за да не би майка ни или сестрите да почнат да плачат, а с това ще обърнат вниманието на съседите и може би утре, когато полицията узнае, че ти си изчезнал, макар тайно ще разбере, че и ние – всички домашни – сме били предизвестени за твоето бягство.

Аз се простих с домашните си, които почнаха глухо без глас да плачат, за да не се чуе плач вън от къщата и да се узнае нещо. Аз, уж правейки си разходка, полека-лека излязох вън от града, изкачих се по скалите и отидох в нашата ливада. След малко дойде и брат ми. Там поседяхме малко и през лозята се упътихме към шосето за Паланка, като излязохме 500 – 600 крачки под казармите.

По пътя вървяхме двамата един след друг. На няколко места срещнахме кираджии, идващи от Куманово и Паланка. Обаче преди да се срещнем, още отдалеч, като забележехме хора или пък каруци, отбивахме се в някой храсталак и чакахме, докато изминат пътниците и пак продължгвахме пътя. Пътувайки така минахме през с. Талъшманци, Крилатица и отидохме в с. Опила и там пренощувахме.

Брат ми намери куриер, който сутринта трябваше да ме заведе в Паланка, а той още същата нощ се върна обратно, за да бъде още в зори в къщи и да се яви на дюкяна си.

Преоблечен в селски дрехи, заедно с куриера Атанас тръгнахме по шосето за Паланка и преди обед влязохме в града.

Курнерът ме заведе в една малка ниска къща близо до черквата. След малко там дойде Никола Каранджулов, родом от гр. Прилеп, главен учител и ръководител на местния комитет в Паланка. Още през същата нощ с друг куриер аз излязох от квартирата и по височината над самото училище и черквата се упътихме към с. Търново, откъдето беше и куриерът.

Вървяхме по височината, а след това се спуснахме по едно стръмно нанадолнище и едва след три-четири часа уморително пътуване стигнахме до една воденица на Дурачка река, минахме реката по една греда, служеща за мост, и пак продългкихме да се катерим по една доста голяма височина.

Почти на върха сред много дървета, чиито стъбла бяха облепени със сняг забелязах две-три хубави къщи, в стаите на които имаше светлина.

– Какви са тия къщи? – запитах куриера.
– Това са помещения при манастира "Св. Яким" – ми отговори той.
– Къде е манастирът?
– Сега ще го видим, като минем покрай него.
– Но нали той е на половин час над Паланка, а ние ето вече три-четири часа пътуваме? Защо?
– Трябваше да избикаляме много, защото в края на града има жандармерийски пост, а ние трябваше да се пазим да не бъдем забелязани, та обикаляхме, но така е по-безопасно и по-добре – каза куриерът Давидко.
– Да, но качвайки се и слизайки из височините, аз се съвършено изморих – му отвърнах аз.
– Е, тъй е. Учителят ми каза да бъда внимателен и на всяка цена, без всякаква опасност да те заведа на българска територия – ми отговори куриерът.

От думите на куриера аз разбрах, че Н. Каранджулов беше му дал строго нареждане да внимава да не бъда макар и случайно заловен.

Н. Каранджулов по натура и по характер беше много сериозен и суров човек. Той рядко се смееше и от погледа му се схващаше неговата строгост и сериозност. Той, като ръководител, не толкова със своята власт и авторитет се налагаше, отколкото със своя характер и обноски, с които респектираше не само всички селяни, работници в организацията, с които беше в контакт, а беше респектирал и даже дисциплинирал самите граждани, които не се поддаваха на революционна борба. В Паланечка околия организацията трябваше да се засили, тъй като тя беше останала в революционно отношение много назад. [1]

Аз и куриерът Давидко към полунощ пристигнахме в с. Търново в къщата на самия куриер. На другия ден беше неделя – Сирните заговезни.

През целия ден аз престоях в една малка стаичка и с нетърпение чаках да се мръкне, за да потеглим и една минута по-бързо да минем границата. Давидко от своя страна никак не бързаше. Напротив, той през целия ден беше празнично облечен, разхождаше се из селото, срещаше се със свои познати, а вечерта жена му и дъщеря му, облечени според обичая в  празнични дрехи, поднесоха гозба – топла баница. Всички вкупом се нахранихме и се простихме според обичая, момата и на Давидко и на мене бавно, бавно ни целуна по три пъти ръката, като произнасяхме: "Прощавай – простих". "Прощавай – нека да е простено", приповтаряхме всички и се усмихвахме.

Ако има закони, които трябва да се съблюдават, то има и обичаи, които са повече от закони за народа и въпреки всички случайности, посещения, злополука, нещастия и беди, народът ги изпълнява като един завет, останал от деди и градеди.

През време на вечерята аз имах голям апетит, но много се въздържах, защото голям път ми предстоеше и трябваше да е леко на стомаха ми. Обаче Давидко се нахрани добре, като на заговезни. Към полунощ той облече делничните си дрехи, стегна си опинците и тръгнахме на път към границата, която беше на едно разстояние по права линия – както той казваше – не повече от пет-шест километра.

Вървяхме пак по едни стръмни ридове, минахме покрай едно малко селище (махала) от 7–8 къщи. Още отдалече селските кучета в продължение на повече от половин час непрекъснато лаеха. Когато бяхме на една сравнително малка височина, Давидко с ръката си ми посочи местността, където трябваше да преминем границата. В тоя момент зачухме разговор. Спряхме се и след една-две минути се отбихме от пътеката, по която вървяхме и се закрихме зад дънера на едно дърво. Непознатите пътници продължаваха да приказват, а времето течеше,

– Какви са тия хора? – запитах Давидко.
– Не зная. Сигурно са някои контрабандисти. Такива ги има много по нас – отговори той.

Аз се замълчах и вслушвах. След като непознатите пътници отминаха и се отдалечиха, продължихме пътя, но граничната линия според Давидко беше все още далеч. Давидко ми каза, че от известно време на поста при Девебаир дошъл много строг подпоручик и карал войниците цяла нощ да патрулят. Освен това той имал две дресирани куиета, които били много зли и обикаляли границата.

– Слушаш ли как лаят кучетата? – ми каза куриерът.
– Да, чувам.
– Сигурно войниците патрулират и водят със себе си и кучетата. Не е разумно да минем още сега граничната линия, а да почакаме по-късно и един-два часа преди настъпване на зората ще преминем границата – завърши Давидко.
– Напълно съм съгласен с теб – му отговорих.
– Ела да поседнем тук на равнината и да отпочинем поне докато се изгуби гласът на кучетата – каза Давидко.

Поотстранихме се малко назад и седнахме.

67. ЕДНО СТРАННО ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПРИ МИНАВАНЕТО НА ТУРСКО-БЪЛГАРСКАТА ГРАНИЦА

Времето беше доста студено. Почна да духа и вятър. След малко изведнъж Давидко почна да повръща.

– Какво ти е? – запитах го аз.
– Зле ми е. Повръща ми се и свят ми се върти – отговори той.

За момент аз помислих, че Давидко се страхува и нарочно пред мене се преструва на болен. Той пак започна да повръща още по-усилено. Аз стоях пред него като вкаменен. Бършейки си челото и устата, Давидко ми каза да се смъкнем малко по-надолу в низината. Полека-лека се преместихие и седнахме в низината.

– Сега как се чувствуваш Давидко? – запитах го аз.
– По-добре ми е – отговори той, като започна да ми обяснява, че повръщането било от топлата баница, която ядохме снощи и че замайването се дължало на житото, което било смляно с пиянец.
– По нас мнозина страдат от това, защото житото е такова – завърши той.

Ненадейно наблизо до нас едно куче започна да лае. Давидко се доста много изплаши и тихо ми каза: "Там по граничната линия минава патрулът и сигурно кучето ни усети и лае... Сега?!... Но какво бог даде" – отговори си сам Давидко.

Аз се разтреперах цял. Той почна да ми дава кураж. Аз се ядосах и си мислех, че той страда от пиянеца и не схваща опасността. Аз бях едва ли не сигурен, че патрулът по стъпките на кучето ще дойде към нас, ще ни забележи и залови.

Шифрованото писмо, което ми бе дадено от Кратовския революционен комитет, извадих от джоба и го зарових петдесет сантиметра в рохкавата земя, където седяхме и в едната ръка държах револвера, очаквайки всеки момент да се явят войниците.

Кучето дойде до мястото, където Давидко повърна и почна да яде повърнатото. Всичко това ние забелязахме и ясно наблюдавахме самото куче как маха опашката си, ближейки земята. Кучето се наяде и без даже да залае срещу нас се изгуби.

Така ние престояхме в низината още около един час и нито кучето, нито войниците се явиха при нас.

Зората вече почна да се появява. Ние станахме и почнахме да вървим бавно. Давидко напред, аз след него. Най-напред сто-двеста крачки вървяхме бавно, след това малко засилихме хода си – бяхме вече тъкмо на самата гранична линия. Давидко започна да бърза и аз след него. Навлизайки в една рохка полегата нива и двамата просто скачахме по нанадолнището, като че ли някой ни гонеше.

Ние бяхме вече в българска територия и бързо-бързо с голям шум слизахме към село Гюешево.

Спряхме се пред една къща. Давидко похлопа на вратата и отвътре се обади мъжки глас. Ние влязохме в механата на Стоимен – един висок и едър селянин със силен гръмлив глас, стара комита, който не за първи и последен път приемаше "гости" като нас.

Стоимен навлече кожуха си, запали печката и тримата седнахме около нея и почнахме да се разговаряме. Стоимен полузаинтересован ни запита как е в турско, как минахме границата, защо бягам и пр., като в разговора си засегна и "политика", като със смях ни посочваше залепените на стената пет-шест броя от вестник "Папагал". За него цялата световна политика се изразяваше в рисунките на в. "Папагал" и особено се наслаждаваше от позите, в които беше поставен султанът... И продължаваше да се смее и приказва до сутринта.

68. В КЮСТЕНДИЛ

През деня аз сам продължих пътя по шосето за Кюстендил, а Давидко остана да чака през нощта да се завърне обратно при семейството си в с. Търново. По пътя за Кюстендил срещнах пътници, мъже, жени и деца. Голямо впечатление ми направиха децата, които с книги под мишница или с торбички отиваха към училището и как още от пет-десет крачки те първи казваха "добра среща" и си отминаваха.

Нивите, ливадите, рътлините и полето ми се виждаха в друг вид – по-хубави, по-разработени, а не както беше в Турция. Хората по носия и физиономия по-други – по-весели и по-бодри.

Аз за пръв път стъпвах на българска територия и изобщо за България имах много добро мнение. Още като ученик във въображението България ми се рисуваше като обетована земя, където има пълна и истинска свобода и всичко е в отличен ред. Аз не познавах живота в България, а за последната знаех само по книгите.

Преди да вляза в града, аз се спрях пред казармите, където се обучаваха войниците. За пръв път виждах български войници и офицери. В продължение на повече от един час аз стоях на пътя и гледах (по-скоро се любувах) на войниците и офицерите.

Към обед бях вече в града, настаних се в един малък хотел и първата ми работа беше къде и как мога да намеря Марко Секулички, стар комита поборник, родом от с. Секулица, Кратовско, познат почти на всички в Кратово и околията. Същия ден аз го намерих, но той лично не ме познаваше.

Казах му, че заедно с едно писмо съм препратен до него, но поради една вероятна опасност от залавянето ми при самата граница аз унищожих писмото, като го зарових в една нива.

– За кого беше предназначено това писмо? – ме запита Марко Секулички.
– Казаха ми да го дам на вас – му отговорих.
– Какво пишеше вътре в писмото?
– Не зная, защото беше шифровано.

От Марко Секулички научих къде да намеря някои от нашите роднини в Кюстендил.

Особено радушно бях приет от семейство Ефрем Каранови, които всячески ме улесниха още първите дни. От тях научих адреса на моя съгражданин Георги Манасов, който беше учител в с. Четирци – на левия бряг на Струма, надясно от шосето Кюстендил – Радомир.

На път за София аз се отбих в с. Четирци и престоях един-два дни на гости при Георги Манасов. Той ме посрещна извънредно радушно, даде ми доста добри съвети и ме запозна с някои селяни първенци в селото, като ме представи за учител, който поради зулумите в Македония бе избягал в България. Някои от тях се оказаха извънредно услужливи и почнаха да ми казват в кое училище има свободно учителско място и пр. Заявих им, че имам намерение да продължавам учението си и ще замина за София. Добродушните селяни се радваха и ми заявяваха: "Добре, добре, колкото е по-учен човек толкова по-добре."

Аз се радвах, виждайки как селяните са весели и доволни, сравнително добре облечени и здрави тялом и духом. В селото нямаше, както в македонските села, стражари – обикновено полудиви албанци, които се гаврят със селското население и безчинствуват. Селяните в Четирци бяха свободни и доволни хора.

69. РАДОМИР – СОФИЯ

Доволен от братския прием на Г. Манасов, една сутрин потеглих на път, минах Коньовска планина, слязох в полето и усилих хода си, за да не пропусна влака за София. Разстоянието беше много голямо, а пък аз бях съвършено уморен от дългия път. Макар че Радомир се виждаше в далечината и аз все бързах да стигна на гарата, но от усиления ход изведнъж ми се отсякоха краката и едва можах да пристигна на гарата. Влакът беше готов за път, взех си билет и се настаних в купе. Тук се почувствувах вече в покой след уморителния път.

Във влака пътуваха новобранци, изпращани от своите родители и близки. Между изпращачите имаше много млади момичета, облечени в чисти празнични дрехи и обкичени с цветя и жълтици, някои от които гърмяха със своя кръшен смях, други пък плачеха за своите братя и любовници, които отиваха в казармата да отбият своята военна тегоба, защото младеж, неотбил своята военна тегоба, се считал за неспособен да се жени и не можеше да намери другарка и се ожени.

Момчетата с китки цветя на пояса и главата пееха: "Параходът веч пристигна, сбогом, либе аз отивам, не плачи, мило либе, не тъжи, аз пак ще дойда." А някои много разчувствувани смело заявяваха на изгорите си с натъртен глас: "Аз тебе ще взема, ще те чакам."

Тренът потегли с усилен ход към София. Минахме Перник, Владая, Горна баня и в настъпилата тъмнина отдалеч се виждаше феерично осветената София, обкичена с гирлянди от електрически лампи.

70. В СОФИЯ С П. МАНДЖУКОВ

Оше от Кюстендил бях писал на П. Манджуков и той ми беше отговорил, че ще ме чака в София и ми посочи един адрес.

Бързо намерих П. Манджуков. Почнахме да приказваме за нашите приключения от раздялата ни в хотел "Метропол" в Цариград. Манджуков започна от сутринта и свърши едва вечерта.

Той наистина беше много приказлив и по-рано, но сега с приказките си държеше рекорд, като че държеше изпит.

Мене ме интересуваше да узная как загинаха Сл. Мерджанов и П. Соколов, как са другарите гемиджии в Солун и Велес, кои къде са сега, а най-главното – как се откри "Васковата невеста" – подземният канал при Банк отоман в Цариград – и в какво положение е другата невеста, т. е. клонът на Банк отоман в Солун; къде е Орце Попйорданов и защо от няколко месеца не беше ни се обаждал нито от Солун, нито от Велес, нито от другаде.

– Е, оттогава много вода изтече... Всичко се промени! – с въздишка отговори Манджуков.
– Разправи ми по-подробно! – замолих го аз.

Както винаги той започна словоохотливо да разправя:

 – И тъй Слави Мерджанов и П. Соколов се "похарчиха" – загинаха. Слави Мерджанов умря с въже на врата на бесилката, обаче П. Соколов в това отношение беше по-щастлив – той умря, пронизан от куршум в сражение. Някои хора често пъти преценявят своя живот с делата, които са направили, други със страданията, които са преживели, а трети – с щастлива женитба, богатство и пр., обаче, който иска да преценин живота на революционера, нека види преди всичко как той е загинал.

П. Манджуков още дълго време след смъртта на Слави Мерджанова не можеше с хладнокръвие и спокойствие да говори за него.

Мерджанов и Манджуков бяха два противоположни характера. Докато Мерджанов беше горд, винаги обзет с реализиране на големи планове, които се отличаваха със своята демонстративност - Манджуков пък беше по-реалист, скромен, примирителен, крайно съобразителен и много смел. Манджуков по характер беше много общителен, добър събеседник и отличен другар. Към всичко изобщо той беше много отстъпчив и примирителен, но заговореше ли със Слави Мерджанов, той (Манджуков) превръщаше разговора в диспут.
 
Манджуков спореше по един много своеобразен начин. Например той почваше да приказва на някоя обикновена тема в живота и тутакси навежда една-две общопознати максими и уповавайки се на тях, искаше всичко да обоснове и обобщи според неговите лични схващания. Наистина често пъти той дохаждаше до парадокси, обаче мъчно се забелязваше.

Макар че Манджуков беше 23-годишен, той от всичките другари гемиджии имаше много по-голяма житейска опитност. Той още от най-крехката си юношеска възраст бе оставен сам да се грижи за себе си, сам да се прехранва, да се учи и т. н. В сравнително късо време той беше прекарал много страдания, а още в началото на неговата революционна дейност беше попаднал, макар за кратко време в затвор (Скопие), сетне става четник, скитал по Пирина и преживял маса страдания и неволи. Обаче въпреки всички страдания той беше извънредно весел, жизнерадостен и крайно доверчив.

Имаше ли пари, той винаги се грижеше за своите другари повече, отколкото за себе си, като даже за всички се излагаше и страдаше. Ние всички другари знаехме тази негова слабост, предупреждавахме го, обаче при все това той събереше ли се с някои другари или приятели, всичко забравяше и щом се върнеше ние му заявявахме: "Добре, че палтото и обущата ти стоят...".

Той често се нервираше, но при все това всичко се свършваше с шеги и смях, но най-характерното е в случая, че когато Манджуков се намираше в компания със Слави Мерджанов, той никога не можеше да си позволи тоя лукс – да се смее и шегува. Пред Мерджанов той беше винаги наострен за спорове. Той много време след смъртта на Слави Мерджанов не можеше да забрави неговата памет, обичаше го извънредно като другар, но все пак не изпускаше случая да пусне някоя ирония по негов адрес.

– И тъй, след раздялата ни в Цариград – продължаваше Манджуков – ние се прибрахме тук. Гемиджиите в Солун се пръснаха, за да могат да преживеят по-добре и всеки сам да се грижи за себе си. Повечето от тях, без да бъдат интернирани като тебе отидоха при своите родители за прехрана. Глад ни обхвана, аз отидох в Пловдив при свои близки и прекарах доста време. Сл. Мерджанов и П. Соколов останаха тук в София. Още през зимата Мерджанов беше скроил своя голям план – в турска територия да се пресрещне ориентекспресът, да се хване пощата и по тоя начин да се снабдим със средства, за да продължим акцията. С една добре екипирана чета Слави Мерджанов замина за Одринско. Опитали се да спрат ориентекспреса, обаче не им се удало. Те наистина успели да се доближат до железопътната линия, поставили доста голямо количество динамит, но види се поради някой недостатък тренът минал без повреда. Това дало повод да се повдигнат крамоли между четниците и, за да не се върнат без всякакъв успех, те решили да заловят едно бегче и от родителите му да искат откуп. Близо до Одрин в един чифлик заловили едно богато турче Нури бей, син на богаташа чифликчия Мустафа бей. По повод на това одринският валия Ариф паша със съдействието на жандармерията, полицията и главно войската нарежда да се намери задигнатият младеж и да се разгони четата. По всички направления се пуска войска и жандармерия, които откриват четата. Изпратената на помощ кавалерия бързо обкръжила четата и се завързва сражение, което продължило почти целия ден и в резултат почти цялата чета била избита, а Сл. Мерджанов, Хр. Илиев, Г .Фотев от с. Колибите (Лозенградско) и двама арменци са били заловени живи и закарани в Одрин [2]. По пътя главите на убитите са били дадени да ги носят в ръцете си останалите живи четници. По едно съвпадение главата на П. Соколов се пада да я носи Сл. Мерджанов. Двамата интимни и по характер допълнящи се другари след толкова общи страдания, приключения и борби, които прекараха през живота си, в края на краищата се пада на Сл. Мерджанов да носи главата на своя най-обичан другар П Соколов! В късо време военният съд в Одрин осъжда на смърт заловените четници, а султанът потвърдил присъдата. Заповедта за екзекуцията е била дадена от Кючук Саид паша, бивш велик везир. Сл. Мерджанов е бил обесен пред малкия площад при Ескиджамия, близо до помещението на Одринското общинско управление, а останалите обесил на три други пункта в града. Преди обесването му Слави Мерджанов е искал да държи реч, опитал се пред публиката да говори на турски, обаче като забелязали, че той говори против султана, против държавната власт и държи политическа реч, прекъснали го и той бързо сам наметнал въжето през врата си и след малко издъхнал.

"През 1901 година Сл. Мерджанов и П. Соколов заедно с арменския революционер Бедрос Серемджиян комплектуват чета, състояща се от 11 души българи и арменци, с която навлизат в Одринско. Четата поставила взрив на ж.п. линия срещу идещия ориентекспрес, обаче атентатът излязъл несполучлив. Четата сполучила да се оттегли без жертви.

Тая несполука силно подействувала върху Сл. Мерджанов, който за да снабди четата със средства за други атентати, заловил Нури бей (син на голям земевладелец феодал Мустафа бей в Одринско) за да получи голям откуп. Съобщават на бащата Мустафа бей да внесе искания откуп за сина си, обаче той веднага съобщава на войската в Одрин. Силни войскови отделения се отправили по дирите на четата, като при с. Фикел (Свиленградско) войските обградили четата от всички страни. Завежда се ожесточено сражение, в което падат убити П. Соколов и Татур Зармариан от гр. Малгара, а Сл. Мерджанов и други четници били тежко ранени (4 юли 1901 година).

Виждайки, че всичко е изгубено и че бегчето ще му се изплъзне от ръцете – от една страна, и от друга – разярен от смъртта на П. Соколов, Мерджанов пред очите на турската войска застрелва пленения Нури бей.

Турската войска залавя ранения Сл. Мерджанов, Бедрос Серемджиян и Оник Торосиян и ги отвежда в Одрин. Там ранените били излекувани, след което биват съдени и осъдени от военния съд на смърт чрез обесване. Присъдата била изпълнена на 9 декември 1901 година пред вратите на Ескиджамия в Одрин.

Когато е отивал към бесилката Сл. Мерджанов бил съвършено спокоен. В момента към пристъпване на екзекуцията той вдига глава нагоре и почва да държи пламенна реч, заклеймявайки политическия режим на властниците в Турция. По заповед стражата се нахвърлила върху Мерджанова и му забранила повече да говори. Тогава Мерджанов блъснал джелата, който се тъкмял да му постави въжето на врата и извикал: "Да живее революцията! Долу кървавата тирания!" – бързо прехвърля през мускулестата си шия въжето и увисва на бесилката." [Вж. Аврамов, Ст., Сл. Мерджанов, П. Соколов - "Илинден", год. VI, No 5-6]

Тъй Слави Мерджанов загива на бесилката, която и в най-последния момент от живота си е искал да използува за момент поне като трибуна. П. Манджуков с лека ирония, след като искаше да осмее плана на Мерджанов, който план той предварително не е одобрил, завърши, като каза, че след известието за екзекуцията на Сл. Мерджанов по инициатива на всички приятели и другари на Мерджанова и Соколова се отслужили панихиди, а на една от тях П. Манджуков държал подходяща реч.

– Така че на мене се падна да му пиша и чета некролога – да му описвам биографията – приключи пак със сарказъм П. Манджуков.

71. ПО НЕВЕСТИТЕ В ЦАРИГРАД И СОЛУН

След това минахме на въпроса как стои работата по цариградската и солунската "невести".

– Цялата акция рухна като една картонена кула – започна Манджуков. – След нашето арестуване по липса на средства и гемиджиите в Солун преустановиха работата. След като започнали да гладуват в Солун, освен "бръснаря" Вл. Пингов и Тодор Органджиев, всички се пръснали кой как по-лесно да преживее и да не бъде товар на кръжока. Орце Попйорданов дойде тук. Дълго време обмисляхме как да продължим почнатата акция, обаче освен че динамит мъчно се намираше, а и пренасянето му до Цариград или Солун беше съпроводено с големи разходи. Орце Попйорданов, след като престоя тук няколко месеца, отиде в Женева при Борис Сарафов. Взема се решение временно да се изпрати Александър Кипров в Цариград, който да наблюдава сегиз-тогиз магазина, в който беше прокопан каналът под Банк отоман, докато отиде и го замести Дим. Кощанов, който по това време беше интерниран от Солун в Г. Джумая. Обаче Д. Кощанов мъчно можеше по легален път на напусне Г. Джумая и да замине за Цариград. Ал. Кипров, след като престоя известно време в Цариград, със съдействието на Нанчо можал да види какво има в магазина и под него по кой знае по какви мотивн и съображения и защо с едно шифровано писмо доложил в какво състояние е каналът, подробно описал дълбочината, дължината и въобще цялата обстановка за сведение на ЦК на ВМРО.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Н. Каранджулов като четник бе убит в едно сражеаие в Прилепско през ч903 година.

2. През време на сражението е бил убит и пленникът Нури бей, чиято трагична смърт местното население възпява и до днес в една народна песен, много популярна в Одринско: "Гелди куршум, алди беним фесими" и пр.