Аграрните отношения в Македония през ХІХ и началото на ХХ век
акад. Христо Христов  (София, 1964 г.)
 
2. Участие на селяните в националноосвободителната борба през 60-те и 70-те години на XIX в.
 

Българското население в Македония, в това число и селяните, не останало чуждо и на въоръжената борба като най-открита, последователна и смела проява на националноосвободителното движение. През целия период на Възраждането в Македония действували хайдушки дружини и чети, които защищавали населението, главно селяните, от насилията и грабежите на феодалите и от произволите на органите на държавната власт. Повечето от хайдутите били разорени или преследвани от властта селяни. Имало случаи, когато начело на дружините и четите стоели храбри македонски жени. Такава била прочутата Румяна войвода, която действувала с четата си през 60-те години на XIX в. в днешна Югозападна България (по средното течение на р. Струма). [1]

Със създаването на цялостна националноосвободителна идеология и поставянето на четническото движение на широка национална основа и като организирана форма на националноосвободителна борба част от македонските хайдути се свързват с ръководни дейци на тази борба в Сърбия и Влашко или действуват в дружини и чети, чиито войводи са известни като съзнателни борци за народно освобождение. Един от тях е Христо Македонски от с. Г. Тодорак, Кукушко, автор на много интересни спомени, в които описва ярко тежкото положение на македонските селяни под турска власт и своето участие в четническото движение. [2]

Христо Македонски бил дребен търговец, преследван от турските аги в с. Раяново, Кукушко, и ограбван на два пъти от турски разбойнически банди. Заедно със съселянина си Манол Наков през 1860 г. той хайдутувал в Пирин и Малешово при Стоимен войвода и Ильо войвода. След това двамата се прехвърлят в легията на Г. С. Раковски в Белград и вземат участие в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. [3]

Христо Македонски и Манол Наков не били единствените представители на македонските селяни в организираното българско четническо движение. В Румъния, Сърбия и Южна Русия живеели като емигранти хиляди прокудени от своите родни места македонски селяни. Мнозина от тях участвували като хайдути в четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджата и други български войводи. [4] Масово участвували македонските емигранти и в редовете на Опълчението по време на Руско-турската освободителна война.

В Македония намирали отглас борбите за освобождение, водени в Горна България. Опитите за въстание в Търновско и Габровско през 1862 г. раздвижили духовете и на македонското българско население. [5] По-сериозен характер това раздвижване имало през 1867 и 1868 г., когато в Северна България преминали първите революционни чети.

Създаването на революционна обстановка в края на 60-те и през 70-те години на XIX в. обхванало и македонските земи. В Източна Македония (Кавадарци, Неготин, Виница, Куманово, Крива паланка, Кратово, Кочани, Царево село и Горна Джумая (Благоевград) по това време водел революционна пропаганда учителят Арсени Костенцев. [6]

През 1875 г. в Кукуш бил направен опит за създаване на революционен комитет от местни български юноши ученици. [7]

Известията за преминаването на четите от Влашко в Северна България в края на 60-те години повдигало духовете на българското население в Македония и съдействувало за засилване на националноосвободителната борба.

«... Появление болгарских бунтовщиков в Придунайском вилаете и собития в Сербии — съобщава руският консул в Битоля с доклад от 31 юли 1868 г. — побудили турецкое правительство передвигнуть войска. . . Весть о стичке болгарских бунтовщиков с турецкими войсками близ Рущука [става дума за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа] и о том, что одной партии удалось пройти в Балкани, обрадовала здишних греко-болгар [православни българи]. Они с восторгом отзиваются о храбрости своих собратев и полагают, что теперь им удастся сильно потревожить турецкое правительство. . .» [8]

Напразно руският консул в Битоля в разговори с местни българи се опитвал да докаже «цялата необмисленост» на постъпките на «българските бунтовници». Това той не можел да направи между другото и поради обстоятелството, че в четите имало немалък брой македонски българи, които поддържали връзки със своите родни места и които разпространявали там идеите на националноосвободителната борба. [9]

Идеите на българското национално-революционно движение mрониквали в Македония не само чрез участниците в четническото движение. Стопанските и културните връзки между българските земи, голямата миграция на населението от Македония към Северна и Южна България и във Влашко и разпространението на периодичния печат улеснявали воденето на революционна пропаганда и сред македонските българи. Твърде показателни в това отношение са някои писма до Г. С. Раковски, изпратени от Македония. [10]

Единството в развитието на възрожденския процес в Северна и Южна България и в македонските земи се проявява не само в просветното движение, църковно-националните борби и четническото движение. То се проявява и в масовите революционни борби за национално освобождение. Когато в Северна и Южна България избухва Априлското въстание, в с. Разловци, Малешевско, на 8 май 1876 г. също избухва въстание. Негов ръководител бил Димитър п. Георгиев, който дълго преди това водел революционна пропаганда в Североизточна Македония. Въстанието било замислено не като местен бунт, но като масово народно въстание, което да обхване селата в Струмишко, Радовишко, Щипско, Кочанско, Малешевско, Петричко и Мелнишко. [11] Косвено потвърждение на това намираме в усилията на турската власт да разкрие членовете на «българския комитет», създаден за подготовка на въстанието в горепосочените околии. [12]

Подемът на националноосвободителното движение през 1875 и 1876 г. предизвикал засилване на насилията, произволите и грабежите на турската власт и на чифликчиите върху македонските селяни. С мълчаливото одобрение на властта били създадени башибозушки банди, които най-безнаказано плячкосвали християнските села, безчестили жените и убивали всеки, който им се противопоставял. [13]

Целта на извършваните насилия, произволи и грабежи била. да се осуети разрастването на националноосвободителната борба, като се внесе страх и смут сред населението. Наистина това давало известен резултат, но не могло да спре развитието на националноосвободителното движение. В края на 1876 г., когато.......
 

За нас представя интерес участието на селяните във въстаническата борба.

Изучаването на документите, с които разполагаме показва, че Кресненско-разложкото въстание имало по-широк обхват от земите, влизащи в планинския район Кресна и в Разложко. В него участвували масово селяните от Мелнишко, Петричко (Каршияка), Демирхисарско, Разложко, Неврокопско и отчасти Серско. Освен това във въстанието взели участие голям брой селяни, дошли от по-далечни краища на Македония. Част от тях били бивши опълченци, а други преминали през турските линии от вътрешните райони на Македония и се присъединили към въстаниците. За такъв случай на преминаване на два въоръжени отряда от Прилепско, единият в състав от 70, а другият от 110 души, се съобщава в едно донесение до руския посланик в Цариград от 18 ноември 1878 г. [1]

В Кресненско-разложкото въстание участвали селяни и от раетски, и от чифлишки села. Участието на селяните от раетските села обаче било по-организирано и по-масово. От раетските села главно били и ръководителите на въстаническата борба (Скрижово, Старчища, Калапот, Гайтаниново и Белотинци, Неврокопско (Гоцеделчевско); Лакос и Фращани, Серско; Черешница и Кърчово, Демирхисарско; Цапарево, Мелнишко и др.). [2] От тях главно били и включените във въстаническите отряди (чети) доброволци, които били създадени през пролетта на 1879 г. Но докато войводите били предимно от раетски села в района на въстанието, повечето от доброволците били от раетски села, разположени далече от центъра на въстанието (Костурско, Битолско, Дебърско, Охридско, Велешко и др.). [3]

Въстанието избухва най-напред и обхваща раетските села в Кресна и Каршияка (по десния бряг на Струма след излизането й от дефилето). Там била оказана и най-продължителн съпротива на турските войски и на башибозуците при потуша ването на въстанието.
 

Борбата на селяните за национално освобождение имала ясно изразен антифеодален характер. Тя била борба за премахване на феодалната експлоатация и гнет на турската държава и на чифликчиите, борба за революционно разрешаване на аграрния въпрос. И раетските, и чифлишките селяни се стремели към разрушаване на чифлишкото земевладение. Показателни в това отношение са нападенията, които били извършени върху някои чифлици в хода на въстаническата националноосвободителна борба. Борбата за политическо освобождение се сливала с борбата за разрушаване на феодалните отношения в селското стопанство и сдобиване на селяните със земя. [13]

Като се възползвала от подкрепата на западните държави и особено от подкрепата на Англия, феодална Турция струпала значителни войски в Източна Македония и успяла да потуши Кресненско-разложкото въстание. Дълго време след това обаче в редица райони на Македония борбата за освобождение продължила под формата на четническо движение. През втората половина на 1879 и през 1880 и 1881 г. в Македония действували многобройни въоръжени чети, някои от които достигали до 400—500 души. Те се намирали главно в Пирин планина, в Серско и Драмско и в някои краища на Западна Македония. [14]

Въоръжените чети действували много смело. Така например една чета начело с прочутия войвода Коста Куко в началото на 1880 г. се спуснала в Серско поле, близо до гр. Сяр, и заловила някой си Морули, управител на чифлик. Четата прогонила изпратените от Сяр заптии и свободно се оттеглила в планината. [15] Същата чета се появила и в Зъхненска околия, където унищожила чифлика на един влиятелен бей и нападнала конака на каймакамина в Зиляхово. [16]

През 1880 г. въоръжени чети действували в Тиквешко, Мелнишко, Велешко и Солунско. Цялото пространство между градовете Сяр, Драма, Неврокоп и Мелник според сведенията в един доклад от 14 април 1880 г. било «препълнено с шайки почти изключително българи» [17]. Те били добре въоръжени и дисциплинирани. Селяните масово навлизали в четите и това внасяло голяма уплаха сред турските властници и сред чифликчиите. През май 1880 г. било извършено нападение на чифлика Скилиц на 7 часа разстояние от Солун. [18]

Националноосвободителното движение през 1880 г. било много силно и в Западна Македония. След края на Руско-турската война в гр. Охрид бил създаден съзаклятнически комитет, който събирал парични средства и организирал въоръжени чети. Освен в Охридско въоръжени чети през 1880 г. действували в Дебърско, Кичевско, Крушевско, Прилепско и други околии. [19]

Движението обхванало и някои околии в Северна Македония. През 1880 г. във Велешко били затворени 150 българи, заподозрени в подпомагане на четници. Много затворени имало и в други околии. [20]

През 1881—1882 г. четническото движение продължавало да се развива успешно в Източна Македония. Главна опорна база на четите била Пирин планина и разположените в подножието й български села, чиито жители били най-непримирими в борбата за национално освобождение. [21]


[Next]
[Back]



   Предоставено от „Работно ателие за македонска история”

1. АВПР, Ар. у-ие МИД СССР, Канцелярия 1878, д. 32, т. II, л. 75—77; Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Берлинския договор, стр. 131.

2. АВПР, Ар. У-ие МИД СССР, ф. П-во в Константинополе, 1879, оп. 517. д. 2275, л. 127—128.

3. Пак там, д. 2276, л. 46.

4. Пак там, л. 47.
 
 

1. Документи за българската история. Архив на Н. Геров, т. I, ч. I, стр. 293.

2. Записки на Христо Н..Македонски, София, 1896.

3. Пак там, стр. 12 и сл.

4. Само в четата на Ф. Тотю според Ив. Снегаров, Град Охрид. Исторически очерк, Мак. пр., 1928, кн. 2. стр. 91, участвували 10 души българи от Охрид. Има основание да се предполага, че част от тях са били от охридските села.

5. И. Г. Сенкевич, Новьiе материали по истории южних славян (Из рукописного наследства М. А. Хптоова). Славянский архив, Москва.

6. Спомени на Арсени Костенцев. Сб. на БАН, кн. VI, София, 1916, стр. 39.

7. Туше Влахов, Кукуш и неговото историческо минало. София, 963, стр. 126.

8. АВПР, Ар. у-ние МИД СССР, П-во в Константинополе, д. 1423, л. 85.

9. След Кримската война до края на 60-те години на XIX в. царска Русия се въздържала да насърчава националноосвободителното движение в България. Вж. Документи за българската история, т. I, Архив на Н. Геров. София, 1931, стр. 285.

10. Архив на Г. С. Раковски, т. II. Писма до Раковски 1841—1861. С обяснителни бележки и под редакцията на Н. Трайков. Подготвил за печат В. Трайков, София, 1957, стр. 583, 638, 794.

11. Кирил патриарх български, Принос към българския църковен въпрос. Документи от австрийското консулство в Солун, стр. 20.

12. АВПР, Ар. у-ие МИД СССР. 1876, ф. „Главини архив”, У-А2. д. 907, л. 46—47.

13. Кирил патриарх български, Принос към българския църковен въпрос. . ., стр. 189, 191, 195 и др.

14. Документи по Кресненското въстание от 1878 г. под редакцията на проф. Г. Кацаров и Ив. Кепов, Сб. БАН, кн. XXXVI, 1942; Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание. София, 1955; П. Д. Крусев, Началото на Македонския въпрос в България. Благотворителните комитети „Единство”, Мак. прег., год. XII (1941); кн. 3, стр. 84 и сл.;  Н. Левинтов, Кресненское восстание, Вопросы истории, 1951, кн. 4, стр. 74—86;  К. Васильев, Борьба болгарского народа против решений Берлинского конгресса 1878 года, Вопросы истории, 1955, кн. 8, стр. 119—130: Г. Тодоров. Временното руско управление в България 1877—1878, {София, 1958, стр. 302 и сл..

15. Български патриарх Кирил, Съпротивата срещу Берлинския договор, стр. 94.

16. Пак там, стр. 286—300.

17. АВПР, Ар. у-ие МИД СССР, 6. П-во в Костантинополе, 1879. оп. 517. д. 2275, л. 123—124.

18. Пак там, л. 149.

19. Xр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. 1. Илинденското въстание, София, 1933, стр. 17; Д. Кьосев, История на македонското национално-революционно движение [София], 1954, стр. 62.

20. АВПР, Ар. У-ие МИД СССР, ф. П-ве в Константинополе, 1880. д. 2276, л, 243, 351 и др.

21. Ар. на БАН, Автобиография на Спас Прокопов, Инв. № 1428, ч. 3, стр. 15; Забележителен в това отношение е следният факт: В с. Тешово, разположено в източните склонове на Южен Пирин, през 1884/85 г. била изписана местната църква. Художниците, които работели за изписването й, станали изразители на националноосвооодителната идея, която владеела умовете на тешовци. Те нарисували в църквата повален турчин в бой с български въстаници.

С. Тешово било свободно (раетско) село с развита железодобивна и железообработваща промишленост. В него освен българи живеели малък брои турци, които със съдействието на неврокопските феодали земевладелци по време на Априлското въстание извършили насилия и жестокости над своите съселяни българи. За това се разказва в една местна хроника, запазена в църквата.