Деятели от миналите столетия. — Отваряне на първото българско училище. — Първи учители.
Велес, като град разделен по средата от р. Вардар, е образувал отделни
две купчини — две големи поселия — махали от българи, които съставлявали
две отделни български общини, със свои черкви, монастири и училища, независими
една от друга. Едната е на изток, наречена „Бързоречка”, [1]
а другата — на запад, наречена „Спротивска”. Всека община сама за себе
си и на свои средства се е грижила за своите общински, черковни и училищни
заведения от най-старо време, та до около 1870 година, когато се обединиха
в една община.
В средата на Бързоречката община, от старо време има един параклис Св. Георгия Самописца. Черквата му е построена на площ от 8 метра широка и 14 метра дълга. Кога е построена, това е неизвестно. Около черквата има 3—4 къщи, които в последствие служели за главни мъжки и женски училища, а взаимното училище (един салон с много прозорци, 20 метра широк и 20 дълъг) е построено в 1837 година. На западната страна — Спротивската, тоже има две здания без черкви, които в последствие послужили за училища. Тия две заведения на двете страни са общински и останали още от старо време вероятно са завещани от некои родолюбиви българи. Населението ги нарича вакъфи (посветени), а в по-ново времо започнаха да ги наричат „метохи” — първият на Рилския монастир, а вторият на Св. Горския монастир. [2]
Преданието казва, че никога в гр. Велес не преставали да съществуват по неколко частни училища, в които се учели по славянска книга, и че, особно от началото на ХVІІІ-я век, такива даскали-калугери и калугерки са се умножавали и подържали книжнината. Ние, обаче, нямаме доказателства или паметници за по-рано от 1740—1750 година, а оттогава насам ние разполагаме само с устните разкази и с живо предание на хора, които са се раждали, учили и боравили с тия работи по оново време, като граждани, търговци и първенци на гр. Велес. [3]
Затова ние ще си послужим, като със живи паметници, с нашите прадеди и дедовци, от онова старо време, за да представим нагледно положението на учението по книга и грамотност и неговото бавно, но сигурно, постепенно развитие и напредък.
4
Бързоречани.
Прадеди, родени около 1740—1760 г. - Дядовци, родени около 1780—1810
г.
1. Хаджи Оце - синове: х. Пано и х. Трайче х. Оцеви; Димко х. Панов.
2. х. Димо Палашов -Михаил, Георгъ Перка х. Димова — Пелашови.
3. Кимо Лапев - Димо, х. Давче, Георги, Зафире и Саздо Лапеви.
4. х. Митко х. Стоянов - Петруш, Тоше, Георги, х. Йордан х. Стоянови.
5. Атанас Радев - Димко Радев, Яне и Косте Радеви. Велко Радев.
6. Палашовци - Ангелко Палашов.
7. Атанас Георгов - Янакия, Яне и Андрей х. Георгови.
8. х. Тасе и х. Коста Мискинови - Тоше х. Тасев; Андрей и Давче х.
К. Мискинови.
9. Мишо Шулев - Петруш синове: Димко, Андо, Косте, Георги Саздо Шулеви.
10. Цветко Соколов-Урум. - х. Каменко синове: Манче, Димко и Йордан;
Петрушъ, син: Йордан, Диме и Саздо; Цветко - син: Йордани х. Стефко Урумови.
11. Бошко Пракицов - х. Гоце, Димко и Коста Працикови.
12. Леовци - х. Наум Шута, Арсо Шута Леовции др.
13. Христовци - Янко; Димо синове: Косте, Пане, Андрея и др.
14. Трайко Пулков - Давче, син: х. Иордан; Косте, синове : Йован и
др.
15. х. Георге (Васков) - Андрей х. Геошо и Тодор Васкови.
16. Димитрия Джайков - Ангеле, Петруш, Атанас, Горгия и Саздо х. Джайкови.
17. х. Пано Намич - х. Панзо, Димко и др. Намичовци.
18. х. Константин Джинот - Йордан, Георгия, х. Петрушъ Джинови,-нови.
19. Кимо Войнов - Манасия, Иордан и Перко Войнови.
20. Карамфиловци - Петруш, Тевче и др. Каранфилови.
21. Яне Митин (Белобурнджук) Андрея, Димко, Косте Митини.
22. Ангел Караордев - Коста, Иордан и Мишко Караордеви.
23. Чолаковци - Димитрия, Димко и др. Чолакови.
24. Стефановци -Ангеле, Петруш и Андрея Стефанови.
25. Кусовци - Косте, Андо, Иорданъ и Диме Кусови.
26. Байчевци - Бошко, Ангеле и Андрея Балчеви.
Западната страна.
27. х. Мице Кушов х. Янко, х.Георги, х. Андония и х. Косте Кушови
28. х. Наум Кушов х. Манасия, х. Петруш, х. Пано, Арсения и Йован Кушови.
29. Весовци (!!!)-Янко Весов, синове: Ангеле, Илия, Петре Весови; Адрея
Весов, син. х. Иоан и Саздо Весови.
30. Ангелко Станин - Зафир Ангелов — Станин.
31. Наум Свакяров - Петре Свакяров.
32. х. Митко Свакяров - Яно, х. Георги, х. Никола и х. Петруш Свакяров
- (Янко — Йован х. Георгиев е бил войвода в Сърбия).
33. Спас х. Мишев (Ангелчев) - Ангелчо, син: Тодор, Онче и др. х. Мишеви
34. Драндаровци - х. Тефо, х. Давче, х. Мане, синове: х. Георги, х.
Давче, Онче, Димко, Януш и Петре Драндарови.
35. Атанас Тодоровци - Гошо Тодоров и др.
36. Крепиевци - Йованчо, Димко, Стефан, Лазо и Илия Крепиеви.
37. Давче Богдановци Георги, х. Яндо и др. Богданови, Георги, х. Андо
и др. Богданови.
38. х. Бошковци Наум, син: х. Яндо, Панче, Георги, Саздо и Мите х.
Бошковци.
39. Салджиевци - Трайко, Димо и др. Салджиеви.
40. Машко Менкаджиев - х. Орде, Алексо и Андо — х. Димко, Трайче, Косте,
Георги и др. Менкаджиеви.
41. Коробаровци - Арсо, Георги, Ангеле и Йордан Корабарови.
42. Теовци - Поп Тефо, син му Никола п. Стефанов.
43. Петруш Трайков Ихчиев - Андрей, син: Диаманди, Панче и Петре Ихчиеви.
44. Петруш Бояджиев- Димко, Йован и Геошо, Андрея Бояджиеви.
45. х. Ангеловци - Косте х. Ангелов и др.
46. Пешо Бояджиев-Пешовци Наум Пешов и др.
47. Богдановци- синът му Андрея Богданов и др.
Каракашовци, Паликрушовци, Ветрусинковци, Елезовци, Буновци, Читкумовци, Спасовци, Кирковци, Караяневци, Резневци, х. Миовци, Дерменджиевци, Джебаровци, Гьорчевци, Глушковци, Оцевци и Чочковци.
Свещенници:
Поп Янко, син: Андрей;
поп Даво, с. Наум, Трайче, Косто;
Поп Димитрия, с. Неде и Давче;
Поп Димитрия Намич с. Яндо, Косте и Геошо;
Иконом поп Яне; Поп Тефо Чингар; Поп Алексо с. Иордан;
Поп Яне Чукниов с. Саздо; Поп Монасия с. Йордан; Поп Илия; Поп Наце;
Поп Наум;
х. Поп Андо;
Поп Андо Гараганот;
Поп Кочо с. Георги;
поп Трайко с. Косте;
Поп Васил с поп Георги,
поп Христо;
поп Йордан и др.
Първите от тех, най-старите, са се учили между годините 1755—1780 в частни училища при даскали, калугери и калугерки на славянска книга, като пишели и цифрите по църковно-славянски.
5
Всички били грамотни, с изключение на 3—4, и всички разбирали от черковно пение. Те измрели между годините 1815—1835; некой от тех живели даже до 1850 година.
Вторит от тех т. е. — дедите ни, са се учили между годините 1795—1825, пак от частни даскали — учители, но вече в общински помещения, и са заплащали пак частно — от себе си. И те били всички грамотни; сметанието, въведено от 1770 година, е вървело вече с арабски цифри. Мнозина от тех знаели черковно пение по псалтикия. В черквите вече имало и печатни черковни книги, защото владиците тъкмо по онова време били анатемосали пергаментните книги и като еретически ги предавали на огън. Мнозина от тех знаели гръцки и сръбски, даже и немски , а турски говорели всички. Между тех имаме добри и богати търговци, които отивали в Сърбия, Ромъния, Австрия, Шкодра и в други страни по търговия. Те измрели между годините 1855—1875, а неколко от тех доживели до 1890 година. Така щото, те видели благодеянията на първата половина на XIX век, а именно: съставянето на градски общини и общински училища — ново учение на български, възобновяването на черквите и монастирите, печатници (печатание книги и вестници), избиване на яничарите, бунтове на кърджалиите и албанскитъ паши, опустошаване на разни градове и села, преобразуванията на турската държава, (чрез Хати Шерифа, Хати-Хумаюна и Вилаетските закони), 2—3 руско-турски войни и най-после — освобождението на българите, ограничено от Европа чрез Берлинския трактат. Така щото, има какво да се слуша и да се научи от тия добри във всяко отношение старци — патриоти. Те прекарали един чисто български, задружен, патриархален и нравствен живот; били трудолюбиви и скромни стопани, напредничави, сговорни и честни, както в частнитъ си, така и в обществените работи. Заслужават уважение и подражание в много отношения. Същите похвали, даже и с по-големо право, може да се изкажат и по отношение на нашите бащи, защото и те положиха на времето си големи старания за усъвършенствуването на училищата и на обществените работи — съграждание на нови училища, черкви, монастири; за изкарването на добър край черковния въпрос — освобождението ни от фанариотските владици и достойното представляване и защитата пред местните власти; — за съсредоточаването и разширяването на търговията и занаятчийството на гр. Велес, вследствие на което населението на града и околията му в кратко време се обогати и заживее мирно и спокойно. Но те извършиха и един, може би, несъзнателен грех, че въведоха в страната — градът и околията му — един нечуван и невиден дотогава разкош и салтанат, вследствие на който начина на живота поскъпна и стана не по силите на гражданите; а като последствие от това търговията спряла, последвал един застой, както в пазарите, така и в производството и занаятите, та населението изпаднало в крайна сиромашия, оскъдност и мизерия, и било принудено да се изселва и да търси прехраната си на вън. Това пък се отразило много зле, върху нашето и на на-
7
шите наследници икономическо положение, както в частните, така и в обществените ни работи.
Според разказите на тия наши добри старци излиза, че от незапомнени времена във Велес е имало частни даскали, които в собствените си къщи са учили децата на книга с некаква малка заплата от самите ученици; но около 1740 година, дошли отвън двама калугери — единия от Рилския, другия от Св. Горския монастири, които се настанили в Бързоречкия метох — Св. Георги и почнали да учат децата — момчета и момичета на азбука. Около 1750 година дошли и се настанили в същия метох две калугерки: едната велешанка, а другата чужденка, които събирали момичета да учат на буквица и черковно пение. Като се указало тесно помещението, единият от калугерите се преместил в западната община в вакъфското здание, дето учел децата на тая страна. Тук, в отделно помещение, се настанила и местната калугерка Мария Самуркашева, която отделно събрала момичетата да ги учи на книга. Така вървело дълги години. За труда си те вземали от 1—5 пари в неделята от всеки ученик, но имало по-богати които плащали по 10—20 пари в неделята, а зимно време носили и по едно дърво за отопление и други подаръци за праздниците. Давали са им по нещо и от черквите, защото те служили и като псалтове наедно съ учениците; вземали нещо и от мъртавците, на които отивали да четат псалтиръ и да пеят на погребението; те церили и като лекари даром населението от разни рани и болести, и така скромно се препитавали. Населението ги почитало и уважавало, а първенците чрез черковните епитропи, се грижело да им направят помещенията по-удобни за живение и за училища, като ги считали за общински учители и учителки, макар да не е имало тогава специално наредена за училищата община. Жално е, че имената на тия полуобщински книжовници, даскали, калугери и калугерици, останаха неизвестни. Вероятно, по призвание, като посветени в духовно звание са обикаляли градовете да проповядват и просвещават населението в християнска религия, а там дето им се харесвало, оставали за по-дълго време и да учителствуват.
Поради наплив на ученици населението било принудено да приема и други учители. Около 1780 година в метоха на Бърцорек се настанил даскал Косте Скотето, родом от Велес, той учил децата до 1800 година. Около 1785 година настанил се в същото общинско помещение даскал Наце, родом от Велес и той е учил децата докъде 1810 година. Около 1804 година, отворил училище Гоце Митков и учителствувал до 1827 година, когато син му го заместил — Наум (Наце), баща на гиндо Наце.
В западната страна, тоже в общинските помещения, почнал да учи децата Поп Наум, родом от Велес, от 1790—1820 година [4]. В същите сгради в запад учителствувал от 1795—1818 година, даскал Илия Зограф родом от Велес, който в последствие, като зограф работил в Сърбия: в Ниш и в Лесковец, дето се и оженил.
8
При тия даскали учили децата — мъжки и женски — на славянска книга и да пишат по български, като въвели вече и сметанието с арабски цифри. Предметите, които преподавали тогава, са били: Азбуке-буковица (Буквар), наустница, псалтир, Святчето, Апостолот и най-сетне Евангелието, а на желающите и черковно пение по псалтикия.