Принос към историята на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация (градивен период) за времето 1900-1903 год.
Н. П. Русински
 

1. Страници от моя дневник за 1901 година.
 

Сърбите правят опит да проникнат в Битолския вилает с чети.
 

На 17 юний (ст. ст.) получих писмо от Окръжния революционен комитет в Битоля, с което, като ми се съобщаваше, че една сръбска чета е минала през турската граница при Куманово с направление за Поречието и Кичевско, същевременно ми се предписваше да се причака и унищожи тая чета. От колко души се състоеше четата, в писмото не се съобщаваше. По това време, нашата чета беше в околността на с. Карбуница, Кичевско. В с. Вранещица имахме здрава организация, затова прибрахме четата си във Вранещичката кория на военно обучение, а от него село изпратихме куриер в с. Монастирец, Поречко, за да научи оттам, чрез свои познати, дали е пристигнала сръбската чета в Кичевско и ако не е пристигнала, знаят ли нещо за идването й, или не. Куриерът се завърна с положителни сведения, че четата била в близко село на с. Монастирец и че скоро отпътувала за местоназначението си.

Ние се затаихме в корията 4 — 5 дена, където само двама вранещичани ни знаеха. Населението беше в разгара на усилена полска работа, та не можахме да изпълняваме редовно организационната си работа, но куриерите от всички организирани села изпълняваха достойно възложената им работа за съобщение от село на село, от човек на човек и кой какво е видял през деня в района си. Това беше нашата телефонна служба. Четата денем се упражняваше, чрез огледало, на правилна прицелка, а вечер правеше обучения. Всекога обученията   ни беха предшествувани с кратка реч от войводата, за историята на българските революционери, на италианските, на руските или французки комунари. При всичкото разнообразие на работата, ние се чувствувахме откъснати от народа и решихме да влезем и си направим събрание в с. Голямо Церско, където дотогава не бехме правили общо събрание и гдето още не беше образуван реквизиционен и спомагателен за бедните работници и селени фонд. Куриерите, освен дневната си работа, изпълняваха и караулната служба на селата нощно време за редовна охрана от разбойническите банди.

Войводата на четата обезателно требваше да знае всеки час, какво става в района му, получаваше по десет и повече писма всеки ден и отговаряше, където имаше нужда, или даваше нареждания в свръзка с предстоящата ни работа. Сръбската чета бавно вървеше; тя не правеше събрания, а просто гостуваше по сърбоманските села.

На 25 юний (ст. ст) се получи шифрована бележка от учителя в с. Белица, Кичевско, че очакваната чета е пристигнала в техния селски синур и че тя се състояла от 5 местни-от Кичевско, четници. Учителят беше местен, от с. Белица, и много добър работник на организацията. Отговорът на нашия войвода съдържаше следното: „Разрешаваме на Беличката селска организация да задоволява с всичко каквото поиска сръбската чета; повече от двама хора не требва да знаят за пристигането й; пазете по възможност в най-голема тайна, както от беличани, така и от другите селски организации; в селото по никой начин нема да допуснете четата. Довечера пристигаме с парола: „Без огън" — отговор: „Верно".

Понеже бехме явили в с. Големо Церско за събрание, требваше да стане то, та след това да заминем в Белица. Селата Големо и Малко Церско са разположени в близко съседство с турското село Сълб, което е почти до шосето Битоля — Кичево. Сълбяни беха най-лошите турци и изпълняваха караулната служба на това шосе. Тука имаше и жандармерийска караулна кула. На сълбяни турските власти беха дали неограничени права да грабят, да безчестят, да бият и убиват когото щат. Те беха и калаузите на местните и албански разбойнически чети. Те посочваха кое село с колко стотини турски лири да се обложи с разбойнически кървав данък, който се събираше по екзекутивен начин от големите им разбойници Таир Толя, Билял Баланца, Ислям Чауш или други некои с техните качества.

През 1901 год. разбойниците като да беха разбрали, че християнското население се готви с оръжие да брани своята чест, права и имот.

В намиращите се при това положение две чисто български села, Големо и Мало Церско не можеше да се влезе за организационна работа с малка чета, затуй направихме събрание с голема охрана в с. Големо Церско. Яз немам намерение да описвам нищо по събранието ни в това село. Целта ми е да изнеса спомените си за събранието ни в с. Белица и срещата ни с така наречената сръбска чета.

На около 500 крачки под с. Белица бехме посрещнати от учителя с пропускателната парола. Събирането на селените стана много бързо, понеже учителя беше ги предизвестил, че ще имаме големо събрание по важни въпроси. Това беше второто ни събрание в с. Белица. Войводата нареди на първо место, да се занесе храна на сръбската чета и докато селените се съберат в определената къща за събранието, нашите четници да се нахранят. Нареди, също, да се обсади сръбската чета отдалеч, за която цел изпрати осем от нашите четници и 12 от селската чета. Нашите хора се нахраниха бързо и събранието почна своята работа.

Войводата откри събранието с кратка реч, подготвяйки хората към пожертвувателност; раздели селените на покръстени и непокръстени; направи подробна статистика на семейното и имотно състояние на непокръстените; яви на всекиго, колко глави дребен добитък требва да даде (реквизиция) за селската организационна спомагателна каса, като се смета на двадесет глави овце или кози една глава, а от двадасет нагоре на всека десетка по една глава. На говедата и конете, на десет глави едно добиче. Реквизираните добици и други храни не се изземваха от населението. Вълна, сирене, масло и други приходи от реквизирания добитък се пазеха от селската организация по сметка, от кого що е прибрано. Вълната се употребяваше за фланели, навущи и др. за четниците и бедните работници на организацията в селото; всичките нужди на последните се покриваха от реквизиционния фонд. След неколко думи още по фонда, войводата разви темата си по разширението на селската организационна работа и между жените на по-добрите работници, както и между добрите в морално отношение жени на непосветените в делото мъже, та тия жени да могат да въздействуват на мъжете си. Общността на работата на мъжете и жените в революционното дело отъждествяваше с общността на двата пола в грижите на отглеждане на семейството, където не се изключва грижата само на мъжа или само на жената. С ред примери из живота на българите под игото на турците и духовното робство под гърците, послужи си, за да обрисува политическото положение и на другиго християнски народи, както и икономическото положение на самото турско население, което макар и господствуващо в управлението, тъне мизерия. С това искаше да каже, че под режима на султан Хамид или на който и да бил султан, при създадените вече закони и традиции., предавани наследствено от поколение на поколение, не може да има благоденствие на която и да било нация. За да се изменят тия закони и традиции, нуждни са революционни сили, възпитани демократично в духа на българските първоапостоли Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и други.

Македония е родила множество такива борци. Преживеното робско положение на народите в Турция е най-добрата гаранция да се хвърли семето на народната свобода за всички нации в Македония и Одринско. Македония и Одринско са за нас училище. Яз и множеството апостоли като мене носим семето на едно народно самоуправление, без султан, цар, княз и други тям подобни. Ние искаме широка свобода за всички родени в тая робска от векове страна. Ние искаме да живеем братски с всички народности и за това ние зовем и другите народности да влезат в редовете на борците, включително и ония турци, които не са развратени от разбойническите похвати на управниците, които не са задоени с ислямовска умраза към християнските народи в Турция.

След неколко още думи към селените, войводата закри събранието, взема един човек от настоятелството на селската организация, прибра останалите още 5 — 6 четника и се отправи за местото, където беше разположена сръбската чета. Изпрати селенина да съобщи на войводата на тази чета, че е пристигнала тука наблизо и една друга чета и че войводата на последната, като научил че близо в местността на Белица или в селото има християни с пушки, иска да се срещне и запознае с тех и войводата им. Селянинът изпълни поръчаното му автоматично. Чухме думата: »предателство". За успокоение, селенинът им каза: „ако има нещо лошо за вас и аз нека умра с вас". След малко затишие, чухме думите: „добре, нека сам войводата дойде с тебе". Селянинът се отдели от тех — ние бехме само на 15 — 20 крачки близо — дойде и тихичко пошепна на войводата за съгласието на сръбската чета за среща. Нашият войвода и селянинът отидоха при сръбската чета, поздравиха се с добре дошли, запознаха се. Нашият войвода се запозна с името Апостол Елеонски, а те си казваха своите имена: Наке, Арсо, Стефан, Георги и Иван. Нашият войвода ги запита от къде идат и от къде са родом. Указа се, че двама са от Подвис, а другите от други три Кичевски села. Пита ги, къде са въоржени, кой ги изпраща и с каква цел. Те казаха, че имало в Белград и други сръбски градове дружества „Свети Сава", които въоръжават и поддържат чети за Македония, която сърбите сметали за техна. След тези им думи, нашият войвода ги запита от каква народност са: сърби, българи или арнаути. Пита ги още, дали са родени в Сърбия или Македония.

— Аз смятам, каза той, че всички апостоли, изпратени от Сърбия, България, Гърция и другаде, са чужди агенти. Ние сме македонци; може некой от нас да симпатизира на сърбите, други на гърците, българите и т. н., но това не ни ангажирва да предаваме нашите народни интереси на ония, на които сампатизираме. Яз например, съм български възпитаник, майка ми, която ме е родила, доила, пеяла или плакала, говорила ми е на същия език, на който говоря и сега; той е български. Но аз работя за свободата на робуваща от много векове Македония. Искам нейната самостоятелност и неделимост между спорящите за нея балкански държави.

—  Сръбският език е много близък до нашия, който се говори тук, в западна Македония; Македония е била некога сръбска и ние сме запазили много обичаи от сърбите — каза войводата Наки.

—  Да, Македония е била много пъти плячка на други завоеватели, но най-малко на сърбите, а турците я владеят най-много. Ако се гледа справедливо, според историята, никой не е владял Македония повече от турците. Един справедлив съдия, ако определя чия е Македония, не би дал право на владение никому, освен на турците, защото само те я владeят непрекъснато повече от 500 години. Но, въпреки всичко, според мене, Македония не е нито сръбска, нито гръцка, нито българска, нито турска. Тя е на населяващите я народи, които са населили македонските малки, но плодородни поля и красиви планински местности. В Македония живеят помаци и чисти турци. Помаците са запазили своя расов произход и ония, чийто произход е български, понеже са били и са в постоянно съприкосновение със сънародниците си непотурчени българи, са запазили своя език, нрави и обичаи. Помаците в Босна, като сърби от Босна, са запазили сръбските нрави и обичаи, а така също и езика си. Ще ви приведа един пример от моите най-нови впечатления: в Мъгленията аз плаках от възхищение, когато слушах да се пеят по нивите, където жънеха домакините, старонародните песни на чисто български език — Самоковско наречие. Също, и само преди неколко дена, тук чух помаците от с. Пластница и Дедино как пееха български песни на Тиквешко българско наречие. Защо тия помаци не пеят на сръбски, а на чисто български език? Това се дължи на богомилското учение, което се бори, преди неколко века, на смърт и на живот, за да запази езика и народността, като е оставило дълбоки следи в народния бит в Македония; но това ще ви обясня друг път, а сега на въпроса: Македония от Шар планина на юг е населена с турци, албанци, българи, власи, гърци, евреи, цигани, но не и от сърби, които живеят на север и североизток от Шар до  Прешово. Разноцветността на населението в Македония само ни дава да разберем, че не требва да се работи в полза само на една от населяващите Македония народности, понеже тя е общо отечество на всички тия, които я населяват. Ние требва да сближим всички, да им дадем да разберат, че никоя народност не требва да мечтае да използува свободата лично за своите цели и да господствува над другите. Такава опасна за делото илюзия може да си правят само ония, които живеят вън от нейните граници — в Сърбия, Гърция и България. Ние требва да се борим против тяхното вмешателство в нашите вътрешни работи в Македония и Одринско. Македонските населения живеят със стотини години заедно под турския режим, който ги е сближил по участ.

Идеята, която внасяме ние: Македония за македонците и федерация на балканските държави, може да ни гарантира живота в пределите на една силна балканска федеративна държава.

При такова едно положение само всека народност ще може да прояви своите културни способности и ще се самоопредели към коя от съюзените народности да принадлежи. Разбрахте ли моята мисъл по нашето народно освободително дело?

— Разбрах — отговори Наки.

—  Тук имам на свое разположение, като организатор на народа и като войвода, четири чети. За да бъдем на чисто и ви приемем с отворени обятия, като истински македонски деятели, съгласни ли сте да бъдете по един двама пръснати между нашите чети? Това за вас е по-изгодно и по такъв начин от вас ще изчезне съмнението, че вие сте агенти на сръбската пропаганда, която иска да ви използува като македонци против ВМРО.

—  За това ние ще помислимъ малко — каза Наки.

— Нема що да мислите, бай Наки. Всичките ми чети са тук наблизо и действуват с райони Демир-Хисарско, Крушовско, Кичевско и Охридско. Ако вие не приемете предложението ми, то оттук нито крачка неможете да мръднете, за хлеб ще измрете, макар и във вашите родни села да отидете, защото нито един човек на ВМРО нема да ви даде прием. Требва да разберете, че силата на ВМРО е по-голема от силата на

която и да било балканска държава. Организацията ви следи още от преминаването ви от Сърбия в границите на Македония; требва да разберете, че вие сте пленени от ВМРО. Скоро ще сме заедно двете части: моята и вашата. Съгласни ли сте да дам сигнал на моите хора да дойдат тук?

— Да, каза Наки.

Подадох сигнал и четниците с група въоръжени селени (милиция) с бързи крачки почнаха да шумят и се явиха при нас, като ни окръжиха, и в няколко минути се построиха в походна редица. Поканих и Наки със своите хора да застане начело на редицата. Момента беше тържествен и трогагелен. Ние нямахме вече пленници на чужда кауза, а борци, революционери, другари, които ще мрат за нас и ние за тех, а всички за делото. Подложих ги на клетва, която запечатахме помежду си с братска це-лувка, поздравих всички и извадих от редицата селката милиция, като оставих двама за обслужване куриерската ни и разузнавателна служба през деня. Моите четници тогава беха:

1. Илия Колев от с. Куфатово, Гевгелийско, после учител в Петричкия окръг,
2. Йордан Пиперката,
3. Веле Марков,
4. Гюрчин Наумов,
5. Ванчо Сърбака,

6. Георги Сугарев, който по-късно стана окръжен Битолски войвода и падна убит, заедно с целата си чета, над Мироховското село Паралово. Там аз, на 6 юлий 1903 година сразих в едно кърваво сражение турците и с това осветих лобното място на тоя мой другар и знаменит революционер.

7. Христо Сърбаков от с. Вранещица,
8. Христо от с. Железнец, Демир-Хисарско,
9. Найо от с. Ракитница,
10 Мирчо от с. Сопотница,
11. Никола Атанасов Секираша,
12. Георги от с. Беранци,
13. Стоян Йошев от с. Дъван.

Отправихме се към бивака. След половин часово пътуване из диплите на Беличката планина, спрехме в гората между селата Бетица и Спростране. Разположихме се на бивак — караулите беха определени още през деня; те си заеха местата. Изморените четници се отдадоха на сън и почивка. Ние продължихме разговора с Наки, който напълно остана в мое разположение.

Бех разпределил хората си на четири чети по-следния начин:

Ванчо Сърбака да се движи с 4 четника в Рабетин кол, Кичевско; Йордан Пиперката с 4 четника в Демир-Хисарско; Веле Марков в Крушевско с 6 четника. Споменатите райони им предадох съвсем организирани, а за себе си оставих 12 четници, между които Георги Сугарев и Илия Колев. Оставих със себе си по-голема чета, за да мога да изпълнявам поетата ми служба като организатор, защото по това време, 1901 год., нямаше в Битолския вилает (освен Леринско и Костурско) организатори и школовани чети. В този си план бех подкрепен от ръководствата на градските организации в Кру-шово и Битоля.

Предварително ми беше дадена пълна свобода на действие. Всичките ми четници и аз бехме въоръжени с гръцки пушки „Гра", само Йордан Пиперката беше въоръжен с къса манлихерова пушка и револвер „Нагант", дадени му в София от върховистите. Наки и другарите му бъха въоръжени със сръбските пушки „Кокинки". Обаче, поради липса на патрони, скоро ги бракувахме и заменихме с „Гра". И така мисията на Наки и Арсо, да създадат две чети в служба на сръбската пропаганда за Кичевско и Дебърско, окончателно пропадна.

На 26 юний 1901 г. с рапорт съобщих на Окръжния революционен комитет, че въоръжената в Сърбия чета, за която ми беше съобщил, че е минала границата на път за Кичево, е вече пленена от четата ми. Писах, че четниците са местни хора от Кичевско и молех да се отмени решението за екзекутирането им, като добавих, че те са вече в мое разположение. Йордан Пиперката беше се отлъчил от четата от преди 5 — б дена и с още един четник се навърташе около село Бабино, Демир-Хисарско. Куриерът, когото изпратих с писмото за Битоля, отнесе писмото до с. Бабино, а от това село друг куриер требваше да продължи пътя за Битоля. Йордан Пиперката спрял куриера и заповедал на поп Кузо да му прочете писмото. Щом узнал, че е заловена сръбската чета и че се намира в Бъличката планина, веднага отива и се присъединява към Накевата чета. В момента, когато изпратих писмото до Окръжния комитет, получих писмо от  Церското   ръководно тело, с което ме молеше да му пратя бърза помощ, понеже харамията Ислям Чауш отвлъкъл двама селяни за пари. Аз оставих Наки с четата му в Бепичката планина със строго нареждане на Беличката селска чета да не оставя Накевата чета, докато се получи отговор от Битоля. Аз заминах с целата си чета за с. Цер и влязох в селото само с 6 четници; другите оставих за охрана вън от селото.

Турският аскер в селото, който бъше на постоянен пост, само патрулираше по 5 — 6 души вътре в селото, та можахме лесно да го отблъснем. Направихме събранието си с 25 човека, набързо разгледахме ред въпроси, като на първо место се осведомихме по залавянето на двамата селяни, както и дали разбойниците са взели хляб, пари и други неща. Хората, от които се оплакваха селяните, че са шпиони, не беха поканени в събранието. След взетите сведения, закрихме събранието и напуснахме селото.

В селото Цер, освен квартируващата турска войска от 100—150 души и тримата поляци турци (двамата от с. Сълб и един албанец), други местни турци немаше. Селото Цер броеше около 150 къщи с доста заможни жители. В него всека седмица ставаше малък пазар. Населението беше чисто българско, признаваше Екзархията и се занимаваше със земледелие и скотовъдство. Голема част от мъжете странствуваха в Ромъния и България, а некои отиваха и в Сърбия, затова в селото имаше малко сърбомани. Присъствието в селото на турския военен гарнизон и тримата поляци беше внесло в селените голем страх, а главно в ръководното тело на селската революционна организация. Залегнало беше убеждението в тех, че в селото има шпиони, които били главна пречка за слабото проявление на организацията. Посочени беха трима такива. На едного от тех, некой си Стоян, Йорданъ Пиперката беше взел в края на 1900 година, 47 турски лири, а през февруарий 1901 г. беше го убил, по желанието на Церската революционна организация. Сега настояваха да бъдат убити и другите двама. Яз, обаче, щадех живота на хората, толкоз повече, че с убийствата често пъти се постигат обратни резултати. Убитият убит — добър или лош. Обаче, най-малко двадесет души ще тъгуват за него, ще носят умразата в душата си против убийците и делото и в удобен за тях случай ще отмъстят или лично или на делото. Така обяснявах аз на селяните. Ние понесохме кръста на апостолите — да създаваме от тълпата хора, граждани и революционери, да слагаме своя живот за тех, а не да ги избиваме и с това да обслужваме на подтисниците. Възпротивих се на Церското ръководно тело и отмених решението му. Убитият Стоян и другите двама бедняци не беха посветени в революционната тайна и немаше какво да предават. Малката селска революционна организация в лицето на ръководството си, за да оправдае бездейността си и страха си, търсеше шпиони в съселените си, които беха неприятни на некого от ръководството. Яз исках да се срешна с тия „опасни" хора, да говоря с тех и да ги посветя в дълото, като им дам да разберат, че тайната ще се запази само между мене и тех за всичко говорено. И в последното ни събрание, обаче, не беха поканени нито един от двамата. Научихме от некои в събранието, че един от двамата работили в гората — правил корита. Гюрчин Наумов, мой четник, познаваше лично набедения шпионин. След събранието, в което се осведомих за всичко, излязохме над селото на 7 — 800 крачки в гората до една пътека и току що влезнахме в гората, близо до селската река, оставих Гюрчин с двама четници да следи движението на войската, дали е взела мерки за преследването на Ислям Чауш или нас, дали са ни видели на излизане от селото. Край ръката, по посока към Гюрчина и четниците, беха се насочили 5 — 6 души аскерлии, един от които даде, случайно или от „кеф", един изстрел. Селенинът, когото чакахме, нерамил едно корито, беше на 50 — 60 крачки пред Гюрчина. Като чу гърмежа, той захвърли коритото и хукна да бега, викайки: хайдути, хайдути... Войниците, които идеха насреща му, изгърмяха още по един път и избегаха в казармата. Едва що се беха спрели до казармата, една вълча глутница от около десетина вълци близо до нас, на сколо 200 крачки, ни създаде весела музика, виейки хорово. Аз често имитирах воя на стар вълк; това правих когато имах изгубен четник, за да чуе и се прибере в четата. Това направих и сега.. Виех по подражание на стария вълк, и след 10—15 минути четниците ми се прибраха. Създадоха се различни тълкувания по повод вълчия вой от суеверните ми другари. В зашленската гора работеха трима варджии от с. Зашле. Искахме от тех  да научим за Ислям Чауша, обаче, заловихме само единия, а другите двама избегаха, отидоха в Зашле и съобщиха на селския ръководител Константин, че Ислям Чауш е заловил другаря им за пари. Константин изпраща писмо до мене, без да знае къде съм с четата и същевременно с друго писмо съобщава за случилото се в Крушово на Петър Ацева. Ацев ми пише, че Ислям Чауш е взел заложници за пари и от Зашле и ми предписва да взема мерки за унищожението на разбойническата му банда. Двете писма от Петър Ацева и от Константина, получих едновременно. И без техното нареждане аз бех взел всички необходими мерки, като мобилизирах всички въоръжени сили, макар и малко на брой и макар това да ставаше в началото на усилената полска работа. Тая мобилизация, впрочем, беше и един предварителен изпит на бойните сили за предстоящите борби. Аз набързо обиколих селата, за да окуража селяните и да видя как се изпълняват организационните служби.

От издирването, което извърших, се установи, че двамата церчани, които беха уж взети в плен от Ислям Чауш, са били убити от поляците- сълвяни в гората, а за Зашленеца варджия обясних, че моята чета го залови за некои сведения. И падна всяко убеждение и страх, че Ислям Чауш е влезнал в моя район. След една седмица двамата поляци сълбяни беха причакани и убити на „Сухо поле". От убиването им не последва нищо опасно за района. Подир няколко дни беха намерени в гората труповете на двамата убити церчани.

Йордан Пиперката, под давлението на Наки и Арсо, прибра се заедно с тех в четата ми. След прибирането им започнахме отново нашите военни обучения, винаги предшествувани с назидателни беседи из революционните борби на подтиснатите народи.

Наки и Ярсо, след тримесечно стажуване, станаха отлични организационни работници, скъсаха завинаги връзки със сръбската пропаганда, която беше ги изпратила. Първоначално Наки, а след него и Арсо станаха войводи в района Горна-Капачка и до деня на воята героична смърт служиха вярно, честно и преданно на революционната македонска кауза.

Моята дълбока почит към светлата им памет.

Никола Петров
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]