№№ 21-24:
21. Из спомени на Никола Петров Русински за борбата му срещу сръбската въоръжена пропаганда в Западна Македония22. Из спомените на Никола Петров Русински за участието му на конгреса в Смилево, Битолско
21. Из спомени на Никола Петров Русински за
борбата му срещу сръбската въоръжена пропаганда в Западна Македония
Сръбите правят опит да проникнат в Битолския вилает с чети. На 17 юни (ст. стил) получих писмо от Окръжния революционен комитет в Битоля, с което ми се съобщаваше, че една сръбска чета е минала през турската граница при Куманово с направление за Поречието и Кичевско и ми се преписваше да се пречека и унищожи тая чета. По това време нашата чета бе в околността на с. Карбунци, Кичевско. В с. Вранещица имахме здрава организация, затова прибрахме четата във Вранещичката кория на военно обучение и изпра-
239
тихме куриер в с. Монастирец-Поречко, за да научи от там, чрез свои познати, дали е пристигнала сръбската чета в Кичевско. Куриерът се завърна с положителни сведения, че четата била в близкото село Монастирец и че скоро щела да отпътува за местоназначението си.
Ние се затаихме в корията 4—5 дена, където само двама вранещани знаеха... Сръбската чета бавно вървеше; тя не правеше събрания, а просто гостуваше по сърбоманските села.
Срещата със сръбската чета стана в с. Белица. Нашият войвода се запозна с лицето Апостол Елеонски, те си казали имената: Наки, Арсо, Стефан, Георги, Иван. Оказало се, че двама от тях са от с. Подвис, а другите от други три кичевски села. Те му казали, че има в Белград и в други сръбски градове дружества „Св. Сава”, които въоръжават и поддържат чети за Македония, която сърбите смятали за тяхна.
Тук имах на свое разположение, като организатор на народа и като войвода, четири чети. Поговорих с тях и им казах: „За да бъдем на чисто и ви приемем с отворени обятия, съгласни ли сте да бъдете по един-двама пръснати между нашите чети? Това за вас е по-изгодно и по такъв начин от вас ще изчезне съмнението, че вие сте агенти на сръбската пропаганда, която иска да ви използва срещу ВМОРО. Ако не приемете предложението ми, оттук нито крачка нема да мръднете, защото нито един човек на ВМОРО нема да ви даде прием. Требва да разберете, че силата на ВМОРО е по-голема от силата на която и да било балканска държава. Организацията ви следи още от преминаването ви от Сърбия в границите на Македония; требва да разберете, че вие сте пленени от ВМОРО.
Подадох сигнал и четниците с група въоръжени селяни (селска милиция) се явиха пред нас, като ни обкръжиха и в неколко минути се построиха в походна редица от 23 човека. Поканих и Наки да застане със своите хора начело на редицата. Моментът беше тържествен и трогателен. Ние немахме вече пленници на чужда кауза, а борци-революционери, другари, които ще мрат за нас и ние за тех, а всички за делото. Подложих ги на клетва, която запечатихме помежду си с братска целувка...
На 26 юни 1901 г, с рапорт съобщих на Окръжния
240
революционен комитет, че въоръжената в Сърбия чета, за която ми беше съобщено, че е минала границата на път за Кичевско е вече пленена от четата ми. Писах, че четниците са местни хора от Кичевско и молеха да се отмени решението за екзекутирането им, като добавих, че те са на мое разположение.
Наки и Арсо след тримесечно стажуване станаха отлични организационни работници, скъсаха всекаква връзка със сръбската пропаганда, която беше ги изпратила, и до деня на своята героична смърт служеха верно и честно и предано на революционната македонска кауза.”
Русински, Н. Принос към историята на ВМОРО за времето 1900—1903 г., С., 1936 г.
Пиши на другарите во Ссфия да гледат тая зима и пролетта да може
да прекарат през Малешевията около пет хиляди пушки со патроните му барабар,
на тогава да можем да се надеваме на донекъде задоволителна сила, иначе
да не бъде ни за счупен пищов. Оръжие, оръжие и пак оръжие, тук е силата
и колкото по-скоро го имаме, толко/ва/ по-сигурни ще бъдем.
Освен това во скоро време погрижете /се/ да доставите около тридесет-четиридесет мартини или бердани, които да ги разпределим по селата из тукашния район. Да бъдат на разположението на така наречените войници, които са готови во всеко рисковано предприя/тие/ да взимат участие. Пратете даже още сега, .ако можете, около два сандъка Мартинови и два сандъка берданови патрони.
Дай на Лесо, ако имате, една манлихерова. Бех писал през Джумаята за Марина. Удава ми се случай да пиша направо теб. Да кажеш на Марин да се стегни, нарами пушката и патроните, на со Лесо и Пехливана да дойде тук. А заедно со тех хубаво е веднага да повикате и Даме Мечето да доди, като му се телеграфира, че ще замине со Диме моя тук другар там, за да извести скопяни, че Диме со четичка ще го прата во Скопско.
Марин и Диме Мечето, ако искат по-скоро нека дойдат. Купи неколко чифта
щавени и...
ЦПА, ф. 323, а. е. 19а, л. 16—17.
241
22. Из спомените на Никола Петров Русински за участието му на конгреса в Смилево, Битолско
На 15 април вечерта получих една бележка от Окръжния комитет с поръчение да взема един четник и да замина веднага за Чикаго (Смилево). Получих също и друго писмо от поручик Георги Папанчев, Алеко Церковски и Марко Иванов. Те пристигнаха през нощта и заедно отпътувахме в с. Карамани, мой район, където престояхме на 16 април и вечерта се отправихме от селото Лавци, откъдето се издигаше по ребрата един голем склон от Бигла пл., тясно лакотушена селска пътека за с. Облаково. Селото Лавци беше турски бейски чифлик, разположен на дясни бряг на река Шевница, близо до Върбеишкия хан и до шосето за Кичево. Селото Облаково беше чисто българско. Неговите около 60 къщи, покрити със слама, рисуваха материалното положение на селяните.
Населението живееше повече от гурбетчилък, кюмюрджилък и в малка степен скотовъдство, понеже селската му земя беше заграбена от близките турски села.
Местността е стръмна със североизточно наклонение, но живописна. От далеч селото има изглед на каракачански колиби. В Облаково пристигнахме късно през нощта; там намерихме и други пътници от Чикаго. След малка почивка разбрахме се и си пожелахме взаимно „на добър път”. Тъмна гъста мъгла още повече затъмни и тъй черната безлунна нощ. Куриерът от Облаково, добър познавач на мястото, тръгна напред и ние, заловени ръка за ръка, с него стигнахме до реката Шевница. Близо над нас е голямото село Гонеш, а близо към реката две малки български села: Стрежово и Свилища. До тук минахме през гъст лес. Двете страни на реката образуваха малки лъки, а зад тях пак стръмно се издигаше друг склон на същата Баша планина, пак тясна пътека и гъсталак. Славеят се обади през утринната заря с гладкия и трептящ глас — цял птичи хор се обади, а някои от спътниците тихо шепнеха: „Стига народът е спал в това райско място.” Мъглата заедно с нощта бързо взе да се къса. Преди слънцето да целуне високите планински върхове, ние бяхме поздравени с „добре дошли” от
242
въоръжената селска стража на с. Смилево. Един от стражата ни заведе в две къщи да си отпочинем. Ние с леринските спътници и другари бяхме в една квартира. Отпочинахме си два часа, след което бяхме повикани в определената голяма зала за конгреса.
Април 17 ст. ст. е ден първи на конгреса. От Костурско са дошли всички войводи, с изключение само на Лазар поп Трайков и Иван Попов. В началото присъствуват всичко 24 души, от които 2 четници гости, придружаващи своите войводи. Ние нямахме пълномощия от представляваните от нас районни началства. Ония, които не се познаваха, запознахме се помежду си не като фактори в даден район или околия. Делегатите от Кичевско, Охридско, Ресенско не всички бяха пристигнали още, а само по един, двама, но трябваше да се пристъпи към работа, защото имаше опасност, че турските власти ще открият мястото.
След кратка размяна на мисли, пристъпихме към избор на бюро: председател, двама секретари и двама за смяна. Най-авторитетната личност за председател беше Даме Груев. Изборът беше с явно гласуване. Даме беше избран единодушно. Бяха посочени за секретари Никола Петров и Парашкев Цветков. Аз не приех, понеже смятах да създам опозиция против образуваното силно течение за въстание. Наложено ми бе да седна при председателя и пиша протокола. Още при първите 5—6 реда разбърках обикновената азбука с разни шифри и помолих делегатите да ме освободат, като изберат друг вместо мен. Избрахме Христов за секретар. Цветков и Христов бяха до края секретари.
Даме откри конгреса с приветствена към делегатите реч. Изложи положението на Турция и онова, в което е поставено ВМОРО в момента, но скри от делегатите, че главната причина за въстанието са върховистите. След направеното от Даме кратко изложение, поиска да му се даде кратък отчет от присъствуващите делегати за състоянието на представляваните от тях райони. Искаше да знае Даме от другите делегати за всяка околия или рев. район: колко пушки, каква система и какви налични човешки сили има за бойци. Когато се обърна към ония, които имаха голямо настроение за въстание, те гузно отговаряха: с кол-
243
кото имаме, с толкова ще въстанем. За храна въпрос не даваме да стане, а храната беше, която трябваше да заема първо място във въстанието. Даме се обърна към мен с въпроса: „Искам истината да ми кажеш за духа, материалната и оръжейната готовност в организираните от теб райони.” Казах: Охридско, което напуснах преди четири месеца, оставих го с 1360 пушки и 20 000 патрона, с дух не за въстание, а за работа. Демир Хисар с Крушовско напуснах, преди 19 месеца — с 285 пушки и с около 6000 патрони. Изпратихме им от Охридско още 100 пушки с 2000 патрони — делегатите са тука и могат да кажат какво са предоставили. Прилепско съм напуснал преди 16 месеца — в селата, които организирах и в които правих събрания, имаше 18 пушки с около 2000 патрони. Делегатите са тук — ще си кажат думата. Битолското поле и Мориховско, сегашни мои райони, имат само 30 пушки в четата и други с 5000 патрони. Нека дадат всички делегати доклад за своите райони, след което аз ще искам да говоря по случай големото настроение за въстание.
Пандо Кляшев, Костурско, каза, че имат над 1500 разни пушки, главно „Гра” и манлихерови с по 200 патрони. „Хранителни запаси нямаме, но се надеем да си набавим в най-скоро време.” Току-що бе пристигнал Славейко Арсов от Ресенско. „Оръжие имаме досега над 850 пушки с повече от 2000 патрони на пушка. С храна лесно ще се снабдим. Това, що няма у нас, има го у турските чифлици.”
Христо Узунов: „В нашия район Охридско-Стружки, след напускането на бившия ни войвода Н. Петров ние сме доставили още оръжие в градовете Охрид и Струга. Петров знае и не докладва за него. Храни нямаме в селото и за населението, а също пари нямаме, ако стане нужда да се купува.”
Димитър Матонов от Демирхисаря: „Ние не знаем точно числото на оръжието, но е над 400 „Гра” и малко Мартинови, тетовки и държавни турски с по 200 патрони. Храна населението си има”.
Никола Карев, Крушево: „Нашият район има 320 различни пушки с ония в четите, но патрони няма и за 120-те пушки. „Обади се Лозанчев: „Ще ви доставим гилзи, барут, капсули и олово да си ги напълни-
244
те.” Карев, недоволен: „Ние сме пред деня на въстанието, а народът няма с нищо да посрещне първия ден на прогласеното въстание.” Приперката трусна приклада на пушката с дъските на пода и каза: „Никога не ке имате повече, вий крушовци сте против въстанието; който не иска въстание, да си върви в България.” Председателят му забеляза да не обижда и да иска думата, когато иска да каже нещо.
Петър Ацев, Прилепско: „Нашият район няма повече от 80 пушки заедно с града и „четите”. При това положение лудост е да вдигнем въстание.” Сарафов го апострофира с думите: „На вас ще ви дойде цяла въоръжена от България чета, може би и Гьорче Петров с нея.” Ацев: „Не са достатъчни вашите думи г-п Сарафов.” Препирните между делегатите се почнаха — оформяха се вече две течения — за и против въстанието.
Наки, Арсо и другите охридски делегати пристигнаха през нощта срещу 18. IX. Наки: “Ние имаме само 80 пушки, от които 60 „Гра”, останалите мартинки и по 130 патрони — едно на друго. Населението е гладно, миналогодишната реколта не беше добра. Сегашните жита са хубави, но сме далеч още за жътва.”
Георги Папанчев, Лерински източен район: „Ние имаме за половината Леринско повече от 350 пушки, от които две манлихерови, останалите „Гра” с по 250 патрона: имаме пари и храна на четите.” Н. Петров направи забележка, че не само четите се нуждаят от храна: жените, децата и родителите на въстаналия народ трябва да се осигурят с храна и други запаси, защото щом пукне първата пушка на прогресивното въстание, пазарите ще се затворят.
След дадения дотук доклад от всички райони прочетоха протокола от 17 и 18 до обед. Отидохме на обед със силно и високо настроение.
След обед в 2 часа почнаха разисквания по протоколите с голямо оживление.
Още във вчерашното предобедно заседание заявих, че си запазвам правото да говоря по отчета. Взех думата п ние се спряхме на. протоколите, а на самия отчет, за който си държах бележки и казах следните няколко думи:
„Другари делегати, въпросът за въстанието е ре-
245
шен. Десетките хиляди човешки жертви, безометно вложения труд и енергия помогнаха да се създаде масово революционно движение, пазено като зеницата на очите от неговите основатели. Ние отстранихме това движение до днешния ден до положението на юноша, от който не само Турция, в чийто територии се роди то преди десет години, но и Европа треперят. Ние сме повикани тука да подпишем присъдата на оная народна рожба, за която се клехме да дадем живота си, за да я запазим. Тя — Македоно-Одринската революционна организация е страшилище, тя е зареденото оръжие и никой не смее да се доближи до него със зли намерения, докато оръдието не гръмне и видят враговете силата му. Ние обявяваме на враговете си, че оръдието ще гръмне и те са готови да се нахвърлят върху него след първия му изстрел.
Ние не сме достатъчно готови да атакуваме по всички линии неприятеля, т. е. да обявим всеместно и масово въстание в Скопско, Солунско и Одринско. Ние не сме популяризирали нашите искания. Щом обявяваме въстанието, всички претенции, особено Гърция и Сърбия ще се нахвърлят върху нашите позиции (селата) зад настъпващите турски войски, ще деморализират населението, ще използуват терора и насилията от турските власти и ще искат да накарат нашите хора да декларират, че са сърби, че са гърци и по този начин да бъдат закриляни пред властите. След въстанието не ще имаме революционно дело, а българският елемент ще бъде подложен на преследване и претопяване.”
Някои от войнствено настроените вземаха да ме иронизират и обвиняват в малодушие. Това бяха хора, които не знаеха как се създава революционна организация, а ги намираха комитетите готови създадени, не ценяха чуждия труд, енергия и народните жертви.
Сарафов взе думата, за да повдигне духа на делегатите и заяви следното:
„Господа делегати,
От изказаните мисли от някои преждеговоривши делегати излиза наяве, че съществува страх и недоверие в своите сили. Нека ви кажа, господа, че ние не сме сами в борбата за свободата на нашата родна Македония. Преди да напусна София преди два месеца го-
246
ворих с военния министър, изтъкнах му намеренията на ВМОРО. Обеща ми съдействие — триста хилядна армия, господа, е напълно готова: опинци, муниции, сухари, всичко е готово, само чакат да пукне пушка в Македония и да прелетят Осогово и Рила. България ще воюва, ние само да дадем повод.”
Аз и някои други възразихме. Щом е така — нека България обяви война и ние сме готови с каквото можем да действуваме с партизански отреди, а не с локално въстание само в един вилает.
Сарафов: „Революционерът, господа, не трябва да се обезсърчава, не трябва
да е скептик. Той трябва да разчита на своите сили, на всяка човешка демократична
и хуманна помощ — само тогава ще издържим борбата докрай и ще увенчаем
труда си със свободата на роба. Напред прочее в борбата, а малодушните
да стоят като баби на страна...”
Илинденско-Преображенското въстание, 1903—1968. С., ОФ, 1968, с. 169—177.
23. Писмо на Димитър Беровски от Кюстендил — внук на Димитър Попгеоргиев Беровски, изпратено до редакцията на в. „Поглед”, с молба да бъде публикувано, да сподели с читателите на вестника неговите огорчения от определен кръг скопски автори, присвоили си правото да бъдат национални прекръстители на неговото семейство
Живея с гордото чувство, че съм потомък на прославен български войвода
Името на Димитър поп Георгиев Беровски е синоним на горещо българско родолюбие, животът му е пример за безкористно служене на народа. Всяка дума, казана за него, ме вълнува особено, защото съм негов внук и нося неговото име. Синовете на дядо Димитър са вече мъртви, но те ми оставиха живите спомени, оставиха ми документи, които имат историческа
247
стойност, и най-важното, завещаха ми гордото чувство, че сме потомци на прославен български войвода, живял, работил и воювал заедно с титаните на българската национална революция Георги Сава Раковски и Васил Левски, човек, споделял изцяло идеите на Ботев и Ботевите оценки на Парижката комуна.
Обяснимо е вълнението, с което прочетох статията във в. „Поглед” по повод 140 години от рождението на Димитър поп Георгиев Беровски, в която се засягат и някои от фалшификациите и злоупотребите на скопските „историци”. Обръщам се с гореща молба към редакцията на в. „Поглед” да публикува тези мои редове, за да могат читателите и особено онези, които проявяват интерес към нашето историческо минало, да научат някои подробности за живота и дейността на Димитър Беровски. Също искам да споделя огорченията си от произволите на определен кръг скопски автори, присвоили си правото да бъдат национални прекръстители на моето семейство.
Дядо Димитър е починал години преди моето раждане, но аз, все едно жив го виждах благодарение на една картина, окачена над леглото на чичо ми Станимир. Неизвестен художник беше изобразил Георги Раковски, стъпил на грамадна карпа, вдигнал високо сабя и насочил поглед към Балкана. Зад него стоят Ильо Марков, Филип Тотю, Стефан Караджа, моят дядо и други. Седят баща ми и чичо ми и с часове говорят за хайдушките времена и за хайдушките подвизи, а аз стоя до тях, слушам, затаил дъх, и макар да съм бил твърде малък, и досега помня техните думи: „Раковски и неговите войводи са искали да вдигнат въстание, за да се освободи България.” И аз си представях мустакатите и строги мъже от картината как вървят към Балкана, следвани от много въстаници, нарамили пушки, препасали саби и пищови. Детското ми въображение допълваше картината с какви ли не случки, в които дядо Димитър се показва като много силен, много юначен. Едва ли друго произведение на изкуството може да има по-голямо и трайно въздействие върху мене от тази картина з родния дом. Като пълнолетен вече можех да осмисля много неща от бурния
248
живот на дядо Димитър, да получа отговор на много въпроси.
Защо например той отива да учи богословие в Одеса, а се обрича на революционна дейност. Отговорът е, че там попада сред българи, бежанци от Видинско, Търновско и други краища, участвували в различни бунтове срещу турците и прокудени в Бесарабия. Заобиколен от техните грижи, болки и настроения, той стига до убеждението, че по-добре е на тази основа да развива активна дейност сред бежанците. Усилията му не остават скрити за полицията и дядо Димитър е изгонен от Русия. Така вместо да учи богословия, той учи бунтарство и сам го разпространява.
Спомням си от бащините разкази за един случай с Левски по време, когато легията на Раковски се намира в Белград. Всички сядат и си почиват, само синеокият дякон Васил, пълен с енергия и веселост, не си намира място. Баш войводата Раковски подшушнал на дядо Ильо като най-възрастен да го смъмри: „Дяконе, рекъл дядо Ильо, можеш ли малко мирен да седиш.” Дали Левски е послушал, или не, все едно, но за сърдечните отношения, които са се запазили до живот на тези хора, съм слушал много от татко и чичо. Тачили са се един друг, защото били събрани от мисълта и надеждата да освободят България. Техният героизъм, проявен по време на Белградската буна през 1862 г. е най-убедителнота потвърждение за душевната спойка на въстаниците. На взаимната почит и уважение между Ильо Марков и Димитър Беровски ще се спра по-нататък.
Искам да посоча един важен момент от биографията на моя дядо. Става дума за връзките му със Стефан Веркович и за издадения сборник „Народне песме македонских бугара”. Дядо ми Димитър е този, който е издирил и записвал народни песни от неговия роден край. И не само песни. Събирал е накити, украшения и други предмети с художествена стойност, които е предал на Веркович. Последният му е бил благодарен за тази помощ и от своя страна се е стремял също да му помага според случая. Така че заслуга за появяването на „Народне песме македонских бугара” има и войводата Беровски.
249
За неговата просветителска народополезна дейност може да се говори надълго и нашироко. Слушал съм разказите на игуменката на манастира в Берово как дядо ми е организирал акцията за прогонването на гръцкия митрополит Еротея, как местното население не само е следвало указанията на войводата, но се е отнасяло към него с голяма почит и уважение. След скандала с фанариотите Беровски е принуден да бяга в Цариград, за да се спаси от преследванията на властите. Мисълта за роден край го кара да се прехвърли в Солун и да живее нелегално.
При тези пътувания няма съмнение, Димитър Беровски се е срещал с едни или други представители на българското националноосвободително движение. Той е бил изцяло завладян от идеите на Алоетата на свободата Васил Левски. По време на престоя си в Солун, т. е. непосредствено преди Разловското въстание, той се свързва с баба Неделя и дъщеря й Станислава, а баба Неделя е имала връзки с апостола Левски. Известно е, че тя е шила въстаническо знаме и кой друг би го поръчал освен Левски или някой от неговото съзаклятие.
В Солун дядо ми се среща с един католически свещеник, който подкрепя идеята му за провеждане на въстание, като му сочи примера с Д. Гарибалди. И отново баба Неделя и Станислава почват да шият знаме от червена коприна — този път за техния близък човек Димитър. Станислава е имала открита симпатия към него и му посвещава песен, станала химн на въстанието. Знамето и песента ми разкриват нещо твърде важно: над извезания лъв липсва обичайната корона, което говори, че Димитър Беровски и двете жени следват строго заветите на Левски за свята и чиста република. Като убеден републиканец по-късно войводата ще участвува в детронирането на Александър Батенберг, за което ще бъде подведен под наказателна отговорност. При подготовката на въстанието Димитър Беровски показва своето безкористно родолюбие. Той продава на манастира в Берово всичко, каквото е имал — от воловете до сградите, от маслото до имота. Манастирът платил много повече и по този начин подпомогнал въстанието. Всичко продава и тъстът му поп Стоян, даже запалил къщата и хана си, да няма как-
250
во да вземат турците. Димитър изпраща поп Стоян в Кюстендил да плати данъците, та да не идват турски чиновници в с. Разловци и да не чуят и научат нещо за подготвянето на бунта. За зла участ дядо ми е ранен още в първите сражения с поробителя. Куршумът заседнал над ухото и войводата взел с пръсти да го вади. Извадил го, огледал го и заканително рекъл: „Скъпо ще го връщам!” Заканата е била сериозна, но и раната не е била лека. Тя го лишила от възможността пълноценно да ръководи сраженията и прегрупирането на силите.
След неуспеха на общонационално въстание в 1876 г. Димитър Беровски единствен от известните ми войводи дочака освобождението на България с въстаническа чета, бродила от Осогово до Беласица. Когато пристигат руските войски освободители, дядо Ильо и Димитър Беровски се срещат в местността Църквенец, Пиянечко, с прегръдки и целувки дават израз на възторга си от Освобождението и след проведеното тържество започват обезоръжаването на турците из Пиянечко.
Берлинският договор срива надеждата и мечтата да видят родния край свободен, но и неукротимият борчески дух на войводата го кара да се насочи отново към старите бунтовни пътеки и да обяви Кресненско-Разложкото въстание.
Някон историци злоупотребяват с възникналите конфликти и ръководството на това въстание и с отстраняването на Димитър Беровски като началник-щаб и откарването му в Горноджумайския затвор. Последиците от разногласията и конфликтите са едно, а съвсем друго е националното съзнание. Колко смешно и нелепо е тук да се прави извод, че семейството ми не е българско, когато никой в него не се е чувствувал друг освен българин. Колко несъстоятелно и грубо тенденциозно е твърдението, че дядо ми се е борил да създаде друга държава, извън България. Най-меко казано, това е неуважение към неговата памет. Само пламенен български родолюбец може да събере стотици доброволци и да ги поведе на живот и смърт през 1885 г. срещу армията на крал Милан.
Слушал съм разказа на един стар човек от Тасковите от село Коняво, доброволец във войната. По не-
251
говите думи с. Извор е било определено за изходен пункт на доброволците. Събрали се към 600 души. Дошъл Димитър Беровски на кон, направил преглед на бойците и преди да стигнат към границата, се прегръщат с дядо Ильо с пожелания за победа. Двамата войводи силно и взаимно са се уважавали. Ако дядо Ильо срещне баща ми или чичо ми Станимир, сто заръки ще заръча дядо ми Димитър да му отиде на гости. Съберат ли се, с часове са говорили за преживелиците. Така привързаност и уважение към дядо е имал и Гоце Делчев. Най-често са се срещали в с. Долна Гращица, разговаряли са по цяла нощ. И сега в къщата ми има останали оттогава кухи метални гюллета, излети по поръчка на Гоце Делчев. Тези гюллета пълнели са барут и ги използували за ръчни бомби.
Споменах за републиканските възгледи и убеждения на дядо ми. След участието му в детронирането на Батенберг в с. Гращица идва офицер с група войници. На вратата излиза баба Мария, дъщерята на бунтовния поп Стоян от Разловци. Офицерът пита: „Тука ли е Димитър?” „Тука е” — отговорила бабата. „Кажи му да се скрие, защото след мене може други да дойдат и да го арестуват” — рекъл офицерът и си отишъл. Дядо се преоблякъл като беден селянин, качил се на коня и хванал през полето.
През целия си живот Димитър Беровски остава чужд на различните течения в македонското освободително движение.
В личния си дневник описва два случая на покушение и макар да не сочи кои и по какви причини са стреляли по него, пределно ясно е, че това са негови идейни политически противници.
Дълги години са упражнявани натиск и заплахи над нашето семейство от страна на разни македонствуващи елементи с цел да получат оставените от дядо документи и реликви, между които бе и знамето, шито от баба Неделя и Станислава. Такъв натиск имаше и след 1944 г., но наследниците на войводата останаха непреклонни. Дядо ни бе завещал знамето да остане в София. Едва когато баща ми се убеди, че това ще бъде така, го предаде на Военноисторическия музей в столицата.
Но ето, че през последните години започна голяма
252
пропагандна акция на скопските учени, а също и на някои културни дейци от Берово, насочени срещу българското национално име и достойнство на Димитър поп Георгиев Беровски. Това дълбоко ме засяга.
През 1970 г. бяхме поканени с баща ми в Берово за откриване на паметник на дядо Димитър. Особено неприятно впечатление ми направи провокационният въпрос на партийния секретар на общината в Берово Миле Райковски (доколкото знам, той е от сръбско потекло, женен за беровка). Същият се обърна към нас с думите:
— Како се чувствате вие, како бугари или како македонци?
Баща ми, надхвърлил 80-те лазарника, друго можеше да не чуе, но това чу и ядосано рече:
— Що, що?
Да предотврати скандала, се намеси председателката на общинския синдикат:
— Оставете ги людете, те не са официални лица, дошли са да почетат паметта на баща си.
Никога няма да забравя и да простя това, което направиха Димитър Печински, Димитър Минчовски и един друг, представил се за „лесничей”. Те идват в дома на баща ми в Кюстендил през лятото на 1972 г. Татко ги приема като хора, дошли на гости с добри намерения. Поискали да видят някои документи и той им дава личния архив на дядо.
С лукава цел гостите го помолили да им свари кафе. Баща ми имаше 86 години и докато е бил залисан около кафето, добре дошлите гости открадват няколко документа, между които и оригинала на „Устройство за ръководството на Кресненското въстание”. Откраднатите документи бяха обявени в скопски издания за „новооткрити”!? От тази кражба баща ми се разболя и с горчива болка си отиде в гроба. Като разбра за кражбата, дойде при мене с псувни по адрес на шофьора — „лесничей”. Все още се заблуждаваше в другите двама, тъй като при посещението ни в Берово те се държаха добре с нас.
Добро впечатление ни правеше проф. Любен Лапе, който доста отдавна писа за Разловското въстание. Представяше се като доброжелател на семейството ни, търсеше материали и спомени за връзките на
253
Димитър поп Георгиев Беровски със Стефан Веркович.
Разочарован останах от книгата на Любен Лапе, в която укрива и изопачава исторически факти. Нарочно му дадох един служебен лист на Димитър поп Георгиев Беровски, в който дядо саморъчно написал „Българин от Македония”.
Също така му предоставих и оригинали на съчинената от Станислава песен, станала химн на разловските въстаници, в която на няколко места се говори за български (въстаници) войници.
Смятах Л. Лапе за обективен учен и очаквах обективно да отрази двата документа, за да се спрат спекулациите около личността на Димитър поп Георгиев Беровски, а се получи обратното: той бе обявен за „емигрант в България” от Л. Лапе. От този момент връзки и познанството с този учен не съществуват. Тук не става дума само за личен укор, а за нещо повече: за обективността на един учен, за злоупотреба с една историческа правда.
Не е обективен и Михайло Миневски от Скопие при описанието и изводите си за Кресненското въстание. Той използува проявилите се разногласия сред ръководителите на въстанието, за да направи клеветнически „извод”, че дядо ми е антибългарин. Всеки добросъвестен изследовател ще открие, че Димитър поп Георгиев Беровски се обявява срещу ония, които злоупотребяват със служебното си положение, вършат обири и разстрели, проявяват кариеризъм и авантюризъм и са чужди на голямата идея на вдигнатия бунт.
Накрая искам да подчертая, че колкото и неприятно да е прекръщаването на дядо ми от българин в антибългарин, а по този начин се прекръщава и цялото ни семейство, то тази злоупотреба, тази кражба сама по себе си разобличава, колкото и да се прикрива зад разни „теории” и цели, посочени в статията на Захари Коцев и Александър Боянов.
Изразявам благодарност на двамата автори, които разобличиха спекулациите
с името и революционната дейност на Димитър поп Георгиев Беровски.
Кюстендил, 24 декември 1980. Сп. „Славяни”, 1981, № 3, с. 25—26.
254
24. Статия на Захари Коцев и Александър Боянов във в. „Поглед” за легендарния български войвода — Дядо Ильо Марков и неговите „биографи” от Скопие
Народът го е възпял като юнак над юнаците. Възхитен от силата и смелостта му, от строгостта и справедливостта му, той е повярвал, че е син на Крали Марко. Народната фантазия открила също, че войводата носи „честно дърво” и затова куршум не го лови. Отчаяни в усилията си да го затрият, поробителите решили златен куршум да леят, белким с него го улучат.
Действителното и легендарното при Илия Марков (или дядо Ильо, както с признателност го наричат) се сливат. Цели 30 години той хайдутува и до края на своя живот не се разделя с оръжието си. На 80-го-дишна възраст (1885 г.), яхнал буен бял кон, предвожда доброволците, тръгнали да спасяват отечеството от набезите на сръбския крал Милан. Кюстендилци до един излизат да го изпроводят извън града и възторжено го приветствуват. В този момент легендарният хайдутин си спомня как през 1862 г. в Белградската буна заедно с народния войвода Георги Сава Раковски и юначните българи от легията застават срещу турските топове на Кале мегдан в защита на сръбския народ, как два месеца след прекратяване на сраженията сами стоят на барикадата пред гарнизона от крепостта, как четири години по-късно той, дядо Ильо, ще събере 300 души български доброволци, за да се сражават на страната на Сърбия във войната й срещу Турция. А в 1885 българският народ, вместо да се радва на обявеното Съединение, е принуден да води братоубийствена война, за да запази целостта на отечеството си.
Примерът на стария войвода вдъхновява войниците. Уморени и изтощени от дългите преходи, те приемат боя с настъпващия неприятел. Обстановката налагала по десетина български бойци, залегнали по върховете в кръг, да отбраняват височините край Сливница. Така за първи път военното изкуство открива предимствата на кръговата отбрана. Европа се възхищава от храбростта и издръжливостта на бойците, а бъл-
255
гарският трибагреник става символ на достойно изпълнен върховен дълг.
За дядо Ильо и за историческите събития, преплетени с неговото име, могат да се напишат томове. Библиографската справка сочи, че досега у нас са излезли над 60 публикации, като се почне от биографичните и исторически очерци, та се стигне до изследвания за образа на дядо Ильо в художествената литература, скулптурата, изобразителното изкуство и народната песен. Следователно за всеки заинтересован читател има достатъчно печатни извори, за да се запознае основно с живота и делото на прославения войвода.
Задължението да се познават изворите и да се уважават фактите важи и за изследователя, за какъвто иска да ни се представи един скопски автор д-р Ристо Поплазаров. Още от първия ред в неговата книжка с дебела корица, озаглавена „Айдутскиот войвода Ильо Марков — Малешевски — живот и дейност”, разбираме целта на автора. „Със своята 30-годишна хайдутска революционна освободителна борба по Карпош Ильо Марков — Малешевски е най-крупната личност в повече от едновековното македонско хайдутство и един от най-изтъкнатите хайдутски войводи на Балканите.”
Изправени сме пред кой ли поред скопски фалшификат. Пред жалък опит да се прекръсти виден българин, като му се отнемат произходът, националното име и дело. По същия начин се постъпи с един от най-близките на дядо Ильо войводи, какъвто е бил неговият земляк и личен приятел Димитър Попгеоргиев-Беровски, водач на Разловското въстание. Но не истината и моралът са факторите, които движат перото на въпросните писачи...
В първите две глави на монографията на д-р Ристо Поплазаров се прави историко-географски преглед на Малешевския край и обща характеристика на хайдутството. Използуват се демографски справки от 1889 г. на Стефан Веркович — съставител на сборника-„Народне песме македонски бугара” по начин, който „доказва”, че в Малешево никога не са живели българи!
Нека припомним най-важните моменти от биографията на дядо Ильо.
256
Роден през 1805 г. в с. Берово, той расте и се възпитава в средата на будни свободолюбиви българи. От малък прави впечатление със силната си памет и съобразителиост, но баща му Марко Попгеоргиев нямал средства да го прати на училище. Праща го пастир из баирите на Плачковица и Малешевска планина. Мургав, едър и широкоплещест, природата дарила Ильо с юначна сила и желязно здраве. Край него са по-големият му брат левент Станко и двете му сестри, с чиято моминска хубост се гордеело Берово. Тази хубост накарала бюлюкбашията с няколко сеймени да отиде неканен в Марковия дом. Ильо, разбирайки подлите намерения на „високия” гост, му посочва вратата. Така мургавият младеж предизвиква злобата и мъстта на местните първенци.
За да се спаси от злите закани, той напуска Берово и става пандурин (пазач) на Рилския манастир. Ильо не само пази вековната крепост на българщината от разбойници, но често се среща с бродещи из Рила български харамии и се възхищава от разказите им за схватките с турските потери. Тук той общува е ученици на Неофит Рилски и Аверки Попстоянов — изтъкнати апостоли на българското родолюбие. Един от тези ученици е и роднината на Ильо — Георги Гоцев от Берово, известен с прякора Кривио даскал. Още в манастира двамата замислят как да създадат хайдушка дружина, за да закриля бедните беровчани от господарските изстъпления и неправди. Но случаят избързва. В един зноен жътварски ден на 1850 г. Ильо, брат му Станко и група жътвари са седнали да отпочинат на сянка. Скрит наблизо срещу Ильо стреля беровският турчин Мехмед байрактар за това, че Ильо си е поискал парите за три оки масло. Смъртно е улучен Станко. Ильо скача, изтръгва ножа от ръцете на Мехмед байрактар и го убива. Така братът е отмъстен, а Ильо става хайдутин. По същия начин след убийство на турчин похитител по хайдушкия друм ще тръгне кралицата на Осогово — Румяна войвода.
За подвизите на дядо Ильо са запазени разкази и свидетелства на мнозина негови съвременници. Между изворите интерес представлява документалната книга за Димитър Икономов-Рибнишкия поп, написана от неговия внук Серафим Хр. Сърбов. Димитър Иконо-
257
мов — Димитрето, като неразделен другар на дядо Ильо пресъздава образа на войводата с много подробности, с много съществени детайли. Ето редове от книгата:
„Не напразно дядо Ильо обичаше Димитрето. Той го познаваше още от хлапе и е присъствувал често пъти в тяхната къща, когато баща му го е учил наизуст азбукето и псалтиката. Дядо Ильо в захлас е слушал историята на отец Паисий Хилендарски, която е била преписана от поп Иконом през 1780 г. и е била четена на Димитрето, който я е знаел наизуст” (стр. 23).
„...Дядо Ильо не се отделяше от Димитрето. Ходейки по пътя, той все искаше, макар и в измора, Димитрето да му разказва за цар Симеона, за Крума и Иван Шишман, но най-силно и с въодушевление слушаше дядо Ильо, когато му разказваше за Кубрат с 12-те поръчки. Тук дядо Ильо изпадаше във възторг и казваше: „Виждаш ли, Димитре, колко умен е бил Кубрат” (стр. 24).
И още едно свидетелство на Рибнишкия поп, преди да се срещне на пътя между Карлово и Панагюрище с Васил Левски, от когото получава указания за подготовка на въстание.
„Никога дядо Ильо! Никога няма да се отрека от тебе и тази вярна дружина. Аз ще умра с пушка в ръка за свободата и правдата на българския народ” (стр. 139).
Нарочно се позоваваме на думите на един от личните приятели и най-близки сподвижници на дядо Ильо — Димитър Икономов.
Но какво да се прави, когато доктор Ристо Поплазаров от Скопие без свян отстранява дядо Ильо от българските революционери, след това също без свян го противопоставя на най-близките и верни негови бойни другари. „Между първите македонски дейци, които са “били приобщени за сътрудничество в освободителните планове, бил най-прочутият македонски хайдутски войвода Ильо Марков Малешевски.” След като изпуска от ползуваните източници (а те не са един и два) всичко свързано с българското съзнание на войводата, Ристо Поплазаров тръгва по известния вече път да противопоставя дядо Ильо на Г. С. Раковски и плеядата български революционери, окачествявай-
258
ки отделни противоречия между тях като израз на различни национални идеи и цели. Скопският автор стига до историческия абсурд, че дядо Ильо е воювал за създаване на отделна македонска държава, мотив, който го бил накарал да участвува в Белградската буна 1862 г. Какво говорят фактите?
През юли 1860 г. четата на дядо Ильо преживява тежки удари. Двадесет негови другари са заловени и четирима от тях са публично обесени в Кюстендил, а останалите в Ниш. Войводата решава да се прехвърли в свободното сръбско княжество, в чиито предели са намерили убежище и други български хайдути, за да спаси другарите си и да се срещне с Г. С. Раковски, чийто позив за създаване на народна войска за освобождение на България той възторжено е възприел. Дядо Ильо става един от помощниците на Г. С. Раковски в Първата българска легия заедно с войводите Иван Кулин, Цеко Павлов и др. и се радва на голяма почит като дългогодишен опитен хайдутин. Как се случи така, че вместо да издигне „свое” национално знаме, дядо Ильо воюва под българското знаме на Георги Сава Раковски?
Когато на 23 август 1862 г. Сърбия подписва споразумение с Турция за мирно уреждане на спора за гарнизоните и сръбското правителство разтуря българската легия, плановете на Г. С. Раковски рухват. В този тежък момент сред българските войводи се появяват различия в търсенето на изход. Силно огорчен от поведението на сръбската дипломация, Г. С. Раковски предлага да навлязат с две чети в България. Предложението му се отхвърля, тъй като народът не е подготвен за общо въстание. Раковски заминава за Румъния. По сведение на кавалериста на легията Димитър Икономов дядо Ильо казал следното на Раковски: „Няма що. Ще се помириме и ще прекараме известно време тук в Сърбия” („Будителят”, стр. 277). Изниква остър спор между дядо Ильо и Димитър Икономов, който прераства във физическа разправа. „Ако се повърна, с един замах ще те залепя за земята. Не те е срам, толкова годишен войвода” — крещял в гнева си Д. Икономов. „Ние ще останем тук да си гледаме спокойствието и ще оставим нашите братя да бъдат унищожавани от турци и гърци. Това не може да бъде.” (Пак там.).
259
Подробностите и същността на спора не интересуват скопския историк. За него е важно да докаже, че освен Първа българска легия е имало и „Ильова легия”!? Че Ильо Марков — Малешевски и Георги С. Раковски са в постоянна вражда и се мразят като представители на два различни поробени народа.
След двегодишен престой в Крагуевац дядо Ильо е настанен в Белград. Той е удостоен от княз Михаил Обренович с орден за храброст, със званието капитан и месечна пенсия от 150 динара за участието му в Белградската буна. Освен сръбското правителство, посочва Ристо Поплазаров, към дядо Ильо са проявявали интерес и руските дипломати, което е напълно вярно. В специална записка от 28 юли 1862 г. до руското Министерство на външните работи Найден Геров съобщава: „Българите от цяло Малешево, откъдето е роден известният на министерството капитан Илия, са търпели и търпят неимоверни изтезания от турската власт, която смята, че с това ще ги принуди да го издадат.”
Доктор Ристо преправя съдържанието на записката по следния начин:
„Християните от целия Малешевски окръг, откъдето произлиза известният на (руското) имперско министерство капитан Илия, са търпели и търпят нечувани мъчения, с което турската власт мисли да ги принуди да го предадат него, Ильо...”
Това е един от многото примери в монографията на непозволено фалшифициране на документи.
Ще посочим друг документ, оставен от Петър Ив. Берковски — революционер, заточеник, опълченец, който от 1860 година е учил в Белградската семинария и отблизо познавал дядо Ильо: „Както нас, българите, така и сърбите, пише Берковски, дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер.”
И по-нататък: „При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците, а в празници и ваканциите учеше българите ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов.”
Вижте с какво се е занимавал „антибългаринът” дядо Ильо войвода. Каква голяма грешка е допуснал, ка-
260
то се е родил българин. „Грешката” ще бъде „изправена” от скопските историци един век по-късно.
Излишно е да проследяваме веригата от премълчаване, преиначаване и задраскване на историческите факти във въпросната скопска монография. Воден от правилото „целта оправдава средствата”, доктор Ристо, описвайки участието на дядо Ильо в Сръбско-турската война (1876 г.), се оказва в твърде неудобно положение да обясни опита на група сръбски офицери да ликвидрат войводата през месец юли същата година. В момента, когато води ожесточен бой с турците при с. Делиград, дядо Ильо е тежко ранен в гръб. Когато сръбските войници попитали какво се е случило, един от дядо Ильовите четници отговорил: „Не ни питайте, у нашия войвода, ваши куршуми стоят.” От тези куршуми след тежка операция осакатява дясната ръка на войводата.
Случаят е описан от всички биографи на дядо Ильо, но Ристо Поплазаров казва, че липсват достоверни сведения?!
Вестта за обявената на 12 април 1877 г. Руско-турска война за освобождението на България вдига дядо Ильо от леглото и той с още неизлекувани кървящи рани събира четници и доброволци и заминава за Свищов. При окончателното формиране на четата през месец септември 1877 г. в град Ловеч тя наброява към 500 човека и непрекъснато се увеличава. Пламенният родолюбец върви неотстъпно с руските войници до Радомир и когато разбира, че Кюстендил, а с него и родното Малешево ще останат под турска власт, тъй като щабът на руската армия спира настъплението, дядо Ильо, тревожен и мрачен, се явява пред руския подполковник Задерновски с молба да се придвижи с четата си и да превземе Кюстендил. Усилията му се увенчават с успех. Признанието на кюстендилци към войводата до ден-днешен не е увехнало и няма да увехне. На входа на града стои юначната фигура на дядо Ильо.
С подписаното на 19 януари 1878 г. в Одрин примирие демаркационната линия минава по билото на Осогово планина и по този начин Царевоселско и съседното му Малешевско, родното място на войводата, остават поробени. За да установи българска власт в
261
този район, в края на януари същата година дядо Ильо с четата си, попълнена с кюстендилци, предприема известния Царевоселски поход. През март отива в Сан Стефано, за да предаде благодарствен адрес до император Александър II, скрепен с 200 хиляди подписа. Тук на дядо Ильо е връчен военен орден за храброст.
След Берлинския договор от юли 1878 г., заедно с охридския митрополит Натанаил и Стефан Стамболов дядо Ильо трескаво работи за освобождаването на Македония, участвува с чета в Кресненското въстание през октомври 1878 г., но историческата съдба остава неумолима.
Наскоро в Кюстендил бе открито писмо на дядо Ильо до софийския губернатор Алабин, с което моли да бъдат материално осигурени доброволците, чиито родни места са останали неосвободени. Двадесет години след Освобождението дядо Ильо живее в Кюстендил, живее с болката по родния край. Скопските историци сега му вменяват, че едва ли не той е искал да създаде друга държава.
Д-р Ристо Поплазаров отива по-далеч: „Със свободолюбието на Ильо Марков и на другите македонски патриоти е злоупотребено за други цели. Твърди се, че дядо Ильо по време на Сръбско-българската война от 1885 г. бил изпратен, съответно навлязъл в краищките и вранските села в Сърбия.”
Не, докторе. Осемдесетгодишният дядо Ильо действително тръгва да защищава отечеството си. И това отечество е България.
В едно прошение до председателя на Народното събрание от 12. XII. 1896 г. дядо Ильо пише; „Като че ли след освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал има да се изплашат още бащини и майчини грехове, и то в престара възраст...”
„Не, това не е твоето отечество!” — крещи днес скопският доктор, убеден,
че е успял в поредната кражба на свято българско име.
Захари Коцев
Александър Боянов
В. „Поглед”, бр. 40 от 5 октомври 1981 година