VII.

В Щип се намираше тогава Тодор Александров. От старите ръководители на Вътрешната организация бяха още живи д-р Христо Татарчев, за когото вече говорих, Гьорче Петров и Христо Матов; но д-р Татарчев беше се сам оттеглил, Гьорче Петров беше в залез, а у Матов бе останала само мъдростта. Фактическият ръководител бе сега Тодор Александров. След обявяването на Младотурската революция, когато четите слязоха от горите, Вътрешната организация можеше да се смята като минала в историята, Тодор Адександров я възкреси. Сам той бе с чета в Енидже-Вардарско при обявяването на войната и влезе в Кукуш преди българската войска. Необикновената енергия на този човек се придружаваше от голяма амбиция и способност за водителство. Неговата фигура на конспиратор все повече излизаше на показ и влиянието му се налагаше. В 1910 г. аз писах в моя вестник "Воля", че революционното движение трябва да престане, тъй като след Младотурската революция то няма никакви изгледи; а тъкмо тогава Тодор Александров му даваше нов размах. Така той виждаше в мен един противник. Ние не се срещнахме в Щип. Чувах само отдалече за някои негови инициативи. [69] Образували се чети, които да заминат за Западна Македония, и ако избухне войната, да повдигнат въстание в тила на сръбската армия и на гръцката. Тези чети може да са били повече, но аз знаех само за две. Чекаларов трябваше да замине с едната за Костурско и Петър Чаулев с друга за Битолско. Чаулев поиска да ме види и като ме посвети в тайната на своята мисия, ми каза: "Щом обявим въстанието, ние ще образуваме временно правителство. То ще прогласи съединението на Македония с България. Нужен ни е един човек, познат в чужбина и опитен във външната политика, който да влезе в сношение с консулите и да ни представлява пред Европа. Затова вие трябва да дойдете е нас." Предложи ми, един вид, да стана министър на външните работи на въстанала Македония. Настоя, че това било мой дълг, и накрай изказа увереността си, че аз няма да откажа. Съгласих се. Когато отидох да обадя на Атанасов, той се провикна: "Ти с ума ли си? Не знаеш ли кой е Петър Чаулев? Един фантазьор, един мегаломан. После, имаш ли представа какво е да отидеш с чета? То не е като да си на война. Какво разбра ти от войната? Че можеше да бъдеш убит? Голяма работа! Ти можеше да бъдеш убит и от трамвая в София, а всичко друго в тази война ти беше леко. Където отивахме – квартира за теб, както и за мен; с мен се хранеше на стола, до мен беше и в боя и без никаква отговорност над главата ти. А като тръгнеш с чета, днес си с другарите, утре без тях. Останал сам, ще се загубиш. Може да гладуваш. Може да станеш жертва на предателство. Как тъй повярва, че това е работа за теб?" Аз му отговорих "Дал съм дума. Не мога да се откажа от нея." [70] Атанасов се разсърди: "Ти не можеш да нануснеш дружината. Ще те арестувам." Така Петър Чаулев замина без мен. Аз дълго не знаех за участта на неговата чета. Никола Нелчинов, тогава студент, тръгнал с нея, ми разправяше недавна [a] как тя е трябвало да се разпръсне след нашите първи поражения, всеки гледайки как да се спаси. Чаулев, след като известно време се крил, минал в Албания. Трагична бе съдбата на Васил Чекаларов. Аз го видях преди заминаването му. Той не беше в настроение, по-скоро мрачен. Сега разбирам, че си даваше сметка за безсмислието на задачата, която му бе възложена, но честолюбието му не му позволяваше да се откаже от нея. Той стигнал в Костурско, влязъл в безнадеждни сражения и паднал убит. Гърците са разнасяли отрязаната му глава от село на село, за да я показват. "Отрязаната глава" е надсловът на една брошура, в която се разказвало за скръбния край на този безумно пожертвуван герой на Македония.

Както по случай завръщането ми от Димотика, и сега ще си направи самоанализ. Че съм се увлякъл от идеята да замина с чета, мога да разбера. Това бе закъснял отглас от романтиката, която бе разпространило сред моето поколение македонското революционно движение. Има ли нужда да напомням, че Яворов, доскоро водил тих живот на телеграфист, стана в 1902 г. четник? Но че можах да се поведа по акъла на човек като Петрето Чаулев, за това има само едно обяснение: животът в дружината бе приспал моето критическо чувство, войната бе дала ваканция на моя интелект.

От Щип тръгнахме за Осоговския балкан. Едва що бяхме излезнали от града, и пред дружината изскочи една жена, която тичаше към Атанасов и викаше. "Господин офицер, господин офицер!" Атанасов се спря. Жената изглеждаше в голямо отчаяние. Малкият й син Добри тръгнал с нас и тя молеше Атанасов да го върне назад. "Мъж ми – казваше тя – падна в една чета, по-големият ми син, и той убит в чета, остана ми само Добри. Нека поне той да се запази за мен, за да не остана съвсем сирота." Атанасов взе строг вид: "Ще се върнеш веднага с майка си. Когато пораснеш, ще има и за тебе войни." Добри повидимому се покори. Но не се измина половин час, и ето го пак с дружината.

Атанасов разбра, че е напразно да се опита да го върне. Заповяда му: "Ще вървиш с барабанчика!" Барабанчикът не беше много по-голям от него.

Минахме Брегалница; отдясно се издигаше Плачковица планина. Когато бях ученик в четвърти клас в Битоля, Гьорче Петров ни преподаваше отечествена география. Уроците му бяха сухи, но самият предмет беше за мен увлекателен. Ако никога не можах да запомня коя от планините на Македония къде се намира [72], техните имена говореха обаче на въображението ми и ме подканяха да си създам сам представа за тях. Името на Плачковица планина извикваше я пред мен като страшно мрачна. Такава ми се видя и сега. От другите места, на които се спряхме, ще спомена селото Белли, близо до Кочани. Тук срещнах Софрони Ников, офицер в някаква военна част. Теософът отведе далеч моите мисли, в Индия, сред факирите. От Белли стигнахме в местността Пониква на Осоговския балкан. Тук се установихме на лагер. Пониква е поляна сред гората. Дните, които прекарахме тук, бяха дни за приятна почивка. Но животът в дружината не беше така весел, както на Мраморно море. Ние бяхме в пряк допир със сърбите, но допир като впримирие при война. Никакви отношения между тях и нас. И пред тях, и пред нас – часови и охрана. В дружината имаше много момчета от кратовските села, тъкмо зад сръбската линия. Тъй близо до семействата си и отделени от тях, те страшно тъгуваха. Еднъж се съобщи от сръбските постове, че майката на доброволец от дружината получила разрешение да дойде да го види. Той излезнал да я чака заедно с някои свои другари от същите места, които се надявали да узнаят от нея нещо за своите. Тя била вече наблизо и се виждала в мъгливата сутрин, когато се чул изстрел. Куршум, изтърван от пушката на един от нашите при чистенето й, ударил право в сърцето нейния син. Тя го намерила лежащ в кърви и се строполила без свяст върху него. Дружината беше потресана. Към скръбта ни се прибавяше и бунтуващото се чувство против съществуването на едно провидение, бдящо над нас, но за зло.

Други случки нямахме никакви. Свикнахме на живота в тази висока планина. Понякога, но твърде рядко, валеше дъжд. Тогава опълченците си правеха колиби от шума. Обикновено спяхме на открито, с раницата под главата. За пръв път аз чувах как нощем живее гората и виждах как пред зори гаснат звездите. Това вече никога не ми се е случвало подир. До София бяхме сега по-близко, но София все-още не ме теглеше. Еднъж Каназирев, който ни идваше понякога на гости – дружината му бе наблизо, запя една песен, която бе донесъл от Париж. Това бе за мен през цялата война единственият момент на носталгия. На 15 юни бригадният командир ме извика и ми съобщи, че имало телеграма от щаба на армията да замина за София. Мъчно ще бъде на читателя да повярва, но никаква радост не изпитах. Сутринта повиках Добри, дадох му каквито долни дрехи носех със себе си, взех си сбогом от Атанасов и заминах за Кочани. Там ме чакаше брат ми Владимир. От щаба на опълчението той знаел, че съм викан в София. Намерил стая за мен: и взел от една влашка учителка френски роман, за да имам какво да чета, по обичая си, когато легна да си почина. Тъкмо бях събул единия си ботуш, и ето че нахлува при мен Матей Геров. "Знаеш ли новината? Утре нападаме сърбите." Аз взех пак да си обувам ботуша. Влезна Владимир. "Ти още ли не си легнал?" –"Няма да лягам – казах аз. – Връщам се в дружината."

Решението ми бе взето веднага – по един порив, – както бе станало и в Димотика, при връщането ми обратно. Но тогава задачата ми беше дадена от бригадния командир, за когото бях сигурен, че няма да ми се сърди, загдето по свой почин се бях отказал от нея. Сега обаче заповедта за моето заминаване за София идваше от Главната квартира и аз взех да се питам дали няма да попадна в някоя вина. Отидох в щаба на опълчението да се посъветвам с Дървингов. Той ми каза: "Щом искаш, върни се." Дървингов потвърди, че на другия ден ще нападнем сърбите, но забеляза, че това трябва да се държи в тайна. Можех да го питам каква е тази тайна, когато Матей Геров <> я вече разнасяше по града и как тя е могла да стигне до него. Но той не ми даде време. Разтвори пред мен картата на Генералния шаб и почна да ми показва с пръст по нея какви движения трябва да извърши нашата бригада, като ми поръча да предам тактическите му внушения на подполковник Николов. "Не стига – каза той – да бием сръбските части, стоящи против нас, а да ги пленим, както направихме с Явер паша." Колкото изумителни и да са тези му думи, аз ги предавам точно така, както ги чух от него. Беше вече към часа три подиробед, когато тръгнах за дружината след безполезни настоявания от страна на брат ми Владимир да си продължа пътя за София, където, казваше ми той, все ме чака по-важна работа от тази, която може да свърша на фронта. Нощта беше вече отдавна паднала, когато стигнах в Пониква. Там научих, че дружината ми се е преместила на Емирина. Началникът на нестроевата рота изпращаше някои от своите хора да й занесат хляб. Тръгнах с тях. Препоръча ни се, когато минем покрай сърбите, да вървим безшумно, за да не се усъмнят те и да угадят какво става. Вървяхме в тъмнината безгласно като сенки и това минаване крадешком покрай сръбските постове ме накара да почувствувам, че вършим нещо недобро. Но ненавистта, която Сърбия бе събудила у нас със своята нелоялност, заля това чувство. Когато пристигнах в дружината, часът беше четири и Атанасов даваше разпорежданията си за нападението. Той беше много недоволен от моето завръщане. След сражението при Люле-Бургас се чу, че там паднали някои ценни млади дейци на българската култура: един голям турковед, един даровит актьор и пр. Имаше негодувание против командуването на армията, че без никаква нужда и оправдание е изложила на смърт хора незаменими. Атанасов се боеше да не бъда убит и аз и върху него да падне отговорността за това. Във всички боеве, както вече казах, той ме държеше до себе си, но сега трябваше да нападаме през една гора, в която лесно можехме да се разделим един от друг. Той ми каза: "Ти ще стоиш тук; аз, след като насоча ротите, ще се завърна и ще тръгнем заедно." Но мина време, без той да се завърне. А стрелбата беше почнала. Забелязах наблизо войник, който държеше един кон. "Какво правиш тук?" – "Чакам един офицер от съдебната част, дошъл за някакво разследване." – "Откъде си ти?" – "От Костурско." – Можем ли ти и аз да стоим тук, когато горе се води бой за Македония?" – "И аз мисля, че не бива." Той върза коня за едно дърво и двамата тръгнахме през гората, но престрелката отслабваше и скоро се прекрати. Сърбите, изненадани, се бяха оттеглили със своите малки части. Единственото нещо, което успях да направя, беше да обстрелвам отстъпващ обоз. Истинският бой почна на другия ден и за него ще кажа само това, което аз видях, т.е. много малко.

Задачата на опълчението беше да превземе сръбските позиции по масива на Султан-Тепе. Една разумна оценка на положението можеше да покаже още при пръв поглед, че тази задача беше мъчно изпълнима. Продължението на войната направи от опълченците истински войници; в кървавите сражения, които последваха, те се биха с кураж и твърдост. Ден преди примирието те нанесоха страшен удар на черногорските части, които бяха срещу тях. Но до 17 юни [74] опълчението, от боевете, които води, не можеше да добие достатъчно опитност и закаляване. Опълченците си оставаха новаци. При това те трябваше да атакуват върхове, на които сърбите държаха една своевременно укрепена позиция. [75] Дружините настъпваха по гориста височина, след което излизаха на открито, под огъня на сръбската артилерия. Имахме първоначален успех, но сърбите, които зад своята линия бяха построили удобен път за съобщение, бяха докарали след изненадата силни подкрепления и минаха в контраатака. В този бой аз бях за свръзка с щаба на бригадата. На часа четири подиробед Атанасов ме изпрати с донесение до подполковник Николов. Ние стояхме на позициите, до които бяхме стигнали, и що се отнасяше до нас, можехме да ги държим [76], но за по-нататък това щеше да зависи от общото положение. След като ме изслуша, Николов ми каза, че някои части вече отстъпват и че ще трябва да се отдръпнем назад и ние. Отстъпвайки, излезнахме на една падина сред гората. Сърбите ни откриха и ни обстрелваха с бризантни гранати. Но поляната беше мокра и гранатите се забиваха в земята, без да избухват. Стигнахме до мястото, откъдето бяхме тръгнали. Насядахме. Атанасов повика ротните командири, изслуша доклада им и сетне, както в боя при Малгара, обикаляше окопите, така и сега, със същия порив, тръгна между ротите. Аз никога не го чух да държи речи пред дружината. Не беше оратор по маниера на Дрангова, но умееше чудесно да разговаря с момчетата, да ги въодушевява с прости думи и най-вече с шеги. Обиколката му повдигна духовете. След това ме изпрати до бригадния командир, за да му предам, че дружината се е събрала и е готова да се бие на утрешния ден.

Нощта падаше. Боят бе вече престанал; само сръбската артилерия продължаваше да стреля сегиз-тогиз, търсейки ни в гората. Намерих подполковник Николов на една полянка. Той беше на кон; при него – само адютантът му Милан Дамянов и тръбачът. Луната беше вече изгряла и аз видях бледото му лице неподвижно и сякаш станало като от мрамор. Моето пристигане го извади от дълбоките размисли, в които беше потънал. Той ме изслуша с обикновеното си спокойствие. Тъкмо като свършвах донесението, се зададе стражар. Той носеше телеграма. Подполковник Николов я прочете и ми каза: "Преди три дни Главната квартира телеграфира: "Радев да замине за София." Вие се завърнахте от Кочани. Аз разбрах защо. Сега обаче телеграмата гласи: "Изпратете Радев." Това значи, че трябва да тръгнете, и то веднага." Заминах още същата нощ. Бях много угнетен. Защото това бе първият неуспех, в който участвувах, още повече, че не знаех нищо за това, което ставаше в по-далечните части на фронта. Сутринта, когато слизах към Кочани, срещна ме по пътя Матей Геров. "Бити сме, братко – ми каза той, – бити сме по цялата линия, от Видин до Егейско море." Аз познавах Геров като човек, на когото не може да се дава вяра. Сам той казваше за себе си: "Никой не ми вярва. Ако река да се обеся на площад Александър, който мине и ме види, ще каже: не се беси, прави гимнастика." Но думите му ме смутиха; една змия ми заяде сърцето. По пътя не научих нищо ново. На 20-и вечерта бях в София. Заварих баща си и майка си попарени от лоши слухове. Казах им да не се безпокоят, но сам прекарах мъчителна нощ. Заранта тръгнах да видя Генадиев. По пътя срещнах Иван Вазов, който се разхождаше по тротоара на Градската градина срещу Военното министерство. Той ме видя във войнишка униформа, спря ме. "Здравей, Радев! Кога си пристигнал?" – "Снощи." – "Отгде идеш?" – "От фронта." – "Какво става там?" – "Какво ще става – бият се." – "Ама тук се говори за страшни работи, за разгром..." Той бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителнив му поглед имаше сякаш някаква молба за успокоителен отговор: "Господин Вазов – казах му аз, – недейте се тревожи. Вие познавате българската войска." – "Значи нищо страшно няма?" – "Нищо страшно." [77] Тогава, като се обърна към Военното министерство, каза: "Иди при Радко Димитриев, обади му... Аз преди малко бях при него. Бял е като платно, изгубил е ума и дума." Как да ида при Радко Димитриев да му разправвм за работите на фронта. – аз, младши подофицер, и при това човекът, който го бе изобразил така жестоко в "Строителите"? Той може би забеляза у мене някакво колебание и повтори два пъти: "Иди, иди!" После поде разходката си по същия тротоар, по посока на обшината. Застанах за минута да го гледам. Вървеше с бавни стъпки, главата наведена. Като че ли над високите му рамене бе паднала, с всичката си тежест, неизвестната съдба на България.

От Генадиев [b] научих страшните известия, вече пръснати в града: Втора армия в отстъпление пред гърците; Седма дивизия разбита на Брегалница. Излязох си покрусен. По улиците срещах хора, които се спираха помежду си, говореха си нещо тихо и се разделяха с наведена глава. Над София се бе простряла сянката на народна гибел.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

69. В началната редакция на тази част от текста имаше няколко изречения, съкратени после. Те гласяха: "Дейността на организацията [Вътрешната, или ВМОРО – б. м., Т. Р.] по това време не ми беше позната. Собствено аз я бях напуснал още след Илинденското въстание, тъй като бях влязъл като журналист в българската политика и смятах едното и другото за неща несъвместими. Така че някои инициативи, които се взеха през пролетта на 1913 г., тъкмо когато опълчението се намираше вече в Македония, не ми бяха добре известни. Едва преди няколко години се научих от мемоарите на Александър Мартулков, бившия депутат от партията на тесните социалисти в Народното събрание и бивш член на Президиума на Македонската народна република, че в навечерието на Междусъюзническата война той бил изпратен от Тодор Александров за разузнаване зад фронта, заеман от сърбите. Тогава още се образуваха някои чети, които да заминат за Западна Македония и ако избухне войната, да повдигнат въстание..."

А. Мартулков (наричан "Бисмарк") беше голям почитател на Симеон Радев. Преди да замине за родната си Македония, вече уж свободна и социалистическа, той дойде при него, да се сбогува. Но лъжливото зачитане и материалните облаги, които му бяха дадени в Скопие при Титовия режим, не го заслепиха. След години той се завърна в София и още в първите дни дойде отново у дома, за да види дали баща ми е жив и здрав и за да му каже своето негодувание от политиката и личния живот на тогавашните скопски управници – "царе"...

70. Изглежда, слухът, че Симеон Радев ше върви с чета в заетата от сърбите Македония, се поразчул, защото взели да се обаждат и други, готови да вървят с него. Горещо желание да се присъединят към него изявили даже и лица, числящи се в някои от съседните наши полкове. Включително с преки писма до него. Едно от тях бе запазено у дома до неотдавна и смятах да го дам тук, като Приложение No 3. Вярвам, че то не е пропаднало при многото ни сътресения в последните десетнлетня, и се надявам да го публикувам по-късно. Това писмо носеше адреса на поделението и подписа на Светослав Добрев. Той (както после научих) бил родом от Панагюрище. Свършил Френския колеж в Пловдив, сетне следвал в Софийския универстет. Към 1906 – 1907 г. бил станал доста позната фигура (според Ннкола Милев) в софийските учени и журналистически среди. (Вероятно тогава ще да се е запознал и със Симеон Радев.) Бил жив, пъргав извънредно жизнерадостен и духовит човек. С една по-характерна добавка - голям ентусиаст и патриот, фанатично предан на Македония. В нея той отишъл и да работи като учител. Например в Битоля, където е бил след Младотурската революция, от юли 1908 г. По това време той имал вече славата на "един от  популярните оратори на политическите събрания" и издал няколко броя от вестник "Напред". В балканските войни, после и в Световната война го открих като войник от Десети пехотен Родопски полк, в чийто "Полски походен театър" той бил едновременно и режисьор, и най-талантливият артист. Сиреч той именно е бил (както намерих в една стара бележка за него) "душата на това войнишко начинание". Благодарение на него въпросният театър изнесъл ред много успешни вечеринки и представления в Битоля, в Охрид и другаде през 1916 г. Играни били и негови лични пиеси, пиески и "скици", отпечатани и във вестник "Мир".

Светослав Добрев загинал геройски недълго подир това, пронизан от вражески куршум в боевете при преследването на противника на юг от Лерин, по скалистите ридове на Петерското езеро.

71. Никола Ив. Нелчинов бил ранен и трябвало за известно време да бъде лекуван. В четата тогава мястото му заел неговият по-млад брат Крум, още ученик в Солунската българска гимназия, току-що завърнал се от Солун. След злочестата за България Междусъюзническа война Крум Нелчинов дойде в София, завърши Военното училище и влезе в офицерския кадър на българската армия, в чиито редове стигна до чин полковник. Той взе дейно участие в Първата световна война (от нашето влизане в нея до самия й край), за което имаше ред отличия, включително и орден "За храброст". Макар вече побелял, на преклонна възраст, той е запазил своя горд и чист патриотизъм, прямия си характер и осанката си на военен.

72. Това е, разбира се, пресилено казано и не бива да се разбира буквално. Но действително способността на С. Радев за топографска ориентация бе слаба (вж. и тук, с. 52). Така че, противопоставяйки се твърдо на съгласието на С. Радев да замине четник в Македония, ротмистър Атанасов фактически го е спасил от сигурна гибел.

73. Матей Геров е бил между няколкото лица (сред тях бе и Кръстьо Станчев), които се числели "за особени поръчения" в щабовете на опълчението. По времето, за което става дума, М. Геров е бил адютант на Четиринадесета Воденска дружина.

74. В началния, работен текст на тази книга имаше, под линия, едно немаловажно уточнение. То е кратко и ще го приведа дословно: "Нека да направя тук една бележка. Постоянно се говори за 16 юни. Това е една несъществуваща историческа дата. Заповедта за нападението бе дадена на 15 юни, а самото нападение стана на 17-и. На 16 юни нищо не е станало."

Боят при Емирица на 17 юни, започнат оше призори, бил много лют и кървав. Части от Трета Солунска дружина, подпомогнати от части на Кукушката дружина, достигнали противника, атакували на нож и заели предните сръбски окопи, веднага след това и втория ред окопи, а сетне, към 7 ч и 20 мин, и самия връх Емирица и почнали преследването на оцелелите сръбски части до една отстояща по на север височина (и в същото време Битолската дружина завладяла източните две Емиришки висоти). В това свое много устремно настъпление Трета Солунска дружина дала 15 убити и 51 ранени. Тогава, начело на своята рота при завладяването на сръбските окопи, загинал геройски подпоручик Христо Драганов. Пленени били 70 сръбски войници.

75. Още в края на м. май наши съгледвачи (главно местни жители и дейци на възстановената революционна организация) донасяха подробно за съсредоточаването и укрепяването на сърбите срещу нашите части. В едно от тях, касателно участъка около Султан-Тепе, се казва: "... Целият Осми полк с две големи оръдия и с неизвестно колко малки е на Султан-Тепе. На височината край границата в Паланечко близо до Султан-Тепе е разположен целият Девети полк, който е като резерв на първия." Всички сръбски позиции покрай Султан-Тепе още преди 16 юни били свързани с телефонни жици и с пътища, грижливо профилирани зад върховете срещу стрелба от юг и изток.

76. За действията на 18 юни на Солунската дружина в историята на опълчението се казва: "...след завладяването на Емиришкия рид Трета Солунска дружина се разположи на една малка висота на склона северозападно от Емиришкия връх със задача да охранява фланга на Първа бригада с фронт именно към северния край на Плавица планина." И по-нататък: "Солунската дружина, достатъчно запазена поради личните качества на командира й, ротмистър Атанасов Д. Думбалаков, който беше един истински водач на войници, един пламенен патриот, е на мястото си напред по склона на Емиришкия рид. Същата дружина, имайки на фланговете си по един картечен взвод и пионерска полурота, с жива стрелба, особено от картечниците, е повърнала назад и е приковала всички неприятелски частички и патрули, които бяха се насочили срещу тях. Нещо повече. Според релацията на командира на картечната рота за действията му този ден по заповед на ротмистър Атанасов единият картечен взвод се подал по-напред и преследвал с живия си огън отстъпващия неприятел... Трета Солунска дружина е имала 7 убити и 44 ранени."

77. Това не бе само от желание да се успокои поне за момент видимото душевно вълнение на народния ни поет. За да се види колко неимоверно бояк е бил още духът на опълченците, въпреки някои първоначални неуспехи тия дни, ще приведа релацията на капитан Пожарлиев от 20 юни за боя при Пониква: "Артилерийският и пехотният огън на противника беше [извънредно] силен през целия ден... Бризантните гранати, които сполучливо попадаха в окопите, причинявака големи загуби, войниците обаче, ободрявани, бодърствуваха в окопите, без да се опитат да отстъпват. Често пъти се чуваше затъкване на пушки и чуваха се гласове от окопите: "Дайте ми друга пушка", "Дайте ми патрони", но никой не напускаше окопите под предлог, че му се е затъкнала пушката или че няма патрони. При всичкия ужасен огън на позицията владееше веселост и по лицата на всички се четеше не страх, а засмяност. По цялата линия се чуваха думите: "Ето, ето го, падна", "Удрете на другите!" Боят през този ден, макар и ожесточен, имаше празничен и тържествен вид и духът на войниците беше твърде много повишен."

78. Вероятно Д. Ачков. След формирането на опълчението той стана конен ординарец и за безстрашно изпълнение на службата си по време на бой е упоменат в някои релации. После той бе назначен за окръжен управител на Дедеагач. (В опълчението служеше и Боян Ачков, бивш юнкер. За похвално държание във войната срещу турците той бе произведен, в началото на 1913 г., в подпоручик.)

a. По моя молба Нелчинов ми даде следната своя бележка върху образуването на споменатите-чети и тяхната участ:

"През месец април 1913 г. една. заповед по Македоно-Одрннското опълчение извести между разните дружини, че ще бъдат организирани партизански чети за Македония, които ще имат за задача да проникнат във вътрешността и в случай на военни действия да бъдат в услуга на настъпващите български войски, като със своите партизански действия внесат смут в тила на противника. Със същата заповед се търсеха доброволци от разните дружини. Аз бях в Шеста Охридска дружина, която тогава се намираше на лагер в с. Оризари, Кочанско. След известно време в селото пристигна войводата Петър Чаулев, който съобщи, че той ще води Охридската чета. Записахме се около 24 човека, от които 18 окридчани, в това число: Димитър А. Спространов, студент; Исая Чудов, бивш учител и дошъл от Америка като доброволец; Дуле Дуков и др. Между доброволците за четник се записа и Любен Весов, студент и поет. Петър Чаулев ни каза, че сборният пункт на четата ще бъде Радовиш, където беше тогава щабът на Четвърта армия.

След като бяхме снабдени с необходимото въоръжение и бомби, потеглихме за Щип, където ни посрещна Тодор Александров, който ни разквартирува и нареди нашето продоволствие. След като постояхме около десетина дни, заминахме за гр. Радовиш, където вече пристигна и войводата ни Петър Чаулев, защото той беше отишъл да събере някои важни личности от Битоля, които да влязат в четата, за при случай на нужда да заемат веднага административни постове. Между тях беше Павел Христов, революционен ръководител на Битолския вилает, и Атанас Христов, гимназиален учител от Битоля, който, макар и болнав, искаше да придружи четата.

На 14 юни тръгнахме през Конча планина към р. Вардар със задача да минем през с. Градец на Вардара, като, след като превземем моста на реката, се отправим към гара Демир-Капия и се озовем в тила на сръбските войски, които се намираха разположени по десния бряг на реката при Криволак. Възложената задача изпълнихме и когато бяха започнали големите боеве при Криволак, ние бяхме в тила на сърбите и обезвредихме много техни отделения и обози.

По-нататъшното движение на нашата чета, както и на останалите чети, които се водеха от 19 души войводи, като: Дякон Евстати, Васил Чекаларов, Иван Попов, Христо Чернопеев, Марко Иванов, Милан Матов, Пандо Кляшев, Методи Стойчев, Милан Гюрлуков, Карамфилович, Джонето и др.; след отстъплението на българските войски всички те оставаха в Македония и трябваше да решат да продължат ли пътя си из своите райони, или да се върнат в старите предели на България. За това въпросните чети се събраха в с. Чемерско, в Кожух планина, и там, след едно дълго съвещание, което продължи няколко дни, надделя становището на Васил Чекаларов да не се връщаме в България, а да се пръснат четите по околиите си и там да останат за поддържане духа на населението. Така и стана, но след няколко меседа всички чети бяха разбити и разпръснати, а четниците и войводите, които бяха останали живи, върнаха се – едни през Албания, а други по разни пътища – в България. Някои, които бяха хванати живи, се завърнаха след направени дипломатически постъпки, че това са бивши войници от българската армия и като пленници подлежат на връщане срешу заловени от нас пленници сърби. Четата на Петър Чаулев има същата участ. Останалите живи можахме да се спасим през Албания." [71]

b. Д-р Генадиев ми обясни защо съм бил викан в София. Данев искал да изпрати него и мен в Париж за пропаганда. Сега беше обаче късно. Христо Силянов ми каза после, че когато Данев, при вторато му заминаване за Лондон по преговарите за мира с Турция, го взел със себе си за сношения с печата, искал да вземе и мен, но народняшките министри в кабинета се възпротивили. Народняците ме мразеха, защото бях водил борба срещу тях както във "Вечерна поща", тъй и по-късно във "Воля". Петър Абрашев, министър в Гешовия кабинет, дава в своя дневник един пример докъде отиваше тази им вражда. "В болшинството се долавя – пишеше той на 24 септември силно негодувание за това, че в Главната квартира са се приютили патентовани патриоти като С. Радев и Ачков [78]. Господата Гешов и Данев полагат усилия да внесат успокоение.

Общо е мнението, че военолюбци като стамболовистите и македонците трябва да бъдат не само на фронта, но и в първите редове." Ето по-късно друга бележка: "Негодуванието против настаняването в Главната квартира на топли места стамболовисти и македонци расте. В Министерския съвет не само се говори за това, но и се замоли генерал Никифоров да се разпратят облагодетелстуваните по местата им. Генералът си взе бележка за това." Ето с какво се занимаваше Миннстерският съает, когато българският народ бе викан под знамената за една съдбоносна война. Що се отнася до мен, ще напомня, че бях в Главната каартира като неслуживш и поради нуждата в нея от човев, който да пише на добър френски език бюлетяните по военните действия. Аз заминах като доброволец в Македоно-Одринското опълчение, въпреки настояването на началството ми да остана на дадената ми служба. Следната бележка, писана на 5 октомври от Абрашев, показва какъв род разговори са водили някои министри в самия ден на обявяването на войната: "Съобщи ни се по телефона, че Съветът ще се състои в 5 часа, тъй че събралите се в помащението министри Пеев, Христов и аз се предадохме на приказки и може би и клюки. И за да докаже, че склонността към рекламата е една опасна болест за един държавник, Пеев ни разправи, че един бивш министър, голям русофил, писал писмо на С. Радев, в което го наричал "драги приятелю" и го канил "да се поразговарят и споразумеят".