V. БОРБА ЗА БЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА И НЕЗАВИСИМА ЦЪРКВА
След падането на България под османска власт векове наред българската книжовност се съхранява само в манастирите. В западните български земи, които са поотдалечени от столицата и големите религиозни центрове на империята, броят на огнищата, където българската духовност и писменост са живи, е значително по-голям, отколкото в източните провинции. Много българи от западните земи още в XVIII в. получават високо образование в европейски училища и университети. Някои от тях имат заслуги и за просветното дело на сръбския и други съседни народи. Българинът от Пирот Кирил Живкович става епископ Пакрачки и напечатва през 1794 г. във Виена житие на Светите сръбски просветители Симеон и Сава. Тук ще припомним, че първата печатна сръбска книга, издадена в 1741 г., е писана от Хистофор Жифарович, българин от Дойран, а българин от Видин е бащата на първия сръбски историограф Иван Раич - Раю.
Поради привилегированото положение на гръцката Патриаршия и по-ранното освобождаване на гръцката държава светското образование в много от градовете, както и службата в църквите се извършват на гръцки език. Цялото Българско възраждане е белязано с усилията на българите да се сдобият с независима църква, в която да се служи на български език, а успоредно с това да се разкриват повсеместно български училища. Нишавските българи взимат дейно участие в борбите за българска просвета и независима българска църква. Още в началото на XVIII век в Пирот пребивава един светогорски калугер, при който са се обучавали на писмовност няколко момчета, някои от които после стават учители. Един от най-старите български учители в Пирот е роденият през 1728 г. в с. Рудине Пейчо Георгиев, който се преселва с баща си в града. Като навършил 22 години, т.е. към 1750 г., той отворил едно училище в своята къща, където учителствал 6 години. След като в светогорския метох се открило светско училище, той преминал там. По-късно, около 1831 г., в двора на старата черква при
136
митрополията било построено общинско училище, наречено „Пазарско". Към средата на XIX век пиротчани откриват и второ училище, наречено „Тиоборско" [1]. За развитието на учебното дело в Пирот по това време говори и кореспонденцията на пиротските учители с Найден Геров. На 18 юни 1849 г. той получава писмо от Петър Горгович - учител Пиротский, който му съобщава, че в Пирот някакъв сърбин събирал спомоществователи за учебник по физика на български език [2].
Условията за развитието на просветното дело на нишавските българи са значително по-усложнени от тези в Тракия и в източните предели, защото тук те трябва, освен срещу гръцката, да противодействат и на сръбската пропаганда. Българите нямат по това време още независима църква, а гръцката и сръбската пропаганда разполагат със средствата и институциалната подкрепа на получилите вече независимост техни държави. За основа на сръбската национална пропаганда в западните български земи служи изготвената от Илия Гарашанин програма, наречена благозвучно „Начертание". В изпълнение на тази програма е изградена тайна мрежа главно в Босна и Херцеговина, но тя има свои агенти и в Ниш, Пирот, Лесковац и в други западнобългарски градове.
Гръцката пропаганда в учебното дело на Пиротско прониква сравнително късно. До средата на XIX век гръцките владици не предприемат никакви опити за откриването на гръцки училища в Пирот. Пиротският митрополит Антим прави опит за преподаване на гръцки език в Пазарското училище при Митрополията в 1855 г., като довежда със себе си учител грък - даскал Николи. За тази цел той привлича и учителите Иван Айдукоглин и Петър Киров, синове на заможни пиротски фамилии, учили гръцки, както се предполага, някъде извън града [3].
„Цариградски вестник" в броя си от 9 март 1875 г. известява, че Димитър X. Чохаджи, търговец от Цариград, подарява 2000 жълтици за построяването на църква в родния му град Ниш. Волята на дарителя е църквата да носи името „Св. Димитър" и към нея да има учебно заведение, снабдено е богата библиотека, инструменти (уреди) по физика и химия, постоянни учители и прилежни ученици.
„Со велика радост научих да сте почнали черква да градите - се
137
казва още в писмото му до пиротския митрополит - и като съотечественик благодарен съм и аз на Светая церква да помогна... Обязувам се да дам с мои иждивения да направят темплото, наедно с иконите, железна врата на църквата, да подаря и еднаго звона. Желание и намерение мое е да направим темплото от мраморен камен, подобно на темплото на овдешната Светая Балаклийска църква, така щото, да бъде в цяла България и Румелия (за) пример и похвала“ [4].
Друг замогнал се българин от Пирот, опознал Европа чрез търговията с килими, изпраща на следващата година дописка до вестник „България“, в която описва проблемите на българското образование в родния му град:
„Българите в този град тъкат прочутите прекрасни килими, които разнасят не само по цяло Турско, но пращат от них и по Европа. Мен беше мило да видя, че и нашите българи могат да изработят нещо, което е достойно и пред европейските питомни хора. Кога българите от само себе си работят така изкусно, колко би напреднували они, ако би имали женски училища, да учат книга, шев, плетене и други ръкоделия... Тая зима пиротчани си хванали един учител българин, който щом понареди децата да учат по български и по нов начин, то някои занесени старообрядци не го харесали, а гръцкият владика открито казал, че един даскал, който не знае по гръцки и не знае да пее псалтикът в църквата, он не е даскал. Тоя владишки отзив бил достатъчен след един месец да пропъдят учителя...“ [5]
Една година по-късно цариградският вестник „България“ дава място на язвителна дописка от Пирот, подписана под псевдонима - „Един овчар от Висока“, зад който се крие някой от младите учители или образовани младежи:
„Везде българите чистят и поринват от милото си отечество скверното фанариотство, което не взима ни от черковни правила, ни от отечествени закони. Най-после пиротчаните показаха, че не са толкова загубени в отношение на народността, колкото ги мислят другите им съотечественици... След отпуск от черкова всички жители се събраха в училището, където единодушно решиха да кажат на Антима да си иде, от дето е дошъл, и ако се противи, да го изгонят от града... Пиротчани си опекоха работата добре и направиха два махзара: един за царското правителство и друг за Българский священоначалник Иларион (Макариополски), в които излагат
138
причините, поради които изхвърлят, както гръцкия патриарх, така и изпратения им от него епископ... и просят еднороден пастир и народна Йерархия... Говори се, че като си иде, или се изпъди Антим, пиротчани щат залегнат да наредят училището си и да поправят фанариотските подлизурки и народните изедници - чорбаджиите“ [6].
След една седмица, в броя си от 15 юни 1860 г., същият вестник помества нов материал за конфликта с гръцкия владика, приписвайки му и много непристойни за сана му прегрешения:
„Пиротчани изгубили вече търпение и всички граждани, заедно с всички селяни се договорили и решили:
Да заявят на Пиротския царски мезлиш, че занапред не признават тоя изверг за владика.
Че чрез мезлиша има да търсят от него честта на жени, невести, моми, калугерици и момчета...
Он закупувал беглик, юшур, сърчин и др. и глобил сиротинята безчеловечно. Сега народът ще си иска назад тия пари...“
От по-нататъшното изложение става ясно и причината за хапливия език на дописника към пиротските чорбаджии, като X. Видин, сина му X. Петър и Коля Кокалов, които си покривали очите, понеже получавали по нещо от владиката. Протестите на пиротчани против гръцкия владика и изявите на българското просвещение в Нишко привличат вниманието и на Найден Геров, който същата година моли с писмо Филаретов към готвените материали за Софийско да му изпрати сведения за църквите, училищата и манастирите в Нишко и Пиротско. Движението всред нишавските българи явно се наблюдава внимателно и от руската дипломация. В същата година Найден Геров изпраща писмо до княз Любанов Ростовский, в което го запознава с някои събития по тези места, както и с това, че в началото на годината в Пирот, Ниш и София дошли селяни от Владимирска губерния, да продават там изпратени от Русия икони [7].
На 1 юли 1860 г. в Пирот пристига великият везир Къбръзли Мехмед заедно с назначената следствена комисия против владиката Антим, който още на 16 с.м., бива намерен за виновен, отстранен и изпратен на заточение. След отстраняването на владиката Антим се премахва и гръцкото влияние в Пирот и гръцкият език се изхвърля окончателно от училище.
139
В юлския брой на „Български книжици“ от 1861 г. е обнародвана дописка от Пирот, чийто автор се оплаква от противонародното поведение на пиротския свещеник хаджи поп Захария, който поради страх от народния гняв не се показвал открито като привърженик на фанариотите, а се споразумявал с тях тайно поради лични интереси. Когато пиротчани се вдигнали да изгонят владиката Антим, поп Захария действал против съгражданите си. После, когато назначили за Пирот Доротей, той ходил нарочно във Враца да се споразумява с него.
„Сега, когато всичката епархия е твърдо решила да не посрами българското име и да отблъсне новия фанариот Софроний, който е наречен от Караказан за владика на Пирот - съобщава дописка в „Български книжици“, - само поп Захария се намери да го кани скритом, да си дойде в епархията, като го уверява, че народът ще го приеме“ [8].
Дописката от Пирот завършва с тежко проклятие към всички представители на духовенството, които продават за лична изгода народните интереси:
„Помнете добре, че вие копаете гроб на собствените си съотечественици, които ви хранят и обличат и че от вашето злодеяние по-голямо не може да има. Наместо да водите народа, да се избави по-скоро от робството на фанариотите, вие се съединявате с тях против него“ [9].
В същия брой на списанието има още една дописка, отразяваща действията на новоназначения Софроний и поставя един принципен въпрос:
„Пиротската епархия е чисто българска. Защо Караказан изпраща там грък, когато императорското ираде заповядва в такива епархии да се назначават владици, родом българе?“ [10]
Цариградското българско списание „Български книжици“ помества и колективен протест на жителите на Ниш против техния митрополит Калиник, написан и изпратен на 23 ноември 1861 г. Протестът е съставен от името на „целия Християнски народ на Нишко“, което не е преувеличение, защото върху протестното писмо са положени четиринадесет печата: на общината, на училището и на еснафите: Терзийския, Бакалския, Златарския, Кюркчийския, Кундурджийския,Бояджийския, Байчеванския, Механджийския, Мунджийския, Лончарския, Казанджийския и Коларския. Редакцията помества в същия брой и свой насърчителен отзив на тази родолюбива проява на нишките българи, посочвайки ги дори като достоен пример за
140
подражание:
„Нишлиите, които досега се държаха равнодушно откъм движението на другите българи по църковния въпрос, приеха най-после и те участие в това движение... Нашите съотечественици в Ниш прекъснали всяко общение с владиката си Калиника и престават да го припознават за свой архиерей, като налагат и на свещениците си да избягват всяко сношение с него... Колко добре щяха да сторят, да им подражат и другите българи, които и досега търпят в епархиите си злоупотребленията и безпътното поведение на гръцките владици, като например видинчани и по-голямата част от македонците“ [11].
С тази протестна декларация нишките българи не само отказват да признаят гръцкия владика, но налагат това поведение и на своите свещеници: Сакеларий Поп Димитри, Протопоп Прокопий, Ероним П. Станой, Поп Младен, Поп Костадин, Поп Стефан и Поп Христе К. Стоянчу под заплахата, че те няма да бъдат допуснати до църквите и ще бъдат лишени от енории, ако не подкрепят общото решение.
Заедно с тази радостна вест от Ниш списанието отправя тежък укор към българите от Пирот, които след известен подем в народното дело отново са отстъпили пред владишките хитрини и съблазни:
„Колкото радост докарват на народа жителите на Ниш с отхвърлянето на владиката, толкова го наскърбяват от друга страна. Пиротчани, които стояха доста будни за сполуката на общите ни църковни правдини и отблъскваха общението с фенерската патриаршия, накрая се повърнали от този здрав и спасителен път. Те се съгласили да се примирят с архиерея си, като той им обещал да взема от всяка къща само по два гроша. Каква простота. Работата за пари ли беше... Ще се рече, че всичко, което те са вършили досега, имало за цел да дават вместо осем или десет гроша само два. Това докарва срам на всички българи. Нека нашите съотечественици в Пирот дойдат на себе си и нека умият от собственото си лице и от лицето на целия народ това леке“ [12].
В своята постоянна рубрика „Българска земя“ цариградското списание „Български книжици“ известява за упоритата борба на българите в Ниш против владиката Калиник. Излизащият също в Цариград гръцки вестник „Византис“ помества през март някаква дописка от Ниш, разказваща за идилично помирение между тамошните българи и
141
гръцкия владика:
„Всички жители на града гърци и българи излязоха да посрещнат духовния си отец... Неописана им беше радостта и усърдието в надпреварата, кой по-напред да целуне десницата на пастироначалника си“ [13].
Съвсем друга картина ни рисува вестник „България“, известявайки в броя си от 16 април 1962 г., че населението в Ниш се отказва от фанариотите [14]. Същият вестник няколко месеца по-късно помества писмо от Ниш, разказващо за тежката участ на трима родолюбиви българи - двама свещеника, поп Станое и поп Младен и един от старейте - чорбаджи Коца Бояджийски, които били заточени в азиатските страни и никой не се грижил за тях. Писмото призовава сънародниците към състрадание и застъпничество:
„Недейте гледа толкова хладнокръвно страданията на нашите троица братя и заточенци, защото они придобиват поне чест в бъдеще пред българския свят, а ние (с мълчанието си) - губим... [15]“
Вестник „Съветник“ през 1863 г. помества две дописки по развитието на църковния въпрос при нишавските българи. Първата е от 10 юни и е насочена срещу пиротския владика Софроний. Той следвал старата система за събирането на владичината си, без да взема предвид новото църковно уреждане на заплатите на владиците. Позволявал си големи своеволия, притеснявал и свещениците, като им продавал и отнемал енориите, както той си пожелаел. Разтрогнал за пари няколко съпружества, за което били изпратени жалби чак до столицата [16]. Втората дописка е изпратена на 12 октомври от Ниш и представя едно писмо от същия град, което показва напредък в движението за независима българска черква:
„Преди малко време българите подадоха до Високата порта жалба да се отдели българската църква от цариградската патриаршия и ние от сърце похвалваме тия, що подписаха тая жалба, за патриотичната им постъпка“ [17].
През юли 1864 г. вестник „Гайда“ съобщава за кипящо недоволство в Пирот срещу тамошния владика, което било толкова силно, че патриархът изпратил там пратеници, чиято задача била да го помирят с местните първенци. Владиката обещал за в бъдеще в църквата „Веруюто да се чете на славянски [18]“.
През месец септември същият вестник сипе, в характерния
142
си хаплив тон, жулел върху някои „български мекерета на гръцкия владика“ в Ниш и срещу други българи, пак от този град, които се бояли и от гръцката сянка. Владиката не бил владика, а истински деспот и тиранин, който така „наплашил народа, че никой не смеел да продума срещу него, ни бяло, ни черно“. Той обаче успял да убеди нишките граждани да се наемат да строят голяма църква с десет кубета, за която потрошили толкова много пари, без да могат да я изкарат, докато пашата накрая не ги спрял от тая работа.
„С десет кубета черква да правят, ама с десет чина едно редовно училище не биваше да ги подсети да направят, или един свестен учител да си намерят; то не е владишка работа, та да го свърши той и не влиза то в пастирските негови длъжности... Гъркът владика обича просвещението, колкото вълкът месечината“ [19].
Авторът на дописката, който по всяка вероятност е представител на младите български учители, които и извън фанариотските борби, често са в конфликт със старото консервативно духовенство, завършва хапливата си критика с похвала към Митхат паша, който направил едно общо училище за децата на гражданите. Църковните борби на нишавските българи през 1864 г. намират място по страниците и на вестник „Българска пчела“. В един от октомврийските си броеве той споделя, че в Пирот липсва български учител и че гръцкото влияние там е все още силно [20], а през ноември - новината, че пиротчани и лесковчани са се отказали от нишкия митрополит Калиник [21]. Относно споменатата липса на български учител в Пирот трябва да се добави, че след починалите тамошни двама учители Иван и Петър местата им заемат: Коце С. Григориев, учил в София при Филаретов, и Пантелей Панчов, родом от Пирот.
Преподаването в Пирот по това време е, както свидетелстват летописците, „чисто черковнославянски“, т.е. „всичката наука се състояла в изучаването на буквара, часослова, псалтира и по малко смятане с четирите действия“, но веднъж завършил този курс, ученикът е считан за „учен човек“, който може да стане поп или даскал [22]. В 1867 г. даскал Коце въвежда в училището в Пирот, освен дотогавашните, още и някои нови предмети и учебници, като Битоописание, Първи познания и др., издавани от книгопечатаря Хр. Г. Данов в Пловдив. Тези нововъведения привличат много нови ученици, които напускат Тиаборското
143
училище и се преместват при даскал Коце. От неговото учителстваме се въвеждат заедно със съвременния български език и изучаването на някои модерни науки. През септември 1867 г. Патриаршията изпраща Софроний в Месемврия (Несебър), а за Нишавски (Пиротски) митрополит назначава Партений [23]. Партений отива в Пловдив и уговаря Христо Г. Пасарев от Пещера за учител в Пирот с първоначална заплата 5000 гроша, която впоследствие нараства. Той отваря трето училище в еснафската одая на кожухарите с два класа (I и II) и около 70-80 ученици, подбрани от двете училища. С идването му от училищата в Пирот се премахва славянският (черковнославянският) език и се въвежда българският (новобългарският), формират се класове и се поставят основите на класното училище.
Преодоляло в известна степен гръкоманския натиск, българското просветно дело в Пиротско и Нишко се сблъсква с активизиралата се от 1867 г. сръбска пропаганда. Същата година се подписва и сръбско-гръцкият съюзен договор, който предвижда разширяване на двете държави в западните български земи. Граф Игнатиев в телеграма от 27 юни 1867 г. споделя, че разрешаването на българския въпрос далеч не се развива така, както той би желал. Гръцкият патриарх искал да остави Нишката епархия вън от Екзархията и изказвал мнение, че жителите на тази епархия нямали нищо общо с България и теглели към Сърбия, нещо, което не се понравило и на Великия везир [24]. Същевременно цариградският вестник „Турция“ помества изпратено на 18 септември с.г. съобщение от Белград, което засилва подозрението и недоверието на турските власти към българите от западните земи:
„Тукашният митрополит е начело на българския комитет, който се състави наскоро. Той раздава помощта, която иде от Русия. Едно множество от руски пътници обхождат не само Сърбия и България, но още Босна и Херцеговина под причина на етнографически и други издирвания и пръскат навсякъде бунтовни идеи“ [25].
В края на 1868 г. нишките българи се оплакват чрез вестник „Македония“, че техният митрополит не им разрешава да устроят тържество във връзка с проекта за разрешаването на църковния въпрос:
„Известието за Българското освобождение има голям отзвук в нашия град и както по другите места, първото ни движение беше да се съберем и
144
да изпеем Славословие за почест на султана, но нашият архиепископ не рачи да ни даде черквата за това тържество. На нашата депутация, която му казваше, че черквата нам принадлежи, той отговори сухо, че черквата е негова, додето има ферман като епископ и че той е единствен неин господар.“ [26]
Дописката завършва с предупреждението, че нерешаването на българския черковен въпрос и постоянните търкания между гръцката и българската черква могат да произведат опасни искри.
Двата проекта в 1868 г. за учредяване на независима Българска църква изострят вниманието на сръбското правителство. През март 1869 г. сръбският дипломатически агент в Цариград М. Богичевич получава инструкция от министъра на народното просвещение и вероизповеданието, в която се посочват сръбските църковно-народностни претенции, в случай че българският църковен въпрос получи окончателно решение. В българската църковна област не бивало да се допусне да влязат Босна, Херцеговина и Стара Сърбия, като епархиите на Ипекската и Охридската патриаршия трябвало да бъдат подчинени на Сръбската църква, а към Българската църква могло да се присъединят само епархиите от Търновската патриаршия. Игнатиев впоследствие се опитва да убеди сръбското правителство, че предявените искания са несвоевременни, защото ще събудят недоверието на турското правителство и ще предизвикат разрив между българи и сърби [27].
От този момент излизащите в Цариград вестници изострят вниманието си към Белград, където всяка проява има пряко отношение към развитието на църковния въпрос в западните български земи. Вестник „Македония“ започва полемика по сръбската пропаганда в Ниш и в западните български земи и обнародва редица материали, възхваляващи родолюбивите прояви на тамошните българи. На 1 март вестникът дава място на похвална статия за нишките българи, които отхвърлят гръцкия владика и си избират настоятелство за управлението на църковните и обществените дела:
„Цяла България се възрадва, като узна, че духът за народността и родолюбието е оживял в сърцата и на тия наши сънародници... Нишчаните са избрали помежду си едно настоятелство, което тамошно наричат Синод, за да върши и управлява всичките им черковни и общински работи.
145
Писмата, които напоследък получаваме от този град, потвърждават добрия ред, както и пълното съгласие...“ [28]
Статията известява и за още една родолюбива изява на българите от Ниш. На 14 февруари те отбелязали много тържествено хилядолетието от смъртта на „Българский просветител“ Св. Кирил. В църквата имало празнична служба, а тържеството в училището протекло с много слова. По случай знаменития празник чаршията не отворила целия ден. Пак през март „Македония“ помества обширна дописка от Белград, подписана с инициала „К“, вероятно от същия автор, подписал се на друго място като Каменко:
„Мене е намерение да говоря за онези сръбски делии, които искат силом да снесат големи яйца и които още не качили се на коня, замахват с крака... Тези сръбски делии, които бяха захванали енергично да претопяват българщината около граничните си земи... Те са същите, които преди няколко години сполучиха да изтребят Българското училище в Ниш посредством оня деспот грък, и замениха го със сръбско. От тогаз този важен за българската история град беше млъкнал и едва сега е започнал да се отърсва от пепелта, която толкова време го покриваше. Те са същите, които в земеописанието си туриха Ниш в Стара Сърбия, вместо в България, където той беше в старото им земеописание и както по цяла Европа се тъй знае. Какво би казал на това „Видовдан“, който се беше разкрякал връз Българската журналистика, че не сме ги разумявали, че те нямали никакво зло намерение... Тям бе угодно ний да мълчим и тогава сме добри... Но нека знаят, че и ние имаме народно чувство, че и нас боли сърцето за онова, което е наше, па и най-драгоценното си жертваме за онова, което ни е от прадеди остало - нашият език.
По какви исторически права, питаме ний, ударихте око на Ниш, вие господа сръбски делии, и потъпкахте българщината там?... Изгорихте българските таблици, като да бе невъзможно да се изучат по-лесно българите чрез тях?... Знаем ние защо сме ви криви. Знаем защо сте ударили око на Ниш, на Македония - па чак до Солун, знаем по онова, дето беше казал един ваш политик: Който има в ръцете си речените три града (третият е Белград, С. Р.), негов е Балканският полуостров... Не му било сега времето за такива разговори. Ние знаем, че който не говори, погребват
146
го... Ние уверяваме почитаемий си събрат, че не търсим онуй, което е било наше, защото, тогаз, днешната Сърбия не знаем, де щеше да се намери. Стремлението ни е да завардим, което е сега наше, да завардим от чуждо влияние всички онези места, конто са населени с българи.
Но вий какво правите? Вместо да помогнете с книжки или с друго нещо пребедните сръбски училища в Босна и да залегнете, да поразбуните тамошния заспал народ, вие обръщате грабителски очи към нашите страни... Не се срамувате да изпращате мисионери, товари със сръбски книги и да примамвате народа, и най-после, когато той въстане и ви пропъди оттам, да се оплаквате по вестниците, че българите дохождат и гонят тамошните сърби...“ [29].
Авторът на друга дописка до „Македония“, изпратена от Белград на 15 април 1869 г., припомня, че вече е известил за целта на сръбската пропаганда, която
„има за цел посърбяването на българите в Западна България - Македония и българите покрай граничните сръбски земи“. [30]
Тези дни при него се явил Милош Милоевич, един от най-деятелните членове на сръбската пропаганда, който „се завира при простите българи и ги убеждава, че са сърби“. В същия брой на вестника е поместена друга дописка, пак на тази тема, под наслов „Стара България (край Сава), която опонира на отпечатаната в 43-и брой на най-либералния сръбски вестник „Сърбия“ статия „Българско-сръбски народ“, подписана от „Един сърбин и един българин“:
„Двамата нови съюзника, сърбин и българин - завършва дописката - вместо да кажат има или няма в Белград такава пропаганда, те се улавят за псувни и укори връз редактора на вестник „Македония“ [31].
Радостната новина за вестника е, че в самия Белград българите тържествено честват деня на Светите братя Св. св. Кирил и Методий със служба в църквата, песни и слова от учениците и учителите [32]. На засилената сръбска пропаганда в Ниш се спира и вестник „Право“ през ноември с.г. с дописката „Пътни бележки за Ниш, Лясково, Враня, Куманово и Скопие“. Анонимният дописник препоръчва на българите в Ниш да открият девическо училище и да го снабдят с една „добронравна учителка“. Действащото училище в Ниш било добро, но не отговаряло на големината на града. Добре устроено било и училището в Лесковац, но „и в този български град в
147
училището се е въдворил сръбският език“. Същият дописник разкрива и един от механизмите за постепенното въвеждане на сръбския език в училищата на тези градове - половината от заплатата на учителите там се изплаща от сръбската държава. В училището на градеца Враня, който има две църкви и където „господства матерний ни език“, чрез владиката и „владишките мекерета“ също се правят опити да се въведе сръбският език. За учител е дошъл един сърбин, немски поданик, половината заплата на който идва от Сърбия... Народът тук е кротък и трудолюбив... Той се е отказал от гръцката патриаршия и не признава владиката и четирите му привърженици. Народът не ги допуска да се месят в общите му дела. Няколко души от общината се готвят да отидат в Ниш да се съдят с игумена на манастира, за да им даде точна сметка. Българският учител Шишеджиев е „възобновил българизма“ и пренебрегвайки опасностите от гнева на владиката, той е подарил на учениците безплатно български книги, което не е по джоба на един учител. Поради тази причина дописникът препоръчва Българското читалище в Цариград да подари няколко книги на Вранското училище [33].
За сръбските претенции и сръбската пропаганда в „Стара Сърбия“ споменава и управителят на руското дипломатично агентство в Белград, който подчертава, че далеч не всичкото население там било сръбско и че цели окръзи били населени е българи. Според него на някои места, например около Ниш и дори в Княжевацкия окръг на Сърбия, сръбската и българската народност не били ярко разграничени. Симпатиите на това население към България или Сърбия се определяли често по външни обстоятелства [34]. Такова външно обстоятелство била например получаваната поддръжка от сръбската държава. Ако българското духовенство се погрижело за това население, то щяло да се определи като българско, убеден е руският дипломат. Тук трябва да добавим, че българското население от поречието на Нишава и съседните земи, въпреки фанариотския натиск и пропагандата на сръбската държава, участва активно в българското народно движение за самостоятелна църква. И когато с издадения на 28 февруари 1870 г. султански ферман се създава Българската екзархия, т.е. самостоятелна българска църковно-духовна власт със строго определени
148
териториални граници, в нейния диоцез са включени и двете епархии: Нишка и Нишавска (Пиротска) с центрове, съответно - Ниш и Пирот [35]. Включването на тези епархии към териториалния обхват на Бългаската екзархия става не само поради оценка за народностния състав на населението им, а и в резултат на тяхното участие и роля в продължителната борба на българите за независима църква. Пиротско и Нишко (Нишка и Нишавска епархия) фигурират като безспорна част от единната българска църковна територия не само в издадения султански ферман, но и във всички предварителни проекти: в стария проект като епархиите: Ниш и Нишава (Пирот), а в новия - епархиите: Ниш и Нишава (Пирот, Коварчени) [36].
Белградската преса е доста въздържана при решаването на българския църковен въпрос, но тамошните българи отбелязват най-тържествено издаването на фермана за Българската екзархия [37].
Тържествуват и българите в Пирот.
„Тоя градец, разположен в северозападната страна на България, населен с три народности, от които трите четвърти са българи, а едната четвърт е турци и евреи“, успява с помощта на НВП Партений да доведе главен учител, който с помощта на заварените двама учители г-н К. и г-н П. „изхвърля всичките славянски и сръбски книги из училищата и ги заменя с български“ [38].
Освен съществуващите две, той отваря още едно, трето, училище, защото броят на учениците надминава вече 260 и продължава да се увеличава. Градската община полага грижи да осигури училищата с необходимите им потреби. Свещеник Герасим подарява на българското училище един комплект землеописателни карти, а братя Даскалови подаряват на същото училище и една карта на света. Дописка до вестник „Право“ обаче продължава да бие тревога за дейността на сръбската пропаганда в Ниш:
„Целият Нишки санджак - пише той в броя си от 11 април 1870 г. - е заразен от гибелната за народа ни сръбска пропаганда поради близостта на границата.“ [39]
В Лесковац доскоро е имало български учител от София, но дошъл един „подкупник“, който се съгласил на малка заплата, а по-големият му доход идвал от Сърбия и всякак се силил „да докаже на народа, че тукашното население е сръбско, а не българско“ [40]. В Ниш пък довели преди един месец учител
149
сърбин от Белград и учителка сръбкиня. Големи усилия полагал за родния ни матерен език един родолюбив българин, но не успява да се наложи. И във Враня имало вече учител сърбин, който прибавял към заплатата си от владиката и 5000 гроша от Сърбия. Безплатно се разпространяват и много сръбски книги. Миналата неделя българите събрали всички сръбски книги от училището на сръбския учител и ги занесли в конака, но учителят раздал на децата други. Като израз на своето родолюбие българите в Пирот и в Ниш влагат много старание в отпразнуването на 11 май - деня на Светите братя Кирил и Методий. По случай обявяването на Екзархията в 1870 г. техният празник се отбелязва още по-тържествено от българите и в самия Белград. За този празник те започват да се готвят десет дни по-рано, събират волни помощи, наемат и украсяват една зала в един от хотелите, където поканват като гости и представители на сръбската интелигенция. След църковната служба Неделко Жеков, ученик (студент) по философия държи слово за великото дело на Светите Кирил и Методий и за възраждането на българския народ.
На 21 февруари 1871 г. иконом Поп Станой пише от Ниш до вестник „Право“ малък репортаж за изпращането на архимандрит Виктор като представител на епархията в Църковно-народния събор в Цариград.
Макар и изнемощял, народолюбивият старец приел драговолно да изпълни своя дълг към отечеството и още на 15 с.м. потеглил по дългия и труден път. Народът, който го изпращал, дълго вървял с него по пътя и когато трябвало вече да се разделят, всички изпели „Достойно ест“ и извикали силно: „Да живее българският народ! Да живее султан Абдул Азис! Да живее дядо Виктор!“, а старецът се просълзил, повтаряйки, че ще работи за народната полза, докато има сили [41]. Месец след това вестник „Право“ помества обширна дописка от Ниш, чийто автор T. X. М. Нешев, явно представител на младата интелигенция в града, критично настроена към някои от старите порядки. Той се възмущава от „невежестната простота“ на някои „цинцари“ по кафенетата, които говорили български, а казвали, че са „прави сърби“ и отправя препоръки за подобряване работата на училището [42].
Същата година тревожни гласове за засилената сръбска
150
пропаганда в западните български земи прозвучават и във вестник „Турция“, който вижда в тази кампания намесата и на някакъв руски агент:
„Сръбското правителство големи старания полага да праща в пограничните места и из Македония сръбски учители и сръбски книги безплатно - предупреждава дописка от Белград. - Увериха ме с писма от изпратените от тукашното правителство учители, че сърбизмът се засилвал между нашия народ, защото били успели да изгонят от пограничните места и из някои македонски села и градове вси български учители. Само някой си Шишеджиев във Враня, който бил от Пловдивско, не могли по никакъв начин (да отстранят), но не губели надежда, защото с него се бил заел един руски агент, чрез който сръбското правителство раздава платите на тези пратеници. Той щял да скрои кюляф на Шишеджиев, за да зацарства сърбизма“ [43].
Дописникът, който споделя, че е роден в Македония, отправя чрез вестника горещия си призив да се вземат всички предпазни мерки срещу „тая гибелна пропаганда“. Автор на друга дописка до същия вестник, посетил Пирот в края на юни 1871 г., е приятно изненадан от този град, който той по-рано мислел, че е някакво селце:
„Тия дни работата ме принуди да отида в Пирот. Аз видях, че той бил един много добър град с 300 и повече села чисто български. Вътре в града има две училища с 250 ученици и с четири учители“ [44].
Той не спестява обаче критиките си за царящото несъгласие по общите дела, занемаряването на работата в училището и от това, че българската община се събира на заседание в едно кафене, където се разменят и ругатни и всякакви неприлични думи.
За учебната 1871-1872 г. в класното училище на Пирот се установява, като съратник на местния учител Пасарев, още един учител - Киро Илич от село Маклоще, Пиротско, който е завършил Белградската семинария. Той започва да преподава на сръбски, но след няколко неприятни сцени с учениците след двумесечно учителстване той бива принуден да напусне и да замине за Сърбия. Киро Илич всъщност е вторият учител, който прави несполучлив опит да въведе сръбския език в Пиротското класно училище. Мястото на пропъдения учител заема С. Христов от Пирот, който е завършил IV клас на Пловдивската семинария и ратува за развитието на българското просветно движение в
151
Пиротския край.
В същото време се засилва сръбската пропаганда в Ниш, където проникването на сръбското влияние се улеснява и от близостта на границата. Белград използва всички дипломатически възможности, за да въздейства пряко върху Екзархията. Сръбският дипломатически агент в Цариград Филип Христич изпраща своя сътрудник Бозович при Антим, за да изрази недоволството си от дейността на владиката Виктор в Ниш, който „гонил сръбския език и сръбските учители“. Бозович направо заплашил със сръбско-български разрив, заявявайки, че „Сърбия не ще може да търпи такава узурпация“. Екзархът от своя страна му обръща внимание, че някои сръбски шовинисти в Нишка нахия, които се мъчели да отвърнат народа от Екзархията и да го оставят в подчинение на Патриаршията.
„Ние имаме да се оплакваме от сърбите - заявил той категорично в края на отговора си. - Вие пращате пропагандисти из България да казват, че Екзархията, която ни е дало правителството, не била нищо... Оставете тези претенции на Стара Сърбия и на Стара България и не употребявайте такива средства.“ [45]
Още в първите си броеве за 1872 г. Каравеловият вестник „Свобода“ помества критична дописка от Пловдив, че учените мъже в града говорят все за астрономията, за Сатурн, за Демостен и т.н., а не се заемат да запознаят гражданите с българската история и география, да им кажат „дека се намират Охрид, Велес, Щип, Пирот, Ниш и пр.“ [46] Цариградският „Турция“, откликвайки на тази потребност, помества дописка от Пирот с дата 13 март, в която се отправя критика към общинарите в този град с близо 3000 къщи, че още не знаят какво е това читалище, когато в цяла България, дори и в малките паланки се отварят дружества, читалища и женски училища. Неколцина младежи се сговорили и с големи трудности открили читалище, то траело малко повече от месец, по причина, че основателите му били „от средна ръка хорица“, а чорбаджийските синове съдействали за разтурянето му. Още нямало учителка за девическото училище. Мъжкото училище било в ръцете на четирима учители, на двама от които познанията им били повече по черковното пеене и пеели доста добре в черквата, на третия му било останало малко от това, което учил някога, а четвъртият - главният, не разбирал потребността от
152
читалище [47]. В началото на май и „Право“ дава място на една нерадостна дописка от Пирот, която описва започналите от няколко месеца раздори в българската община. Заради „най-нищожни работи“ тя се разцепила на три-четири партии, всяка от които действала против другите - „сиреч, ако една от казаните партии намери нещо за благославно и поиска да го тури в действие, противната кове интриги, с които да унищожи желанието ѝ“. Дописникът, „Един Пиротчанин“, моли от все сърце своите съграждани да оставят безсмислените дрязги и да се потрудят за напредването на града, да осигурят добри учители за мъжкото училище и да се погрижат за девическото училище [48]. Независимо че ги обвиняват в незаинтересованост, пиротчани следят внимателно българските вестници, защото много скоро след отправените им критики, „Турция“ обнародва дописка, оневиняваща учителите в разтурянето на читалището. Причината била съвсем друга. Мюфетишът (инспекторът) извикал читалищните деятели и им казал, че откакто оставили старото си облекло и започнали да носят френски дрехи и модни фесове, процъфтяващият по-рано град започнал да върви на провала. Те разбрали намека, уплашили се и изоставили читалищната дейност [49]. В същия вестник има дописка и от Ниш, която известява, че и в този град българите са разделени на враждуващи партии, но за разлика от Пирот, само на две: „Тукашните българи са разделени на два лагера“ - за Екзархията и против нея. Причината за това раздвояване на българите в Ниш е посочена много ясно във вестник „Свобода“:
„Нишките българи написали до представителите в Цариград по Екзархията едно писмо, в което те ги молят да се постараят и да им изпратят, колкото се може по-скоро, архиереи, защото различни пропагандисти сеели съвсем неутешителни за българския народ идеи“ [50].
В средата на юни с.г. „Право“ публикува обширна дописка за успешното начало на новооснованото в Пирот читалище „Просвета“, подписана за Читалищното настоятелство от Писаря Симеон X. Павлов:
„По примера на нашите еднородни братя, ако и късно, по собствено вродено чувство у младите..., сега, около великденските празници се реши единодушно и се състави в града ни едно читалище под име „Просвета“ [51].
153
На първото събрание, което се провежда на 23 април, членовете избират с вишегласие едно настоятелство. На призива за материална подкрепа на това родолюбиво дело веднага се отзовават много българи, чиито имена вестникът изписва в благодарност:
Н. Пр. Партений подарява на читалището 11 гроша и едно годишно течение на списание „Читалище“, свещеник X. Адам - 54, свещеник Дионисий от с. Радейно - 21, доктор Георги Христодулов - 63, Живко Антин - 54, Христо X. Павлов и синове - 108, Коца и Братя Б. Стефанови - 141, Братя П. Даскалови - 146, Петър Николов, Тодор Д. Кокало, Тома Пенчин, Георги Стам. Царибротли - по 45, Рако Кръстев - 63, Братя Кръстеви - 72, учител Хр. Г. Пасарев, учител Пота Панчев, Т.П. Кроткин, Еленко Пенчов, Кръста М. Кръстев, Алекса Христов, Йосиф Куклов, Бр. Станкови, Георги и Кота Кръстеви, Тоша X. Петров, Йосиф Каракашев - по 54, Бр. Ив. Банкови - 50, Михаил Ангелов, Милко Рангелов, Николча Тошин, Живко Георгин, Иванчо Павлов, Живко Милин - по 42, Алекси Гогин, Иванча Ангелов и братя, Маца Ив. Карталев, Ставри Коцов, Анта Кирии - по 35, Коста Пешев, Коста Колин, Никола Иванов Зограф, Еленко Манов, Иванчо Минчов, Иван X. Илин, Кирка Рангелов - по 21, Кира Малин Чифликчи - 23 и 1/2, Величко Новин - 17 и 1/2, Иван Станков, Сава Кирин, Дякон X. Сава - по 10.
Нова дописка от Пирот, изпратена на 21 юни и обнародвана в „Право“ три седмици по-късно, признава, че за този град вече доста се пише по българските вестници, но това не може да заглуши болката на автора по девическото училище. Той е доста критичен и към досегашните учители в мъжкото училище, които упреква, че още учат децата по стари славянски буквари с „Аз, Буки, Веди и пр., само и само, да си прокарат своите буквари“, тъй като самите учители били и книжари. Четири години вече се ползвали едни и същи книги. Училището имало пет класа, от които три години следвали Дановата числителница (учебник на Христо Г. Данов, С. Р.), Ботевото землеописание и др. Двама от пиротските чорбаджии искали, макар и само на тяхна издръжка, да задържат двама от учителите, които според автора на дописката били най-малко подходящите. Българската община не искала да се харчи за учители, но не се скъпяла да се окичи с втора митрополия, като за построяването
154
ѝ закупила вече място, за което тя броила 40 000 гроша [52].
Независимо критичните бележки на дописника от Пирот за качеството на обучението в града, не може да се отрече, че пиротчани плащат своята достойна лепта за развитието на българската просвета и независима църква, за което говори и започнатата подготовка за строителството на втори храм, и средствата, които те даряват за поддържане на тамошното училище и на читалище „Просвета“.
На силата и методите на сръбската пропаганда в западните български земи се спира и дописка от Белград. Пътувайки за Виена, нейният автор, който много добре познава миналото и настоящето на Нишкия край, се среща с някои установили се отпреди няколко години български търговци в Белград и е много учуден, когато установява, че ни един от тях не иска да говори български и не обича да казва, че е от български род и запитан, избърборва само: „Я съм баш сърбин.“ Опитвайки се да намери корените на този срам да се признаят за българи, дописникът попада на сръбска книга от Милош Милоевич, според която българите били родени от вълчица.
„Но не е само това - продължава той, - от 12 години насам в Белград е завъдена пропаганда за възраждане на една Стара Сърбия, на която химерческите предели се простират по цяла Македония до самия Солун и по цяла Западна България, почти до Плевен. За тази пропаганда сръбското правителство отделя 20 000 жълтици всяка година. Повече от 40 учители и учителки сръбски пратеници от Белград на правителствени разноски преподават днес в Македония и Шопско в някои градове като: Ниш, Охрид, Воден, Лесковац, Тетово. Те преподават сръбската граматика и историята на цар Душана на българските деца, които получават учебните си книги в подарък от някои родолюбци в Белград... Знае се, че в 1866 г., когато Митхат паша посети училището в Ниш, той намери там сума сръбски книги училищни, които служеха за ръководство на българчетата и заповяда да се махнат, па да се учат (децата) на книги, писани на матерния им език. Но Митхат паша не беше за много време (там) и (не бе и) по други градища на Западна България, за да открие успеха на сръбската пропаганда в Македония и Шопско... Тук, в Белград, се говори... Каравелов да е добил от Белградското правителство една
155
печатница за в-к „Свобода“, да разпространява идеята за една Югославянска конфедерация, основата на която да е Сърбия“ [53].
В тази дълга дописка в българската книжнина се въвежда една спекулативна великосръбска идея, която намира проявлението си десетилетия, да не кажем и век, по-късно - за Шоплука, или по-точно - за обособяването на западните български земи, северно от Македония в териториална, а впоследствие и в административна единица, населена от „шопи“, говорещи някакъв „шопски“ (уж небългарски) език. А легендата за българите като „деца на вълчицата“ е заимствана от прабългарския епос и е разпространена и всред други тюркско-монголски народи. Тя се използва в случая от великосръбската пропаганда, като основание да се лишат българите, които явно вече много скоро ще получат своята политическа независимост, от претенции върху славянското наследство на Балканите.
Само месец по-късно в същия вестник се появява нов материал, въвеждащ отново „шопската“ тема, и то много на място. Заедно със съобщението за новоназначен гръцки митрополит в Ниш е поместен и коментар на Н. Иванов за едно рекламно съобщение за предстоящо издание на „Българска граматика по македонско наречие“ от Мачуковски.
„Дали не щяхте да се смеете г-не Мачуковски - пита риторично Иванов, - ако утре видите едно обявление, че се издава Българска граматика на Шопско наречие... Ако не ви се харесва Груевата (на Яким Груев, С.Р.), Момчиловата, Войниковата (на Добри Войников) и др. граматики, направете по-добра, но не на Македонско, Шопско или Балканско наречие“ [54].
Активизирането на сръбската пропаганда съвпада с трудностите, които преживява Екзархията след провъзгласяването на схизмата. Екзарх Антим се оплаква през март 1873 г. пред австрийския посланик от сръбската пропаганда в екзархийския диоцез. За същата година в екзархийската каса не са влезли никакви постъпления от Нишката епархия. Виктор Нишки, който се оплаква от трудностите по събирането на средствата, заявява, че въпреки това той ще внася по 5000 гроша годишно.
„Век“ съобщава, че в редакцията е пристигнала обширна
156
дописка за състоянието на пиротските училища от И. Воденичаров, изпратена на 25 май 1874 г. Вестникът не помества дописката поради нейния голям обем, но предава най-важното, че според младия г-н Воденичаров обществените работи в Пирот, както и напредъкът в пиротските училища не заслужават укорите, които е отправил спрямо тях друг пиротски дописник в друг вестник, а напротив - те са достойни за похвала и насърчаване [55]. Обширна дописка от Пирот без подпис се появява същата година и във вестник „Източно време“. Тя започва с описание на Пирот и на трудностите, които среща тук българското просветно дело от фанариотите и от сръбските пропагандисти:
„Пирот е средоточний митрополитски град на Нишавската епархия, състояща се от около 360 села. Названието на тази епархия идва от името на реката Нишава, която извира близо при Трън, минава през града и през по-голямото пространство на епархията и се влива в Морава. Тук, както е известно до неотдавна, постоянно е имало фенерски пратеници... При все, че българщината тук вирее и сама се защитава от чужди (сръбски и гръцки) внушения, какво повече може да направи простодушният селянин, лишен от благоразумни водители, които да го напътстват на добро...“ [56]
Стрелите на дописката са насочени главно към старото духовенство. В някои села хората не могли да отговорят на въпроса, поставен от автора, дали попът им знае да чете, защото го виждали твърде рядко. Според техните разкази училища извън града имало само в десетина села. Иначе училищата в Пирот, двете мъжки - главното и махленското, били добре наредени. От една-две години те въвели новия метод на обучение, който не закъснял да покаже добри резултати. От две години е открито и Девическо училище, което отхвърля нелепата представа, че на жената не било потребно учение. Основаното преди три години читалище се посещава редовно от ревностните му членове. Те се събират тук не само, за да прочетат по някоя книга, а да разговарят и вземат становища по много народополезни дела. Тук дописникът чул учителите да размишляват как да въведат в добър ред съществуващите по селата училища, а там, където нямало още такива, да открият нови. Членовете на читалището се грижели и за издръжката на училището в града и за подпомагането на бедните ученици. Те поддържали
157
благородно и един ученик в по-горно (виеше) училище. Дописката завършва с остра и язвителна критика към някои представители на духовенството, които не отговарят на новите потребности на деня и си я карат както по фанариотското време:
„Нека хвърлим един поглед върху кастата, титулувала духовни пастири... На места ще видим двама-трима скитащи се от механа в механа, (които) търсят да благославят благочестивото стадо. Други неколцина масленокапци (са) заседнали в едно кьоше на Бакхусовото заведение и внимават да не стане някакво злоупотребление с Червен Петко и Бяла Рада“ [57].
Този език и критичност към старото духовенство са характерни за младото учителство от това време, чийто представител в града е най-вероятно и авторът на анонимната дописка. Макар и да позасилва недостатъците и слабостите на някои от селските свещеници, той е прав в преценката си, че „най-добрият лек на това зло“ е епархията скоро да се удостои с верен духовен наставник. Празнотата, която се създава с изтеглянето на владиката Виктор към Екзархията в Цариград, се чувства от всички. „Напредък“ съобщава за разпространявани слухове, че българите в Ниш искали да се откажат от Екзархията и да се присъединят към Патриаршията [58], което се оказва подла интрига на фанариотите и на сръбските пропагандисти. На 7 декември 1875 г. вестник „Източно време“ успокоява нишавските българи с новината, че Негово Преосвещенство Св. Пелагонийски е тръгнал за Нишава (Пирот), натоварен да състави съвета на тази епархия, който да избере нов владика [59]. В края на месец декември вестник „Век“ обнародва едно писмо от общината в Ниш до Екзархията, в което излагат ред причини, които правят присъствието на Н. П. Виктор в техния град много необходимо:
„1. Защото жителите съграждат църква. 2. Защото нареждат училищата. 3. Отсъствието на архиереите можело да отслаби привързаността на народонаселението към Екзархията.“
От което следвало, че Н. П. Виктор Нишкий трябвало да бъде освободен от „тежката служба да стане член на Светия Български Синод“ [60].
И през 1875 г., последната сравнително спокойна година преди Априлското въстание и Сръбско-турската война от 1876 г, просветното движение при нишавските българи се развива с обичайните си подеми и спадове, характерни
158
за българския обществен живот по това време. Дописка в „Източно време“ от началото на януари 1875 г. надълго и нашироко разказва как досегашният митрополит е отстранен от епархията и временно е заменен от Евстатий Пелагонийски.
„Онова, което завчас ще се изпречи пред Н. Преосвещенство - споделя загрижело дописникът от Пирот, - са билюка наши попове и калугери таксидиоти... Многото още предразсъдъци и суеверия у народа, поддържани от подобно духовенство, гибелно действат на благосъстоянието му. Таченето на много и различни празници, дори Вълчи, Мартини и прочие му е отнело ежедневните средства и го е предало на развлечение...“ [61]
За многото почитани от българите празници, които са останали от езическо време, говори преди това и Раковски, но те, едва ли е основателно да бъдат изтъквани като причина за изоставането в народностните работи и в стопанския живот на българите. А както виждаме и в Ниш, и в Пирот, и в другите селища край Нишава и Морава има заможни българи, добре уредени за времето си български училища, читалища и новосъградени църкви, което потвърждава и самият автор на тази критична дописка, добавяйки накрая:
„Истина е, че градското ни читалище заедно с общината вече е захванало да мисли за цяра на това голямо зло...“ [62]
От друга, още по-критична дописка от Пирот до същия вестник, става ясно, че в града, освен известните ни досега мъжко и женско училище и читалище, има още и неделно училище [63]. Пирот има и две черкви: едната „Рождество Христово“ в градската част, наречена „Пазар“, а втората, новата, построена 1866-1867 г., „Успение Пресвятая Богородица“ в „Тиобора“. В двора на старата църква, строена преди 1830 г., се намира и митрополията (пригодена от 1870 г. за класно училище), и Пазарското първоначално училище. Подчертаната критичност на дописките от Пирот и Ниш във възрожденския печат относно състоянието на учебното дело, насочени най-вече към консервативното духовенство и старото учителство, не се дължи винаги на допуснати слабости и грешки, нито само на естествения и повсеместен конфликт на поколенията. Тя се явява и като своевременен отклик и бърза възприемчивост на младите автори на дописките и модерното им разбиране за ролята на журналистиката, да търси, изтъква, позасилва в краските и бичува недъзите в
159
обществения живот, като средство за регулиране и усъвършенстване на отношенията в обществото, а и самото общество.
В църковно отношение нишавските българи попадат в две епархии с центрове Ниш и Пирот. Според административното устройство на Османската империя Нишката и Нишавската (Пиротската) епархия са разположени на територията на Нишкия санджак. Тук влизат казите: Нишка, Лесковска, Пиротска, Изнеболска и Егрюбска. Нишката епархия има по това време под своето ведомство над 25 000 венчила (семейства), а Нишавската (Пиротската) - около 20 000. Определянето на границите на диоцеза на Българската екзархия става съобразно обхвата на българската етническа територия. На 2 ноември 1875 г. в Смесения съвет се обсъжда Проектът за разпределението на епархиите и на горното основание в Пиротско и Нишко той предвижда две екзархийски (т.е. български) епархии:
1. Нишка епархия - с казите: Нишка (13 000 венчила), Лесковска (14 000) и Прекупленска, заедно с нея общо 29 000 венчила.
2. Нишавска епархия - съставена от казите: Пиротска (17 000 венчила) и Трънска (4000), или общо 21 000 венчила [64].
1. Христов, С. Пиротски окръг и неговото население. - СбНУ, XI, 1894, с. 305.
2. Геров, Н., Архив, кн. I, С., 1911, с. 473.
3. Христов, С. Пиротски окръг и неговото население, с. 305.
4. „Цариградски вестник“, VII, 319, 9 март 1857.
5. „България“, I, 14, 27 юни 1859.
6. „България“, II, 64, 8 юни 1860.
7. Геров, Н. Архив, кн. 2, С., 1914, с. 557; Архив, част I, С., 1931,с. 142, 241.
8. „Български книжици“, IV, 11 юли 1861, с. 198.
9. Пак там.
10. Пак там, с. 205.
11. „Български книжици“, IV, 24 декември 1861, с. 483.
12. Пак там, с. 483-484.
13. „Цариградски вестник“, XII, 13, 24 март 1862.
14. „България“, IV, 1, 16 април 1862.
15. „България“, IV, 24, 24 септември 1862.
160
16. „Съветник“, I, 12, 10 юни 1863.
17. „Съветник“, I, 33, 4 ноември 1863.
18. „Гайда“ II, бр. 2, 4 юли 1864.
19. „Гайда“, II, 7, 6 септември 1864.
20. „Българска пчела“, 1, 9, 5 октомври 1864.
21. „Българска пчела“, I, 13, 30 ноември 1864.
22. Христов, С. Пиротски окръг и неговото население, с. 306.
23. Маджуров, Н. Кукуш и българският църковен въпрос - 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971, с. 242.
24. Кирил, Патриарх Български. Граф Игнатиев и българският църковен въпрос, С., 1958, с. 245.
25. „Турция“, IV, 10, 23 септември 1867.
26. „Македония“, III, 5, 28 декември 1868.
27. Кирил, Патриарх Български. Екзарх Антим, С., 1956, с. 626.
28. „Македония“, III, 14, 1 март 1869.
29. „Македония“, III, 18, 29 март 1869.
30. „Македония“, III, 22, 26 април 1869.
31. Пак там.
32. „Македония“, III, 27, 31 май 1869.
33. „Право“, IV, 40, 29 ноември 1869.
34. Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879, С., 1989, с. 122.
35. Сбирка от документи за уредбата и духовните правдини на Българската екзархия, Цариград, 1909, с. 22.
36. Кирил, Патриарх Български. Граф Игнатиев..., с. 430.
37. „Македония“, IV, 39, 4 април 1870.
38. „Македония“ IV, 39, 4 април 1870.
39. „Право“, V, 7, 11 април 1870.
40. Пак там.
41. „Право“, VI, 2, 8 март 1871.
42. „Право“, VI, 3, 15 март 1871.
43. „Турция“, VII, 4, 13 март 1871.
44. „Турция“, VII, 22, 17 юни 1871.
45. Кирил, Патриарх Български. Екзарх Антим, С., 1956, с. 629.
46. „Свобода“, Букурещ, 15 януари 1872.
47. „Турция“, VIII, 7, 1 април 1872.
48. „Право“, VII, 9, 8 май 1872.
49. „Турция“, VIII, 14, 20 май 1872.
50. „Свобода“, 51, 3 юни 1872.
51. „Право“, VII, 15, 19 юни 1872.
52. „Право“, VII, 19, 17 юли 1872.
53. „Право“, VII, 26, 27, 7 и 11 септември 1872.
161
54. „Право“, VII. 34, 30 октомври 1872.
55. „Век“, 1, 26, 6 юли 1874.
56. „Източно време“, I, 41, 23 ноември 1874.
57. Пак там.
58. „Напредък“, IX, 39, 26 април 1875.
59. „Източно време“, I, 43, 7 декември 1874.
60. „Век“, I, 51, 21 декември 1874.
61. „Източно време“, I, 46-47, 4 януари 1875.
62. Пак там.
63. „Източно време“, II, 15, 24 май 1875.
64. Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия, С., 1973, с. 115.