Нишавските българи

Стоян Райчевски

IV. НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНИ БОРБИ ПРЕЗ XVIII-XIX ВЕК

 

1. Въстанието от 1737 г.  92

2. Участие в Сръбското въстание от 1804 г. и съпротивата след него  94

3. Нишкото въстание от 1835  102

4. Въстанието в Пиротско 1836  103

5. Нишкото въстание от 1841  108

6. Прояви на съпротива от 50-те до средата на 70-те години на XIX век  116

7. Бунтове и участие в Сръбско-турската война от 1876  121

 

 

1. ВЪСТАНИЕТО ОТ 1737 г.

 

Въстанията в западните български земи срещу османското владичество по принцип съпътстват почти всички войни, които европейските сили водят с Турция. Още в 1596 г., по време на Австро-турската война от 1593-1606 г., в района на Ниш избухва голямо селско въстание, което е потушено жестоко. Българите по Нишава въстават масово и по време на войните, които Турция води с Русия и Австрия. Нови надежди у нишавските българи събужда и Австро-турската война от 1716-1718 г. Активизира се и установилата се в Австрия българска емиграция след Чипровското въстание. Особена активност проявяват българските католически духовници. Георги Пеячевич предлага на Виенския двор свой план за освобождението на България чрез организиране на въстание. Австрия не подкрепя плана на Пеячевич, тъй като се опасява, че едно въстание ще предизвика нова българска емиграция към нейните територии, което ще ѝ създаде проблеми. Независимо от това въоръжените акции на българите в Северозападна България добиват характер на въстание. Тук трябва да отбележим и бунта във Видинско от 1716 г., организиран от тримата „капитани“: Георги, Филимон и Димитър.

 

Австро-турската война завършва с големи придобивки за Австрия. След сключения в Пожаревац мирен договор от 21 юли 1718 г. тя присъединява Белград заедно с пашалъка, Банат и Влашко до река Олт. Българите от Тимошко до Никопол се оказват на границата с християнска Австрия. През 30-те години отново се изострят отношенията на Портата с Австрия и с Русия. Съюзът между Русия и Австрия вещае нова война с Турция. Охридският архиепископ Иоасаф и Ипекският патриарх Арсений IV поемат задължението да вдигнат въстание, щом австрийските войски превземат Ниш и да им помагат при снабдяването с продоволствия. През 1735 г. Турция започва война с Русия.

 

92

 

 

На следващата година във войната се намесва и Австрия. Нишавските българи се оказват в непосредствена близост до сблъсъка на войските. Придвижващите се на запад турски войскови части по пътя от София за Ниш причиняват големи щети и разорения на българското население, част от което се изтегля в планините, а други търсят сигурност в емиграция. На 14 юли 1737 г. главната колона на австрийската армия, командвана от граф Секендорф, пресича австро-турската граница при Парачин и бързо настъпва към Ниш. Нишката крепост се предава без съпротива и австрийските войски се насочват на север към другата крепост Видин. Падането на Ниш се възприема от нишавските българи като сигнал за въстание. В доклада на венецианския резидент в Цариград Контарини от 3 август 1737 г. се казва, че още при появата на австрийската войска всички „гърци“ (т.е. православни християни) в селата от Ниш до София въстанали против турците и се заловили за оръжието в подкрепа на немците [1]. Въстанието бързо се разраства, защото заедно с българите от Нишко въстават и българите от Пиротско, Знеполско, Брезнишко, Кюстендилско, Дупнишко и Кривопаланско. Въстанието прехвърля Стара планина и обхваща райони от Северозападна България. За силата и респекта от нишавските българи по това време красноречиво говори един епизод във връзка с изтеглянето на турските части. Както е известно, турският гарнизон в Ниш се предава на австрийците без бой, но при условие, че ще бъде позволено на турските части да се изтеглят в София. Но турците не се съгласяват да тръгнат, преди да им бъдат дадени за охрана по пътя 2000 редовни немски пехотинци и още 1000 катани, защото се страхуват от нападенията и отмъщението на българските хайдути. Турските власти арестуват един от организаторите на въстанието - самоковския владика Симеон, когото обесват на 21 август 1737 г. в София, след дълги мъчения и напразни опити да го накарат да приеме исляма. Не много след това, още през същата есен, австрийската войска претърпява няколко тежки поражения от турците и се оттегля на своя територия. Въстаналите българи, особено тези по поречието на Нишава, се оказват в изключително тежко положение. Срещу тях се отправят главните сили на турската армия, която настъпва от София към Ниш и опустошава всичко по пътя си. Походът им срещу оттеглящите се австрийци се съчетавал и с акции

 

93

 

 

за потушаването на българското въстание. Хиляди българи напускат родните си места и се отправят към Австрия, за да търсят спасение от преследванията. За разораването и страданията на нишавските българи по това време красноречиво разказва и една преписка в литургийна книга, писана от поп Вуче в 1738 г.:

 

„Писах аз, грешний поп Вуче от Хрелово, поп при попа Стоица. Тогава беше поражение. Тогава турците завзеха Ниш и избиха християнския род. Мъжете избиха, жените заробиха, стоката - овце, говеда и коне, откараха. Взеха Ниш и тогава беше голямо изтребление [2].“

 

Някои от селата опустяват, защото много от хората са избягали в планината или зад границата, други са избити, трети отвлечени. Имуществото на избягалите е разграбено, а земята край плодородните земи на Нишава остава необработена и незасята. Така е на много места в западните български земи, където турската войска е извършила репресии и наказателни акции заради въстанието на българите. За да привлече избягалото българско население, да се завърне по селата си и да започне да обработва отново изоставената земя, Портата дава през лятото на 1738 г. амнистия на участниците във въстанието и ги призовава да се върнат по старите си места като земеделци. Само една част от избягалите българи се завръщат след края на войната, но заварват много от имотите си в чужди ръце. С дадената амнистия турското правителство е принудено да признае извършените репресии в Нишко, Пиротско, Знеполско и в други околии в западните български земи.

 

 

2. УЧАСТИЕ В СРЪБСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1804 Г. И СЪПРОТИВАТА СЛЕД НЕГО

 

През февруари 1804 г. на тайно съвещание на ръководителите на сръбското националноосвободително движение, свикано в Шумадия, се взема решение за обявяване на общосръбско въстание. За върховен въстанически водач е провъзгласен станалият по-късно легендарен сръбски национален герой богатият търговец Карагеорги Петрович. Въстанието обхваща бързо 9 от 12-те нахии. Начело на въстанието

 

94

 

 

в Източна Сърбия в непосредствено съседство на границата с Турция, където българите оказват активна помощ на въстаналите сърби, застават Миленко Стойкович и Петър Добриняц. [3]

 

В началото на месец април с.г. във въстанието участват вече активно, сражавайки се с оръжие в ръка, около 2000 въстаници, които успяват да овладеят Валево, Смедово, Пожаревац и много др. селища. Въстаниците обсаждат и Белградската крепост, където са се укрепили еничарски отцепници. Още първите известия за повдигането на сърбите привличат в редовете на въстаниците стотици българи от Моравско и Нишавско. Сред тях има и много българи, които са участвали в християнските доброволчески отряди по време на Австро-турската война от 1788-1791 г. Получената от тях военна подготовка в австрийската армия се оказва от голямо значение при формирането и действията на първите въстанически отряди. Лекарят и съветникът на М. Обренович, Б. Куниберт, съобщава за масовото участие на българското население в това въстание, заявявайки:

 

„Първи бяха българите, които се притекоха в Сърбия на своите едноверци [4]“.

 

За участието на българите във сръбското въстание и за проявения от тях героизъм разказва и Г. С. Раковски:

 

„В сръбското освобождение, във всички Карагеоргиеви дружини най-храбрите юнаци са били българи хайдути от Стара планина, имената на които се измесили и изгубили между народните сръбски имена [5]“.

 

Въстанието добива бързо широк обхват в областта източно от река Морава, където населението е в голямото си мнозинство българско. Тук начело на въстанието застава князът на Черногорска нахия Милислав Джорджевич, който поддържа тесни връзки с българите от градовете Ниш и Видин.

 

Въстаниците провеждат няколко успешни сражения с нередовната турска войска при Зайчар и Баня, след което въстаническата вълна обхваща и Нишко, Пиротско и Царибродско, т.е. районите на нишавските българи, и преминава на север към Белоградчишко и Видинско. Осман Пазвантооглу се опитва със сурови репресии над българското население да спре неговия бунт и да предотврати нарастването на революционната вълна. Докладът на австрийския дипломат Щюрмер свидетелства, че репресиите над

 

95

 

 

българите не дават желаните от властите резултати. Обстановката в западните български земи благоприятства и за възобновяване на хайдушкото движение. Отделни чети нападат транспорти, обози, хранителни складове, затрудняват продоволствието и придвижването на турските войскови части.

 

За силата, обхвата и ролята на българското участие в това сръбско въстание говори и фактът, че при преговорите между турските власти и сръбските въстаници се отделя специално внимание на българите. Като отделна точка в тези преговори се включва и въпросът с българските въстанически отряди. В точка 2-ра на Проектодоговора, изготвен въз основа на тези преговори, българските доброволчески отряди са наречени „българска войска“, която след подписването на примирие трябвало да се изтегли в земите на изток от река Морава. Това е още едно признание, че източно от река Морава в първата половина на XIX век всички, включително и сърбите, признават българския характер и българския народностен състав на населението по поречието на река Нишава. Сръбските въстаници полагат значителни усилия, за да привлекат масово нишавските и моравските българи в своето въстание. Те разпространяват специално Възвание в областта между Ниш и Видин. Отзвукът на това възвание е голям, защото потокът на българите доброволци от Нишавската област нараства постоянно. Руският представител в дунавските княжества К. Родофинкин съобщава, че през втората половина на 1808 г. броят на емигрантите възлиза на 4000 души, много от които са годни да носят оръжие и желаят да се бият. Не много след това съобщение, на левия бряг на Морава, търсят убежище нови 1000 български семейства. Годните да носят оръжие биват зачислени във въстаническата войска, а жените и децата са настанени между Крагуевац, Смедерево и Белград. Докладвайки за придвижването на друга голяма група българи, австрийски полицейски агент съобщава, че всички тия хора са българи от Нишка, Пиротска и Лесковацка нахия и техният брой достига 5000-6000 души, а К. Родофинкин изпраща от Белград указание избягалите българи веднага да се въоръжат [6]. За въоръжаването на новосформираните български дружини на изток от река Морава било доставено и голямо количество оръжие, изпратено от

 

96

 

 

Русия. Масовото участие на нишавските българи заедно с българите от Поморавието в редовете на сръбската въстаническа армия е логична проява на волята им да отхвърлят османското владичество, която се проявява всеки път, когато една или друга християнска сила, било то Австрия, било Русия, или някой съседен народ, както в случая сърбите, създадат напрежение по западните граници на империята. Нишавските българи не чакат освобождението да им дойде като подарък от чуждата победа. Историческите събития показват, че те веднага посягат към оръжието при всеки повод или подаден отвънка знак, а често и сами се опитват да създадат обстановка за външна намеса, като въстават първи. Не може да се пренебрегне и фактът, че немалка роля за това им поведение играе и близостта им до свободните християнски държави, което постоянно подхранвало надеждите им за европейска намеса. Надеждите за съжаление постепенно угасват. След всяко надигане следват наказателни репресии, причини за нови бягства през границата и нови изселвания. Във въстанието се включват като доброволци и много емигрирали в Румъния българи. Така например в началото на 1808 г. в Букурещ българският търговец Пиналов сформира български конен полк от 486 въоръжени доброволци, начело с Георги Гузен, който бива прехвърлен във въстаническия район.

 

След избухването на Руско-турската война от 1806-1812 г. във въстаническите отряди в западните български земи се вливат нови доброволци от Нишавската област. Този процес е насърчаван и от руското командване. В своя специална записка от април 1806 г. главнокомандващият И. П. Михелсон отбелязва:

 

„Необходимо е въоръжената борба на българите да се направлява само против турската армия [7]“.

 

Голяма част от доброволческите формирования на българите във Влашко също заминават за Сърбия да продължат въоръжената борба. Ротмистър Никич сформира конен полк от българи и сърби, който веднага се отправя за Сърбия. Командването на Дунавската армия организира, екипира и прехвърля през Дунав българските доброволци. От сръбска страна в областта между Ниш и Видин се разпространява Възвание, с което се призовават всички въстаници да се отправят към своите места. Предвиждало се общо българо-сръбско въстание, което да обхване голяма част

 

97

 

 

от западните български земи [8]. Воеводите хайдут Велко, П. Добриняц, М. Петровия, М. Джорджович и др. получават инструкции да концентрират своите въстанически отряди в района между Морава и Нишава. Освен възванието за общо въстание, Държавният съвет на Сърбия изпраща агенти, които да осигурят масовото участие във въстанието на населението от пограничните райони. Целта на сръбските стратези е да се овладее Моравската област. Това обаче не е съгласувано и не е съобразено с руската политика на Балканите по това време и руските дипломати многократно съветват водачите на въстанието да се въздържат от действия на Дунав [9]. Българинът хайдут Велко, който още в 1807 г. се отличава като въстанически водач, увлича масово българското население и скоро формира най-голямата и най-добре въоръжената въстаническа част в Поморавието, не се съобразява с руските съвети и настъпва по поречието на Черна река, разгромявайки турските гарнизони.

 

Проявеното недоверие към хайдут Велко от страна на Сръбския държавен съвет и на Карагеорги Петровия, отклоняването му от Белград и арестуването на някои водачи на т.нар. „бекярски дружини“, стават причина за вълнения на изток от Българска Морава, в Нишавско и Пиротско [10]. Това облекчава турското напредване по левия бряг на Морава. Турците превземат Белград без бой и Сърбия накрая се оказва лишена дори от онези права, които тя е имала преди въстанието.

 

Тук трябва да се кажат няколко думи и за съдбата на хайдут Велко, сходна с тази на много българи от Нишавско и Моравско, които всеотдайно участват в борбите на сръбския народ срещу турците, разчитайки така да извоюват и своята независимост, но често стават жертва на политическите споразумения и договорки на сърбите било с Турция, било с друга заинтересована страна. Хайдут Велко Петров, торлашки българин, със своята голяма чета от българи се налага, по свидетелството на Вук Караджич, като старейшина на целия Моравски край до Паракин и Зайчарско. Сръбското княжеско правителство му изпраща за съветник сърбина Степан Живковия, който трябвало да следи, да не би хайдут Велко да даде на бунтовното движение открит български характер. Велко не се съобразява със сръбските внушения и през 1810 г. в скупщината в Белград

 

98

 

 

се инсценира оплакване от сръбски кметове в Моравско против Велко, в резултат на което той трябва да бъде съден и хвърлен в затвор. Когато узнава какво му готвят, Велко държи пред момчетата си прочувствено слово: „Братя, аз мислех, че са ме повикали в Белград, за да ме питат колко рани получих това лято, колко момци ми загинаха и колко коне паднаха под мен..., а сърбите ме питат колко агнета са изядени и колко девойки полюбени". [11] Когато в 1809 г. в Неготинско идват руските войски, начело с граф Огурко, Велко се явява пред него със своята чета и цяло лято воюва в Тимошко, за което получава специално отличие за проявена храброст. На следващата година той преминава със своя отряд, превеждайки и една руска част на отвъдния бряг на река Морава. За проявения героизъм и в новата обстановка сърбите му съобщават, че присъдата му е отменена и той може вече да посещава Белград. През лятото на 1811 г. хайдут Велко е назначен с писмо от сръбския народен вожд Георги Петровия за войвода на Неготинска нахия като знак на уважение и награждение за проявената храброст. Но Велко трябва, според същото писмо, да стане и точен изпълнител на волята на сръбското правителство, да не признава в Моравско и да не се подчинява на никаква друга власт, освен сръбската. Той трябва освен това да устрои общинските дела в селата, да уреди народни съдилища, да събира данъци и да изпраща в Сърбия младежи за военно обучение и служба.

 

Друго важно изискване, което той също не изпълнява, е да изготвя и изпраща на всеки три месеца в Белград отчети за извършената от него работа. Войводата управлява Моравския край, без да се съобразява с дадените му предписания. През 1913 г. турците предприемат военна кампания, за да се справят с хайдут Велко. Сръбското правителство, което се е споразумяло с турското за пълен неутралитет и демонстрира при всеки официален повод приятелството си към тях, изпраща на Велко писмо, с което му предава като подарък още няколко села от Пожаревацко, които той трябва също да брани от турците. Сърбите остават зад Морава и наблюдават като неутрални действията на Велко, останал сам със своята чета, единствената опора на моравските българи. Срещу 3000 четници, от които само 400 души са конници, турците изпращат от Видин 15 000

 

99

 

 

добре обучени и силно въоръжени редовни войници и кавалерия. Велко пише до Белград за обещаната помощ, но оттам не идва ни войник, ни вест. Останал сам, той действа изпреварващо срещу настъпващата турска войска. С десетина свои момчета Велко успява да достигне дори до стените на Видинската крепост, да направи демонстрация на сила и предизвикателно да задигне на връщане цяло стадо турски овце. От всички краища на Моравско и от Нишавско започват да пристигат българи доброволци. Българите от Тимок, Морава и Нишава отново повярват, че е дошло времето, за да извоюват своето освобождение. Както свидетелстват съвременниците, Велко връща много от тях, които идват необучени или невъоръжени, защото събитията се развиват така бързо,че няма време за организирането на учебни лагери и за военна подготовка. Велко започва да укрепва Неготин. Той обикаля ден и нощ окопите, за да окуражава бойците. Отблъсква успешно с изпреварващи удари няколко турски настъпления, но турците получават нови подкрепления с артилерия от Влашко и от Ада кале. Виждайки съвсем ясно, че е коварно измамен и изоставен, той написва гневно писмо до Карагеорги в Белград, което завършва, не само с укор, но и със закана: „Ако Бог помогне да заздравя и тази рана, ще се питаме през зимата как се брани царство [12]“.

 

Към средата на юли Велко е улучен от масиран огън на артилерията при Малкия окоп, където после израства Влашката махала на Неготин. Турските разузнавачи го разпознават по сърмените дрехи, когато той дава указания на бойците от предната линия, как да отбият поредната турска атака, и батареите насочват дулата на всичките си оръдия към него. Няколко дни крият смъртта му от бойците, които успешно отблъскват атаките. Велковият брат Милутин още същата вечер погребва Велко в Неготинската църква, като над него заравя още двама загинали въстаници, за да замаскира гроба му. На петия ден след гибелта на Велко оповестяват на останалите бойци за неговата смърт. Не много след това те се изтеглят от Неготин в посока на Пореч (Долни Милановец). След като влизат в града, турците дълго търсят гроба на прославения хайдутин, за да разнасят според тогавашния обичай главата му като трофей, забита на кол. Сърбите по-късно обявяват Велко за свой

 

100

 

 

герой, изравят останките му от църквата и ги погребват в двора на къщата, където той е живял със своята Кючук Стана. Там впоследствие издигат и голям паметник с надпис, величаещ сръбските подвизи и сръбското присъствие в Българското Поморавие.

 

Веднага след смъртта на Велко, на 13 юли, с.г. попечителят на военните дела Младен Милованович назначава Велковия брат Милутин, който дотогава е заемал длъжността хилядник в опълчението, за войвода със задача, да бранят Неготин, докато дойде изпратената от сърбите помощ. Помощта пак не идва и Милутин е принуден да отстъпи от Неготин, заради което получава укорително писмо, писано на 7 август, лично от върховния вожд - кавалера Георги Петрович (Карагеорги) с указания Милутин да се върне и да заеме планината и проходите, за да не могат турците да се придвижват към сръбската граница., с уверения, че „московецът идел“, че руси и немци са се били съединили и от три седмици идвали на помощ, и с обещанието, че е разпоредено вече 600 сръбски кавалеристи да тръгнат към Моравско, а останалите сръбски войски, чакали само да му „дойде часът“. Обещаните 600 войници не идват и Милутин, който е преживял с брат си не едно разочарование, отива първо в Белград, да вземе от Карагеорги назначението си за войвода и веднага заминава за Петербург, за да се увери лично в обещаната от руския цар военна помощ. Там той се убеждава, че никаква помощ не е тръгнала за Моравско, нито някой се готви да изпраща скоро такава. Тогава той се връща в родния си край и сменя тактиката. Повежда малка чета от верни и проверени в боевете съратници, без да дава повод на турците за масови нападения и опожаряване на българските села. До края на живота си Милутин върлува с четата си из Неготинско, Зайчарско и Пожаревацко, участвайки с нея във всичките последвали въстания на българите и сърбите в този край. Почива в Пожаревац през 1861 г. Освен Велко и брат му Милутин, през този период могат да се изброят още имена на български войводи в Моравско, като Милислав, Станислав, Ресавец, Петър и Джода и др., които заедно с извършените от българските им дружини подвизи сръбската историография е отнесла само към пантеона на сръбската бойна слава.

 

101

 

 

 

3. НИШKOTO ВЪСТАНИЕ ОТ 1835

 

Напрежението в Нишко се изостря още в началото на 20-те години. В 1828 г. в Ниш е обесен нишкият митрополит Милетий, заедно с още 5 души други свещеници и миряни, по обвинение за съучастие в сръбското въстание. С цел да се отслаби голямата Нишка епархия, след тези събития, според някои мнения, турското правителство решава да се основе Пиротска или Нишавска епархия, включваща Пирот, Бяла Паланка, Трън и Брезник.

 

През септември 1833 г. в църквата в Ниш се провежда събрание на градските първенци заедно със старейте от селата - „кнезовете“, където се взима решение да се пристъпи към въоръжена борба. Събранието излъчва и изпраща в Сърбия четирима свои делегати, които да съгласуват общи действия. Делегацията е върната от сърбите обратно. Такава е съдбата и на втората делегация, изпратена през месец октомври. Отрицателната позиция на княз Милош забавя готвеното въстание в Нишко, но не може да го предотврати, защото не е в състояние да спре растящото недоволство на населението от своеволията и злоупотребите на корумпираната османска администрация. Въстанието избухва през месец януари 1835 г., когато селяните от 16 села се въоръжават с каквото имат и излизат в планините. Те изготвят и отправят писмо до княз Милош, в което го запознават с извършваните над тях неправди и насилия и искат помощта му, за да се избавят от своите угнетители. Милош обаче още при известието за бунта веднага изпраща при мухафъзина в Ниш Салих паша своя кехая Петрониевич с предложението да проводи и той свои хора при въстаниците, за да ги склонят заедно към помирение. На границата в село Грамада, северно от Ниш, се провежда среща на водачите на въстаналите селяни с представители на Салих паша в присъствието на Стефан Стоянович-Чоса, главнокомандващ сръбските войски в Източна Сърбия, на която среща въстаниците получили уверение, че няма повече да се допускат насилия над тях и че налозите им в бъдеще ще се разхвърлят посредством специален „баш-кнез“. Но в потвърждение на опасенията дадените от пашата обещания не се изпълняват. Вместо да се съобразява с тях, местната власт започва преследвания

 

102

 

 

и репресии над завърналите се по домовете си въстаници и постигнатато примирие се оказва много кратко. На 3 март въстанието в Нишко се възобновява. Разбунтуваното население формира въоръжени дружини в планината. Въстаниците заявяват, че не могат да бъдат повече „рая на турчина“ и искат Милош да ги приеме под свое покровителство и управление. Княз Милош изпраща при въстниците същия свой посредник Петрониевич, като го снабдява и със специална прокламация. Посредничеството му този път има за резултат уталожването на вълненията, след като се договарят редица отстъпки: освобождаването от затвора на всички задържани поради въстанието лица, започване на преговори за регулиране на данъчните тежести, смяна на управителя в Ниш, премахване на всички ангарии, освен тази за пашата, и то само за доставката на дърва и слама. Договорено било също да не се допускат повече по селата да ходят разни насилници: „Никакъв господар или спахия или техен субашия не може да отива в селото, освен когато се отделя десятъкът [13].“ И тази договореност в по-голямата си част остава само в сферата на намеренията и пожеланията, но тя е признание за непримиримостта на нишавските българи спрямо насилията и волята им да отстояват своите права с всякакви средства.

 

 

4. ВЪСТАНИЕТО В ПИРОТСКО ОТ 1836

 

В началото на 1836 г. пиротчани изпращат свои представители до валията в Битоля, за да се оплачат от своеволията на местната власт. Жалбата им обаче има обратен резултат. Тя само засилва гоненията над българите в Пирот, особено на първенците, главни организатори на протеста. В резултат на тези преследвания една част от българите емигрират в Сърбия, а други започнали да се събират на групи, да образуват чети и да се готвят за нов въоръжен сблъсък. За да предотврати избухването на бунт в Пиротско, румелийският валия изпраща в Пирот своя секретар да проучи обстановката и да организира завръщането на емигриралите българи. На 6 май пратеникът на валията се среща в Княжевац с намиращите се там пиротчани. Валийският

 

103

 

 

пратеник след като изслушва бежанците, се съгласява, че за вълненията е виновен войводата на Пирот, но отказва да го смени, защото това щяло да насърчи българите от съседните кази да се разбунтуват и те. Договорили се все пак бежанците да се завърнат по домовете си, при условие че техният старейшин хаджи Нешо Филипович ще бъде назначен за коджабашия на Пиротската каза, и аянинът без негово съгласие да не може да взима никакви самостоятелни решения. Договорени били и някои облекчения по отношение на аянските данъци, ангарията, глобите и др. тежести. Сръбските и турските власти имат общ интерес да върнат колкото може повече бежанци от Пиротско по родните им места и положили доста усилия да ги убедят, че завърнали се по домовете си, те няма да бъдат повече обезпокоявани.

 

За Пиротското въстание от 1835 г. разполагаме с интересни свидетелства, обнародвани в 1894 г. от пиротчанина С. Христов [14]. Той ни поднася два вида източници: единият са спомени на очевидци и участници, а другият - сръбски документи от книгата на М. Миличевич „Кралевина Србия“. Сам Христов забелязва, че сведенията на очевидците, които тогава са още живи в паметта на населението, се различават в значителна степен от официалните сръбски документи. Христов предпочита да не коментира разликите, а да предостави на читателя сам да направи своята преценка, като се запознае със събраните от него материали за въстанието в Пирот. Според тях жителите на Пиротски окръг въстанали в 1836 г. с цел

 

„да спечелят някои улеснения в положението си, а в случай на сполука, съвсем да се освободят от турците и да се присъединят към сръбското княжество [15]“.

 

Според разказите на мнозина стари пиротчани планът предвиждал градът да бъде нападнат от три страни, съответно: от височани, от лужничани и от нишавци. След като градът бъде превзет от въстаниците, там трябвало да се яви сръбският княз Милош като умиротворител и да изходатайства от турското правителство да признае присъединяването и на този окръг към сръбското княжество, което, в замяна на това, следвало да плаща данък, както плаща и за другите окръзи, съставляващи княжеството. Всичко това се извършва тайно. Личи обаче влиянието на някои сръбски среди, които искат да използват недоволството на българското население и стремежът му да отхвърли турското

 

104

 

 

владичество, за да присъединят и Пиротски окръг към Сръбското княжество, независимо че княз Милош заема официално негативна позиция и предприема действия за възпиране на въстанието на българите в Пиротско.

 

Селяните настъпват към Пирот, въоръжени с коси, секири и пищови, но до общо нападение не се стига, защото един от важните отряди, този от Градешница, закъснява. Причината за закъснението била в самите водачи, всред които и Цвятко, сърбин по произход с прякор Полицая, които вечерта се напиват и провалят акцията. Случайно ли се стига до това напиване тъкмо пред най-решителния момент, това вече трудно може да се установи. Още вечерта въстаниците изпратили градешническия поп Иван в Пирот, за да извести тамошните първенци, че са вече в Градешница и да ги подкани да въстанат и те против турците. Първенците веднага се събират, за да решат дали да се присъединят към въстаналите селяни или „да мируват“ и да се преструват, че нищо не знаят, или пък да известят властите. Надделява съвещателният глас на даскал Нейчо, който казал:

 

„Зло от турци, но още по-зло от сърби. Какво добро можем да очакваме от сърбите, когато те са по-лоши и от турците? Турчинът те псува на майка, на жена, а сърбинът кара и Бога, и Богородица, и кръст, и светци... Та не сме си аслъ и от една вяра - те сърби, а ние бугари... Само ще дойдат да запалят огъня, а после ние ще горим, а те ще се греят... [16]“

 

По предварително изготвения план един сръбски чиновник, заедно с куриера Богдан, пресрещат въстаниците, преди още те да да влязат в Пирот. Чиновникът заповядва на въстаниците да се оттеглят назад и той влиза в града сам. Отива при войводата и се представя пред него като служебно лице, изпратено от сръбския княз Милош, за да усмири въстаналата рая. Започват преговори, които завършили с това, че няколко пиротски чорбаджии, имащи връзки с въстаниците, биват наказани с по 25 тояги.

 

Сръбските извори предлагат една картина на събитията в по-различни нюанси. Според Миличевич само от януари до април 1836 г. в Сърбия избягват около хиляда души от Пирот и от околните му села. Войводата на Пирот и владиката изпращат една смесена делегация от 17 души българи и турци в Битоля до румелийския валия, за да представят бежанците като размирници. На 5 март при бежанците пристигат

 

105

 

 

двама пратеници, Георги Кокало и Алия, които имат задача да ги поканят да се завърнат по домовете си и същевременно да ги предупредят, че ако не го направят, щели да си изпатят зле. Заплахите не помагат и мисията завършила неуспешно, защото бежанците заявяват категорично, че никой от тях няма да се върне, докато в Пирот още стоят войводата Махмуд и владиката Ероним.

 

С писмо от 21 април княз Милош заповядва на полковник Стефан Стоянович да отиде и разузнае дали е истина, че избягалите в Сърбия пиротчани купували оръжие и да им попречи да купуват такова, защото това щяло да даде повод на турците да се усъмнят в сръбската искреност. Следват нови писма, срещи и преговори за уреждане на конфликта. На 9 май княз Милош запознава Петрониевич за начина, по който той вижда уреждането на въпроса и настояване за изпълнението на предвидените мерки. Петрониевич трябва да отиде лично с комисаря в Пирот и да отведе там бежанците, като се сключи примирие между аянина и българското население. Другите мерки са: хаджи Нешо да бъде утвърден за коджабашия; владиката, Хаджи Хасан и нему подобните да бъдат изпратени на заточение и др. Междувременно, докато се води тази преписка, въстават и селяните в Берковско.

 

След като много от исканията им се приемат, част от бежанците потеглят обратно и се завръщат в Пиротско. Към Пирот потегля и хаджи Нешо Филипович, уверен, че властите ще изпълнят условията на споразумението. На 20 май той пристига в града заедно с писмоносителя Киро. Веднага разпращат пратеници по селата - да се изберат от всеки кол или околия по 15-20 души, разумни хора, които да дойдат в Пирот, да се съберат и заедно да уредят въпросите, вълнуващи народа. Отзивът на тази покана е лавинообразен. Първите делегати започват да пристигат още на втория ден, а на третия ден, на разсъмване, пред Пирот има вече 8000 души, въоръжени, кой с каквото оръжие успял да се снабди. Местните турци изпадат в паника и също грабват оръжието си, събирайки се в центъра на града. В това време по една от улиците на Пирот се задава хаджи Нешо с 40 души селяни, отиващи към конака. Пропукват пушки, в резултат на което няколко души от делегатите падат убити. Останалите се връщат при мнозинството, а хаджи Нешо заедно

 

106

 

 

с малка група придружвачи дотичват до конака. От конака нареждат на турците да не стрелят и помолват народа да се разотиде, но той остава там целия ден и едва вечерта се изтегля на половин час разстояние от града.

 

„Най-напред пратих хора по височините, от които най-много се боях - съобщава Петрониевич, - като ги молех да не правят глупости. На другия ден те изпратиха десет души, с които да наредим работата както намерим за добре.“

 

Така постъпил той и с лужничаните, и с нишавците. В същото си донесение до сръбския княз Милош Петрониевич съобщава някои истини, които хвърлят допълнително светлина върху тъжната участ на нишавските българи, ставали много пъти жертви на празни надежди и илюзии за помощ отвън:

 

„Всякой е надигнал глава и иска тук да не остане нито един турчин и ако турците не си отидели с добро, ще нападнели града. Казват, че само чакат от Вас топове и малка помощ, която сте им обещали. Казах им, че са измамени и че никаква помощ няма да им се изпрати, но те само се смеят и казват, че аз нищо не знам [17].“

 

В друго писмо до сръбския княз Милош Петрониевич разказва какви усилия и хитрости е трябвало да се положат за уталожването на вълненията:

„Понеже валията покровителства пиротския войвода, то хвърлихме всичката вина върху хаджи Хасан и върху владиката, когото обвинихме, че чрез поповете е подбудил народа да дойде в Пирот, за да предизвика сблъскване с местните турци, а хаджи Хасан пък - че е наредил на хората си да нападнат хаджи Нешо с онези 40 души. С това се умиваме ние, народът и войводата [18].“

Въстаналите селяни се оттеглят към Темския манастир. Като водач на въстанието в Пирот се изявява и роденият в Пирот Цвятко, който дълго време служил като полицай в Гургусовац. В манастира Темска се свиква голямо събрание, в което участват 300 души делегати. Събранието след като преценява обстановката и разположението на силите, взима решение да се вдигне ново въстание.

 

На 2 август, който е определен за начало на въстанието, те напускат манастира и през село Градешница се отправят към град Пирот. Те поставили около града стража и се подготвят за решителна битка. Войводата на Пирот изпраща срещу въстаниците въоръжени конници, а от София,

 

107

 

 

Самоков и Битоля към Пиротско потеглят. От преписката, която се разменя с централната власт, става ясно, че разбунтувалите се са отишли твърде далеч, като обсъждали в началото дори и републикански искания, които в момента били позабравени, но нежелателните бунтовни действия не преставали. Княз Милош също предприема от своя страна решителни действия за бързото потушаване на въстанието. За да не допусне разрастването му и за да предотврати приток на нова емиграция на сръбска територия, той изпратил Ст. Стоянович - дунавско-тимошки военен комендант, да извика водачите на въстанието. На 6 август 200 видни пиротчани преминават границата и идват в село Периш на сръбска територия. Сръбските войници, съобразно дадените им разпореждания, ги обкръжават и ги заставят да си признаят „грешката“. Отделят двадесет души от най-изявените бунтари, сред които има и двама свещеници, и ги арестуват. Останалите, установили се на полеви лагер българи, биват предупредени да се разпръснат, защото в противен случай щели да бъдат ударени едновременно от турските и от сръбските войници.

 

За да разсее всяко подозрение, че подкрепя или съчувства на въстаниците, сръбският княз Милош нарежда арестуваният Цвятко да бъде екзекутиран демонстративно и той бил убит по много жесток начин на границата между Турция и Сърбия в местността Глог в присъствието на стотици жители на околните села. Тези действия постигат обратен резултат на този, който очакват княз Милош и Портата, защото много скоро след коварната разправа нишавските българи дават нови доказателства, че са решили да извоюват своята свобода с цената на всякакви жертви.

 

 

5. НИШКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1841

 

За Нишкото въстание на българите през 1841 г. са запазени много документи и писмени сведения, поради което то е и сравнително добре проучено в българската историография. Достатъчно е да споменем изследванията на С. Романски [19], на Бистра Цветкова [20] и Стефан Дойнов [21]. Подготовката за това въстание започва още в 1839 г. Според

 

108

 

 

предварителния план за център на антиосманското движение е избран град Нови пазар (Албания), но впоследствие за революционен център в западните български земи е предпочетен град Лесковац. Българите от Нишавската област поддържат постоянен контакт с българската политическа емиграция във Влашко и Молдова. Там се подготвя една голяма и много добре въоръжена чета за прехвърляне в Нишко, която трябва да премине Дунав и да постави началото на бойните действия. Подготовката на четата е наблюдавана внимателно и от представителите на руското правителство. Планът предвижда, при обявяването на въстанието, неговите въоръжени сили да разполагат с шестдесет хиляди пушки. В края на 1840 г. организаторите на въстанието сформират делегация, съставена от 8 души с по двама представители от всяка провинция, сред които и княз Кена и известният народен водач в Нишко поп Георги Янкович. Тази делегация трябва да проведе разговори с представители на европейските държави и на съседните християнски страни. Те успяват да се срещнат в Крагуевац със сръбския княз Михай и руския пратеник барон Ливен, с когото провеждат тайни разговори. Делегацията разговаря в Белград и с консулите на Франция и Англия. Подкрепата, която те поискват от Франция, се изразява в 600 000 франка, 6 инженери за строеж на укрепления, 10 френски артилеристи и 20 пехотни офицери [22].

 

От това тяхно искане става ясно, че ръководителите на въстанието разчитат за освобождението си преди всичко на собствените сили, а отвън търсят само инженерни и военни специалисти и средства за закупуване на оръжие. Докато са в Белград, българските представители закупуват и изпращат в Нишкия окръг 600 оки барут. В края на 1840 г. се създава група за агитация, която се пръска по селата и градовете, да подготвя населението за предстоящото въстание. В оплакването, което българите от областта на Ниш, Пирот, Лесковац и Прокупле изпращат по това време до сръбския крал Михай, до руския генерален консул в Белград и до коменданта на Белградската крепост против турските насилия, става ясно, че недоволството на тамошното българско население е достигнало до предела на търпението, което улеснява много агитацията за въоръжена борба срещу насилниците. Българите се оплакват, че

 

109

 

 

лошото отношение и насилията спрямо тях нямат край, че селата им биват ограбвани и опожарявани, а жените и децата им отвличани в робство [23].

 

И това въстание, както често се случва в българската история, избухва много преди определената за обявяването му дата. То пламва неочаквано в самия разгар на своята подготовка. В такива моменти на общ подем и трескава работа за народното дело, когато самочувствието нараства, а с него и нетърпението и вярата, че много малко остава до отхвърлянето на веригите на деспотизма, всяка непредвидена искра можела лесно да възпламени големия пожар. На 16 април, Великден, 1841 г., турци нахълтват в църквата на с. Каменица, Нишко, по време на служба и извършват насилие над жени и момичета. Както отбелязват летописците на въстанието, „никакви призиви за разум и мъдрост не могли повече да заглушат справедливия гняв на българите“ [24]. Насилниците биват буквално разкъсани на части и църковната камбана възвестява началото на въстанието. Намиращият се в селото въоръжен турски отряд бързо е унищожен. Специални пратеници веднага заминават на коне към съседните села и области да известят за началото на въстанието. Начело на въстаниците в района на селата Каменица и Матеевац, които се намират североизточно от Ниш, застава Милое Иованович. Неговият отряд наброява 2000 души, повечето въоръжени. Населението започва веднага да копае окопи и да изгражда укрепления около селата, а въоръжените въстаници, предвождани от Милое, се насочват без всякакво колебание към добре укрепената крепост Ниш, където има многочислен турски гарнизон. Извършеният преди атаката преглед на състоянието на въоръжението показва, че с огнестрелно оръжие разполага всеки пети от въстаниците, а останалите са въоръжени с брадви и сечива. Поради това решават да изчакат въставането и на съседните провинции и тогава да започнат атаката срещу укрепения турски гарнизон в Ниш. След няколко дни въстанието пламва и край река Морава. Въстаниците атакуват добре въоръжената турска охрана на теснините при Котна боаз и я разпръскат, като вземат и значително количество оръжие. Въстаниците овладяват укрепената кула между селата Матеевац и Каменица, един важен опорен пункт на турската отбранителна система. Чрез овладяването

 

110

 

 

на тези позиции въстаниците взимат под свой контрол централния път Ниш - Цариград, по който трябвало да пристигнат турски войски от другите пашалъци, изпратени в подкрепа на гарнизона в Ниш. В Запланско на въоръжена борба се вдигат над 1000 въстаници, а щабът на въстаническата област, начело с Никола Сръндак, се установява в с. Кърчимир. Прави впечатление, че една от първите задачи на въстаниците е да унищожат пограничните турски постове на сръбско-турската граница. Така те облекчават пътя за евентуална помощ откъм Сърбия, на каквато не престават да се надяват до края на въстанието, от друга страна, по този начин те си осигуряват в случай на неуспех лесно оттегляне на сръбска територия.

 

За мащаба на въстанието говорят и множеството официални турски документи, съхранявани в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“ в София и в Сръбския архив в Белград, публикувани от Бистра Цветкова. Подробни сведения за Нишкото въстание се съдържат и в изпратено от Ниш писмо до централната власт през 1841 г.:

 

„Неотдавна някои лекомислени люде измежду християните в Нишка и Лясковска каза, повлияни от подстрекателства и празни идеи, пренебрегнали своето спокойствие и се разбунтували. Още в началото те избили по-най-жесток начин някои от мирните мюсюлмани и раята; направили опит да пресекат шосето за Ниш и да притиснат Нишката крепост [25].“

 

В писмото се пояснява още, че бързото развитие на събитията не позволило да се уведоми своевременно Цариград и да се иска оттам редовна войска, поради което за възстановяването на реда срещу въстаниците били изпратени арнаутски войскови части.

 

„Но тия арнаути - продължава писмото - не се задоволили с усмиряването на въстанието, а се впуснали по своя навик да опожаряват селата, да грабят и отвличат роби. Когато всичко това било узнато, то произвело потресаващо впечатление и огорчение у султана. При все, че умиротворяването и наказването на бунтовниците е естествено и неизбежно за всяка държава право, грабежите и заробванията са противни на шериата и закона [26].“

 

На 20 април въстава и Пиротско, а в Лесковацко под водачеството на поп Георги Янкович се разбунтуват и 15 села. В отрядите на Ст. Бояджията, Цеко Вучкович и Цветко

 

111

 

 

Кучула се нареждат с оръжие в ръка над 5000 души. Така Нишкото въстание, чието ядро са долините на Нишава и Морава, обхваща бързо освен Нишко и Пиротско, още Прокупленско, Лесковацко, Вранско, Берковско и някои райони във Видинско.

 

В писмо на сръбския министър на външните работи Георге Протич до френския консул от 23 април 1841 г. се посочва, че жителите на Нишко прехвърлят границата, за да търсят убежище в Сърбия. В друг документ се съобщава, че въстаналите села Каменица и Матеевац са опожарени, една част от населението е унищожена с оръдейна стрелба, друга е арестувана и затворена в кулата при Матеевац. По данни на австрийските емисари в Ниш положението във въстаналите райони е трагично: масови убийства и на много места се виждат отрязани глави на въстаници, заробени жени; опожарени са около 1000 села [27].

 

Към края на април Портата успява да спре разрастването на въстанието всред християнското население на Босна, Херцеговина и Западна Албания. Напразна остава и надеждата на въстаналите българи за помощ от Сърбия. Княз Михай се обръща с нарочна прокламация към сръбския народ, в която се казва, че българските работи не засягат интересите на Сърбия и забранява на своите поданици със заплаха за най-строги наказания всяко участие във въстанието. Това предупреждение се отнася и за онези българи, които живеят в пограничната област на сръбска територия и винаги са били съпричастни във всички националноосвободителни борби на нишавските си братя. Не пристига и очакваната материална помощ от европейските държави, за каквато помощ нишавските българи водят многократни разговори в различни столици на Европа още при подготовката на въстанието. Българските надежди за ефективна европейска подкрепа и този път стават жертва на съображения за баланса на интересите на великите сили.

 

За разгромяване на въстанието турското правителство насочва към Ниш значителни войскови части: войските на одринския мюшир Якуб паша, на мюшура на Видинския и Никополския санджак Хюсеин паша, на скопския назър Хафъз паша и др. Към края на месец май 1841 г. въстанието на българите по Нишава е потушено, но погромът над въстаналите села продължава още известно време. За неговите

 

112

 

 

мащаби говори и големият брой на изгорените и разорени села, който надминава 225. Само в Нишко и Запланско според австрийските дипломатически доклади са опожарени 121 села: Каменица, Долна Матеевац, Горна Матеевац, Кнезсело, Ясеновик, Посяна, Врело, Горно Малче, Долно Малче, Горна Врежина, Долна Врежина, Бреница, Хум, Горни Комрен, Равно поле, Долни Комрен, Руйник, Лесковик, Церье, Кравье, Палиградци, Веле поле, Железник, Милковци, Палина, Берчинци, Горня Тополница, Чамурлия, Поповци, Въртище, Мезграя, Долна Тополница, Долна Търнава, Горна Търнава, Мача куроба, Бели бряг, Ново село, Круце, Лалинци. Чокот, Долно Мегюрово, Горно Мегюрово, Белотинци, Пася поляна, Кнежица, Малошище, Клисура, Чечина, Курвинград, Тополица, Русна, Гъркиня, Старовласи, Бербатово, Габровац, Долно Бербатово, Вучи дол, Еминова Кутина, Драшкова Кутина, Марина Кутина, Баня, Чукленик, Просек, Ново Банинце, Бързи брод, Горна Студена, Долна Студена, Горни Душник, Долни Душник, Сопотница, Калетинци, Долно Драговье, Ягличе, Големи въртоп, Мали въртоп, Семче, Големи Кьрчимир, Мали Кърчимир, Комарица, Равна дубрава, Долни Присян, Горни Присян,3авидинци, Щърбавац, Голямо Бонинце, Мало Бонинце, Сечаница, Остатовица, Кукавица, Брястов дол, Линово, Мезграя, Модра стена, Своге, Куритняк, Вукманово, Раутово, Виландрица, Копривница и др., като броят на оцелелите села тук е само 20, а този на опожарените села в неголемия Лесковацки пашалък - 104 [28].

 

Разгромът на Нишкото въстание и жестокостите при неговото потушаване, които официалната власт се опитва да прехвърли на местното мюсюлманско население - предимно на арнаутите, стават причина за нови големи изселвания на нишавските българи, предимно в Сърбия и в други съседни страни. Намаляването на населението тревожи и турската администрация, веднъж, че тя го губи като данъкоплатци, производители на селскостопанска продукция и изпълнители на редица други военнопомощни задължения, но и от формирането на голяма емиграция, която се организира и по своему действа при всеки повод, било пряко с оръжие в ръка, било с постъпки пред европейските правителства и общественост, за освобождението на българите. Само за 10 дни, от 12 до 21 април, 1841 г. границата със

 

113

 

 

Сърбия преминават 1363 семейства - общо 9460 души, които успяват да прекарат със себе си 39 814 глави овце и кози, 5814 глави рогат добитък, 1037 коня и 545 свини.

 

Нишкият паша предупреждава сръбското правителство да не приема бежанци. От сръбска страна му отговарят, че всеки, бил той турчин, българин или сърбин, който потърси спасение в Сърбия, ще бъде приет, докато не последва султанско нареждане. С второ писмо Сабри паша подканя сръбския княз да предприеме действия за връщането на бежанците, в резултат на което той издава разпореждане до М. Радойкович, да провери внимателно дали бежанците могат да се завърнат без опасност за живота и сигурността им. В доклада си до министъра на външните работи Гизо от 13 и 17 май френският консул посочва, че лично от сръбския княз научил много подробности за злата участ на бежанците, много от които били ранени в гърба, т.е. при бягство. За голям брой бежанци от Нишкия еялет се говори и в анкетата на руския консул в Тебриз Кодинец. Той установява, че в Нишката каза са разграбени и подпалени 121 села, в Лесковацката - 104, във Вранската - 15, и че в Сърбия са забягнали близо 10 000 души с голям брой едър и дребен добитък.

 

Якуб паша е принуден на 13 юли 1841 г. да отправи призив към избягалото в Сърбия население от Нишки район, в който се казва, че „на раята от нишките села, преминали в Сърбия през последните събития“, се изпраща султански ферман. По силата на този ферман тя „е удостоена с господарска милост и опрощение“ [29]. Якуб паша подканя избягалите бежанци да се приберат по селата и домовете си, заедно със своите семейства, заявявайки им, че самият той е изпратен от султана, да осигури спокойствието на бедните хора, чиито „сърца са така изгорели, както и къщите им“. Българските бежанци изпращат в Ниш делегация от 14 души, която да провери гаранциите за сигурността на тези, които биха се завърнали. Самият Якуб паша се оплаква пред чуждите консули, че има проблеми с усмиряването на арнаутите. Портата му била отпуснала един милион акчета, за да обезщети пострадалото от арнаутите население по Нишава и в Поморавието. Новият нишки паша изготвя фалшиви документи с подписи на видни местни българи, с които те уж прославяли добрата турска администрация.

 

114

 

 

Напрежението и размириците в западните български земи продължават и след потушаването на Нишкото въстание. В края на 1841 г. А. дьо Кадрика описва една мрачна картина на повсеместни издевателства над християните на безправие, на непреставащи преследвания и убийства. Това личи и от доклада на френския консул в Белград, изготвен доста по-късно, на 14 април 1842 г., т.е. една година след въстанието. В него той прилага две жалби на българи, изпратени до сръбския княз. В жалбата на християните от Вранския пашалък се заявява, че турските издевателства ги заставят да бягат по горите и че властниците жестоко ги преследват заради това, че миналата година са се оплакали на султана срещу злоупотребите. Ненамерили справедливост в Цариград, тъй като пашата се отървал с подкуп, те сега се обръщат за помощ към сръбския княз.

 

Недоволството на българите от Нишавско намира израз не само в писане и изпращане на молби и изложения. В писмо до румелийския валия от 1842 г. се казва, че „хайдутите от Нишко, които преминали и в каза Шехиркьой (Пирот) и подбуждали раята, непрестанно се умножавали“ [30]. В същото писмо се искат още войскови подкрепления, явно - намиращите се в момента в Пирот 2000 турски войници се оказват недостатъчни, за да гарантират спокойствието в района. Според едно шпионско донесение от 16 юни 1842 г. турските власти узнават, че българите на сръбска територия подготвят двама души за Нишка и други двама за Видинска каза, за да бунтуват там раята, а един от българите вече бил заминал по спешност при хайдутите в Нишкия край.

 

Макар и неизпълнило своя първоначален замисъл да прерасне в мощна националноосвободителна революция, Нишкото въстание от 1841 г. е ярка демонстрация за волята на българите да отхвърлят османското владичество и да градят сами своето бъдеще като останалите свободни европейски народи. То има своя принос към българското националноосвободително движение и с това, че налага българския въпрос на вниманието на европейската дипломация като неделим от комплекса на целия Източен въпрос.

 

115

 

 

 

6. ПРОЯВИ НА СЪПРОТИВА ОТ 50-ТЕ ДО СРЕДАТА НА 70-ТЕ ГОДИНИ HA XIX ВЕК

 

От началото на 50-те години на XIX век в западните български земи отново се забелязва процес на множащи се индивидуални или групови прояви на съпротива срещу османската власт и за отстояване на народностните права. Този процес протича успоредно с борбите за българска независима църква и българска просвета. Още през 1850 г. министърът на правосъдието и вероизповеданията на княжество Сърбия, Алекса Симич, получава писмо от Лом паланка, подписано от някой си Миленко Станкович с дата 19 юли, в което се докладва за разпространявани всред турците слухове, че българите тук скоро щели да въстанат, подбудени от сърбите. Говорело се също, че окръзите Ниш, Пирот и Лесковац са били вече въстанали или на прага на въстанието. Авторът на писмото Станкович явно е довереник на сръбското правителство със специална задача, защото той иска от министъра да го уведоми за верността на тези слухове, като му изпраща писмата до карантината в Радуевац [31]. Според доклада му българите най-напред са въстанали във Видински окръг, след това в Белоградчишки и в още 15 села от Малоломска околия. Белоградчик бил обсаден в продължение на десет дни от 10 000 българи... и вълненията се пренасят и в Нишко, и в Пиротско.

 

На 16 юли 1860 г. властите арестуват в Пирот владиката Антим и иконом поп Констандия и ги отвеждат под стража за Цариград заедно с други пиротчани: Петър, Василаки и Шабан. От писмо на Филаретов до Найден Геров през 1861 г. става ясно, че по заповед на губернатора в Ниш ще бъде съден Захари Круша, което разбунва духовете на българите в града [32]. Найден Геров наблюдава с особен интерес развитието на събитията в този район и пише през март с.г. до княз Лобанов Ростовски, че от началото на годината са забелязани да обикалят из Ниш, Пирот и София някакви хора, които се представяли за „селяни от Владимирска губерния“, продаващи изпратени от Русия икони [33]. Геров с основание подозира, че продажбата на иконите е само прикритие за друга дейност и бърза да уведоми Петербург. Появяват се и съобщения за чети и престрелки в пограничните на Сърбия _ райони. До вестник „Дунав“ съобщават от Ниш, че няколко

 

116

 

 

души пастири са били ранени от стрелбата на чета, наброяваща доста въоръжени мъже, които излезли откъм границата със Сърбия. Пак в „Дунав“ известяват през следващата година, че са обесили в Ниш Иго от село Каменица, Пиротско, който „разбойничествал“ между Пирот и Ниш и все успявал досега да се укрие в Сърбия, когато го преследвали [34]. От съобщенията става ясно, че много от войниците, на които по жребий се падало да служат в Нишкия санджак, бягали и се укривали [35]. Военното командване в Ниш, за да демонстрира сила, изкарва на 15 септември 1866 г. две батареи на Нишката крепост и в присъствието на чиновниците и представителите на гражданството провежда демонстративни стрелби, при които „повечето от половината хвърлени гюллета и куршуми улучили мишената“ [36]. Зачестяват и съобщенията за нелегално преминаване на границата от големи групи с цел контрабандно пренасяне на стоки. Интересно е, че преобладават групите за нелегално прекарване на сол от Сърбия. През октомври 1866 г. са заловени 16 християни от селата Кокавица и Мукща, Пиротско [37], а на 18 януари следващата година властите гонят 30 души християни от село Баловик извор, Нишко, които искат да преминат тайно в Сърбия със същата цел [38]. Проблемът идвал вероятно от влошените нормални търговски връзки със Сърбия, откъдето солта би могла да се достави най-лесно по поречието на Нишава, район, консумиращ големи количества от този продукт поради силно развитото животновъдство. За сравнение ще посочим само броя на добитъка в три от казите. В 1865 г. в каза Пирот има 166 071 овце, 113 434 агнета и 85 911 кози; в каза Ниш съответно - 42 686 овце, 21 908 агнета и 23 901 кози; в каза Враня - 234 210 овце, 94 665 агнета и 19 403 кози. Ако към тях прибавим и едрия и др. добиък: в Пиротско - 11 210 крави, 17 217 орачески животни, 3382 коне и 12 394 свини; в Нишко - 2588 крави, 7439 орачески животни, 1194 коне и 4938 свине; Вранско - 7867 крави, 11 569 орачески животни, 1548 коне и 26 489 свине, ще се получи един внушителен брой едър и дребен добитък. Големият брой на притежавания от българите в Нишко, Пиротско и Вранско добитък говори за тяхната стопанска стабилност, което е и предпоставка за предявяване на политически искания, което те правят и отстояват при всеки повод и през периода от 50-те до 70-те години на XIX век.

 

117

 

 

Утежнената обстановка по западната граница на империята заставя някои от мюсюлманите в източните части на Сърбия да се изселват. „Время“ съобщава например в един от декемврийските си броеве на с.г., че много от турците в Белград се преселват в Ниш. Жителите на града им построяват със свои средства 60 къщи [39]. От тази година, както ни уверява „Дунав“, събирането на десятъка в Ниш и в повечето села се възлага на прекупчици, което натоварва допълнително данъкоплатците и предизвиква силни недоволства сред населението. Концентрацията на войски в Ниш и Пирот допълнително утежнява положението на българското население, и то не само с доставките и помощните работи, с които го ангажират.

 

Вестник „Дунав“ отпечатва апел на властите към войниците в Ниш за „добро държане“ [40]. Съсредоточаването на войски в Ниш натоварва допълнително градското население. Властите организират акции за събиране на дарения за войската. Обнародван е списък на дарителите, от който се вижда, че сумите, събрани на човек в Нишко като дарения от християнското население (от терзийския, бакалския, кръчмарския, кюркчийския и др. еснафи) и от първенците на еврейската махала, са по-големи от тези на мюсюлманите [41].

 

Войската често прави маневри и демонстрации в околностите на Ниш, но въпреки това в пограничните райони на Сърбия четническите прояви на българите се активизират. На 4 август 1867 г. към българите зад сръбската граница се насочва и Панайот Хитов с чета от 24 души. Официозът на Дунавски вилает пише в началото на март 1868 г., че прочутият „разбойник“ Илю (Илю войвода) събирал „нехранимайковци“ в околностите на сръбската граница, а Филип Тотю - „развратници“ в Браила и Гюргево [42]. Както и да се опитват властите да омаловажават проявите на съпротива на българите в Нишко и Пиротско, този процес протича и тук в синхрон с българското националноосвободително движение в другите краища на страната и във връзка с българската революционна емиграция. Този процес се засилва и от завръщащите се български преселници от Сърбия, които са се убедили, че не е емиграция в чужбина, а с уреждане на родната си земя ще могат да решат своите проблеми, проблемите на семействата и на народа си.

 

118

 

 

В „Дунав“ е поместен кратък репортаж от май 1868 г.:

 

„Завръщат се едни след други ония от преселниците - се казва в него, - които се бяха преселили в Сърбия с домочадията си и с добитъка си. Сега се завърнаха в отечеството няколко фамилии, които са загубили всичко, щото са имали [43].“

 

Същият брой на вестника твърди, че в Ниш е взето доброволно решение от следващия месец юни да се събира една градска помощ, която да се раздава всеки месец на царските войници.

 

По същото време към българите в Моравско и Нишавско насочва дейността си и Васил Левски. От Сърбия той полага усилия да насърчи развитието на революционното движение всред българите зад сръбската граница с Турция. Той съзнава добре и от опит знае, че работата сред българите в пределите на Сърбия няма да се посрещне добре от сръбското правителство и се стреми да не дава поводи в това отношение. Но сърбите са чувствителни спрямо българското национално движение не само на тяхна територия, но и в съседните на Сърбия български земи, към които те имат изработена своя национална програма, причисляваща ги към „Стара Сърбия“. През 1868 г. сръбските власти арестуват Васил Левски в Зайчар, защото проповядвал на тамошното българско население, че българите трябва да започнат вече да служат на своята народна революция и четите им да не аргатуват и мрат само за целите на сръбската дипломация. За разпространяването на тия идеи той е затворен и изтезаван в Зайчарския затвор [44]. За това отношение на сръбските власти към българските революционери сам Левски разказва три години по-късно в едно свое писмо, изпратено от Търново до Данаил Хр. Попов:

 

„Мнозина от нас са бивали бити и затваряни. И аз 1868 г. бях затворен в Зайчарската тъмница, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умрат за българщината си, че им е отечество, а още, че съм им показвал по кой начин да се заемат на оръжие и как да преминат границата, щото да не компрометират Сърбия. Тамошният началник ме заплаши, че щял да ме даде на робияшите“, т.е на принудителен труд [45].

 

В началото на декември 1872 г. в Белград идва Любен Каравелов и остава там и през януари следващата година. Той уговаря П. Хитов да се премести от Белград в Букурещ и там да свика общо събрание на организацията, за да се

 

119

 

 

обсъди насоката на бъдещата дейност. За ръководството е ясно, че българите в този момент не могат да очакват едно тяхно въстание да бъде подкрепено от Сърбия. В отговор на изпратено писмо от името на Търновския комитет сръбският министър на външните работи Йован Ристич заявява, че на тая работа сега не ѝ е времето, че Русия нямала сериозни намерения за действия срещу Турция, а Сърбия и Черна гора сами не можели да се заемат с такава задача. През пролетта на 1873 г. ЦК известява комитетите в София, Пирот, Ниш, Велес и др., че трябва да изпратят свои пълномощници за подготвяното общо събрание. От адресите, на които се изпраща това писмо, ясно се вижда, че революционната организация има свои структури и всред нишавските българи - в градовете Пирот и Ниш. Общото събрание се провежда на 11 и 12 май с.г. и то се занимава с налагащите се промени в начина на действия при новите обстоятелства. Чуват се гласове, подготовката за въстание да се започне с четнически действия, за които пограничните райони са най-благоприятни. Вестник „Независимост“ говори за „отчаяно положение на българите в Нишко“ [46].

 

Въстанието в Херцеговина и Босна през лятото на 1875 г., което поставя и началото на Източната криза, разбунва отново духовете на балканските народи в границите на Европейска Турция. Повод за това въстание става едно решение на турското правителство за ново увеличаване на данъците. Първи се надигат селяните в Южна Херцеговина, но през август бунтът обхваща и Босна, подпомогнат и от черногорски чети. Първите опити на Портата да потуши въстанието се оказват несполучливи и то се разраства постоянно. Въстаниците разчитат на благоприятната нагласа на съседна Австро-Унгария, която претендира за тези области и насърчава откъсването им от Турция. В подкрепа на въстаниците се явяват и доброволци от Сърбия, начело с М. Любобратич, всред които има и българи от Нишавско. Пристигат доброволци от Русия и от Италия. Средства за въстанието изпращат славянските комитети в Москва и Петербург и от комитети в Англия и Швейцария. През август 1875 г. се предприема инициатива за мирно уреждане на кризата с настояване за по-ефективни реформи в духа на руския проект от 1867 г. за предоставяне на административна автономия на балканските народи. Англия отказва да се присъедини и Русия заедно с Германия и Австро-

 

120

 

 

Унгария предлагат на Портата консулите им да се заемат с посредничество. Въпреки че към тази мисия се присъединява Франция и Италия, тя завършва без успех.

 

Българите, особено тези от западните предели, приемат известията за въстанието и героичната борба на въстаниците в Херцеговина и Босна като сигнал за подготовка на ново повдигане. До тях достига и призивът на Христо Ботев по повод на това въстание във вестник „Знаме“: „Кое южнославянско сърце няма да затупти при тоя сигнал за революция?“ Събитията в Босна и Херцеговина предизвикват концентрация на нови турски войски в западните провинции. Вестниците „Дунав“ и „Век“ поместват съобщения за военни приготовления в Нишко, за засилване на гарнизоните в Ниш и Видин и за придвижване на войски към София и Ниш [47]. Напрежението всред населението нараства. Турските власти стават особено подозрителни към българите от пограничните области и всеки инцидент лесно се превръща в обществено вълнение. Дописка от Пирот до „Източно време“ пита „Де останаха царските закони?“ във връзка с натиск над владиката да даде съгласието си за потурчването на една жена. В същия вестник се съобщава, че от 15 дни в Пирот са докарани и затворени ихтиманските учители, защото написали дописка до вестник „Век“ за злоупотребленията в казата, вместо да се обадят за това на пашата [48].

 

Старозагорското въстание и Априлското въстание през 1876 г. засилват недоверието и напрежението между властите, от една страна, и нишавските българи, от друга, тъй като бунтът всред тях може да пламне не само откъм Сърбия, както е ставало досега много често, но и откъм вътрешността на страната. Турската администрация и полиция засилват репресиите си в Пирот и Ниш като превантивна мярка, а Портата насочва към този пограничен район допълнителни войскови части.

 

 

7. БУНТОВЕ И УЧАСТИЕ В СРЪБСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА В 1876

 

Въстанията в Херцеговина, Босна и Априлското въстание в България оказват силно въздействие за избухването на Сръбско-турската война на 18 юли 1876 г. Тази война

 

121

 

 

въвлича и нишавските българи, много от които взимат участие в нея като доброволци или организират по места чети и бунтове в подкрепа на очакваното настъпление на сръбските части и на българските доброволчески отряди. Турските власти още преди обявяването на войната концентрират в района на Ниш и Пирот големи войскови съединения, които трябва да предотвратят нахлуване от страна на Сърбия и очаквани размирици от страна на българското население по границата. Според сведения на пътници от Ниш, поместени в „Нова България“ в началото на май, в този град и в неговата околност има 35 000 турска войска, която причинява на тамошното християнско население такива притеснения и насилия, „щото тя скоро ще го принуди - както се казва във вестника - волю неволю да въстане“ [49]. В броя си от 23 юни същият вестник съобщава за голяма битка на четата на Панайот Хитов с турската войска при Цариброд:

 

„Сбиването траяло 5 часа. Турците изгубили повече от 300 души убити и ранени, а от нашите паднали 82 души мъртви и 35 ранени. Оттам четата се отправила към София [50].“

 

В София на 2 юли по време на вечерната молитва всички мюсюлмани са призовани да вземат оръжие и да отидат на сръбската граница. На зазоряване глашатаи повтарят многократно този призив из софийските улици, а всички намиращи се в София военни части заминават бързо за Ниш. От този момент нататък, както отбелязват европейските наблюдатели, войската редовно измъчвала българите по пътя за Ниш, а башибозуците и черкезите ограбвали и селата, разположени близо до него.

 

На 18 юли се обявява официално Сръбско-турската война. Нишавските българи попадат в непосредствена близост до главния театър на военните действия, който обхваща Моравско и Тимошко. Начело на обединената Тимошко-моравска армия застава пристигналият в Сърбия генерал Черняев. Съгласно стратегическия план съсредоточените около Алексанац главни сили трябва да настъпят по направление на Ниш и София и след като получат очакваната поддръжка от въстаналото българско население, да продължат настъплението към Цариград [51]. Генерал Черняев отправя към българите специална прокламация за въстание и участие в тази война:

 

„Ставайте всички българи като един човек, вече е дошъл часът да сразиме неприятеля и от робството му да се избавиме...“

 

122

 

 

След неговия призив стотици българи от Нишавско и Пиротско веднага преминават сръбско-турската граница, за да се запишат като доброволци в армията. На сръбска територия се формират чети и български доброволчески отряди, които се подготвят да преминат границата и да вдигнат българите в Турско на въстание. Град Кладово е определен като главен пункт за съсредоточаване на доброволците. Там ги снабдяват с оръжие и необходимите муниции. В организирането на доброволческите отряди участват активно Любен Каравелов, Петко Каравелов, Г. Живков и специално изпратените в Сърбия представители на организацията П. Енчев и П. Мишайков.

 

На Моравския и Тимошкия фронт заедно със сръбските войски и българските доброволчески отряди настъпват и четите на П. Хитов, Ф. Тотю, С. Соколов, Хр. Македонски, Т. Велков, капитан Кръстю, Ильо войвода, Найден Пешев и Цеко Петков [52]. Войводите изработват устав, наречен „Закон на българските доброволчески войници“, утвърден от генерал Черняев на 2 юли 1876 г. на връх Бабина глава. За главен войвода на всички чети бива назначен Панайот Хитов. Четите преминават границата и се насочват на изток да вдигат населението на въстание, но сръбското командване им нарежда да се върнат и отправят към Бяла Паланка, за да прекъснат пътя София-Ниш-Пирот. Затварянето на този път, по който се придвижват турските части към фронтовата линия, е една от важните задачи на обединеното командване. „Нова България“ съобщава на 3 юли, че полковник Иванович атакува успешно Ак Паланка (Бяла Паланка), с което добива и контрол над стратегическия път. В същата статия се посочва, че ако турците спечелят битката за Ниш, то те ще могат без особена съпротива да напреднат към Ягодина и Свиленец и да се насочат към Белград. Победят ли сърбите, то те ще напреднат в две посоки: по Моравската долина и по долината на Нишава. Турците се укрепват в Ниш. Те са съсредоточили там 30хилядна войска, от която пряко в боя са ангажирани само 6000 души, а останалите стоят още в резерв. Те разполагат с артилерия от 100 тежки топове, от които 65 крупови. Сръбската войска и българските доброволци настъпват по долината на Морава, а главната им квартира се намира в Дениград -малко село до Алексанац [53]. Според спомените

 

123

 

 

на Христо Македонски в сраженията за Ак Паланка ( Бяла Паланка) между 11 и 16 юли взимат участие три чети български доброволци, под командването на Симо Соколов, Ильо Марков и Христо Македонски, с около 1100 души, които проявяват изключителна храброст.

 

Известията за военните действия са твърде оскъдни. В писмата, които Церетелев изпраща до Найден Геров на 30 юни и на 15 юли, се съобщава за бягащи запасни и за слухове, че сърбите са стигнали до височините на Пирот и на два пъти заемали града [54]. В друго писмо с дата 29 юли същият добавя, че селата и градовете по пътя за Ниш са разрушени и опустошени от башибозуците. „Полята са опустошени - казва се още там, - черкезите горят селата и избиват селяните [55].“ Вицеконсулът на Франция в София Леандър льо Ге изпраща на 21 юли до френския посланик в Цариград граф Дьо Бургуен своите впечатления за разположението на сръбските и турските сили и за сраженията при Пирот и Бяла Паланка. Сърбите многократно преминавали границата с много слаби части, изненадвали турската армия с няколко оръдейни изстрела и се оттегляли, щом турските войски напреднели. Тези напредвания след оттеглянето на сърбите турците отчитали като големи победи. Турците разполагали в околностите на Ниш с около 40 000 души, а в Шаркени (Пирот) и Паланка (Бяла Паланка) с още около 30 000 души. Турците се чувствали като победители, но сърбите още на много места се намирали на турска територия. При битката за Пирот и много други „знаменити схватки“, както се изразява френският дипломат Льо Ге, сърбите загубили 25 души и оставили двама военнопленника, а полковникът от генералния щаб на турската армия Хаки бей му се похвалил, че турците дали само 16 убити и 30 ранени. В това си писмо Леандър льо Ге се спира и на съдбата на българското население в Пиротско:

 

„Сърбите накараха населението на около 40 български села да премине в Сърбия. Тия селяни не можаха да откарат всичкия си добитък, а башибозуци и черкези побързаха да разрушат селата и да вземат стадата. Видях по планините много от тези села да димят... Видях по пътя убити кози, от които бяха взели кожите и оставили месото... [56]“

 

В писмо до Л. Деказ в Париж с дата 27 юли той описва вършените от турската войска жестокости над

 

124

 

 

българското население в Пиротско и Нишко:

 

„Правителството е решило да си затваря очите за жестокостите, налагани на българите от въоръжените мюсюлмани. От този момент нататък редовните войски не престават да измъчват българите, които срещат по пътя си, а башибозуците и черкезите да грабят селата в близост до техния път..., поради което от Татарпазарджик до Ниш всички ханове са затворени или изоставени [57]“.

 

Тези насилия и изстъпления над мирното население стават причина Великият везир Мехмед Рюшди да издаде на 16 юли специална Прокламация, в която се казва:

 

„Научаваме, че между военните части, които са вдъхновени от любов към отечеството и участват в театъра на войната, се намират някои хора с лошо поведение, които са посмели да извършат разбойнически действия, малтретирали и ограбвали са жители на мирни села, намиращи се на пътя им. Едно от задълженията на нередовната войска е военната служба на бойното поле... и ако има хора, които се осмеляват да проявяват разбойнически действия или да извършват злодеяния сред населението, те ще бъдат веднага арестувани и набързо екзекутирани... [58]“

 

Официалните разпоредби в такива случаи си остават обикновено добри пожелания и документи, които могат да успокоят само чувство за ред и законност на европейските политици. Българите знаят, че могат да разчитат единствено на собствените си сили и на евентуален успех на Сърбия в тази война. Затова и вестник „Български глас“ бърза да съобщи за успехи на сърбите при Нови пазар и Ниш:

 

„Сръбската войска почти по всички страни се намира на турска територия, а пък турците не са заели нито един пункт в Сърбия... Българският революционен комитет сега се намира в Белград и всеки ден има заседания в Hotel de Paris под председателството на Сивкова [59]“.

 

Българските доброволци се стремят да се обособят в отделни военни части. Формира се руско-българска доброволческа бригада с командир полковник X. Медведовски. Създават се два български батальона със състав 1500 души. За офицери в тях се назначават руси и българи, руски възпитаници. Войводите Панайот Хитов, Желю войвода, Христо Македонски са изпратени да набират нови български доброволци. В резултат на това по-късно руско-българската доброволческа бригада нараства на четири

 

125

 

 

батальона с общо 3500 бойци, а три от батальоните имат български знамена, което ще рече, че са съставени от български доброволци. Българските доброволци-въстаници полагат клетва за вярност към „делото за освобождението на Родината“.

 

През август дипломатически агент донася до руското консулство в Пловдив за извършени злоупотреби и насилия в Цариброд и в Пиротско.

 

„Североизточната страна на казата - се казва в доклада - заприлича на пустиня. Изгориха се напълно 40 села с повече от 1500 къщи и още толкова бяха обрани. Откараха накрая 300 хиляди овце и по-малко едър добитък. Само от две села: Топли дол и Засковци, са взети 30 000 овце и 5000 говеда. Няма турчин в града, който да няма по няколко овце и говеда като плячка... Турската война със Сърбия бе най-лошият бич за българското население... [60]“

 

За обири, насилия и грабежи в Пиротските и Нишките села съобщава в писмото си до Найден Геров и Йордан Филаретов:

 

„Чувам чудесии за плячки и съсипване на цели села. Видяхме башибозуци да пренасят на връщане от Пиротско дрехи и килими... Откъм Пирот и Ниш прекара се през тука всякакъв добитък: овце, кози, крави, коне и волове с хиляди [61].“

 

В следващо писмо до Геров Филаретов е по-конкретен, като обобщава събраните сведения за съдбата на пиротските села:

 

„Около 60 села били съвършено изгорени и много други ограбени. Жителите на едни побегнали в Сърбия, а други се скитат или по Пирот, или по другите села голи и гладни... [62]“

 

Оплаквайки горчивата съдба на българите, които за същата 1876 г. за втори път след Априлското въстание трябва да преживеят ужасите на тежки погроми и разочарования, вестник „Български глас“ с дописка от Белград, изпратена на 3 септември, се опитва поне да ги утеши, че няма да останат напразни дадените от тях жертви, тъй като Европа и Америка ще ги забележат и оценят:

 

„Ни един народ не е така злощастен като българския. Ни един народ на света не е толкова дълго тъпкан, така грозно онещастливен..., така угнетяван, както е бил българският в продължение на 500 години. Страшната съдба си е изляла всичкия гняв връз него. Той е търпял и търпи още всякакви зверства, обиди, несправедливости и клевети... Тази година, като препълни чашата на неговото вековно теглило и като видя той, че е

 

126

 

 

настъпила най-благоприятната и най-сгодната минута за свалянето на неговото желязно иго, той въстана, но пак бе унизен, обезчестен и избит по най-варварски начин... Подир страшните опустошения на толкова села и градове българският народ бе покрусен. Пак му приписаха под съдействието на някакви интриганти такива свойства и качества, които нито ги има у себе си, нито е показвал някога на дело. Българската емиграция, както и разпалените в България сърца, не можаха да понесат този страшен удар и това унижаване за българската нация и се напътиха кой с каквото може, отидоха в Сърбия при своите едноплеменници, за да помогнат тям, да изгонят същия неприятел и заедно с това да освободят и милото си отечество България, но и там бяха посрещнати неблагодарно и там ги презряха и им приписаха качества, които нито ги имат, нито ги заслужиха... Днес според тия страшни катастрофи в България името българин стана известно в цяла Европа и Америка и турското зверство се показа и доказа наяве пред цял свят [63].“

 

Българите явно са разчитали и продължават да разчитат на европейска намеса в тяхна подкрепа. „Нова България“ препечатва от италианския вестник „Италия“ благодарствено писмо, подписано от 30 българи емигранти в Белград, до „горещо свободолюбивия италиански народ“ за симпатиите му към борбата на българите [64]. Въпреки проявената несправедливост спрямо българите, за която разказва цитираната дописка от Белград, българските доброволци продължават да воюват саможертвено в най-тежките битки. На 16 септември на височините по брега на Морава Кревет-Гредетин се водят ожесточени боеве с участието на руско-българската доброволческа бригада. Турската армия тук наброява 80 000 души. Генерал Черняев изразява становище, че ще може да организира една българска дивизия от 10 000 души. Специално за българските доброволци московският Славянски комитет закупува от Прусия 12 крупови оръдия и 12 000 пушки „Шаспо“. От Русия изпращат за доброволците шинели, ботуши и хранителни продукти. Междувременно става ясно, че Сърбия ще загуби войната и българските доброволци биват хвърлени в тежки сражения за прикриване на отстъпващата сръбска армия. До сключването на примирието в боевете загиват над 1700 българи доброволци, т.е. повече от половината, тъй като общият

 

127

 

 

им брой се изчислява на 2500.

 

На 14 септември 1876 г. руският император предлага чрез своя специален пратеник генерал Сумараков на Франц Йосиф австрийските войски да завземат Босна, а руските - България, и съединените флоти на силите да влязат в Босфора. В същия ден граф Шувалов като руски посланик в Лондон отправя същите предложения и до английското правителство.

 

Въпреки помощта от Русия и подкрепата от големия брой руски и български доброволци Сърбия търпи неуспехи и турците завземат най-силната сръбска позиция при Алексенац. Тогава крал Милан се обръща към Русия за посредничество и на 19 октомври 1876 г. руският император предупреждава чрез граф Игнатиев турското правителство, че ако то до 48 часа не сключи „отдавна желаното“ примирие със Сърбия, дипломатическите връзки на Русия с Турция ще бъдат преустановени. Под този натиск Турция спира веднага военните си действия и се съгласява на двумесечно примирие. Англия предприема инициативата в съгласие с Русия да се свика в Цариград конференция на великите сили, на която да се обсъдят условията за примирието между воюващите страни и да се изготвят проекти за автономни управления за Босна и Херцеговина и за България.

 

Една част от оцелелите български доброволци след края на войната заминава за Русия и Румъния, откъдето през следващата година се записват в Българското опълчение. Всред тях има и значителен брой нишавски българи като Трайко Стаменкович от Ниш, Алекса Андреич и Пенчо Костов от Пирот и др.

 

Тази война и пътят, по който се стига до примирието, повдигат и редица въпроси, чиито точни отговори може да даде само тайната дипломация, играла твърде голяма роля при заплитането и разплитането на Източния въпрос. Те затрудняват и такива дипломати като френския посланик Леандър льо Ге. „Още не може да се разбере - пише той до министъра на външните работи Л. Деказ в Париж - защо град Алексенац се е предал, дори се говори, че генерал Черняев е бил подкупен от турците [65].“ Както е известно, много добре укрепеният Алексенац е превзет от турските войски на 19 октомври. Всички села в околията му тогава

 

128

 

 

са били напълно разрушени. Черкезите и башибозукът, по думите на френския дипломат, избили голям брой от жени и деца и задигнали всичкия добитък, който могли да уловят... В друг доклад, пак до Политическата дирекция в Париж, той изпраща актуализираните си с нови данни сведения за опожарени и опустошени села в Пиротско и Нишко:

 

„В съседство с Ниш 60 села, които са имали от 120 до 200 къщи всяко, са унищожени и опожарени напълно и отчасти. В окръг Шаркени (Пирот) се споменават 60 села, постигнати от същата участ [66].“

 

Той подчертава, че е успял да събере точни сведения само за 21 от разорените села в Пиротско, които прилага в отделен списък:

 

ЦЕРОВО - 40 къщи унищожени; половината жители избягали, другата половина загинали.

 

КУМАНОВО - 35 къщи унищожени; същата съдба на населението.

 

ЦЕРНОКЛИЩЕ - 50-60 къщи и 1 църква унищожени; няколко събрали се в магазин за жито жители са избити и оставени непогребани; другите, укрили се в църквата жители, са изгорени живи; укрилите се по нивите жени и деца са разстреляни и изядени от кучета.

 

ЧЕРВЕНЧЕВО - 35-40 къщи унищожени; някои жители са избити в избите, други са избягали в планината.

 

ОСМОКОВО - 60 къщи и 1 църква унищожени; една четвърт от жителите му са избити, останалите три четвърти са избягали в планината.

 

КАЛКА - 30 къщи унищожени; същата съдба на населението.

 

ДОЛАТЧИ - 60 къщи унищожени; същата участ на населението.

 

МАЛО РИНКОВО - 30 къщи унищожени; съдбата на жителите неизвестна, защото са изчезнали.

 

ГОЛЕМО РИНКОВО - 30 къщи унищожени; същата участ на населението.

 

МОКРИЦА - 50 къщи унищожени; 20 души убити, останалите избягали в планината или в Сърбия.

 

БОНКОВИЦ - 30 къщи унищожени; участта на жителите неизвестна.

 

129

 

 

ГЛАМА - 30 къщи унищожени; участта на жителите неизвестна.

 

КОЗЯ - 40 къщи унищожени; жителите избягали в Сърбия.

 

ВИТАНОВЦИ - 50-60 къщи унищожени; една четвърт от жителите загинали, три четвърти избягали в Сърбия.

 

ШЕСТИ ХАБАР - 40 къщи унищожени; всички жители избягали в Сърбия.

 

МАЛЕНОВЦИ - 45 къщи унищожени; една четвърт от жителите загинали, останалите три четвърти избягали в Сърбия.

 

ПАСТЕ - 50 къщи унищожени; жените и децата загинали, мъжете избягали в Сърбия.

 

ОРЛЯ - 50 къщи унищожени; почти всички жени убити, мъжете избягали в Сърбия; около 30 деца, скрити в Орляшката пещера, избити от черкези и башибозуци.

 

БАЗОВИК - 30 къщи унищожени; една четвърт от населението загинало, останалите три четвърти избягали.

 

ГАГОДЕТ - 30-40 къщи унищожени; същата участ на населението.

 

СИГНАЦ - 40 къщи и 1 църква, наречена „Обител на светия отец“, унищожени; едни от жителите избити, други избягали.

 

Тази ужасяваща картина се потвърждава и от писмото на протосингел Методий Кусевич от Цариград, член на Българската екзархийска анкета, изпратено на 16 септември до Драган Цанков и Марко Балабанов в Лондон, в което се казва:

 

„Последните дни пристигнаха и донесоха ужасни сведения. В Пиротско има изгорели 42 села. Подробности и за избитите хора ще ни пристигнат тия дни“.

 

Върху селата на нишавските българи се изсипва и още една вълна на насилие от завръщащите се башибозуци, особено тези, които били изгонени или сами са дезертирали от армията. Избягвайки големите пътища, те „отиват от село в село, като отнасят със себе си всичко, което им хареса - вещи и добитък, и изнасилват жените и момичетата“, а заптиетата, поставени в селата да пазят жителите, сами „ги ограбват по най-нечуван начин“, както е отбелязано в доклад до френския външен министър Л. Деказ [67].

 

130

 

 

Към края на ноември в османската столица се завръща Макензи, който раздава помощи на пострадалото население. Той съобщава, че в Пиротски окръг има 40 села, от които 5 били напълно изгорени, няколко - отчасти, а останалите са изоставени от жителите им, които сега се намирали в Сърбия. Макензи лично посетил 19 села, но в тях той не намерил оцелели и останали повече от 1000-2000 души. Той бил дошъл тук, според съобщение в „Зорница“, за да издейства един ферман, който да обезпечи завръщането от Сърбия на жителите на тези села и да им издейства някои помощи за прекарването на зимата [68]. В края на ноември дипломатическите представители в София виждат всеки ден да се завръщат от Ниш стотици кални и дрипави войници, които се пръскат в различни посоки и също създават проблеми на местното население. Отбелязва се и завръщането на доброволците немюсюлмани в турската войска, също така окъсани и неполучили никакви пари. В тази война участвали и известен брой немюсюлмани от всички народности, включително и българи, но българите са най-малката група - пет пъти по-малка от тази на гърците например: гърци - 200 души, евреи - 130, арменци - 60, българи - 40. От тях след войната се завръща съвсем малък брой: от гърците - 80 души, от евреите - 70, от арменците - 60, от българите - 21 [69], останалите са загинали или са дезертирали по-рано, което може да хвърли допълнителна светлина върху начина, по който са набирани тези доброволци. Льо Ге чул в края на декември да докладват на управителя Ахмед Махзар паша, че селяните от околностите на Ниш създавали затруднения при превозване на болните от Ниш до София. Българите въобще били толкова недоволни от задължението си да извършват превози за правителството, че „някои от тях се отървавали на безценица от биволите и каруците си, само и само да не подлежат на повикване“. В началото на войната местните власти плащали на всеки българин, от когото се искало каруца, по 3 пиастри на действителен час пътуване, като се стараели да го изпратят на 4-5 часа разстояние и той не протестирал, защото щетите, които му се нанасяли, били незначителни, но след 15 ноември тарифата се променила и това породило недоволство.

 

Голяма е драмата на онези стотици и хиляди нишавски българи, които, доброволно или по принуда, преминават границата със Сърбия по време на Сръбско-турската война

 

131

 

 

в 1876 г. Тя едва ли ще бъде някога изцяло описана, но тя може да се долови и между редовете на поместена във вестник „Дунав“ телеграма на видинския мютесарифин за завръщащи се през Влахия българи, които при започването на войната преминали на сръбска територия:

 

„Сърбите като не могли да поддържат споменатите българи, повечето от тях изпаднали в бедност и се нуждаели от насъщния хляб. По тази причина сърбите изпратили една част от тия жители във Влахия или с други думи - махнали ги от главата си. Понеже не намерили потребната помощ и във Влахия, те поискаха да се завърнат в отечеството си. До края на миналия месец септември от скелята на Калафат се пренесоха в отсамната страна 4000 мъже, жени и деца заедно с останалите им добитъци, покъщнина и коли. Те се пренесоха с изпратените каици, на които заплати правителството... Поединичните преминавания продължават [70].“

 

Тези завръщащи се българи по думите на турския чиновник целували родната земя, щом слезнели от прехвърлящите ги през Дунава плавателни съдове. Тяхната одисея е ярка демонстрация за трагичната съдба на българите от западните предели на българската етническа територия. И в рапортите на сръбските префекти от 1876 г. и в английската Синя книга за 1877 г. се съдържат много сведения за забягнали в Сърбия българи от Пиротско и Нишко. Такава е драмата на нишавските българи, които до Руско-турската война от 1877-1878 г. никои (нито османската администрация, нито европейската дипломация), не са помисляли да отделят от българската общност. Главните усилия на сръбската противобългарска пропаганда тогава са били насочени на запад от тях - към българите в Поморавието.

 

Това проличава добре и по време на предварителните разговори и разискванията на свиканата на 12 декември 1876 г. по инициатива на Русия Цариградска конференция за мирно разрешаване на Източната криза. Руският представител граф Н. Игнатиев и английският маркиз Р. Солзбъри постигат предварителна договореност по основните спорни въпроси, към която се присъединяват и други велики сили. Договорено е Сърбия, независимо от загубите си в Сръбскотурската война, да запази непокътнати териториите си и автономния си статут, Черна гора да получи минимални териториални придобивки, а Босна и Херцеговина - ограничен

 

132

 

 

автономен статут. По-голямата част от българските земи трябвало също да получат автономия и да се организират в две области - Източна, с главен град Търново, и Западна, с главен град София. Проследяването на разговорите по българската автономия показват, че представителите на великите сили признават правото на нишавските българи да бъдат включени в границите на българската автономна област или - области. Граф Игнатиев излага пред Солзбъри своето виждане относно автономията на България по следния начин:

 

„България трябва да състави една провинция, която да обхваща всичкото пространство, обозначено с жълт цвят в картата на Киперт с изключение на Варна, Одрин и Воден.“

 

Граф Игнатиев има предвид картата на немския географ Киперт, според която в българската област влизат и нишавските българи с градовете Пирот и Ниш, както и градовете Лесковац, Враня, Скопие, Охрид, Струга и др. На 13 декември представителите на великите сили разискват въпроса, дали България да образува само една провинция или два отделни вилаета поради обширната ѝ територия и многобройното ѝ население. На 21 декември се прочита проект за организирането на България в две автономни български области. В Западната автономна област влизат санджаците София, Ниш, Видин, Скопие, Битоля, част от Серския санджак и казите: Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. В заседание на 30 декември се прочита протокол номер 7, в който е казано, че Стара България се разделя на три вилаета: Нишки, Софийски и Дунавски. В изпратения от либерално настроени българи през декември 1876 г. до всички представители на великите сили на Цариградската конференция Проект за учредяване и уредба на автономна българска провинция се иска преференции и данъчни облекчения за някои пострадали кази, всред които са и тези на нишавските българи (Ниш и Пирот).

 

„С оглед на сегашното мизерно състояние на страната - се казва в него - ще бъде добре да бъдат освободени изцяло от данъци за известно време казите: Пловдивска, Татарпазарджишка, Сливенска, Шуменска, Пиротска, Нишка, Берковска, Белоградчишка, Вранска, Видинска, Габровска, Севлиевска, Скопска, Тетовска и др., които са особено пострадали [71].“

 

Тези проекти остават нереализирани поради невъзможността

 

133

 

 

на великите сили да преодолеят противоречията си и да окажат колективен натиск върху Високата порта, избързала само да заяви, че султанът дарява всичките си поданици с конституция, която вече гарантира достатъчно правата на християните.

 

 

1. История на България, т. 5, С., 1985, с. 92.

 

2. Тодоров, Н. Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали, С., 1953, с. 108.

 

3. Дойнов, Ст. Българското националноосвободително движение 1800-1812, С., 1979, с. 685, 87.

 

4. Църнушанов, К. Добрите сръбско-български взаимоотношения в миналото, С., 1947, с. 192.

 

5. Раковски, Г. С. Горски пътник, С., 1958, с. 232.

 

6. Конобеев, В. Д., Пос. съч. с. 230.

 

7. Конобеев, В. Д. Русско-болгарские отношения в 1806-1812. - Сб. Из истории русско-болгарские отношений, М., 1958, с. 217.

 

8. Дойнов, Ст. Българите и първото сръбско въстание. - Исторически преглед, 1970, кн. 5, с. 64.

 

9. Дойнов, Ст. Българите и първото сръбско въстание, с. 69.

 

10. Ранке, Л. Истории Сербии по сербским източникам, М. 1857, с. 175-176.

 

11. Павлов, Т. Подвизите на Хайдут Велко, С., 1931.

 

12. Пак там.

 

13. История на България, т. 5, С., 1985, с. 335.

 

14. Христов, С. Пиротски окръг и неговото население. - СбНУ, С., 1894.

 

15. Пак там, с. 280.

 

16. Пак там, с. 281.

 

17. Пак там, с. 286.

 

18. Пак там, с. 287.

 

19. Романски, Ст. Австрийски документи по Нишкото въстание от 1848 г. - СбНУ, XXIV, С., 1912, с. 179-195.

 

20. Цветкова, Б. Френски дипломатически източници за въстанически движения в Поморавието през 1841 г. - Известия на държавните архиви, т. XIII, С., 1967, с. 270-285; Турски документи за въстаническото движение в Поморавието. - Известия на държавните архиви, т. XIV, С., 1968, с. 220-235.

 

21. Дойнов, Ст. Нишкото въстание от 1841, - Военноисторически сборник, год. XXXIX, 5, с. 39-55.

 

22. Дойнов, Ст. пос. съч, с. 46.

 

23. Романски, Ст. Пос. съч. 142-143.

 

24. Дойнов, С. Пос. съч. с. 48.

 

25. Цветкова, Б. Турски документи за въстаническото движение, с. 225.

 

26. Пак там.

 

27. Цветкова, Б. Френски дипломатически източници, с. 279.

 

28. Романски, Ст. Австрийски документи за Нишкото българско въстание в 1848 г., с. 45.

 

29. Цветкова. Б. Турски документи за въстаническото движение, с. 225.

 

134

 

 

30. Цветкова. Б. Турски документи за въстаническото движение, с. 227.

 

31. Документи за българската история, т. III, с. 312-314.

 

32. Из Архива на Н. Геров, кн. II, С., 1914, с. 575.

 

33. Архив Найден Геров, ч. 1, С., 1931, с. 241.

 

34. „Дунав“,II, 73, 15 май 1866.

 

35. „Дунав“, II, 74, 18 май 1866.

 

36. „Дунав“, II, 111, 25 септември 1866.

 

37. „Дунав“, II, 117, 16 октомври 1866.

 

38. „Дунав“, 11, 145, 22 януари 1867.

 

39. „Время“, II, 19, 17 декември 1866.

 

40. „Дунав“, V, 387, 22 юни 1869.

 

41. „Дунав“, 339, 340, 22 и 29 декември 1868.

 

42. „Дунав“, IV, 262, 20 март 1868.

 

43. „Дунав“, IV, 280, 29 май 1868.

 

44. Павлов, Т. Сърбизмът и българщината на Балканите, С., 1933, с. 13.

 

45. Пак там, с. 26.

 

46. „Независимост“, IV, 36, 23 юни 1874.

 

47. „Дунав“, XI, 1000, 24 август 1875, 1007, 17 септември 1875, 1012, 5 октомври 1875; „Век“, II, 44, 4 ноември 1875.

 

48. „Източно време“, II, 12, 4 май 1875.

 

49. „Нова България“, I, 1, 5 май 1876.

 

50. „Нова България“, I, 8, 23 юни 1876.

 

51. История на България, том 6, С., 1987, с. 422.

 

52. Обретенов, Н. Спомени за българските въстания, С., 1983, с. 247-248.

 

53. „Нова България“, I, 11,3 юли 1876.

 

54. Архив Найден Геров, II, С.,1932, с. 200, 203.

 

55. Пак там, с. 214.

 

56. Леандър льо Ге. Дипломатически доклади от София (1875-1877), С. 1997, с. 97.

 

57. Пак там, с. 108.

 

58. Пак там, с. 112.

 

59. „Български глас“, I, 13, 13 юли 1876.

 

60. Документи за българската история, т. II, С., 1932, с. 236-237.

 

61. Из Архива на Найден Геров, кн. II, С., 1914, с. 645.

 

62. Пак там, с. 657.

 

63. „Български глас“, 1, 21, 4 септември 1876.

 

64. „Нова България“, 1, 40, 17 октомври 1876.

 

65. Леандър льо Ге, Пос. съч. с. 222.

 

66. Леандър льо Ге, Пос. съч., с. 49.

 

67. Леандър льо Ге. Дипломатически доклади от София 1875-1877, С., 1997, с. 128.

 

68. „Зорница“, I, 48, 26 ноември 1876.

 

69. Леандър льо Ге, Дипломатически доклади от София, с. 180.

 

70. „Дунав“, ХII, 113, 17 октомври 1876.

 

71. Българското възраждане, т. II, С., 1969, с. 506.

[Previous] [Next]

[Back to Index]