ВЪВЕДЕНИЕ
Нишавските българи е название, с което обозначавам българите от поречието на река Нишава, между Цариброд до вливането ѝ в Морава е главни градове Ниш и Пирот. Сред местното българско население и по-конкретно сред преселниците от Пиротско, дошли в българската държава след 1878 г., е съхранено старо самоназвание „нишавци“, което може да е формирано тъкмо от името на реката Нишава, но също и от старинно име на град Пирот - Нишава. Макар и рядко, в документи до XVIII век град Пирот се споменава и като град Нишава. За това и съседната на Нишката епархия, Пиротска епархия със седалище в град Пирот, се нарича Нишавска епархия и нейният екзархийски митрополит се титулува Нишавски, а този на Ниш - Нишки.
Връщам това старо самоназвание към живот в тази книга, защото целта ми е да покажа съдбата на българското население по поречието на река Нишава и проявите на неговото народностно самосъзнание в периода до Берлинския конгрес от 1878 г., който откъсна този край от освободена България. Тук няма да се спирам върху етнокултурната, т.е. на етнографската характеристика на това българско население, за която изобилстват материали в цитираните извори. Ще отбележа само, че тъкмо неговата етнографска характеристика напоследък е предмет на етнокултурни, езиковедски и исторически публикации в съвременната сръбска и югославска научна книжнина. В тях проличава една тенденция да се борави спекулативно с традиционни названия на български етнографски и регионални групи, като „шопи“, „торлаци“ и др., за да се утвърждава в литературата и в общественото съзнание тезата, че в Западните покрайнини и въобще на запад от българо-сръбската държавна граница има етнически общности „шопи“,,,торлаци“ и др., различни от българите. (Живкович, В. Торлак, Пирот, 1994, с.23-33; Трифоноски, И. Шопи у Македонии. - Балканика, IV, Београд, 1973; Сотиров, Сп. О Шоплуку и Шоповима; Колев, Драган, Шоплъкът между другото; Велики атлас света, Београд, 1973 ). Така български етнографски
7
общности, останали извън пределите на българската държава, се обявяват постепенно за „етнически“ и „народностни“ общности, различни от българите. Тук няма да коментирам и внушенията с оглед на едно по-далечно развитие на подобна идея за регионализма, като се знае, че българската етнографска и регионална област „шоплук“, т.е. земята на „шопите“, обхваща и цялото Софийско поле, което ще е предмет на отделно изследване.
С малки изключения съдбата на нишавските българи в българската историческа литература е тема, съпътстваща по-скоро историографията за моравските българи. Досега те не са били проучвани отделно и това е причина тяхното присъствие в българската книжнина и в българското съзнание постепенно да избледнява. Те не се различават съществено в етнокултурно отношение от своите най-близки съседи - българите в Софийско, Видинско и Тимошко. Тях ги обединява и обособява най-вече драматичната им съдба. Първо, защото са били принудени в миналото да отстояват българската си идентичност едновременно срещу три силни натиска: на ислямската доктрина на османските им господари; на фанариотската пропаганда на гръцката патриаршия и на експанзията на сръбската националистическа пропаганда след средата на XIX век, и второ, защото веднъж освободени от турското владичество чрез Руско-турската война, те е трябвало много скоро след това да изпият горчивата чаша на разочарованието, че пак остават под чужда власт, наистина нова, и християнска, и славянска, но не по-малко непримирима към народностната им изява от старата. Има нещо, изкушавам се да го нарека така, недобронамерено, най-меко казано, в начина, по който се отрязва и отнема само за няколко десетилетия парче по парче Северозапада на българската етническа територия, онази територия, която е най-близко до сърцето на Европа. В действителност тъкмо тази близост, на която нишавските българи винаги са разчитали и първи са взимали оръжие да воюват за своята свобода при всяко раздвижване по северозападната граница на Османската империята, им изиграва най-лошата шега. Защото тази териториална близост ги поставя много близо и до котела с различните интереси на европейските велики и не толкова велики сили. Не е без значение и обстоятелството, че по това време още не е
8
възстановена българска държава, няма българска държавна политика, така че няма и български грехове към европейското равновесие, с каквито по-късно ще обясняват същата българска орис.
Първо се отнема Тимошко. Санстефанският мирен договор, който иначе е свят за българите, изключва Ниш и Нишкия район, а Берлинският мирен договор след няколко месеца откъсва Пирот и Пиротско. Няколко десетилетия по-късно по същия начин и със същото незачитане на народностния принцип Ньойският мирен договор отрязва Царибродско и Босилеградско с някакви мотиви за „стратегически гаранции“.
Въпреки че за горна хронологическа граница на изследвания период съм посочил годините на Руско-турската война и Берлинския конгрес 1878 г., в книгата съм включил и един раздел за съдбата на най-източния дял на нишавските българи, тези от Царибродско, до 1920 г., когато и те биват отделени от българската държава по силата на Ньойския договор и се създава новото политическо понятие Западни покрайнини, така както бяха създадени и тези за Източна Тракия, Западна Тракия и др., носещи в наименованията си действително географски елементи, но само привидно.