Нишавските българи

Стоян Райчевски

 

I. ИСТОРИЧЕСКИ ОБЗОР ДО XV В.

 

1. В пределите на българската държава и съпротива срещу византийското владичество  10

2. Срещи и сблъсъци с кръстоносците  14

3. Османските завоевания  26

 

 

          1. В ПРЕДЕЛИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И СЪПРОТИВА СРЕЩУ ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО

 

Нишавските българи, „нишавците“, са част от голямата българска общност на запад от линията София - Видин, която започва да се формира на основата на установените още в VI век, около Белград и на север от него големи компактни маси славянски племена, и на прабългарски групи, проникнали още по на запад в държавата на аварите. С изчезването на аварската държава в края на VII век упражняваната от нея хегемония в тази част на Балканския полуостров се поема от България. Българската държава добива особена мощ в началото на IX век при българския владетел хан Крум. В 818 г. тимочаните от поречието на река Тимок и бодричите от реките Тиса и Сава се отмятат от българската държава и преминават към франките [1]. Много скоро след това българите овладяват тези спорни земи. В своята Хроника за българо-франкските отношения абатът Херман фон Рахенау съобщава, че в 824 г. хан Омуртаг изпратил пратеници до императора на франките Людвиг за точното определяне на границите между двете държави България и Франкия. Резултатът изглежда не удовлетворява българския хан, защото две години по-късно той отново и още по-настойчиво изпраща нови пратеници за незабавно определяне на границите. Но императорът на франките, както отбелязва Рахенау, „още по-пренебрежително ги отпратил назад“. На следващата 827 г. българите нарушават мира, навлизат с лодки по река Драва в Панония, като я „опустошават и превземат [2]“. Изпъждайки славянските войводи в Панония, българите поставят на тяхно место свои управници. Шафарик посочва източник от това време, в който по десния бряг на река Морава и покрай Дунав се споменават славянските племена браничевци и кучани [3]. Баварски географ от 868-890 г. споменава Белград като един от моравските градове [4], а Моравската земя, на запад от която се намират сърбите, обхващала: Велика Морава, Българска

 

10

 

 

Морава и Ибър. Арабският писател Ал Масуди в 950 г., разказвайки за Сърбия, отбелязва, че след нея идва племето, наричано Морава, обитаващо бреговете на река Белава (Дунав), където живеели българите,когато те приели християнството [5]. А на вселенския събор в Цариград през 879 г., както е известно, заедно е българските епископи от Охрид и Дебелт, взима участие и моравският архиепископ [6].

 

Историческите извори от края на IX посочват като западна граница на България река Драва. Когато славянските проповедници Климент, Сава и Ангеларий се връщат от Моравия в 885 г. при река Драва, те влизат в българската държава, а в Белград те биват посрещнати възторжено от българския управител Боритокан, който ги изпраща след това при цар Борис [7]. Западната граница на България при цар Симеон (888-927) според Дринов минава по водораздела на Морава е Колубра, от Митровица и Ибър към устието на Дрин и Адриатическо море [8]. Посланичеството на Арнулф след като преминава в 892 г. река Сава, стига в България. Преди това то е пресякло княжеството на Бречислав, който е бил български васал и владеел земите между реките Драва и Сава. Когато маджарите завладяват областта на Средния Дунав и Тиса, те заварват там няколко български и славянски княжества. В Карпатите те покоряват Кеана, княз на българи и славяни; между Тиса и Дунав по това време управлява независимият български княз Ахтум, който бил приел християнството във Видин; между Марош и Тиса е българското княжество на Глад; а на север - българското воеводство на Менуморота, както и княжествата Солан, Гелу, Тухутум и др. [9]

 

При царуването на Самуил западната граница на България не се различава съществено от тази при Симеон и включва Белград, Метохия, Велика Морава и Косово поле, а сръбските жупани от пограничните области признават върховенството на българския цар. След като Василий II Българоубиец завладява голяма част от Българското царство, той се насочва към Белград с цел да го покори. Тук византийските хронисти твърдят високомерно, че българският управител на Белград сам се явил пред завоевателя в „робско облекло“ и „се хвърлил в краката му заедно с другите офицери на гарнизона“. Само Срем, където управлявал българинът Сермон, не се покорил на императора,

 

11

 

 

но новоназначеният византийски управител на Белград Диоген, го примамва с измама и по време на разговорите коварно го промушва с ножа си.

 

Така очертаните западни граници на Българската държава са и западните етнографски предели на българите в края на IX и началото на X век. Това се потвърждава и по-късно, когато след покоряването на Българската държава от Византия, европейските и другите хронисти продължават да говорят за българи и за български земи, щом наближат или влезат в Белград. Така например на връщане от поклонническо пътуване в Ерусалим в началото на XI век абат Рихард среща приятеля си монаха Симеон и решава да пътува заедно с него до Вердюн, където двамата да прекарат остатъка от времето си в духовни и философски занимания. Те стигат до Белград, който се намира „на границата между българите и унгарците... in confinio Bulgarorum et Hungarorum“ [10]. Проклетият управител на града, както се изразява игуменът на манастира Флавини, а след това и монах край Вердюн Хугон, в Хрониката си, забранил на монаха Симеон да продължи пътя с братята си. Същото потвърждава и игуменът на манастира „Св. Мартин“, който в 1035 г. написва „Житие на игумена Симеон от планината Синай“, където отново се казва, че Белград се намира „на границата между българите и унгарците“ [11] .

 

Най-голямото въстание на българите против византийското владичество избухва тъкмо тук в западните български земи и съвпада с освободителното движение на сърбите. Внукът на цар Самуил Петър Делян, роден и израснал в Унгария, преминава в 1040 г. Дунава при Белград с голям брой войска от отвъддунавските български земи и повежда българите, които го провъзгласяват за цар, на въстание против Византия. Първото огнище на това мощно българско въстание, което бързо се разпростира на юг, е районът на Ниш и Белград. Народът в Ниш приветства Петър Делян като цар и много от тамошните българи потеглят с постоянно увеличаващата се войска срещу византийците. По същото време избухва въстание и в Драчката област, предвождано от Тихомир. Двете въстанически армии се срещат в Скопие. Но тъй като на българския престол, както отбелязва и Иречек, нямало място за двама царе, Делян се

 

12

 

 

обръща към народа с думите: „Както един храст не може да храни две птици, така и една страна не може да има двама царе“ [12]. Независимо че като Самуилов внук Делян имал повече права върху престола, той изявява готовност да го отстъпи, ако народът пожелае това. Но народът, както са отбелязали летописците, извикал гръмко, че иска тъкмо него за цар, а нещастният Тихомир бил убит с камъни...

 

След много блестящи победи и самият Петър Делян става жертва на предателство. След като е ослепен с византийско коварство от своя братовчед Алусиян по време на пир, той е пленен и затворен в Константинопол. Съпротивата на българите от западните предели продължава още близо година, докато капитулира и боляринът Ботко, защитникът на крепостта Бояна край София. Две десетилетия по-късно Нишавската област става обект на маджарските нападения. Когато маджарите завладяват Срем, през 1072-1073 г. те опустошават и разграбват земите до река Нишава. В самия град Ниш те извършват светотатство. Отварят гробницата на Св. Прокопий в нишката катедрала и открадват оттам ръката на светеца, която е върната по-късно едва от император Мануил Комнин. След поредица нашествия на маджари, печенеги и кумани българите от западните предели вдигат ново въстание. Български боляри начело с Георги Войтек се обръщат в 1073 г. към сръбския жупан Михаил, който бил признат от папата за крал, с молба да се съгласи да провъзгласят за цар сина му Константин Бодин и под негово ръководство да освободят българското си отечество от византийското господство. Михаил дава съгласието си и Бодин заминава за укрепения град и седалище на епископство Призрен, където болярският събор го провъзгласява за цар под името Петър. След церемонията Бодин веднага се насочва към Ниш, превзема укрепения град и с присъединилите се към него много българи от Нишавско и Моравско потегля към Скопие. Въстанието се разраства и към Косово поле, но Бодин бива заловен и заточен в Сирия, а самото въстание потушено.

 

13

 

 

 

          2. СРЕЩИ И СБЛЪСЪЦИ С КРЪСТОНОСЦИТЕ

 

Кръстоносните походи, които след папските призиви за освобождаването на Божи гроб подлудяват Европа през XI-XIII в., пораждат надежди у българите за освобождение от византийско владичество. Благодарение на кръстоносците и на техните хронисти ние разполагаме днес с много ценни и сравнително по-обективни и непредубедени от тези на византийците сведения за българите от западните предели. След папския призив за освобождаването на Божи гроб към Палестина потеглят не само западноевропейските рицари, но и големи маси от обикновения народ, всред които има и последни бедняци. Психозата е толкова голяма, че тя предизвиква сътресения не само в духовния, но и в стопанския живот на цяла Западна Европа. Хиляди заможни граждани и благородници бързат да продадат имотите си, да купят бойно снаряжение и след като нарисуват по един кръст на ризниците си, да потеглят към неизвестността. Техният пример следват и малоимотните граждани и бедните селяни. Поради голямото предлагане имотите в Западна Европа поевтиняват неимоверно, накрая липсват и купувачи и тръгналите по-късно кръстоносци ги разпродават на символични цени или просто ги изоставят. Други в това време, които малко се вълнуват от съдбата на Божи гроб, купуват на безценица много недвижими и движими имоти и бързо натрупват големи богатства. Десетки хиляди бедни граждани и селяни се включват в кръстоносните походи, като вземат със себе си само най-ценното от своето имуществото, по едно сечиво за оръжие и подкарват някое животно за храна из пътя, с вярата, че отиват към обетованата земя. Трогателна е наивността, с която тези изморени, гладни и слабо въоръжени, но силно вярващи хора, едва що преминали Дунава, питат всеки път, когато видят в далечината очертанията на някой град: „Това ли е Ерусалим?“ Такива миражи събуждат у тях и Белград, и Ниш, и Средец. Разочарованието от миража неминуемо се отразява след това в отношенията им с местното българско население, чиято първа грижа е да защити имотите си от изгладнелите и тръгнали да се бият за вярата войни и да размени с тях излишните си продукти срещу прилично възнаграждение.

 

14

 

 

Организирани са общо осем кръстоносни похода, първите четири от които минават през българските земи. Техните хронисти оставят много сведения за моравските и нишавските българи. За три години, от 1096 до 1099, в Първия кръстоносен поход тръгват една след друга три армии. Първите две са съставени от селяни и бедняци, начело с Петър Амиенски и Валтер Голтака, а третата - от рицари, начело с Готфрид Лотарингски и Боемунд Таренски. Алберт Аквиенски съставя в средата на XII век „История на Ерусалимския кръстоносен поход“ в 12 книги, която се смята като един от главните писмени извори за Първия кръстоносен поход и съдържа интересни сведения за преминаването на кръстоносците през българските земи по пътя Белград-Ниш-София. На 8 март 1096 г. Валтер по прякор Голтака, но иначе отличен войник, започва по внушение на Петър Пустинника своя поход към Ерусалим с голяма войска от франки, все пехотинци и само с осем конници. Като прекосява унгарското кралство, той достига, без да извърши каквото и да е враждебно действие, до „българския град Белград“ - ad Belegravam civitatem Bulgarorum [13]. Валтер иска от българския управител и от управата на града право да купи необходимите за войската му провизии. Домакините му отказват, защото се опасяват от измама. Валтер и цялата му дружина се разгневяват силно на този отказ и започват да отвличат насила стадата и воловете, които пасели свободно в околностите. Така се стига до стълкновение, в което кръстоносците и местното българско население кръстосват оръжие и българите надделяват. Алберт Аквиенски цитира един разказ за проявена от българска страна жестокост. Група от бягащите кръстоносци потърсила спасение в някаква църква, но българите обградили църквата и изгорили 60 души от затворилите се в нея войни на Христа. „След това нещастие и унищожение - продължава разказа си хронистът - Валтер изоставил другарите си и бягайки, преминал за осем дни Българската гора (silvas Bulgarorum) и отишъл в твърде богатия град посред Българското царство, който се нарича Ниш (quae vocatur Nizh, in medio Bulgarorum regno)“ [14]. В Ниш той посещава управителя на града и му се оплаква от нанесените обиди и щети. След постигнатото помирение същият управител му дава съпроводници през българските градове Средец, Филипопол и

 

15

 

 

Адрианопол и правото да купува провизии по пътя.

 

Немного време след това по същия път потегля войската на Петър Пустинника, която била многобройна „като морския пясък“ и се състояла от франки, шваби, баварци, лотаринги и др. Петър се изненадва много, когато му донасят, че българи и унгарци, които също са християни, се наговорили да нападнат кръстоносците близо до Белград, да ги ограбят и да си разделят богатата плячка от коне, злато, сребро и дрехи. Войската на Петър Пустинника разбива по пътя унгарските войски, а уплашеният управител на Белград изоставя града, но взима съкровищата му със себе си и ги пренася в Ниш, защото този град е укрепен със здрави и високи стени. На жителите той нарежда да се разпръснат със стадата си по горите и да се укриват там, докато дойде помощ. Преминавайки река Морава, Петър Пустинник навлязъл в „огромната и обширна Българска гора“ заедно с многобройните коли, превозващи цялото снаряжение и белградската плячка.

 

При Ниш между българите и кръстоносците започва тежка битка, причината за която е, както разказват хронистите, неспазване на договореностите. Петър Пустинника се бил споразумял преди това е българския княз в града за реда, по който ще става закупуването на храни и други продукти, като оставил там и свои заложници, но през вечерта стотина алемани, които се били карали с някакъв българин при покупко-продажбата, запалили за отмъщение няколко мелници край реката. Гражданите, като видели пламъците, отишли при управителя и заявили, че това са лъжливи християни. Тогава българи, кумани и унгарци грабнали лъкове, облекли ризници и се спуснали след кръстоносците. Посичайки и пробождайки безпощадно много от тях, те пленили коли и други превозни средства и отвели „матрони, момичета и нежни момчета, които - както твърди хронистът Аквиенски - се намират и до ден днешен като изгнаници и пленници в българската земя“ [15].

 

Петър Пустинника, който се движи с основното ядро на войската доста по-напред, щом узнава за погрома, се връща назад и иска да разговаря с управителя на Ниш. Той изпраща първо при него като свой посланик един българин, който обаче се присъединява доброволно към кръстоносния поход. Докато стигнат до споразумение, от двете градски

 

16

 

 

порти изскачат българи и избиват 500 кръстоносци, а други още толкова се издавят при бягството си в реката поради непознаване на бродовете ѝ. Накрая мирът се сключва, бурята утихва и хармонията се възстановява, но пак за много кратко време. Още на втората миля след града кръстоносците биват отново нападнати. Нападателите успяват да заловят и откарат в Ниш заедно с многото пленници и колата, в която се намира Петровият сандък със злато и сребро. Останалата плячка нападателите разделят помежду си. Петър Пустинника се спасява с бягство на едно било, където намира няколко свои привърженици и преброява само 500 войници. Всички с отчаяние се питат, това ли е останало само от 40 000 армия. От българите загинали съвсем малко. Хронистът дори твърди, че е бил убит само един българин, което е много дръзко дори и за духа на тогавашната героическа летопис, но пък говори и за респекта на кръстоносците от войнствените българи, които те срещат при Белград и Ниш. Петър Пустинника нарежда тогава да свирят с рогове сбор, за да се съберат всички оцелели и пръснали се из горите кръстоносци. На сигнала се отзовават 7000 души, които продължават похода и стигат до един безлюден и напуснат от жителите град, лишен от всякакви припаси, по всяка вероятност - град Пирот. Войската се разполага на лагер край този град и първата ѝ естествена грижа е да потърси храна, но не открива нищо, защото и околните села, както и градът, също се оказват напуснати, а храната - укрита по горите. Не откриват никой, който да продаде или да предложи нещо. Лишенията, които кръстоносците търпят, са големи, защото при сблъсъка с българите те са загубили над двеста коли, натоварени с жито, ечемик и месо, предназначени за изхранването на войската. Тъй като това се случва през месец юли, когато нивите са започнали да жълтеят, най-предвидливите изсушават на огън полуузрелите класове, събрани в полето край изоставения и празен град, и изтърсват от тях зърната, които спасяват живота на много от гладния народ.

 

Войската остава тук на лагер в продължение на три дни, през които се събират всички оцелели след сблъсъка с българите по пътя от Белград до Пирот кръстоносци. Техният брой достигнал 30 000 души, така Петър може да установи, че са загинали 10 000 от неговите войни. С оцелелите

 

17

 

 

кръстоносци, нахранени с малко житни зърна и с много вяра, той продължава похода си към Средец и Филипопол.

 

Алберт Аквиенски описва и похода на лотарингския херцог Готфрид през българските земи по същия път през Белград, Ниш и Средец. Готфрид потегля заедно с брат си Балдуин и много благородници през средата на август с.г. След като кръстоносците преминават голямата река с кораби и собственоръчно приготвени от тях салове, херцогът на Лотарингия и дружината му „пренощували на гости при българите в Белеграва“ (in villa Belegravae Bulgarorum) [16]. На сутринта херцогът и войската му навлизат в „неизмеримите и нечувани лесове на българското царство.“ Там ги пресрещат пратеници на константинополския император Алексий, които връчват на Готфрид следното писмо: „Моля те, най-христолюбиве херцоже, да не допускаш твоите хора да опустошават и да плячкосват царството ми и моите земи, в които си влязъл, а да се придържаш към даденото разрешение за купуване на необходимото“. Херцогът обещава да спазва условията и нарежда на своите войници „отсега нататък да не пипат никъде нищо с несправедливо насилие, освен храна за конете.“ Така те продължават миролюбиво пътя си и стигат до крепостта на град Ниш. Там херцогът получава като дар от императора богато изобилие от храни в жито и ечемик, вино, зехтин и много дивеч, а на останалите се разрешава да купуват и да продават. Така за четири дни кръстоносците възстановяват при Ниш своите сили „при пълно изобилие и веселие“, за разлика от техните предшественици от преди няколко месеца, опитали се, да си послужат с насилие, поради което много от тях загинали в необятната българска гора.

 

Друг хронист на кръстоносните походи, роденият около 1127 г. в Ерусалим французин Вилхелм Тирски, написва обширна „История на подвизите в отвъдморските страни“, в която проследява същите събития. Той потвърждава тежките загуби на Валтер Голтака в 1096 г. при сблъсъка му с българите между Белград и Ниш. Хронистът оневинява Валтер, който не успял да попречи на изгладнелите си кръстоносци да си набавят по всякакъв начин храна, след като „не могли да получат от българите никаква стока срещу никаква цена“ [17]. Вилхелм Тирски завишава в разказа си броя на загиналите в запалената от българите църква

 

18

 

 

кръстоносци на 140 души. Хронистът описва подробно премеждията на Петър Пустинника в Белград и особено в силно укрепения с кули и стени град Ниш, който бил „претъпкан с храбри мъже“. Вилхелм Тирски потвърждава, че вината за сблъсъка с българите при Ниш е една група тевтонци „деца на сатаната“, които, „за да задоволят беса си“, запалили не само седем воденици край реката, както съобщава Алберт Аквиенски, но и някои къщи, разположени вън от крепостната стена. Петър Пустинника направил нов безуспешен опит за споразумение между кръстоносците и българите и не можал да предотврати кървавия сблъсък между тях:

 

„Българите грабнали оръжие, понеже у тях се появило справедливо негодуване... Те настояли по всички възможни начини след възстановяването на мира да си получат цялостно плячката, багажа, другарите и всичко, което са били загубили“ [18].

 

И тъкмо се стигнало до някакво приемливо за двете страни споразумение, в лагера избухнало сблъскване поради „необмислена буйност и глупава смелост“ на някои от простолюдието. Резултатът от сблъсъка, както разказва хронистът, бил катастрофален за кръстоносците:

 

„Простолюдието и неуката тълпа, като не могли да издържат на напора на българите, започнали да бягат. Със своя пример и устрем те накарали и други, които мъжки се потели в боя, също да обърнат гръб. Тъй цялата войска избягала и нямало кой да се противопостави. Петър загубил напълно всички пари, които бил събрал за похода от щедрите вярващи князе, необходими за осигуряване на бедните и нуждаещите се по време на експедицията... А българите, напирайки смело, погубили с мечовете си към десет хиляди от кръстоносците, като заловили всички коли и багажи и пленили огромно множество жени и деца. Тия, които се спасили, потърсили горските дебри и непроходимите места... [19]“.

 

Цели четири дни били необходими след това на Петър Пустинника, докато събере оцелелите си кръстоносци.

 

Вилхелм Тирски описва и похода на Готфрид Лотарингски, който също достига „българския град Белеграва“, после - Ниш и Стралиция (Средец) [20]. Тук Вилхелм Тирски пояснява, че българското племе, което дошло от север, завладяло всички области от Дунав до Константинопол и че

 

„цялата тази страна, за която разправят, че на дължина имала

 

19

 

 

тридесет дни път, а на ширина - десет и повече дни, била наречена България, а окаяните гърци не знаели, че самото това име говори за техния позор [21]“.

 

Вторият кръстоносен поход начело с германския император Конрад III и френския крал Людвиг VII, който продължава две години, от 1147 до 1149 г., също преминава по пътя от Белград през Ниш и Средец, но за разлика от предшестващите го, сравнително мирно и без особени сблъсъци с местното население. Монахът Одон от Дьой придружава френския крал по време на целия поход и описанието, което той прави въз основа на личните си наблюдения и преживявания, съдържа особено ценни сведения за българските земи и за отношенията между кръстоносците и българите. Багажът на кръстоносците, както и многото двуконни и четириконни коли биват пренесени в голямо количество с кораби по Дунав чак до България. Одон изрично подчертава, че България започва от Белград: „Там, където започва България, се издига крепост, наречена българска Белеграва“ (Deinde Bogaria in ingressu castrum attollit quod Bellagrawa dictur Bogarensis [22]). Отправяйки се към Ниш, кръстоносците минават край бедния градец Браничево всред гориста местност и хубави ливади, но все необработени земи. Одон признава, че пътуването им, преди да стигнат България, е било едно забавление: „Нито загуби понесохме от лоши хора, нито пък се бояхме от коварни измамници, но откакто навлязохме в България, ние мъжествено понасяхме трудности и преживявахме изпитания [23].“ Одон проследява похода и на алеманите и франките. Много от тях са избити из засада в „пущинаците на България“,т.е. в областта между Белград и Ниш, наричана още „Българската гора“.

 

По време на Третия кръстоносен поход, продължил от 1189 до 1192 г., войските, предвождани от германския император Фридрих I Барбароса, също прекосява българските земи по споменатия път. При Ниш в лагера на Фридрих Барбароса идват пратеници на търновските владетели братята Асен и Петър, които му предлагат помощта си срещу Византия и 40 000 армия с искането в замяна да им бъде признато царско достойнство. До съюз на кръстоносците с българите не се стига, тъй като Византия бърза да предложи на Фридрих Барбароса привидно по-изгодно сътрудничество.

 

20

 

 

Непознавайки византийското коварство, той предпочита да приеме нейното сътрудничество, което му струва много скъпо, защото, щом кръстоносците се прехвърлят в Мала Азия, Византия ги оставя на произвола и забравя своето обещание за подкрепа и договореност за снабдяване с провизии в трудния и опасен път. Сами се досещаме как биха се развили събитията с голямо значение за съдбата на Югоизточна Европа и Близкия изток, ако Барбароса беше приел предложеното от страна на българите сътрудничество. Тяхната безкористна подкрепа на Балканите щеше да позволи на многобройната му войска от тежко въоръжени рицари да продължи похода си към Йерусалим през Мала Азия неомаломощена и силна.

 

За Третия кръстоносен поход са запазени много писмени сведения, но най-пълният и най-достоверен исторически извор за него си остава „История на похода на император Фридрих I“, написана вероятно от участвалия в него австрийския каноник Ансберт. Щом навлизат в Българската гора, кръстоносците на Фридрих Барбароса водят навсякъде, чак до Средец, тежки сражения с храбро съпротивляващите се българи, сърби, гърци и власи:

 

„В твърде пространната Българска гора, където навлязохме на 11 юли, идвайки от Брандиц, те поставяха засади, за да обстрелват с отровни стрели от скривалищата си намиращия се в лагера наш ариергард, както и прислугите, които излизаха напред, да събират трева и фураж за конете. Мнозина от тях след като бяха заловени, признаваха, че били принудени да извършат това по заповед на своя господар - управителя на Брандиц... Те веднага получаваха полагаемото им се наказание на бесилката. Изобщо цялата кръстоносна войска твърде много се измъчи в тая гора [24].“

 

Хронистът се оплаква, че по пътя за Равно и „българския град Ниш“ местното население всекидневно избивало доставчиците на фураж, извършвало грабежи, отвличало коне и ограбвало коли. Към всичко това трябва да се прибави и непроходимостта на пътищата, непрекъснатите смъртни случаи всред пехотинците от болести и от натравяния поради приемането по непредпазливост на всякаква храна. В друг исторически извор, т.нар. „История на кръстоносците“ с неустановен автор се описват най-подробно събитията, свързани с преминаването и пребиваването на кръстоносната войска в българските

 

21

 

 

земи от юли 1189 до март 1190 г. И в тази История се отбелязва, че след като прехвърлят река Сава, кръстоносците стъпват в България и се разполагат на лагер при Белград [25]. Там някои от кръстоносците са наказани сурово с отсичане на части от тялото заради нарушения на мирните отношения. Други, поради извършени по-тежки престъпления, получават смъртно наказание. Но въпреки тази строгост, която трябвало да докаже, че кръстоносците ще спазват реда, българи, гърци и власи, подбудени според хрониста от византийския император Исак II Ангел и от коварния управител на Брундузиум, замислят и организират гибелни кръвопролития. Те се оказват много „бързи и ловки в проливането на кръв“ и всеки кръстоносец, който напусне по някакъв повод лагера или се отдалечи от него, става жертва на отровните им стрели. В челото на похода вървят унгарци и чехи, които с огън и брадви премахват натрупаните на много места по пътя прегради. Въпреки строгата дисциплина и добрата организация на похода, докато наближат Ниш, много благородни рицари стават жертва на засади и коварни нападения. При град Ниш пред императора се явяват сръбските велики жупани Стефан Неман и Красимир, които, както твърди хронистът, изтръгнали тази област от Константинополската империя и отдават почести на кръстоносците, снабдявайки ги богато с продоволствия. Те предлагат своята помощ, както и помощта на своите съюзници - българите, от името на братята Петър и Асен, които възстановили българската държава и владеели вече земите по Дунав и част от Тракия. Сръбските жупани искат срещу обещаната на кръстоносците подкрепа, да получат от ръцете на самия император Фридрих Барбароса града Ниш, заедно с областта около него и други земи, заявявайки, че като признателност желаят силно да се присъединят с феодална клетва към Римската империя, т.е. към Фридрих Барбароса, коронясан в 1155 за император на Свещената римска империя. Хронистът не казва нищо за отговора на императора на направеното предложение. Добавя само, че той като привърженик на мира, отговорил на сръбските жупани „ловко и съобразно с обстоятелствата“ [26].

 

След като престоява цели шест дни при Ниш, докато войската си отпочине добре и възстанови, Фридрих Барбароса благодари за оказаните почести и услуги и се сбогувал

 

22

 

 

със споменатите сръбски жупани. Поради предпазливост и от тактически съображения той нарежда от Ниш нататък войската му да се придвижва разделена на четири отряда, всеки със свое ръководство от известни благородници и духовници. Самият император остава с последния - четвъртия отряд.

 

И четирите отряда търпят всекидневно нападения и засади от предварително укрепилите се в планинските височини и проходи техни противници. Кръстоносците, чието търпение бързо се изчерпа, често предприемат контраатаки. Така например скоро след като напускат Ниш, херцогът Бертхолд сам грабва знамето и повежда хората си, които вече търсели спасение в бягство, срещу многобройните нападатели, „едни от които насякоха на късове, други смъкнаха от дърветата и веднага ги предадоха на смъртно наказание и обесиха за назидание тридесет души на една бесилка край пътя“. Два дни по-късно кръстоносците отново попадат в тежка засада:

 

„Неприятелите налитаха отгоре и хвърляха камъни и стрели... Нападнати от всяка страна, нашите по никакъв начин не можеха да се придвижат напред, не можеха да се оттеглят назад, а нямаха възможност и да влязат в ръкопашен бой поради планинските стръмнини“ [27].

 

В цитираната хроника за преминаването на император Барбароса през западните български земи има епизоди, които са образци на средновековната представа за героика - подвизи-чудеса. Един рицар например, когото носели на носилка, ранен тежко, болен и изтощен, щом чул бойните викове, скочил от постелята, облякъл бързо ризницата и прогонил нападателите с тежкия си меч, след което пак се тръшнал на носилката.

 

Хрониката на презвитер Магнус от края на XII век съдържа едно писмо на епископ Дитполт до херцог Леополд, в което той се оплаква от нападенията на българите, след като навлезли в техните земи:

 

„Знайте, че влизайки в България, ние понесохме преголеми неприятности от българите, понеже нараниха мнозина от нашите със стрели. Ние пък колкото заловихме от тях, окачихме ги на въжето. А когато дойдохме до града Ниш, посрещна ни там с най-голям блясък великият жупан на Сърбия, когото господарят император прие с почит.“

 

След напускането на Ниш кръстоносците преживяват нови нападения от страна на местните

 

23

 

 

българи. Най-големи трудности те срещат при преминаването на тесните планински клисури, които на много места са преградени с дървета и камъни. След преодоляване на втората засада предвожданите от херцог Бертхолд IV от Андекс рицари са нападнати внезапно от двамата сина на един местен войвода с около стотина бойци, които се сражават дълго и мъжествено с копия и мечове. Накрая, „с божия помощ“ рицарите спечелват битката, залавят 24 от нападателите и ги закарват, завързани за опашките на конете си, в своя стан, където ги обесват с главите надолу [28].

 

За големите опасности, преживени от кръстоносците на Фридрих Барбароса, когато преминават през българските земи по пътя Белград-Ниш-Средец, разказва и големият Кьолнски летопис от XII век. Кръстоносците преброждат Унгария, идват до реките Морава, Сава и Драва, които преминават на кораби и по течението на Дунава стигат в Брундузиум. Там почиват осем дни и си набавят коли и други необходими неща за дългия път. Като отпътуват от Брундузиум, те навлизат в земите на българите (intravemnt fines Bulgarorum). А там те,

 

„въпреки очакванията, биват посрещнати враждебно от българите, поради вроденото им коварство, които ги нападали с копия и стрели, и вилнеели с нечовешка жестокост; (българите) уловили един ахенски гражданин и го побили на кол, за което петима от тях били позорно обесени [29]“.

 

Те продължават пътя си през България в най-голям страх и опасности. Начело на войската върви винаги швабският херцог Фридрих, син на германския император Фридрих Барбароса, а най-отзад, под силна охрана, се движат колите и другите превозни средства. Така „в България те пристигнали в град на име Ниш“... Близо до Стралиц българите им препречват пътя с три стени, разположени така, че да ги заградят между тях и после „да ги избият без затруднение“. Кръстоносците се спасяват, както се казва в тази летопис, „само благодарение на Всемогъщия, който бил на тяхна страна“. Въобще цялото им пътуване през България им изглежда като в „пещта на мъченията“.

 

Друг средновековен извор от XII век, който описва похода на Фридрих Барбароса през българските земи, са т.нар. „Австрийски летописи“. Споменавам ги и тях, защото те също потвърждават, че областта между Белград и Ниш по

 

24

 

 

това време се обозначава като „Българската гора“. Летописецът отбелязва, че тъкмо там бил погребан загиналият по време на похода в 1189 г. абат Изинрих от Адмунд [30]. Между летописите за кръстоносния поход на английския крал Ричард Лъвското сърце важно място заема Хрониката на Ричард от Лондон, написана в началото на XIII век. В нея между другото също се разказва и за пребиваването на кръстоносците от Третия поход в западните български земи:

 

„Когато кръстоносците преминали Дунав и пристигнали до тесните български проходи на отвъдния бряг, хуните, българите, аланите и печенезите налетели внезапно върху божия народ от засада. Недостъпните стръмнини на местността ги правели самоуверени и ги подтиквали към злодеяния [31].“

 

В навечерието на Четвъртия кръстоносен поход положението на възстановеното Българско царство става много тежко. Унгарският крал Емерих използва затрудненията и заетостта на Калоян в Тракия и Македония и завзема българските градове Браничево и Белград, а Ниш отстъпва на сърбите. По-късно при настъпилите раздори между унгарския крал и неговия брат Андрей, Калоян успява да си възвърне Ниш от сърбите, а Белград и Браничево от унгарците. Калоян много ловко и е голяма дипломация използва противоречията между отслабената Византия и готвещия Четвърти кръстоносен поход римски папа, за да защити в максимална степен интересите на царството си. Запазената кореспонденция между Калоян и Папата е неоценим документ за средновековната българска история, включително и за уточняването на западната граница на българските земи по това време. В едно от писмата си Калоян пише на Папата в Рим следното:

 

„А за границата между Унгария, България и Влахия предоставям на присъдата на твоя светлост, да уредиш това дело честно и справедливо, та да няма грях на твоя светлост и царството ми да има права над България и Влахия... Нека знае обаче твоя светлост, че на моето царство принадлежат петте епископии на България, които унгарският крал нападна и завладя заедно с църковните им правдини [32].“

 

Калоян говори тук за епископиите на Ниш, Браничево, Белград, Срем и Рашка.

 

25

 

 

 

          3. ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ

 

Когато турците овладяват първата си база на европейския континент с превземането на Цимпе в 1352 г., никой от балканските владетели още не подозира сериозността на идващата от Изток заплаха. Вътрешните балкански противоречия, междуособните борби и съперничеството между православната и католическата църква улесняват много османската експанзия на Балканите. След битката при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юни 1330 г. между сърби и българи в съперничеството за Морава и Вардар българският град Ниш за първи път попада трайно под сръбска власт. Няколко десетилетия по-късно турците владеят вече значителна част от балканските територии и насочват усилията си към овладяването на северозападните предели на Балканския полуостров, които ще им открият подстъпите за походи и към Средна Европа. В 1382 г. пада големият и добре укрепен град София. Османските турци овладяват цялата Софийска област и се насочват на запад. През 1386 г. след ожесточени сражения те завладяват Пирот и Ниш. Така Мурад постига една от целите си, да прекъсне връзката и възможността за взаимодействие между Сърбия и Търновското царство. Този поход причинява и големи разорения на българското население по Нишавската долина. В Хрониката на Сададин се отбелязва, че при завладяването на Пирот и Ниш османците извършили големи безчинства и поробили много българи.

 

У балканските владетели назрява идеята за общ фронт срещу нашествениците. Сръбският княз Лазар и босненският крал Твърдко създават коалиция, към която се присъединява и българският цар Иван Шишман. Обединените сили на сърби и босненци посрещат войската на Мурад и ѝ нанасят голямо поражение в битката при Плочник през 1387 г. Видинското царство и Добруджанското деспотство, както и самата Византия не се присъединяват към антитурската коалиция, което облекчава задачата на османците. След похода си в България Мурад нахлува в Сърбия и на 15 юли 1389 г. той среща на Косово поле в решителна битка съединените сили на сърби и босненци. В тази битка загива самият Мурад, но турската войска не изпада в паника.

 

26

 

 

Новият турски султан Баязид, синът на Мурад, се хвърля в яростна атака и нанася тежко поражение на сръбските сили. Самият крал Лазар е пленен и убит върху трупа на Мурад. Скоро след разгрома на сърбите следва и окончателното завладяване на Търновското царство (17 юли 1393 г.) и на Добруджанското деспотство. През пролетта на 1396 г. от Будапеща срещу турците потегля кръстоносната армия на Сигизмунд. По течението на река Дунав тя навлиза в пределите на Видинското царство, където е посрещната тържествено от българското население. Иван Александър веднага отхвърля васалитета и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците продължават успешно похода си на изток, но на 25 септември 1396 г. те биват разгромени от огромната турска армия, предвождана лично от Баязид. От Никопол Баязид потегля към Видин, пленява Иван Страцимир и го изпраща на заточение в Мала Азия. Няколко години по-късно, през 1404 г., унгарският крал Сигизмунд организира силите на сръбския деспот Стефан Лазаревич, на босненския крал Мирчо Стари и на сина на Иван Страцимир - Константин, които провеждат успешни операции на широк фронт от Сърбия до Добруджа. В 1408 г. избухва и българското въстание, водачи на които са Фружин - син на последния български цар Иван Шишман, и Константин - също негов родственик, братовчед на Фружин, за което разказва българският книжовник Константин Костенечки в „Житие на Стефан Лазаревич“. Това българско въстание, което обхваща и северозападните български земи и получава подкрепата на влашкия войвода с успешни действия при Дръстър, предизвиква наказателен поход на Сюлейман II, син на Баязид. Също по сведения на споменатия средновековен български автор Константин Костенечки турците овладяват след тежки боеве Темската област. Предполага се, че споменатата Темска област се е намирала около крепостта Пирот, т.е. в земите на нишавските българи, където действа и Фружин [33]. През март 1426 г. Мурад изпраща силна армия срещу Сърбия, която опустошава и населените с много българи земи чак до Аладжа хисар (Крушевац). Стефан Лазаревич иска мир, отстъпва владените тогава земи до Крушевац и обещава да плаща данък на султана [34].

 

В първите десетилетия на XV век съпротивителните

 

27

 

 

действия на българите от западните предели затрудняват завоевателните амбиции на турците към Европа. Българските надежди се подхранват и от действията на европейските сили, като организираната през 1425 г. от Сигизмунд нова противотурска акция с участието на власи, сърби и с помощта на Венеция, и особено при похода на християнската коалиция през 1443-1444 г. Когато в есента на 1443 г. сборната армия на Владислав III Ягело и Янош Хуниади минава Дунава и навлиза в балканските земи, към нея се присъединяват около 800 сърби от деспотството на Георги Бранкович и около 600 бойци на босненския войвода Петър Ковачевич. Водените от Георги Бранкович войни се насочват към Крушевац и Ниш при поддръжката на местното българско население. На 3 ноември 1443 г. Хуниади нанася тежко поражение на турската армия при Ниш. Местното население посреща войните от кръстоносната армия като освободители и много българи и сърби се включват в нея като доброволци. Това се потвърждава и в писмото, което трансилванският войвода изпраща до Никлас Уйлаки само пет дни след битката за Ниш:

 

„Нашата войска е добре, чака нетърпеливо (следващото) сражение и се увеличава ежедневно с българи, бошнаци, албанци и сърби, които идват при нас с подаръци и се радват безкрайно на нашето пристигане [35].“

 

Сведения за участието на българското население в битката за изтласкването на турците от Поморавието и от Нишавската област се съдържа и в писмото на папския легат в Унгария - кардинал Юлиан Чезарини с дата 4 декември 1443 г.:

 

„При мен дойдоха сърби и българи, които ме уверяваха от свое име и от името на други, че много турци били заловени или убити, когато побягнали след сражението (Нишкото); смята се, че враговете са понесли не по-малко загуби от околното население при бягството си след сражението, отколкото от нашите войски по време на сражението. Има надежда, че тази победа ще събуди силни вълнения срещу турците в тия области и ще накара мнозина да не им се подчиняват [36].“

 

Войската на Янош Хуниади заедно с присъединилите се към нея българи и представители на други балкански народи и с поддръжката на местното българско население продължава към горното течение на река Нишава, преминава през Драгоманската клисура и се насочва към София. При този силен натиск османците

 

28

 

 

са принудени през юни 1444 г. да сключат в Одрин мир. През есента на с.г. започва Вторият кръстоносен поход на Владислав III Ягело и Хуниади, но кръстоносната армия сега не минава през земите на нишавските българи, а се отправя по друг маршрут - от Видин на изток по десния бряг на Дунав.

 

Предвижданията на кардинал Чезарини, че действията на кръстоносците ще накарат местното население да не се подчинява и да се разбунтува срещу турците, се потвърждават. Навсякъде в българските земи те приемат в своите редици българи доброволци и срещат силната поддръжка на местното българско население. А балканските земи по това време от Белград до Ниш са гъсто населени с българи, което се потвърждава и от ранните писмени извори. Когато Сюлейман Велики влиза в 1521 г. в Белград, той преселва много българи от този град в Цариград и околността му. Като спомен от това преселване някои автори сочат и наличието на село Белград, в самите окрайнини на османската столица [37].

 

 

1. Занетов Г., Западните български земи и Сърбия, С., 1917, с. 35.

 

2. ИБИ, VII, ЛИБИ, т. II, С., 1960, с. 365.

 

3. Шафарик П., Славянские древности, т. II, кн. I, с. 285-279, 319.

 

4. Занетов Г., пос. съч., с. 36.

 

5. Пак там.

 

6. Шафарик П., пос. съч., т. II, кн. I, с. 358.

 

7. Баласчев Г., Климент Охридски, епископ славенски, С., 1883, с. 15.

 

8. Дринов М., Имали ли са сърбите някои колонии и някоя трайна власт в Македония?, Трудове, С., 1909, с. 404.

 

9. Занетов Г., пос. съч., с. 37.

 

10. ИБИ, VII, ЛИБИ, т. II, С., 1960, с. 11.

 

11. Пак там, с. 355-356.

 

12. Иречек К., История на българите, С., 1999, с. 214.

 

13. ИБИ, VII, ЛИБИ, т. II, С., 1960, с. 146.

 

14. Пак там, с. 147.

 

15. Пак там, с. 152.

 

16. Пак там, с. 158.

 

17. Пак там, с. 181.

 

18. Пак там, с. 186.

 

19. Пак там, с. 187.

 

29

 

 

20. Пак там, с. 190.

 

21. Пак там.

 

22. Пак там, с. 121.

 

23. Пак там.

 

24. Пак там, с. 253.

 

25. Пак там, с. 224.

 

26. Пак там, с. 227.

 

27. Пак там, с. 229.

 

28. Пак там, с. 209.

 

29. Пак там, с. 380.

 

30. Пак там, с. 65.

 

31. Пак там, с. 307.

 

32. Пак там, с. 339.

 

33. История на България, т. 4, С., 1983, с. 105.

 

34. Мантран Р., История на Османската империя, С., 1999, с. 80.

 

35. История на България, т. 4, с. 110.

 

36. Пак там.

 

37. Иширков А., Западните краища на българската земя, С., 1996, с. 12.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]