Културно-историческо наследство на Странджа–Сакар
Съст. Валерия Фол
 

Странджа от съвремието към древността  (По данни на пътеписите от XIV–XIX век)
Димитър Попов
 

От края на XIV век насетне за земите на българите започва да се трупа огромна книжнина, която включва пътни бележки, дневници, доклади, мемоари, писма, дипломатически донесения. Една изключителна литература и превъзходни исторически извори, където с всеки нов документ като в огромно огледало миналото и настоящето на българския народ добиват истинските си измерения, най-верните си черти. И то за една епоха и за една страна, където историческото време като че ли било спряло. И точно сега се случва най-неочакваното. Французи, австрийци, унгарци, поляци, шведи, руснаци, англичани, холандци кръстосват надлъж и нашир тази изтрита като че ли от картата на света могъща държава със славни традиции — една от първите в Европа, благословена земя с още по-блестящо минало, спотаила дълбоко в пазвите си тайните на античността.

Късните писмени свидетелства често съдържат данни за най далечното минало. Не са редки случаите, когато в пътеписната литература се използуват и изчезнали днес за науката източници, което само по себе си обогатява недостатъчно ясната картина на отминалите времена. Ретроспективната информация е още по-ценна, тъй като колкото повече се връщаме назад към началото на човешката история, толкова по-осезаеми са белите петна в развитието на определена етнокултурна зона. Ето защо напоследък в тракологията данните от пътеписната книжнина се обединиха с обособена изворна група, в направлението „Трациа пост антиква”, което може да внесе своя принос в изучаването на миналото чрез реликтовите свидетелства, които съхранява за него.

Тук се съдържа възможността, а и амбицията да се погледне на древна Тракия и на траките от друг ъгъл на зрение, да се тръгне към тях по обратния път на ретроспекциите, често пъти загадъчни, понякога дори фантастични. Това е един начин не само да се докосне, а при случай и да се разбере миналото не чрез относителното равновесие на страстите към непосредствената древна действителност, а чрез актив-

7

ния анализ на приемствеността между вековете. И това е така, защото античността продължава да живее не само във византийските извори, в многобройните световни медиавистични хроники и истории, но и чрез данните за периода XIV—XIX век. Следователно направлението „Трациа пост антиква” включва целия идеен фонд от традиционно наследство, което древността чрез съвремието се стреми да завещае на бъдещето.

Преди да се пристъпи обаче към конкретния анализ на данните за миналото на Странджа и на Странджанския край, е необходимо да се разкрият причините за трайните и упорити интереси на европейската общественост към спомената географска зона.

На първо място, не по значение, а като спонтанен духовен изблик, може да се постави един от характерните белези на Възраждането в новата европейска култура след XIV век. Думата е най-напред за възобновения, но и повишен и траен интерес към всичко, свързано пряко или косвено с античността. Мнозина са дейците в западноевропейските страни, които се стремят да се запознаят непосредствено с центровете на древните цивилизации и култури, и преди всичко с Елада и Рим. Те мечтаят да видят с очите си местата, описани от древните автори, да посетят градовете на древните, да минат по пътищата на любимите си герои. Отминалите времена ги теглят безвъзвратно, потапят ги в един друг свят, изпълнен с творчество и красота. Какво по-примамливо от това, да тръгнеш по пътя на неизвестността, за да се вмъкнеш в известния единствено от литературата свят на дивна природа, планини, реки, нимфи и тайнствено минало?

При пътешествието си през 1845 г. Ксавие Омер дьо Хел набляга недвусмислено върху античното разбиране за Черно море. Той пише: „Така се навлиза в Понтос Аксейнос — Негостоприемно море, наречено така от първите гръцки колонисти, които се установиха върху неговите брегове след завоеванието на аргонавтите. Тази тъжна репутация, която не може да бъде надхвърлена от замяната с едно противоположно име Еуксенос — Гостоприемно, преминава през вековете и въпреки успехите на навигацията това море и днес предизвиква страх сред моряците, които го посещават.”

Традиционните разбирания са дотолкова силни, че дори през 1847 г. генерал-лейтенант Август Йохмус, барон Катиньола, схваща Странджанските планини като „последните източни склонове на онези издадени разклонения на Малкия Балкан”. С други думи казано, обяснението на Странджа като продължение на веригата на Източна Стара планина е валидно не само за древността и за цялото Средновековие, но се използува дори в средата на XIX век. През 1613 г. при дипломатическата си мисия до Високата порта маджарският пътешественик Томаш Боршош, след като избягва диагоналния път от

8

Одрин до Цариград, а преминава по този, които се движи към столицата на империята през Лозенград, не случайно възкликва, че точно там той пътува през „ужасно скалисти места и през всички онези страшни планини, които Вергилий нарича „планини на Тракия” (Montes Traciae), за които написва „Буколиките”. Те именно се простират от град Полос до Черно море.

И след като Одрин е най-популярното име за целия изследван район, нека да се спрем на него. През 1740—1741 г. офицерът от австрийската армия Йохан Андреас дьо Кемпелен при мисията си до Цариград оставя следното разсъждение: „Старият град е имал много имена — едни са го наричали Орестеа, други — Ускудама. Сега турците си служат с изопачено име, което звучи Ендерне. Ние го считаме за Хадрианополис, по името на император Хадриан, на когото градът дължи второто си раждане.” През 1767 г. един от най-известните учени от епохата, Карстен Нибур, пише: „Град Одрин, по турски Едрене, някогашният Орест, лежи в приятна и плодородна местност при съединението на река Тунджа и Марица”. От 1657—1658 г. е описанието на Клес Бродерсон Роламб за град Полос, който според него някога бил „прочут... със силни крепости, чиито останки още се виждаха, и се казва, че принадлежи на Елена, жената на Парис”.

За някои от пътешествениците наистина не може определено да се каже от какво повече са се интересували — дали от съвременния живот, или от миналото. Както се вижда дори от приведените примери, древността провокира любопитството за Странджанската област. Та нали тук е градът на Орест, крепостта на Елена, планините, възпети от втория след Омир — от Вергилий? Нали по черноморското крайбрежие минават аргонавтите в своя поход към Колхида и златното руно, а сетне елините основават редица колонии, разкриващи тесните взаимодействия с местното население? Нали точно тук са, както пише Едмунд Спенсър, безбройните и толкова загадъчни „могили — тези мистериозни паметници на най-ранните жители на света, които често се виждат издигнати на значителна височина? Някъде ние ги виждаме групирани заедно като гигантски къртичени хълмчета, а други са сгушени в малките планини.” Действително какви са тези тайнствени следи, оставени от най-ранните жители на света, и кои са те?

Втората не по-маловажна причина за споменаването на Странджа и на цялата област в писмените източници, в тази, така да се каже, литература на пътешествениците от XIV век нататък, е епохата на великите географски открития. В края на XV и в началото на XVI век се открива морският път към Индия; Магелан успява да осъществи първото околосветско пътешествие; Колумб стъпва на земята, наречена Америка; Перу и Мексико престават да бъдат тайна.

Укротени са най-смелите мечти за приказни богатства, най-необуз-

9

даните блянове за неизвестни земи и острови, пълни със злато и подправки, с ефирни платове и коприна. Но ако тези новооткрити светове пораждат конкуренция в лудата надпревара за сфери на влияние, ако те провокират експанзията на мисълта, която не само открива и опознава, но и трайно завладява, не по-малка е треската да се проникне в страните на Леванта по суша. Близкоизточният пазар, това ново Елдорадо, с всяка измината година става все по-примамливо поради огромните потенциални икономически възможности, които крие. Точно сега най-развитите европейски държави, като Австрия, Франция, Англия, за разлика от Испания и Португалия, които ще продължават да кръстосват „покрайнините на света”, ще влязат в остра конкуренция помежду си в основателните си потребности да разширят икономическите си и търговски връзки с тази географска област. Ето защо от края на XV и началото на XVI век насетне страните на Балканския полуостров и близкоизточните държави са една от зоните, където най-често се извършват пътешествия, предприемат се обиколки.

Третата и най-важна причина за появата на обособената изворна група от пътеписна книжнина се корени в политическите взаимоотношения на европейските държави и Османската империя.

В активния възел от противоречия, непрестанен антагонизъм и съперничество най-напред е въвлечена Хабсбургската монархия. Тя никога не ще прекъсне честите войни с османците, а нестабилните и краткотрайни мирни периоди ще са последвани от нови ожесточени сблъсъци. Логично е последователното редуване на битки и на паузи да се съпътствува от непрестанни преговори, дипломатически мисии, кръстосване на куриери, пратеници, размяна на кореспонденция, условия, мисли. На свой ред и Полша участвува в борбите срещу Османската империя, още повече че тя израства като значима политическа сила, особено след унията с Литва през XVI век, а и защото пряко е застрашена от мюсюлманските пълчища. През XVI и през целия XVII век многобройните войни с турци, а заедно с това и с шведи, и с руснаци естествено предизвикват дипломатическа дейност, основана и поддържана от много мисии и посолства до Константинопол.

По-различна е историята на Унгария, защото след битката при Мохач през 1528 г. и преминаването на Буда в турски ръце през 1541 г. голяма част от маджарската висша аристокрация търси убежище в Трансилвания. От 1551 г. обаче по силата на турско-австрийските отношения Унгария пада под властта на Хабсбургите. Следователно от втората половина на XVI до средата на XIX век историята на Трансилвания е твърде бурна. Тук се преплитат интересите и апетитите на турци, маджари, австрийци, румънци и други народности. Същевременно самите унгарци, приближени повече или по-малко на

10

един или на друг трансилвански княз, изпълняват поръчения до султаните, често са пратеници или водачи на мисии, но понякога пътуват и тайно — сами, със секретни задачи, с поверителни документи или устни заръки.

В тази атмосфера на непримиримост, чести сблъсъци, несигурни преговори и постоянни войни изпъква стабилното политическо поведение на Франция. С кратки прекъсвания тя поддържа почти непрекъснато добри връзки с Османската империя. Те са балансирани най-вече заради икономическите й интереси и разрастващите се търговски контакти с Леванта. В дъното на тези отношения се крие негласно, а понякога и съвсем явно борбата за надмощие над Свещената римска империя. Ето защо точно към Турция, застанала на прага на Средна Европа, са устремени погледите. Тя изведнъж се оказва най-надеждният съюзник срещу монархията на Хабсбургите, а и на свой ред търси приятелството на Франция заради разклатеното си положение в Средиземноморието.

След поражението на Османската империя и битката при Виена през 1683 г. политическата ситуация се променя. Започват както необратимите процеси в разлагането на вътрешната структура, така и постепенно възвръщане на позициите на Централна и на Западна Европа на Балканския полуостров, където ще се намеси решително с претенциите си Русия. От края на XVIII и през целия XIX век Австрия и Русия заедно или поотделно водят упорити войни с Турция. В този период южнодунавските земи се превръщат в обект на сериозни проучвания от страна на австрийски, немски, руски военни специалисти и инженери, дипломати и представители на разни посолства. И за да бъде картината пълна, ще добавя и за тенденциозната политика на Англия. Надхвърлила идеята за „блестяща изолация”, тя живо се стреми точно сега към първенство в политическо отношение и предимно към стабилна позиция на Балканите. Ето защо, когато Източният въпрос се превръща в един от основните проблеми на тогавашна Европа, интересът към полуострова отново извършва скок в развитието си.

Всички тези процеси засягат дълбоко съдбата на българите. Макар и бегло разгледани, те са достатъчни, за да разкрият неравностойността в значението и в съдържанието на тази обособена група от исторически извори.

С най-голямо доверие все пак се ползуват данните на безпристрастните пътешественици. Те предприемат обиколките си преди всичко с научна цел и най-вече, за да отразят миналото на потъналата в неизвестност земя. Подобни пътеписи не са малко, но най-подробните за Странжа и за нейните околности са дневниците на С. Сейже от 1829 г. и на Ксавие Омер дьо Хел от 1845 г., придружавани в пътува-

11

нията си от художниците Лоран и Дезарно. Те си поставят единствената задача да проучат състоянието на античните и на средновековните паметници, да съберат колекции от древни монети и медали. С не по-малка достоверност трябва да се разглеждат и пътните бележки на специалните пратеници учени и изследователи, каквито са например Йохан Андреас дьо Кемпелен от 1740—1741 г., Руджеро Джузепе Бошкович от 1762 г., Карстен Нибур от 1767 г., Венцел Едлер фон Броняр от 1786 г., Антон Фридрих Бюшинг от 1788 г., Аугуст Йохмус от 1847 г., Фердинанд фон Хохщетер от 1869 г., както и редица други. Сред пътешествениците се открояват и двама турци, учени за своята епоха — Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа и Евлия Челеби.

Античното минало най-напред се долавя в наследството и приемствеността на новите времена по отношение на пътната мрежа и на топонимията. След XIV век повечето от пътешествениците се движат по удобния и широко използуван още през древността т. нар. диагонален път, който свързва Сингидунум и Бизантион. Ако се проследи трасето, ще се разбере, че те минават през Белград—София—Пловдив—Одрин, за да стигнат до Цариград. Както се вижда, Странжанският край стои значително настрани от посочения път освен в онази му част след Адрианопол, която върйи по посока Хаскьой, Йеникьой, Люле Бургас, Чорлу, Силиврия или пък с малко отклонение минава през Хавса, Баба ески, Люле Бургас и оттам следва пътя през Силиврия за Буюк чекмедже и Цариград.

Независимо от съществуването на тази централна артерия не е малък броят на пътешествениците, които през периода XV—XIX век се движат директно през Странджа. Точно техните сведения не са достатъчно използувани като исторически извори. Прякото прекосяване на планината е важно за дипломатическите мисии и посолствата от Средна Европа към Османската империя. Най-общо казано, пътешествениците се движат през Странджа по централния път, който идва през прохода Провадия—Айтос и минава през Русокастро, Грудово, Факия, Елеклер, Полос, Петра, за да стигне до Лозенград или Адрианопол. От Лозенград започват два пътя. Единият поема към Хаскьой, за да се слее с описаното по-горе трасе на диагоналната артерия. Другият следва посоката Йена, Бунархисар, Виза, Сарай, откъдето се разклонява към Чорлу и Силиврия или през Странджа и Деркос свързва крайбрежното черноморско трасе към Буюк дере и риград.

Очертаните основни пътища не винаги се спазват стриктно от минаващите, поради което различните пътеписци оставят и противоречиви данни. Независимо от това почти навсякъде представата за централната артерия с описаните разклонения се свързва с пътищата, съществуващи по тези места още в древността, и което е съвсем нор-

12

мално — с римляните. Ханс Дерншвам в средата на XVI век пише за трасето след Адрианопол по следния начин: „Минахме по някои стари римски пътища и каменни мостове с един или два свода, построени над ровове и потоци”. Станислав Освиенцим през 1636 г. разказва за маршрута след Полос, „където пътят беше влошен от гори и планини и беше толкова каменист, че на някои камъни имаше знаци на тези пътища, които са павирани още по времето на римските войници”.' Цитираните откъси красноречиво разкриват стабилната приемственост при използуването, изграждането и поддържането на комуникационната мрежа, добила завършения си в основни линии вид особено през римската епоха.

Не по-маловажно значение за цялостната картина на пътната система в Странджа има връзката на вътрешността на планината с черноморското крайбрежие, което предоставя и улеснява естествените икономически излази за местното население. Като се върви от север на юг, ще се разбере, че първият важен кръстопът е при Факия. За английския генерал майор А. Ф. Макинтош освен вече очертаните пътища в случая имат значение връзките с крайбрежието. Посоките са недвусмислени от Факия през Малко Търново за Инеада и от Факия през Грудово за Бургас и за Созопол.

Следващият кръстопътен възел след Факия е при Лозенград. Оттук пътищата към Черноморието също поемат в няколко посоки. Първата е през Инджекьой към Инеада или към Мидия. Като се тръгне обаче от Лозенград през Бунархисар и Виза, може да се поеме отново към Мидия, или ако се мине през Сарай, към Кара бурун Тези естествени излази определят до голяма степен цялостното значение на областта като непосредствен хинтерланд на Цариград.

Освен посочените вече централни артерии се използува и основният още през древността път по крайбрежията на Мраморно море и на Егея. През античността той свързва Селимбрия, Перинт, Бисанте, Кардия, Полтимбрия, Дориск и е източният край на по-късната Виа Егнациа. От Енос, при устието на Марица, започва и вторият път през областта, който е и нейната западна граница — движи се по реката и следва посоката Енос—Кабиле—Хем. Използува се поне до Руско-турската война от 1877—1878 г. Пътят очертава и големите кампании срещу траките на Филип II и на Александър III. По него в древни, а и в по-нови времена се извършва движението на овчарите, които се спускат през зимата на юг, а през лятото се изкачват на север в търсене на по-добри пасища. Той безспорно е познат и на каракачаните, които допреди малко повече от половин век всяка година изминавали разстоянието от Сливенския Балкан до устието на Марица и обратно. Най-северното разклонение на трасето Енос—Кабиле—Хем върви естествено по билото на Източна Стара планина и пресича последова-

13

телно Върбишкия и Ришкия проход и прохода Айтос—Провадия. Не бива да се пропуска и маршрутът по Странджанското черноморско крайбрежие, който безспорно съществува и през античната епоха.

Както добре личи от достатъчно подробната картина, античната пътна мрежа е отлична основа за съвремието. Тя се запазва в по-голямата си част, а е и функционална в по-новите времена. Именно чрез данните на пътеписците към днешна дата може да се възстанови изгубеното и заличеното от времето трасе на древен път, да се свържат неговите участъци, да се предвиди изгубената посока.

Що се отнася до топонимията, литературата на пътешествениците съдържа не по-малко свидетелства с пряко или косвено отношение към античността. Нещо повече, поради живия интерес към древността отделните автори са дори подробни в анализите и локализациите на различни поселения, планини, реки. За Люле Бургас Кемпелен разказва „че той в старо време е бил цветущ град... с развалини от древни сводове и четири гръцки надписа. Някои се стремят да му припишат името Перинт, Цурнул, Турнул, Аркадиопол. Аз обаче се придържам към мнението на онези, които твърдят, че някога тук се е намирал Пергула или Пиргум. Воден съм както от подобието на имената, така и от мястото на древния Пиргос.” Роденият в Дубровник и завършил йезуитски колеж Руджеро Джузепе Бошкович — забележителен учен за времето си — е още по-голям познавач на античната литературна традиция, за да съобщи за Силиврия: „Той е голям град, който Помпоний Мела, Плиний, Скилас и Стефан (Византийски — б. а.) наричат Силибрия, а Страбон, Херодот и Птолемей — Селибрия, което ще рече градът на Селис, тъй като „брия” на древния тракийски език означава град”. Поразителното е, че констатацията е направена още през 1762 г., и то по отношение на град, който се намира в непосредствения хинтерланд на Цариград. Полският авантюрист Бокамп Ласополски през 1778 г., колкото и лаконични да са пътните му бележки, съобщава за Ереклер, че „изглежда много вероятно неговото име да идва от Хераклеа, едно име, което градовете в тази област често носят, каквито има също в Азия и в Европа”. Очевидно той има предвид античното название Хераклея, а не осъвремененото турско наименование.

Най-богати са данните в това отношение в пътеписа на А. Йохмус. Трябва предварително да се знае обаче, че един от проблемите, на които той обръща особено внимание, е следваното от Дарий I трасе в похода му срещу скитите — датиран 519—512 г. пр. н. е. При проучванията си авторът среща споменатите от Херодот антични реки, които пресичат този район от древнотракийските земи. Не ще е излишно да наблегна върху факта, че локализациите на Йохмус се считат днес за най-достоверни и валидни в тракологията. Първият принос на пъ-

14

тешественика е, че той уточнява местоположението на реката Теар (при чиито извори Дарий се разположил на тридневен лагер и оставил колона с надпис) с реката, която минава през Бунархисар. Текстът гласи: „Така тридесетте и осем извора на Теарос, отбелязани от Херо-дот, лесно могат да бъдат издирени. Всички са студени през лятото, обаче много от тях остават топли през зимата, че сняг и лед, хвърлени в тях, се стопяват незабавно. Бунархисар е на разстояние от Херайон, град близо до Перинт... и от Аполония на Евксин... отстоящ на два дена езда от всеки един от тях.” Чистите струи на бунархисарската Буюк Бунарде и йенската Семердере текат през равнините, където е лагерувал Дарий, обединяват водите си на половин час езда западно от горните селища и образуват древния Теарос, който „се вливал в Контадесдос; Контадесдос в Агрианес, Агрианес в Хеброс; Хеброс в морето близо до град Енос”. Според описанието, изглежда, реката Теар трябва да се търси около Бунархисар, и то при сливането на реките Буюк Бунардере и Семердере, локализация впрочем вече извършена в съвременната историография.

По същия начин Йохмус е правдоподобен и в изследванията си за местоположението на древната река Артеск, където за втори път персийският цар установява лагер. Авторът убедително заявява, че античната река е днешната река Теке, „въпреки че съвременното й име етимологически не доказва нейната идентичност”.

Приведените примери са достатъчни, за да потвърдят приемствеността и консервативността в съхранението на древните наименования. Нещо повече, свидетелствата на пътеписците за топонимия, хид-ронимия, оронимия в много случаи доуточняват античните, понякога смътни представи и локализации.

Приемствеността между миналото и настоящето се долавя и в икономиката, и в стопанския живот на областта. Въпреки планинската почва в Странджа виреят преди всичко жито, ръж, овес, ечемик и просо — достатъчни за самозадоволяването със зърнени храни. В по-богатите години се натрупва достатъчно количество дори и за експорт. Още Микаел Енеман през 1709 г. споменава за житото около Факия. За с. Сейже местността около Лозенград се отличава с „плодородни околности, които произвеждат зърнени храни в изобилие”. Подобно е впечатлението на Ами Буе за района около Русокастро след 1836 г. Той пише: „Тук биха могли да станат най-хубавите култури поради това, че близостта на морето поддържа винаги там известна влажност на атмосферата и може да осигури отправянето на техния добив към столицата”. Както разказвали българските войници през Балканската война, най-хубавото жито в Източна Тракия се ражда на земята иа Бунархисар — „едро като дренки и жълто като злато”.

Земеделските култури обаче не са в основата на икономиката на

15

този край. Стопанството се формира от силно развито и разнообразно скотовъдство поради изключително богатите топли горски мери по крайбрежията, удобните условия за зимуване там, а така също и поради вековните дъбови гори, които раждат изобилен жълъд, използуван в свиневъдството. Постепенното нарастване на скотовъдството се стимулира от огромния консумативен център, какъвто е Цариград, както и от многобройните пристанища — дебушета, по черноморското и по егеиското крайбрежие. Всъщност един от основните пътища вече бе очертан — по долното течение на река Марица към Енос. Но износът на добитък се осъществява и непосредствено по вода — чрез черноморските пристанища — или по суша — от българските овчари, които прекарват сами до Цариград стада от кози и овце.

Добри условия за презимуване на дребен добитък предоставят южните и югозападни поли на Странджа планина, около Бунархисарско, Виза и Чорлу, където в близкото минало идвали не само от района, а предимно от Малко Търново и чак от Източния Балкан, особено от Котленско. Каракачаните следователно не се движат единствено по очертания вече от историята път Енос—Кабиле—Хем, а през Факия — Лозенград се отправят към Виза и Мидия или Чорлу, т. е. в постоянната си миграция те минават по добре известния още през античността път, превърнат в централна артерия за Странджа от времето на римляните.

Вековните дъбови и букови гори са добър източник на строителен дървен материал за износ. Подробни сведения за това намираме у Венцел Едлер фон Броняр. Той пише през 1786 г., че жителите на околностите на Ахтопол „без всякакво изключение се занимават с прибиране на строителен материал, който пренасят от горите на Балкана до отдалеченото с тридневен път пристанище и със собствени кораби го изпращат в Константинопол и околните места. Ето защо през цялото лято в селото се виждат само жени и деца.”

Не е случайно и обстоятелството, че още през 1557 г. Еразъм Отвиновски именова дъбовата гора около Факия „дървено море”. Нито пък, че в една почти съвременна народна песен се говори:

Що ми е холан и какво?
До три ми скели работят:
Атлиман и Урдовиза,
и на Караагач — керескье [1].


Споменати са изходните пунктове за износ, които отговарят на античните пристанищни центрове и дори продължават да носят древ-
 

1. Дървен материал. В. а.

16

ните наименования. Освен по море кираджилъкът се осъществява и с каруци. Натоварени с най-разнообразен дървен материал, те стигат до Адрианопол и чак до Родосто.

Изключително голямо е производството на дървени въглища. За него съобщава към средата на XVIII век Шарл дьо Пейсонел. Пак Броняр разказва, че горите около село Странджа „осигуряват запаса на въглища на околните селища за доставка на столицата”. И отново осигуряването на превоза на въглища и износът им се свързват с крайбрежните пристанища — Урдовиза, Караагач, Мичурин, Ахтопол, Резово, Инеада, Мидия и т. н.

Опитните майстори въглищари и търговците на дървен строителен материал са облагодетелствувани от богатството на гори на Странджанския масив. Ето защо е съвсем основателно предупреждението, изказано още през 1869 г. от Фердинанд фон Хохщетер: „Нека се внимава да не се отнемат на Странджа планина горите!”

Макар и да не е процъфтяващ отрасъл на стопанството, лозарството е също така добре развито в Странджанския край. През 1759 г. Адам Готардовски свидетелствува, че „тук виното е българско и много добро, и го имаше в изобилие”. За С. Сейже в околностите на Лозенград „главната култура е лозата, която дава голямо количество много доброкачествено вино, което прилича много на „пети бургон”. И след като даже за френския изтънчен вкус в тази област не остава съмнение в качеството на производството, може със сигурност да се твърди, че лозарството е едно от важните пера на икономиката. То е силно развито и в крайбрежните райони на Странджанското Черноморие.

Тук има и морски солници, особено около Анхиало, Бургас и Созопол. Пътешествениците свидетелствуват и за железни и медни рудници около Малко Търново, Малък Самоков и на други места. За да не увеличавам броя на примерите, ще приведа само краткото съобщение на Огюст Викенел от средата на XIX век, че при Малък Самоков „се промива желязна руда”.

В общи линии изредените стопански отрасли изчерпват икономическия потенциал на областта, който не се различава съществено от картината, нарисувана за древността от Полибий (IV, 38). Непосредствен хинтерланд на Византион, Странджанският край е извор на добитък, изобилие от мед, кожи, восък, сол, дървен материал, включително и зърнени храни, предимно жито. През 1662 г. Евлия Челеби разказва почти както Ксенофонт в IV в. пр.н.е. (VII, 5), че около Карабурун при Деркос, на брега на Черно море, се разбиват и унищожават твърде често гемии, а околните жители ограбват корабокрушенците. За античния автор траките мелинофаги плячкосват в очертаната зона претърпелите нещастие кораби, изхвърлени на брега. Изве-

17

стието е показателно, защото, буквално преведено, „мелинофаги” означава „просоядци”, а разглежданият географски ареал е известен с отглеждането на просо, включително и днес.

Общността на икономическата база в древността и през XV—XIX век се обуславя от нуждите на близкия, на огромен консумативен център — областта задоволява глада му от жизненоважни за съществуването му ресурси, суровини или полусуровини, стоки, потребности от най-разнообразен характер. Точно в този пункт границата между миналото и настоящето престава да съществува — толкова ясно изразена е приемствеността в развитието.

Традицията се пази и в забележителната колекция от антични паметници, отразени в пътеписите, като се започне от надгробните могили, премине се през руините на крепостните съоръжения и се стигне до отделните предмети, надписи, скулптури, монети и т. н. Сведенията за тях изобилствуват, при това повечето описания и сторените анализи са ръководени от задълбочени научни интереси. Убедителен в това отношение е например фактът, че през 1788 г. Антон Фридрих Бюшинг твърди за Виза, че е „един малък град, който някога е бил седалище на тракийските царе”. През 1829 г. С. Сейже разширява представата, като пише: „Виза, древната Бизия, столицата на района, назован от древните Астика, и седалище на тракийските царе, още съхранява останки от древното си величие”.

Данните от пътеписите са още по-пълни, когато става въпрос за конкретни предмети. Така например надписите и у Кемпелен, и у Сейже, и у Йохмус са старателно прерисувани или преписани. Заедно с редица предмети на изкуството, като амфори, керамични съдове и др., които също носят по стените си писмени послания, тези епиграфски свидетелства са с изключителна стойност, защото към днешна дата повечето от тях са изчезнали безвъзвратно. Пътеписната книжнина е изпъстрена и с най-разнообразни съобщения за старинни пътища, акведукти, гробници, могили, предмети на изящните изкуства, монети и медали.

А. Йохмус наистина научава някъде около Бунархисарско за действителното съществуване на надписа на Дарий I — при това изсечен на древноасирийски език според повечето от местните хора: „Обаче никой не можеше да го прочете и тъй като се смяташе, че е секретен надпис, парчето камък, което съдържаше част от надписа, беше пренесено в нашето теке”. В случая сме изправени пред една обичайна практика, характерна за целия Странджански край. Не ще бъде излишно да съобщя например, че наскоро около с. Заберново една местна жена извършвала религиозните обреди в полуразрушен долмен, посветен на св. Дух. Не по-малко впечатляващо е, че в землището на същото село, в параклиса св. Георги, вместо пред иконата на светеца хората

18

поднасят дарове на вградената в стената оброчна плочка на най-популярното тракийско божество — Хероя-конник.

В тази обстановка не звучи странно разказът на поляка Станислав Освиенцим: „Горе-долу на средата на пътя (в околностите на Полос — б. а.) видяхме някакъв турски молебен, или по-скоро суеверие. Близо до пътя под широко разклонено дърво стои немалък камък, в който към земята има дупка, като че ли направена вратичка. Там всички пътуващи турци правят заклинания пред тази вратичка или дупка и всички правят така, ако яздят или ходят на тясно, прокрадват се на дървото и казват своите молитви, като връзват или окачват конски косми или свои дрехи и кърпички. Като запитахме за произхода на това тяхно суеверие, никой не умееше да обясни работата.” По всяка вероятност в описанието става дума за древен тракийски долмен, който се използува впоследствие от турците. Подобни тайнствени места, оброчища, параклиси, кътчета за религиозна изповед, за сливане с природата и с бога едновременно, за самоотдаване на чудото на смяната на живота и смъртта изобилствуват във вътрешността на планината. Р. Бошкович е категоричен в констатацията, че в близост до Грудово „видяхме една чешма, а отстрани някакъв кьошк за молитви”.

Дело на траките са и многобройните паметници на мегалитната култура, характерна за Странджанско-Сакарския край — разнообразните видове долмени, скални гробници, ниши, пещери. Най-поразителното е, че още през XVII век, и по-точно след 1635 г., подобен род паметници явно правят впечатление на турския пътешественик Хаджи Калфа, за да ги отрази с подробности. За саджак Виза авторът пише: „Наблизо в една планина могат да се видят много стари паметници и пещери, които с голяма мъка са издълбани в скалите. Едни от тях вървят наред една до друга, други на катове една върху друга, трети се съобщават помежду си като изкуствени жилища. Към едни водят стъпала, издълбани в камъка, към други може да се изкачи човек само с помощта на стълба.” Съобщението е важно, защото напомня за цял ред тракийски култови паметници, такива каквито са известни например в местността Глухите камъни или пък около с. Татул, Свиленградско. Това са тракийски орфически религиозни центрове, един вид мавзолеи на местните царе-жреци, царе-богове, които най-пряко демонстрират соларно-хтоничната същност на философската политико-идеологическа доктрина.

А. Йохмус също наблюдава около Инеджик „чудните пещери, споменати от Хамер като лабиринт, който още не е посетен и описан от европейските пътешественици. Те се състоят от три една над друга разположени редици от естествени пещери във варовиковите скали, с тринадесет отвора в перпендикулярната фронтова страна.” Най-под-

19

робно е описанието на Фердинанд фон Хохщетер, който ги открива на различни места около Яръм Бургас, северно от Чаталджа и при Татаркьой, северно от Адрианопол. Що се отнася до околностите на Чаталджа — неговите данни всъщност се покриват с известието на Хаджи Калфа, както и с тези на А. Йохмус. Любопитното е, че Хохщетер често възкликва, „пред нас се намира един скален храм, може би тайно място”, и в крайна сметка насочва вниманието на историците на стария свят към тези паметници.

Скалните гробници и скалните ниши изобилствуват в Страндажанската област. Но за съжаление въпреки стореното от съвременната историография за регистрирането, проучването и детайлната им документация картината и за в бъдеще ще остане непълна поради невъзможността да се посетят и изследват посочените райони, които се намират на турска територия. И занапред данните от миналото, като надписи, предмети на изкуството — скулптури, саркофази, амфори, архитектурни паметници, крепости, капители, обществени и частни сгради, светилища, многобройните монети и медали, — всичкото това богатство ще продължава да живее единствено чрез отразените свидетелства в пътните бележки и доклади, донесения, пътеписи и писма.

Литературата на пътешествениците е ценна и като етнографски извор. В нея често се описват нравите и обичаите на местното население, консервативно следвани през епохите. Любопитни са данните за празниците по време на гроздобера, които гръцкото население около Адрианопол чествува всяка година. В тях според С. Сейже „се долавят още поразителни следи от древните мистерии в чест на веселия син на Семела. Щом свърши денят и работата, привечер се запалват в лозята големи огньове. Около тези огньове се събират мъже и жени, старци и деца. Чашата бързо минава наоколо. Млади момичета, украсени с гроздове, започват да танцуват не твърде целомъдрени танци. Младежи скачат върху пръчове с викове Евое. И скандалната хроника на Адрианопол твърди, че на тези оргии, празнувани в градините, култът към Бакхус бил доста често последван от култа към красивата богиня на Пафос, а не на целомъдрената Венера Апострофия. Гърците от Адрианопол се бяха възползували от временната си свобода, за да подновят този празник по гроздобер, който турците бяха от дълго време забранили като ужасно и нечестиво осквернение, толкова противно на религията и нравите им.”

Така както е описан от Сейже, празникът, изглежда, наистина се доближава много повече по същност до езическите обреди и мистерии, отколкото да има нещо общо с официалната християнска църква. Заедно с гръцкото и българското население от вътрешността на планината продължава да чествува бога на вегетацията и възраждащата се природа, на виното и веселието.

20

Показателен в това отношение е и разказът на Ксавие Омер дьо Хел за района на Карабунар. „Цялото население от околностите в един от тези дни се отправи към един извор, чиято вода притежаваше по мнението на местните чудотворни свойства. Това беше денят на обезглавяването на свети Иван. Жени, деца, моряци, рибари, изпълнили цялата околност, пристигаха в редици един след друг до чудотворния извор и коленичейки пред един поп, въоръжен с една голяма икона на светията, целуваха последната и се записваха в една голяма книга, давайки няколко дребни монети. Едва тогава те си позволяваха да пият от извора и когато най-сетне тази тежка операция приключваше, отиваха при една друга икона, за да направят своите молитви. Една огромна морава служеше като място за забавление на тълпата, разделена на групи, която показваше по-скоро желание да се забавлява, отколкото набожно да се моли. Многобройните каруци, теглени от биволи, формираха рамката на тази живописна картина, която представляваше това весело православно население, което е запазило нещо езическо в начина, по който призоваваше Богородица.”

Един от важните моменти в изложението е, че празникът става на деня Осекновение — 29 август, когато по християнския календар официално си отива лятото, но изчезват и самодивите от извори и сенчести места. Обичаят се свързва с фанатичната вяра на местното население в целебни извори, тайнствени места, скрити кътчета за молитви. В паганистичната същностна характеристика на българите е естествено да се запазят по-голям брой остатъци и преживелици от древността. Нима не е поразително, че според описанието християнското странджанско население изпълнява култовите действия и се грижи много повече да се забавлява, да се отдаде на радостта и опиянението от природата. Точно в изблика на жизненост и енергия се крие силата на духа на хората от този край.
 
 

Литература

Аргиров, Ст. Румелия и Босна, географски описал Мустафа Бен Абдуллах Хаджи Калфа, Архив за поселищни проучвания 1, 1938, кн. 2, 63—100; кн. 3, 49—98; кн. 4, 75—100.

Аянов, Ст. Странджа. Етнографски и исторически проучвания, София, 1938.

Гаджанов, Д. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век. Периодично списание 21, кн. 70, 639—744.

Дамянова, Ж. Швеция — България. Гласове от седем века. Славянски ръкописи, стари карти на България и българските земи, дневници на шведи, посетили България, официални документи и стари книги от български, шведски и други автори, София, 1980.

Димитров, С. Е. Челеби, Пътепис, София, 1972.

Йонов, М. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV—XVI век, София, 1979.

21

Сб. Странджа — древност и съвремие, т. I—II, София, 1985.

Слот, Б. — Цв. Георгиева — А. Римнова. Холандия — България. Следи от взаимоотношенията през вековете. Материали от холандските архиви и библиотеки за българската история и контактите на Холандия с българските земи, София, 1981. Стойкова, В. Югоизточна Тракия в пътеписа на ген.-лейтенант Август Йохмус, барон Катиньола, Векове 6, 1977, кн. 2, 56—62.

Тодорова, М. Руджиеро Бошкович, Дневник на едно пътуване, София, 1975.

Цветкова, Б. Френски пътеписи за Балканите XV—XVII век, София, 1975.

Цветкова, Б. Френски пътеписи за Балканите XIX век, София, 1981.


[Previous] [Next]
[Back to Index]