Странджа през средновековието (IV—XV век)
Божидар Димитров
 

През III—VII век Странджа в резултат на административните реформи на Диоклециан съставлява главната част от територията на провинция Хемимонт — една от шестте провинции на диоцеза Тракия, обхващаща приблизително цялата територия на Балканите, населена от тракийския етнос. Тази провинция, чието име в буквален превод означава „Хемус планина”, според Хиерокъл обхващала териториите на градовете Адрианопол, Девелт, Анхиало, Плотинопол и нелокализирания Цоида. Според наличните данни провинцията се разполага приблизително в следните граници: на запад — река Тунджа, на север — последните възвишения на Странджа над Анхиало и Месемврия, на юг — река Ергене и на изток — Черно море. Както се вижда, деветдесет процента от територията на Хемимонт е всъщност Странджа планина, а останалата част представляват икономически свързаните с нея равнини.

В Хемимонт влизали и други селища, неспоменати от Хиерокъл — преди всичко градове и големи укрепени селища по крайбрежието — Месемврия, Созопол, Ранули, Урдовиза, Агатопол. Всички без Месемврия са в Странджа и градовете в Западна Тракия, в предпланини-те на Странджа — Нике (на 15 мили от Адрианопол, южно по Централния път) и Буртудиза (Баба ески). Пак в Странджа били и двете пътни станции — Садама и Тарподиза — на пътя от Дебелт през Факия и Одрин — Константинопол.

Прокопий дава няколко десетки имена на кастели в Хемимонт, поправени или направо възстановени от Юстиниан: Зимарку, Кирипара, Касибонон, Ойку, Антоинон, Гесилафосатан, Херойнон, Пробин, Свети Теодор, Бурдепта, Ранули, Свети Юлиан, Цитаетус, Биласттирас, Бредас, Берое, Тукуора, Уласиана, Трасариху, Байка, Хрусантос, Маркерота, Здибрин, Асгардзос, Буртудиза, Таврокомон, Ники, Кавотумба, Деидзас, Гитристатус, Дебри, Карберос, Тиесимонти, Асгидзус, Далатарба, Теодорополис, Тцуийдон, Тцополегон, Басиноболон-Маркианон, Купидава, Бекуоли.

Всички тези укрепления засега са останали нелокализирани в съществуващата до днес литература. Значителна част от тях вероятно

23

са били в Странджа. Поне някои от тях трябва да се идентифицират с десетките крепости, открити при теренните проучвания в българската част на Странджа, чийто живот през късната античност и ранното Средновековие е добре забележим.

За етническия състав и числеността на населението в началото на този период конкретни данни в писмената традиция липсват. Разбира се, основната маса във вътрешна Странджа е съставена от старото тракийско население на планината, включено навремето в Римската империя. Значително по-сложна вероятно е била етническата картина по крайбрежието и в големите центрове по периферията на планината. Тук освен потомците на гръцките колонисти се прибавили и пришълци от Източното Средиземноморие — главно гърци — римски ветерани (Девелт). Както личи от някои епиграфски паметници, гръцки рудари и металурзи се заселили в селищата край разработваните рудни находища в планината. Този процес е фиксиран от паметници в Малко Търново, но едва ли са правели изключение и селищата край минните басейни на Меден рид, Малък Самоков, Българи, Граматиково, Резово и пр. Вероятно общ, но по-слабо изразен във вътрешността на планината е бил и процесът на елинизация, в чието съдържание включваме усвояването на писмен и говорим език, възприемане на материална и — което е по-важно — религиозно-духовна култура, със съответните неизбежни синкретични процеси и просъществували чак до наши дни трако-езически остатъци.

Интересно е да се проследи съдбата на странджанското население до появата на българската държава. Наличните извори не съдържат каквито и да е сведения за особени икономически и човешки загуби в Хемимонт — резултат на варварски нашествия или на гражданските войни — до Адрианополската катастрофа през 378 г. Последиците й за Странджанската област, макар и неспомената директно в изворите, трябва да са били не по-малко катастрофални, отколкото за тракийските равнини. След Адрианополската битка готите остават за цели две години пълни господари на балканските земи и според съвременни източници систематично, по план грабят и рушат дори в планините „и в най-скритите места”, и черноморските градове, изглежда, не издържали на готските атаки. Няколко години след оттеглянето на готите в севернобългарските земи животът започнал отново, но едва ли на същото материално и технологично ниво.

В следващите две столетия Хемимонт и вероятно още по-малко планинската му част са изключително рядко „навестявани” от варварските нашествия, дори „хунската опасност” засегнала най-вече централните и западните райони на Балканския полуостров. В изворите не намираме сведения за опустошения в Странджа. Добро доказателство за горната констатация ни дава Прокопий, който по повод на

24

едно славянско нападение в областта на Астика в средата на V век (в тази област трябва да видим поне южна Странджа) твърди, че славяните взели богата плячка, „тъй като тази област от старо време не бе ограбвана”.

На заобикалянето на Странджа от варварските отреди бил турен край в VI век. Аваро-славянско-българските нападения, концентрирани край най-важните центрове на империята — Константинопол и Солун, едва ли (въпреки продължаващата липса на директни сведения за Странджанската област) са оставили недокосната планината. Макар и бегли, археологическите наблюдения потвърждават това. Част от планинските крепости на Меден рид например са изоставени завинаги от обитателите им именно в VI век. Тогава е изоставена и крепостта при с. Бяла вода. При евентуални разкопки вероятно подобна картина ще се наблюдава и в други части на планината. Възможно е населението им да се е събрало в големи укрепени градски центрове, но икономиката на района — минни разработки, металургия, животновъдство и пътна мрежа, водопроводи и пр. — е претърпяла невъзвратими загуби.

През този век процесът не приключил с традиционното изтегляне или пренасочване на „варварите” на запад или със заселването им на север от Хемус като федерати. Още тогава отделни славянски, а както става ясно напоследък, и прабългарски маси остават вече като постоянно население под византийска власт в опустошените територии. Дълго време се смяташе, че явлението не засегнало Странджа — „Деянията на св. Димитър Солунски” напълно разколебава тази представа. В описанието на перипетиите на княз Пребънд след бягството му от плен се казва, че той се скрил в имението на своя преводач във Виза. Съставителят на житието се учудва, че той не продължил до „заселените наблизо негови съплеменници”. И тъй като разстоянието от Виза до Константинопол за житиеписеца е голямо, то ясно е, че „наблизо заселените” славяни могат да бъдат само жители на Странджа. Плътното славянско заселване на Странджа от славяните става вероятно, както и за целия полуостров, между 600—650 година.

В навечерието на появата на българската държава цяла Странджа вече била заета от славяните. Сливането на оцелялото местно тракийско население в селските области (а това е цялата планина) станало вероятно без особени ексцесии или най-малко не разполагаме с данни за това. Изворите не споменават името на нито едно славянско племе в планината. От друга страна, в Странджа наблюдаваме и днес древнотракийски езикови, фолклорни и религиозни остатъци.

През 681 г. по билото на Стара планина минава границата на новата политическа сила, появила се на Балканите — българската държава. Оттук нататък бъдещето на Странджа планина ще бъде завина-

25

ги свързано с политическите ходове на мъжете от малкия, но могъщ по дух и организация народ на българите.

Изворите мълчат за съдбата на Странджа в първото двадесетиле-тие от съществуването на новата държава, но появата на българските конници по билата на Източна Стара планина несъмнено променя решително стратегическата стойност на Странджа. От малък район в огромната територия на империята планината се превръща изведнъж в последна естествена преграда пред столицата на империята — пред нея и зад нея лежат само равнини, в които българската конница не оставя никакви шансове на ромейските пехотни тагми.

През 705 г. според известията на Георги Монах, преповторени от Лъв Граматик и Георги Кедрин, както и на Симеон Метафраст, заради помощта, която българската войска начело с хан Тервел оказала на Юстиниан II при възстановяването му на константинополския трон, на България била отстъпена областта Загоре. Три години по-късно според други източници Юстиниан II се опитал да си я възвърне, но бил разбит край Анхиало. В продължителната война през 712 г. българската армия прекосила Странджа и се появила изненадващо край Филея. Най-сетне според по-късните известия на Теофан (IX в.) през 716 г. бил сключен договор, който окончателно отстъпвал Загоре на българите, като изрично е посочено „до Милеоните в Тракия”.

Първият въпрос, който възниква при анализа на тези разнообразни и разновременни сведения, засягащи Странджа, е за границите на областта Загоре и дали Странджа е била част от нея. В българската и чуждестранната медиевистика единодушно се приемаше, че Загоре е заключено между билото на Източния Балкан, окопа Еркесията и река Тунджа на запад. Всъщност този прословут землен дял е единственият аргумент на поддръжниците на споменатата теза, възникнала в резултат на общоприетото някога схващане, че старобългарските землени валове маркират границите на средновековна България в различни исторически периоди. В този ход на мисли изглеждаше ясно, че през 705 г. планината е останала извън границите на Загоре и следователно извън границите на България, че тя била включена в българските граници едва при Симеон Велики след битката при Ахелой.

Един по-внимателен анализ на фактите обаче предлага съвършено други решения. Отдавна е доказано, че старобългарските землени валове не маркират граници, че те са издигнати на стратегически места в територията на страната, укрепления, преграждащи пътя към жизненоважни за икономиката на населението райони. Нито един от окопите на север и запад не съвпада с точно определени от многобройни други източници граници на България между VII—X век. А и от военна гледна точка наистина е безсмислено да се строи такова съоръжение на самата граница, тъй като то може да бъде форсирано веднага

26

при внезапно нападение. Константин Багренородни впрочем описва великолепно тази българска тактика на Днепър — от границата на българите с печенегите до българските укрепления имало половин ден път.

Следователно Еркесията не се намирала на границата. Има основания да приемем, че българо-византийската граница е била значително п`о на юг.

Ключ за определяне границите на Загоре в южна посока ни дава изключително важното сведение за мира в 716 г., където се казва, че границата на България на юг била до „Милеоните в Тракия”. Някога К. Иречек и В. Златарски предположиха, че това са групи крепости с едно и също име („Ябълково” в буквален превод), разположени по Бакаджиците или Манастирските възвишения. Мнението им се възприе единодушно в българската и чуждестранната литература. В. Гюзелев предположи неотдавна, че става дума за няколко укрепления край с. Ябълково в Сакар. Старите тези за местонахождението на „Милеоните” не издържат критика и поради факта, че Бакаджиците и Манастирските възвишения са разположени по направление на меридиана и ако „Милеоните” бяха по техните хълмове, трябва да приемем недопустимото — че с тях се определя границата в западна посока вместо в най-важната за Византия и България посока.

Като имаше предвид всичко това, В. Бешевлиев предположи „Милеоните” да се отъждествят с крепостите или селищата край селата Горно и Долно Ябълково в Странджа и Алмалий (в превод Ябълково) на турска територия, недалеч от двете български села. Действително в долината на четирите притока, формиращи Факийска река, се забелязва необичайно струпване на средновековни крепости. Оттук започва централното било на Странджа в посока към Мидия. Основание за тази локализация В. Бешевлиев видя в едно сведение на Теодосий Търновски от началото на XIV век, който се установил в областта Месомилеон край рида Катакекриомени, но който сигурно се отъждествява с днешния рид Босна. Името „Месомилеон” Бешевлиев справедливо счита за характерно име, образувано подобно на „Месопотамия” и други и неозначаващи нищо друго освен „Междуябълковите”, т. е. територия между селата с име „Милеон” (Ябълково).

В подкрепа на тезата на В. Бешевлиев могат да бъдат приведени още аргументи. Селата фигурират в османски регистри от средата на XV век като населени с българско население. От друга страна, в житието на Ромил Видински, засягащо събитията от втората половина на XIV век, е казано, че монасите в Парорийския манастир, построен в Месомилеона, били предупредени от кастрофилакса на най-близката ромейска крепост Скопелос за появата на турски банди — акънджии. А Скопелос (дн. Ескиполос) е от другата страна на централното било на Странджа, точно срещу споменатите села с името Ябълково.

27

И така, можем да заключим — „Милеоните” са идентифицирани с няколко или с всичките крепости край селата Долно и Горно Ябълково и Алмалий в Странджа. Това означава, че границата на Загоре е минавала далеч на юг — най-вероятно по централното било на Странджа, и че още през 705 г. странджанският масив до към линията Белеврен — Мидия е бил присъединен към българската средновековна държава.

Според наличните писмени извори тази част от Странджа остава в границите на България до 760 г., когато започва продължилото до 792 г. епично противоборство между младата държава и Византия. В течение на десетки години редуващите се с вледеняваща методичност византийски военни походи минават именно през странджанските възвишения или в покрайнините им, за да намерят развръзка в равнината между Анхиало и Месемврия и да бъдат веднага последвани от унищожителни български контраудари, които достигат обикновено до околностите на Адрианопол. Наративните източници, на които дължим информацията за събитията, за съжаление не дават подробностите, които ни интересуват — каква е съдбата на странджанските селища, на населението, на икономиката на района по време на тези военни действия. Не можем да установим точно през кои години след 760 г. Странджа остава българска и кога и за колко време византийците я откъсват от България.

Неуспяла да задържи Странджа в края на VIII век, българската държава все пак спечелва една значима победа — доброволното отстъпване на планинския район до централното било през 705 г. и потвърждението на отстъпката през 716 г. в официалния мирен договор между двете страни. По този начин отстъпената територия се превръща в патримониум на българската корона. По-нататък завоюването й от Византия, както и прехвърлянето на установената граница от българите се считало за грубо нарушение на отношенията между две-.те държави. Между IX и XIV век, винаги когато Загоре, включваща, както видяхме, Странджа до централното било, бивала временно откъсвана от България или дори когато българските армии тропали на вратите на Константинопол, исканията при мирните преговори били границата да мине по линията Мидия—Демир капу, т. е по границата, прекарана през 705 г.

През 807 г., при управлението на хан Крум, България започва нова война срещу империята на ромеите, война благоприятна и съдбоносна по резултатите си за бъдещето на нашето племе и за Странджа в частност. В първите четири години бойните действия се водят в югозападно направление. През юли 811 г. обаче основните сили на византийската армия, ръководени лично от Никифор I, пресичат Странджа вероятно по пътя през Русокастро, разбиват българските гранични за-

28

слони в Източна Стара планина и превземат Плиска. Тук войната взема нов обрат. Българските войски обкръжават, а после напълно разгромяват византийците заедно с императора им в гигантския обръч, свит от хан Крум из проходите на Балкана. След това титанично военно усилие, поставило на върховно изпитание цялата структура на българската държава, на нейните военни, икономически и човешки ресурси, през юни 812 г. започва контранастъплението на България. Хан Крум насочил удара на българската армия срещу силно укрепения Дебелт — този истински ключ на Странджа откъм сушата. След кратка обсада благодарение на внушенията на архиепископа на града обсадените се предали почти без сражение. Все още желаещ да избегне кръвопролитната война, Крум предложил чрез висш български служител, някой си Даргамер, да бъде подновен мирният договор от 716 г. Отказът на Византия не оставял друга алтернатива освен продължаването на войната. През ноември Крум превзел Месемврия, а след това насочил силите си към Странджа. Хамбарлийските надписи ни дават важни опорни точки за реконструкцията на този поход. На първо място, става ясно, че българските части, действуващи в тази посока, са командувани от кавхан Иратаис, второто по важност длъжностно лице в българската държавна йерархия. На второ място, се установява, че с военните действия през октомври-декември българите стигат на юг до Ропотамо, където завземат важно предмостие — голямата крепост Ранули. До края на 812 г. в ръцете им падат всички големи, а вероятно и малките ромейски укрепления.

След презимуването на позициите, разположени в северните подножия на Странджа, колоната на кавхан Иратаис през март-април заема цялата северна част на планината и се съединява с колоните, ръководени от Крумовия брат и ичургубоила Цок при Версиникия край Одрин. Тук след генералното сражение, в което българите спечелват блестяща победа, пътят към Цариград е открит. За няколко седмици според изричните свидетелства на изворите, с които разполагаме за събитията, българите превземат след яростни сражения крепостите до столицата Константинопол в т. нар. Делта, което означава, че в български ръце са паднали и крепостите на юг от централното било на Странджа.

Оттогава до есента на 815 г. войната се води в районите непосредствено до Константинопол, по северния бряг на Мраморно море и Галиполския полуостров. Междувременно през пролетта на 814 г. умира хан Крум и българският трон е зает от хан Омуртаг. Тогава започват и мирни преговори, които се увенчават с успех. Мирът е подписан през същата година. Условията на мирния договор, изцяло пропуснати от византийските хронисти, са ни известни обаче от един домашен извор, т. нар. Сюлейманкьойски надпис на хан Омуртаг.

29

Първата част на договора засяга граничния въпрос. И тук веднага се натъкваме на нещо странно, което засяга директно Странджа. Независимо че този договор, както личи от останалите точки, е един диктат, наложен от по-силния в момента — България, — югоизточната граница се прокарва по окопа Еркесията, като оставя по-голямата част от Странджанския район на Загоре в границите на империята.

От какво е продиктувана тази необичайна българска отстъпчивост, вероятно завинаги ще остане загадка. Но веднага трябва да споменем, че както предположи навремето още В. Златарски, българите нямали ни най-малко намерение да спазват договора точно в това направление и продължили „де факто” окупацията на Странджа навярно до централното й било. Основания за това предположение В. Златарски видя в непредаването веднага на Пловдив и Пловдивско в ръцете на българите. Византия поискала неколкогодишен срок за опразването на тази област с цел без тежки сътресения да настани голямата маса бежанци. Като залог за опразването на областта българите именно задържали района на Северна Странджа. Както е известно, Византия не предала Пловдивско и това предизвикало нова българо-византий-ска война през 832 г., вече при управлението на хан Маламир. През това време българите, естествено, задържали интересуващия ни дял от Странджа.

Възвръщането на Северна Странджа до линията Ябълково—Мидия през 812 г. този път било съпроводено от сериозни мерки, целящи укрепването на българския етнически състав на населението в тази област. Още през юни 812 г. по заповед на хан Крум византийското население от Дебелт заедно с архиепископа било преселено според Теофан в отвъддунавските владения на България. Друга част от населението на близки и далечни места избягало на юг. Поименно от селищата в този район е споменато единствено само Анхиало, но едва ли е била по-различна и съдбата на останалите големи селища. Процесът засегнал и Източна Тракия, и Южна Странджа. За това косвено свидетелствуват по-късни съобщения, според които бъдещият император Василий I бил роден в едно село близо до Одрин. Българските власти не позволявали на преселниците да се завърнат по родните места. През 837 г. част от тях се възползували от българо-византийската война и успели да се отправят с кораби в Константинопол, но тук били разселени по други места, като част от тях останала в столицата на Византия.

Едновременно с това в Странджанския край се заселвали българи. Изворите, макар и фрагментарни, дават интересни данни в това отношение. Така в Сюлейманкьойския надпис една клауза гласи, че „славяните, които населиха Крайморието и не са поданици на императора, трябва да бъдат върнати”, очевидно в България. Крайморието не би

30

могло да бъде нещо друго освен именно крайбрежната част на Странджа, а „славяните, които не са поданици на императора”, били придошли стихийно вероятно от Източна Стара планина веднага след като българските войски заели областта през юни-декември 812 г. И тъй като съгласно мирния договор целият странджански бряг до Дебелт оставал във Византия, естествено е Плиска да се е стараела да си върне поданиците в тази територия. Северна Странджа с черноморския бряг останала в България, явно е, че споменатата клауза станала мъртва буква, т. е. придошлото в Странджа от северните български области население след 812 г. си останало в планината, настанило се, както твърди надписът, главно по черноморския бряг. Това едва ли е случайно. Изглежда, че изселванията засегнали най-вече селищата по крайбрежието, където населението било предимно от гръцки произход, и там имало свободно поле за нови заселници. Във вътрешните области на планината населението, както видяхме по-горе, още от VI век било вече съставено или от славяни, или от славянизирани траки. Надписът дава косвено указание за това — в него се уточнява, че в България трябва да се върнат само славяните, които не са поданици на императора. Логичното следва, че в Странджа имало и славяни, поданици на империята, които не могат да бъдат други освен потомците на заселените тук в VI в. славяни.

Изворите съдържат и други интересни данни за етническата политика на България през тези години в Странджанската област. Така в Хамбарлийския надпис се споменава, че за подчинени на кавхана и ичургубоила се обявяват бившите византийски стратези Вардан, Кордила и Григора. Поне първите двама очевидно са арменци и надписът свидетелствува за опитите на Плиска да задържи и приобщи поне част от местното негръцко, но византийско население. От по-късни сведения (XIII—XIV век) имаме данни за арменско население, съсредоточено в приморските странджански центрове. Споменатите стратези очевидно не оправдали надеждите, тъй като имената им фигурират между имената на мъчениците във византийски синаксарни разкази, съставени веднага след посичането на първенци от византийското население през 815—816 г. по заповед на Омуртаг поради това, че организирали заговор с цел да отцепят областта от България.

И най-сетне, макар и трудно, поради оскъдните извори нека проследим и успешния опит на българската държава да засели в стратегическите пунктове на областта български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриха мощни пластове, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият според Теофан от ромеите Анхиало е бил населен с българи, които дали ново име на града Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на

31

XIV век. Липсата на разкопки ни пречи да установим със сигурност дали процесът е засегнал и останалата част на странджанското крайбрежие и вътрешните области на Северна Странджа, но обнадеждяващи следи все пак има. Така средновековното селище на полуостров Синеморец е оградено с мощен земен вал с берма — типично прабългарски фортификационен метод. Голямата крепост и селището при с. Българи преди преименуването му през 1934 г. са се наричали Ургури (Ургари) — едно също типично прабългарско тюркско племенно име (срв. уйгури, кутригури, оногондури). Името на селото, прочее, е отбелязано още през 1454 г., т. е. една година след завладяването на Странджа от османците, и не може да бъде турска заемка поради това, че Ургури спада към привилегированата област Хасекията, където нямало турска колонизация.

В тази част на Странджа има и други, вероятно прабългарски топонимични следи — Кладара, Мургатон, Багатур, лични имена — Цоко, Чавдар, Браян и пр. Най-сетне семейните предания на рода Белянови (Бимбелови) във Факийско, записани още в миналия век от Балчо Нейков, носят неясния спомен, че родът е бил изпратен от Северна България в Странджа от „цар Петър” да охранява границата „с гърците”. Споменаването на цар Петър I (927—969) е легендарно — границата по тия места е установена две столетия по-рано. Известно е, че не само народното предание, но и редица хронисти и писатели (от създателя на Българския апокрифен летопис в XI до Яков Крайков в XVI век) свързват множество събития от първите векове на българската държава с цар Петър I. Ако родът Белянови е бил изпратен в тези векове на изграждане на българската държава в Странджа като гранично население, това е могло да стане, ако не още в 705 г., то непременно не по-късно от 815 г. В предположението, че Беляните произхождали от прабългарите, не бива да има съмнения, след като познаваме практиката на Плиска да настанява в стратегическите пунктове изключително прабългарски колонисти.

И така, това са забелязаните следи на една явно целенасочена дър жавна програма, реализирана с решителност и непоколебимост от политическите мъже на средновековна България. Тя довела до значително намаляване, ако не и до пълно изчезване на византийското население от неславянски произход в Северна Странджа и заменянето му с население, подано на българската държава — прабългари и славяни. Сливането на тези етнически групи в единна българска народност — онзи валиден за цялата страна процес, започнал още в първите десетилетия на IX век и завършил с християнизацията на страната — заличава бързо езиковите, религиозните и битовите разлики, за да заживее в тази част на планината оттгава и до днес само един народ — българският.

32

Събитието е от огромна важност за живота в Странджанската планина през следващите столетия. Споделящо възходите, но и главоломните падения на българската държава, странджанското българско население ще бъде избивано, депортирано, части от него ще бъдат погърчвани с едни или други методи. И все пак, както и в други области на страната, то ще си остава преобладаващото население — един солиден аргумент за българската страна, когато бъдещето на Странджа се решава на масата на междудържавните преговори.

До началото на кратката българо-византийска война през 863 г. (според някои последни анализи войната е предатирана в 855—856 г., според други се касае за две различни войни — въпросът засега не е съвсем ясен) сведения за Странджа в писмената традиция не са открити. Както е известно, в тази (или една от тези) война без сражения (тъй като българските войски, предислоцирани на Запад, водят тежки битки в Поморавието) византийците за известно време окупират цяло Загоре и заемат важни крепости в района — има данни за Месемврия и Айтос.

Оттук нататък събитията се развивали с главоломна бързина. През 863 г. хан Борис се съгласява да приеме християнството и се покръства, приемайки името на своя кръстник император Михаил. Според някои извори, чиято достоверност е извън всякакво съмнение, доволният ромейски император върнал „Загоре от Сидера до Дебелт” (в старобългарските преводи на тези документи от Железна до Велт) на България. В научната литература са изказани множество противоречиви мнения относно границите на върнатата на България територия. Най-често се смята, че е върната територията от Източна Стара планина до окопа Еркесията. Според това мнение дотогавашната българска част на Странджа остава в пределите на Византия.

Авторът на тия редове предложи наскоро ново тълкуване на бележката от „Сидера до Дебелт”. При всички случаи името Сидера (Железна), което е име на район, а не на град, е дадено поради наличието в него на железни руди. Никъде в Източна Стара планина няма нито в древността, нито днес находища на железни руди, така че появата на топоним Сидера (Железна) там е логически необосновано. Но цялото централно било на Странджа е осеяно с железни рудници — при Малко Търново, Малък Самоков, Паспалово, Демир капу. Има сведения, че те са експлоатирани активно през късната античност и османското владичество. Тези сведения подкрепят вероятността населението да е използувано и през българо-византийското средновековие за същите цели. Всъщност топонимът Сидера е засвидетелствуван като име на проход в Странджа през XI век — оттук са преминали според А. Комнина опустошилите околностите на Одрин печенежки отреди на път за Горнотракийската низина. Този проход не може да

33

бъде друг освен прохода при масива Демир капу (на турски името означава „Желязна врата”) — част от централното странджанско било.

От друга страна, разкопките край Дебелт на няколко километра на юг от Еркесия разкриха едно неукрепено българско селище. Откритата керамика (средновековни стомни, и то глинена трапезна керамика) имат точни аналогии с керамиката, открита в Плиска и Преслав от IX—X век. Но далеч с по-важна доказателствена стойност са откритите в развалините на църквата печати на княз Борис I—Михаил. Тъй като всички тези изброени паметници се намират на юг от Еркесията, трябва да приемем, че и Странджа на юг от този окоп е в българска територия. Не е възможно княз Борис I да е разменял през главата на константинополския василевс кореспонденция с кастрофилаксите на ромейски гранични селища. Открити са печатите и на византийски сановници, но те са на висши финансови служби. А патриарх Николай Мистик за щастие е отбелязал в едно от писмата си до Симеон (893—927), че в Дебелт се е изпращал ежегодният данък на империята на България, а това, естествено, е било съпроводено от придружителни писма, скрепени с печатите на финансови чиновници. При разкопките в Дебелт Ст. Дамянов е попаднал вероятно точно на пункта, в който официално е бил приеман данъкът. С оглед на задачата ни важно е именно, че този пункт се намирал на юг от Еркесията и от самия Дебелт.

Резултатът от анализа на изворната информация и археологическите паметници край Дебелт дава остование да приемем, че с израза „от Сидера до Дебелт” е означена територията от Демир капу до Дебелт. И тъй като Демир капу всъщност съвпада с централното било на Стралджа, трябва да приемем, че Византия възвръща територията, която българите притежавали по договорите от 705 и 716 година.

След тези събития странджанската област изчезва за десетилетия от познатите ни днес писмени извори.

До 913 г. както българската, така и византийската част на Странджа се развивали в мир. През тази година обаче започнала българо-византийската война, продължила с малки прекъсвания до смъртта на Симеон през 927 година.

Още през 913 г. българите завзели отново Южна Странджа и започнали походи в Източна Тракия, които продължили безпрепятствено до 917 г. Българската част на Странджа останала незасегната. Може би едва през лятото на 917 г. тя била прекосена от византийска армия в марша й към Ахелой. Наистина нямаме сведения откъде е минала тя. Но на 20 август 917 г. край малката Поморийска река българската конница, командувана в боя от цар Симеон, премазва за десетилетия напред императорското могъщество. Сега българите

34

стават неограничени господари и бойните действия до края на Симеоновите войни се развиват далече от Странджа.

През октомври 927 г. новият български владетел цар Петър I (927—969) сключил най-сетне мирен договор с Византия. Границата в странджанската област останала непроменена, т. е. продължавала да следва линията от 705 г. по централното странджанско било от Мидия до „Милеоните”.

През 967 г. византийският император Никифор Фока отказал да плати данъка на България, оскърбил българските пратеници, нахлул с войски на север и достигнал до Еркесията. Уплашен от особеностите на терена на „страната на българите”, която според хрониста, известил ни за тази акция, била „извънредно богата с води, много гориста и обградена отвред с непроходими планини”, императорът се върнал обратно, отвличайки пленници, и сам предложил мир на българите. Горните думи на летописеца подсказват, че в похода до Еркесията ромейската армия минала по някои от странджанските пътища — най-вероятно по трасето Скопелос—Факия—Дебелт. Липсата на българска съпротива в Странджа трябва да се обясни с изненадата, а и с обстоятелството, че българската тактика в такива случаи вероятно е предвиждала отбрана на Еркесията — точно затова е било изградено и още веднъж успяло да изпълни функциите си това грандиозно странджанско укрепление. Изводът е категоричен — Никифор Фока не успял да форсира българската землена крепост.

Както е известно, цар Петър, опирайки се на съюза си с унгарците, отхвърлил предложението за мир. Фатална грешка на цар Петър в иначе успешното му 40-годишно управление на българската държава. Международната обстановка била крайно неблагоприятна за българите. Руският княз Светослав нахлул в България през 968 г. и опусто-шил северните български територии. На следващата година отново навлязъл в България, където при известията за българските поражения в Добруджа цар Петър получил удар и година по-късно починал. Русите фактически овладели цяла Северна България и нахлули в Тракия. Тогава Светослав сключил съюз с българите и като решил да остане в България, започнал да се готви за война с Византия. Подготвял се и новият византийски император Йоан Цимисхий.

През късната пролет на 970 г. войната пламнала. Страджанско-Сакарските възвишения били преминати от българо-руски-печенеж-ко-унгарски полкове. Византийската армия се затворила в Аркадиопол, изчакала спадането на дисциплината в разнородната армия и с няколко удара в южните поли на Странджа разбила съюзническите войски. Остатъците им се оттеглили на север от Стара планина. През ранната пролет на 971 г., забавен от бунтове в Цариград, Йоан Цимисхий окупирал цялата българска част на Странджа, придвижвайки

35

се към Преслав. Изворите не съдържат сведения за оказана съпротива. Вероятно,както и на други места в страната, недоволни от варварските методи на управление на езичника Светослав, българите доброволно отваряли вратите на крепостите, на пристанищата, на непристъпната дотогава Еркесия. А и не бивало да се забравя, че Йоан Цимисхий официално обявил, че се сражава за възстановяване на българската независимост и много български боляри поне до детронацията на Борис II застанали на негова страна.

Така България загубила Странджа. До края на Българското царство през 1018 г. дотук не достигнали никога тежките стъпки на българските бойци. Странджа останала в дълбокия тил на империята дори при походите на Самуил през 986—992 година.

През есента на 1185 г. в българските земи избухнало освободителното въстание, ръководено от търновските боляри Асен и Петър. В известията на главните източници за това българско въстание Никита Хониат и Теодор Скутарист се казва, че паралелно с надигането на населението в Търновско въстанали и селищата в Хемус около Ан-хиало.

В българската и чуждестранната литература на това сведение се обръща малко внимание и се тълкува като сведение за спонтанно надигане на населението в Източна Стара планина паралелно и във връзка или без връзка с въстанието в Търновско. Контекстът на сведението буди първите сериозни съмнения, че в случая (с това сведение) Никита Хониат има предвид събития в Източна Стара планина. Ако той би желал да посочи именно тази област като огнище на въстанието, би го определил по-скоро с името на Месемврия — крепост и пристанище, много по-голямо и известно от Анхиало, което се намира и много по-близо до Източна Стара планина. Възвишенията край Анхиало са брънки от Странджа, а между тях и Източна Стара планина лежат равнините на Бургаската низина. Ето защо неотдавна бе предположено, че с израза „крепостите в Хемус край Анхиало” Никита Хониат всъщност ни съобщава за въстание на българското население в Странджа.

Това предположение намира солидни, макар индиректни потвърждения в изворната информация, с която разполагаме за по-нататъшния ход на събитията. Византийската наказателна експедиция, както е известно, заставила към края на 1186 г. братята Асен и Петър да се изтеглят на север от Дунав. На следващата година според данните от разказа на Никита Хониат българските въстанически ръководители прехвърлили Дунав и настъпили с въстаническите войски в източно-българските земи, преминали Балкана, заели Бургаската низина и „достигнали до Агатопол”.

Защо усилията на въстаническите сили са съсредоточени през

36

1186 г. в областта на Северна Странджа, която е една все пак периферна област на българските земи, чието заемане и задържане е без решаващо значение за успеха на въстаническата акция? От друга страна, близостта й с големи административно-военни центрове на Византия (Адрианопол, Виза, Константинопол) крие действително сериозни рискове за въстаническата армия, откъсната от големите, гъсто населени с българи райони.

Обяснението на този странен на пръв поглед факт се крие единствено в предположеното по-горе тълкуване на израза „селищата в Хемус край Анхиало”. Ако с него действително се маркира въстание в Странджа,действията на Асен и Петър в 1186 г. в района на Агатопол намират логично обяснение с желанието да бъде подкрепено населението в едно от огнищата на освободителното въстание. Но това е друга тема, излизаща извън рамките на настоящото изследване. Очевидно в Странджа братята Асен и Петър са видели и необходимите материали и човешки ресурси, както и особена непримиримост спрямо византийското владичество, за да се решат да поемат наистина сериозния риск за военни операции в един опасен район.

Не е трудно да бъдат открити причините за непримиримостта и решителността на странджанското население спрямо византийската власт. Никита Хониат съобщава, че причини за масовото недоволство на българското население в годината на въстанието било насилственото събиране на извънредни данъци в натура, и то главно добитък, необходим на византийския император Исак Ангел за пищното отпразнуване на сватбата му с унгарската принцеса. Никита Хониат и Георги Акрополит отбелязват, че тези данъци засегнали главно мизите (българите), тъй като точно при тях скотовъдството било силно развито. И макар че византийският хронист не уточнява районите на България, пострадали от изземванията по извънредния данък, не е трудно да се досетим, че те са били най-интензивни в най-близките до византийската столица райони. А най-близкият до Константинопол скотовъден район, населен с българите именно Странджа. Нейното значение за снабдяването на византийската столица с месо през средновековието е подчертано особено ясно в монемвасийската грамота на Андроник Палеолог, където се изявява важното значение на износа на живи животни от странджанските пристанища Созопол, Агатопол и Мидия за изхранването на Константинопол и се позволява безмитен транзит на корабите на монемвасийските търговци, занимаващи се с тая дейност.

Трудно проследим е ходът на военните действия в Странджа през следващите години — разказите на Никита Хониат и Теодор Скута-риот са фрагментарни и разхвърляни. Сигурно е обаче, че още при първия мирен договор от серията договори между България и Визан-

37

тия през 1187—1204 г. цялата някогашна българска част от Странджа остава в границите на България. Неясна е само съдбата на приморските градове Анхиало и Созопол. Византия упорито се стремяла да запази първия и на няколко пъти успявала да възстанови властта си над него. Но не по-късно от 1204 г. България установила пълен контрол и над тези градове. При разделянето на Византийската империя на феоди между водачите на кръстоносците след падането на Константинопол през 1204 г. поделяните територии в „странджанското” направление достигат до околностите на Мидия и Виза.

В следващите десетилетия — до смъртта на Иван Асен II — българската част на Странджа останала нетревожена от бурните събития. Обезсилената Латинска империя нямала възможност за териториална експанзия на север. Разпокъсаната на няколко враждуващи както помежду си, така и с българите и латините части Византийска империя също била лишена от сили да премине централното било на Странджа. Затова пък южната й част жестоко страдала от яростните сблъсъци на византийци и латини. Така през 1224 г., след като завладял Адрианопол, Тодор Комнин изпратил силен отряд в Южна Странджа, който според Георги Акрополит завладял „околностите на Виза и събрал оттам голяма плячка”. През 1248 г. българите пропуснали подгонените от татарските нашественици кумани, които пресекли пак според Г. Акрополит „цяла Македония”, както тогава била наричана Източна Тракия, и извършили страшни опустошения. Многобройни пленници били продавани в различни градове на областта, между които срещаме и Виза — указание, че Южна Странджа и този път не била пощадена от разрушителни военни действия. Едва през 1248 г. тя била завзета от войските на Йоан Дука Ватаци, подкрепен от български военни отреди. Именно тогава, след кратка обсада, паднала Виза — крепостта ключ на латинското господство в южностранджанските възвишения.

Поредният конфликт между България и Византия избухнал през 1263 г. Според сведенията на Мануил Фил и Г. Пахимер боляринът Мицо, управител, както изглежда, на Преслав и кандидат за българския трон, предал на ромеите подвластната му Месемврия. Тогава българският цар Константин Тих нахлул в Южна Странджа, установявайки се на лагер в странджанския град Агатопол. Българските войски пресекли централното било и овладели важните странджански крепости Скопелос, Скопос, Петра и Вризис и обсадили Виза. Но през пролетта на 1263 г. ромейска армия, командувана от Михаил Глава Тарханиот, разбила българите при Вризис, деблокирала Виза, след това с щурм превзела Петра, Скопос и Скопелос, защитавани яростно от българските гарнизони. След това за първи път от осем десетилетия ромейските войски настъпили в българската част на Странджа в

38

посока към Агатопол. Тук цар Константин Тих дал генерално сражение, но не успял да спре настъплението на Михаил Глава Тарханиот по крайбрежния път, който овладял последователно Каистрициои, Урдовиза, Созопол, Дебелт, Скафида, Русокастро, Кримна, Анхиало и Месемврия. Едва достигайки Балкана, Михаил Глава Тарханиот спрял похода. Константин Тих въпреки поражението не сключил мир. През пролетта на 1265 г., наемайки голяма татарска войска, той предприел контраудар. Войските на българи и татари бързо заели цяло Загоре и нахлули в Източна Тракия. Ромейските войски или бягали на юг, или се укривали по крепостите. Българи и татари обсадили Енос, където били скрити императорските съкровища. Обсадата ръководил лично Константин Тих. Татарите поискали да им бъде предаден един виден политически беглец, срещу което щели да се оттеглят. Беглецът бил предаден и татарите изоставили българите. Чувствувайки се недостатъчно силен, Константин Тих се отказал от обсадата на Енос и се оттеглил зад Стара планина. Странджа останала в ромейски ръце и за неин управител бил назначен севастократор Йоан Дука.

През 1300 г. българския престол заел Светослав Тертер, който успял за няколко години да отхвърли татарската хегемония над България, да си възвърне българските владения на север от Дунав, да постигне спокойствие на северозапад срещу Унгария и Сърбия. Към началото на XIV век укрепналата българска държава вече нямала външни и вътрешни пречки, за да потърси възстановяването на българския суверенитет над областите на юг от Стара планина и сломи ви-зантийката съпротива.

През пролетта на 1303 г. с внезапна акция Светослав Тертер започнал настъпление в областта южно от Източна Стара планина. Към 1304 г. той превзел Месемврия, Анхиало, Ктения, Созопол, Агатопол, Русокастро. Последните три крепости са в Странджа и от местоположението им може да се съди, че Светослав си възвърнал изцяло областта на Северна Странджа — патримониума на българските царе от 705 г. През същата година византийците използували превъзходството си по море и направили десант в странджанското пристанище Созопол, но при Скафида претърпели унищожително поражение. Действията и контрадействията на българи и византийци след тази битка се прехвърлят край Ямбол и Сливен. Северна Странджа останала несмущавана в границите на България.

Краткотрайното царуване на Георги II Тертер (1321—1322) с нищо не променило политическата ситуация в Странджа. Наистина през август 1322 г. български войски минали странджанското било и предприели действия в района около Адрианопол, но били отблъснати от Андроник III. Византийският император нямал сили да се възползува от оттеглянето на българите и се завърнал в Константинопол. Там

39

през ноември 1322 г. го настигнала новината за смъртта на българския владетел, който не оставил наследници.

Веднага след битката при Велбъжд през 1330 г., в която Михаил Шишман бил убит, византийците отново нахлули в Странджа и отново откъснали от България областта между Месемврия и централното странджанско било. Византийското владичество този път траяло само една година. При вестта за избирането на Иван Александър населението на „Хемус” според Йоан Кантакузин и Никифор Грегоров въстанало срещу ромейската власт и се присъединило доброволно към България. Няма съмнение, че и този път с определението „Хемус” е означена Странджа, тъй като в момента Византия не притежавала нито късче от Стара планина. Впрочем това става ясно и от по-нататъшния разказ на двамата византийски хронисти. Андроник потелил срещу въстаналите българи и „като премина Хемус”, достигнал до Русокастро, където бил пресрещнат от цар Иван Александър, начело на редовната българска войска. Походът се съпровождал от нечувани жестокости над въстаналото странджанско население — палени били селищата и снопите, унищожаван добитъкът.

На 18 юли 1331 г. при Русокастро Иван Александър разгромил напълно нахлулата ромейска войска и обсадил остатъците на войските заедно с императора. Императорът бил фактически пленник на българите, тъй като според самите византийски хронисти в крепостта нямало вода и храна и много войници били ранени. Нямало надежда и за помощ, тъй като при вестта, за поражението българите в заетите градове, включително и във всички черноморски пристанища на Странджа, въстанали отново и унищожили ромейските гарнизони. Иван Александър обаче предложил мир. Българските условия били приети и на другия ден на странджанските поляни край Русокастро българи и ромеи, както съобщава Кантакузин, „ядоха заедно и разговаряха през целия ден за случилото се по време на сражението”.

След тези събития, които възвръщат българо-византийската граница отново по централното било на Странджа, планината изчезва отново от погледа на хронистите за дълги десетилетия. Причината за това състояние на изворната база е, че българо-византийските конфликти до 1366 г. протичат главно в земите около долното течение на река Марица. Странджа остава встрани от военните действия, засягащи спорадично само нейното крайбрежие.

Но през 1367 г. срещу 180 000 златни флорина, необходими му за заплащане на наемна влашка войска, която да помогне за освобождението на Видин от унгарците (между прочем власите наистина изпълнили задължението си и взели участие през 1369 г. в похода на българите, довел до ликвидиране на унгарската окупация над Видинската област), цар Иван Александър продал южночерноморските градове

40

на Византия. Липсват сведения каква е била съдбата на останалата българска част на Странджа. През първите месеци на 1367 г. византийците встъпили във владение на продадената земя, която била оформена като отделно феодално владение, наречено императорска област Загоре, с център Месемврия.

Византийското завладяване на българската част на Странджа съвпадало с мощната турска офанзива в Източна Тракия. Между 1367 и 1369 г. турците успели да превземат цялата някогашна византийска част на планината с градовете Виза, Лозенград и Адрианопол.

От 1369 до 1453 г. изворите за съдбата на северната част на Странджа са доста объркани както във фактологическо, така и в хронологично отношение. Засега не може със сигурност да се установи хронологията на турските завоевания в Странджанско. Малко по-ясна, макар и все пак доста несигурна, изглежда съдбата на странджанското крайбрежие. При отсъствието засега на други данни реконструкцията на историческата съдба на Странджа на север от централното било през този период ще има хипотетичен характер.

Ясно е, че след 1371 г. отделни турски отреди прониквали през централното било, подлагали на опустошения областта, включително и укрепените странджански черноморски градове (Созопол), но ги изоставяли след всеки грабеж. През 1369 г. всички приморски градове на Странджа били превзети от турската армия, командувана от Турахан. Акцията трябвало да осигури тила на турските войски, обсаждащи Константинопол — ето защо нелогично би било да очакваме, че турците не са окупирали и селищата във вътрешността на планината. През 1403 г. по силата на сключения договор между турския султан Сюлейман Челеби и т. нар. Християнска лига, в която влизали Византия, Венеция, Генуа, Родос и Сърбия, те били отстъпени на византийския император Мануил II Палеолог през 1410—1411 г. Претендентът за османския трон Муса отново превзел всички странджански черноморски градове, но през 1413 г. след разгрома на Муса те били върнати на Византия от Мехмед I в знак на благодарност заради помощта, оказана му в борбата срещу Муса.

Странджанските черноморски градове, необезпокоявани близо 40 години след тази дата, били превзети без сражения през пролетта на 1453 г. от турците под командуването на бейлербега на Румили Караджа бег. Така и последните островчета в Странджа, намиращи се под християнска власт, паднали под скиптъра на турците.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]