Антантата в Тракия 1919-1920 г.
Ст. Трифонов
 
Граници на България след Първата световна война:

 

Първа глава
Тракийският въпрос на конференцията за мир в Париж през 1919 г.
 

Първата световна война завърши победоносно за Съглашението. Започна нов период от историята на Европа и света, когато съперничеството се пренесе от бойните линии на дипломатическия фронт. С цел да се оформят резултатите от прекратените сражения в Париж беше свикана международна конференция, открита на 18 януари 1919 г. Още в самото й начало стана ясно, че условията на мира ще имат характер на диктат. Победените търпеливо и послушно трябваше да се подчинят на продиктуваните им условия [1]. Решаващата дума имаха победителите. Мирната конференция започна с преговори по изработване устава на създадената по инициатива на американския президент Уилсън международна организация – Общество на народите (ОН), и по определяне бъдещата съдба на Германия. Още тук се очертаха противоречията между съюзените държави, които образуваха постоянния съвет на конференцията – Англия, Франция, САЩ, Япония и Италия. След дълги спорове и компромиси на 28 юни 1919 г. в Огледалната зала на Версайския дворец беше подписан договорът с Германия. Предстоеше да се определи съдбата и на нейните бивши съюзници. На 10 септември с.г. в Сенжерменския дворец се сложи край на съществуването на Австро-унгарската империя. Оставаше да се „уредят сметките” с България и Турция.

Преговорите по определяне условията на мира с България започнаха далеч преди началото на мирната конференция. Една от често срещаните теми в разговорите между дипломатите беше бъдещата съдба на т.нар. Българска Тракия (Западна Тракия). Не бяха изминали и десет дни след подписването на примирието с България, когато на 8 октомври 1918 г. в Атина се проведе среща между английския министър на външните работи лорд Гренвил и гръцкия министър-председател Венизелос, който побърза да заяви, че Гърция ще изпълни докрай своите ангажименти към Съглашението. С направената декларация той подготвяше своя събеседник за цената, която щеше да иска. На тази среща гръцкият министър-председател за пръв път открито постави на

9

разискване териториалните претенции на своето правителство. Според него Сърбия можела да отстъпи на южната си съседка няколко околии от Македония, където живеели много гърци. Що се отнася до Тракия, според принципите на Уилсън тя трябвало да се предаде на Гърция [2].

Гръцките териториални претенции бяха обстойно развити в Мемоара, връчен на 30 декември 1918 г. от Венизелос на съответните делегации, т.е. още преди да бъде официално открита конференцията за мир. Централно място в него се отделяше на Тракия. Случайно ли беше това? Гърция се стремеше да сложи ръка върху обширни територии с огромно стопанско и стратегическо значение. Една част от тях до този момент се намираше в България (Западна Тракия), а друга – в Турция (Източна Тракия). Двете области обхващаха цялото северно крайбрежие на Егейско море и онзи, който ги владееше, можеше да наложи свой контрол върху стратегическите проливи Босфора и Дарданелите. Посредством Тракия Гърция щеше да получи не само значително териториално разширение, но и излаз на Черно море с произтичащите от този факт последици. Това обяснява настойчивостта и енергията на Венизелос за обосноваване на гръцките претенции. Но да се запознаем с неговите аргументи, които бяха от най-разнообразен характер.

Още в самото начало на онази част от мемоара, която е посветена на Тракия, се отбелязва, че в нея (заедно с Цариград) живеели 730 822 гърци. Българите според турските статистики били само 112 174 души. Аргументацията на гръцката делегация беше развита в специална таблица приложение в края на мемоара. Ще се спрем накратко върху нея. Съдържащите се в таблицата сведения бяха предоставени на Венизелос от Цариградската патриаршия. Според тях населението на бившия Одрински вилает възлизало на 1 026 973 души, от които 508 311 били турци, 366 366 гърци, 107 843 българи, 24 060 арменци, 19 300 евреи и 1096 от други народности [3]. Статистическите данни в посочената таблица приложение са дадени по санджаци (окръзи) и по кази (околии). Без да навлизаме в големи подробности, ще отбележим най-съществените недостатъци и грешки, преднамерено допуснати в гръцката статистика. На първо място, в нея за българи се признават само екзархистите, като при това техният брой е силно занижен. За българи мохамедани не се споменава изобщо. Те са представени като турци... За Ахъчелебийска (Смолянска) каза например са посочени само 12 875 българи и 22 000 турци, когато цялото й мюсюлманско население се състоеше от помохамеданчени българи. За Даръдеренска (Златоградска) каза са отбеляза-

10

ни 35 000 турци, а за Егридеренска (Ардинска) – 20 000 турци и само 500 българи и т.н. Населението в тези райони, както добре е известно, се състоеше от компактна маса помохамеданчени българи. Изобщо в гръцката статистика са оставени без внимание над 120 000 българи мохамедани [4].

Тя с лека ръка причисли десетки хиляди българи патриаршисти към гърците. Очевидно беше, че гръцката делегация прокарва в своята статистика религиозния, а не народностния принцип, въпреки че приложението носеше название „Статистическа таблица за населението на Тракия по националности”.

За да направи по-достоверни своите сведения за населението на Тракия, Венизелос припомни и изборния компромис между българи и гърци през 1912 г. Тогава действително бяха издигнати кандидатурите за депутати на седем гърци и само на един българин. Но в случая се изпускаше фактът, че компромисът беше правен за цяла Европейска Турция, а не само за Тракия, а голямата религиозна разнородност на българското население в Тракия се отразяваше върху неговите политически позиции.

Гръцките статистически сведения влизаха в противоречие и с данните, изнесени от български и чужди познавачи на Тракия. Тук ще се спрем само на изследванията на Тома Карайовов и на проф. Любомир Милетич. Техните данни за населението на Тракия са събрани години преди мирната конференция в Париж и авторите им трудно могат да бъдат обвинени, че са ги изготвили с определено предназначение. Според Т. Карайовов в края на XIX в. населението на Одринския вилает възлизало на 997 428 души. От тях: турци – 355 981, гърци – 253 253; българи християни – 212 884; българи мохамедани – 120 000; евреи – 22 121; арменци – 16 924; арнаути – 9960; цигани – 5000; власи – 250 и разни – 1109 души [5].

Т. Карайовов съставя своята статистика върху основата на турския ежегодник (Салнаме) за Одринския вилает от 1898 г. Той широко е ползувал и услугите на българските учители и свещеници в Тракия, тъй като е работил няколко години по това време като български генерален консул в Одрин. Карайовов сам е обикалял вилаета и на място е установявал и изправял редица неточности, съдържащи се в турските официални сведения. Има и още едно доказателство за съвестно отношение към извършената от него работа. Броят на мюсюлманите той изчислява на 475 981 души, т.е. почти толкова (като се има предвид и разликата в годините), колкото турци сочи гръцката делегация на Парижката мирна конференция – 508 311 души (заедно с българите мюсюлмани).

11

Проф. Л. Милетич изготвя своята статистика малко по-късно от Т. Карайовов. През 1913-1914 г. даровитият български историк и езиковед обикаля хилядите бежанци от Тракия, намерили спасение в България, и върху основата на техните автентични разкази възстановява етническата картина в Одринския вилает. Според него общият брой на българското население възлиза на 298 726 души, от които: 176 554 екзархисти; 95 502 мохамедани (в действителност те са много повече – б. м., С. Т.); 24 970 патриаршисти и 1700 униати. Тук проф. Милетич включва около 10 000 души от Чаталджанско и околностите на Цариград, които не влизат в Одринския вилает и следователно трябва да се извадят от числото на българите. Гърците той пресмята на „приблизително 196 615 или кръгло 200 000 души”. Но в изследването му не са включени около 50 000 гърци от градовете. Следователно общият брой на гръцкото население в Тракия според проф. Л. Милетич не е бил повече от 250 000 души [6].

Очевидно е, че между гръцките статистики и тези на Т. Карайовов и проф. Л. Милетич няма големи различия що се отнася до общия брой на населението в Одринския вилает. Съществуващите дребни несъответствия са дори естествени, тъй като сведенията не са събирани по едно и също време, черпени са от различни източници. Няма сериозни противоречия и за броя на малките етнически групи (евреи, арменци и т.н.). Що се отнася до турците, основният недостатък на гръцката статистика се състои в това, че прибавя към тях голям брой помохамеданчени българи.

При определяне броя на българите и гърците статистиката на гръцката делегация завишава броя на гърците с около 100 000 души, като към тях включва и българите патриаршисти. В същото време българското население се занижава с около 170 000 - 180 000 души (между тях, както се установи, над 120 000 мохамедани, броени за турци, 24 970 патриаршисти, броени за гърци, и т.н.).

Ако обективно се преценява етническото положение в Тракия, не може да не се стигне до извода, че в края на XIX и началото на XX в. тук се беше създало вече приблизително числено равенство между трите основни народностни групи – българи, турци и гърци. Религиозната разнородност на българите даваше възможност на гръцките и турските статистики да спекулират, като при изчисляването на етническия състав на населението в Одринския вилает изнасяха на първи план религиозния, а не народностния признак. Но до това равновесие не се беше стигнало по естествен път. Голям брой българи, подложени на продължителна асимилация, загубиха своя език и своето народностно

12

съзнание и бяха потурчени или погърчени. Българите мохамедани и патриаршисти следваха същия път, който водеше към тяхната денационализация. Не бива да се забравя и механичното разместване на населението в Тракия след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След възстановяването на българската държава областта се превърна в гранична провинция на Турция. Високата порта започна да полага целенасочени усилия за нейното обезбългаряване. Веднага след войната около 50 000 българи напуснаха родните си огнища и се преселиха в Източна Румелия и Княжество България [7]. Потокът от преселници продължи да се движи към освободените части на страната три десетилетия – до Балканската война през 1912 г. Най-чувствителен той беше след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. В същото време голям брой турци напускаха България и се изселваха в Турция. Основната част от тези мухаджири (бежанци) бяха заселени в Одринския вилает. Какви размери е взела турската колонизация в тези райони на империята можем да съдим от следните интересни сведения. В края на 1912 г. по предложение на окръжния управител в Лозенград д-р Кожухаров бяха събрани данни за населението в Лозенградска, Бунархисарска и Бабаескийска околия, влизащи в състава на току-що създаденото Тракийско военно губернаторство. Оказа се, че от всичко 79 турски села само 20 са на заварено турско население. Останалите 59 бяха създадени от преселници, дошли по тези места след 1878 г. [8].

И така, като считаше своите претенции обосновани от етническа гледна точка, Венизелос бързаше да начертае в своя мемоар бъдещата граница между България и Гърция. А според него тя трябваше да следва ни повече, ни по-малко долината на Арда, т.е. границата между Източна Румелия и Турция преди Съединението от 1885 г. На изток от Марица се допускаше да се направи една малка корекция в полза на България (в сравнение с границата до 1912 г.) на североизток от Лозенград, т.е. около Малко Търново и Василико (гр. Мичурин). Тази част от Странджа и Черноморското крайбрежие, както е известно, влизаше в българската държавна територия след Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 г. По този начин се установявала една „естествена граница” между България и Гърция. В новата гръцка територия (в Тракия) щяло да има едно „нищожно българско малцинство от 69 000 жители” [9].

Венизелос чувствуваше, че не може да се избегне обсъждането на въпроса за българския излаз на Егейско море, който минаваше през Западна Тракия. Присъединяването на областта към Гърция отговаряло според мемоара на необходимостта всеки на-

13

род сам да решава своята съдба. Дори и в този случай България единствена между своите бивши съюзници щяла да излезе непокътната от войната, за чието продължение тя допринесла толкова много. Заради българския излаз не бивало да се пренебрегват основните интереси на местното население, което щяло да живее при новото управление в хармония с националното си съзнание. И още нещо. При следвоенното прекрояване на картата на Европа щели да останат без излаз на море Чехословакия, Унгария, Австрия и т.н. С други думи, след като има не една и две държави, които се лишават от излаз на море, защо да не се постъпи по този начин и с България

За Венизелос беше ясно, че се повдига един голям въпрос, който не може да бъде отминат без внимание. Ето защо той внушаваше, че България имала добри пристанища на Черно море и свободното преминаване през Проливите й давало достъп до морските пътища. Все пак Гърция, благородно подчертаваше нейният министър-председател, била готова да предостави на България търговски излаз на Егейско море при същите условия, осигурени и на останалите държави, лишени от достъпа си до открито море.

Българският излаз на Егейско море се свързваше в гръцкия мемоар и с още един въпрос. „България е континентална страна, се казваше в него, нуждите на нейната отбрана не изискват военноморски сили. Ако тя запази Егейското крайбрежие, ще може да използува Порто Лагос, за да създаде една отлична база за подводници, което ще й позволи да наклони в своя полза равновесието на силите между нея и Гърция” [10]. Гърция имала 1 500 000 души островно население и в случай на война България можела да я постави в опасно положение. Както и при определяне на западната българска граница със Сърбия, и сега се издигаха стратегически съображения, чиято цел беше да отнемат територии от България и да се лиши тя от възможност за ефикасна защита в случай на необходимост.

Много място се отделяше в мемоара на Венизелос, за да се докаже колко неблагонадежден съсед и съюзник била България в миналото и колко толерантно постъпили с нея в Букурещ през лятото на 1913 г. Изминалите военни години показали, че използувайки своята отлична военна организация и сила, тя се стремяла към хегемония на Балканския полуостров, като създаде една империя, опираща се на четири морета със столица Цариград [11]. В мемоара се използуваха още веднъж статистически сведения, но и този път те бяха тенденциозно подбрани или направо фалшифицирани. Те трябваше да докажат, че в България имало чужди малцинства, докато броят на българите извън пределите на

14

тяхната държава бил незначителен. Повтаряха се неверните данни за Одринския вилает (107 843 души), добавяха се 4331 българи от района на Цариград (в действителност те бяха най-малко два пъти повече), отбелязваха се само 100 000 българи, живеещи в Бесарабия и Румъния, когато и според най-занижените сведения те не бяха по-малко от 400 000 - 500 000 души [12].

Венизелос не можеше да отмине с мълчание положението в Македония, което участниците в конференцията познаваха добре. В разглеждания мемоар се сочеше, че тук според турски сведения от 1904 г. живеели 757 532 екзархисти, или както ги наричали още „български славяни” [13]. Съдбата на тези хора не вълнуваше победителите. Дори и силно занижено, числото на българите беше два пъти повече от гърците в Тракия, но Венизелос искаше присъединяване на областта към Гърция. Всъщност истинският брой на българите в Македония, като се вземат предвид патриаршистите и мюсюлманите, не беше по-малък от 1 178 800 души [14]. Като пренебрегваха фактите, авторите на мемоара упорито се стремяха към набелязаната цел. Според преброяването от 1910 г. населението на България възлизало на 4 337 516 души, от които „само” 3 497 794 българи. Ако към тях се добавели и онези извън България, то общият им брой достигал 4 800 000 души или по най-завишени пресмятания 5 000 000 души. Това число било много по-малко от онова на югославяните и румънците, като и едните, и другите били двойно повече от българите. Българите с мъка достигали 60% от броя на гърците и т.н. [15].

Беше съвсем очевидно, че чрез манипулиране със статистически сведения гръцката делегация се опитва да изкара българите много по-малко от румънците и гърците. Но очевидно щеше да бъде твърде пресилено да се доказва, че и сърбите са повече от българите, поради което за населението на Сърбо-хърватско-словенското кралство се въвеждаше понятието югославяни. Логиката в случая беше ясна: значителни малцинствени групи в България, малко българи извън българската държава, съседните народи – по-многобройни от българите. Следователно България трябва да бъде териториално стеснена.

В своя мемоар Венизелос трябваше да даде отговор на един деликатен за него въпрос. След Балканската война той не оспорваше правото на България да владее цяла Южна Тракия, дори беше съгласен в нейните предели да остане и Източна Македония. Тази своя позиция сега Венизелос обясняваше с идеята си за създаване на Балканска федерация. Що се отнася специално до Западна Тракия, гръцкият министър-председател се спря малко по-подробно на нейната съдба. През Междусъюзническата война

15

войските на Гърция окупирали тази област, но все пак в Букурещ нейното правителство се съгласило да я отстъпи на България. Тази му позиция изглеждала необяснима, тъй като българите били едва 1/9 от населението на Западна Тракия. Но Венизелос вече бил загубил надежда, че ще може да се образува Балканска федерация. По-нататък в мемоара се прави анализ на международното положение в навечерието на Първата световна война. На няколко пъти се отбелязваше, че България е застанала на страната на Централните сили, носела тежка отговорност за войната, била победена и нямало никакви причини да се проявява благосклонност към нея. Да се правели концесии сега щяло да бъде „болен политически сантиментализъм” [16].

В гръцкия мемоар беше събрано всичко, което можеше да се каже срещу България. Целенасочено и последователно, като проявяваше изключителна ловкост и политическо умение, Венизелос прокарваше своята позиция. За да бъде достигната желаната цел, истините и лъжите се вплитаха в едно цяло. И все пак главното му оръжие бяха грубите политически грешки на българските правителства и на монархическия институт, от които той умело се възползуваше.

Още от самото начало мирната конференция беше атакувана и от гърците в Тракия. На 27 февруари 1919 г. техният представител Александър Антониадис връчи мемоар, посветен на гръцката икономическа роля в тази област. Идеята беше да се докаже стопанското и културното надмощие на гърците над българите и турците. Антониадис боравеше със същите статистически сведения, използувани и от Венизелос. В неговия мемоар обаче имаше някои интересни подробности. Той сочеше, че от 1877 до 1912 г. в Одринския вилает били настанени повече от 180 000 турци. Ако те се извадели от общия брой на мюсюлманите, ще останат 328 111 души, т.е. значително по-малко от броя на гърците, които били 366 363 души. Изводът се налагаше сам по себе си: гърците са най-многобройната етническа група от населението на Тракия и следователно тази област трябваше да бъде присъединена към Гърция.

Сведенията на Антониадис за настанените в Тракия турски мухаджири (бежанци) могат да се възприемат за приблизително верни. Но той премълчаваше, че те бяха настанени изключително по селата и домовете на прогонените българи.

В своя мемоар Антониадис дава сведения отделно за Източна и Западна Тракия. В Западна Тракия, за която настояваше да бъде откъсната от България, според него преди 1912 г. живеели общо 350 399 души, от които: мюсюлмани – 226 398 (65,4%),

16

гърци – 81 328 (23,2%); българи – 35 203 (10%) и разни – 4470 (1,40%) [17]. Посочените цифри нямат нищо общо с действителността. Тук гърците са увеличени най-малко с 20 000 души, докато българите са намалени приблизително със същото число. Френското преброяване от март 1920 г. щеше да разобличи напълно тази фалшификация. И още нещо. За познавачите на положението в Западна Тракия не беше тайна, че основната маса от нейното население се състоеше от помохамеданчени българи (по непълни изчисления над 120 000 души). Мъчно е да се посочи точният брой на патриаршистите, но той също не беше малък.

За Антониадис, както и за Венизелос не съществуваше и още един важен факт. След 1913 г. българското правителство настани в Западна Тракия близо 80 000 бежанци от Източна Тракия, Мала Азия, Добруджа и най-вече от Егейска Македония [18]. Част от турците и гърците се изселиха съответно в Гърция и Турция, като заеха селата и имотите на прогонените оттам българи [19]. Следователно в Западна Тракия се беше създала нова етническа обстановка, която силно се различаваше от онази до 1912 г. Ако областта се предадеше на Гърция, щеше да се наложи да се изселват не само местните българи, но и този огромен брой бежанци, които щяха да изживеят ново разорение и нови трагедии.

Така още преди да започне конкретната работа на конференцията за мир, единствено гръцката страна имаше възможност да изложи своята позиция по тракийския въпрос. Нейната аргументация, тенденциозна или не, беше направена достояние на членовете на различните комисии и на световната общественост преди откриването на първите заседания. Докато гръцките делегати оказваха влияние и дори натиск върху представителите на различните страни, българите и другите заинтересовани страни трябваше да се информират за развоя на обсъжданията от пресата.

Веднага след като конференцията започна своята работа, Венизелос побърза да отправи до нея нота. Като повтаряше известните вече аргументи, гръцкият премиер отново поиска цяла Тракия да се предаде на Гърция [20].

За първи път Венизелос лично изложи гръцките искания в заседанието на Съвета на петте на 3 февруари 1919 г. След няколко дни, на 8 февруари, започна своята работа и Комисията по гръцките дела. В нея влизаха представители на силите победителки [21]. Голямо значение имаше заседанието, проведено на 20 февруари, на което в присъствието на Венизелос се обсъждаше въпросът за Западна Тракия. Разискванията се ръководеха от френския представител Жул Камбон. Още с откриването на засе-

17

данието председателят съобщи, че е получил един документ от Венизелос, на който гръцкият премиер отдавал голямо значение. Какво представляваше този документ? Това беше фалшив мемоар до генерал Франше д’Еспре, изпратен уж от мюсюлманите-депутати в българското Народно събрание. Тъй като този документ изигра определена роля, ще се спрем накратко върху него.

На първо място в мемоара се заявяваше, че населението на Западна Тракия се състояло в основната си част от турци, от гръцко малцинство и „някои българи”. След установяването на българското управление в областта за мюсюлманите станало невъзможно да живеят нормално. Тяхното положение било нетърпимо и се налагало вземането на незабавни мерки. Една окупация на Западна Тракия от съглашенски войски щяла да сложи край на „българското иго” и да предотврати избухването на открито недоволство. Последната част от „Мемоара” беше изцяло прогръцка. Тук се казваше, че щяло да бъде желателно и гръцки войски да участвуват в окупацията, тъй като и гърците в Западна Тракия били подложени на същите преследвания, както и мюсюлманите. „Това е една нация, с която ние можем твърде добре да си сътрудничим” – завършваше „Мемоарът”, под който стояха имената на седем мюсюлмани, депутати в Народното събрание [22].

„Оригиналът” на този документ Венизелос представи в Комисията по гръцките дела, като написа и едно съпроводително писмо. В него се заявяваше, че още на 3 февруари 1919 г., когато излагал пред Съвета на великите сили гръцките искания за Западна Тракия, той подсказал, че е необходимо да се консултира мюсюлманското население, като му се даде възможност да избира между „сегашния български режим” и евентуално гръцко управление. „Отговаряйки на въпрос на г. Лойд Джордж върху възможността на една подобна консултация, продължи Венизелос, аз предложих един висш съюзнически офицер да бъде натоварен да се срещне с мюсюлманските депутати от Западна Тракия в българското Събрание, за да ги попита дискретно за тяхното мнение по този въпрос.” Венизелос бил убеден още тогава, че при невъзможността да се присъединят към Турция те нямало да се колебаят и щели да се произнесат благоприятно за Гърция. Но депутатите вече били изказали своето становище и Венизелос, без да знае, станал изразител на тяхното желание. Пристигналият на 19 февруари дипломатически куриер (само един ден преди това заседание) му донесъл едно писмо от тези депутати, изпратено от София на 31 декември 1918 г. Неговите автори го уведомявали, че вече са се обърнали към генерал Ф. д’Еспре с молба да окупират Западна Тракия и добавяли, че „би било желателно

18

гръцки войски да вземат участие в тази окупация... Те ме молят, продължаваше Венизелос, да направя всичко зависещо от мене, за да бъде отдадено право на тяхното желание.”

Гръцкият премиер връчи „оригинала” на това писмо на Ж. Камбон, като го помоли да информира за него останалите делегати, за да го имат предвид при изучаването на гръцкото искане за Западна Тракия. „Обръщам ви специално внимание върху желанието, изразено от мюсюлманските депутати отЗападна Тракия, да видят своята страна освободена от непоносимото българско иго, както и на техните симпатии към Гърция, която, следвайки собствените си декларации, винаги се е показвала либерална към тях... Аз съм убеден, завършваше своето изложение Венизелос, че Вие ще оцените голямото значение на това свидетелство, благоприятно за гръцката кауза” [23].

Налице беше една мащабно скроена фалшификация, която скоро щеше да бъде изобличена с документи. Щяха да я опровергаят по категоричен начин и последвалите събития в Тракия в следващите месеци и години. Но на първо време фалшификацията носеше дивиденти на своите съчинители.

Пръв след прочитане писмото на Венизелос взе думата американският делегат Дей. Той изхождаше от следните проекти. Първо, от Източна Тракия щяла да се откъсне една околия, която да се включи в проектираната Цариградска интернационална държава. Второ, в останалите територии не трябвало да се взема под внимание желанието на мюсюлманското население, тъй като било ясно, че европейските владения на Турция ще й бъдат отнети. Дей изказа съмнение във верността на предоставените от Венизелос статистически сведения за населението на Тракия, но отбеляза, че след Турция Гърция имала „най-много свои съотечественици в тази област” [24]. Другият въпрос, на който се спря Дей, засягаше българския излаз на Егейско море. Според него, ако Западна Тракия се отстъпела на Гърция, можело да се разчита на нейното обещание, че тя ще предостави на България възможност да се възползува от пристанищата на Дедеагач, Кавала или Солун. „Изпълнението на това обещание, завърши Дей, не ще зависи впрочем само от добрата воля на Гърция, тъй като тя ще бъде поставена под санкцията на ОН” [25].

От изказването на Дей стана ясно, че американската делегация не е против откъсването на Западна Тракия от България и предаването й на Гърция. Като компенсация за българите тя предвиждаше стопански излаз на Егейско море, нещо, което предлагаше и Венизелос. Американците отказваха да зачитат мнението на мюсюлманското население в Тракия и възприеха не-

19

вярното твърдение, че българите в тази област са по-малко от гърците. Следователно в Комисията по гръцките дела становището на САЩ с нищо не се отличаваше от това на Англия и Франция, които изцяло подкрепяха Гърция. Тъй като въпросът за откъсването на Западна Тракия от България се считаше по същество за решен, дискусията се съсредоточи върху гаранциите, които трябваше да се дадат на българите, за да бъде надеждно обезпечен техният икономически излаз на Егейско море. Единствено представителите на Италия изказаха определени резерви и не се солидаризираха с оформилото се становище. Това пролича от въпросите, които Гастолди отправи към Венизелос на следващото заседание, проведено на 24 февруари 1919 г. Но делегацията на Италия беше изолирана от останалите делегации.

След като приключи с обсъждането на териториалните въпроси, включително и на този за Тракия, на 1 март 1919 г. Комисията по гръцките дела изготви своя доклад и го предостави на вниманието на Върховния съвет на съюзниците. Нейните предложения за бъдещата съдба на Източна и Западна Тракия бяха изложени в два отделни параграфа. Американската, английската и френската делегация възприемаха по принцип гръцките искания за Западна Тракия. Те направиха само корекция на граничната линия, очертана от Венизелос. В доклада на комисията границите и в двете части на Тракия се поставиха в зависимост от териториите, които щеше да обхване проектираната Цариградска държава.

Какви аргументи се привеждаха в доклада? На първо място се подчертаваше, че немюсюлманското население на областта било повече гръцко, отколкото българско. Второ, според сведенията на комисията турците в Западна Тракия предпочитали да бъдат по-скоро под гръцка, отколкото под българска власт. Подчертаваше се, че Венизелос обещал да даде на България икономически излаз на Егейско море, а, от друга страна, свободното преминаване през Проливите щяло да й позволи да използува ефикасно своите пристанища на Черно море (Варна и Бургас) [26].

Единствено делегацията на Италия изказа особено мнение, което беше отразено в специално приложение към доклада. В него италианците приемаха, че гърците имат мнозинство, но само по крайбрежната ивица. Като цяло в Западна Тракия етническата картина била неблагоприятна за тях. Италианската делегация считаше за неестествена набелязаната гранична линия. Тя беше на мнение, че България има нужда от свое пристанище на Егейско море, и предлагаше за целта да й се остави Дедеагач. В случая италианците цитираха самия Венизелос, който признава-

20

ше, че българите съставлявали мнозинство от населението в района на този град (Дедеагачка околия) [27].

Позицията на Комисията по гръцките дела за Източна Тракия не беше напълно определена. Като формулираше своите предложения по този въпрос, тя се ръководеше от хипотезата, че районът около Цариград,Мраморно море и Проливите ще бъде организиран в отделна държава. Съдбата на Източна Тракия зависеше до голяма степен от това, къде мирната конференция ще прокара северната граница на Цариградската държава. Не беше без значение и фактът, дали Гърция ще получи излаз на Черно море, или не, което беше от компетенцията на Върховния съвет на съюзниците. Заслужава обаче да се отбележи, че комисията и тук се оказа благосклонна към гърците, като отстояваше тяхното право върху онази част от Източна Тракия, която можеше да остане извън проектираната държава. От Венизелос бяха получени уверения, че Гърция ще зачита строго религиозните, училищните и гражданските права на мюсюлманската общност и ще защитава джамиите и ислямските свети места [28]. (Тук и дума не се казваше за огромния брой български бежанци, прогонени от турците през 1913 г.)

На възприетото от комисията становище за Източна Тракия отново се противопостави само италианската делегация. И по този въпрос нейното мнение беше изложено в приложение към основния доклад. В него се отбелязваше, че съдбата на областта е поставена в зависимост от размерите на Цариградската държава. Италианците допускаха, че е възможно цяла Източна Тракия или по-голямата й част да бъде включена в нея. Като не излизаше с никакво конкретно предложение, италианската делегация все пак правилно твърдеше, че ако се осъществи предложението на комисията, в пределите на Гърция ще останат голям брой българи, турци, евреи и т.н.

Докладът на Комисията по гръцките дела, в който имаше предложения за решаването на тракийския въпрос, беше почти изцяло съобразен с гръцките искания, съдържащи се в мемоара на Венизелос от 31 декември 1918 г. Англия, Франция и САЩ действуваха съгласувано и формулираха становища, крайно неблагоприятни за България и Турция. Особено силно бяха засегнати българите, тъй като според варианта, предложен от комисията, те губеха своя териториален излаз на Егейско море, който имаше жизнено значение за страната им. Освен това България се изправяше отново пред необходимостта да приеме десетки хиляди нови бежанци, които при очертаващите се промени щяха да потърсят спасение в нейните държавни граници. Позицията на

21

Италия зачиташе в известна степен българските интереси, но нейните представители останаха изолирани и бяха безсилни да променят хода на събитията. Италианското становище не се определяше от някакви хуманни съображения или от стремеж за справедливост. Като изхождаше от добре пресметнати собствени интереси, делегацията на Италия се опитваше да упражнява натиск върху Гърция, с която имаше някои спорни въпроси. В следващите месеци истинските намерения на италианците щяха да станат очевидни за всички.

За да се стигне до формулирането на посочените по-горе предложения, определена роля изиграха и някои на пръв поглед по-маловажни обстоятелства. Докато България беше лишена от всякаква възможност да се изкаже по засягащите я въпроси, в същото време Венизелос пряко участвуваше в разискванията, често вземаше думата, официално и неофициално, в комисията и извън нея. Нещо повече. При обсъждането на тракийския въпрос бяха изслушани Ванвакас, депутат в турския парламент от Дедеагач (Западна Тракия), и Антониадис, депутат от Одрин (Източна Тракия) [29]. Върху членовете на различните делегации се упражняваше непрестанен натиск от гръцките представители, които не пропускаха случай да изтъкнат, че България е воювала с тях и е била победена, докато Гърция е воювала на страната на Съглашението.

Няколко дни след като беше приет докладът на комисията по гръцките дела станаха известни и фактите около фалшивия мемоар, който Венизелос използува при обосноваването на искането Западна Тракия да бъде откъсната от България. Беше установено, че мемоарът до генерал Франше д’Еспре е подписан само от Исмаил Хакъ бей, бивш депутат в Народното събрание от Западна Тракия, който живееше вън от България [30]. Разобличението дойде от самите депутати мюсюлмани, излезли на 5 март 1919 г. в София с декларация по въпроса. Те категорично опровергаха разпространяваните от гръцката страна лъжи, че мюсюлманите в Западна Тракия се оплаквали от българите и желаели да минат под гръцка власт. Народните представители заявиха, че мюсюлманите, както и всички български поданици, са страдали през изминалата война и не криели недоволството си от някои мерки на властта, но не намирали „никакви основания да предпочитат гръцкото управление пред българското”. В декларацията се напомняше, че демократичната конституция на България гарантирала техните права, докато в същото време от 100 000 мюсюлмани в Гърция по родните си места не останал нито един. Депутатите отхвърлиха по най-категоричен начин гръцките инсинуации,

22

чиято цел беше да въведат в заблуждение конференцията за мир и европейската общественост, както и да компрометират лоялността на мюсюлманите в очите на техните български съотечественици. „Мюсюлманите са предани на своето общо отечество – България, и те го доказаха с пролятата по бойните полета кръв за величието на своята родина. Те винаги са разделяли радостта и мъката на своите български съотечественици” [31] – пишеха в своята декларация, изпратена до мирната конференция в Париж, депутатите мюсюлмани.

Българските власти се отнасяха с уважение към мюсюлманите в Западна Тракия. По време на изборите за XVII ОНС (23 февруари 1914 г.) дванадесет между тях бяха избрани за народни представители. Тяхната дума се чуваше не само при управлението на Гюмюрджински окръг, но и в българското Народно събрание. Мюсюлманските депутати в Западна Тракия, след които вървеше и основната част от мюсюлманското население в областта, се ползуваха от редица привилегии, заемаха отговорни административни служби и по вътрешни и международни съображения подкрепяха българското правителство [32].

След като беше изготвен докладът на Комисията по гръцките дела, изглеждаше, че съдбата на Западна Тракия вече е решена [33]. Но се оказа, че предстоят още няколко месеца на спорове и борби. Между английските и френските делегати, от една страна, и американските и италианските, от друга, възникнаха разногласия относно северната граница на Западна Тракия. Англичани и французи настояваха да се даде на Гърция една добра стратегическа позиция срещу България, като граничната линия се прокара по река Арда. К. Дей се противопостави, като обясни, че така ще се раздели население, което е свързано с традиционни стопански връзки. Неговото предложение беше граничната линия да следва водораздела по билото на Южните Родопи. Италианците от своя страна настояваха на становището си, отразено в приложението към доклада. По тяхно мнение, ако на България се остави излаз на Егейско море при Дедеагач, Източна Тракия не трябва да се предава на Гърция, тъй като се прекъсвала сухоземната връзка между двете области [34].

Спор възникна и по още един въпрос. Английските и френските делегати настояваха „Мемоарът” на мюсюлманските депутати да бъде приложен към доклада на комисията. Дей, който очевидно вече е имал информация, че е фалшифициран, се противопостави. Тогава председателствуващият Ж. Камбон направо заяви: „Колкото се отнася до нас (французите – б. м., С. Т.), ние сме склонни да фаворизираме нашите съюзници, а не нашите не-

23

приятели. Благоразположени сме спрямо тези, които се сражаваха с нас, а не спрямо тези, които воюваха против нас” [35]. Направеното изказване беше мерило за атмосферата, при която се решаваха жизнени държавни и народностни интереси. Американската и италианската делегация отстъпиха и докладът беше приет със забележката да се осигури на България икономически излаз на Егейско море.

Когато всичко изглеждаше вече решено, внезапно настъпи промяна в американската позиция и тя стана по-неблагоприятна за Гърция, отколкото дори италианската. Това се почувствува веднага, след като на 1 юли 1919 г. започна обсъждането на мирния договор с България. В преговорите участвуваха отговорни ръководители на силите от Съглашението: френският премиер Ж. Клемансо, английският външен министър лорд Балфур, ръководителят на италианското правителство Т. Титони. В началото САЩ се представяха от X. Уайд, а по-късно – от Ф. Полк [36]. За очертаване на новите граници беше създадена Централна териториална комисия начело с френския представител Тардьо. Преди да представи своя проект за България, на 15 юли 1919 г. по тракийския въпрос се изказа Венизелос. Той отново повтори всички свои аргументи, като не се отказа и от фалшивата си теза, че „турците” в Западна Тракия желаели да се освободят от българското „иго” [37]. В заключение Венизелос направи обосновка на своето искане границата между България и Гърция да минава по поречието на Арда. В писменото му предложение до Централната териториална комисия подробно беше очертано трасето на тази граница, включително и за Източна Тракия [38]. На същото заседание от 15 юли Тардьо, който водеше разговора с Венизелос, му зададе два допълнителни въпроса. В първия се искаха по-подробни сведения за етническото положение в Западна Тракия след 1913 г. Като беше наясно, че то сега е крайно неблагоприятно за Гърция, гръцкият премиер отклони отговора и заяви, че имал сведения само до 1912 г. Но той се възползува от възможността и говори по една по-удобна за него тема. В Гърция имало много бежанци от Западна Тракия, които от 5 години водели мизерно съществуване и били в тежест на властите. Като не уточни техния брой за тази област, Венизелос отбеляза, че заедно с онези от Мала Азия бежанците възлизали на повече от 400 000 души [39]. Като смесваше проблемите, той искаше да избегне прекия отговор на този конкретен въпрос. На него не можеше да не му е известно, че броят на гърците, напуснали Западна Тракия след 1913 г., не е по-голям от 30 000 - 35 000 души. Тази истина щеше да излезе наяве още през следващите няколко месеца.

24

Венизелос признаваше, че населението на юг от Арда говори славянски, но се опита да омаловажи този факт [40].

Въпреки усилията на Венизелос в Централната териториална комисия се очертаха два спорни въпроса, по които трябваше да вземе отношение Съветът на петте. Първият се отнасяше до Южна Добруджа. Американската делегация настояваше, че тази област е българска по характер и не бива България да се лишава от нея. Вторият въпрос засягаше Западна Тракия и по него сега американските представители развиха цяла система от аргументи. Според тях България не била добила тази област по силата на нейното завоюване, а чрез доброволна отстъпка от страна на Гърция и нейните съюзници. Освен това никой не е оспорвал правото на България върху Западна Тракия в навечерието на войната. В американската аргументация се оспорваше автентичността на гръцките статистики. Напомняше се, че в областта допълнително са били настанени десетки хиляди бежанци, включително и от Егейска Македония, а част от гръцкото население се е изселило. Американците правилно прецениха новото етническо положение като крайно неблагоприятно за Гърция. Още веднъж беше изтъкнато, че липсата на пряк излаз на открито море ще затрудни икономическото развитие на България. Българският народ щял да запази дълбоко чувство на несправедливост, проявена към него, и това щяло да бъде заплаха за бъдещия мир и т.н. [41].

Така по тракийския въпрос се очерта единодействие между представителите на САЩ и Италия. Делегациите на двете държави се противопоставяха на откъсването на Западна Тракия от България и предаването й на Гърция. Тази временна коалиция нямаше да издържи дълго и скоро щеше да се разпадне, тъй като всяка една от страните преследваше свои собствени цели. Англия, Франция и Япония подкрепяха гръцката позиция. Венизелос бързо схвана възникналата опасност и започна тайни преговори с Титони. За него беше ясно, че ако направи отстъпки на Италия в Мала Азия, тя ще измени своята политика по отношение на Тракия и американците ще бъдат изолирани. Два дни преди да започнат разискванията за южната граница на България той успя да сключи с италианците тайно споразумение. Италия пое задължението да оказва съдействие на Гърция по тракийския въпрос, а също и за присъединяването на Южна Албания. Гърците от своя страна трябваше да подкрепят италианския мандат над албанската държава и да се откажат от някои свои претенции в Мала Азия. Бяха направени и уговорки по отношение на Егейските острови, като междувременно и двете страни се стремяха да

25

се презастраховат в случай, че някоя от тях не изпълни поетите ангажименти [42].

Резултатите от постигнатото споразумение се почувствуваха на заседанието на Върховния съвет на 31 юли 1919 г. След като бяха открити разискванията, първи взе думата Тардьо. Той подробно обоснова тезата цяла Тракия да бъде предадена на Гърция. Неговите аргументи почти с нищо не се отличаваха от онези, които неведнъж вече беше излагал Венизелос. Тардьо говореше остро и безкомпромисно по отношение на България, която според думите му не бивало да бъде възнаградена за извършените от нея агресии през 1913 и 1915 г. [43]. X. Уайд, който говори след Тардьо, повтори американското становище, същността на което беше Западна Тракия да остане в пределите на България. Балфур подкрепи Тардьо. Мнението на японците съвпадаше с това на французите и на англичаните. От важно значение беше каква позиция ще отстоява Италия. В своето изказване Титони заяви, че гърците в Западна Тракия по численост били на второ място след турците (до този момент италианците слагаха на второ място българите). Що се отнася до Източна Тракия, италианският премиер заяви, че по-голямата част от нея можело да се отстъпи на Гърция. Целта на Венизелос беше постигната. Американците останаха изолирани. Създалото се положение беше добре отразено в една секретна телеграма от 2 август 1919 г. на френския министър на външните работи до посланиците на Франция в Лондон, Рим, Вашингтон, Атина и София. Тъй като в нея нещата са предадени достатъчно ясно, ще си позволим да я цитираме почти изцяло.

„Аз няма да опровергавам твърдението, според което френската делегация на конференцията подкрепя гръцките цели в Българска Тракия, защото то е вярно. Но британската делегация се показа още по-благосклонна към Гърция. Италианците, след като енергично подкрепяха българите, наскоро показаха стойността на своята искреност, като подписаха тайно споразумение с г. Венизелос, основано върху отказване от всякаква опозиция за присъединяването на Тракия към Гърция. Що се отнася до американците, те впрочем подкрепяха заедно с нас гръцките искания, след това им се противопоставиха и накрая те току-що предложиха да се предаде Западна Тракия на бъдещата Цариградска държава. Твърде е възможно в крайна сметка те да се присъединят към основното схващане, при условие на едно разширение на българската територия между Марица и Черно море, в северната част на Източна Тракия...” [44].


Подложени на постоянен натиск, американските представители започнаха да отстъпват. След изказването на Титони Уайд се

26

свърза с президента Уилсън и му докладва за новосъздадената обстановка при обсъждането на тракийския въпрос. Държавният глава на САЩ предложи да бъде обсъдено следното предложение за решение: „България признава правата на главните съюзени и присъединени сили да прехвърлят към предложената Цариградска държава територията на Българска Тракия... и се съгласява да приеме и съдействува за изпълнението на това прехвърляне, когато и да бъде направено” [45]. Новото американско предложение означаваше, че и последната държава на мирната конференция, която защитаваше идеята Западна Тракия да остане на България, променя своята позиция. По подобен начин постъпиха САЩ и при решаването на добруджанския въпрос [46]. С това беше внесен качествено нов елемент в обсъждането на тракийския въпрос, крайно неблагоприятен за българската държава.

Но и новото предложение не сложи край на дискусиите. Другите делегации не възприеха американското предложение. Англичаните подхвърлиха идеята Гърция да получи югозападната част на Западна Тракия (с Ксанти и Гюмюрджина), а от останалата област да бъде образувана интернационална държава под управлението на OH c излаз на Егейско море при Дедеагач. Според същото предложение Източна Тракия трябваше да се предаде на гърците. Американската делегация възприе английската идея само отчасти, а именно югозападната част от Западна Тракия да се присъедини към Гърция. Срещу това обаче тя настояваше северозападната част на областта да остане на България. САЩ искаха в останалите райони, прилежащи към Марица, да се наложи интернационален контрол, включително и върху Одрин.

Нито английското, нито американското предложение бяха възприети от французите. Те се опасяваха, че проектираната интернационална държава може да попадне под влиянието на Англия или на САЩ. Франция предложи Източна и Западна Тракия да образуват една автономна област под контрола на Гърция. Икономическият излаз на България в случая трябваше да се гарантира от една международна комисия, под чийто контрол да се постави жп линията Одрин - Дедеагач.

Направените предложения показваха, че упорито се търси компромисно решение, което да примири противоречията между различните делегации. На заседанието от 12 август бяха изработени два проекта, които обаче президентът Уилсън отхвърли. Той излезе с ново предложение, което се съдържаше в писмото му - отговор до Венизелос. Според него Гърция получаваше западната част от Западна Тракия, а останалата област заедно с Източна Тракия се присъединяваше към Цариградската държа-

27

ва. Дедеагач трябваше да остане открит град и чрез него да се гарантира икономическият излаз на България на Егейско море. Върховният съвет на мирната конференция обсъди последното американско предложение на 1 септември 1919 г. Нито една от делегациите освен американската не го подкрепи и то не беше прието [47].

На същото заседание Върховният съвет връчи на Полк специална нота по тракийския въпрос. Американският представител беше помолен да направи достояние пред президента Уилсън аргументите, развити от Клемансо, Балфур и Тардьо. Тези аргументи, систематизирани в пет точки, гласяха: 1. От етническа гледна точка предложението на Уилсън оставяло около 700 000 гърци в европейската част на проектираната Цариградска държава (28 000 в Западна Тракия, 306 000 в Източна Тракия и 364 000 в Цариградския вилает). Броят на турците в същите тези територии възлизал на около 730 000 души. Такова голямо количество гърци, поставени под негръцки суверенитет, пред самите порти на Гърция, щели да бъдат „постоянен източник на вълнение”. 2. В Гърция, Тракия и Мала Азия живеели около 7 300 000 гърци. Приемането на американското предложение означавало, че 37% от това население щяло да остане извън територията на гръцката държава. Необходимо било да се намали тази пропорция и да се приложи по отношение на гърците принципът народът сам да разполага със себе си. 3. Цариградската интернационална държава се създавала с една ограничена цел – да обезпечи свободата на Проливите. Ето защо Съветът на четирите приел като основна хипотеза нейните граници да бъдат очертани по линията Мидия - Енос. Включването в тази държава на цялата източна част на Западна Тракия било от естество да промени нейния характер. При известни условия тук неизбежно щели да се появят междуособни борби между различните народности. 4. Венизелос включил своята страна във войната доброволно и без условия. От сключването на примирието насам той отговарял благосклонно на всички искания и се вслушвал в съветите на силите. Гърция мобилизирала след 1918 г. допълнително три дивизии или всичко 12, била готова да изпълни всяка мисия, която конференцията й възложи по отношение на Смирна или в последно време по отношение на България. Ако се изпълнело американското предложение, Гърция се поставяла в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите източни страни и по-конкретно с Румъния. Тя не заслужавала подобно отношение. 5. Силите не можели да провокират падането на Венизелос и завръщането на крал Константин, който, ако се приемело американското предло-

28

жение, щял да има право да заяви, че министър-председателят не успял да присъедини към Гърция исканите от него територии с гръцко население. В заключение членовете на Върховния съвет настояваха Полк да привлече вниманието на президента Уилсън върху острата необходимост да се намери такова решение на тракийския въпрос, което да бъде съобразено с „основната база на мира, да бъде по-малко неблагоприятно за Гърция и да може да избегне бъдещите конфликти на Балканския полуостров” [48].

Връчената на Полк нота много приличаше на ултиматум. На американците се даде да разберат, че никоя от държавите-членки на Върховния съвет, няма да се съгласи с техен мандат върху една обширна и толкова важна за европейците територия, която държеше под контрол Босфора и Дарданелите. Беше демонстрирана и безрезервната подкрепа на Англия и Франция по отношение на Гърция, техен съюзник в отминалата война. Колективните постъпки и масираният натиск дадоха резултат. САЩ се отказаха от своето предложение и се приближиха до англичаните, които издигнаха идеята тракийският въпрос да се раздели на две части. Балфур считаше, че Гърция трябва да бъде удовлетворена. Ако не получела Западна Тракия, тя нямало да се разшири изобщо, докато Сърбия увеличавала своята територия три пъти, а Румъния – два пъти. Гърция не заслужавала подобно отношение, още повече, че Венизелос през цялото време подпомагал работата на конференцията. Що се отнася до Източна Тракия, обсъждането на въпроса за нейното бъдеще трябвало да се отложи [49].

Дискусията по тракийския въпрос приключи през втората половина на септември 1919 г. Последните заседания на Върховния съвет, проведени на 18 и 22 см., оформиха очерталото се в началото на месеца решение. Според него Западна Тракия се отнемаше от България и се предаваше на главните съюзени и присъединени сили. В областта трябваше да се настанят френски, английски, италиански и гръцки войски. Ф. Полк изказа своето опасение, че участието на гръцки войски в окупацията на Западна Тракия ще предизвика вълнение сред българското и турското население. Ето защо на генерал Франше д’Еспре беше възложено сам да реши този въпрос, но с препоръка, ако счете за необходимо, да употреби гръцки войски в една „добре определена зона от западната част на Българска Тракия,  к о я т о  щ е  м о ж е  в  к р а й н а  с м е т к а  д а  б ъ д е  о т с т ъ п е н а  н а  Г ъ р ц и я”  [50] (разредката на автора). Американската делегация се опасяваше, че е възможно взетото решение да се тълкува тенденциозно от гръцка страна. Ф. Полк помоли Ж. Клемансо

29

съглашенските войски да вземат предохранителни мерки с цел да се предотвратят „всички насилия от Гърция в зоната, която евентуално може би ще бъде определена за нейните окупационни войски” [51].

Взетото решение беше плод на временен компромис. Съпротивата на американската делегация все пак даде известни плодове. Беше провален опитът на Венизелос и на подкрепящите го англичани и французи южната граница на България да се прокара по поречието на Арда. Ако гръцките искания бяха приети, голяма част от Централните и Източните Родопи (т.нар планинска Тракия) щеше да остане извън България. А тук живееше многобройно българско население. Дори и тогава, когато решението вече беше оформено, Венизелоссе опита да внесе корекция на очертаната от Централната териториална комисия гранична линия. На 13 септември 1919 г. гръцката делегация внесе за обсъждане нов мемоар, в който се искаше Ортакьойска (Ивайловградска) околия да бъде отнета от България. В изложението се сочеше, че в този район живеели 15 273 мюсюлмани, 14 562 гърци и само 4060 българи. При предвидената от териториалната комисия гранична линия около 30 000 гърци и мюсюлмани щели да останат под българска власт [52]. Венизелос поставяше въпроса за гърците в Ортакьойска околия, чийто брой завишаваше, а забравяше за стотиците хиляди българи от Егейска Македония, които оставаха в Гърция, и близо 100 000 българи от Западна Тракия, чиято съдба предстоеше да се определи допълнително, но в крайна сметка и те бяха поставени под гръцка власт.

На 19 септември 1919 г. гръцката делегация направи последни усилия, за да въздействува на конференцията, въпреки че решението за Западна Тракия беше неблагоприятно за България. Гърците се стремяха да сложат ръка върху тази област и не жалеха сили. Венизелос изпрати едно обстойно писмо до Ж. Клемансо, където изказваше надеждата си, че исканията на Гърция върху териториите, които България придобила по силата на Букурещкия мирен договор от 1913 г., известни под името Западна Тракия, „ще бъдат оформени в един член от мирния договор, чрез който се предават на Гърция”. Водена обаче от желанието за по-бързо постигане на съгласие по въпроса, гръцката делегация, като запазвала напълно своите претенции, се съгласила въпросната област да бъде отстъпена на съюзените и присъединени сили. Основната идея, упорито прокарвана и в това писмо, беше, че възприетото от конференцията решение за Западна Тракия е временно и че то ще бъде променено в полза на Гърция при подписването на мирния договор. Венизелос настояваше пре-

30

говорите между великите сили да продължат и да не се прекъсват до този момент, докато отнетата от България територия не бъде окончателно предадена на Гърция. „Дълбоко разочарование ще обхване гръцкия народ, продължаваше писмото, който няма да разбере защо той единствен между балканските народи, взели участие във войната на страната на съюзниците, не видял удовлетворени своите искания за територии, населени от свои братя по раса” [53]. Венизелос настояваше пред Клемансо да направи необходимото, та при подписването на мирния договор гръцката нация да научи в същото време за „освобождаването на Гръцка Тракия от българско иго и нейното обединение с майката отечество” [54]. Гръцката делегация и лично Венизелос оказваха постоянно влияние не само върху делегациите на различните страни, но и активно обработваха европейското обществено мнение. В пресата беше организиран истински поход срещу България. Френските буржоазни вестници водеха яростна антибългарска кампания, в която се включиха „Тан”, „Фигаро”, „Журнал дьо Деба”, „Ом Либр” и т.н. Когато почувствува известно разположение в САЩ по отношение на България, гръцкото правителство изпрати в Америка добре подготвени агитатори. Държавният департамент беше отрупван с мемоари и изложения. На по-влиятелните политически и обществени дейци се изпращаха книги, брошури, бюлетини, в които се отстояваха гръцките интереси [55]. В развитието на своята пропагандна кампания гръцкото правителство се опираше и на големия брой свои сънародници, които живееха в САЩ, разполагаха с добри финансови възможности и оказваха известно въздействие по време на изборните кампании за членове на Конгреса.

*

Освен България пряко отношение към съдбата на Тракия имаше и Турция. В Тракия живееше значително турско население, чиито интереси държавите от Съглашението не желаеха да зачитат. За Турция въпросът имаше и чисто териториален аспект. Очерта се единодействие между турци и българи. Полаганите от правителството на Венизелос усилия не бяха в състояние да променят развитието на този процес, чиито начални признаци се почувствуваха още след първите заседания на Комисията по гръцките дела. На 10 март 1919 г. Шереф бей, редактор на в. „Тракия”, и Таксин бей, влиятелен първенец от Ксанти, посетиха Българското генерално консулство в Одрин. Двамата помолиха драгоманина Дръндаров да предаде на българското правителство

31

следната декларация:

„Положението на Турция и България засега е деликатно. Неприятелите на двете държави са едни и същи. Гърците заявяват претенции за българска и турска Тракия. Ние разчитаме само на приятелството на българите. Убедихме се, че само българите могат да ни бъдат искрени приятели и доброжелатели. Речта, произнесена в Народното събрание от българския министър-председател г. Тодоров (Т. Теодоров – б. м., С. Т.), ни хареса много. Но за да можем да се запазим от гръцките домогвания, трябва българи и турци да се сдружим и наедно да отстояваме срещу гръцките аспирации. За тази цел ний първи предлагаме за сдружаването на нашия „Комитет Тракия”, на който главното седалище е град Едерне и който има клонове във всички градове и села в турска Тракия и едно представителство в Цариград, състоящо се от 5 души, един от които е и тук присъствуващият Таксин бей, с българския комитет „Тракия”. Така съюзени, двата комитета по-лесно ще могат да защитават интересите на двата народа пред външния свят. Конгресът в Париж не може да не държи сметка, като види, че българи и турци от българска и турска Тракия са си подали ръка и желаят да бранят своите земи от чужди домогвания. Съобщете тия наши изявления и явете ни по възможност по-скоро отговора, който ще последва по тоя жизнен за двете страни въпрос” [56].


Това не беше единствената постъпка пред български официален представител в Одрин. Около една седмица по-късно, на 16 март, бившият турски консул в Караагач Шукри бей покани на гости в къщата си драгоманина на Българското генерално консулство Дръндаров. Тук той му представи Вахри бей и Таксин бей, ръководни дейци на турския комитет „Тракия”. Чрез Дръндаров двамата отправиха до правителството на България нова устна молба, която гласеше:

„Ние се страхуваме много от гръцките претенции за цяла Тракия. Те заявяват желания да владеят Цариград, Тракия, всички беломорски острови, Южна Албания и провинции в Мала Азия. Гърците за тази цел работят систематично и усилено и понеже те са галените деца на Съглашението, засега последното, вероятно, може да удовлетвори техните аспирации, като им отстъпи поне българска и турска Тракия. За да могат да се запазят тия места, трябва турци и българи да се разберем и задружно да защитим нашите права. Ний и Вий вкупом сме болшинство в цяла Тракия, но понеже турското население в българска Тракия не е на оная висота, за да може да схване какво трябва да прави за защита срещу гърците, ний, представителите на комитета, молим българското правителство да благоволи, ако намира за добре, да разреши на 10—15 души интелигент-
32
ни турци, родом от българска Тракия, за честността на които легацията в София гарантира, да заминат за България, да влезнат в сношение с комитета „Българска Тракия”, разбира се със съгласието на българското правителство, да се изработи план за обща легална борба против гръцките аспирации, като се разреши на тия турци да заминат за Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти, Султан Йери и др., за да организират и събудят турското население по тия места. Съобщете това наше предложение и за последвалия по това отговор ще чакаме една седмица тук” [57].


Турските постъпки бяха направени веднага, след като гърците официално изложиха своите искания пред Комисията по гръцките дела. Въпреки че те идваха по инициатива на турския Тракийски комитет, не може да има никакво съмнение, че такава беше и позицията на правителството в Цариград и въобще на официалните власти. И ако за мюсюлманските депутати, част от които се намираха в България, би могло да се твърди, че се намират под нечий натиск, то никой не би могъл да каже същото и за онези турски първенци, които действуваха от собствената си територия. Тяхната позиция се диктуваше от създаденото крайно неблагоприятно за Турция и България международно положение. Тласкани от надвисналата опасност и страхувайки се от откъсване на обширни територии, турските ръководители търсеха единодействие с българите с цел да неутрализират, доколкото изобщо това беше възможно в този момент, аспирациите на Гърция. Следователно взаимодействието и близостта на позициите между България и Турция се определяха не от някакви сантиментални съображения на този или онзи деец, а от общите интереси и на двете страни. Много неща след Първата световна война разделяха Турция и Гърция и почти нищо не ги сближаваше, тъй като гърците се стремяха да завземат Източна Тракия, Смирненския вилает и други територии. Нелогично е да се възприемат като сериозни твърденията на Венизелос, че турците в Западна Тракия, чиито действия се ръководеха от Одрин и Цариград, желаели да бъдат присъединени към Гърция. Действително отделни влиятелни мюсюлмани, подкупени от гърците, проявяваха склонност да им сътрудничат, но те съвсем не можеха да определят нито позициите на цялото население, нито турската политика по тракийския въпрос. На 29 март 1919 г. ръководителите на комитета „Тракия” Таксин бей и Шукри бей се срещнаха и разговаряха с д-р Страшимир Дочков и Димитър Нашев. Тези двама българи бяха представители на създадената през декември 1918 г. организация на бежанците под името „Одринска Тракия”. В миналото като екзархийски служители те взеха дейно участие в национал-

33

ноосвободителното движение. По време на разговорите, които се проведоха в къщата на Шукри бей, за трети път в рамките на един месец турските делегати развиха подробно своите възгледи по тракийския въпрос. Дръндаров, който следеше отблизо преговорите и получаваше изчерпателна информация за хода на разискванията, основателно прецени изказаните от тях мисли като „съвсем откровени”. Между другото Таксин бей и Шукри бей заявиха:

„1. Нямаме нищо и ще бъдем доволни, ако турска Тракия оставят на нас. Ние тогаз няма да заявим никакви претенции за изравняване на сегашната граница и в замяна на това ще искаме Вашето искрено приятелство. 2. Ако в Париж се реши от турска Тракия да се създаде една автономна област, тогава ний ще искаме и ще работим с всички сили в тая автономна област да влезе и сегашна българска Тракия (Западна Тракия – б. м., С. Т.). В случай, че се реши цяла Тракия да се даде на Гърция, ний сме решени да употребим всички средства за защита даже и с оръжие, за да защитим наша Тракия, тъй като турското население не мисли вече да напуска тия места... На тази теза ний сме готови и желаем да работим” [58].


Въпреки че беше разобличен, Исмаил Хакъ бей продължаваше да работи в полза на гърците. По тяхно внушение и очевидно с цел да смекчи неприятното впечатление от сторената фалшификация на 12 юни 1919 г. той изпрати нов мемоар до Жул Камбон, председател на Комисията по гръцките дела. Хакъ бей се стремеше да убеди мирната конференция, че мемоарът до Франше д’Еспре, изпратен уж от депутатите мюсюлмани в Народното събрание, е действителен. Истинската цел на повторното му изложение проличава от заетата по отношение на Гърция позиция, която беше в противоречие не само с политиката на турското правителство, но и в пълен разрез с желанията на местното мюсюлманско население. „Мюсюлманите в Западна Тракия току-що научиха, пише Хакъ бей до Жул Камбон, че областта се освобождава от българското иго и се обединява с Гърция. Ние се надяваме, че правителството на г. Венизелос, чието лоялно поведение е признато от всички, ще гарантира голямата нужда от свободно развитие и независимост на религията на мюсюлманската общност в нашата страна” [59]. Щяло да бъде акт на справедливост и човещина, ако се пристъпило към незабавна окупация на Западна Тракия от съглашенски и гръцки войски, тъй като такова било желанието на всички негови колеги в Народното събрание. Хакъ бей добавя, че тази окупация трябвало да се разпростре и върху Кърджалийска и Смолянска околия, където мюсюлманската маса горещо желаела да бъде освободена от българско „иго” и

34

да обедини своята съдба с тази на другите мюсюлмани, живеещи по на юг [60].

Дали останалите депутати в Народното събрание споделяха неговото становище, се вижда най-добре от техния мемоар до конференцията. Не бива да се забравя, че мемоарът от 12 юни беше подписан само от Исмаил Хакъ бей и нито един негов колега от Народното събрание не сложи подписа си под него.

На мирната конференция постъпиха и няколко мемоара от комитета „Тракия”. Първият, много обстоен, беше изпратен на 30 юли 1919 г. В него се застъпваше позицията на Турция по тракийския въпрос. Мемоарът съдържаше голям брой статистически сведения, много от които не могат да се възприемат сериозно. В историческата част, посветена на Източна Румелия, авторите на мемоара сочат, че мюсюлманите съставлявали 65% от нейното население. За 40 години българите разрушили джамиите, превърнали ги в кръчми, в работилници и музеи, а гробищата на мюсюлманите унищожили и т.н. Едва ли е необходимо подробно да се спираме на този обширен мемоар. От него лъха на краен национализъм и шовинизъм. За да бъде той охарактеризиран, е достатъчно да се посочат още няколко подробности. Съставителите му, като изоставяха здравата почва под краката си, пишеха, че при навлизането на българските войски в Тракия през 1912 г. в Сяр били избити 3900 мюсюлмани, чиито трупове се търкаляли по улиците; в Кавала – 2103 души и т.н.; десетки хиляди мюсюлмани, натъпкани в джамиите, били взривени. И още един интересен факт, който заслужава внимание. Помаците не били помохамеданчени българи, а дошли в Тракия много преди християните, от които впоследствие били насилени да усвоят българския език. Издигането на тази постановка имаше за цел да отдели от българската народност голям брой помохамеданчени българи и да ги представи за турци.

В посочения мемоар от 30 юли бяха изказани много обвинения и срещу Гърция, чието право да владее Тракия се отхвърляше с исторически, икономически и етнически аргументи. И това беше едно сериозно опровержение на гръцката теза, че мюсюлманите в Западна Тракия желаели страната им да бъде окупирана от гръцки войски. Най-сериозните разобличения на прокарваните от Венизелос измислици обаче се съдържаха в заключителната част на мемоара. Неговите съставители настояваха да се образува „едно независимо правителство върху териториите от Чаталджа до Струма с пропорционално представителство на различните народностни групи в него”. Предлагаше се българските войски да се евакуират от Западна Тракия, а гръцките – от ра-

35

йоните между Места и Струма, считани от турците също за част от Тракия и които след Междусъюзническата война бяха завзети от Гърция. „Ние добавяме, завършваше мемоарът, че няма да приемем по никакъв начин гръцка или българска администрация... Ние искаме независимостта на Тракия. Ние сме решени да се защитаваме срещу всички атаки за нашите очевидни права” [61].

Без да се спираме подробно и без да анализираме всички неистини в този мемоар, ще отбележим, че това беше поредният документ, с който се опровергаваше твърдението на Венизелос, че мюсюлманите били съгласни и дори желаели изпращането на гръцки окупационни войски в тази област. На 29 август 1919 г. Тракийският комитет изпрати още един мемоар от Цариград, този път до върховния комисар на Френската република, където се обявяваше срещу дележа на Тракия до Струма и настояваше на тази област да се даде независимост под мандата на някоя от великите сили на Съглашението. Между подписалите този мемоар личеше на първо място името на Мехмед Джемал, депутат в Народното събрание [62].

Очевидно в момента, когато назряваше решението по тракийския въпрос, е настъпило разединение в средите на влиятелните мюсюлмански водачи. Някои от тях издигнаха лозунга за даване независимост на областта под мандата на някоя от великите сили. Техен представител беше Тракийският комитет. Други, които виждаха, че главната опасност идва от страна на Гърция, предпочитаха Западна Тракия да остане българска. Тази теза се защитаваше от мнозинството мюсюлмански депутати в Народното събрание. Само отделни политически дейци като Хакъ бей, подкупени от Гърция или по други користни съображения, издигнаха глас в подкрепа на гръцката окупация. Впоследствие, когато стана очевидно, че Западна Тракия ще бъде отнета от България, надмощие сред мюсюлманското население взе становището на Тракийския комитет областта да бъде обявена за независима и да бъде поставена под международен контрол.

*

Докато гръцкото правителство и неговата делегация имаха възможност да оказват постоянно въздействие не само върху мирната конференция, но и върху общественото мнение в света, България беше лишена от всякакви средства за защита. При обсъждането на тракийския въпрос, както и на всички останали проблеми, които засягаха българската държава и нейния народ, не беше изслушан нито един техен представител. Може би първи-

36

ят опит да се окаже съпротива срещу гръцките домогвания по отношение на Западна Тракия направиха Ив. Евстр. Гешов и Д. Цоков. Информирани за развоя на събитията от легацията на САЩ в Берн, те изпратиха на 19 февруари 1919 г. писмо до председателя на мирната конференция. В него двамата български политици поставиха въпроса за принципите, от които е изхождал Венизелос, за да иска присъединяването на Западна Тракия към Гърция. На Клемансо беше припомнено, че в България по това време имаше не повече от 85 000 гърци, докато 370 000 българи живееха в Егейска Македония. Гешов и Цоков полагаха безрезултатни усилия да им бъде разрешено да се явят пред мирната конференция, за да защитават правата на своя народ [63].

Към 20 юни 1919 г. Теодор Теодоров, министър-председател на България, се обърна към представителите на Съглашението генерал Кретиен и генерал Берт с молба да попитат своите правителства дали са съгласни да отиде в Париж, без да изчаква официална покана за пристигането на българската делегация, като се основаваше на това, че турците вече са изпратили свои представители във френската столица. Отговорът беше категоричен: нямало нужда Теодор Теодоров да идва в Париж преди да бъде поканена официална българска делегация. Въпросът с Турция бил друг – там се обсъждала съдбата на империята (дали да съществува, или не). С България щяло да се постъпи така, както с Германия и Австро-Унгария [64].

Междувременно започна подготовката на официална делегация, която трябваше да се ръководи от министър-председателя Т. Теодоров. В нейния състав влизаха членовете на коалиционния кабинет Ал. Стамболийски (БЗНС), Янко Сакъзов (БРСДП ш.с), Венелин Ганев (РДП) и бившият министър М. Сарафов (Прогресивнолибералната партия). Делегацията пристигна в Париж едва на 26 юли 1919 г. [65]. Тук тя беше настанена в старинния замък „Шато дьо Мадрид” и поставена в пълна изолация. Ето как описва положението В. Ганев в едно писмо до Найчо Цанов: „Никой отвън не може да ни приближи и с никого не можем да се сношаваме, освен крадешком. Единствените сведения, които имаме засега, са новините от вестниците, тъй като официално, до връзването на договор за мир нищо не ни се съобщава” [66].

Връзката с мирната конференция се осъществяваше посредством полковник Анри, който беше аташиран към делегацията. Официални лица, прикрепени към нея, бяха също английският капитан Фестинг, италианският поручик Монако и френският поручик Буржоа [67]. Чрез тези офицери великите сили упражняваха системен и строг контрол върху българските делегати, които не

37

можеха да предприемат каквито и да е постъпки извън официалните в защита на своята страна.

При пристигането на българската делегация в Париж почти всички условия на мира с България вече бяха изработени. Оставаше неокончателно решен само въпросът за Тракия. Дори и от частичните сведения, проникнали на страниците на вестниците, българските делегати долавяха, че се подготвя откъсването на Западна Тракия от България. Ето защо още на 29 юли беше проведено съвещание, на което се реши да бъде изготвено кратко изложение за Западна Тракия и Източна Македония като възражение срещу предявените от Венизелос претенции. С тази задача бяха натоварени експертите Димитър Михалчев, Димитър Мишайков и Йордан Иванов, български професори, добри познавачи на повдигнатите въпроси [68]. Изложението за Западна Тракия беше изпратено до Клемансо на 1 август 1919 г. В него се сочеше, че тази област не е била „предмет на спор в момента на сключването на примирието от 29 септември 1918 г.” [69]. Протестираше се срещу домогванията на Гърция да откъсне България от Егейския бряг. Като доказателство за българския характер на Западна Тракия се привеждаха убедителни сведения от етнически, икономически, исторически и политически характер [70]. В приложение към изложението се даваше декларацията на депутатите мюсюлмани в Народното събрание,с която те опровергаваха твърдението на гръцкото правителство, че предпочитали гръцкото управление [71]. С цел да се привлече вниманието на конференцията към истинското положение в областта Т. Теодоров изпрати до Клемансо подробно разяснение към изложението от 1 август. Ръководителят на българската делегация по-специално отбелязваше, че българомохамеданите са едно свидетелство за българския характер на Западна Тракия [72]. След малко повече от една седмица – на 8 август, до председателя на конференцията за мир беше изпратена петиция, подписана от 31 176 глави на семейства от Източна Тракия, които представляваха население от около 166 650 души. Петицията беше приета на Първия конгрес на българите от Източна Тракия, проведен в Одрин от 24 до 27 декември 1918 г., и предадена на българската делегация с молба да я връчи на конференцията [73]. В пояснение към нея Т. Теодоров писа, че това огромно число българи били прогонени от турските войски през 1913 г. и временно настанени в България, където очаквали да се върнат по родните си места и да влязат във владение на своите имоти [74].

Опитите на българската делегация да окаже някакво въздействие върху преговорите за Тракия, които навлизаха в решаващ

38

етап, продължиха и през следващите дни. На 16 август до конференцията беше изпратена бележка, в която се изясняваше ролята на Ксантийско като тютюнопроизводителен район. Очевидно до българските делегати вече беше достигнала информация за очерталото се становище Ксанти да бъде окупиран от гръцки войски. В бележката се разясняваше, че ако този район се предаде на Гърция, тя ще бъде в състояние да наложи монополни цени на международните пазари [75]. Идеята беше да се подействува активизиращо върху американската делегация, тъй като САЩ като купувачи на тютюн бяха заинтересовани да запазят България като производител.

Последният опит на българската делегация да окаже влияние върху преговорите за Тракия преди връчването на проектодоговора за мир беше направен на 10 септември 1919 г. До мирната конференция бе изпратено „Изложение по въпроса за Източна Тракия до линията Мидия-Енос”, където се отбелязваше, че в България имало около 200 000 бежанци от тази област. В изложението се изказваше надежда, че конференцията „ще вземе присърце молбата да допусне да се завърнат в нея хилядите българи, изгонени от огнищата им от един ненавиждан от цял свят режим” [76].

Усилия за запазване на довоенните граници на България се правеха не само в рамките на мирната конференция. Като разбираше ясно голямата роля на Англия в международните отношения след войната, българското правителство изпрати в Лондон Ив. Евстр. Гешов, бивш министър-председател и съветник на делегацията. Гешов имаше намерение, като използува своите стари връзки и познанства, да се срещне с Лойд Джордж. Но английският премиер не пожела да го приеме [77]. Подобно отношение проявиха към него всички по-известни политически дейци. Гешов успя все пак да влезе в допир с банкерски среди, които искаха да основат банки и индустриални предприятия в България. Той се надяваше, че като ги насърчава, ще получи подкрепата им за запазване на българските интереси в Тракия [78]. Английският капиталист Джексън настояваше да получи концесия в България и право да основе английска банка в София. Влязъл в преки преговори с българската делегация, той обещаваше срещу исканата концесия да действува прел своето правителство за необходимостта от български бряг на Егейско море [79]. Въпреки големите надежди, които се възлагаха на Гешов, неговата мисия не постигна никакви конкретни резултати. В това се убеди окончателно и самият Гешов след срещата, която успя да уговори в Лондон с влиятелния съветник на американския президент полк. Хауз. В

39

крайна сметка той се завърна в Париж и докладва, че приятелите на България в дадения момент са без влияние и не може да се очаква помощ [80].

Известни надежди за подкрепа от страна на САЩ даваше българският пълномощен министър във Вашингтон Ст. Панаретов. Още след пристигането на българската делегация в Париж той докладва, че общественото мнение в Америка не е настроено срещу България. Панаретов се върна в столицата на САЩ и поддържаше постоянна връзка с Държавния департамент, откъдето получаваше информация за преговорите по тракийския въпрос. Той пръв съобщи на българската делегация за оформилото се решение за Западна Тракия. В частно писмо до Ив. Гешов Панаретов писа, че според Лансинг на Гърция се давала западната част на областта с Ксанти. Останалата част от Тракия образувала автономна област под ръководството на Обществото на народите. Чрез нея щяло да бъде осигурен на България достъп до Егейско море. Как това съобщение е подействувало на българската делегация в Париж, се вижда от онова, което е записал в дневника си Михаил Сарафов: „Това известие порази и петима ни, които имахме досега едничката надежда на Америка за запазване сегашната територия на България” [81].

Условията на мира бяха връчени на българската делегация на 19 септември 1919 г. В своя отговор нейните членове заявиха, че „отстъпката на Тракия и на крайбрежието й засяга най-дълбоко нейния живот и нейното бъдеще.” [82] Сега за първи път беше лансирана идеята за плебисцит в Западна Тракия. В отговора се отбелязваше още, че българското правителство „ще приеме щото територията, отстъпена от България, да се въздигне в целостта й в автономна държава, независима от балканските държави и поставена под покровителството на главните съюзени и сдружени сили или на оная от тях, която конференцията би посочила.” [83]. Това беше отчаяна стъпка, чиято цел бе да предотврати окупирането на западната част на областта от гръцки войски. Резултат естествено не се постигна. Конференцията отхвърли доводите на България.

Междувременно в страната се провеждаха парламентарни избори. Част от делегатите се върнаха в България. В резултат на победата на БЗНС на 6 октомври 1919 г. беше образувано ново коалиционно правителство под председателството на Ал. Стамболийски. В него влизаха: БЗНС – 5 министерски поста, Народната партия – две места и Прогресивнолибералната партия – едно място [84]. Ал. Стамболийски пое ръководството на българската делегация за подписването на мирния договор. В реч пред Народ-

40

ното събрание, произнесена на 16 октомври 1919 г., той разясни позицията на България по тракийския въпрос: „Ако конференцията настои на своето становище, отразено в проектодоговора, българското правителство ще предложи отстъпената от него територия да влезе изцяло в границите на една самостоятелна държава, оставена под международен контрол или под контрола на някоя от великите сили, която конференцията би посочила” [85]. Стамболийски не повдигна въпроса за Източна Тракия. До войната тази област влизаше в пределите на Турция, а конференцията тепърва щеше да обсъжда нейните граници. Под влиянието на своята позиция за Западна Тракия правителството на България правеше всичко възможно, за да остане българското население по своите места с оглед на един етнически приоритет в проектираната държава.

Преди подписването на мирния договор българският министър-председател направи последен опит да смекчи тежките условия, като прати лични писма до Клемансо, Пашич, Венизелос и Братиану [86]. В писмото си до Венизелос Ал. Стамболийски постави въпроса за Тракия като основен в отношенията между България и Гърция. „Очевидно е, писа той, че ако мирът, който България ще подпише, отнеме досегашните й владения в Тракия, българският народ ще бъде не само разпокъсан национално, но ще бъде лишен от един свой излаз на Егейско море. Между това всеки схваща, че такъв излаз е за България една географска, стопанска и държавна необходимост” [87]. Откъсването на Тракия според Стамболийски щяло да създаде нови пропасти между българския и гръцкия народ, докато, оставена на България, тя би послужила за „сближението между двете държави и за изглаждането всички други висящи въпроси между тях” [88].

В своя пространен отговор Венизелос отклони поставените от българския министър-председател въпроси. Според него България трябвало да се задоволи с двете „отлични пристанища”, които имала на Черно море [89]. Той хитро отбелязва: „Мислейки, че на стопанските интереси на България би се услужило по-добре през Кавала, аз заявих вече, заявявам го повторно, че съм готов да отстъпя в полза на България едно икономическо статукво под гаранцията на Обществото на народите” [90]. Очевидната цел на гръцкия министър-председател бе да отклони българския териториален излаз на Бяло море през Западна Тракия.

Надеждите и усилията на българското правителство да смекчи присъдата на победителите се оказаха напразни. На 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски беше принуден да подпише мирния договор.

41

Между многото жестоки наказания непоносимо се оказа онова, което засягаше Западна Тракия. По силата на чл. 48 от Ньойския мирен договор България беше принудена да се откаже „в полза на главните съюзени и сдружени сили от всички свои права и титли” в тази област [91]. Държавите от Съглашението от своя страна се задължаваха да гарантират „свобода на икономическите изходи на България на Егейско море” [92]. Условията на тези гаранции трябваше да бъдат определени допълнително.

С отнемането на Западна Тракия България губеше не само териториалния си излаз на Егейско море. От нея щяха да бъдат откъснати 8622,6 км2 плодородна земя или 7,6% от цялата й територия до 1915 г. В тази област живееха и около 225 000 души, от които преобладаващата част бяха българи [93].

Откъсването на Западна Тракия се преценяваше от всички в България като изключително тежка загуба за страната. В края на октомври 1919 г., като отговаряше на зададени му въпроси в Народното събрание, тогавашният министър на външните работи Михаил Маджаров заяви, че тази област била от голяма важност „не само за единството на българския народ, не само за нашата икономическа активност, но и за нашето бъдещо духовно развитие, тъй като загубата на Егейското крайбрежие ни отделя от Средиземноморската цивилизация, към която всички народи се стремят без прекъсване през вековете” [94]. В една анкета, организирана от Дружеството на столичните журналисти през януари 1922 г., когато загубата можеше да се оцени още по-трезво, Ал. Стамболийски отбелязва: „В Ньойския договор за мир има много тежки клаузи за България, но най-тежката, най-жестока е клаузата, по силата на която ни се отнема крайегейска Тракия и от това излазът на Егея... Отнемането на Тракия и запушването изхода ни на Егея прилича на една примка, метната върху шията на България. Тая примка може да не я погуби съвършено, но факт безспорен е, че тя вечно ще спъва нейното свободно и правилно дишане” [95].

*

На Парижката мирна конференция споровете за Тракия завършиха с неблагоприятно решение за България. Главната причина за това решение се коренеше в нейната международна изолация след Първата световна война. Най-влиятелните и силни европейски държави на конференцията подкрепяха исканията на Гърция. Според някои сведения още по време на войната Венизелос е успял да ангажира Англия и Франция със специални спора-

42

зумения за присъединяването на Източна и Западна Тракия, както и на Смирненския вилает [96]. Една от великите сили, от която България евентуално би могла да очаква някаква подкрепа, временно слезе от голямата сцена. В Русия беше извършена Великата октомврийска социалистическа революция. Бившите й съюзници от Съглашението не допуснаха младата съветска република да участвува при вземането на съдбоносните решения в Париж.

Чрез подкрепата, която даваше на Гърция по тракийския въпрос, Англия се стремеше да я превърне в първостепенен фактор на Балканите и да укрепи своите позиции в Югоизточна Европа. Посредством Тракия Гърция добиваше контрол върху Проливите, от които най-много щеше да се възползува Англия. Това личи особено ясно на фона на силното отслабване на България и Турция, които губеха обширни територии и изпадаха в подчинено положение. Не е изключено и едно друго обстоятелство. Силното влияние на Франция в Сърбия, която стана център на обширна държава, не можеше да не безпокои англичаните. Чрез укрепването и разширението на Гърция те се стремяха да създадат в нейно лице една противотежест на френското проникване на Балканския полуостров.

Но да видим как самите англичани оценяваха позицията на своята страна към България. В неофициален разговор с българския дипломат Ат. Шопов членът на британската легация в София Лам заяви, че в Англия били малко хората като братя Бъкстон, Баучер и Брайсфорд, които познавали балканските въпроси и питаели симпатии към българите. България била в лагера на английските неприятели, сражавала се е против англичаните, победена е и следователно трябвало да се постъпи с нея, както изисквали интересите на победителите [97]. Такова беше преобладаващото мнение сред английските политически среди и английската общественост и то ясно се изяви на Парижката мирна конференция.

Отношението на френското правителство към България се определяше до голяма степен от връзките му с формиращото се Сърбо-хърватско-словенско кралство. Франция имаше силно влияние върху западната българска съседка,която се стремеше да отслаби България. Тя единствена от нейните съседи можеше сериозно да я застраши поради оставането в нея на значително българско население. Рязко враждебната позиция на френското правителство към България най-добре се прояви в яростната антибългарска кампания на френските буржоазни вестници.

За благоприятната позиция на Англия и Франция по отношение на Гърция има важно значение и фактът, че тя им беше

43

оказвала ценна помощ по време на току-що завършилата война. Сега те искаха да й се отблагодарят, като я възнаградят. Натрупаната срещу България омраза се стовари върху нея с унищожителна сила.

В началото на конференцията благоприятна за България беше позицията на италианската делегация. Но това се оказа нетрайно и временно явление. Италианците скоро показаха, че гледат на Тракия като на разменна монета в споровете си с Гърция. Когато противоречията бяха изгладени, позицията на Италия се измени и стана удобна за гърците.

Интересна еволюция претърпя американското становище по тракийския въпрос. Отначало в Комисията по гръцките дела американската делегация вървеше с англичаните и французите. По-късно нейната позиция рязко се промени и изглеждаше доста благоприятна за България. Тази промяна се извърши под влиянието на няколко фактора. Очевидно някои ръководни среди в САЩ са били съблазнени от идеята да наложат американски мандат над проектираната Цариградска държава, чиято територия желаеха да се разпростре и върху цяла Тракия или поне върху част от нея [98]. Не бива да се пренебрегват и някои други обстоятелства. САЩ не бяха воювали срещу България. Двете държави до края на войната не прекъснаха своите дипломатически отношения. В САЩ нямаха причини да се отнасят с такава омраза към българите, както в Англия и Франция, чиито войници измираха по бойните полета на Балканския полуостров. Не е изключено върху становището на американската делегация да е оказвала влияние и сложната борба, която се водеше в САЩ между изпълнителната и законодателната власт. Възможно е за позицията на САЩ да са играели определена роля и хуманитарните принципи на президента Уилсън. Въпреки че през последните години се полагат усилия за научно изясняване на този въпрос, напълно убедително обяснение все още няма [99].

При оценката на американската позиция досега се изпускаше един важен факт. За всички участници в преговорите беше ясно, че постигнатият компромис за Западна Тракия е временно отлагане на окончателното решаване на тракийския въпрос. Само три месеца след като съглашенските войски окупираха областта, на 20 януари 1920 г., Конгресът на САЩ гласува една крайно прогръцка резолюция, в която беше отбелязано: „Според убеждението на Сената, тези части от Тракия, които България и Турция отстъпиха на основните съюзени и сдружени сили и които според доказателствата, дадени от Гърция, са етнически и исторически гръцки и стратегически важни за Гърция, трябва да

44

бъдат дадени от конференцията за мир на Гърция...” [100]. По-на-татък в тази изключително важна декларация се отбелязваше, че на България трябвало да се направят улеснения за нейната търговия чрез едно пристанище на Егейско море. Кръгът беше затворен. САЩ се върнаха по тракийския въпрос на онази позиция, от която тръгнаха в началото на конференцията. Така още през януари 1920 г. отпадна и последното препятствие пред Гърция. Съдбата на току-що създаденото съглашенско управление в Западна Тракия фактически беше предрешена. Оставаше да бъде оформено очерталото се вече единодушно становище на великите сили победителки. Това стана на конференцията в Сан Ремо (Италия), проведена през втората половина на април 1920 г.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



Бележки

1. История на дипломацията. Т. 3. С., 1967, с. 175.

2. ЦДИА, кмф-12, № 393/9. Т. 311, л.12. Шифрована телеграма от френския посланик в Гърция. Атина, 8 окт. 1918.

3. Пак там, № 393/8. Т. 309, с. 24.

4. Шишков, С. Българо-мохамеданите (помаци). Историко-земеписен и народоучен преглед с образи. Пловдив, 1936, с. 35.

5. Карайовов, Т. Материали за изучаването на Одринския вилает. - Сб.НУНК. Т. 19. С., 1903, с. 16.

6. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С., 1913, с. 301.

7. Чанков, Ж. Населението на България. С., 1935, с. 217.

8. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а.е. 1493, л. 3-5. Рапорт от окръжния управител в Лозенград д-р Кожухаров до ген. Вазов. Лозенград, 12 дек. 1912.

9. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 309, с. 6.

10. Пак там, с. 7.

11. Пак там, с. 9.

12. Иширков, А. Българите вън от границите на царство България. - Пряпорец, № 28, 27 февр. 1928.

13. ЦДИА, кмф -12, № 393/8. Т. 309, с. 8.

14. Кънчов, В. Избрани съчинения. Т. 2. С., 1970, с. 597.

15. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 309, с. 8.

16. Пак там, с. 13.

17. Пак там, № 406. Т. 4, л. 14-20. Alecsandre Antoniades. Le role economique des Grecs en Thrace. Rapport soumis la la conference de la Paix le 27 Fevrier 1919.

18. Tpифонов, C. За съдбата на българите в Егейска Македония. - Военноистор. сборник, 1984, № 3, 57-74.

19. Подробно вж. Трифонов, С. Бежанският въпрос в българо-турските отношения (1913-1918 г.). - ИБИД. Т. 37, 1985, 169-203.

20. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 307, л. 5. Нота на Венизелос до конференцията за мир. Париж, 23 ян. 1919.

21. Христов, X. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984, с. 286.

22. ЦДИА, кмф-12, № 406. Т. 4, л. 216-217. Мемоар от мюсюлманските депутати от Западна Тракия в Народното събрание до ген. Франше д’Еспре, 31 дек. 1918.

23. Пак там, кмф-12, № 393/8. Т, 308, л. 33-35.

24. Пак там, л. 35.

45

25. Пак там.

26. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 309, л. 62-68. Rapport (avec Annexes presente) Au conseil Supreme des allies par la commission charges d'etudier les questions territoriales interessant la Grece le 1 mars 1919.

27. Пак там, л. 67.

28. Пак там, л. 63.

29. Пак там, л. 60.

30. Христов, X. Цит. съч., с. 287.

31. ЦДИА, кмф-12, № 393/6, с. 147. Declarafion du groupe parlementaire turk, Sofia le 5 mars 1919.

32. Подробно вж. Трифонов, С. Административна уредба и управление на Западна Тракия (1913-1915 г.) - ГСУ. Т. 76, 1986, 211-260.

33. АМАЕ, serie 2, S. S. Balkans, C. 4, p. 36. Донесение от ген. Ф. д’Еспре до министъра на войната, Цариград, 8 март 1919.

34. Христов, X. Цит. съч., с. 289.

35. Пак там, с. 290.

36. Пантев, А., П. Петков. САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983, с. 129.

37. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 308, л. 158-160. Commite central des questions territoriales. Seance du 15 juillet 1919.

38. Пак там, л. 161. Annexe I. Proposition la delegation HelleSnique. Frontiere da Bulgarie (Thrace).

39. Пак там, л. 160.

40. Пак там, л. 159.

41. Пантев, А., П. Петков. Цит. съч., 131-132.

42. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 308, л. 163-164. Шифрована телеграма от френското Министерство на външните работи до посланиците в Рим, Цариград, Вашингтон и Лондон, Париж, 2 авг. 1919; Ключников, Ю., А. Сабанин. Международная политика новейшего времени в договорах, нотах и декларациях. М., 1926, кн. 2, 337-339.

43. Пантев, А., П. Петков. Цит. съч., с. 135.

44. ЦДИА, кмф-12, № 393/8. Т. 308, л. 165-166.

45. Пантев, А., П. Петков. Цит. съч., с. 136.

46. Подробно вж. Христов, X. Цит. съч., 272-283.

47. Пантев, А., П. Петков. Цит. съч., с. 137.

48. ЦДИА, кмф-12, № 406. Т. 5, л. 2-3. Note pour monsieur Polk, 1. IX. 1919.

49. Пантев, А., П. Петков. Цит. съч., с. 141.

50. ЦДИА, кмф-12, № 406. Т. 5, л. 58.

51. Пак там.

52. Пак там, л. 31-32. Гръцката делегация на конференцията за мир. Париж, 13 септ. 1919.

53. Пак там, л. 43-44.

54. Пак там, л. 44.

55. НА - БАН, сб. IV, оп. 1, а.е. 107.; Муравиев, К. Договорът за мир в Ньой. Спомени. С., 1966, с. 100.

56. ЦДИА, ф. 336, оп. 1, а.е. 117, л. 69-70. Поверителен доклад от Дръндаров до МВРИ, Одрин, 11 март 1919.

57. Пак там, л. 71-72. Поверителен рапорт от Дръндаров до МВРИ, Одрин, 16 март 1919.

58. ЦДИА, ф. 336, оп. 1, а.е. 117, л. 73-74. Поверителен рапорт от Дръндаров до МВРИ, 29 март 1919.

59. Пак там, кмф-12, № 406. Т. 4, л. 57-59. Мемоар от Исмаил Хакъ бей до конференцията за мир за положението в Западна Тракия, Париж, 12 юни 1919.

60. Пак там, л. 59.

46

61. Пак там, л. 105-128. Мемоар от Тракийския комитет, Цариград, 30 юли 1919.

62. Пак там, т. 5, л. 6-7. Мемоар от Тракийския комитет, Цариград, 29 авг. 1919.

63. Пак там, № 406, л. 10-11. Писмо от Ив. Евстр. Гешов и Д. Цоков до Ж. Клемансо, 19 февр. 1919.

64. ЦДИА, кмф-12, № 493/5. Т. 23, л. 37, 42.

65. СД на XVIII ОНС. I PC, 9 ноем. 1919, с. 3; Мир, № 5776,13 авг. 1919. Българската делегация в Париж.

66. НБКМ - БИА, ф. 192, а.е. 3, л. 30-32. Писмо от В. Ганев до Н. Цанов, Париж, 6 авг. 1919.

67. Мир, № 5776, 13 авг. 1919.

68. Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на мирния договор в Ньой през 1919 г. ИИБИ, С., 1951, с. 325.

69. Българската делегация на конференцията за мир. Документи по договора в Ньой. С., 1919, с. 7; Мир, № 5793, 2 септ. 1919.

70. Българската делегация на конференцията за мир... 7-25, Муравиев, К. Цит. съч., с. 124.

71. Българската делегация на конференцията за мир... 17-18.

72. Пак там, с. 31.

73. Константинов, Н. Родна Тракия. Спомени, речи, статии. С., 1925, с. 113.

74. Българската делегация на конференцията за мир... с. 26.

75. Пак там, с. 32.

76. Пак там, с. 122.

77. Дневникът на М. Сарафов... с. 342.

78. НА - БАН, сб. IV, оп. 1, а.е. 107; Муравиев, К. Цит. съч., с. 204.

79. Дневникът на М. Сарафов... с. 327, 337; Несторов, X. Ньойският договор за мир и грабителската и контрареволюционна политика на западните империалисти в България (1919-1923). - ГСУ, ФИФ. Т. 65, кн. 1, с. 192.

80. Дневникът на М. Сарафов... с. 346.

81. Пак там.

82. Българската делегация на конференцията за мир... с. 149.

83. Пак там, с. 151.

84. История на България. Т. 3, С., 1964, 48-50.

85. Мир, № 5830, 17 окт. 1919.

86. Реч на Ал. Стамболийски по сключване на мира в Париж. С., 1920, 5-17.

87. НА-БАН, сб. 4, оп.1, а.е. 107, с. 335. Писмо на Ал. Стамболийски до Ел. Венизелос, 22 ноем. 1919; Тракия, № 58, 11 авг. 1922.

88. СД на XVIII ОНС, I PC, 26 дек. 1919, с. 516.

89. НА - БАН, сб. iV, оп. 1, а.е. 107, л. 339-346. Писмо на Ел. Венизелос до Ал. Стамболийски.

90. Пак там, с. 344.

91. СД на XVIII ОНС, I PC, кн. 2. С., 1920, с. 781.

92. Пак там.

93. Иширков, А. Западна Тракия и договорът за мир в Ньой. С., 1920, с. 4.

94. ЦДИА, кмф-12, № 393/6. Т. 148, л. 201-202. Декларация на М. Маджаров пред Народното събрание, 22 окт. 1919.

95. Вестник на вестниците, № 11, 8 ян. 1922.

96. НА - БАН, сб. 4, оп. 1, а.е. 107; Муравиев, К. Цит. съч., с. 151.

97. Пак там, ф. 44к, а.е. 390, л. 1-2. Писмо от А. Шопов до М. Маджаров, 11 авг. 1919.

98. Вж. Христов, Хр. Цит. съч., с. 291.

99. По тези въпроси по-подробно вж. Пантев, А., П. Петков. Цит. съч., 129-145.

100. ЦДИА, кмф-12, № 406, И. Т. 5, л. 182. Телеграма на френския посланик в САЩ до министъра на външните работи Милеран. Вашингтон, 21 ян. 1920.