Антантата в Тракия 1919-1920 г.
Ст. Трифонов
 
Втора глава
Военноадминистративна уредба на Западна Тракия (октомври 1919 - май 1920)
 

Гръцкото правителство водеше активна пропаганда в Западна Тракия, като се стремеше да създаде условия за нейното присъединяване към Гърция. Наскоро след примирието от 29 септември 1918 г. в областта започнаха да обикалят гръцки агитатори. Те събираха подписи между етническите малцинства, насочени срещу българските власти, като искаха да използуват сведенията на предстоящата конференция за мир [1]. Тази дейност се усилваше и взе особено широки размери през ноември и декември 1918 г. Пропагандната акция се финансираше от правителството на Гърция, което според български военни източници отпуснало за целта 1,5 млн. драхми. Агитаторите най-често идваха от Атина и Солун [2]. Някои от тях проникваха и във вътрешността на България и установяваха контакти с гъркоманите в Пловдивско и други райони на страната. Освен с антибългарска пропаганда те се занимаваха и със събиране на информация от военен и политически характер. Тяхната шпионска дейност се потвърждаваше от най-различни източници. „Има специални шпиони, пише един банков служител до Министерството на външните работи и изповеданията, преоблечени в английска и френска униформа, някои и с жени влизат в България и на всяка станция слизат и веднага биват обикаляни от групи гърци. Българската явна и тайна полиция нехае” [3].

Окуражени от очертаващите се промени, гърците в Западна Тракия отказваха да плащат данъците и да изпълняват нарежданията на властта. На отделни места те изгониха общинските пъдари и се опитаха на тяхно място да назначат свои хора. Българските власти бяха принудени да вземат необходимите мерки, като засилиха военното присъствие в онези селища, където гръцката пропаганда беше най-силна [4].

През февруари 1919 г. българите в Западна Тракия научиха, че Венизелос е поискал от конференцията за мир областта да бъде предадена на Гърция. Веднага в Дедеагач се събраха по-вид-

48

ните граждани начело с кмета Тодор Петков. Те решиха да се проведе протестен митинг и за целта създадоха специален акционен комитет. Идеята им беше да се организира една внушителна манифестация срещу гръцките домогвания. Митингът се проведе на 6 април. В него взеха участие жителите на града и на почти всички околни села. Той се превърна в грандиозна демонстрация на местното българско население. Приетата на митинга резолюция, в която се отхвърляха неоснователните претенции на Гърция към Западна Тракия, беше връчена на английския и на френския комендант в Дедеагач. Имаше идея подобни акции да се проведат в Софлу, Гюмюрджина, Ксанти и Димотика, но тя не се осъществи поради започналата предизборна кампания на политическите партии [5].

Надвисналата над Западна Тракия опасност раздвижи и старите комити, участници в националнореволюционните движения до. Балканската война. Те започнаха да формират отделни чети още през юни-юли 1919 г., когато в Париж се водеха най-интензивни преговори по тракийския въпрос. В районите на Ивайловград, Димотика, Софлу и Гюмюрджина и на други места българите започнаха да се въоръжават. Повечето от демобилизираните войници в този край запазиха своите пушки и се подготвяха за въоръжена съпротива. Френското разузнаване се добра до факти, които говореха за „скандално приятелско държане на италианците към всички, които се изправят срещу гръцките интереси”. С това някои френски представители си обясняваха вълненията на българското население в Западна Тракия. Според същите източници италианските военни представители в областта водели благоприятна за българите пропаганда. Един италиански батальон бил акламиран от българите, когато се отправял за Пловдив. Дори се сочеше, че в Караагач наред с българския се свирел и италианският химн [6].

Тревогата се пренесе и по левия бряг на Марица – в Източна Тракия. Носеха се слухове, че турските власти извършвали секретна мобилизация и масово въоръжавали населението, като подготвяли движение, подобно на онова в Мана Азия [7].

Голямо изпитание за българските власти бяха парламентарните избори на 17 август 1919 г. Гръцки и турски агенти агитираха населението да не взема участие в тях, защото предстояло скорошното откъсване на Западна Тракия от България [8]. Целта беше постигната. Гръцката делегация не пропусна да използува случая, като привлече върху него вниманието на Върховни} съвет в Париж. От Солун постъпиха няколко телеграми, в коитс се твърдеше, че мюсюлманите не гласували в знак на протест

49

срещу насилията и лошото управление на местната власт. Българските кандидати за депутати били принудени да издават на гръцки език своите агитационни материали с цел да бъдат разбрани от населението, което било в основната си част гръцко [9].

Последното твърдение беше смехотворно и мъчно може да се приеме за сериозно. По това време гърците в Западна Тракия представляваха нищожно малцинство, тъй като повечето от тях се бяха изселили от областта още през 1913 - 1915 г. За същото време броят на българите се увеличи рязко за сметка на настанените тук десетки хиляди бежанци. Що се отнася до изборите, българската делегация почувствува необходимост да даде разяснение. Тя направи това в специално изложение до генералния секретар на конференцията за мир. В него се сочеше, че в самото навечерие на изборите турските първенци са взели решение да не участвуват в тях. Кандидатите мюсюлмани (около 30 на брой) се страхуваха от евентуална окупация на Западна Тракия от гръцки войски. Тази версия била разпространена от агенти на гръцкото правителство в областта, които използували едно изказване на генерал Франше д’Еспре по време на неговото посещение в Гюмюрджина 5 дни преди изборите. Именно тогава главнокомандуващият съюзническите войски на Изток заповяда да бъде заета с военни сили жп линията в Западна Тракия, което силно разтревожи местното българско и турско население [10]. Според водачите на мюсюлманското население генералът им съобщил, че областта ще бъде предадена на Гърция, което и определило тяхното поведение [11]. Изборите не минаха без конфликти. На места се стигна и до своеволия от страна на някои военни и административни власти. Отношенията между българите и турците в Западна Тракия се влошиха. Турска депутация дори се оплака на генерал Д’Еспре. По негово нареждане беше съставена комисия в състав: подполковник Дуранд, капитан Меру и английският подпоручик Кларке, която извърши анкета и констатира, че на отделни места властта е превишила своите права [12].

Но ходът на събитията диктуваше на мюсюлманите да търсят споразумение с българските власти. Мнозинството от мюсюлманите не желаеха да видят Западна Тракия окупирана от гръцки войски. Българското правителство от своя страна се нуждаеше в този критичен момент от споразумение с ръководителите на мюсюлманското население, още повече, че гърците се опитваха да спечелят някои от тях. Така в момента, когато на мирната конференция се решаваше съдбата на Западна Тракия, в областта кипеше интензивна политическа дейност, причинена от остри противоречия и съпроводена с борби. Очевидно по внушение на гърци-

50

те на 13 септември 1919 г. тук пристигна избягалият от България бивш депутат в Народното събрание Исмаил Хакъ бей, автор на споменатия вече прогръцки мемоар. Той идваше от Цариград, откъдето беше изгонен, и се съпровождаше от френски офицери. След като премина през Дедеагач и Гюмюрджина, Хакъ бей направи посещение в Ксанти на полковник Алие, командир на тракийския отряд на Източната армия на Съглашението. Когато автомобилът му преминаваше през турската махала, жителите й го посрещнаха с „дрънкания на тенджери и подсвирквания”. „Тук, в Гюмюрджина, видните турци, пише в телеграма началникът на 10-а дивизионна област генерал Сирманов, които са за автономията ни, заявиха, че ще протестират пред полк. Алие и ще го помолят да заповяда Исмаил Хакъ бей да се махне...” [13].

Мюсюлманските първенци се обърнаха с позив към своите сънародници в Западна Тракия, като заявиха, че при управлението на В. Радославов бил избран за народен представител „подлата личност на Исмаил Хакъ от Кавала”, който служел на гърците. В позива се разобличаваше неговата мисия в Париж като предателска и се напомняше, че своевременно турското население и неговите действителни представители са протестирали пред конференцията. Хакъ бей бе окачествен като измамник и се съобщаваше, че той бил изхвърлен от границите на Турция. Позивът завършваше със следното обръщение към мюсюлманското население в Западна Тракия: „Никой не трябва да има нищо общо с него, нито да се зачита за мюсюлманин, нито пък да го поздравява, гдето го среща, защото той е продажник и безсъвестник . Не притежава никакви права да говори от името на страната ни” [14].

Този позив е не само разобличителен документ срещу извършените от Венизелос фалшификации на конференцията за мир в Париж, но и мерило за чувствата, които вълнуваха мюсюлманите в Западна Тракия, и за техните истински намерения. Доказателство за това беше и многолюдният митинг, проведен в Ксанти на 19 септември 1919 г., на който отново се протестира срещу идването в града на Хакъ бей. Приета беше и резолюция, в която мюсюлманското население се обявяваше против домогванията на Гърция да завладее Тракия [15].

При тази нажежена обстановка на 20 септември ген. Сирманов повика при себе си в Гюмюрджина трима мюсюлмански народни представители – Али Гали бей, Хафуз Сали и Тефик бей. Срещата имаше важен осведомителен характер. На нея мюсюлманите изясниха следваната от тях политическа линия и на първо място причините за бойкотирането на изборите и водената пропаганда за автономия на Западна Тракия. По време на изборите

51

върху мюсюлманите оказали въздействие цял комплекс обстоятелства: представители на бежанците от Македония обикаляли по техните дюкяни и ги съветвали да не гласуват в изборите; комунистите искали съветска република; гърците уверявали, че Тракия вече била определена за Гърция, и най-после генерал Д’Еспре им казал, че областта няма да бъде повече българска, и ги посъветвал да се примирят с мисълта, че ще бъдат под гръцка власт. При тези условия мюсюлманските първенци решили, че друго спасение за тях няма, и за да се отърват от гърците, телеграфирали, че искат автономия, и не участвували в изборите. „Те ми заявиха, пише генерал Сирманов, че отначало са държали за България и в случай, че конференцията не се съгласи да остави Тракия на България, тогава щели да настояват за автономия.” Тримата депутати увериха българския генерал, че ако дойде комисия и им каже, че трябва да избират между България и Гърция, те щели да заявят, че искат да останат в България [16].

Отношението на мюсюлманите в Западна Тракия към евентуална гръцка окупация на областта може би най-добре се вижда от отговорите, които даде помощник-околийският началник на Ксанти, турчин по народност, при посещението на ген. Ф. д’Еспре в града. „Въпрос: Ако дойдат гърците тук, в Ксанти, ще остане ли турското население в града и околията? Отговор: Нито един турчин няма да остане както в града, така и в околията, а ще забегне в Стара България или ще грабнем пушките и отидем в Балкана. Въпрос: Защо няма да останете тук? Отговор: Защото знаем какво ни очаква от гърците. Ний с гърците не можем да живеем добре. Още повече пресен е примерът на гръцките изстъпления в Смирненско” [17].

Независимо от тази позиция, наложена им от обстановката, турците в този момент не питаеха големи симпатии към българската власт. Генерал Сирманов добре схващаше това и с чувство на огорчение писа в своя поверителен рапорт до Министерството на войната: „От видяното и чутото за извършеното от нас от 1913 г. насам ний не сме имали никаква политика, като всичко е било предоставено на разбиранията на дребните чиновници, вследствие на което излиза, че ний не сме се стремели да управляваме така, че населението да види превъзходството на нашите закони и честността и интелигентността на нашите чиновници, та по този начин да привлечем на наша страна инородното население, особено турското, а сме вършили съвършено обратното” [18].

Действително българските буржоазни правителства водеха по отношение на новоосвободените земи непоследователна и противоречива политика. Котерийните и междупартиините борби не

52

позволиха да се изработи една линия на поведение, която да отговаря докрай на българските държавни и национални интереси. Особено показателни в това отношение бяха годините след първата национална катастрофа. Не бива обаче да се забравя и един факт, който може да смекчи до известна степен критичната преценка за създаденото в Западна Тракия положение. След освобождаването на областта България водеше изтощителна война, която погълна ресурсите на страната и насочваше вниманието на властите към други неотложни проблеми.

След като станаха известни условията на мира с България, възникна нова криза в отношенията между българите и мюсюлманите в Западна Тракия. Планинската част на областта оставаше в пределите на България. В нея живееха голям брой българи, свързани от векове с Беломорското крайбрежие. Гюмюрджинските първенци протестираха пред полковник Алие, но не можеха да променят нищо. По същото време те предложиха на местните българи да работят заедно за автономия на земите от Струма до Черно море. Отговор не получиха, тъй като българите не желаеха откъсването на планинската част на Западна Тракия от България. Освен това те считаха, че само българското правителство е компетентно да преговаря по въпроса за Драмско, Серско и Източна Тракия.

Издигнатият лозунг за автономия на Тракия очевидно не беше само инициатива на мюсюлманите в Гюмюрджинско. Решенията по този въпрос се вземаха в Одрин и Цариград, където имаше тракийски и македонски комитети. Очевидно по тяхно нареждане мюсюлманите в Западна Тракия проектираха да обявят в най-скоро време „република и автономия на Тракия” [19]. При създалото се положение, на 27 септември 1919 г. генерал Сирманов повика на разговор по-видните турци от Гюмюрджина. Те му обещаха, че докато в Западна Тракия има българска и съглашенска власт „за никаква революция дума не може да става, но ако дойдат гърците, тогава е друга работа” [20]. Мюсюлманските първенци още веднъж демонстрираха своето решение да се противопоставят с оръжие в ръка срещу евентуална окупация на Западнз Тракия от гръцки войски. Все пак генерал Сирманов ги предупреди, че ще потуши със сила „и най-малкия безпорядък” [21].

През първата половина на октомври мюсюлманските водачи в Западна Тракия развиха енергична дейност. За София отпътуваха бившите депутати Салим Хаджи Ахмедов и Мехмед Тефик Хюсеинов. От името на гюмюрджинските първенци те трябваше да се явят пред българското правителство и пред партийните лидери, от които да се информират за съдбата на Тракия. По също-

53

то време за Цариград отпътуваха друти двама „автономисти”. Двете делегации се завърнаха в Гюмюрджина почти едновременно след десетина дни. Те заедно с Галиб бей се явиха при окръжния управител, където се срещнаха с ген. Сирманов, полк. Топалджиков и един чиновник от МВРИ. На това съвещание двете страни изложиха откровено своите становища. Мюсюлманските първенци заявиха, че са намислили да протестират против гръцкото навлизане, и считаха, че този протест ще бъде най-ефикасен, ако веднага се провъзгласи автономията. Затова обаче било необходимо да се присъедини към тази акция „всичкото българско население, а също и всичкото население от планинската Тракия”, което оставаше по договора в България. Ген. Сирманов им заяви, че една акция от подобен характер ще бъде пагубна за тях, тъй като ген. Шарпи щял да я потуши с всички средства, ако тя се предприеме без знанието на френското командуване. Българските власти от своя страна не можели да позволят подобно движение в планинска Тракия [22].

Въпреки нееднократните предупреждения от българска страна мюсюлманските водачи изпратиха свои хора да агитират в планинската част на Тракия. Като контрамярка Министерството на войната изпрати допълнително военни контингент в тази част на България. Гарнизоните в Хасково, Търново-Сеймен (Симеоновград) и Кърджали в оперативно отношение бяха подчинени на ген. Шкойнов [23]. По настояване на МВРИ Щабът на армията изготви „Инструкция за комендантите в Тракия”. На военните началници се нареждаше да не допускат изселването на българите от областта. Трябваше да се води щателно разузнаване и да не се позволява никаква чужда пропаганда. Очевидно с оглед на едно евентуално сътрудничество от офицерите се искаше да установят и поддържат приятелски връзки с местните мюсюлмански първенци [24].

Българите в Западна Тракия бяха силко обезпокоени от решението на конференцията за мир да откъсне областта от България. В началото на октомври 1919 г. се проведоха масови протестни митинги в Дедеагач, Ксанти, Софлу и в други градове и села на Гюмюрджински и Одрински окръг. Само в Софлу се бяха събрали около 20 000 души от града и околията [25]. Голямо количество телеграми обсипах»представителите на великите сили в София, но без всякакъв резултат.

Мъчно изживяваха откъсването си от България онези села, които се намираха в непосредствена близост до новата неестествена граница. Жителите на някои от тях се опитаха да измолят от великите сили да направят малка корекция, но жалбите им не

54

бяха чути. Към средата на октомври в училището на Малък Дервент се проведе общоселско събрание, на което беше обсъдено създаденото положение. Учителят Руси Слабилов беше снабден с една сума от 5000 лева за разноски и беше натоварен да изготви и представи молби до пълномощните министри на силите победителки в София. Молбата, връчена на английския представител, гласи:

„Ваше Превъзходителство, според първите известия на парижките вестници относно териториалните клаузи на мирния проектодоговор, предаден на българската делегация, нашето село Малък Дервент, Софлийско, оставаше в пределите на България. Имайки предвид твърде мъчителното положение, създадено за всички българи на Балканския полуостров, това беше едно малко стеснение за нас, смесено с безгранична скръб, поради непоносимата съдба', присъдена на нашето отечество, майка България. Не стига това! Печалните събития от последните дни отнеха ни и тая малка утеха. Нашето село, което е чисто българско, със 180 къщи, оставено вън от пределите на Нова България, както е случаят и с толкова други съседни български села, лежащи покрай границата, като Каяджик, Голям Дервент, Крушево, Башклисе, Караклисе, Йанурен, Кутруджа и др. Чрез това осакатяване границите на България каузата на мира се зле изложи. Тая съвършено изкуствена граница засилва в нас нашия народностен дух. Явно е, че на нас се налага едно наказание, поради грешки на официална България, която е зле избрала своя път за политическото обединение на българския народ... И след като ни се отказва един справедлив и траен мир, поне нека се направи една малка поправка в проектираната граница около нашето село Малък Дервент така, че то заедно с посочените по-горе и на приложената карта български села да остане в територията на България. Изпълнени с надежда, че нашата молба ще бъде благосклонно приета и удовлетворена, оставаме Ваши скромни почитатели” [26].


Особено тежко ставаше положението на бежанците от Източна Тракия, Мала Азия и Македония, които бяха изгонени по насилствен начин от родните им огнища и настанени от българското правителство през 1913 - 1915 г. по долното течение на Марица, в Ксантийско и Гюмюрджинско. А техният брой възлизаше на около 75 000 - 80 000 души. Пред страха от възможни гръцки изстъпления мнозина напуснаха домовете си и се прехвърлиха в България, като междувременно бяха подложени на едно „нечувано материално разорение”. Това се отнасяше най-вече за живеещите в Ксантийска околия, където предстоеше да се установят гръцки войски [27].

55

В навечерието на окупацията Ксанти броеше около 20 000 жители. От тях 9 000 - 10 000 бяха мюсюлмани, а останалите – българи християни, в основната си част бежанци от Егейска Македония [28]. След Междусъюзническата война гръцките власти ги прогониха от домовете им и българското правителство се принуди да ги засели в Западна Тракия [29]. Почти цялото население на големите български села Габрово и Еникьой, които останаха в гръцка територия недалеч от Ксанти, също се беше преселило в града [30]. Само от Еникьой тук се установиха около 270 семейства, т.е. всички българи от селото с изключение на 30 семейства патриаршисти [31]. С изхлючение на 2-3 семейства всички гърци избягаха от Ксанти, тъй като се страхуваха да не бъдат наказани за престъпленията, които бяха извършили по време на Междусъюзническата война.

В селата на Ксантийска околия живееха около 7000 българи християни [32]. Тук имаше и села, чиито жители бяха помохамеданчени българи. Техният брой обаче е мъчно да се установи, защото част от тези хора бяха забравили и своя език. През есента на 1919 г. в Ксанти и околията живееха не по-малко от 17 000 - 18 000 българи християни (бежанци и местни жители). Много от тях изоставиха домовете си още преди да пристигнат гръцките войски и забягнаха към Гюмюрджина и към вътрешността на България [33]. Преди да напуснат града те изпратиха протестна телеграма до представителите на великите сили в София, в която пишеха:

„Горко на победените. Това говори всеки българин, ужасите на това понасят хилядите бежанци, които напускат Ксанти и околията и които пред прага на зимата напущат бащините си огнища, за да се скитат немили-недраги. Девет хиляди българи от Ксанти в продължение на една седмица напуснаха и напущат града... Като казваме всичко това, ние, ксантийските граждани, които днес, 15 октомври, напущаме отечеството си, апелираме за хуманност, правда и справедливост, ако още същестг уват такива” [34].


Своите домове напуснаха и почти всички българи християни от околните села. Така през първата половина на октомври 1919 г. се изселиха от Ксанти и околията му около 15 000 българи. По местата си, очаквайки неизвестното си бъдеще, останаха не повече от 1200 семейства.

Развилите се в навечерието на гръцката окупация събития са документирани и в едно изложение от бившия секретар на окръжния съд в Ксанти, който писа до Министерството на правосъдието следното: „Първото нареждане за оттегляне ценностите на съда във вътрешността на царството се получи към края на септември 1919 г. и това биде изпълнено. Обаче в началото на

56

октомври 1919 г., след като полк. Алие, началник на френските окупационни войски в гр. Ксанти, извика шефовете на всички държавни учреждения и ги предупреди, че на 17 октомври с.г. напускат града всички френски части и щели да дойдат в града вместо тях гръцки войскови части, в този момент в града настъпи паника. Започна се безразборно бягане и към 10 октомври с.г. на гарата Ксанти на полето, на разстояние далеч от гарата 500-600 крачки беше образуван цял град от хора, багажи и денкове на изплашеното население от града и околията, чакащо ред и благоволение от черни сенегалци, за да прибере багажите си и да се качи на влака” [35].

При изселването на българите от Ксанти важна роля изигра дружество „Защита”, ръководено от БКП. Окръжният комитет на БКП в Гюмюрджина изпрати писмо до министъра на вътрешните работи и до административното ръководство на окръга, като настояваше „да бъдат взети всички необходими мерки за настаняването и обзавеждането на всички ония българи, желаещи да се изселят от окръга по случай евентуалната смяна на режима” [36]. Комунистите искаха да се осигурят безплатни превозни средства за преселващите се и предварително да се обезпечат необходимите санитарни материали за предпазването им от заболявания и епидемии. Тютюневите фирми бяха заставени да поемат част от разноските по превозването на отчаяното население. Образуваха се цели композиции, които отвеждаха бежанците към Пловдив, Хасково, Асеновград и други градове на България [37]. Само в казармите край Пловдив бяха настанени около 6000 души [38]. Много бежанци се самонастаниха в разрушените села на Ивайловградска околия, където преживяха тежки дни на открито при дъжд и студ [39]. Силно разтревожени, от Западна Тракия бягаха не само българите от Ксантийско, но и от други части на областта. През есента на 1919 г. оттук се изселиха общо около 20 200 души [40]. Като се вземе предвид, че към началото на 1919 г. българите християни в Западна Тракия броеха 105 310 души, не е трудно да се пресметне, че при идването на съглашенските войски тук все още е имало около 80 000 българи християни [41]. Основната част от жителите на Дедеагачка, Гюмюрджинска, Димотишка, Софлийска и Караагачка околия останаха по местата си. Положените от правителството на България усилия да се предотврати обезбългаряването на Западна Тракия не останаха без резултат. Постигнатото имаше важно значение с оглед защитата на българските държавни и национални интереси.

57

На 6 октомври 1919 г., далеч преди подписването на мирния договор с България, ген. Франше д’Еспре даде директива за евакуацията на българските войски от Западна Тракия и за заемането на областта от съглашенски части [42]. Още същия ден той изпрати писмо до Ал. Стамболийски, в което му съобщаваше, че по нареждане на Върховния съвет Западна Тракия трябва да бъде „веднага изпразнена от българските сили и окупирана от съглашенските сили” [43]. Подробностите по евакуацията бяха съобщени на българското правителство от ген. Клодел. Предвиждаше се изтеглянето на българските части от Ксантийско да приключи до 13 октомври, а от Гюмюрджинско – на 15 октомври. Материалите и провизиите, оставени от войските, можеше да останат под охраната на малобройни постове до момента, когато щяха да бъдат поети от съглашенските части. Командуването на съглашенските войски беше възложено на ген. Шарл Шарпи. Генерал Клодел уведоми българското правителство, че ген. Шарпи ще изпълнява върховната власт в Западна Тракия от името на главнокомандуващия съюзническите сили на Изток. Българската гражданска администрация се задържаше до второ разпореждане, но под ръководството на съглашенските офицери. Ген. Шарпи щеше да бъде подпомаган от „един висш български граждански чиновник и от един подходящ военен представител” [44].

Представените от ген. Клодел условия поставиха в тежко положение правителството на България. От него се искаше да евакуира територия, която в административно отношение беше организирана в два окръга – Гюмюрджински и Одрински. Връзките с нея се осъществяваха посредством единствената жп линия по долината на р. Марица. Шосейните пътища бяха малко и трудно достъпни. Страната не разполагаше с необходимите транспортни средства. Българското правителство се опита да направи възражения, но никой не желаеше да ги чуе. На 8 октомври М. Маджаров, министър на външните работи и изповеданията, изложи в писмо до ген. Клодел позицията на България. В него се напомняше, че примирието от 29 септември 1918 г. не е задължавало под никаква форма българите да изтеглят своите войски от Западна Тракия. В същото време мирният договор, който предвиждаше отнемането на областта, все още беше само един проект. Предстоеше конференцията за мир да изслуша и да обсъди българските възражения и тогава да вземе окончателно решение. Този ред, макар и чисто формален, бяха установили самите победители. Правителството на България настояваше решението за незабав-

58

на евакуация на Западна Тракия да бъде отменено, тъй като това щяло да утежни положението в страната и да я хвърли в тежка морална криза в един момент, когато нейният народ и ръководителите й имали нужда от спокойствие, за да могат хладнокръвно да изпълнят поставените от конференцията условия за установяване на мира [45]. Няколко дни по-късно, на 12 октомври с.г., М. Сарафов, който единствен от българските делегати на конференцията за мир се намираше в Париж, изпрати специално писмо до Ж. Клемансо, в което направи няколко напълно законни възражения, подкрепени и от М. Маджаров. Първо, от гледна точка на правото, въпросът за границите беше уреден от споразумението за примирие, подписано на 29 септември 1918 г., но в него не се предвиждаше България да евакуира Западна Тракия. Второ, евакуацията не можеше да се основава на проекта за мир, тъй като българското правителство все още не беше направило своите възражения, а и самият договор не беше подписан. М. Сарафов отбелязваше в своето писмо, че в момента България изживявала остра политическа криза, а българският народ се намирал под „тежките чувства от териториалните жертви, които се налагат на страната от проекта за мирен договор. При тези условия, пише Сарафов, поддържането на реда и спокойствието ще бъдат тежка задача за всяко правителство” [46].

Въпреки основателността на повдигнатите въпроси и сега никой не желаеше да чуе гласа на победена България. Единствен ген. Шарпи, на когото предстоеше конкретна работа в Западна Тракия и съвместни действия с българското правителство, се опита да внесе известно успокоение. „Той повтори и каза да донеса, пише Ив. Димитров, правителствен комисар при съглашенските войски, че окупацията е само военна, като всички учреждения и служби, уредени от нашето правителство, остават във връзка с централната власт, които да функционират както досега, докато въпросът за Тракия бъде решен от конференцията. Окупацията не предрешава този въпрос, което той изрично подчерта. Целта на окупацията била да се даде пълно спокойствие на населението и да се запази редът до решението, което ще вземе конференцията” [47].

Истината беше друга. Изтеглянето на българските войски и окупирането на Западна Тракия от съглашенски части постави началото на един процес, чиято крайна цел беше да се отнеме тази област от България и впоследствие да се предаде на Гърция. Поне така гледаха на въпроса в Париж, Лондон, Рим и Атина.

Изтеглянето на войските от Западна Тракия започна на 13 октомври и завърши на 17 октомври в 8 часа [48]. То се осъществи без

59

сериозни инциденти. Българското население обаче бягаше, „тероризирано от мисълта за евентуална гръцка окупация” [49]. По места останаха отделни военни постове, които охраняваха складове с имущество. На 22 октомври 1919 г. приключи пълното евакуиране на областта от българските военни власти [50]. Успоредно с него се извършваше и настаняването на съглгшенските войски. Известни проблеми те срещнаха само при окупирането на левия бряг на р. Марица. Съгласно българо-турската конвенция от 24 август (6 септември) 1915 г. граничната линия между България и Турция минаваше на разстояние най-много на 2 км на изток от реката [51]. След изтеглянето на българските постове тази тясна ивица земя беше заета от турски части. Наложи се френският посланик в Цариград да направи съответни постъпки. На 26 октомври 1919 г. левият бряг на Марица, както и мостовете на реката, бяха заети от съглашенски войски [52].

Не мина съвсем гладко и окупирането на Ксантийска околия от 9-а гръцка дивизия на ген. Параскевопулос. Както се предвиждаше, българските войски изпразниха Ксанти на 15 октомври 1919 г. Като се опасяваше от инциденти, съглашенското командуване изпрати конни патрули в мюсюлманските села, които „да наблюдават духовното състояние на населението” [53]. Основания за опасения имаше. На 15 октомври от Гюмюрджина в Ксанти пристигна една тричленна делегация начело с Тефик бей. Тя проведе в турското училище съвещание с местните първенци. Беше взето решение да се затворят за три дни всички заведения в града. Над мюсюлманските къщи трябваше да се поставят наред с френското и по едно черно знаме „в знак на протест срещу гръцката окупация на града” [54]. Когато на 17 октомври гръцките войски наближиха Ксанти, градът беше обезлюден. Само няколко гърци излязоха да посрещнат ген. Параскевопулос, а един от тях произнесе приветствена реч. Както беше предвидено, Ксанти беше окичен с черни и френски знамена, а магазините бяха затворени в продължение на три дни. Когато на 20 октомври ген. Франше д’Еспре пристигна в града, той беше посрещнат от една мюсюлманска делегация, която заяви, че „не иска нито Гърция, нито България, а – независимост” [55].

Основният контингент от окупационните съглашенски войски в Западна Тракия се състоеше от 76-а пехотна френска дивизия, командувана от ген. Шарпи. Дивизията беше сформирана от колониални войски. Два батальона от 14-и сенегалски полк останаха на гарнизон в Гюмюрджина, а един – в Дедеагач. Алжирският полк изпрати по един батальон в Софлу, Димотика и Караагач. Мароканците имаха един полк кавалерия. Три ескадрона от него

60

останаха в Гюмюрджина, а два заминаха на гарнизон в Караагач. Участието на англичаните и италианците в окупацията на Западна Тракия беше почти символично. Англичаните изпратиха само един взвод индуси в Гюмюрджина, италианците – една рота във Фере. Гръцкото правителство гледаше на областта като на бъдещо свое владение. Не беше случайно това, че за окупирането само на една околия то изпрати цяла пехотна дивизия. Гърците имаха намерение да се настанят трайно в Ксанти [56].

Условията на евакуацията предвиждаха в Западна Тракия да се запазят българските административни органи. Веднага след окупацията на областта ген. Шарпи връчи на Ал. Греков един документ, в който се казваше: „До нова заповед сегашната гражданска администрация ще бъде задържана, но тя ще функционира под ръководството на междусъюзническата военна власт.” Новите военни коменданти имаха в свои ръце едновременно командуването на войските, които заемаха поверените им участъци, и гражданските административни работи. Изрично се подчертаваше, че „тази администрация обаче ще бъде упражнявана от сегашните чиновници” [57]. По вина на разните министерства, които даваха противоречиви инструкции, и под влиянието на паниката сред населението много български административни служители напуснаха поверените им служби и заминаха за България. Българското правителство беше силно разтревожено от създалото се положение, тъй като местата на избягалите чиновници се заемаха от турци или гърци. Така се създаваше опасност българите да изпуснат управлението от ръцете си. Това се отнасяше най-вече за Ксантийска околия. За да предотврати опасността, окръжният управител в Гюмюрджина беше принуден „да импровизира служещи и чиновници за учрежденията, само за да запази местата” [58]. Той изпрати окръжно с нареждане административните служители да останат по местата си. От своя страна Ал. Греков настоя пред правителството да наложи санкции на самоволно напусналите областта чиновници. В резултат на положените усилия хаосът и паниката сред администрацията бяха прекратени. На 19 октомври Ал. Греков с чувство на удовлетворение докладва на М. Маджаров: „Нашите власти с единични изключения са възстановени в Ксанти и досега не са имали никакви неприятности; взети са освен това мерки за тяхното продоволствие оттук...” [59]. Стореното имаше важно значение с оглед защитата на българските интереси в Западна Тракия, при условие че новото положение се запази за по-дълго време. Едва ли казаното може да се отнесе за Ксантийска околия, където гърците със сигурност нямаше да търпят български чиновници.

61

В знак на протест срещу откъсването на Западна Тракия от България някои бивши дейци на националноосвободителното движение се опитаха да се противопоставят с оръжие в ръка. На места, особено в Ксантийско, където имаше настанени много бежанци от Македония, бяха образувани чети. Тяхното движение се следеше внимателно от френското разузнаване в България. Според негови източници само под ръководството на Т. Николов се намирали около 2500 души. Почти всички чети се съсредоточаваха в Централните Родопи. Считаше се, че в района на Пашмакли (Смолян) са се установили идващи от Беломорието около 5000 „комити”, които приели резолюция да се сражават с гърците [60].

Изнесените сведения за броя на участниците в четите бяха явно преувеличени. Българското правителство, което се намираше в крайно притеснено положение преди подписването на мирния договор, не можеше да позволи въоръжена съпротива в Западна Тракия. Подготвените акции не представляваха никаква алтернатива за победена и обезоръжена България, която разчиташе да укрепи с мирни средства своето влияние в новосъздадената автономна област. По тези причини българските военни и административни власти взеха мерки за разпръскването на четите [61].

*

Българската евакуация още не беше приключила, а френската дипломация вече даваше съвети каква политика трябва да водят военните и административните представители на Франция в Западна Тракия. Изпратените инструкции имаха за цел да утвърдят влиянието на тази страна в областта. На 17 октомври 1919 г. френските дипломатически представители в Цариград представиха един интересен документ. В него се прокарваха идеи, които в същността им бяха усвоени от новото административно ръководство на Западна Тракия. Основната цел на френската дипломация се състоеше в това да бъде спечелено мюсюлманското население. Още тук се очертаваха контурите на бъдещата политика на Франция по отношение на Турция. На първо място в документа, който беше озаглавен „Това, което трябва да бъде френската администрация в Западна Тракия”, се изказваше съжаление, че басейнът на р. Арда, където се намираха Смолянска, Златоградска, Кошукавашка (Крумовградска), Кърджалийска и Ивайловградска околия оставал в пределите на България. Това решение на конференцията за мир се преценяваше като „най-неочаквано и най-нелогично”. Басейнът на Арда в миналото бил свързан с крайбрежието на Егейско море и с района на Одрин. Високите

62

планински вериги на Родопите го отделяли от вътрешността на България, тъй като не позволявали да се построят удобни пътища и други средства за комуникация. В случая обаче се забравяше големият и очевиден факт, който не успяха да премълчат дори в Париж: че с откъсването на Западна Тракия от България цял един народ и неговата държава се лишаваха от естествен излаз на открито море. Не отговаряше на истината и втората постановка на френските дипломати. Според нея населението на посочените по-горе околии било турско. Тук грубо се смесваха религиозният с народностния признак. Основната част от жителите на т.нар. планинска Тракия бяха действително мюсюлмани, но не турци. По-голямата част от населението на Централните и Източните Родопи се състоеше от помохамеданчени българи, повечето от които говореха на своя роден език. Като изхождаха от горепосочените постановки, французите неоснователно мислеха, че към администрираната от тях Западна Тракия ще се отправят кервани от десетки хиляди бежанци, идващи от север. Развитието на събитията изцяло опроверга техните предвиждания.

Що се отнася до мюсюлманите в крайбрежната част на Западна Тракия, която предстоеше да се управлява от съглашенска администрация, те щели да посрещнат, според цитирания документ, френските власти като спасители. Ако французите проявели към тях известно внимание и разположение, чувствата на мюсюлманите можели да се трансформират в „една искрена симпатия, в лоялно сътрудничество...”.Френската дипломация смяташе,че за постигането на това съвсем не е необходимо да се фаворизират турците за сметка на гърците. Равноправното отношение към всички щяло да бъде вече в „чувствителна полза за турците”. Като средство за спечелване на мюсюлманите се сочеха поредица от мероприятия, които безспорно щяха да бъдат от полза за цялото население: сигурност по градовете и селата, бързо възстановяване на средствата за комуникация, опростено и евтино правосъдие, подобрение на материалната база на училищата, окуражаване на местната индустрия, организиране на медицински пунктове, където да се лекува населението, и т.н. Препоръчваше се дори като много необходимо установяването на персонални връзки между мюсюлманите и французите. И тъй като мюсюлманите се считаха за затворени и дискретни и никога нямаше да поемат инициативата за осъществяване на подобни връзки, настояваше се да се организират масови развлечения: борби, надбягвания, състезания по стрелба и гимнастика, училищни екскурзии и т.н Чрез тези форми трябваше да се търсят начини за установяване на контакти с различните слоеве от мюсюлманското население.

63

В посочения по-горе документ, който играеше ролята на своеобразна инструкция по отношение на френските власти, се сочеше и онова, което трябваше да се избягва с цел да не се отчуждават мюсюлманите. На първо място тук се искаше да не се допускат морални наранявания, да се проявява внимание и уважение към националното достойнство и религиозните чувства на населението. „Окупационните войски и френската администрация трябва да правят впечатление, продължаваше документът, че идват не като наставници, които доминират, а като защитници с добри намерения, изпълняващи цивилизаторска и хуманитарна мисия, стремящи се да подпомогнат и да повдигнат един достоен и уважаван народ, без да искат да го унижат.” В документа със съжаление се отбелязваше, че почти винаги за преводачи между турците и французите се използували гърци и арменци, които можели да попречат на добрите намерения. Настоятелно се препоръчваше на новите власти в Западна Тракия да потърсят млади турци, които владеят френски език, за да изпълняват ролята на преводачи.

Посолството на Франция в Цариград даваше и някои конкретни предложения. Въпреки че в Ксантийска околия гърците представляваха едно нищожно малцинство, не било желателно в града да се поставя за кмет турчин. На това щяло да се противопостави решително гръцкото правителство. Ето защо било по-добре кметът на Ксанти да бъде грък, понеже гърците поемали отговорност за неговата дейност. Навсякъде обаче, където имало френски части, за кметове, директори на финансите, на правосъдието, на обществените работи и т.н. трябвало да се привличат мюсюлмани. Дори се сочеха качествата, които те трябва да притежават: абсолютна и неоспорима лоялност, да имат необходимата култура и способности, да бъдат уважавани от местното население и т.н. За предпочитане било за висши административни чиновници да се назначават не местни хора, а жители на други краища на Западна Тракия с цел да се избегне ревност от страна на техни сънародници. В областта било добре да се сформира едно общо събрание, което да даде удовлетворение на местните амбиции и да позволи на хората от областта да изразяват своето мнение и своите искания към администрацията. Накрая се препоръчваше да се проведе незабавна, но сериозна анкета, която да установи „реалните условия, при които се намира страната в момента, без да се държи нито сметка за това, което ще се каже, което е казано и писано досега” [62].

Главната отговорност по организирането на новото управление в Западна Тракия в началото носеше ген. Франше д’Еспре,

64

който поддържаше пряка връзка с Върховния съвет на мирната конференция в Париж и с френското правителство. На 22 октомври 1919 г. той докладва на Ж. Клемансо за взетите мерки и изясни основните принципи, върху които щеше да се изгради новата администрация [63]. Същия ден ген. Д’Еспре изпрати подробни инструкции до началника на 76-а пехотна дивизия ген. Шарпи, който от този момент беше поставен начело на управлението на Западна Тракия. В тях се даваха указания както за правата на главния управител, така и за териториалното деление на областта, за устройството на различните служби и т.н. [64]. Всички те легнаха в основата на новата административна организация на Западна Тракия. Ген. Франше д’Еспре нееднократно обръщаше внимание върху това, че окупацията на областта е временна и че ген. Шарпи трябва да се въздържа от всякакви актове, които биха могли да се възприемат от местното население като предсказание за бъдещата съдба на тяхното отечество. „Вашата задача е, продължаваше генералът, да поддържате реда, да улесните завръщането и настаняването на експулсираното от българите население и да попречите чрез дейността на най-необходимите институции на всички цивилизовани общности страната да не изпадне в анархия” [65]. Изпълнението на поставените задачи трябваше да се реализира, като се използуват местните ресурси. Не бивало съюзниците и най-вече Франция да изразходват средства при организирането на новата администрация. В своите указания ген. Д’Еспре настояваше да се запазят само най-необходимите чиновници и да се реализират сериозни икономии в бюджета на Западна Тракия, чрез които да се подпомогне издръжката на окупационните войски.

Към края на октомври вече съществуваше яснота за основните принципи и положения, върху които щеше да се гради новото управление. На 28 октомври 1919 г. новите власти подготвиха и обнародваха Декрет № 1, подписан от ген. Шарпи. Той беше напечатан на френски, турски и гръцки. Фактът, че такъв основен документ не излизаше на български език, беше вече симптоматичен. Декретът изпълняваше конституционни функции и се издаваше от името на главнокомандуващия съглашенските войски на Изток ген. Франше д’Еспре. 14-те точки на декрета посочваха всички съществени елементи на новото управление в Западна Тракия. Начело на областта заставаше ген. Ш. Шарпи, който носеше титлата „управител на Западна Тракия и делегат на главнокомандуващия съюзническите войски йа Изток”. Той щеше да управлява посредством службите на окупационните войски и назначените от него чиновчици. Ген. Шарпи оставаше в подчинение

65

на ген. д’Еспре по отношение командуването на войските в Тракия. За седалище на генерал-губернатора се определяше Гюмюрджина. В негова помощ се създаваха Политическо и Административно бюро и един Върховен административен съвет. В Политическото бюро влизаха офицери, назначени от самия генерал-губернатор, а Административното бюро щеше да бъде съставено от представители на различните етнически групи. Прави впечатление, че сред изброените народности не беше посочена българската, което говори за преднамерено незачитане на българския елемент в Западна Тракия в началото на съглашенското управление. Изрично се подчертаваше, че функциите на Върховния административен съвет ще бъдат чисто консултативни.

С Декрет № 1 се уреждаше въпросът за административното деление на Западна Тракия. Областта се състоеше от два окръга (серкли) – Гюмюрджински и Караагачки. В Гюмюрджински окръг влизаха три околии (дистрикти): Ксантийска, Гюмюрджинска и Дедеагачка, а в Караагачки окръг – Софлийска, Димотишка и Караагачка. Впоследствие през втората половина на декември 1919 г. Ксантийска околия беше обявена за окръг. Това се направи с цел да се даде удовлетворение на гърците. Границите на околиите бяха съобразени в основни линии с положението, съществуващо до идването на съглашенските войски.

Административното управление на всеки окръг се повери на висш френски офицер – полковник или подполковник, който носеше титлата „управител на серкла”. Ръководството на околиите беше по-усложнено. Начело на управлението стоеше „граждански администратор”, назначен от главнокомандуващия по предложение на генерал-губернатора. Той трябваше да се избере измежду местното население, като се държи сметка за господствуващата в дистрикта раса и религия. По-големите етнически групи можеха да бъдат представени в администрацията на околията чрез един помощник на гражданския администратор.

Правата на гражданските администратори бяха в значителна степен номинални, тъй като във всяка околия имаше по един „военен контрольор”, който държеше в ръцете си реалната власт и се намираше под непосредствените заповеди на генерал-губернатора. Общините се управляваха от кметове, подпомагани от общински съветници. Те се определяха от главнокомандуващия по предложение на генерал-губернатора.

В чл. 10 на Декрет № 1 беше отбелязано, че управлението на Западна Тракия е междусъюзническо и че за официален език се приема дипломатическият, т.е. френският език. На властите се предоставяше възможност според нуждите да поставят до френ-

66

ския текст преводи на едик или повече езици, говорени в района.

В Западна Тракия се обявяваше военно положение (чл. 11). Всички български чиновници се задържаха по местата си, но се доставяха под контрола на офицери от съюзените армии до заменянето им с лица от областта (чл. 13). На населението се съобщаваше, че ще бъдат издадени допълнителни нареждания по организацията на правосъдието, финансите, благоустройството, пощите и телеграфа, просветата, общественото здраве и жандарме рията (чл. 12). Последният чл. 14 информираше, че нарежданията на Декрет № 1 ще влязат в сила от 1 декември 1919 г. [66]. Очевидно се изчакваше подписването на мирния договор с България, което се предвиждаше да стане към края на ноември.

Главен фактор на властта в Западна Тракия беше генерал-губернаторът. В негово подчинение се намираха всички разположени в областта въоръжени сили, както и гражданските органи и представителите на изпълнителната, захонодателната и съдебната власт. Той беше подпомаган от дирекциите на отделните служби. Особено важко. място в системата на управление играеше Службата за политически и административни работи. Тя отговаряше и се грижеше за политическото положение в областта, контролираше местните власти и агентите на различните обществени служби, събираше сведения по всички въпроси, които имаха отношение кьм сигурността на района, интересуваше се от състоянието на населението, като се стремеше да уважава неговите обичаи и религия. Начело на тази служба стоеше Централно бюро в състав от 5 офицери. То работеше отделно и независимо от военния щаб на генерал-губернатора. Централното бюро за политически и административни работи проучваше и подготвяше за решаване всички въпроси, свързани с политическия, административния, съдебния и стопанския живот в Западна Тракия. Началникът на Централното бюро беше и директор на Службата за политически и административни работи.

Службата за политически и административни работи но места разполагаше с 2 окръжни и 6 околийски бюра, подчинени на съответния комендант. В нея служеха общо 26 офицери, без да се взема предвид помощният персонал към тях. С цел да се облекчи наблюдението и борбата срещу престъпленията от криминален и друг характер те изпълняваха и функциите на офицери от съдебната полиция. Тези офицери имаха зад ьлжението да правят редовни обиколки из областта. На Службата за политически и административни работи беше подчинена жандармерията на областта и разузнавателната служба [67].

67

Начело на всяка от големите обществени служби стоеше дирекция с централно управление и с подразделение в окръзите и околиите. Бяха създадени следните дирекции: Дирекция на финансите, Дирекция на правосъдието, Дирекция на обществените постройки, Дирекция на пощите и телеграфа, Дирекция на народното здраве и обществената хигиена, Икономически комитет и Дирекция на жандармерията. Управлението по места беше съсредоточено в ръцете на управители на окръзи (серкли) и на военните коменданти на околиите (дистрикти). Начело на окръга стоеше съответно бригаден или полкови командир, който изпълняваше функциите на висш военен и граждански орган. Той разполагаше както с военния си щаб, така и с Бюрото за политически и административни работи в окръга. Управителят на серкла упражняваше общо наблюдение върху дейността на отделните служби и длъжностни лица. Той имаше право да прави предложения пред генерал-губернатора по всички въпроси, с чието решаване можеше да се подобри положението в областта.

Значително по-сложно беше устроено управлението на околиите (дистрикти). Офицерът, който командуваше войската тук, се наричаше военен комендант. Покрай чисто военните си функции той следеше и за използуването на военните средства за работи от обществен интерес. Военният комендант обаче освен при извънредни случаи не можеше да дава нареждания от полицейски характер. В мирно време той беше задължен да изпълнява исканията на съответните власти относно използуването на войските за благоустрояване и за други нужди.

Главна фигура в управлението на дистрикта беше военният контрольор, който имаше политически, административни и съдебни функции. Той поддържаше постоянна връзка с местните жители и техните първенци. Посредством подчинените му органи военният контрольор събираше сведения и наблюдаваше разви тието на религиозните и политическите борби между различните народности в околията. В негово разположение беше полицията и жандармерията в околията. Военният контрольор упражнява ше общ надзор върху различните административни служби, но избягваше пряко да се меси в тяхната дейност. Той по-скоро сле деше за редовното изпълнение на нарежданията, които те полу чаваха от съответната дирекция. Негово право беше да утвърждава общинските бюджети, които не надхвърляха 100 000 лева, и т.н. Военният контрольор беше и орган на съдебната по лиция. На първо време той изпълняваше задълженията и на ми рови съдия в околията.

Помощен орган на военния контрольор в околията беше гра-

68

жданският администратор. Той задължително произлизаше от местното население. Гражданският администратор участвуваше непосредствено в управлението на околията чрез контрола, който беше натоварен да упражнява върху общините и по-конкретно на бюджетните им въпроси. По принцип гражданският администратор трябваше да произлиза от преобладаващата народност в околията, а неговият помощник – от онази народност, която е на второ място по численост [68].

За ръководители на различните служби в Западна Тракия постепенно бяха назначени с малки изключения френски офицери. Полковник Доре, командир на 14-и пехотен сенегалски полк, оглави Гюмюрджински окръг. За комендант на Караагачки окръг беше назначен полк. Ронденай, командир на 152-ра пехотна бригада. Началникът на 9-а пехотна гръцка дивизия ген. Леонардопулос, който замени ген. Параскевопулос, оглави образувания през втората половина на декември Ксантийски окръг. Начело на различните служби застанаха, както следва: майор Р. Леспинас – директор на Службата за политически и административни работи; Пол Русел – директор на финансите; Г. А. Кабас – доктор по право, директор на правосъдието; доктор Фор, дивизионен лекар на 76-а пехотна дивизия – директор на хигиената и общественото здраве; подполк. Сарамито – директор на прехраната и икономическия комитет; майор Гей – директор на жандармерията; Г. Шарпето, началник на френската телеграфо-пощенска станция в Цариград – директор на пощите и телеграфите, и капитан Анжелерг, началник на инженерните войски при 7б-а пехотна дивизия, директор на обществените постройки. Началник на разузнавателната служба стана кап. Помие. За военни контрольори по околии бяха назначени съответно: в Ксанти – полк. Вик; в Гюмюрджина – майор Рабю; в Дедеагач – майор Фор; в Софлу – майор Берже; в Димотика – майор Корне; в Караагач – майор Дусе. Между шестте граждански администратори в пълно противоречие с обявените принципи не фигурираше нито един българин. Трима от гражданските администратори бяха гърци (в Ксанти, Димотика и Дедеагач) и трима – турци (Гюмюрджина, Софлу и Караагач). Всички посочени назначения влизаха в сила от 1 януари 1920 г. [69]. Неоснователното пренебрегване на българската народност в това отношение щяха да докажат и двете преброявания, извършени по време на съглашенското управление в Западна Тракия.

Член 7 на Декрет № 1 предвиждаше към Централното управление на Западна Тракия да бъде създаден Върховен административен съвет (ВACT), в който да влизат представители на различ-

69

ните етнически групи, населяващи областта. Конкретно се сочеше, че това трябва да бъдат турци, гърци, арменци и евреи Тук отново нищо не се споменаваше за българите, въпреки че по това време те бяха повече, отколкото гърците, евреите и арменците, взети заедно. Предвиждаше се ВАСТ да се изгради като консултативен орган, който да се занимава с изучаването на основни въпроси, да изработва проекти и прави предложения по административни, политически, финансови, икономически и други въпроси. Декретът обаче не фиксираше кога ще се създаде предвиденият съвет и броя на неговите членове. Правителството на България беше обезпокоено от факта, че българите в Западна Тракия са изключени от проектирания Върховен административен съвет на областта. На 28 ноември 1919 г. министърът на външните работи М. Маджаров изпрати писмо до ген. Клодел, с което привлича вниманието му върху обстоятелството, че ако се приложи чл, 7 от Декрет № 1, това ще засегне чувствително една голяма част от населението в Западна Тракия. М. Маджаров призова французите да проучат внимателно етническото положение в администрираната от тях област, като им посочи, че българите тук живеят в компактна маса. За пример той им даде Дедеагачка околия, в която те не бяха смесени с други народности. Българският министър на външните работи сочеше и културното равнище на българите (значително по-високо от това на турците) и тяхната роля в стопанския живот на областта. Напомняйте се и безспорният факт, че българските чиновници образуваха основния контингент служители в различните административни органи и т.н. [70].

Протестът на българското правителство беше направен достояние на ген. Шарпи, който отлично разбираше пълната състоятелност на приведените аргументи, тъй като на място можеше да установи тяхната достоверност. Още на 30 ноември той изпрати рапорт до ген. Франше д’Еспре, с който настояваше да се изправи допуснатата нецелесъобразност. Генерал-губернаторът на Западна Тракия разви цяла система от доказателства. На първо място той отбелязваше, че развитите от българското правителство аргументи му изглеждали законни и заслужавали да бъдат изучени. „Трябва да се признае, продължаваше ген. Шарпи, че българският елемент, въпреки че през последните седмици претърпя значително намаление, представлява все още значителна част от общото население на Тракия.” Той пресмяташе българите между 30 000 и 40 000 души, което беше далеч от истинското състояние на нещата и това много скоро щеше да стане ясно не само на него, но и на онези, които се отнасяха с такова пренебре-

70

жение към победения народ. На второ място ген. Шарпи сочеше доброто и много коректно поведение на българските чиновници в областта. При невъзможността да се намерят достатъчно подходящи турци и гърци за заемане на различните административ ни служби, той и в бъдеще щял да се види задължен да задържи известен брой служители българи и да използува техния опит и техните познания.

Ген. Шарпи разбираше, че за новото управление е много необходимо да поддържа добри отношения с България. Според него нейното правителство се стремяло към добросъседски и приятелски отношения със Западна Тракия, поддържането на които имало особено значение от икономическа гледна точка. „Поради обстоятелствата, които Ви изложих, продължаваше той, струва ми се, че ние бихме имали полза да дадем удовлетворение на молбата на българското правителство.” В заключение ген. Шарпи предлагаше във ВACT да бъдат включени двама българи, което беше крачка напред, но далеч не отговаряше на действителното положение в областта [71]. Французите не можеха да забравят приключилата война, в която българите бяха техни врагове.

ВАСТ беше замислен като изборна институция. Но френското командуване прецени, че моментът не е благоприятен за провеждане на избори. Ето защо беше решено членовете на Съвета отначало да се назначават от главнокомандуващия съюзническите войски на Изток след консултации с ръководителите на различните народности и общности. Предвиждаше се избори да се проведат след изучаването на условията в Западна Гракия [72].

Декретът за образуването на Върховния административен съвет излезе на 21 декември 1919 г. Още в чл. 1 от него се заявяваше, че избори върху сериозна основа могат да се проведат в Западна Тракия едва след като приключи голямото движение на населението в областта. В случая се имаше предвид масовото разместване на етническите групи, свързано с изселването на част от българите и установяването в областта на десетки хиляди гърци. Преценяваше се, че до този момент било добре генерал губернаторът да има при себе си един консултативен орган, както се предвиждаше в чл. 5 на Декрет № 1, и в него да са представени „колкото е възможно по-вярно различните елементи от населението”. Следвайки тези препоръки, главнокомандуващият съюзническите войски на Изток реши да образува един „Временен върховен съвет на Междусъюзническа Тракия” (чл. 2). Този орган щеше да се състои от 15 члена, чиито имена бяха посочени в декрета. Това бяха: Кара Мусали Осман ага, Тефик бей, Недин бей, Хафуз Сали, Карасо Рупен, Фурмозис, Ламидес и Коста

71

Георгиев от Гюмюрджина; Бадети Дулас и Страшимир Дочков от Караагач; Хасан бей и Мишел Сталиос от Ксанти и Папатанасу от Дедеагач. Предвиждаше се Съветът да си избере председател и една постоянна комисия. В декрета се отбелязваше, че Временният върховен административен съвет ще бъде запознат с всички въпроси, отнасящи се до административната организация, политическото, финансовото и икономическото развитие на страната. Той щеше да се свиква на заседания от генерал-губернатора веднъж на три месеца (чл. 5). Подробностите по дейността на Съвета предстоеше да се уточнят чрез специално правителствено решение (чл. 6) [73].

Видно е, че между членовете на В ACT фигурират имената на шестима гърци, петима мюсюлмани, двама българи, един евреин и един арменец. Това разпределение беше абсолютно несправедливо. Българите по това време, макар и значително намалели, бяха повече отколкото всички останали етнически групи (без турците), взети заедно. И френските власти знаеха това, тъй като бяха извършили вече една анкета с цел да установят приблизителното съотношение между народностите в Западна Тракия.

Назначените членове на В ACT бяха все изтъкнати представители на различните народностни групи в Западна Тракия. Повечето от тях имаха висше образование и голям политически опит. Това се отнасяше особено за българските представители д-р.Стр. Дочков и К. Георгиев, дългогодишни екзархийски служители и активни дейци на българското националноосвободително движение до Балканската война.

Тъй като мюсюлманите от Ксантийско нямаха свой представител във ВАСТ, тяхната община изпрати протестно писмо до ген. Шарпи. „Ние настояваме и протестираме с надеждата, пишеха те, че ще бъде взето удовлетворително решение и нашите надежди за представител удовлетворени” [74]. Желанието на мюсюлманите в Ксантийско беше изпълнено. Хасан бей от Ксанти беше назначен за член на ВАСТ на мястото на друг мюсюлманин [75].

Членовете на ВАСТ можеха по своя инициатива да отправят искания до генерал-губернатора, с които да се внасят подобрения в административната и стопанската организация на правосъдието, а също и да предлагат мероприятия за материалното и духовното развитие на Западна Тракия. При всеки конкретен случай се извършваше проучване на съответния въпрос от самия съвет или от Бюрото за политически и административни работи съвместно със заинтересованата дирекция [76]. ВАСТ си избираше председател и трима членове, които образуваха Постоянната комисия на съвета. Тя имаше седалище в Гюмюрджина и беше ор-

72

ган, който държеше непосредствена връзка с генерал-губернатора. Постоянната комисия проучваше предварително въпросите, които Съветът обсъждаше, събираше необходимите документи, поддържаше непосредствена връзка с Бюрото за политически и административни работи и с ръководителите на отделните служби. Председателят на Съвета получаваше 850 франка заплата и 150 франка дневни пари, а членовете на Постоянната комисия – съответно по 650 и 100 франка месечно. Членовете на ВACT получаваха само по 40 франка на ден по време на сесиите на Съвета. За всички се предвиждаха командировъчни в случай, че им се наложеше да пътуват по служебна работа [77].

Въпреки че беше предвидено като временно, управлението на Западна Тракия се организираше на автономни начала. Някои елементи в него напомняха за Източна Румелия, създадена след Руско-турската война от 1877/1878 г. и просъществувала до Съединението през 1885 г. Сега обаче имаше голяма несигурност и неяснота по отношение бъдещето на Западна Тракия, тъй като мирната конференция продължаваше своята работа и все още не беше казала последната си дума по тракийския въпрос. Но французите имаха амбиция да покажат, че тази област, която за кратък период от време преживя много преломни събития, отразили се тежко върху нейното население, може да тръгне по пътя на спокойното и градивно развитие. Неопределеното положение на Западна Тракия обаче не можеше да не се отрази върху позициите както на съседните балкански държави, които имаха противоречиви интереси и таяха различни надежди, така и върху борбите, които се водеха между различните народности, населяващи областта. Върху организацията и управлението на Западна Тракия определено влияние оказа и политиката на Франция, която имаше свои интереси в района, а те невинаги съвпадаха с интересите на нейните съюзници във войната.

*

Още в началото на своето управление в Западна Тракия французите взеха мерки за организирането на служби за опазването на реда, разузнаването, наблюдението и охраната на границите [78]. Те съставляваха част от административната структура на областта и бяха подчинени на Дирекция на жандармерията, начело на която стоеше офицерът от френската Национална гвардия Гей. Много грижи бяха положени за сформирането на полицейската сила (жандармерия). Тя трябваше да поеме грижата по охраната на обществения ред и постепенно да замени окупационните войс-

73

ки. Като начало се предвиждаше в нейния състав да влизат 475 души (405 пеши и 70 конни полицаи). Идеята на французите беше впоследствие, ако е необходимо, този брой да бъде доведен до 700 души [79]. В структурно отношение тази автономна въоръжена сила се състоеше от един център за обучение, поставен под непосредственото началство на главния инспектор, подпомаган от един офицер, и 29 полицейски бригади (всяка една в състав от 17-18 души). Полицейските бригади се разпределяха по околии и се командуваха от подофицери (в Ксанти и Караагач – от офицери). Командуването, като се започне от главния инспектор и се стигне до началника на бригадата, се намираше в ръцете на французите, които изпълняваха и задълженията на инструктори (без Ксантийско). За тази цел от корпуса на жандармерията във Франция бяха повикани 51 полицаи. Основният контингент обаче се набираше от местното население, като се отдаваше предпочитание на мъже между 30 и 40 години, отбили военната си служба. Ангажирането се извършваше за период от 6 месеца, но при добра служба договорът можеше да бъде продължен за още една година. След първите 3 месеца служба всеки имаше възможност да бъде повишен в една степен, а след 6 месеца – дори да бъде произведен в сержант. За нисшите служители беше определена месечна заплата от 120 франка, за тези от първи клас – 135 франка, а за сержантите, които командуваха съответната бригада –150 франка. Всички имаха право на безплатна квартира и облекло и получаваха възможност да закупуват хранителни продукти и други стоки от военните магазини на изгодни цени. За организирането и издръжката на полицейската служба през първата година се предвиждаха 890 620 франка, като тези средства щяха да се вземат от бюджета на съюзническа Тракия. Отделно правителството на Франция пое задължението да изплаща заплатите на онези офицери и инструктори, които се заеха с организацията на жандармерийската служба [80]. На първо време не се предвиждаше местната жандармерийска служба да замени окупационните войски, но в бъдеще, ако съюзническият режим се запазеше по-дълго, това щеше да стане.

Според разработената програма общият брой на полицейските бригади трябваше да възлиза на 29. От тях: за един склад и център за обучение в Гюмюрджина (61 души); за Гюмюрджинска околия се предвиждаха още 6 полицейски бригади; за Дедеагачка околия – 4 бригади; за Караагачка околия – 6 бригади; за Димотишка околия – 4 бригади; за Софлийска околия – 3 бригади; за Ксантийска околия – 5 бригади [81].

В Ксантийска околия присъствието на французите беше сим-

74

волично. Тук изцяло се разпореждаха техните гръцки съюзници. По този въпрос ген. Шарпи докладва на ген. Франше д’Еспре: „Поради по-специалното положение на Ксантийска околия изглеждаше ми логично да оставя на командира на 9-а гръцка дивизия грижата да организира жандармерията в тази околия” [82]. При това положение не беше трудно да се предвидят резултатите. Към 22 декември общият брой на полицаите и митничарите в Ксантийска околия възлизаше на 101 души, от които 66 гърци и 35 мюсюлмани [83]. В жандармерийската служба тук не беше назначен нито един българин.

Към корпуса на жандармерията се зачисляваха още 185 митнически и 30 горски стражари. Така още в началото жандармерийската служба в съюзническа Тракия имаше щат от 690 души [84].

На 3 януари 1920 г., когато формирането на жандармерийската служба беше вече значително напреднало, излезе Решение № 5 на ген. Шарпи, с което се съобщаваше, че е образуван „Корпус на местната жандармерия” за поддържането на реда в Междусъюзническа Тракия (чл. 1). Този корпус беше поставен под контрола на един висш френски офицер от жандармерията, който носеше титлата „главен инспектор на жандармерията на Тракия”. За да му бъдат в помощ, се изпращаха френски полицаи, поставени на разположение на генерал-губернатора (чл. 2). В последния член – 3-ти се съобщаваше съставът на жандармерийската служба (485 души) [85]. Няколко дни по-късно, на 7 януари 1920 г., главният инспектор на жандармерията Гей издаде „Временна инструкция” за организирането и работата на тази служба [86]. Така още в началото на новата 1920 г. бяха изготвени документите, които регламентираха състава, структурата, задълженията и реда на корпуса на жандармерията на Западна Тракия.

Върховният съвет на мирната конференция в Париж гледаше на положението в Западна Тракия като на преходно. Въпреки това френските военни и административни власти в областта взеха такива мерки и организираха дейността си по такъв начин, като че ли имаха намерение да управляват дълго време. Много показателен е фактът, че към началото на февруари 1920 г. ген. Франше д’Еспре даде нареждане на ген. Шарпи да проучи въпроса за организиране на задължителна военна служба. Конкретният повод се съдържаше в идеята му да се намали броят на съглашен-ските, т.е. на френските войски, в Западна Тракия за сметка на местната въоръжена сила, създадена върху принципите на задължителната военна служба. В заповедта на ген. Д’Еспре се предвиждаше първият набор да обхване 300 души, като всяка народност бъде представена пропорционално на своето население.

75

Набирането можело да стане между младите хора от 20 до 22-годишна възраст. Предвиждаше се продължителността на службата да трае между една и две години [87]. На тази идея не беше съдено да се осъществи, но стореното е показателно за намеренията на Франция да се утвърди в един стратегически важен район в Европейския югоизток.

Набирането на кадри за Корпуса на жандармерията започна още преди изтеглянето на българските власти от Западна Тракия. Към средата на ноември 1919 г. ген. Шарпи поиска съдействие от полк. Топалджиков, български военен представител в Гюмюрджина. По настояване на полк. Топалджиков Министерството на войната реши да уволни от армията и да върне по родните им места всички българи от областта, където щяха да бъдат „добър кадър за заемане на административните служби...” [88]. Такива имаше немалко. Само от Димотишка околия към края на 1919 г. служеха в българската армия 112 души [89]. На 19 ноември полк. Топалджиков предостави на ген. Шарпи списък с имената на 165 млади мъже, като му препоръча да ги назначи в Дирекцията на жандармерията. Почти всички бяха одобрени и през следващите седмици, след като преминаха специален курс на обучение под ръководството на френски военни, постъпиха на служба [90].

Корпусът на жандармерията се формираше без бързане, но работата спореше и скоро резултатите бяха налице. Към края на декември 1919 г. на служба в Димотишка околия имаше вече 40 души, като постът в Кулели Бургас в състав от двама конни и 15 пеши полицаи вече можеше да се установи и да започне своята дейност [91]. Към средата на януари 1920 г. в Софлийска околия вече действуваха постовете в Софлу, Малък Дервент и Каваджик (в състав от по 1 бригада) [92]. Подобно беше положението в Гюмюрджина, Караагач и Дедеагач, където българите масово постъпваха на служба в жандармерията. Това силно обезпокои гръцката страна, която се опасяваше, че ще изпусне позициите си в тази важна дирекция. По настояване на Ванвакас част от критските жандарми, които влизаха в състава на Ксантийското отделение, бяха разпределени по останалите околии, за да се увеличи броят на гърците в жандармерията на съюзническа Тракия [93].

През пролетта на 1920 г. в Корпуса на жандармерията вече служеха 500 души, от които 445 местни жители (без Ксантийска околия). От тях 183 бяха българи, 145 – гърци, 57 – турци, 7 – евреи, 2-ма арменци и 3-ма от други народности. По околии те се разпределяха както следва: Гюмюрджинска – 65 българи, 51 тур-

76

ци, 12 гърци, 4 евреи, 1 арменец и 2-ма от други народности; Дедеагачка – 42 българи и 22 гърци; Караагачка – 56 гърци, 30 българи, 2 турци, 1 евреин, 1 арменец и 1 с неустановена народност; Димотишка – 37 гърци, 20 българи, 4 турци и 2 евреи; Софлийска околия – 26 българи и 18 гърци [94]. От приведените статистически сведения, които са напълно автентични, лесно може да се установи българският превес в Корпуса на жандармерията в Западна Тракия. Особено голям е той в столицата на областта – Гюмюрджина, и в Дедеагачка околия. От общо 5 околии българите преобладаваха в 3 от тях. В случая не се взема предвид Ксантийска околия, тъй като в нея се разпореждаха изцяло, както вече установихме, гръцките военни и административни власти. Тук началникът на 9-а гръцка дивизия назначи в жандармерийското отделение 47 гърци, 21 турци и нито един българин [95]. Включването на известен брой турци беше чисто формален ход с дипломатическо предназначение. Чрез него се целеше да се даде известно удовлетворение и да се внесе, доколкото това беше възможно, успокоение сред компактното мюсюлманско население в района. Трябваше да се демонстрира и известно зачитане на генерал-губернатора на Западна Тракия, чиято власт формално се разпростираше и върху Ксантийска околия.

Тъй като французите имаха намерение постепенно да оттеглят своите инструктори от жандармерията на Западна Тракия, беше необходимо да се издигнат като старши на отделенията и постовете проявилите се в службата местни кадри. За тази цел към началото на март 1920 г. в Гюмюрджина беше открито едно жандармерийско училище в състав от 40 курсанти. Те трябваше да бъдат подготвени, произведени в чин и впоследствие да заменят френските инструктори като старши на постове в най-скоро време [96].

Френските офицери и инструктори неведнъж заявяваха, че служителите в тракийската жандармерия давали „всички удовлетворения”. Особено ласкави оценки получаваха българите. През март 1920 г., тъй като ръководството на жандармерийското управление се пое от ново лице, се направи инспекция на тракийската жандармерия. В рапорта на новия началник до генерал-губернатора беше отбелязано, че “от гледна точка на народностите в страната най-добри резултати е дала службата на българите” [97].

В деня, когато напускаше Западна Тракия – 28 май 1920 г., ген. Шарпи се обърна „с най-искрена и сърдечна благодарност” към всички служители в жандармерията. Той отбеляза, че благодарение на упоритата работа на французите този изцяло нов кор-

77

пус бил организиран в най-добри условия и успял чудесно да осигури още от самото начало обществения ред и спокойствието... [98].

*

Дейността по създаването на разузнавателната служба в Западна Тракия започна веднага след окупирането на областта. За тази цел ген. Шарпи поиска да се изпратят при него необходимият брой подготвени офицери „капитани или лейтенанти – сериозни, ако е възможно вече в течение на службата” [99]. Неговата молба беше удовлетворена и в началото на ноември той вече разполагаше с подходящи кадри. Новата служба започна да действува преди изтеглянето на българските административни власти от Западна Тракия. Завършен вид обаче тя доби едва през декември 1919 г. Начело стоеше Централно бюро, което беше подчинено на Бюрото за политически и административни работи. Във всяка околия имаше по един офицер, натоварен специално с разузнавателни функции. Той се намираше в зависимост от съответния военен администратор. Бюрото за разузнаване към всяка околия имаше официален щат от 4 души (1 офицер, 1 подофицер за заместник, 1 секретар и 1 ординарец). Към бюрото се числяха и неопределен брой агенти за разузнаване, които офицерът лично подбираше от различните народностни групи в областта. Месечната заплата на всеки един от .тях беше 250 франка. Добавки можеха да се правят в зависимост от стойността на информацията и активността на агентите [100].

Всяка седмица Централното бюро, ръководено от кап. Помие, отпечатваше един бюлетин, който се основаваше на сведения, давани от агентите на разузнавателната служба от цяла Западна Тракия. В него се съдържаха сведения от политически, военен и стопански характер. Особено внимание се отделяше на политическите и социалните движения в областта, следеше се за настроението на различните народностни групи, събираше се информация за въоръжените сили на съседните държави. Голямо внимание се отделяше на Одрин и Източна Тракия, където турското правителство държеше големи войскови части, които се подготвяха да окажат съпротива в случай на гръцко нахлуване в областта. За тази цел в Караагач се създаде отдел за разузнаване начело с кап. Жамба, който поддържаше пряка връзка с щаба на ген. Франше д’Еспре [101].

Българското представителство в Гюмюрджина положи усилия да прокара свои хора в разузнавателната служба на Западна Тракия. Помощ на Ал. Греков в тази посока оказваше Фигани

78

бей, който работеше във френското разузнаване. От София бяха изпратени няколко души, някои от тях бивши служители в Министерството на вътрешните работи. След много усилия към края на февруари Греков успя да прокара няколко свои кандидатури в тази важна служба [102].

Гърците като френски съюзници успяха да настанят множество агенти от своята тайна полиция в разузнавателната служба на Западна Тракия. Полк. Топалджиков докладва в щаба на армията, че те са дали на френските власти портрети на български четници и войводи, между които и на Т. Николов. „Последният се намирал, предполагам, пише Топалджиков, сега в Гюмюрджина и френската полиция го търси, за да бъде арестуван” [103].

Въпреки взетите мерки в съюзническа Тракия съществуваха банди от крадци и разбойници. Тези злосторници познаваха отлично местните условия, възползуваха се от планинския характер на местността и вършеха грабежи и насилия. Борбата с тях не беше лека задача. Към края на своето управление ген. Шарпи се принуди да сформира специално отделение от подвижна полиция, съставено от 1 специален комисар и 4-ма агенти. И петимата бяха офицери от френската съдебна полиция. Те разполагаха с транспортни средства и необходимия брой сътрудници. Образуването и ръководенето на това отделение беше възложено на началника на разузнавателната служба. Новосъздаденото подразделение изпълняваше ролята на следствено отделение. В негова помощ беше създадена картотека с досиетата на известните злосторници и контрабандисти. Основната му задача се състоеше в това да арестува престъпниците и да разследва тяхната дейност, като реагира максимално бързо на получените сведения. Подвижната полиция можеше да бъде натоварена и с някои по-специални задачи: наблюдение на събрания с политически характер, борба срещу шпионажа и осъществяване на „всички необходими действия за поддържане на обществения ред и на общата сигурност” [104]. Създаването на посоченото подразделение вероятно беше свързано и с новите промени, които предстояха да се извършат в Западна Тракия след конференцията в Сан Ремо. Несигурното бъдеще се отрази дестабилизиращо върху българското и турското население, а и върху цялостното политическо положение в областта.

В междусъюзническа Тракия имаше и затвори. В тях не се поставяха хора за извършени политически деяния, а за криминални престъпления, фискални, граждански и други нарушения. Централният затвор в Гюмюрджина беше препълнен и към края на януари 1920 г. властите вече търсеха места за нови затвори в

79

провинцията. Ген. Шарпи възложи на полк. Ронденай да проучи възможностите и да открие нов затвор в Караагач, където да задържат или да излежават своите присъди осъдените в окръга. За целта беше възстановена една бивша турска казарма [105].

Охраната на границите в Западна Тракия се осъществяваше на първо време изцяло от окупационните войски. Основните места за преминаването на Марица се охраняваха от гранични постове, а патрули наблюдаваха бреговете на реката. Особеното внимание, което се отделяше на границата с Турция, се дължеше, от една страна, на неустановеното все още бъдеще на Източна Тракия, а, от друга, на кемалисткото движение, което набираше сили в тази област. Промените в Източна Тракия бързо рефлектираха и в Западна Тракия. На българската граница постове бяха разположени през декември 1919 г., т.е. след изтеглянето на българските административни власти. За целта в участъка на 9-а гръцка дивизия беше отделен 1 батальон пехота, който настани своите роти главно по пътя между Смолян и Ксанти. В останалите участъци по северната граница на Западна Тракия се установиха постове в състав от по един взвод (пехотен или картечен).

Отделения от мароканската конница патрулираха и охраняваха пространството между тях. Особено внимание се отделяше на пътищата, които свързваха градовете в Западна Тракия с вътрешността на България (Кърджали - Гюмюрджина, Караагач - Ивайловград и т.н.) [106]. Към средата на февруари 1920 г. съглашенските войски бяха почти изцяло освободени от носенето на граничната служба. Тяхното място постепенно заеха постовете на новосформираната жандармерия в Западна Тракия. Само на някои пунктове по границата с България останаха отделни подразделения, но скоро и те бяха заменени [107].

Инцидентите по границите на Западна Тракия с България, а и с Турция бяха изолирано явление. Такъв случай имаше на 6 март 1920 г., когато група.от 5-ма български кавалеристи, преследвайки нарушители, пресякоха граничната линия на север от Ксанти. Гръцките власти използуваха случая, за да засилят репресиите си над българското население. Този случай беше отбелязан от разузнавателните органи на ген. Шарпи. Като следствие от инцидента гръцкото командуване засили постовете в района на 9-а дивизия. Групи от активни патрули обикаляха целия граничен район и постоянно охраняваха пространството между тях [108]. Известно раздразнение у френските власти предизвика настаняването на 2 български поста на 800 - 1000 м навътре в територията на Западна Тракия. Това стана към края на април 1920 г. в района на Виран-теке (Караагачка околия). Причините не се кри-

80

еха в някакви преднамерени действия на българските гранични войски. Трасето на границата беше очертано само на картата, но не беше определено на самия терен. Френските власти разбираха, че е възможно да бъде допусната грешка, но все пак поискаха от българското правителство да оттегли тези постове [109].

*

На 2 декември 1919 г. ген. Франше д’Еспре издаде Декрет № 6, с който се постави началото на новата съдебна организация в Западна Тракия. Според него правосъдието в окупираната област се раздаваше в името на съюзените сили от духовните съдилища, които запазваха своя състав и предишните си функции, от мирови съдилища в седалището на всяка околия, от един централен съд в Гюмюрджина, от един апелативен съд и от дивизионния съд на окупационната дивизия, който се намираше в зависимост от Съвета за ревизия на Източната армия (чл. 1).

Мировият съд (в състав от един съдия и един секретар) се назначаваше от генерал-губернатора на съюзническа Тракия. Неговата компетентност се разпростираше върху гражданските и търговските спорове (чл. 2-3).

Централният съд в Гюмюрджина се назначаваше от главнокомандуващия по предложение на генерал-губернатора. В състава му влизаха – председател, двама членове от различни народности и секретар. Компетентността му се разпростираше върху цялата територия на съюзническа Тракия. Централният съд се произнасяше върху обжалваните решения на мировите съдии и беше последна инстанция по всички граждански и търговски дела, чиято сума не надвишаваше 10 000 лв. При спорове от по-голям размер той служеше като първа инстанция (чл. 4-5).

Всички престъпления от общото право, извършени в окупираната територия, бяха подсъдни на военния съд на 76-а дивизия съгласно съответните членове на френския военнонаказателен закон. Издадените от военния съд присъди можеха да бъдат обжалвани пред Съвета за ревизии на Източната армия (чл. 7-8).

Поради голямата близост с българските закони френските кодекси и допълнителните закони щяха да бъдат прилагани от духовните съдилища, чието функциониране се запазваше напълно (чл. 9). Чл. 10 предвиждаше в законодателството да се спазват френските кодекси на процедурата. Това внесе на първо време голямо объркване в съдопроизводството, тъй като френските кодекси не се познаваха от местното население и от съдебните органи.

81

Понеже раздаването на правосъдие в Западна Тракия щеше да става в името на съюзените сили, всички консулски юрисдикции, учредени по-рано, се отменяха (чл. 11) [110].

Декретът на ген. Д’Еспре относно съдебната организация на Западна Тракия не беше добре обмислен документ. Чрез него се изменяше съществуващото до този момент законодателство и се въвеждаха френските кодекси и допълнителни закони. Тези мерки не бяха необходимост, като се има предвид обстоятелството, че съюзническата администрация беше само преходна. Действуващите до този момент български закони можеха да се запазят и поради тяхната близост с френските нямаше да създадат сериозни затруднения на офицерите и чиновниците. В Западна Тракия нямаше подготвени лица за съдии и за изпълнители на другите длъжности в духа на Декрет № 6. Неговите постановления можеха да се приложат само при условие че се назначаваха за съдии и за секретари французи или знаещи френски език. Но това беше трудно осъществимо. Освен това назначаването на хора, които не познаваха обичаите и традициите на местното население, щеше непременно да повлече след себе си допълнителни усложнения. Впрочем Декрет № 6 криеше опасност от хаос в правосъдието, тъй като българските съдилища бяха закрити, а дейността на новите беше почти невъзможна. Това най-добре почувствува още в самото начало директорът на правосъдието Жорж Кабас, адвокат от Нанси. Малкото останали български нотариуси и съдебни пристави не бяха в състояние да му помогнат, тъй като не знаеха френски език, а и се чувствуваше нужда от съдебни чиновници с по-солидна юридическа подготовка и опит. Такива сред българското население в Западна Тракия нямаше, което позволи на гърците на първо време да получат авторитет в съдебните ведомства на областта.

Главната мъчнотия не идваше от прилагането на френския наказателен и военнонаказателен закон. С това се занимаваше военнополевият съд на 76-а пехотна дивизия. Непреодолимите закони засягаха „гражданските материални и процесуални закони, устройството и функционирането на всички помощни съдебни институти” [111]. Въпреки че схващаше трудното си положение, Ж. Кабас се опита да приложи френския граждански процесуален закон. Той нареди да се повикат в Гюмюрджина всички служители в съдебните ведомства с цел да получат за кратко време в специален курс необходимите им познания по френското съдопроизводство. Резултатите не можеше да бъдат положителни, защото повечето от слушателите, предимно гърци, нямаха сериозна юридическа подготовка или не знаеха френски език. Директорът на

82

правосъдието скоро се убеди колко неблагоразумие е да се изменя съществуващият съдебен ред в момент, когато ставаха „толкова много прехвърляния и сделки около собствеността в Тракия... и да се поверяват крупни материални интереси на персонал, едва запознат с принципите на една твърде сложна и непонятна за него процедура” [112]. Повиканите от България съдии, които познаваха френските закони, извадиха Жорж Кабас от трудното положение. Стореното отслаби гръцкото влияние в Дирекцията на правосъдието. Що се отнася до нотариусите, ипотечния и съдебно-изпълнителния институт, при тях беше запазена старата организация, персоналът се състоеше предимно от българи и се действуваше съгласно разпоредбите на българските закони. Френските офицери, които временно изпълняваха функциите на мирови съдии, запазиха като секретари на съдилищата предишните чиновници. Така мировите съдилища продължиха да действуват, както и при българското управление. На 30 март 1920 г. стана тържественото откриване на първата сесия на Централния съд в Гюмюрджина. Преобладаващото влияние беше гръцко. Грък беше и неговият председател. Предвиждаше се българите и турците да имат по един свой представител. Тъй като турците закъсняха да посочат подходящо лице, в Централния съд беше назначен още един грък – Теодоридис Хараламбос, бивш съдия от турското правосъдие, което предизвика протест пред ген. Шарпи от страна на турската община в града. Генерал-губернаторът обеща, че ще назначи и турчин в тази важна институция. Като български представител в Централния съд беше назначен докторът по право, бившият прокурор от Гюмюрджинския окръжен съд, Киряков [113].

Важна роля в правораздаването на Западна Тракия играеха мировите съдилища. Те действуваха с персонал от 4 души, включващ и офицерите, които ги оглавяваха. По време на процесите се използуваше френският език, но не и френските закони, непознати за персонала на съдилищата. Самите офицери не бяха юристи и с нищо не можеха да помогнат при правораздаването. Мировите съдилища, принудени от обстоятелствата, постоянно прибягваха до българските закони, но и тогава имаше проблеми, тъй като липсваха подготвени и опитни служители [114]. На 27 декември 1919 г. генерал-губернаторът подписа специална инструкция, която трябваше да подпомогне офицерите, оглавяващи мировите съдилища. Като изясняваше техните конкретни задачи, ген. Шарпи им напомняше, че правосъдието е между онези обществени функции, чието упражняване може да доведе до най-бързи резултати [115]. Очевидно в случая генерал-губернаторът имаше предвид

83

влиянието, което французите можеха да получат сред населението на Западна Тракия. Впрочем това влияние те търсеха и чрез проведените от тях 2 амнистии.

Първата амнистия беше обявена с решение № 11 от 10 януари 1919 г. Чрез нея се даваше „пълна амнистия за извършени преди 1 декември 1919 г. върху територията на съюзническа Тракия нарушения от поданици на управлението на тази територия или на съюзническите нации против нарежданията на българския закон за обществената предвидливост и за прехраната...” [116] (чл. 1). Освобождаваха се от съдебна отговорност и съучастници на нарушения, квалифицирани като „престъпление” според френския закон, извършени преди 1 декември 1919 г., с изключение на кражби, злоупотреби на доверие, измама, предвидени и наказуеми по съответните членове на френския наказателен кодекс (чл. 3). Делата на всички засегнати от амнистията се прекратяваха, арестуваните и затворените се освобождаваха (чл. 7) [117].

Втората амнистия от подобен характер Временното правителство на Западна Тракия даде в самия край на своето управление – на 21 май 1920 г., само една седмица преди френските власти да напуснат областта.

*

Цялата дейност по управлението и поддържането на мостовете и шосетата, жп линиите, мините, солниците, държавните имоти и т.н. беше поверена на Дирекция за обществени постройки. Нареждането за нейното създаване излезе към средата на декември 1919 г. [118]. За краткото време на своето съществуване дирекцията успя да извърши значителна по обем работа. Първите месеци бяха посветени на реконструкция и ремонт на обществените здания, където се настаниха кметства, пощи, училища. Особено внимание се отделяше и за възстановяването на пътната мрежа, оставена без поддръжка и занемарена след войната. За кратко време бяха поправени много пътища с местно значение, а също и тези, които свързваха Гюмюрджина с Порто Лагос и българската граница. Предприетите мерки съставляваха част от един по-цялостен план, който предвиждаше да бъдат изградени постоянни пътни съобщения между основните административни центрове на Западна Тракия. С цел да се улеснят връзките между Западна и Източна Тракия мостът на Марица при Кулели Бургас беше поправен, а при Софлу беше построен удобен сал. Пристанището на Дедеагач, единственото, което евентуално можеше да послужи на новите власти, беше силно повредено от бомбарди-

84

ровките на съглашенските военноморски сили. С помощта на цивилното население, под ръководството на военни специалисти развалините бързо бяха разчистени. Сапьорни части обезвредиха откритите мини и снаряди. Възстановени бяха и разрушенията по дигите. Така още в самото начало на своето управление съглашенските власти успяха да си осигурят така необходимите им морски комуникации.

Дирекцията за обществени постройки разви значителна строителна дейност в някои административни центрове. В Софлу, Караагач, Гюмюрджина и Дедеагач бяха открити градски паркове. В Гюмюрджина беше построен голям мост, който свързваше пряко гарата и центъра на града, а централните улици бяха асфалтирани. Полагаха се усилия за възстановяване на закритите през войната предприятия, за откриването и използуването на термалните води и други подобни [119]. Краткото време, с което разполагаше Дирекцията за обществени постройки, не позволи всички набелязани мероприятия да бъдат изпълнени.

Създадени бяха и други дирекции и служби. Дирекцията на хигиената и народното здраве се подчини на главния лекар на 76-а дивизия д-р Дабат. Съществени промени в старата система, създадена при българското управление, не бяха направени. Основните си грижи тази дирекция съсредоточи върху борбата с маларията – един страшен бич за населението по тези места. Бяха закупени необходимите количества хинин и в началото на лятото предстоеше да започне задължително профилактично лечение на цялото население в Западна Тракия [120].

Броят на болничните легла в областта беше ограничен. Само в Гюмюрджина имаше една добре организирана болница, снабдена с операционна и с лаборатория за анализ. В Дедеагач беше отворена старата общинска болница, а в Караагач беше организирана нова. На много места възникнаха диспансери. Бяха създадени хигиенни съвети в Гюмюрджина и в околийските центрове, които осъществяваха връзка между Дирекцията на хигиената и народното здраве, общините и различните административни служби [121]. Въпреки затрудненията, предизвиквани най-често от традициите и от ниската култура на мюсюлманското население, общото хигиенно положение в Западна Тракия започна да се подобрява: редовно се поддържаше чистотата по градските улици; определиха се места за сметища; създаде се служба за почистване на каналите, за поддържане на гробищата и т.н. Властите осигуриха 50 000 дози ваксина срещу дребна шарка, нещо, което не беше правено от 20 години в този край. Болниците бяха редовно снабдявани с медикаменти и с превързочни материали. В резул-

85

тат на взетите мерки не се разви никаква епидемия в Западна Тракия по време на новото управление [122].

Френските власти реорганизираха изцяло пощенската и телеграфната служба в Западна Тракия. При тяхното установяване тук връзките с външния свят бяха прекъснати, а тези между населените места в областта – несигурни. Една от първите задачи на френските власти беше да осигурят сигурни пощенски отношения с България, Гърция, а в известна степен и с Турция. Българското правителство се съгласи да достави необходимото количество марки, върху които беше поставено отначало името „съюзническа Тракия”, а по-късно „Западна Тракия”. Инженерните войски възстановиха телеграфните линии, които свързваха Гюмюрджина със Солун и София и ги предоставиха за редовна експлоатация. Бяха прокарани телефонни линии между Гюмюрджина и всички околийски градове, както и между основните административни центрове. Увеличи се броят на пощите, куриерската служба беше изцяло реорганизирана. Конни и пеши пощальони доставяха кореспонденция и колети до най-отдалечените места на Западна Тракия. Възстановяването на разрушените мостове и пътища, привличането на нови служители и т.н. позволиха да бъде усъвършенствувана и развита съществуващата в областта организация на пощенските услуги [123].

*

Настаняването на гръцки войски в Ксантийска околия наложи отпечатък върху нейната административна уредба и управление. Въпреки че официално административните служби тук бяха подчинени на ген. Шарпи, фактически те действуваха като органи на гръцкото правителство. От Гърция пристигнаха чиновници, които заеха различните служби. В тях работеха малко българи и турци. За намерението на гръцкото правителство по отношение на Западна Тракия говори сам по себе си фактът, че за окупирането само на една околия гръцкото правителство изпрати цяла пехотна дивизия. Очевидно то се надяваше впоследствие да сложи ръка върху цялата област и искаше да има на разположение достатъчно войски. Отначало 9-а дивизия се командуваше от ген. Параскевопулос, на когото беше подчинена администрацията в околията (впоследствие окръг). Няколко дни след като влезе в Ксанти, той изпрати писмо до ген. Франше д’Еспре, в което изказа удовлетворението си от факта, че съюзниците са изпратили свои войски в Западна Тракия [124]. Скоро след това ген. Параскевопулос беше заменен от ген. Леонардопулос, но и той не оста-

86

на задълго в Ксанти. На 25 февруари 1920 г. за началник на 9-а пехотна дивизия беше назначен ген. Прантутас [125].

За свой представител в Ксанти ген. Шарпи изпрати подполк. Вик, който изпълняваше ролята на военен контрольор. Посредством него се осъществяваше връзката между Централното управление в Гюмюрджина и гръцките власти в Ксантийска околия. Подполк. Вик срещаше сериозни затруднения при осъществяването на своята мисия. Той виждаше как постепенно „властта се изплъзва от ръцете на французите” [126].

Ген. Шарпи нееднократно напомняше на гърците, че Ксантийско е част от междусъюзническа Тракия. Първият конфликт възникна още в края на октомври 1919 г. Гърците си позволиха да експулсират много българи и това принуди генерал-губернаторът да напомни, че решаването на подобни въпроси в цяла Западна Тракия е от неговата компетентност [127]. Друг проблем, който създаде много грижи на ген. Шарпи, се отнасяше до размера на гръцката окупационна зона. Въпреки че точната линия беше установена още на 22 септември 1919 г. от Върховния съвет на мирната конференция, гръцките войски се опитваха да се настанят и извън нея. Почти ежедневно подполк. Вик получаваше сигнали, че те навлизат и в селата на общините Ортаджа (на юг от жп линията Ксанти - Дедеагач) и Балъкьой (на север от жп линията). Гърците се месеха в работата на местната администрация на тези общини, търсеха добитък, зърнени храни, ровеха се из архивите и безпокояха населението [128]. Беше очевидно, че те предявяват претенции към територия, която в административно отношение се отнасяше към Гюмюрджински окръг. Отново трябваше да се намесва ген. Шарпи, който категорично обясни на ген. Леонардопулос, че общините Ортаджа и Балъкьой остават към Гюмюрджинска околия, като посочи и съответните села, към които гръцките власти предявяваха неоснователни претенции – Балъкьой, Карамуса, Яйладжик, Ортаджа, Сарсалем, Коюндере и Кюплю [129].

Гръцките власти се опитваха да представят нещата така, като че ли Ксантийско не е под управлението на ген. Шарпи, а е част от Гърция. Те системно ограничаваха движението между окупианата от тях територия и останалата част на Западна Тракия. Наложи се и по този въпрос генерал-губернаторът да иска обяснение от началника на 9-а пехотна дивизия и му заяви категорично, че движението в цялата управлявана от него област е свободно, без ограничение [130].

Гръцките действия не бяха случайни, а носеха системен и последователен характер. Ген. Леонардопулос писа на ген. Шарпи,

87

че „военният съвет на 9-а дивизия не може да прилага в Ксантийска околия други закони освен гръцките”, които били много близки до френските [131]. Понякога се отиваше твърде далеч. Към средата на януари 1920 г. на официален прием гръцкият митрополит „провъзгласил присъединяването на града Ксанти към Гърция” [132]. Ал. Греков, който отблизо следеше развитието на обстановката в Западна Тракия, виждаше ясно в каква насока се движат нещата. През втората половина на януари 1920 г. той докладва в София: „Изобщо, както за жалост се предвиждаше, гърците стават постепенно фактически господари в Ксанти” [133].

Политическите изяви на българското и турското население бяха силно ограничени. Като се възползува от обявеното в Западна Тракия военно положение, ген. Леонардопулос забрани „абсолютно всички събрания на открито в Ксантийска околия”. Онези, които биха се осмелили да се противопоставят, щяха да попаднат под ударите на военните съдилища [134].

Установяването на новата военноадминистративна власт в Ксанти беше съпроводено със завръщането на гърците, напуснали града и околията през 1913 г., придружени от „значителен брой гърци, нетуземци” [135]. С това преселване гръцкото правителство се стремеше да укрепи своя етнически елемент и да създаде предпоставки за трайно присъствие в областта.

Гръцките власти упражняваха силен натиск върху онези българи, които проявиха кураж и останаха в окупираната от гърците територия. Особено внимание те отделяха на интелигенцията, която основателно считаха за морален крепител на българското население. Към средата на януари 1920 г. гръцки стражари връчиха писмени покани на по-видните българи да напуснат града. Между тях бяха д-р Кунев, адвокатът Иван Клинчаров и др. Гръцки агенти обикаляха тютюневите складове, където работеха и изкарваха прехраната на своите семейства много българи, и със заплахи ги насилваха да напуснат Ксанти. Неведнъж деца и възрастни хора бяха малтретирани и бити. Българското население се разоряваше материално. Докато българите и турците купуваха на пазара 1 кг брашно за 20 лева, гърците получаваха от своя бежански комитет по 500-600 драхми, а в натура по 2 торби брашно и други продукти [136]. Сред по-бедните българи обикаляха хора на патриаршията, които ги агитираха „да идат и целунат ръката на митрополита (т.е. да се признаят за гърци – б. м., С. Г.), за да се ползуват от горепоменатите облаги” [137]. С тъга и отчаяние директорът на смесената прогимназия в Ксанти П. Стоянов писа на окръжния училищен инспектор в Гюмюрджина: „Отникъде не бидохме осведомени по положени-

88

ето, затова ни сполетя това голямо нещастие: изпродадохме си имотите на нищожна цена, други дадоха с договор под наем за 3, 5 и повече години къщите си на евреи, арменци и пр., та днес гладуваме в Ксанти и не можем подслон да намерим, па не знаем и какви още нещастия ни очакват, понеже както есента, така и сега, никой не иска да знае за нас. Родителите на учениците се явяват и от нас чакат утешителна дума – ние не знаем какво да им кажем. Днес българите в Ксанти се третират много по-зле, даже отколкото в самата Гърция” [138].

Въпреки нееднократните нареждания на генерал-губернатора и дадените обещания от ген. Леонардопулос арестите и експулсирането без повод продължиха и дори се засилиха през пролетта на 1920 г. Българи от Ксанти, дошли по работа в Гюмюрджина и носещи редовни пропуски, бяха арестувани веднага след завръщането им още на гарата и под конвоя на гръцки войници се изпращаха за България. На арестуваните не се позволяваше да слязат от влака в Гюмюрджина, за да не се оплачат на френските власти [139].

Ал. Греков се опита да облекчи положението на българите в Ксанти, част от които бяха бежанци от Македония и дори от Добруджа. По този въпрос той се срещна и разговаря с ген. Шарпи. Генерал-губернаторът обеща, че ще направи необходимото българите да останат по местата си. В града имаше и 5-6 семейства от старите предели на България. За тяхното оставане беше необходимо специално разрешение от местната администрация. Ген. Шарпи прецени, че е неудобно да го иска от гръцките власти в Ксанти, но се съгласи тези семейства да се заселят „в останалата част на Тракия, като това стане безшумно” [140].

Мюсюлманите в Ксантийско посрещнаха враждебно гръцката окупация, но запазиха спокойствие. Съставено в основната си част от земеделци и тютюноработници, това население беше сравнително добре обезпечено. Неговите водачи решиха, че моментът не е благоприятен, за да се правят открити демонстрации. Но когато на 10 януари 1920 г. за граждански администратор в Ксанти беше назначен грък, френският военен контрольор в града получи многобройни протести. Кметовете на по-голямата част от селата в околията, делегации от търговци и др. протестираха срещу назначаването на гръцки администратор в една околия, където мнозинството от населението се състоеше от мюсюлмани - турци и помохамеданчени българи. Протест беше изпратен и до генерал-губернатора в Гюмюрджина. В протеста се заявяваше, че мюсюлманите в Ксантийско няма да търпят назначаването на гръцка администрация.

89

Искаше се и след френския език в администрацията турският да бъде сложен наравно с гръцкия [141]. След направената от френския военен контрольор анкета се установи, че в основата на тази акция са били Тефик бей и Хюсеин Сабри бей. Двамата бяха незабавно експулсирани съответно в Гюмюрджина и Цариград [142].

Гръцките власти упражняваха системен натиск върху мюсюлманите от селата, които бяха извън тяхната окупационна зона. Те се мъчеха да изтръгнат от тях писмени декларации, че желаят да са подвластни на Гърция. В с. Сарсалар дори под предлог за защита на жителите му от насилия и кражби на сенегалските войници се настани гръцки гарнизон. На 18 април при излизане от джамията мюсюлманите от с. Амалмали бяха отведени под стража при един гръцки офицер. Той им предложи да подпишат адрес, с който да искат присъединяването на тяхното село към Гърция. След отказа бяха арестувани първенците на селото. На следващия ден войници пазеха улиците и забраняваха на онези, които не бяха подписали, да излизат от своите къщи. Дори децата от училището бяха принудени да се подпишат под предварително изготвения адрес. Същите насилнически методи се приложиха и на жителите на с. Козлуджа. В с. Шахин кметът и първенците, след като отказаха да подпишат адрес с такова съдържание, избягаха от селото си поради страх от репресии [143].

Като действуваха с насилие и преследвания, гръцките власти успяха да съберат известен брой подписи, които бяха поставени под два различни адреса. Първият, изпратен до председателя на мирната конференция, поставяше искането да бъдат присъединени към Гърция мюсюлманите от долината на р. Арда, които останаха в България. Вторият беше адресиран до гръцкия представител в Гюмюрджина Ванвакас и изразяваше признателността на мюсюлманите от Ксантийска околия за „бащинската закрила, благосклонността и безпримерната поддръжка”, които им донесла гръцката окупация [144].

Имаше моменти, когато незначителни случаи се представяха от гръцката страна като неща от изключителна важност. Идването на няколко души от долината на Арда по обичайната им работа в тютюневите складове се представяше пред ген. Шарпи по следния начин: „Мюсюлманското население от долината на Арда, бягайки от българското управление, емигрира масово в Стара Гърция” [145].

Независимо от усилията на ген. Шарпи и на неговите сътрудници гърците успяха да изградят в Ксантийско управление, което практически разпростря властта им върху тази околия.

90

*

Близо месец и половина след окупирането на Западна Тракия от съглашенските войски в областта бяха запазени българските административни власти. Естествено те бяха поставени под контрола на ген. Шарпи. Това положение се узакони посредством Декрет № 1, по силата на който новата администрация щеше да се установи в Западна Тракия след 1 декември 1919 г. Преходният период се налагаше, тъй като мирният договор с България още не беше подписан и победителите искаха да демонстрират, че зачитат международните спогодби. Новите господари на Западна Тракия трябваше да се съобразяват и с едно друго обстоятелство. В областта нямаше достатъчно местни кадри из средите на гръцкото и турското население, които да заемат веднага местата на българите. При това положение имаше опасност да се внесе анархия и да се дезорганизира управлението. Ето защо ген. Шарпи упорито настояваше българските чиновници да останат по местата си.

Правителството на Западна Тракия нямаше намерение да запазва българския приоритет в администрацията след 1 декември. Още в началото на своето управление то се разпореди да се търсят чиновници с друг произход. Предпочитание се отдаваше на турците и гърците. От българските чиновници можеше да се запазят само онези, които бяха „изключително необходими” [146]. По принцип обаче предстоеше да се заменят всички висши административни началници. Българските служители, които щяха да останат на своите длъжности и след 1 декември 1919 г., запазваха старите си парични възнаграждения [147]. Като се стремеше да задържи колкото е възможно повече свои служители в Западна Тракия, българското правителство прие на 10 ноември специално постановление. То гласеше, че всички чиновници, които оставаха на служба по искане на съглашенските власти, си запазваха правата за пенсия, старшинството и всички други привилегии, както на останалите служители в България [148].

На 30 ноември 1919 г. френските военни власти съобщиха кои български чиновници остават на служба в Западна Тракия. По този случай полк. Алие им държа реч. Бяха задържани шефовете на санитарните, финансовите, инженерните, телеграфо-пощенските и много други служби. В Гюмюрджина останаха на работа двама пристави и няколко служители от окръжното управление. Освен в Ксанти същият принцип беше прокаран и на други места. Остана да функционира и Окръжният съд до момента, когато щеше да се уреди новата съдебна организация [149]. Само в Одрин

91

френските власти пожелаха да задържат на служба 106 души, но някои от тях предпочетоха да си заминат за България [150]. Общото число на останалите в Западна Тракия български чиновници възлизаше на около 500 души, без да се вземат предвид онези, които се включиха в местните въоръжени сили (жандармерията) [151]. Впоследствие бяха изпратени от България известен брой нови служители. Като се има предвид, че общият брой на чиновниците в областта възлизаше на около 800 души, не е трудно да се определи, че в администрацията на междусъюзническа Тракия българите бяха преобладаващ елемент [152].

Важна роля при решаването на чиновническия въпрос в Западна Тракия играеше Александър Греков. Той успя да убеди френските военни власти да назначат на служба не само местни българи, но и някои идващи от вътрешността на България, на което упорито се противопоставяше Ванвакас [153]. Но обезпокоени от евентуална окупация на цялата област от гърците, за което допринасяше и настаняването на гръцки войски в Ксанти, много от чиновниците не желаеха да останат в Западна Тракия.

Ето как Греков описва създаденото в първите дни на декември 1919 г. положение. В телеграма до М. Маджаров той пише: „Длъжен съм да донеса за възмутителното държане на повечето от нашите чиновници. Нужни ми бяха 4 лични срещи с шефовете на учрежденията и редица телеграми, за да убедя чиновниците, че трябва да останат и че това се постигна не толкова чрез апели-ране към техния морален дълг на българи, колкото чрез издей-ствуване с големи усилия на твърде благоприятни материални условия и дори чрез заплашване. От 3-4 дена съм принуден да се разправям с чиновниците, които, дали веднъж своето съгласие и приети на служба от французите, сега под разни несъстоятелни и недобросъвестни предлози искат да се отметнат...” [154].

Какви бяха уговорените между ген. Шарпи и Ал. Греков благоприятни условия за българските чиновници? Щеше да им се даде като минимална заплата парично възнаграждение, равно на сбора от заплатата дотогава и увеличението, което по това време се прокарваше в България. Предстоеше тракийското правителство да изработи свой бюджет и да определи окончателно техните заплати, като се съгласи в кръга на възможното да подобри материалното положение на чиновниците. На всички се гарантираха квартири, като при нужда френските власти поеха ангажимент дори да извършат реквизиции. За онези чиновници, които нямаха безплатни квартири, се отпускаха квартирни пари. Осигуряваше се продоволствие за семействата на служителите и се обе-

92

щаваха улеснения, каквито българските власти бяха правили за тях до този момент [155].

Задържането на българските чиновници в Западна Тракия стана по нареждане на Върховния съвет на мирната конференция в Париж, а не по личната инициатива на ген. Франше д’Еспре или на ген. Шарпи, въпреки че и двамата изиграха определена роля по този въпрос. Командуващият съюзническите войски на Изток дори беше обвинен, че не е схванал достатъчно добре положението. Френското правителство изпрати директива до Министерството на войната, в която заявяваше: „Противоположно на това, което, изглежда, мисли генерал Франше д’Еспре, провинциите на Тракия все още не са юридически откъснати от българската държава. Те не ще бъдат до деня, когато мирът с България ще влезе в сила. За момента те трябва да се считат като окупирана българска територия... През този преходен период ген. Франше д’Еспре трябва теоретически да зачита съществуващата администрация” [156]. Тези указания обаче идваха в момент, когато новата административна организация беше вече изградена, и те в известен смисъл имаха формално значение. Ген. Д’Еспре изрично отбелязва, че онова, което го е ръководело в неговата дейност, било желанието да възстанови етническото положение отпреди 1912 г. (т.е. да позволи на гърците да се завърнат) и да изгони в България нейните администратори, които се намирали на служба в Западна Тракия [157]. С цел обаче да не се дезорганизира управлението на областта беше задържана значителна част от сгарите чиновници, работещи във финансовите служби, митниците, пощите и т.н. Всички висши администратори – окръжни управители и околийски началници, както и техните заместници, бяха освободени от заеманите служби и заменени от граждански администратори гърци и турци под ръководството и контрола на френски офицери. Според ген. Шарпи българските чиновници били намалени почти наполовина. В селата, населени изцяло с българи, общинските власти бяха запазени. По-значителни промени се предвиждаха в бъдеще, след като се уточни положението на народностите и когато„изборната система ще може да бъде въведена в сила” [158].

Коренно противоположно беше положението в Ксантийско. Българските чиновници в този район на Западна Тракия или сами избягаха, или бяха прогонени от гръцките власти [159].

Независимо от това, че чиновниците запазваха известни привилегии, материалното положение на нисшите служители и на онези, чиито семейства се намираха в България, не беше добро. Повечето от тях не можеха да покрият своите разходи. В края на

93

април 1920 г. правителството на Западна Тракия им обеща едно добавъчно възнаграждение, но впоследствие отказа да го изпълни. Причините не се кореняха в някакви финансови затруднения, каквито в действителност не съществуваха. Стопанското положение на областта бързо се стабилизира и приходите бяха значителни. Ген. Шарпи и неговите френски помощници се опасяваха от гръцка съпротива, която действително не закъсня. Близо 50% от приходите на Западна Тракия идваха от Ксантийско. Ванвакас в случая държеше положението в ръцете си. Според него заплатите били достатъчни и не се налагало да се дава на чиновниците добавъчно възнаграждение. При създаденото положение трябваше да се намеси правителството на България, което пожела да окаже подкрепа на останалите на служба в Западна Тракия български чиновници. Инициативата за уреждането на този въпрос излезе от Ал. Греков. След като се посъветва с Борис Мончев и К. Георгиев, които добре познаваха положението в областта, той направи конкретни предложения в София. За онези, които получаваха до 300 франка заплата, Греков предложи да се дадат месечно съответно по 300 лева за неженените и 600 лева за женените.

За онези, които получаваха повече от 300 франка, се предвиждаше сумата от 450 лева за неженените и 750 лева за семейните. Ако едновременно мъж и жена бяха чиновници, единият трябваше да получава като женен, а другият като неженен. Предлагаше се възнаграждението да бъде временно с максимален срок от 6 месеца, като се започне от 1 февруари 1920 г. То трябваше да се изплаща и на учителите, и на духовниците „като добавка към онова, което ще им се отпусне с отделни за тях постановления”. И тъй като духовниците бяха много по-слабо заплатени (те не се водеха като служители на тракийското правителство), Ал. Греков настояваше тяхното възнаграждение да възлиза съответно на 450 лева за неженените и 750 лева за семейните [160].

Предстоеше да се извърши една деликатна операция, тъй като съответните чиновници бяха на служба при правителството на Западна Тракия и получаваха своето възнаграждение от него. Правителството на България нямаше власт над тях и законно основание да им дава възнаграждения. Следователно изплащането на сумите трябваше да стане незабелязано от френските власти.

Правителството на България реагира незабавно на предложенията на Ал. Греков. Още на 8 март 1920 г., само четири дни след доклада на неговия представител в Гюмюрджина, то прие Постановление № 11. С него се предвиждаше „да се плащат от кредити-

94

те за военни нужди, начиная от 1 февруари 1920 г., извънредни дневни пари на всички чиновници на служба на тракийското правителство, които са останали на тая служба без прекъсване със службата им на българското правителство, както и на изпратените там чиновници, назначени на служба от тракийското правителство в размер, както следва”. При месечна заплата до 20 франка – 15 лева дневно за неженени и въобще без деца, 20 лева за женени без деца, вдовици с 1 дете и вдовици без деца, но издържащи родители или малки сираци, братя и сестри. Онези чиновници, които получаваха заплата до 400 франка, имаха право на възнаграждение от 20 лева, 25 лева и 30 лева, а под 400 франка – съответно 25 лева, 30 лева и 35 лева. Ако и двамата съпрузи имаха право на такива извънредни дневни, те ги получаваха в размер като неженени – по 20 лева. Постановлението предвиждаше между 30 и 70 лева дневни пари за някои частни лица и висши чиновници, които бяха изпратени от правителството на България и назначени на служба в Западна Тракия [161]. Постановление № 11 не се отнасяше до общинските чиновници – секретар-бирници и чиновници на служба на тракийското правителство, набрани от местното население. На секретар-бирниците се плащаха същите заплати, както преди идването на французите, а тези пари не можеха да задоволят и най-насъщните им нужди. Броят на тези служители възлизаше на около 40-50 души в цяла Западна Тракия. Съществуваше опасност, ако не се подобри положението им, те да напуснат своите служби и местата им да се заемат от турци и гърци, такива случаи вече имаше. Ал. Греков считаше секретар-бирниците в селските общини за „едни от най-важните чиновници, които на всяка цена трябва да се задържат тук, за да крепят българския елемент...”. Освен това той се опасяваше, че местните хора, назначени на нисши служби и с малки заплати, ако не получат допълнително възнаграждение, е възможно „да донесат на французите цялата тая работа и впоследствие да пострадат всички български чиновници” [162]. В резултат на направените от Ал. Греков постъпки на 3 април 1920 г. Министерският съвет прие поверително постановление, с което нареди „да се плаща от кредита за военни нужди, начиная от 1 февруари 1920 г., извънредни дневни пари на всички българи, които са назначени за секретар-бирници или градски общински чиновници в съюзническа Тракия в размер, какъвто е определен за другите чиновници, от Министерския съвет с 11-то Постановление, взето в заседанието му от 8 март 1920 г., протокол № 43” [163].

Като начало с цел да се удовлетворят нуждите на българите на служба в Западна Тракия правителството на България отпусна

95

600 000 лева. За да може изплащането да стане навреме и незабелязано от французите, Министерството на финансите командирова в областта своя чиновник Д. Димитров. На него беше възложено да поеме „грижата за самото изплащане на тези дневни пари, като обходи за целта всички градове...” [164]. До 15 май предвидените суми, първоначално 200 000 лева, а след това нови 400 000 лева, бяха изпратени в Западна Тракия и раздадени на съответните чиновници [165]. Закъснялата реакция на българското правителство не успя да облекчи особено положението на чиновниците. Помощта идваше в момент, когато населението беше разтревожено от новите събития, надвиснали над областта.

Общото отношение на френските власти към българските служители беше много добро. Възникналите конфликти бързо бяха отстранявани. Такъв случай имаше в самото начало на френската окупация в Димотика. Военният комендант на околията майор Дюрни третираше българските чиновници „по-лошо от пленници”. По негова заповед бяха арестувани и малтретирани финансовият началник Антонов, околийският началник Стефанов, а също и много други служители, от които се искаше да върнат обратно и предадат изнесените в България архиви и т.н. [166]. В разрез с инструкциите от Гюмюрджина се опита да се държи и софлийският комендант Трикоте. След няколко оплаквания от страна на българското население той беше сменен от ген. Шарпи. Своето решение генерал-губернаторът съобщи на Ал. Греков на 17 ноември 1919 г. [167].

Полаганите от българското правителство грижи, както и сравнително толерантното отношение на френските военни власти към българите, позволиха в Западна Тракия да останат голяма част от старите служители. Настъпваха години на мир и Франция трябваше да се грижи за своите интереси на Балканския полуостров. Известни надежди, макар и временно, възникнаха около идеята за образуването на автономна Тракия върху земите от Места до Черно море. Французите разбираха, че ако тази идея се осъществи (за това те настояваха), българите в областта, а също и България щяха да имат влияние, което не биваше да се пренебрегва.

*

Решенията на конференцията в Сан Ремо станаха известни към края на април 1920 г., но Гърция започна да взема конкретни мерки за окупирането на Тракия няколко седмици по-рано. Очевидно правителството на Гърция вече е имало съгласието на

96

заинтересованите велики сили. Още през първата половина на април бяха свикани запасните от последните 4 набора. Военните складове в Ксанти получиха допълнителни пратки от облекло и снаряжение. Подсилени бяха войсковите части по границата с България [168]. В самия край на април в Ксанти беше изпратен 1-ви гръцки артилерийски полк, без да бъде уведомен за това ген. Шарпи [169]. Едва след няколко дни ген. Замбракакис информира генерал-губернатора, че е получил заповед да концентрира войски в района на Ксанти и да се подготви да окупира цяла Тракия, включително и районите между Марица и Черно море [170]. На 4 май ген. Франше д’Еспре заповяда на ген. Шарпи френските войски да не излизат от своите окупационни зони, ако започнат кланета над гърците в Източна Тракия като реакция срещу решението на конференцията в Сан Ремо. „Ние не можем да поемем риска да бъдем въвлечени в една авантюра, пише той, която може да има за нас тежки последици. Ние нямаме средства, с които да въведем ред във всички точки на Османската империя... Вие можете все пак да посрещнете хората от Андреанопол, които бягат в Караагач, с цел да не ги оставите да бъдат избити и да ги отдалечите по възможно най-бързия начин от границата към Дедеагач” [171].

Като следствие от решението на мирната конференция правителството на Франция нареди да се изтеглят войските й от Тракия и да се съсредоточат около Цариград. На 12 май ген. Шарпи получи нареждане да се подготви за евакуацията на своите части. С цел да се избегне дезорганизацията на административните служби в окупираната територия всички офицери, ангажирани в управлението на Западна Тракия, трябваше да останат на местата си до установяването на гръцката власт [172]. На 19 май генерал-губернаторът издаде заповед, в която съобщаваше на подчинените му власти, че вероятната дата за окупирането на областта от гръцки войски е 1 юни, или дори няколко дни по-рано. Той нареди да се вземат мерки, за да се запазят от паника и безредно бягство българското и турското население. Желаещите да напуснат областта трябваше да се улесняват да заминат заедно със своята покъщнина, провизии и добитък. Разрешаваше се на влакови композиции и камиони, предназначени за извозване на бежанците, да навлизат в Западна Тракия. От чиновниците се искаше да останат на местата си до идването на техните заместници [173].

Преди да се оттегли от Западна Тракия, ген. Шарпи издаде няколко разпореждания, с които разясняваше на подчинените си служби как да приключат своята дейност и как да се разпоредят с притежаваното от тях имущество. На 21 май той подписа Реше-

97

ние № 53, с което нареди да се освободят от затворите следствените и излежаващите по-леки присъди [174].

Евакуацията на френските войски започна на 22 май 1920 г. и приключи на 28 май с.г. В последния ден от своето управление ген. Шарпи отправи благодарност към офицерите, подофицерите и войниците на 76-а дивизия. Благодарност беше изказана и на всички чиновници, взели участие в организацията и дейността на управлението в Западна Тракия [175]. Същия ден – 28 май, генерал-губернаторът предаде властта в Гюмюрджина на гръцкия правителствен делегат Ванвакас [176]. На 2 юни 1920 г. ген. Шарпи, неговият щаб и административният персонал на Централното управление напуснаха Западна Тракия. [177]


[Previous] [Next]
[Back to Index]



Бележки

1. ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 234, л. 9; л. 20. Шифровани телеграми от началника на 10 беломорска дивизионна област до Щаба на армията от 15 и 26 ноем. 1918; л. 26. Писмо от Щаба на армията до MB РИ, 7 дек. 1918.

2. Пак там, ф. 23. оп. 2, а. е. 375, л. 35. Докладна записка от Щаба на армията до МВРИ, 30 дек. 1918.

3. Пак там, а. е. 383, л. 532. Писмо от К. Т. Бояджиев до МВРИ, 1 апр. 1919.

4. Пак там, ф. 22, оп. 3, а. е. 234, л. 36. Шифрована телеграма от началника на 10 беломорска дивизионна област генерал-майор Петров до Щаба на армията.

5. Архив на Тракийския научен институт (АТНИ), л. ф. № 27, а. е. 11. Ст. Попов. Величествен митинг в Дедеагач през април 1919.

6. ЦДИА, кмф - 12, № 406. Т. 4, л. 96. Положението в Тракия. Разузнавателен бюлетин за периода 28 юни - 13 юли 1919.

7. Пак там.

8. НА - БАН, Муравиев, К. Цит. спомени, с. 183.

9. АТНИ, арх. кол. №9,а.е. 1, л. 11. Спомени за работническото движение в Западна Тракия.

10. ЦДИА, кмф -12, № 406. Т. 5, л. 12-13. Изложение на българската делегация до генералния секретар на конференцията за мир, Шато дьо Мадрид, 3 септ. 1919.

11. ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 237, л. 3. Шифрована телеграма от генерал Сирманов до Щаба на армията, Гюмюрджина, 20 септ. 1919.

12. Пак там, ф. 23, оп.2, а. е. 383, л. 122.

13. Пак там, ф. 22, оп. 3, а. е. 237, л. 2. Шифрована телеграма от ген. Сирманов до Министерството на войната, Гюмюрджина, 20 септ. 1919.

14. Пак там, л. 8. Позив към мюсюлманското население в Западна Тракия.

15. Пак там, л. 4. Шифрована телеграма от ген. Сирманов до Министерството на войната, Гюмюрджина, 22 септ. 1919.

16. Пак там, л. 6. Поверителен рапорт от ген. Сирманов до Министерството на войната, Гюмюрджина, 21 септ. 1919.

17. Пак там, ф. 23, оп. 2, а. е. 383, л. 627. Рапорт от началника на гарнизона в Ксанти полк. Тодоров до ген. Сирманов, 14 авг. 1919.

18. Пак там, ф. 22, оп. 3, а. е. 237, л. 6. Цит. рапорт на ген. Сирманов от 21 септ. 1919.

98

19. Пак там, ф. 23, оп. 2, а. е. 383, л. 682-683. Шифрована телеграма от ген. Сирманов до Министерството на войната, Гюмюрджина, 27 септ. 1918.

20. Пак там, ф. 22, оп. 3, а. е. 237, л. 11. Шифрована телеграма от ген. Сирманов до Министерството на войната, Гюмюрджина, 27 септ. 1919.

21. Пак там.

22. Пак там, л. 14, 20. Шифровани телеграми от ген. Сирманов до Министерството на войната от 2 и 14 окт. 1919.

23. Пак там, л. 28. Заповед на Щаба на армията.

24. Пак там, л. 203-205. Инструкция за комендантите в Тракия.

25. Тракиец, № 4-5, 11 окт. 1919.

26. Беломорец, № 20, 16 дек. 1937. Из близкото минало на едно българско кътче в Беломорска Тракия.

27. ЦПА, ф. 1, оп. 2, а.е. 311, л. 2. Доклад от Ив. Клинчаров до ЦК на БКП, Ксанти, 23 март 1920.

28. ЦВА, ф. 23, оп. 2, а.е.383, л. 627-631. Рапорт от началника на Ксантийския гарнизон полк. Тодоров до ген. Сирманов, Ксанти, 14 авг. 1919.

29. По-подробно по този впрос вж.: Трифонов, С. За съдбата на българите в... 57-74.

30. Вулев, Г. Село Кръсто поле (Еникьой), Ксантийско. С., 1972.

31. Манолов, Д. Село Еникьой (Кръсто поле), Ксантийско. - Завет, 1940, № 699, 5-6.

32. Мир, № 5829, 16 окт. 1919. Тракия. Клетвата на ксантийци.

33. Трифонов, С. Съдбата на българите в Тракия (1919-1925 г.). - ИИИ - БАН. Т. 25, 1981, 195-229.

34. Мир, № 5829, 16 окт. 1919. Клетвата на ксантийци.

35. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а.е. 827, л. 78. Писмо от Яким Георгиев до Министерството на правосъдието, 23 ноем. 1920.

36. ЦПА, ф. 175, оп. 1, а.е. 2, л. 1. Писмо от ОК на БКП в Гюмюрджина до министъра на вътрешните работи и до окръжния управител в Гюмюрджина, 22 септ. 1919.

37. АТНИ, арх. кол. № 9, а.е. 1, л. 16. Спомени за работническото движение в Западна Тракия.

38. Тракиец, № 8, 7 дек. 1919. Тракия и тракийци.

39. Пак там, № 7, 27 ноем. 1919.

40. Меморандум на българското правителство, адресиран до ОН и Конференцията на посланиците. С., 1921, с. 47.

41. ЦВА, ф. 42, оп. 1, а.е. 376, л. 16. Сведение за населението на Западна Тракия от преброяването на българските административни власти от 1919 г.

42. ASNEMA, 20, N 285. Directives pour L’Evacuaton de la Thrace par les troupes bulgares, le 6 octobre 1919.

43. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 821, л. 44. Писмо от ген. Франше д’Еспре до Ал. Стамболийски, 6 окт. 1919.

44. ASNEMA, 20 N 285, Le general Claudel a mmonsieur le President du Conseil des Ministres de Bulgarie, Sofia, le 8 oktobre 1919; ЦДИА, ф. 338, оп. 1, a. e. 4, л. 1. Телеграма от главния секретар на МВРИ Г. Радев до Ал. Греков.

45. ASNEMA, 20 № 2285. Писмо от М. Маджаров до ген. Клодел, София, 8 окт. 1919.

46. ЦДИА, кмф-12, № 406. Т. 5, л. 83. Писмо от М. Сарафов до Ж. Клемансо, Ньой, 12 окт. 1919.

47. ЦДИА, ф. 242, а. е. 821, л. 2. Телаграма от Ив. Димитров, правителствен комисар при началника на окупационните войски в Тракия, до МВРИ, 13 окт. 1919.

48. ASNEMA, 20, № 285, с. 174, d. 3. 3. Бележки по въпроса за военната окупация на Тракия за ген. Шарпи, 25 окт. 1919.

99

49. ЦДИА, кмф-12, № 393/6. Т. 148, л. 198.

50. Пак там, кмф-12, № 406. Т. 5, л. 99.

51. По-подробно вж. Трифонов, С. Българо-турската конвенция от 24 август (6 септ.) 1915. - Векове, 1983, № 3, с. 17.

52. ASNEMA, 20, № 285.

53. Пак там, д. 3. Шифрована телеграма от ген. Франше д’Еспре до Министерството на войната в Париж, 17 окт. 1919.

54. ЦВА, ф. 22, оп. 3, а.е. 237, л. 353. Рапорт от разузнавач № 15, Ксанти, 17 окт. 1919.

55. ASNEMA 20, N 285, с. 174, d. 3. Тракия. Ксанти, 15 ноем. 1919.

56. ЦВА, ф. 24, оп. 3, а.е. 56, л. 160. Рапорт № 73 от българския военен делегат в Дедеагач, 1 февр. 1920 г.; ASNEMA, 20, № 285, с. 174, д. 3.

57. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 821, л. 4-6. Телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 17 окт. 1919.

58. Пак там, л. 9. Докладна записка от МВРИ до Министерството на правосъдието. 21 окт. 1919.

59. Пак там, л. 8. Шифрована телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 19 окт. 1919.

60. ASNEMA 20, № 1004, ц. 5, д. 1. Сведения от френската разузнавателна служба в България за движението на чети от Ксанти към Пашмаклъ (Смолян); 20, № 210, с. 99, д. 6. Писмо от полк. Катенакис, представител на гръцкото командуване в Цариград, до ген. Франше д’Еспре, Цариград, 2 ноем. 1919.

61. Мир, № 5829, 16 окт. 1919.

62. ASNEMA 20, N 1248, s. 3675, d. 1. Се que doit etre l’administration francaise en Thrace occsidentale, 17 okt. 1919.

63. ЦДИА, кмф-12, № 406. T. 5, л. 99. Донесение от ген. Франше д’Еспре до френската делегация, 22 окт. 1919.

64. ASNEMA, 20, N 285. Instruction pour le gouvernement de la Thrace occidentale, le 22 oct. 1919.

65. Пак там. Ген. Франше д’Еспре до ген. Шарпи, 22 дек. 1919.

66. ASNEMA 20, № 285, cart. 174, d. 1. Arrete N 1, 2 oct. 1919; Arrete N 7, le 21 decembre 1919.

67. ASNEMA 20, N 100, Organisation de „Service politique et administratif”, le 26 oct. 1919; Алтънов, И. Цит. съч., с. 20.

68. Подробно за функциите на органите на властта в Западна Тракия вж. Алтънов, И. Цит. съч., 19-26.

69. ASNEMA 20, N 1000, Etat des officiers des services politiques et administratifs de la Thrace, Gummuldjina le 1er janvier 1929; 20, n 285, Arrete N 8. Nomination de hauts fonctionneres, le 21 decembre 1919.

70. ASNEMA 20, № 285. Писмо на М. Маджаров до ген. Клодел, 28 ноем. 1919.

71. Пак там, 20, № 285. Рапорт от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, Гюмюрджина, 30 ноем. 1919.

72. ASNEMA 20, № 285. Шифрована телеграма от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, 30 ноем. 1919.

73. ASNEMA 20, N 285. Arrete N 9, Constitution provisoire du Conseil Superieur de la Thrace interallied, le 21 decembre 1919.

74. ASNEMA 20, N 1030 c. 31, d. 1. Писмо от мюсюлманската община в Ксанти до ген. Шарпи, 26 ян. 1920.

75. Пак там, 20, № 1000.

76. Алтънов, И. Цит. съч., с. 21.

77. ASNEMA 20, N 1000. Постановление на правителството на Западна Тракия от февруари 1920 г.

78. ASNEMA 20, N 1000. Organisation du service politique et administratis le 26 oct. 1919.

100

79. Пак там, 20, № 285. Rapport sur l’organisation d’un corps de gendarmerie de police en Thrace interalliee, le 31 dec. 1919.

80. Пак там.

81. Пак там.

82. Пак там, 20, № 1008. с. 9, а. 6. Рапорт от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, Гюмюрджина, 22 ноем. 1919.

83. Пак там, 20, № 1003, с. 4, d. 1.

84. Пак там, 20, № 285. Рапорт от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре.

85. Пак там. Decision N 5. Gumuldjina, le 3 Janvier, 1920.

86. ASNEMA, 20, N 1015. Creation et organisation de la gendarmerie indigene. Instruction provisoire, Gumuuldjina, le 7 Janvier, 1920.

87. Пак там, 20, № 1008 c. 9, d. 8. Разпореждане на ген. Франше д’Еспре до ген. Шарпи, 7 февр. 1920.

88. ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 237, л. 83. Шифрована телеграма от полк. Топалджиков, Гюмюрджина, ноем. 1919.

89. ASNEMA 20, N 1026 с. 27, d. 11. Списък на българи от Димотишка околия, служещи като войници в българската армия, 19 ноем. 1919.

90. ЦВА, ф. 24. оп. 3, а. е. 56, л. 116. Шифрована телеграма от полк. Топалджиков до Щаба на армията, Гюмюрджина, 20 ноем. 1919.

91. ASNEMA 20, N 1021. с. 22, d. 1. Доклад от военния контрольор в Димотишка околия подп. Дюран до ген. Шарпи, Димотика, 2 ян. 1920.

92. Пак там, d. 3. Доклад от военния контрольор в Софлийска околия кап. Берже, Софлу, 2 февр. 1920.

93. Алтънов, И. Цит. съч., с. 130.

94. ASNEMA 20,N 1015.с. 16,d. 3; d. 5. В тези досиета се съхраняват списъците на жандармерията в съюзническа Тракия.

95. Пак там, d. 3.

96. Пак там, 20, № 1003, с. 4, d. 1. Bulletin... N 9, 15 fevr. 1920.

97. Алтънов, И. Цит. съч., с. 131.

98. ASNEMA, 20, N 1009. Ordre, Gumuldjina, le 28 mai 1920.

99. ASNEMA 20, N 284. c. 3, p. 52. Рапорт от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, 29 окт. 1919.

100. Пак там, 20, № 1021. с. 22, d. 2. Проект за организиране на разузнавателната служба в Западна Тракия, Гюмюрджина, 5 дек. 1919.

101. Пак там, 20, № 1003, с. 4, d. 4. Телеграма от ген. Франше д’Еспре до ген. Шарпи, 14 февр. 1920.

102. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 18, л. 1; а. е. 10, л. 104; а. е. 18, л. 9; 10. Шифровани телеграми от Ал. Греков до М. Маджаров от 22 ян. 27 февр. и 3 март 1920.

103. ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 237, л. 238. Шифрована телеграма от полк. Топалджиков до Щаба на армията, Гюмюрджина, 28 ноем. 1919.

104. ASNEMA 20, N 1030 с. 31, d. 3. Бележки за сведения по образуването на подвижна част за обща сигурност, Гюмюрджина, 11 май 1920.

105. Пак там, 20, № 1000. Разпореждане на ген. Шарпи до полк. Ронденай, Гюмюрджина, 21 ян. 1920; 20, N 1003, с. 4, d. 1, Bulletin... N 10, 1 mars 1920.

106. Пак там, 20, № 1003. с. 4, о. 1. Bulletin de renseignements, N 6, 22 dec. 1919.

107. Пак там, Bulletin... N 9, 15 fevr. 1920.

108. Пак там. Bulletin... N 12, 29 mars 1920.

109. Пак там, 20, № 1003, с. 4, d. 1. Bulletin... N 14, 30 avr. 1920.

110. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 821, л. 86-88. Постановление № 6, Гюмюрджина, 2 дек. 1919.

111. Алтънов, И. Цит. съч., с. 125.

112. Пак там, с. 126.

113. ASNEMA 20, N 1000. Decission, N 17. 241-1920; Алтънов, И. Цит. съч., с. 127.

101

114. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 826, л. 18—19. Донесение от одринския мирови съдия до Министерството на правосъдието, 21 ян. 1920.

115. ASNEMA 20, N 1000. Instructions sur le fonctionnement des justices de paix a competences etendres, Gumuldjina, le 27 dec. 1919.

116. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 281, л. 83-84. Решение № 11, 10 ян. 1920.

117. Пак там.

118. ASNEMA 20, N 1000, Organisation et fonctionnement du Service des Travaux publics ep Thrace, Gumuldiina,le 17 dec. 1919.

119. Пак там, 20, № 1247. Цит. рапорт на ген. Шарпи от 6 юни 1920; Алтънов, И. Цит. съч., с. 136, 137.

120. Алтънов, И. Цит. съч., с. 133.

121. ASNEMA 20, N 1247. Цит. доклад на ген. Шарпи от 6 юни 1920, с. 24.

122. Пак там, с. 25.

123. Пак там, л. 25-26.

124. ASNEMA 20, N 285. с. 174, d. 3. Писмо от ген. Параскевопулос до ген. Франше д’Еспре, Ксанти, 21 окт. 1919.

125. Пак там, 20, № 1003, с. 4, d. 1.

126. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 11, л. 197-198. Шифрована телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 7 дек. 1919.

127. ASNEMA 20, N 284, с. 3, р. 54. Писмо от ген. Шарпи до началника на 9-а пехотна дивизия, Гюмюрджина, 29 окт. 1919.

128. Пак там, 20, № 1030, с. 31, d. 1. Рапорт на полк. Вик до ген. Шарпи, 8 ян. 1920.

129. ASNEMA 20, N 1030. с. 31, d. 1. Писмо от ген. Шарпи до ген. Леонардопулос, 13 ян. 1920.

130. Пак там, 20, Mb 284, с. 3, р. 175. Писмо от ген. Шарпи до началника на 9-а пехотна дивизия, Гюмюрджина, 15 дек. 1919.

131. Пак там, 20, № 1030 с. 31, d. 1. Писмо от ген. Леонардопулос до ген. Шарпи, Ксанти, 15/28 дек. 1919.

132. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 5, л. 4. Писмо от директора на Българската смесена прогимназия в Ксанти до окръжния училищен инспектор в Гюмюрджина, Ксанти, 18 ян. 1920.

133. Пак там, л. 5. Поверителна телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 22 ян. 1920.

134. ASNEMA 20, N 1030, с. 31, d. 2. Заповед на ген. Леонардопулос до директора на жандармерията в Ксанти, 30 дек. 1919.

135. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 11, л. 197-198. Шифрована телеграма от Ал. Греков ло М. Маджаров, Гюмюрджина, 7 дек. 1919.

136. ЦВА, ф. 24, оп. 3, а. е. 56, л. 156-158. Писмо на българи от Ксанти до майор Гьоцман от щаба на ген. Клодел, Ксанти, 26 ян. 1920.

137. Пак там, л. 158. Писмо от директора на Смесената прогимназия в Ксанти П. Стоянов до майор Недев, Ксанти, 27 ян. 1920.

138. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 5, л. 4. Писмо от директора на Българската смесена прогимназия в Ксанти П. Стоянов до окръжния училищен инспектор в Гюмюрджина, Ксанти, 18 ян. 1920.

139. ASNEMA 20, N 1003, с. 4, d. 1. Bulletin... N 14, 30 avr. 1920.

140. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 5, л. 5. Поверително донесение от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 22 ян. 1920.

141. ASNEMA 20, N 1030, с. 31, d. 1. Протестно писмо от мюсюлманската община в Ксанти до ген. Шарпи, Ксанти, 26 ян. 1920.

142. Пак там. Протестна резолюция до подполк. Вик от мюсюлмански представители, Ксанти, 12 ян. 1920.

143. Пак там, 20, № 1003, с. 4, d. 1. Bulletin N 14, 30 avr. 1920.

144. Пак там.

102

145. Пак там, Bulletin... N 12, 29 mars 1920.

146. ASNEMA, 20, N 1027. c. 28, d. 3, Note de service, 13 nov. 1919.

147. Пак там, 20, № 1000, c. 1, d. 2.

148. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 3, л. 2. Шифрована телеграма от главния секретар на МВРИ Г. Радев до Ал. Греков, 17 окт. 1919.

149. Пак там, ф. 242, оп. 2, а. е. 821, л. 58. Шифрована телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 30 ноем. 1919.

150. Пак там, ф. 338, оп. 1. а. е. 3, л. 9. Телеграма от окръжния управител в Одрин Каназирев до Ал. Греков, Одрин, 8 дек. 1919.

151. Пак там, ф. 242, оп. 2, а. е. 821, л. 72. Докладна записка на МВРИ до Министерството на правосъдието, 16 дек. 1919.

152. ASNEMA 20, N 1000. Рапорт от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, Гюмюрджина, 23 ян. 1920.

153. Cб. Ал. Греков 1884 - 1922. С., 1924, с. 15.

154. ЦДИА, ф. 242, оп. 2, а. е. 821, л. 63. Шифрована телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 6 дек. 1919.

155. Пак там, л. 58. Телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 30 ноем. 1919.

156. ASNEMA 20, N 285. Le President du Conceil, Ministre des Affaires etrangeres a monsieur le ministre de la guerre, Paris, le 24 janv. 1920.

157. Пак там. Рапорт от ген. Франше д’Еспре до министър-председателя на Франция Ж. Клемансо, 29 дек. 1919.

158. Пак там, 20, № 285. Шифрована телеграма на ген. Шарпи, 2 дек. 1919.

159. ЦВА, ф. 24, оп. 3, а. е. 56, л. 160. Рапорт от българския военен делегат в Дедеагач майор Тодоров до Министерството на войната, I февр. 1920.

160. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 23, л. 18-20. Шифрована телеграма от Ал. Греков до Г. Радев, Гюмюрджина, 4 март 1920.

161. Пак там, л. 2D. Постановление № 11 на МС от 8 март 1920. Протокол № 43, 9 март 1920.

162. Пак там, л. 26. Шифрована телеграма от Ал. Греков до М. Маджаров, Гюмюрджина, 22 март 1920.

163. Пак там, л. 37. Поверително постановление на МС от 3 апр. 1920. Протокол № 51, 7 апр. 1920.

164. Пак там, л. 36. Поверително писмо на министъра на финансите, 21 апр. 1920.

165. Пак там, л. 47, 48. Шифровани телеграми на Д. Гошев до Г. Радев от 8 и 15 май 1920.

166. Пак там, ф. 242, оп. 2, а. е. 825, л. 6. Телеграма от околийския началник Н. Стефанов, фин. началник Ангелов, директора на банката Ж. Бъчваров и др., Димотика, окт. 1919.

167. Пак там, ф. 338, оп. 1, а. е. 11, л. 97. Телеграма от Ал. Греков до МВРИ. Гюмюрджина, 18 ноем. 1919.

168. ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 85, л. 11, 14, 15. Шифровани телеграми на Д. Гошев до МВРИ от 15, 26 и 27 апр. 1920.

169. ASNEMA 20, N 1003, с. 4, d. 1. Bulletin.... N 13, 30 avr. 1920; ЦДИА, ф. 338, оп. 1, а. е. 85, л. 16. Шифрована телеграма от Д. Гошев до МВРИ, 30 апр. 1920.

170. ASNEMA 20, N 275, с. 165, d. 4. Шифрована телеграма от ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, Гюмюрджина, 3 май 1920.

171. Пак там, 20, № 284, с. 173, d. 4. Секретна телеграма от ген. Франше д’Еспре до ген. Шарпи, 4 май 1920.

172. Пак там, 20, № 275, с. 165, d. 4. Шифрована телеграма от началника на Ген. щаб генерал Буше до ген. Шарпи, Париж, 12 май 1920.

103

173. ASNEMA 20, N 1027, c. 28, d. 3. Заповед № 308 на ген. Шарпи, Гюмюрджина, 19 май 1920.

174. Пак там, Decision N 53, 21 mai 1920.

175. Пак там, 20, № 1009. Ordre de la division N 138, le 28 mai 1920.

176. Пак там. Шифрована телеграма на ген. Шарпи до ген. Франше д’Еспре, Гюмюрджина, 29 май 1920.

177. Пак там, 20, № 275, с. 165, d. 4. Телеграма от генерал Бургон, временно командуващ войските на Изток, до френския посланик в Цариград, 2 юни 1920.