Правителство на националната защита
Обстановката в Западна Тракия беше до голяма степен свързана с развитието на събитията в Източна Тракия, която не беше подвластна на френската администрация. Тук силно влияние имаха кемалистите начело с Джафер Тайяр. След окупацията на Цариград от английски войски в средата на март 1920 г. те престанаха да се подчиняват на официалното турско правителство. Тайяр посети английското военно представителство в Одрин и заяви, че е решен да се бие с всяка войска, която би дошла да окупира тази област [1].
В Одрин пристигнаха голяма част от депутатите кемалисти, успели да избегнат арестите в Цариград. Те засилиха ръководното политическо ядро на турците в Тракия. С тяхна помощ се активизира агитационната и организаторската работа сред мюсюлманското население. В много градове и села на Източна Тракия бяха проведени митинги, които повдигнаха духа на местните турци, изплашени от преломните събития [2]. Сложи се край на паниката, всявана от гръцките агитатори, които обикаляха областта и говореха, че се очаква всеки момент идването на гръцки войски [3]. Естествен център на турската съпротива стана Одрин. На масов митинг, свикан в джамията „Султан Селим”, се изказаха много оратори, а в заключение беше гласувана протестна резолюция, впоследствие предадена за сведение на съглашенските държави от кмета на града Шевкет бей [4]. За всички стана ясно, че турците подобно на своите сънародници в Анадола нямат намерение да отстъпват Източна Тракия [5].
От 30 март до 1 април 1920 г. в Люлебургаз се проведе Първият конгрес на турските националисти в Тракия. В неговата работа взеха участие около 60 души – по един делегат от всяка нахия на Одрински и Чаталджански санджак (окръг). Поради страх от репресивни мерки в Люлебургаз не пристигнаха представители от Родосто и района му, където се бяха установили английски окупационни войски [6]. Конгресът обсъди положението в Тракия и взе решения, които имаха за цел да подготвят разгръщането на ма-
233
сова въоръжена съпротива. Турците обявиха открито, че областта им принадлежи безусловно, и изтъкнаха в своя подкрепа исторически, икономически, политически и етнически аргументи. Те декларираха, че ще водят борба срещу всеки, който се опита да накърни властта на Турция върху Източна Тракия. Този суверенитет кемалистите имаха намерение да бранят със силата на оръжието [7].
Политическите разбирания на Тайяр и на останалите турски ръководители в Източна Тракия бяха съгласувани с Мустафа Кемал. Движението в Анадола влияеше силно на събитията и в европейските части на Турция [8].
Положението на турците в Източна Тракия стана драматично, след като бяха обявени решенията на конференцията в Сан Ремо. Техните водачи разбираха добре, че без подкрепа от страна на България не ще могат да се противопоставят ефикасно на гръцката армия. Войските на Тайяр нямаха необходимото количество оръжие и боеприпаси. Те се намираха в обкръжението на съглашенските армии и не разполагаха с дълбок стратегически тил, какъвто имаха отрядите на Мустафа Кемал в Мала Азия. Условията на евентуалното сътрудничество с България станаха предмет на обсъждане в продължение на почти цял месец.
Джафср Тайяр установи контакти с българското правителство още в началото на април 1920 г. Тогава той посети генералния консул в Одрин ген. Марков и го информира за решенията, взети на конгреса в Люлебургаз. Тъй като не получи удовлетворителен отговор, Тайяр продължи своите усилия. Няколко дни след конференцията в Сан Ремо той отново се озова в Генералното консулство (8 май 1920 г.). Турският ръководител искаше не само да се информира за позицията на българското правителство при евентуално нахлуване на гръцките войски в Тракия [9]. Той разработи платформа, върху която трябваше да се изгради българо-турското единодействие. Тайяр намираше момента благоприятен за общи действия срещу Гърция и настояваше правителството на България да не остава чуждо на движението за спасение на Тракия. По негово мнение с българска помощ каузата ще бъде спечелена. В обстоен документ до Ал. Стамболийски той писа, че разполагал с три добре комплектовани и екипирани дивизии [10]. Неговият началник-щаб уточни, че в Одринския вилает са разположени 22 000 войници и 800 офицери, въоръжени с 62 оръдия, 47 картечници и необходимото количество пушки [11]. Тайяр настояваше България да му достави допълнително количество оръжие и най-вече картечници и снаряди за оръдия от малък калибър. Като се чувствуваше несигурен да задържи положението със соб-
234
ствени сили, турският ръководител се интересуваше под каква форма биха участвували българите в защитата на Тракия – с редовни войски или с нередовни въоръжени отряди. В случай че българското правителство предостави нужната помощ, той обещаваше съдбата на областта да се определи съобразно турските и българските интереси. Очевидно тук се правеше намек за териториален излаз на България на Егейско море през Западна Тракия.
Тайяр се показваше също разположен да приеме българските бежанци, прогонени през 1913 г. от Източна Тракия, но само при условие че се осъществи активно сътрудничество с българското правителство в борбата срещу Гърция [12].
Нуждата от помощ принуди турците да търсят преки контакти с българските гранични войски. По настояване на Тайяр на 6 май 1920 г. в с. Дерекьой, Лозенградско, се проведе тайна среща между него и кал. Даскалов – началник на 11-ти граничен участък. На тази среща присъствува и Д. Янков, един от ръководителите на тракийските бежанци в България. Турският водач обрисува положението и отново пожела да изясни отношението на българското правителство към неговата акция. Той настоятелно искаше да му се изпратят подкрепления в хора и оръжие, като даваше да се разбере, че България ще извлече от това полза за себе си [13].
На 11 май 1920 г. подполк. Хани бей, началник-щаб на 1-ви армейски корпус, способен офицер, завършил военно училище в Париж, посети драгоманина на Българското генерално консулство в Одрин Дръндаров и му каза следното: „Нашите делегати на конгреса още се бавят да заявят открито, че приемат автономията на Тракия. Боят се да не ги обвинят в предателство. Всички турци засега трябва да предпочетат една автономия под протектората на Франция и тази автономия ще я имаме само тогава, ако бъдем подкрепени от България. Ако не бъдем подкрепени от Вас, Тракия ще бъде изгубена и всичко, каквото направим, ще бъде безполезно” [14]. Тези схващания не се споделяха от всички турски ръководители. Част от тях напразно се надяваха да запазят Източна Тракия, без да се прибягва до включването й в проектираната автономна държава.
В началото на май кап. Жамба, който ръководеше френската разузнавателна служба в Караагач и поддържаше тесни връзки с Тайяр, заяви на Дръндаров: „От три месеца насам ги молим (турците – б. м., С. Т.) да искат автономията на Тракия под наша протекция, но те не искаха да чуят за това. Сега, струва ми се, че е доста късно.” Капитан Жамба одобри позицията на България с думите: „Изгубихте Западна Тракия, сега искате автономи-
235
ята и нрави сте да избирате от две злини по-малката” [15].
Правителството на България се намираше в притеснено положение. Представителите на съглашенските държави в София зорко следяха развитието на обстановката в Тракия. Френският пълномощен министър Жорж Пико поиска от Ал. Стамболийски гаранции за ненамеса. Стамболийски беше принуден да заяви: „Аз няма да търпя образуването на чети върху българска територия, но не мога нищо да гарантирам в Тракия” [16]. Пико изпрати специален рапорт до Ке д’Орсе, като уверяваше, че българското правителство провеждало своята линия на мирно урегулиране на проблемите въпреки ожесточените атаки на общественото мнение в страната срещу Ньойския мирен договор. Той правилно прецени, че и най-малката подкрепа от страна на България ще „удесетори съпротивата на турците”, когато гръцките войски навлязат в Тракия. „Всички мерки са взети с цел никаква помощ да не им дойде от страна на границата” – пишеше в своя рапорт френският дипломат [17].
Правителството на Ал. Стамболийски водеше политика на съобразяване с реалностите, създадени след войната. Разпокъсана, омаломощена и лишена от армия, България не можеше да поеме риска да бъде въвлечена в нова война. По отношение на Тракия се действуваше по дипломатически път с цел да се осигури български излаз на Егейско море. Правилно беше преценено, че шансовете на турците в Тракия не са големи. При тези условия молбите им за подкрепа останаха без последствие. Единственото, на което правителството се реши, беше обещанието да приеме временно на българска територия турските войски и бежанците, ако те поискат да се изтеглят заедно с тях [18].
Надвисналата над Тракия опасност накара турските водачи да действуват много енергично. Освен с правителството на Стамболийски те установиха контакти и започнаха преговори за единодействие и с Върховния изпълнителен комитет (ВИК) на дружество „Одринска Тракия”, което представляваше бежанците от тази област. За целта в София пристигна Али Галиб бей, член на турския Тракийски комитет, бивш посланик в Атина. Той предложи като основа за сътрудничество една неясна платформа, плод до голяма степен на противоречивите схващания и борбите между турските дейци. Според нея Източна Тракия трябвало да остане в пределите на Турция, а евентуално от Западна Тракия да се образува автономна държава [19].
Становището на българите беше изложено от проф. Димитър Михалчев, председател на дружество „Одринска Тракия”. Той заяви, че в конкретния момент най-целесъобразният лозунг би бил
236
цяла Тракия да бъде интернационализирана и поставена под покровителството на Обществото на народите [20]. Не се приемаше делението, което турците правеха на областта, тъй като не било полезно за населението. Тракия представлявала едно географско цяло и такава трябвало да остане и в „политическо отношение” [21]. ВИК на „Одринска Тракия” постави пред турците едно предварително условие, без приемането на което не можеше да се изгради съвместната отбрана на Тракия: завръщането по родните им места на десетките хиляди българи, които живееха в изгнание при извънредно тежки условия. Али Галиб бей връчи отговор на турския Тракийски комитет на 27 април 1920 г. В него се даваше съгласие за завръщането на българите от Източна Тракия по родните им места и се възприемаше статуквото на българското население в тази провинция отпреди 1913 г. [22]. В отговора обаче се поставяше едно условие, което беше тактически ход с важни последици. Завръщането на бежанците не можело да стане през 1920 г., тъй като по българските села имало настанени 63 000 мухаджири (бежанци). Завръщането на българите щяло да наложи тяхното преместване по други села, което в дадения момент било невъзможно [23].
Турците изтъкваха и едно друго обстоятелство. От завръщането на българските бежанци можело да се възползува Гърция, която щяла да иска да изпрати 83 000 гърци от Източна Тракия, живели временно в Македония. Младотурските водачи намекваха, че това било опасно както за турските, така и за българските интереси [24].
Турската позиция в преговорите за Източна Тракия блокира възможността за ефикасно сътрудничество. Твърде голямо-беше недоверието след жестоките изстъпления в края на Междусъюзническата война, стоварили се с цялата си свирепост върху незащитеното българско население. Но въпросът не опираше само до преодоляването на една психическа бариера. Турците не даваха реални гаранции, че след евентуално отблъскване на Гърция българите ще могат да се приберат по родните си огнища. Вероятно по тези причини основната част от източнотракийските бежанци остана чужда на въоръжената борба, организирана след гръцката окупация на Тракия.
Значително по-благоприятно се развиха преговорите между западнотракийските българи м турци за съвместна отбрана. Опасността за двете страни тук беше по-реална. Още в началото на 1919 г., когато се появиха съобщения, че мирната конференция ще предаде областта на Гърция, бяха установени първите контакти. През май с.г. българите от Гюмюрджина изпратиха
237
своя делегация в Дедеагач. Тук се проведе съвещание, в което взеха участие около 20 души. След обстойни разисквания на представителите от Гюмюрджина беше възложено да направят необходимите сондажи с турците и да разберат дали са готови да подкрепят една съпротивителна акция. Беше избран и акционен комитет в състав: К. Митев, Ст. Маджаров, Ст. Попов и Я. Табаков. Табаков разговаря с повече от 20 бейове, които имаха силно влияние сред местното мюсюлманско население. Всички те одобриха идеята за въоръжена съпротива серщу евентуална гръцка окупация. От турските първенци най-ревностно по това време работеха Фуад бей, Кара Бекир, Джемал бей и др. [25]
По време на съюзническото управление установените контакти се разшириха и сътрудничеството се прояви в конкретни действия. Решението на великите сили да предадат Тракия на Гърция подтикна към енергични стъпки и двете страни. В началото на май 1920 г. в Караагач се проведе съвещание между представители на западнотракийските българи и турци. От българска страна в него взеха участие А. Попалексов, д-р Ненчев, кап. Бояджиев, П. Мутафов и други българи от Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач и Софлу. Турците бяха представени от Фуад бей, Джемал бей, Али Галиб бей, Неджметин бей и др. Според някои сведения на тази среща присъствувал и Джафер Тайяр с щаба си и полковите командири от корпуса му [26]. След приключването на преговорите беше подписан протокол, който визираше 5 основни момента: 1. Да се иска автономия на цяла Тракия. 2. Официални езици да бъдат турският и българският. 3. Режимът на автономната област да се определи окончателно от местното българско и турско население чрез референдум, проведен от временно правителство, съставено от турци и българи. 4. С общи усилия да се окаже въоръжена съпротива на гръцката окупационна армия и 5. Към края на май 1920 г. да се свика съвместен конгрес с цел да се избере временно правителство и да се вземат конкретни мерки по организирането на въоръжената борба [27].
Взетите в Караагач решения не бяха в синхрон с позицията на турците от Източна Тракия. Между 9 и 13 май 1920 г. те спешно проведоха в Одрин Втория конгрес на „Дружеството за защита правата на Тракия”. В неговите заседания взеха участие 340 делегати, цифра, която говори за напрегната организационна работа, извършена за краткото време след Първия конгрес [28]. След продължителни дискусии бяха взети решения, отличаващи се с решителност и неотстъпчивост. На конгреса се възприе турците да действуват така, че само в краен случай цяла Тракия да бъде обявена за независима начело с един върховен комисар от не-
238
утрална държава и контрольори от великите сили [29]. В случай че гръцката армия направи опит да окупира областта, трябва да й се окаже „най-отчаяна съпротива” [30]. Конгресът назначи Джафер Тайяр за началник на въоръжените сили в Одринския вилает и предаде цялата власт в негови ръце [31].
Едновременно с преговорите за единодействие в Западна Тракия се забелязваше по-нататъшно сближение между местното българско и турско население. Демонстрирана беше неговата воля за борба срещу евентуална окупация на областта от Гърция. Още на 23 април 1920 г. в околностите на турското село Бекени, Софлийско, по случай религиозния празник Теке се проведе събор с участието на повече от 1000 турци и българи. Извърши се побратимяване в присъствието на влиятелни първенци от двете страни. На събора присъствуваха и група офицери и войници от близкия турски граничен пост. Вангел Георгиев произнесе пред събраното множество реч, в която обяви, че българи и турци са се споразумели да действуват заедно срещу гърците [32].
Сближението и намеренията на двете етнически групи не се криеха даже и в столицата на съюзническа Тракия. При откриването на един турски младежки клуб в Гюмюрджина бяха поканени българските първенци наред с представители на френските власти. След официалната част французите напуснаха тържеството. Тогава със слово към присъствуващите се обърна Хасан Таксин бей, който разясни необходимостта от общи действия на турци и българи срещу евентуална гръцка окупация на Западна Тракия [33].
Последните десетина дни от управлението на ген. Шарпи бяха наситени с драматизъм. Голяма част от българското население вече се намираше на път за България или се подготвяше да замине, като изоставяше неожънатите ниви и неприбраната реколта. Често от устата на мъжете се чуваха думите: „Ние заминаваме, но скоро ще се върнем и гърците не ще ядат този хляб, плод на нашата мъка и на нашия труд” [34].
На 15 май 1920 г. представители на българските и турските общини в Западна Тракия връчиха петиция на ген. Шарпи, подписана от Б. Мончев, Хюсеин Авни, Хюсеин Хюсни (последните двама председатели съответно на Комитета за защита правата на Западна Тракия и на мюсюлманската община) и от други видни българи и турци. В нея се съдържаха доказателства, че българското и турското население съставлява огромното мнозинство от жителите на областта. Претенциите на Гърция да владее Тракия се преценяваха като „лишени от всякакви основания”. Тяхното реализиране щяло да доведе до масово изселване на българите и
239
турците, които заявяваха, че ще се противопоставят срещу гръцките домогвания. В петицията се изказваше желание конференцията за мир да образува от Тракия една автономна провинция под протектората на Франция или на друга велика сила от Съглашението. В противен случай се отправяше заплахата, че ако бъде предадена на Гърция, областта ще бъде изцяло опустошена „и ще се превърне в арена на кървави борби, които не ще бъдат ни най-малко в интерес на общия мир” [35].
Обезпокоени от изострянето на обстановката, французите се опитаха да въздействуват върху правителството на Гърция, като го помолиха да даде гаранции, че няма да преследва онези, които са допринесли по време на тяхното управление за омиротворяването на страната [36]. Очевидно по тяхно внушение на 18 май 1920 г. Ванвакас изпрати една делегация от петима гърци, които заявиха на гюмюрджинските турски първенци, че няма защо да се боят от гръцката окупация, тъй като тя щяла да се извърши мирно и тихо и войската и властите щели да зачитат интересите на населението [37]. Въпреки това вълненията не стихваха. На 22 май в двора на турското духовно училище (медресе) се проведе грандиозен митинг с участието на хиляди българи и турци. Прочувствени речи произнесоха Дервиш Мустафа, Хафуз Хал им ефенди, Коста Георгиев и Тефик бей. На митинга от минаретата на всички джамии четяха молитви по трима мюезими, а магазините бяха затворени. Хилядното множество гласува резолюция, в която се казваше, че мнозинството от тракийското население протестира „с всички сили против решенията на конференцията в Сан Ремо” и заявява, че ще се бори до последния човек за защитата и спасението на своето отечество. Българите и турците изразиха желание да се създаде в Западна Тракия автономно управление под протектората на Франция и по никакъв начин да не се приемат решения, с които Тракия се дава на Гърция. „Най-настоятелно искаме, продължаваше резолюцията, настоящото управление, което задоволи напълно цялото западнотракийско население без разлика на вяра и народност, да продължи и занапред. Молим и очакваме от великодушието на свободните народи да вземат предвид, че заминаването на френската военна администрация от страната и окупирането на последната от гърците ще има за последствие ужасни вълнения и унищожаването на тракийците” [38]. Предаването на Западна Тракия в гръцки ръце се преценяваше като противно на общото народно тежнение и на принципите за свобода и справедливост, така тържествено прокламирани от Съглашението. Участниците в митинга настояваха да се преразгледат решенията на конференцията в Сан Ремо и да
240
се проведе плебисцит, който да отрази желанието и волята на народа. В заключение на резолюцията се искаше френските военни да не напускат Западна Тракия до този момент, докато населението не се възползува от правото си само да определи своите съдбини [39]. Резолюцията беше подписана от няколко мюсюлмански първенци, а също и от Б. Мончев, А. Станилов и В. Ибришимов. Тя беше поднесена на ген. Шарпи от смесена делегация, придружавана от 6 ханъми, които се явиха пред генерал-губернатора с открити лица [40].
*
Както беше решено по-рано в Караагач, на 25 май 1920 г. в с. Химитлий, Гюмюрджинска околия, започна работа съвместен българо-турски конгрес [41]. Пристигнаха делегати от почти всички краища на Западна Тракия. Конгресът се охраняваше от стотици четници, командувани от турски и български войводи. По сведения на П. Мутафов Фуад бей ръководел чета от около 300 души, Кара Бекир – 50 души, Джемал бей – 60 души, Неджметин бей – 40-50 души, Топал Кадир – 40 души. Българските войводи Д. Николов, Р. Славов, В. Георгиев, д-р Ненчев, Т. Хвойнев и Р. Каракачанов водели със себе си по 15-20 четници. Без чети от българска страна в работата на конгреса взели участие още Г. Калоянов, Н. Панайотов, М. Аркомарев, К. Георгиев, Ст. Терзиев и др. [42].
Заседанията на конгреса продължиха няколко дни. По взаимно споразумение беше избрано временно Правителство на националната защита в състав от 7 турци и 3 българи: Тефик бей – министър-председател и министър на финансите, Хасан Таксин бей – министър на вътрешните работи, Фуад бей – министър на войната, Махмуд Недин – министър на външните работи, Абдул Халим – министър на правосъдието, Джемал бей – министър на просветата, Хюсеин Хюсни – шейх-юл-ислям, д-р Стр. Дочков – министър на пощите, телеграфа и земеделието, Вангел Георгиев – министър на търговията и индустрията, Коста Георгиев – министър на пътищата и железниците [43].
Част от членовете на новообразуваното правителство бяха бивши избраници във Върховния административен съвет на Западна Тракия (ВАСТ) при управлението на ген. Шарпи. Те искаха да покажат на света, че имат желание да продължат автономното управление в областта и след оттеглянето на френската администрация. В състава на формираното българо-турско правителство влизаха образовани и интелигентни политически дейци. Ми-
241
нистър-председателят Ахмед Тефик бей беше сравнително млад човек на 38 години. Той произхождаше от богато турско семейство, което имаше голямо влияние в Ксанти. По образование Тефик бей беше лекар, завършил Медицински факултет в Бордо, Франция. По време на Първата световна война беше военен лекар, но след нея престана да упражнява професията си и се занимаваше с журналистика и политика. При управлението на ген. Шарпи той беше назначен за кмет на Гюмюрджина и избран за член на ВACT. По политически убеждения Тефик бей беше привърженик на младотурците. Ген. Шарпи го определяше като съглашенофил, елинофоб, „интелигентен, но екзалтиран и несръчен” [44].
Мехмед Джемал бей беше в миналото главен прокурор на Сяр и Драма. След освобождението на Западна Тракия от българските войски той стана депутат в Народното събрание.
Фуад бей, който заемаше поста министър на войната, беше военен от кариерата с чин подполковник. Преди войните командуваше турската жандармерия в Драма.
Останалите турски представители в правителството бяха дългогодишни и опитни политически дейци. Що се отнася до българите, те притежаваха висока култура и богат опит, добит в тежките борби за националното освобождение на своя народ. Те имаха голям авторитет не само сред своите сънародници, но и сред турското население.
Коста Георгиев беше роден в с. Ени махле, Бабаескийско (Източна Тракия). През 1906 г. той завърши медицина в Швейцария. Наскоро след това Екзархията го назначи за учител в българската гимназия в Битоля, където той се включи в редовете на ВМОРО. След един провал, станал през декември 1907 г., К. Георгиев попадна в затвора, откъдето излезе по време на младотурската революция. Почти веднага беше назначен за главен учител в Лозенград (1908 г.), а на следващата година преподава математика в българската мъжка гимназия „Д-р П. Берон” в Одрин. К. Георгиев остана тук до Балканската война, когато наново беше арестуван и изпратен на заточение в Ма ла Азия. След Междусъюзническата война беше освободен и като десетки хиляди българи от Източна Тракия потърси спасение в България. От 1914 до 1918 г. К. Георгиев оглавяваше Окръжната постоянна комисия в Гюмюрджина. През тези тежки военни години той вложи много сили и енергия за настаняването на бежанците в новоосвободените земи. При френското управление в Западна Тракия К. Георгиев беше избран за член на ВACT [45].
Изключително интересна е личността на д-р Страшимир Доч-
242
ков. Завършва медицина в Берлин, след което стана лекар на българската община и българското училище в Битоля (1906-1907 г.). От 1908 г. се установи в Одрин. По време на Балканската война служи като военен лекар с чин майор в българската армия. При установяването на френската администрация в Западна Тракия Стр. Дочков живееше в Караагач, където практикуваше своята професия. Високо ценен от френските власти, той беше избран за член на ВАСТ. Началникът на френското военно разузнаване в Караагач кап. Жамба го характеризира като много възпитан и интелигентен и като обществен деец, който притежава „голямо влияние сред сънародниците си” [46]. Човек с леви, социалистически убеждения, с изключителна доброта, беше обаятелен за онези, които го познаваха. С чувство на дълбоко уважение към него старият му приятел от студентските години в Германия Александър Балабанов отбелязва, че авторитетът на Стр. Дочков сред българските студенти в Берлин бил безграничен:
„Не с амбиция, не със сила, не с някаква суетност, а само и просто със своята безгранична доброта и със своето човешко схващане на всички човешки работи той бе покорил всички на себе си, на своето комунистическо учение. Неговите мисли се вземаха за безпогрешни, той ни пленяваше всички...Бедният Страшимир! Той бе отличен лекар после в живота си, не гонеше нито слава, нито почести, нито имоти, а само добро да прави на човека...” [47].
Значително по-слабо популярна в сравнение с първите двама беше личността
на третия българин в Правителството на националната защита. В. Георгиев
беше привърженик на Демократическата партия на Ал. Малинов. През 1912 и
1918 г. той беше назначен за помощник-префект на Гюмюрджински окръг. По
време на Първата световна война работеше в българското военно разузнаване
и отговаряше за районите на Софлу и Димоти ка. При управлението на ген.
Шарпи в Западна Тракия В. Георгиев беше избран за председател на българския
Червен кръст в областта. Той работи енергично за сближението на турци и
българи и успя да основе потребителна кооперация с участието на „всички
български и турски селяни от околните села” [48].
Преобладаването на турските представители в правителството се дължеше на променения етнически облик на Западна Тракия. По това време в областта бяха останали само около 25 000 - 30 000 българи, а около 80 000 бяха турци. Мнозинството от българското население се изтегли на север към България [49]. Не трябва да се пренебрегва и едно друго обстоятелство. Турците, които имаха за опора армията на Тайяр в Източна Тракия, про-
243
явяваха по-голяма енергия и желание за водене на въоръжена борба срещу гърците. Българите в Западна Тракия знаеха добре, че няма да получат въоръжена подкрепа от правителството на България. Затова лесно обяснимо е защо турските представители в Правителството на националната защита бяха повече и държаха в свои ръце ключовите постове.
На 26 май 1920 г., два дни преди изтеглянето на французите, Тефик бей се обърна с декларация към ген. Шарпи. В нея, след като официално съобщаваше, че е обявена независимостта на Западна Тракия, той заявяваше, че Правителството на националната защита било съставено върху основата на принципите на президента Уилсън, отстоявани от силите победителки. „Правителството на националната защита, се казваше в декларацията, има силно желание да бъде в добри отношения със съседните правителства и си прави труда да заяви на висок глас, че е правителство на мира, и ще гарантира правата на гражданите без разлика на раса и религия” [50]. Накрая се изказваше надежда, че неговите законни права ще бъдат признати от съглашенските държави.
Правителството на националната защита излезе с прокламация, отпечатана на български, турски и френски език, с която решително отхвърляше гръцката окупация. В нея беше изказана благодарност на Франция за дейността на нейната администрация в Западна Тракия и остро се протестираше срещу решението да бъде предадена областта на Гърция [51]. Очевидно документът имаше предназначението да спечели симпатиите на френското правителство и да го подтикне към действия в интерес на местното турско и българско население.
По същото време Правителството на националната зашита призова със специален позив българите и турците на решителна борба „за запазване свободата и независимостта на своето отечество” [52]. Всеки годен да носи рръжие се призоваваше „под свещеното знаме на организацията”. Онези, които биха се противили на идеята за въоръжена борба и улесняваха гърците, бяха заплашени със смъртно наказание. Позивът завършваше с думите: „Грабнете оръжието и хайде на Балкана! Да живее независима Тракия! Да живее революцията, долу Гърция!” [53].
Правителството на националната защита нямаше никакви шансове да оцелее. Източна Тракия остана извън обявената автономия. Джафер Тайяр и неговите сподвижници не бяха включени в правителството. Турците на изток от Марица предпочетоха да останат с развързани ръце с оглед запазването на Източна Тракия в пределите на Турция. Въпреки че оказваше помощ с хора и оръжие, Тайяр не одобри съставянето на революционно прави-
244
телство в Западна Тракия под предлог, че то не било образувано по „конституционен ред”, т.е. не било избрано от конгрес, имащ силата на учредително събрание [54]. Още по-неблагоприятна позиция зае България. Англия и Франция, които имаха последната дума при уреждането на следвоенното статукво в Европа, за момента бяха примирили своите противоречия и имаха единна позиция по тракийския въпрос. Българите и турците в Тракия трябваше да разчитат само на собствените си сили срещу многобройната и добре въоръжена армия на Гърция.
*
Формирането на въоръжени отряди от българи и турци в Западна Тракия започна още в първите месеци на 1920 г. Водеше се енергична пропаганда за мобилизиране на населението и снабдяването му с оръжие и боеприпаси. По сведения на кап. Помие „многобройни чети от комити” са били концентрирани на българо-турската граница до Свиленград в началото на април 1920 г. [55]. В края на същия месец, веднага щом стана известно, че Тракия ще бъде окупирана от гръцката армия, в Момчилград се състоя среща между Александър Протогеров, Тодор Александров, Таньо Николов, Петър Дървингов, Ариф бей и още десетина турски офицери. Заседанията се провеждаха в къщата на кмета, която беше охранявана от хора на революционното движение [56]. Вероятно на тези съвещания е взето окончателно решение за координиране на въоръжената борба между българи и турци не само в Тракия, но и в Македония. Връзката се доказва от факта, че Ал. Протогеров посети преди това Цариград, където води преговори с някои от водачите на кемалисткото движение. Наскоро след тези преговори в Пиринския край бяха сформирани десетина чети на ВМРО, които нахлуха в Македония [57]. Според кап. Помие в Момчилград е било решено да се образува главен щаб, в състава на който от българска страна влизал Ал. Протогеров, а от турска – Ариф бей [58].
Стремежът за координиране на акциите срещу Гърция се вижда и от обещанията на Тайяр да направи всичко възможно, за да се повдигнат „и някои елементи в Албания против сърбите и гърците” [59].
Фактите сочат, че ръководителите на възстановената ВМРО не са били безучастни свидетели на онова, което се подготвяше в Тракия. Те вложиха своите умения и енергия при организирането на четите и при изграждането на единодействие с турците, с които имаха връзки още от 1913-1915 г. [60]. Задачата им се облек-
245
чаваше от обстоятелството, че в Западна Тракия живееха по това време хиляди българи от Македония, които имаха традиции и опит в революционната борба.
В началото на май 1920 г. в щаба на ген. Шарпи продължиха да постъпват сведения за образуване на въоръжени чети в района на Арда. До Д и мотика достигна информация, че из пограничните български села се появили фалшиви митничари, а всъщност това бяха добре въоръжени и екипираш четници. Съобщаваше се за 18 подобни „митничари” в Мандрица, 12 в Гьокчебунар и около 200 в Ивайловград, които били организирани от Т. Стамболов от с. Дребишна [61]. По същото време в Кърджалийска околия пристигна Фуад бей, за да установи връзка с формиращите се въоръжени отряди. За целта той донесе сума от около 100 000 лева, предоставени му от мюсюлманския комитет в Западна Тракия. Така необходимите финансови средства за екипирането и въоръжаването на четите пристигнаха и от младотурския комитет в Швейцария. Само през април от неговите фондове постъпиха 500 000 лева, изпратени на Тефик бей с посредничеството на фирмата „Niazin Emin” [62].
Сведенията на френските разузнавателни органи доказват бързото нарастване на напрежението през втората половина на май 1920 г. Според сигурни източници около 40 турски офицери, придружени от войници, преминали на 17 срещу 18 май границата между Източна и Западна Тракия при Узункюпри, носейки със себе си демонтирани картечници [63]. На 23 май кап. Помие съобщи на ген. Шарпи: „На север от Фере турско-българските чети са били вече готови да действуват. Те разполагали с бомби, картечници и дори с малки планински оръдия” [64]. Продължавайки оценката на обстановката, началникът на западнотракийската раузнавателна служба добави, че Хасково е избран за център от „шефовете на комитите”, защото не се наблюдава от представители на Съглашението. Според него голямо средище за организиране на чети е Момчилград, в района на който има „около 2000 добре въоръжени и тренирани мъже” [65]. „Многобройни складове с оръжие и муниции са разпръснати из Родопите и са предназначени за снабдяването на четите и отрядите, които се намират по границата” – продължаваше в доклада си френският капитан [66].
Опасността от сблъскване между въоръжените въстанически отряди и френските окупационни войски накара административните и военните власти в Западна Тракия да вземат необходимите мерки. Разузнавателните органи и военните контрольори в областта получиха нареждане да положат усилия и да съберат информация за образуващите се чети, за техния брой, местата за
246
съсредоточаването им и истинските им намерения. В тази връзка комендантът на Караагачки окръг полк. Ронденай информира правителството в Гюмюрджина, че е установил със сигурност наличието на многобройни български чети, които се образували по протежение на границата и по-специално в района на Ортакьой (Ивайловград) [67]. В поверителна телеграма до ген. Шарпи той съобщи: „турците и българите ми заявиха, че няма да предприемат никаква акция с редовни войски или с чети върху територията на Западна Тракия преди 29 май 1920 г.” [68].
Сътрудниците на ген. Шарпи потърсиха съдействието и на Българското генерално консулство в Одрин с цел да предотвратят евентуални стълкновения [69]. Кап. Жамба заяви на Дръндаров: „Пишете, моля Ви се, в София, да не пращат български чети в Тракия срещу гърците, догдето ние управляваме тази страна, защото въпреки нашето желание ще бъдем принудени да ги преследваме и това ще се отрази на Вашите интереси. Като напуснем тази страна, тогаз пратете колкото искате и тогаз резултатът ще е друг...” [70].
Въпреки взетите мерки изолирани и малобройни въоръжени групи извършиха терористични акции срещу няколко гръцки села в Западна Тракия преди изтеглянето на съюзническите войски. По принцип обаче даденото на френските власти обещание беше спазено. Четите се задоволиха да защитават българските и турските села от гръцки нападения и да охраняват керваните бежанци, занизали се към българската граница през втората половина на май 1920 г. [71].
Внимателната преценка на изнесените факти дава основание да се направят някои изводи относно подготовката за въоръжена съпротива в Западна Тракия срещу гръцката армия преди образуването на временното Правителство на националната защита. В планинските райони по протежение на границата с България се формираха десетки въоръжени чети. Главните пунктове за съсредоточаване бяха: Свиленград, разположен в най-източния сектор на границата; Ивайловград, който се намира на изключително удобен терен и заема стратегическо положение, даващо възможност на четите да атакуват в тил гръцките войски. Третото място за съсредоточаване на четите беше Момчилград. От този район можеше да се нанасят, удари по комуникациите на гръцката окупационна армия и да се провеждат акции в нейния тил.
Френското разузнаване позволи да бъдат разкрити намеренията, залегнали в общия стратегически план на българи и турци за отбраната на Тракия. Войските на Джафер Тайяр трябваше да
247
действуват от изток срещу настъпващите гърци, докато на четите се предоставяше простор за действие на запад от Марица в тил на гръцките войски и по техните комуникации в дълбочина.
Организирането на четите се ръководеше от опитните български офицери – ген. Протогеров, полк. Дървингов, полк. Николов и др. В тяхна помощ бяха дългогодишните ръководители на българското националноосвободително движение в Тракия и Македония Таню Николов, Тодор Александров и много други войводи.
На 27-28 май 1920 г. Гърция с помощта на един армейски корпус окупира Западна Тракия. Две дивизии заеха позиции по Марица, а една получи задачата да охранява границата с България. Гръцкото командуване постъпи правилно от военна гледна точка. То реши първо да утвърди позициите си в съюзническа Тракия и чак тогава да настъпи срещу войските на Джафер Тайяр. При това положение основните сили на турците в Източна Тракия бяха принудени да бездействуват. Въоръжените отряди в Западна Тракия бяха изолирани и изпаднаха в тежко положение. Те трябваше да водят неравна борба с по-многобройната и добре въоръжена гръцка армия.
Временното Правителство на националната защита предприе енергични мерки въпреки неблагоприятната обстановка за включване във въоръжената борба на цялото мъжко население. То издаде заповед да бъдат мобилизирани младите българи и турци, годни да носят оръжие. На 28 май българският Тракийски комитет се обърна с позив към всички тракийски родолюбци. В него се съобщаваше, че същия ден в 7 часа е обявена автономията на Тракия. В позива се настояваше „всички братя българи и турци” да подкрепят движението морално и материално. Приканваха се онези, които се намират в Западна Тракия или са заминали за България, „да се запишат в доброволческите дружини в Софлийския военен район под командуването на началниците на доброволческите дружини Н. Гавраилов и Н. Георгиев” [72]. Позивът завършваше с думите:
„Бързайте, тракийци! Освободителното движение не чака време! С бога напред ще успеем да издействуваме с дружни сили автономията на Тракия. Да живее автономна Тракия под покровителството на Лигата на народите!” [73].
Според сведенията на Щаба на въоръжените сили била формирана тракийска
армия в състав от 30 дружини. За главнокомандуващ бил избран Фуад бей,
а дружините се командували от К. Ненчев, кап. Бояджиев, Димо Николов, Руси
Славов, Димитър Маджаров, Вангел Георгиев, Хюсеин Чауш и т.н. [74].
Според окръжния управител в Кърджали бил образуван един голям тур-
248
ско-български отряд от около 2000 души, разполагащи с 14 картечници, той трябвало да заеме и да отбранява планинските райони на Западна Тракия [75].
Голяма част от местното българско и турско население, годно да носи оръжие, се отзова на призива. Много българи, които служеха в създадената при управлението на ген. Шарпи местна милиция, избягаха заедно със своето оръжие. В един оригинален документ, подписан от група бивши военнослужащи на съюзническа Тракия, изпратен до техните началници, четем следните трогателни редове:
„Ние не искаме да видим гръцки войник в нашата родина, чиято земя е напоена с кръвта на нашите бащи и нашите братя. Днес, виждайки нашата нещастна и скъпа Тракия заплашена, ние не можем да останем като хора без чест. Ние предпочитаме по-скоро да умрем в тази страна, отколкото да я видим под гнета на Гърция...” [76].
Съставът на четите се набираше от бежанците, масово напускащи Западна
Тракия. В тях се включиха и немалък брой турци от Тракия, както и българи
мохамедани от южните райони на България.
По-голямата част от оръжието идваше по различни канали от България и от Източна Тракия. Известно количество беше доставено и в самата Западна Тракия посредством българите и турците, които служеха в местната милиция. Въоръжените сили на временното Правителство на националната защита се възползуваха и от един голям склад с оръжие, който се намираше във Фере. Тук се пазеха 5909 пушки от различни образци, 8 картечници, 47 саби, 38 бомбохвъргачки, 16 револвера и огромно количество боеприпаси – 3 276 000 патрона и 13 940 гранати [77]. Това оръжие беше останало от демобилизираната българска армия и премина под контрола на съглашенските войски. Складът се охраняваше от италиански войници от една рота, установена във Фере. Италианците поддържаха отлични отношения с населението, което се състоеше почти изцяло от българи – местни жители и бежанци от Източна Тракия [78]. Непосредствено преди окупацията на Западна Тракия от гръцките войски италианците позволиха на българите от района да се снабдят с оръжие от посочения склад. Поведението на италианците не беше само проява на симпатия или сантименталност. Очевидно то се диктуваше и от интересите на Италия, чието правителство поради съперничеството със Сръбско-хърватско-словенското кралство се стремеше да установи и да поддържа добри отношения с България.
Голяма помощ при формирането на въоръжените отряди оказа и Тракийската организация в България (дружество „Одринска
249
Тракия”). По инициатива на нейния Върховен изпълнителен комитет в четите бяха изпратени опитни военни кадри - главно запасни офицери. Д. Михалчев направи опит да привлече в движението популярния революционер Михаил Герджиков, който в писмо от 21 май 1920 г. до своя близък приятел съобщава:
„Мои стари другари по оръжие от Тракия идваха преди два деня да ме канят от свое име и от името на турското и българското население там да отида и взема участие в организираната съпротива срещу гръцката окупация. Поставих им условия, чрез които се гарантира отстраняването на националистическия характер на движението и превръщането му в чисто революционно. За същата цел сондирах Централния комитет на комунистите за една евентуална подкрепа” [79].
Тъй като поставените от Герджиков условия не бяха приети, той отказа
да замине за Тракия.
Източна Тракия беше естествен тил и база на четите, които действуваха на запад от Марица. Тук бяха формирани и част от въоръжените отряди. Тайяр обеща да изпрати в подкрепа на западнотракийското правителство около 1000 души, командувани от турски и български запасни офицери [80]. Смесени българо-турски чети бяха образувани в Одрин, Узун Кюпрю, Ипсала и на други места. Например отрядът на Ахмед бей, който наброяваше 114 души, беше сформиран в Източна Тракия с участието на кап. Пенев [81]. Организираните тук чети най-често се прехвърляха в Западна Тракия, като използуваха планинския характер на местността. Те пресичаха границата някъде около Свиленград, движеха се нелегално в граничната зона и нахлуваха в Западна Тракия край Ивайловград, Крумовград, Момчилград и т.н. Тази маневра се налагаше въпреки създаваните от българските гранични войски затруднения, тъй като гърците охраняваха с подсилени части десния бряг на Марица. Помощта, оказвана от турците от Източна Тракия, не можеше да замести бездействието на техните военни части, които само след около месец и половина щяха да пожънат горчивите плодове на поражението.
Правителството на националната защита не разполагаше с достатъчно сили и средства, за да отблъсне гръцката армия. По тези причини беше решено да се действува с чети. Първото сражение между въоръжените отряди и гръцките окупационни войски стана на 28 май вечерта. Две чети под командуването на Фуад бей и кап. Бояджиев атакуваха настъпващите гръцки части в околностите на Гюмюрджина. След нападението четите се оттеглиха към българската граница [82]. След два дни гърците бяха прогонени от селата Манастир и Съчанли, Гюмюрджинско, като дадоха двама пленници [83]. На 31 май въоръжена чета нападна и под-
250
пали граничните гръцки села Яйладжик и Карабае. Част от четниците бяха заловени от българските граничари, обезоръжени и изпратени във вътрешността на страната [84].
Четнически акции бяха проведени и през първата половина на следващия месец. На 3 юни при с. Мандра, Димотишко, паднаха убити 15 гръцки войници. Същия ден въоръжени българо-турски отряди разрушиха жп моста между Софлу и Фере [85]. На 6 юни стана ново сражение в околностите на с. Карабунар, Софлийско, и във въздуха беше хвърлен друг мост на жп линията. В завързалия се бой загинаха шест четници [86].
Нови сражения станаха на 7 юни при с. Мерканли, Ференско, и на 9 юни в с. Къркакьой, Дедеагачко. Бяха взети в плен осем гръцки войници и беше заловено голямо количество оръжие, включително и две автоматични пушки [87]. Акции бяха проведени и в селата Кутруджа и Малък Дервент, Софлийско, съответно на 10 и 11 юни. При Кутруджа осем четници водиха бой с противникови войници, в резултат на което загинаха трима гърци и двама българи. На 12 юни четите проведоха комбинирано нападение над разположени по десния бряг на Марица гръцки войски, като разрушиха построените понтонни мостове. По време на акцията паднаха убити 40 гръцки войници и седем четници. По същото време три обединени чети прогониха гърците от Бабалар и Голям Дервент, Софлийско [88]. Гръцките войски понесоха загуби и при окупацията на с. Каламба, Караагачко. Чета от българи и турци нападна с бомби намиращите се в селото войници по време на молебен в селската църква и уби на място 17 души [89]. През юни 1920 г. беше извършена успешна акция и при гръцкото село Сара Хадър. Тук чета от 15 души нападна намиращата се на гарнизон гръцка войска [90]. Друга чета, образувана от турци, атакува един влак при гара Черкезкьой и завладя вагон с оръжие и муниции, предназначени за гръцката армия [91].
През юли интензивността на четническите акции спадна. Няколко резултатни нападения бяха извършени само през първата половина на месеца. На 4 юли турска чета обкръжи с. Малък Дервент, Софлийско, и обезоръжи намиращия се там гарнизон от 40 души. Няколко дни по-късно с бой беше овладяно и съседното село Голям Дервент [92].
По сведения на гръцките полицейски началници в Одрин, Софлу и Гюмюрджина само за около два месеца в районите на тези градове са извършени около 30 нападения на въоръжени чети главно върху военни и полицейски постове [93].
Анализът на обстановката през лятото на 1920 г. води до заключението, че въоръжените сили на временното Правителство
251
на националната зашита са оказали най-ожесточена съпротива на гръцката армия в Димотишко, Караагачко, Софлийско, Ференско и Дедеагачко. Изолирани боеве се водеха в централната и западната част на Западна Тракия (Гюмюрджинско и Ксантийско), но без особен успех. Чета от 12-13 българи и турци, командувана от запасен български поручик, проникна в района на Ксанти и разруши жп мост в близост до града. Четниците бяха преследвани от гръцки части, някои от тях бяха избити, а останалите живи попаднаха в плен [94].
Акциите по река Марица временно деморализираха гръцките войски. По сведения на български гранични офицери намиращите се на позиция там гръцки войници били обхванати от отчаяние и недоволство. Те бягали почти при всяка схватка с четите [95]. Гръцкото правителство беше принудено да изпрати нови части с цел да смаже съпротивата в Западна Тракия и да премине към разгрома на турските войски на изток от Марица.
В духа на следваната лоялна политика по отношение на мирните договори правителството на Ал. Стамболийски взе строги мерки за охрана на южната граница на България. Министерството на войната нареди да се засили граничната стража с подразделения от съседните гарнизони и да се попречи на формирането и преминаването на „каквито и да било чети,а така също и за пренасянето на оръжие и бойни припаси” [96]. Началникът на 10-а дивизионна област полк. Давидов издаде заповед да не се допуска образуването на чети в българска територия и да се избягват предизвикателствата по отношение на гръцката армия [97]. Министърът на вътрешните работи Ал. Димитров със специално окръжно обърна внимание на окръжните управители в Стара Загора, Бургас, Кърджали и Пловдив, че „някои български поданици, възползувани от нещастното разрешение на тракийския въпрос, са започнали престъпни агитации между населението за образуването на чети, които да заминат в Тракия и поведат борба с тамошните власти” [98]. Министър Димитров изискваше от административните и полицейските началници да преследват „безпощадно и сурово такива провокатори – четници и комитаджии”, както и онези, които използуват за котерийни и лични интереси нещастието на бежанците [99].
Заетата от българското правителство позиция усложни дейността на четите в Тракия. Граничните войски преследваха онези от тях, които се опитваха да се прикрият в планинските райони по южната българска граница. В началото на юни 1920 г. близо до Крумовград беше открита чета от около 200 души, командувана от четирима турски офицери. Властите създадоха специална
252
команда за нейното преследване [100]. На 9 юни друга чета се опита да премине българската граница източно от Свиленград на път за Западна Тракия, но беше забелязана от българските граничари и предупредена да се върне обратно. Въпреки съпротивата част от четниците преминаха границата и при завързалата се престрелка бяха заловени четирима турци заедно с оръжието им [101]. Голяма българо-турска чета (около 300 души) беше открита на около 14 км от Ивайловград. Граничните войски организираха нейното преследване и успяха да заловят шест четници (четирима турци и двама българи). Друга чета, наброяваща 100-150 души се опита да премине границата на 29 юни, но се натъкна на граничен патрул и при завързалата се престрелка загина един четник [102].
Даването на жертви от четите в българска територия беше изолирано явление. Граничните войски ги преследваха, но се стремяха да ги обезоръжат, без да се пролива кръв. Пленените четници изпращаха във вътрешността на България [103]. Дейността на българските власти изигра определено отрицателна роля за развитието на въоръжената съпротива, по-конкретно в районите на Гюмюрджина и Ксанти. За това вина носеше и Джафер Тайяр, проявяващ голяма мудност и нерешителност, за което справедливо беше критикуван от Фуад бей [104].
В края на юли 1920 г. гръцките войски окупираха и Източна Тракия. Това реши съдбата на временното Правителство на националната защита, което беше принудено да се оттегли към България. Според проникнали в печата сведения неговите членове били изпратени от властите на север от Стара планина [105].
Силното въстаническо движение в Тракия през лятото на 1920 г. беше потъпкано, но гръцките власти не успяха да сложат край на четническите акции. В следващите месеци и години на българска територия бяха формирани много чети, а сътрудничеството между българи и турци в Тракия продължи чрез създадената лрез есента на 1922 г. Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация. Тя просъществува до лятото на следващата година и проведе много акции в Западна Тракия.
Съпротивата в Тракия през лятото на 1920 г., а и по-късно беше отчаяна стъпка от страна на местното българско и турско население. Тя имаше сравнително масов характер само в първите няколко месеца. Впоследствие въоръжените акции рязко намаляха, но не бяха напълно прекратени. Окупирането на Източна Тракия от гръцките войски принуди въоръжените чети да се изтеглят към България, където правителството на Ал. Стамболийски старателно избягваше рискованите действия. Те можеха
253
да усложнят и без това тежкото положение на страната.
От въоръжената борба в Тракия се възползуваха най-вече кемалистите, които водеха отчаяна националноосвободителна война в Мала Азия. Гърция беше принудена да държи силни гарнизони в Тракия. Тяхната задача беше да охраняват стратегическата жп линия Солун - Гюмюрджина - Дедеагач - Одрин и настанените в областта гръцки бежанци. Преценена в по-широк план, съпротивата не беше без значение и за България. Тя потвърди пред великите сили присъствието на компактен български елемент в Тракия, който с оръжие в ръка отстояваше неотменното си право да живее свободно в своята родина, а правителството на Ал. Стамболийски получи по-солидни основания да засили борбата на дипломатическия фронт с оглед българските интереси в областта.