Войните от началото на XX в. промениха из основи положението на Балканския полуостров. Най-чувствително от тях бяха засегнати бившите владения на Турция в Европейския югоизток. За по-малко от едно десетилетие тяхното население, в по-голямата си част българско, преживя трагични събития, които коренно промениха неговата съдба.
По време на Балканската война Одринска Тракия беше освободена от българските войски. След повече от пет века потисничество пред българите в този край се очертаха перспективи за свободно развитие – икономическо, политическо и културно. Техните надежди скоро бяха попарени. През Междусъюзническата война турските войски реокупираха тази област и подложиха на жестоко изтребление българското население. По силата на Букурещкия и на Цариградския мирен договор районите между Марица и Места (т.нар. Западна Тракия) останаха в границите на България. Тук българското правителство настани десетки хиляди бежанци от откъснатите покрайнини (Източна Тракия, Македония, Добруджа, а и от Мала Азия).
Нестабилната политическа обстановка на Балканите диктуваше внимателно и търпеливо изчакване на събитията. Управляващата българска буржоазия и монархическият институт обаче търсеха реванш и бързо разрешаване на сложния национален въпрос. Погледите, както и в миналото, бяха обърнати към Македония, където стотици хиляди българи стенеха под режима на новите окупатори. Тракия отново беше забравена. Правителството на В. Радославов допусна трагична политическа грешка с трайни исторически последици. То хвърли България в огъня на ървата световна война на страната на Централните сили. Последвалото поражение постави страната и народа пред нови изпитания.
На Парижката мирна конференция победителите диктуваха своите условия, без да зачитат интересите на победените държави и народи. Изпаднала в международна изолация, без сигурна
258
опора в нито една от великите сили, България беше жестоко наказана. Англия и Франция се възползуваха от случая, за да я лишат от нейния излаз на Егейско море. Западните велики сили не искаха да оставят този прозорец на славянския свят към Средиземноморието и към откритите морски пътища.
Западна Тракия беше откъсната от България. Противоречивите интереси на великите сили победителки наложиха областта да бъде окупирана от сьглашенски войски. Установеното тук управление начело с френския ген. Шарпи имаше междусъюзнически характер. В областта закипя интензивен политически живот. Всяка една от големите етнически групи се стремеше да се наложи като доминираща сила и търсеше съюзници, за да посрещне подготвена неясното бъдеще.
По-голямата част от българското население остана по родните си места с надеждата, че Западна Тракия ще се развие като автономна държава под протектората на ОН или на някоя от великите сили победителки, но след конференцията в Сан Ремо тези надежди рухнаха. Съглашенското управление в Западна Тракия беше ликвидирано и областта заедно с Източна Тракия бе дадена на Гърция.
Огромната част от местното население не желаеше да приеме новите власти. Десетки хиляди българи потърсиха спасение като бежанци в свободните части на България. Онези от тях, които останаха по родните си места, се заловиха отново за оръжието. В Западна Тракия закипя отчаяна въоръжена борба, която на приливи и отливи продължи почти до края на тридесетте години на двадесетото столетие.