Приноси къмъ историята на възстаническото движение въ Одринско (1896–1903). Кн. II. Борбата въ Бунаръ-Хисарския районъ

Ив. Орманджиевъ (съст.)

 

СПОМЕНИ НА АНАСТАСЪ СП. РАЗБОЙНИКОВЪ

Легаленъ рѫководитель въ 1902/1903 год.

 

 

Анастасъ Сп. Разбойниковъ

 

I. Кратки биографски данни. — На пѫть за Б.-Хисаръ. — У стария попъ. — Първа среща съ втората чета на Шишмановъ. — Революционниятъ му районъ. — Въ какво обвиняваха Шишмановъ и какъвъ човѣкъ бѣ той. — Почвата за революционната дейность следъ Керемидчиоглувата афера. — Б.-Хисарскитѣ първенци, свещ. Бодуровъ и народа. — Герои и героини. — Герджиковъ въ Б.-Хисаръ  65

 

II. Околийски комитетъ въ Б.-Хисаръ — Срѣдства за организационна пропаганда. — Шишмановъ и Ташевъ въ Б.-Хисаръ и Яна. — За убийството на Йоргаки Перила. — Ташевъ нагости у баба Руса. — Населението на града и селата съ по-главнитѣ дейци въ тѣхъ. — Калканджиевъ и Ст. Петровъ — Слаби страни на организацията  77

 

III. Двата участъка на района. — Въорѫжаване, обиколки и обучение до възстанието. — Нападението на 5 августъ вечерьта. — Калканджиевата чета въ Пенешкия участъкъ. — Шишмановъ войвода на пенешката смъртна дружина. — Голѣмия дефекть на възстанието въ Странджа планина. — Отчаяние и безсилие въ четитѣ  90

 

 

I.

Кратки биографски данни. На пѫть за Бунаръ-Хисаръ. У стария попъ. Първа среща съ втората чета на Шишмановъ. Революционниятъ му районъ. Въ какво обвиняваха Шишмановъ и какъвъ човѣкь бѣ той. Почвата за революционна дейность следъ Керемидчиоглувата афера. Бунаръ-Хисарскитѣ първенци, свещеникъ Бодуровъ и народа. Героини и герои. Герджиковъ въ Бунаръ-Хисаръ.

 

 

Родомъ съмъ отъ Свиленградъ (Мустафа паша), на 27 декемврий 1882 год. Свършихъ одринската гимназия „Д-ръ П. Беронъ" презъ 1901/902 уч. година, а на следната бѣхъ главенъ учитель въ Бунаръ-Хисаръ, Лозенградски санджакъ.

 

Още въ гимназията се увлѣкохъ отъ революционното дѣло. Тамъ нѣколко души основахме ученически революционенъ крѫжокъ; закле ни попътъ въ махала Сарѫкъ-мегданъ, и то въ олтара на храма, дето и цѣлунахме кама и револверъ. Членоветѣ на крѫжока, щомъ свършваха, получаваха назначение по давлението на IV-ия Одрински революционенъ окрѫгъ. Въ края на 1901/902 уч. година той ме представи за назначение въ Бунаръ-Хисаръ, единъ важенъ революционенъ центъръ, угасналъ следъ прочутата Керемидчиоглува афера.

 

65

 

 

Въ началото на септемврий 1902 год. потеглихъ за мѣстоназначението си отъ Одринъ и минахъ презъ Лозенградъ. Бѣхъ тогава двадесетгодишенъ момъкъ, идеалистъ, надъханъ съ идеитѣ на дейцитѣ ни отъ предосвободителнага епоха и въодушевенъ отъ подвизитѣ и дѣлата на съвременнитѣ намъ македонски революционери.

 

Щомъ пристигнахъ въ Бунаръ-Хисаръ, настаниха ме у стария попъ Димитьръ Вълчевъ. Неговото семейство бѣ будно, привързано къмъ учебното дѣло и умѣеше да посреща радушно скѫпи гости, каквито тогава бѣха учителитѣ, най-ученитѣ хора между българитѣ въ Турция.

 

Свещеника Д. Вълчевъ наричаха „стария попъ", понеже въ града имаше на сѫщото име единъ по-младъ свещеникъ — Димитъръ Бодуровъ. Стариятъ бѣше седемдесетгодишенъ човѣкъ, цѣлъ побѣлѣлъ, съ крѫгло, тихо и спокойно лице. Тия черти го уприличаваха на библейски пророкъ. Той бѣ председатель на черковно-училищното настоятелство и народенъ човѣкъ изобщо, съ бистъръ умъ още, но запъващъ се въ говоръ и въ пѣние. Старинитѣ го правѣха пасивенъ по отношение народнитѣ работи, които оставяше на младитѣ, но отъ които живо се интересуваше. Многочленното му семейство бѣ натѫжено само отъ заточението на зеть му Димитъръ Спировъ и отъ бѣгството на Кирязи Димовъ отъ Колибитѣ, годеникъ на дъщеря му Гьоргина, която го чакаше да се върне, заедно съ освобождението ни отъ турцитѣ.

 

Нѣколко дни следъ гостуването ми у стария попъ, временно ме настаниха у Милка Шишкова, мѫжътъ на която бѣ сѫщо на заточение. Кѫщата ѝ бѣ до пазара. Въ деня на настаняването ми хазайката ми съобщи, че четата е въ града и че войводата ѝ ме вика на среща. Щомъ се стъмни, една жена дойде у Милкини и азъ тръгнахъ следъ нея. Минахме презъ двора на Костадинъ Г. Боруджиевъ, по една пенакутия (дървенъ предметъ за носене хлѣбъ на фурна), прехвърлихме се въ другъ дворъ и отъ тамъ се вмъкнахъ въ една тъмна кѫща. Тя бѣ на четника Тоньо Яневъ. Веднага ми замириса на каиши, смаска, потъ, обикновената четнишка миризма изобщо.

 

По-рано Шишмановъ пращалъ на два пѫти известие

 

66

 

 

до бунаръ-хисарскитѣ учители, че ще дойде въ града, за да го посрещнатъ, ала не дошелъ. За пръвъ пѫть, като нелегаленъ, влѣзе въ Бунаръ-Хисаръ при моето главенство.

 

Шишмановъ не ми бѣше познатъ. За да ме вика на среща веднага направо, предположихъ, че му съмъ препорѫчанъ отъ нѣкѫде, като натоваренъ съ рѫководството на района.

 

При тая първа среща между мене — легалния рѫководитель на Бунаръ-Хисарско и Шишмановъ — нелегалния рѫководитель на сѫщия районъ — се размѣниха мисли върху организирането на населението. Ние напълно се разбрахме и установихме върху следното: азъ да бѫда въ услуга на четата, като организирамъ главно връзка между Бунаръ-Хисаръ и селата на района, за да може нелегалнитѣ агитатори и организатори да проникватъ въ тѣхъ; за тая цель трѣбваше да се основе районенъ комитетъ въ града, който да основе такива и по селата, въ които още нѣма и който да влѣзе въ сношение съ селскитѣ комитети. За кореспондиране Шишмановъ ми предложи два псевдонима — „Кисовъ" и „Канарски"; избрахъ си, обаче, последния.

 

Бунаръ-Хисаръ е разположенъ въ северо-източната часть на едноименното му поле и въ подножието на странджанската тераса „Каялъка". Тая тераса загражда отъ северъ полето, което бѣ прочуто въ цѣлия Одрински вилаетъ съ пшеницата си, едра като дрѣнки. Въ южната страна на полето има малки хълмове. Тамъ се намиратъ градскитѣ лозя. На югъ отъ тѣхъ следва слабо вълнообразна равнина, която се простира чакъ до гр. Люле-Бургасъ. Въ тая часть се намираха българскитѣ села Колибитѣ и Сатѫ-кьой. Източно отъ Бунаръ-Хисаръ бѣха наблизо Чонгара, а по-далеко — Пенека и Ятросъ. На западъ отъ него бѣ Яна, а на северъ — Куру-дере, Урумъ Беглия и Сергенъ. Тѣзи села, съ града заедно, съставляваха революционния ми районъ. По орографския

 

67

 

 

си харахтеръ, той бѣше полупланински и полуполски.

 

Чрезъ Колибитѣ районътъ ми бѣ въ връзка съ Одринъ презъ селата Каваклия и Ениджия отъ Лозенградско; чрезъ Куру-дере, той бѣ въ връзка съ Паспалово и Едига, а чрезъ Урумъ-Беглия се сношаваше съ Велика въ центъра на Странджа планина, Малко-Търновски районъ.

 

Въ района ми имаше и доста турски села, които старателно трѣбваше да се избѣгватъ при сношенията. Това обстоятелство, обаче, не намаляваше неговото значение. Разлоложенъ на югъ отъ Странджа планина, по направление отъ западъ къмъ изтокъ, само чрезъ него презъ Панека можеше да се проникне на изтокъ до Черно море, на изго-изтокъ къмъ Цариградъ и желѣзнопѫтната линия, както и на югъ къмъ Галиполи. Тази последна връзка, обаче, отвъдъ р. Ергене, не се създаде. Това му значение го правѣше много важенъ за дѣлото, особено за терористични действия.

 

До първата ми среща съ Шишмановъ, четата му бѣ проникнала въ Пенека и Урумъ-Беглия. Въ първото село рѫководитель бѣ учительтъ Георги Найденовъ, а въ второто — учительтъ Георги Калояновъ, първиятъ отъ които познавахъ още като ученикъ въ Одринската гимназия.

 

Следъ срещата, четата напустна града още сѫщата нощь зараньта. Повечето четници втори пѫть вече не ги видѣхъ: тѣ се бѣха оттеглили въ България, понеже бѣха дошли да видятъ семействата си, следъ бѣгството имъ презъ време на Керемидчиоглувата афера. Това обстоятелство, споредъ мене, е въ полза на Шишмановъ по отношение обвинението, хвърлено му по-късно, че му липсвало решителность и инициатива и че не успѣлъ цѣло лѣто да проникне въ селата си.

 

Тодоръ Шишмановъ бѣ тогава около 30 годишенъ, не много едъръ на ръстъ, пъленъ, но не и шишкавъ,

 

68

 

 

съ засмѣно лице. Макаръ и съ слабо образование, той имаше даръ слово. Типично у него бѣ произнасянето на буквата ш — по-меко, съ затворена долна устна.

 

При тия природни качества на Шишмановъ, току-що изтъкнатото обвинение противъ него не е достовѣрно и по други съображения: отпадналиятъ духъ въ Бунаръ-Хисарско следъ Керемидчиоглувата афера, полскиятъ характеръ на селата южно отъ „Каялъка" и гѫститѣ турски и гръцки села. Всичко това правѣше опасно и рискувано хайдушкото проникване, поради което трѣбваше да се действува много предпазливо.

 

Нѣколко дни следъ срещата ми съ четата, у Милкини настаниха учителката Марин Атанасова, а мене премѣстиха за постоянно у баба Руса, една отъ героинитѣ на Бунаръ-Хисаръ. Чрезъ нея азъ влѣзохъ въ връзка съ членоветѣ на организацията до Керемидчиоглувата афера и следъ това почнахъ да търся други хора въ услуга на дѣлото.

 

Азъ почнахъ съ малка опитность, но съ смѣлость, понеже не мислѣхъ за страхъ. Обстоятелствата не бѣха благоприятни. За Керемидчиоглувата афера бѣха заточени 16 първенци само отъ Бунаръ-Хисаръ, а други 20 души приблизително се скитаха немили-недраги въ България. Мнозина пъкъ бѣха паднали въ затвори и се освободили следъ голѣми изтезания и рушвети. Населението живѣеше още съ ужаситѣ отъ преди две години. Хората отбѣгваха да се събиратъ дори помежду си, а по-виднитѣ и заподозрени лица странѣха отъ учителитѣ. Недовѣрието къмъ последнитѣ почиваше и на сложилото се убеждение, че първиятъ районенъ рѫководитель ги оставилъ да теглятъ сами, като заминалъ презъ лѣтото на 1900 г. за България, безъ да ги предупреди за лошитѣ последствия отъ аферата.

 

Презъ тия две години въ Бунаръ-Хисаръ не се работи. Това обстоятелство именно накара окрѫжниитъ комитетъ да издействува за мене назначение въ тоя край.

 

69

 

 

Тамъ главенъ учитель бѣ моятъ съгражданинъ Яни Войновъ. Съ колегата си Димитъръ Ив. Айвазовъ той прекаралъ доста весело при евтиното тукъ вино и ракия, никакъ не помислялъ за дѣлото. [*] Айвазовъ и менъ искаше да увѣри въ началото, че нищо не може да се работи следъ аферата отъ 1900 год. Азъ намирахъ, обаче, тѣхното двегодишно бездействие и гуляи като благоприятно условие за нова работа, понеже и населението и властьта дълбоко вѣрваха, че всичко вече е забравено, че всичко е мирно и тихо. Всрѣдъ това спокойствие именно азъ почнахъ да си създавамъ връзки отначало съ незасегнатитѣ отъ аферата членове и съ първенцитѣ. Последнитѣ ме интересуваха твърде много, тъй като тѣ бѣха рѫководители на черковно-училищната община.

 

Бунаръ-хисарскитѣ първенци, като въ всички наши селища, хранѣха недовѣрие и омраза помежду си. Задъ всичко това се криеше желанието на всѣки да е между първитѣ. Въпрѣки че всички сѫ страдали презъ време на аферата; въпрѣки че всички почти безмилостно сѫ били бити и ограбени отъ властьта, която изкусно умѣеше да си служи за користни цели съ разкрития ужъ и предателства, недовѣрието и омразата помежду имъ сѫществуваха и растѣха, но на практика не се изразяваха само предъ страха отъ революционната организация.

 

Отъ първенцитѣ имахъ среща най-първо съ дѣдо Наню Каика, който ме намѣри самъ. Той бѣ около 65 години, простичъкъ и наивенъ, ала съ голѣмо желание да участвува въ народнитѣ работи. Единствениятъ му синъ Иванъ, като учитель въ Лозенградъ, въ връзка съ Керемидчиоглувата афера, попадна на заточение въ Паясъ-Кале, а тримата му зетьове — К. Г. Боруджиевъ,

 

 

*. Яни Войновъ, следъ уволнението му отъ Бунаръ-Хисаръ, бѣ назначенъ учитель въ с. Пирокъ. Тамъ той се отличи като деенъ легаленъ революционеръ и после четникъ презъ време на възстанието.

 

70

 

 

Атанасъ Велко Кехайовъ и Георги Н. Мариновъ — въ Акия-калеси.

 

Дѣдо Наню Каика имаше единъ заклетъ врагъ — Кирякъ Калудовъ, първенецъ сѫщо, уменъ и деятеленъ човѣкъ, но отъ друго съсловие — бакалинъ. Той бѣше могѫща личность. Безъ негово знание нищо не се вършеше, въпрѣки че нѣкои странѣха отъ него. Той страшно патилъ презъ време на Керемидчиоглувата афера, още при залавянето му, ритали го като псе и вързанъ съ вѫже го откарали въ Лозенградъ. Въ затвора много го изтезавали и много пари похарчилъ, докато се освободи. Той съ ужасъ си спомняше тѣзи страдания, когато го посетихъ нѣколко месеци следъ пристигането ми на работа въ Бунаръ-Хисаръ. „Страхъ ме е, г-нъ . . . . ., казваше ми той, когато го посетихъ въ дюкяна му; нашитѣ хора сѫ прости, а турцитѣ — подозрителни и жестоки".

 

Дѣдо Наньо и предпазливиятъ Кирякъ Калудовъ бѣха представители на единъ слой въ Бунаръ-Хисаръ, на който не можеше да се разчита много за възстановяване разстроената революционна организация. Трѣбваха ми други буйни и самоотвержени хора, които да отиватъ въ огъня съ затворени очи, безъ да му мислятъ много.

 

Освенъ старитѣ първенци, имаше и млади — Василъ Господиновъ, Христо Бѣлича, Ив. Катъровъ и други. Тѣ не бѣха замѣсени въ личнитѣ ежби. Поради това разчитахъ много на тѣхъ по общинскитѣ работи.

 

Като младъ човѣкъ още, намѣрихъ си връстници, съ които се сближихъ. Тѣ бѣха: Георги Ив. Боруджиевъ, братята Гаки и Георги Кехайови, Тодоръ Калудовъ и нѣкои други.

 

Младиятъ свещеникъ Д. Бодуровъ бѣ доста интелигентенъ човѣкъ, но съперникъ на стария, та имаше и неприятели.

 

Народътъ на Бунаръ-Хисаръ бѣше съ силно развито национално чувство, патриотиченъ и пожертвувателенъ

 

71

 

 

за общото дѣло, било то черковно-училищно, било революционно. Въ това отношение мѫжътъ и жената си съперничеха. Тѣ стоеха едновременно и въ редоветѣ на пожертвувателитѣ и въ редоветѣ на революционеритѣ. И дветѣ страни носѣха на лицата си печата на широкъ замахъ и обхватность, което напълно отговаряше на тѣхния едъръ и свободенъ ръстъ, на високо издигнатитѣ имъ глави.

 

Отъ женитѣ въ Бунаръ-Хисаръ най-самоотвержена и преданна на народнитѣ работи бѣ баба Руса. „Тя е вѣрна и просветена бабичка", казваше ми колегата Айвазовъ отъ Чонгара, свършилъ четвъртия класъ въ Одринъ. „У баба Руса, казваха ми други, ще ти е най-добре: Тя има хубава, самостоятелна стаичка, па е и сама — нѣма си никого".

 

Кѫщата на баба Руса (по мѫжъ Аврамъ Чорбаджиева) се намираше на шосето, всрѣдъ града, до самитѣ турски гробища. Тя бѣше по-стара отъ 60 години, но имотна, та не се нуждаеше отъ квартирантъ, още повече, че се забавляваше съ внуцитѣ си отъ дъщерята на единствения си братъ — скѫперникътъ Хаджи Димитъръ — която живѣеше въ съседство съ леля си баба Руса, и се отиваше у нея презъ една задна врата.

 

Баба Руса бѣ здрава, пълна и спокойна жена. Лицето ѝ бѣше украсено съ постоянна усмивка. Винаги услужлива и добродушна, тя се радваше на обичьта на всички — стари и млади, сиромаси и богати. Съ вродени добродетели и дългъ къмъ близки и народъ, тя служеше и се жертвуваше, считайки се, че принадлежи на другитѣ. Съ природенъ умъ и усѣтъ въ познаване на доброто и хубавото, баба Руса имаше най-вѣрна преценка за всѣкиго. Да се вземе сведение отъ нея за нѣкого, значи да се вземе сигурно сведение. Тя мразѣше много брата си, заради скѫперничеството му и незаинтересуваностьта му къмъ внучетата си, бащата на които — Анести Кючуковъ — бѣ на заточение. Тя разправяше

 

72

 

 

още, че братъ ѝ ималъ много пари, но мъртви, скрити въ земята и че е съгласна да се извадятъ и взематъ за народни цели, но при условие да се отдѣли отъ тѣхъ нѣщо и за внучетата ѝ. Тая идеална бабичка сега живѣе въ с. Махмурлий, Харманлийско, самотна, изоставена въ мизерия и съ изтерзана душа отъ сполетѣлитѣ народа ни нещастия. [*]

 

Баба Руса

 

 

За квартира, пране и прислуга плащахъ ѝ месечно едно бѣло меджидие. Не бѣха много пари. Казахъ, че тя ме прие не за паритѣ. Още въ началото видѣ ми се, че се държи естествено, непристорено и азъ направо ѝ поискахъ да ми посочи нѣкои смѣли хора, главно работници отъ преди аферата, които тя не можеше да не знае. Отъ тоя моментъ баба Руса ми стана първа помощница. Благодарение на нея, разпилѣното се събра и наново се започна работата. Тя знаеше истинскитѣ и преданни дейци въ града. Тя помнѣше и посещението на Дѣлчевъ, когото наричаше „оня рошавия македонецъ".

 

Баба Руса ми прати най-първо Пѣйо Сачлията и то въ училището. Той бѣ срѣденъ на ръстъ, но силно набитъ, съ кѫсъ вратъ, съ космато лице, съ калпакъ,

 

 

*. Вж. повече за нея подлистника ми въ в. „Тракия", брой 234, отъ 17 мартъ 1927 год.

 

73

 

 

та имаше видъ на типиченъ харамия. Подъ неговата видима външна простота се криеше решителенъ човѣкъ съ желѣзна воля. На вървежъ бѣше малко свитъ, но бѣше много упоритъ и самоувѣренъ въ действието. Ученитѣ ги слушаше, докато му дадатъ идеята. Изпълнението извършваше по своя умъ и опитность, въ които се изразяваше желѣзното му безстрашие, чистиятъ му нравъ отъ харамийство и способностьта му да се укрива и упазва, която го спаси презъ аферата отъ 1900 год. и възстанието отъ 1903 год., когато той пакъ остана въ родния си градъ, дето загина презъ балканската война (1912 год.) [*]

 

Второто лице, което ми представи баба Руса, бѣ Ноньо Стияньиоглу, сега живущъ като бѣжанецъ въ Айтосъ. Тя го повика въ кѫщата си. Низъкъ и черноокъ, Ноньо бѣ работникъ въ кѫщата на дѣдо Тошо Стояновъ презъ цѣлото емигранствуване на синоветѣ му и сѫщевременно незабелязано изпълняваше куриерската служба между града и Колибитѣ.

 

Сачлията и Ноньо бѣха най-добритѣ и преданни куриери на организацията въ Бунаръ-Хисаръ. Азъ се открихъ още първия день отъ пристигането ми въ града на колегата Айвазовъ, ала той вършеше всичко съ тревога и смущение, а въ началото и съ страхъ. Поради това даамата куриери ми станаха незамѣними сподвижници въ легалното организиране на Бунаръ-Хисаръ.

 

Васила Панайотова Шивачева (Васильото) бѣ втората героиня на Бунаръ-Хисаръ. Тя бѣше бедна жена. Имаше едно малко момче, мой ученикъ, на когото давахъ книги по бедность. Майка му бѣ свободна и разговорлива. Поради туй нѣкои несправедливо я считаха неподходяща работница, неумѣеща да пази тайна. А тя бѣ всѣкога една и сѫща. И когато месѣше хлѣбъ, и

 

 

*. Вж. за него подлистника ми въ в. „Тракия", брой 73, отъ 30 ноемврий 1923 год.

 

74

 

 

когато бѣ сама въ кѫщи, и когато бѣ четата у нея, Васильото бѣ бъбрива, наистина, ала решителна и винаги твърда, понеже бъбривостьта ѝ не се дължеше на лекость, а на нейния веселъ характеръ, благодарение на които тя гледаше на всичко леко, открито, безъ стѣснение и безъ страхъ. [*]

 

Васила П. Шивачева

 

 

 — Кѫщата ѝ се намираше

 

 

*. Портрета ѝ е изисканъ отъ мене чрезъ тракийското младежко дружество „Антимъ I" въ Варна, дего Васильото живѣе като бѣжанка.

И. П. О.

 

75

 

 

до извора (хавуза) въ площада на града, т. е. въ Булгаръ Бешикъ махлеси. Поради това тя служеше за етапна спирка при премѣстването на четата или нелегални изобщо, а отъ по-рано още бѣ всѣкога отворена за всѣкакви и всички комити. Въ нейната кѫща нощува и Герджиковъ по опредѣление на куриера Ноньо Стияньиоглу.

 

Герджиковъ дойде въ Бунаръ-Хисаръ отъ Урумъ-Беглия презъ една дъждовна и кална нощь, доведе го куриерътъ ни Пѣйо Сачлията. Край града ги пресрещна Ноньо Стияньиоглу, за да ги доведе у Васильото, дето чакахъ и азъ.

 

Сачлията за пръвъ пѫть го пращахъ куриеръ. Той показа удивителна решителность: категорично отказа да вземе револверъ, а тръгна съ брадвата си, че съ нея ноще билъ по-сигуренъ, понеже, ако го нападне нѣкой, ще се справи по-лесно и безшумно. Той не искаше да му разправяме, какъ ще доведе госта ; главното било да не усети никой, а изпълнението считаше за своя работа.

 

Съ Герджиковъ се срещнахъ за пръвъ пѫть. Той направи на всички силно впечатление. Съ черна брада, блѣдо, матово лице вследствие нощнитѣ скитания само ; съ черна мешинена куртка, подплатена съ червенъ хастаръ; съ червена дебела връзка; съ дълга коса, кѫдрицитѣ на която падаха върху челото му ; съ лекъ платненъ каскетъ; съ наметната кѫса манлихерова пушка и презраменна овчарска чанта — тоя върховенъ нелегаленъ рѫководитель на Одринския революционенъ окрѫгъ, съ привлекателната си млада интелигентна фигура, завладѣваше всѣки, който се срещнѣше съ него, дори безъ да му говорѣше надълго. Неговото име въ Странджа и Одринско стана легенда, и то не толкова поради подвизитѣ му изъ Македония, колкото поради широкиятъ замисълъ на анархистическитѣ му и революционни идеи, поради неговата интелигентность и умѣнието му да привлича интелигентни четници.

 

76

 

 

Презъ деня при него се явиха учителката Мария Атанасова, свещеникъ Димитъръ Бодуровъ, дѣдо Наньо Каика и още два-трима души. Единъ отъ последнитѣ ми каза: „Е-е, учителю! Щомъ такъвъ младъ човѣкъ е тръгналъ да се жертвува за насъ, какво остава ние да правимъ; ние би трѣбвало всички да измремъ още сега". Толкова поразително впечатление направи Герджиковъ на тоя простъ селянинъ.

 

Герджиковъ замина за Колибитѣ, а отъ тамъ къмъ Одринъ и презъ Мустафа Паша — въ България.

 

 

II.

Околийски комитетъ въ Бунаръ-Хисаръ. Срѣдства за организационна пропаганда. Шишмановъ и Ташевъ въ Б.-Хисаръ и Яна. За убийството на Йоргаки Перила. Ташевъ на гости у баба Руса. Населението на града и селата съ по-главнитѣ дейци въ тѣхъ. Калканджиевъ и Ст. Петровъ. Организацията на района и нейнитѣ слаби страни. Атмосферата натѣгната. Бѣгство въ България.

 

 

Следъ заминаването на Герджиковъ въ Бунаръ-Хисаръ образувахъ комитетъ. Въ него влизаше свещеникъ Д. Бодуровъ, който присърдце се отдаде на дѣлото, учительтъ Д. Айвазовъ, нѣкои мѣстни хора, между които бѣ и Георги Ив. Боруджиевъ; азъ поехъ секретарството на тоя комитетъ за околията. Най-важнитѣ работници въ нея бѣхме вече двамата учители, попа и районната чета. За организирането тя действуваше надъ населението съ таинственостьта си и грубата сила, а ние, легалнитѣ, — съ убеждение и слово, като централизирахме въ себе си цѣлия районъ. Така координирана дейностьта на дветѣ страни — легални и нелегални — разваленото въ лѣтото на 1900 год. се поправи и мирниятъ земледѣлецъ отново замечта, че може да направи отъ себе си нѣщо за катурване турската държава.

 

Пропагандата на легални и нелегални бѣ една и сѫща : всички поробени българи трѣбва да се подготвятъ

 

77

 

 

и въорѫжатъ, за да се дигнатъ единъ день на възстание въ цѣла Македония и Одринско. Силата на възстанницитѣ не ще бѫде малка, понеже ще си служатъ, освенъ съ пушки и бомби, още и съ разрушения на желѣзници, обществени предприятия, казарми, банки, мостове. Срещу динамита на възстанницитѣ турската воиска нищо не ще може да противопостави. Разбунтуванитѣ краища ще се освободятъ временно, съ което ще се предизвика европейска или българска намѣса въ вѫтрешнитѣ работи на Турция, което ще донесе автономия на Македония и Одринско.

 

За да убедимъ масата, служехме си съ народни поговорки, като „Помогни си самъ, за да ти помогне и Богъ", или „Богъ дава, ала въ кошара не вкарва"; изтъквахме ѝ, че Македония, въ която отъ години наредъ се работи, вече е готова, подготвя се и Одринско, поради което и тя назадъ не бива да остане. За агитационно срѣдство използувахме и стълкновенията на четитѣ въ Македония и Одринско. Агитационно срѣдство бѣ самъ по себе си и конспиративния характеръ на дѣлото: тайнственостьта му изобщо бѣше сила, която създаваше все нови и нови членове.

 

Презъ декемврий 1902 год. Шишмановъ и Ташевъ дойдоха въ Б.-Хисаръ за втори пѫть, като нелегални. Отъ Васильото прехвърлихме ги въ кѫщата на едно богато момче — Христаки хаджи Костовъ, — зеть на свещеникъ Д. Бодуровъ, кѫщата му бѣ къмъ гъркоманската махала близо до правителството (хюкюмата). Въ нея пратихме доста хора, които се посветиха въ дѣлото и се заклеха.

 

Доволенъ отъ успѣха въ Бунаръ-Хисаръ, войводата искаше да посети съседното село Яна. Тамъ българитѣ бѣха раздѣлени на две враждуващи страни: едната се рѫководѣше отъ Никола Гандиевъ (бакалинъ, природно интелигентенъ и най-надежденъ въ селото човѣкъ), а другата, която бѣ по-консервативна, — отъ дѣдо Яно

 

78

 

 

Стоянъ Кехайовъ. Азъ и Яненскиятъ учитель Манолъ хаджи Атанасовъ (родомъ отъ Дерекьово, Лозенградско) гледахме да ги помиримъ, за да може да ги посети четата. Понеже нѣколко дни чакахме напразно за известие, Шишмановъ реши да тръгне съ другаря си по орѫжие само за селото. Попъ Бодуровъ се обади, че и той съ мене заедно ще ги придружи и сутриньта рано пакъ ще се върнемъ въ града. Бѣше надвечерь. При тоя разговоръ запъхтянъ пристигна отъ Яна учительтъ му Манолъ и ни съобщи, че и дветѣ враждуващи страни искали да приематъ четата.

 

Двамата нелегални, попътъ, азъ и Манолъ потеглихме западно отъ Бунаръ-Хисаръ. Каль имаше до колѣне. Ситенъ дъждъ валѣше. Бѣ тъмна нощь. Шишмановъ често спираше по пѫтя, за да се посъберемъ. Стоейки, той тананикаше народна пѣсень и си потропваше въ кальта. Като навлѣзохме въ заспалото село, учительтъ ни вмъкна презъ една врата въ стая, въ която ни чакаше съ блѣдо лице стопанинътъ ѝ Гандиевъ. Следъ малка закуска, попътъ и азъ се върнахме обратно. Налетѣхме на една кашла. За да избѣгнемъ лая на кучетата, отклонихме се малко на северъ отъ Яна. Съ това отклонение се заблудихме и ние пакъ се намѣрихме предъ Яна, дето налучкахме пѫтя и на съмване едва стигнахме въ Б.-Хисаръ, капнали отъ умора и въ каль до уши. [*]

 

Въ края на януарий Шишмановъ взе предварително съгласието на околийския комитетъ и замина въ България, отдето вече не се върна като районенъ войвода, понеже го отстраниха, по неизвестни за насъ причини.

 

Наскоро стана убийството на Йоргаки Перила. Единъ гръкъ отъ Лозенградъ предупредилъ единъ българинъ отъ сѫщия градъ, че този урумъ-беглиецъ-гръкъ

 

 

*. Вж. подлистника ми въ в. „Тракия", бр. 70, отъ 8 ноемврий 1923 год.

 

79

 

 

издалъ на властьта, кои негови съселени приели четата и кои сѫ комити. Щомъ научилъ това лозенградскиятъ комитетъ, изпрати бръзъ куриеръ до мене още сѫщия день. Куриерътъ бѣ отъ Раклица. Деньтъ бѣ дъждовенъ. На мръкване той отиде у баба Руса ужъ за нѣкакъвъ добитъкъ и ми даде шифровано писмо, написано съ варена кола. То гласѣше: „Въ Урумъ-Беглия Йоргаки Перила се готви да издава революционната организация; върналъ се въ село да научи, кои сѫ нашитѣ хора, кѫде е квартирувала четата и следъ това да предаде всичко на властьта въ Лозенградъ; вземете бързи мѣрки за вразумяването на шпионина или друго". Районното тѣло на Б.-Хисаръ веднага реши да се убие. Още сѫщата нощь изпратихме въ Урумъ-Беглия Гаки Кехайовъ до учителя Г. Калояновъ съ кратко писмо: „Йоргаки Перила да се убие веднага, понеже тъкми предателство". Останалото казахме на куриера да разправи самъ. Той тръгна отъ братовата си сватба, предаде писмото и до сутриньта се върна въ града.

 

За разследване убийството трѣбваше да иде полицейскиятъ приставъ на нахията Мастъкъ ефенди отъ родния ми градъ. Съ Мастъкъ бѣхъ въ близки отношения. Той съперничеше на мюдюрина, който по гръцки интриги се стараеше да пречи на учебното ни дѣло. За да се покаже, че е независимъ отъ него, Мастъкъ ме окуражаваше. На заминаване отъ Урумъ-Беглия, той се отби при мене. Отби се и на връщане. „Така излѣзе, ми каза той; убили го трима души за лични работи, за лично отмъщение, и сѫ избѣгали".

 

Той турчинъ добре бѣ нахраненъ и почерпенъ въ Урумъ-Беглия. Скоро следъ това убийство дойде ми на гости единствения останалъ нелегаленъ въ района отъ втората чета на Шишмановъ — Д. Ташевъ. Той е на ръстъ почти низъкъ, но съ масивна тѣлесна структура, съ вѣчно

 

80

 

 

тиха и скромна усмивка на лице. Ташевъ бѣ олицетворение на морала и скромностьта въ четитѣ на Одринско.

 

Единъ день, като бѣхме съ него въ квартирата ми, една туркиня дойде на гости у баба Руса. Тѣ седѣха на сайвана и разговаряха, а кючукъ Саидъ паша (псевдонима на Ташевъ) и азъ се спотайвахме въ стаята и отъ време на време слушахме. Отъ дума на дума заговориха и за разбърканото време. Туркинята каза, че комити върлували, което нѣщо предвещавало лошо. Хазайката ми се преструваше, че нищо не разбира и нищо опасно нѣма. Условиха се взаимно: ако настанатъ лоши времена за турцитѣ, баба Руса ще даде приемъ и закрила на кадъната; ако пъкъ настане лошо време за българитѣ, тя ще запази хазайката ми.

 

Туркинята се прояви по-страхлива въ тоя разговоръ. Тя собствено изразяваше изобщо страха на турцитѣ, произлизащъ отъ нѣколкото сблъсквания съ чети въ Лозенградско и Малко-Търновско. Затова ханъмата искаше успокоение отъ старата си приятелка и гаранция да се спаси у нея семейно, ако стане нужда.

 

Въ най-голѣмо затруднение изпадна баба Руса, когато излѣзохъ отъ стаята си. Ханъмата искала да а види, какъ е наредена. Съ мѫка, но и съ необикновено спокойствие, хазайката ми убеди приятелката си да се откаже отъ това свое желание, за да не се разсърдя азъ, щомъ видя, понеже стаята ми е разхвърлена. А презъ това време кючукъ Саидъ паша притискаше въ стаята кашлицата си и едва-едва я задържаше. Следъ това баба Руса отведе ханъмата въ кѫщата на братовата си дъщеря, за да види болното ѝ дете и да го бае.

 

Бунаръ-Хисаръ броеше около 800 кѫщи. Отъ тѣхъ около 500 бѣха български, 200 — гръцки и 100 — турски. Той имаше изобилни извори, съ които е свързано и името му, както и псевдонима му — Венеция. Такива извори имаше и въ Яна, най-голѣмото село въ района ми, съ хубави двоетажни кѫщи, които му даваха полуградски

 

81

 

 

видъ, когато Бунаръ-Хисаръ изглеждаше повече на село. Яненскитѣ кѫщи бѣха около 400, повечето гръцки, но заедно съ гъркоманскитѣ. Азъ често ходѣхъ въ него на гости у учителя Манолъ х. Атанасовъ, мой съвипусникъ отъ Одринъ, легаленъ деецъ въ Яна.

 

Въ Чонгора учитель бѣ Стойко В. Станемировъ. Той се носѣше спретнато и чисто, винаги съ добре изгладени панталони. Селото пъкъ бѣ чисто българско, но една или две гръцки фамилии отъ другаде бѣха създали въ него здраво гръкоманство.

 

Чонгара се славѣше съ производството на фасулъ.

 

Партията на екзархиститѣ въ това село се водѣше отъ Стоянчо комитина. Той се оттеглилъ въ 1878 год. заедно съ рускитѣ войски, билъ е стражарь известно време въ Анхиало и въ 1882 год. се завърналъ въ Чонгара съ български калпакъ съ червено дъно. Затова му изкарали |прекоръ „комитина". Турцитѣ го наричаха „комитъ Стоянчо".

 

Стоянчо бѣ истински комита. Горещъ и преданъ българинъ до фанатизъмъ, той стана пръвъ човѣкъ на организацията. Борбата съ противницитѣ си водѣше открито и буйно. Само страхътъ отъ афери го въздържаше отъ по-ефикасни мѣрки спрямо най-голѣмия му противникъ — нѣкоя нощь да го повали на земята.

 

Въ Урумъ-Беглия учителствуваше Г. Калояновъ. Макаръ и годеникъ, той бѣ комита-хашлакъ, който не зарѣза дѣлото за младата си и красива годеница.

 

Самото село бѣ чисто българско, безъ партизанство. Въ него царуваше поразителна сдушеность между селенитѣ.

 

Куру-дере е планинско село, разположено срѣдъ южнитѣ издънки на Странджа планина. Въ него рѫководитель бѣ стариятъ учитель съ 25 годишна практика още тогава — Стоянъ Илиевъ Бѣжановъ отъ Каваклия, Лозенградско. Съ обгорѣло лице и малко кривогледъ, неговата извънредна пъргавина и разговорливость не

 

82

 

 

отговаряха на петдесеттѣхъ години, които носѣше на гърба си.

 

Пенека се криеше въ Странджанската верига между Виза и Мидия. Това голѣмо българско село бѣ съ запазено население. Селото се славѣше съ гората си и съ красотата на женитѣ си. Учительтъ му, Г. Найденовъ, познавахъ отъ Одринъ, дето свърши нѣколко класа въ българската гимназия. Той бѣ мълчаливъ, саможивъ, но твърдъ до безумие. Отдаденъ напълно въ служба на селото си и дѣлото, и въ най-критичнитѣ времена сподѣляше участьта на своитѣ съселяни.

 

Северно отъ Пенека е Ятросъ. И то бѣ сѫщо българско село, но нѣмаше учитель, нито български, нито гръцки, въпрѣки че официално минаваше за патриаршеско, поради което визенскиятъ гръцки владика пречеше му да признае св. Екзархия.

 

Ятросъ бѣ изцѣло подъ влиянието на Г. Найденовъ.

 

На изтокъ отъ Урумъ-Беглия е Сергенъ. По население то бѣ смѣсено. Българитѣ нѣмаха училище. Тѣ не бѣха официално и екзархисти, ала приеха чета по-късно.

 

Отъ полскитѣ села само две бѣха български — Колибитѣ и Сатѫ-кьой. Първото бѣше заобиколено отъ юго-западъ все съ турски села, между които минаваше за опасно. Турцитѣ се страхуваха да замръкнатъ въ него. Колибарци бѣха много будни и ученолюбиви. Следъ Керемидчиоглувата афера имъ затворили училището, та пращаха децата си въ Б. Хисаръ. — Сатѫ-кьой бѣ далеко въ равнинитѣ на Люле-Бургасъ. Въ него учителствуваше Георги Продановъ отъ с. Курията, Лозенградско. Мухаджири-турци притискаха това самотно българско село въ най-южния край на района ми.

 

Въ всички тукъ села и града засилихме агитацията отъ края на зимата 1902 год. Засилването продължи и при втория нелегаленъ рѫководитель на района — Коста Калканджиевъ и неговия помощникъ Ст. Петровъ.

 

83

 

 

Калканджиевъ бѣ синъ на емигранти-родители отъ М.-Търново. Той бѣ типиченъ хашлакъ. За другаритѣ си умираше — готовъ бѣше да пропилѣе, колкото пари имаше. Много разговорливъ и сладкодуменъ, Калканджиевъ бѣше веселякъ и съ слабости, които се проявяватъ подъ влияние на винцето. Слабоститѣ си, обаче, не ги прояви, поради девствения и трезвъ характеръ на населението въ района ни. Голѣмъ авантюристъ въ живота, той бѣше и голѣмъ лъжецъ, но безъ зла умисълъ, а просто за удоволствие. Човѣкъ съ силна воля, той си налагаше, отъ друга страна, държание достойно и отговаряще на положението му въ организацията.

 

Въ нощнитѣ си агитации, които бѣха цѣла проповѣдь, Калканджиевъ бѣше истински духовитъ. Той сравняваше живота на българския народъ съ живота на другитѣ народи, които сѫ се повдигнали срещу турцитѣ сѫ орѫжие въ рѫка и чакъ тогава европейски народи имъ се притекли на помощь; говорѣше надълго за възстанието на българитѣ въ 1876 год., за турскитѣ звѣрства ; сравняваше работата на организацията съ работата на къртицата, която действува всѣкога скрито отъ човѣшкото око; особено силенъ ставаше, когато изтъкваше, какво е разровила вече организацията, какъ е подгризала устоитѣ на турската държава, на която въ деня на общото възстание българинътъ ще се наложи въ всичкитѣ ѝ земи. Следъ речьта се пристѫпваше къмъ покръстване новитѣ членове. Нощьта, проповѣдьта за рушение на държавата за създаване новъ животъ на народа ни, кръщението и цѣлуването на револверъ и кама, поставени на кръстъ, — всичко това придаваше тайнственость на дѣлото, която го правѣше свято и привлѣкателно.

 

Помощникътъ на Калканджиевъ бѣ пълна негова противоположность. Скроменъ, разуменъ, разсѫдпивъ въ всичкитѣ си денния — едри и дребни, — малко разговорливъ и по-интелигентенъ, съ побѣлѣла коса, макаръ

 

84

 

 

и младъ, той спечелваше обичьта на всички, съ които се срѣщнѣше.

 

Почти всички мѫже отъ Б.-Хисаръ бѣха покръстени. За цельта четата се установяваше въ все нови и нови кѫщи. Тамъ, дето квартируваше тя, легални членове пазѣха добре: часовои стоеха на разни улици, затваряха се по възможность кучетата, а спрямо полицията и пазвантитѣ взимахме други мѣрки. Мастъкъ ефенди обичаше ракията. Свещеникъ Д. Бодуровъ произвеждаше рекия, та честото канеше на гости. Залисанъ въ питието съ хубави мезета, около него се събираха и пазвантитѣ. Тѣ стоеха около кѫщата на попа, за да могатъ да задоволятъ пристава си, — щомъ изсвири, да се яватъ на обичайната му провѣрка. По тоя начинъ събирахме на едно мѣсто пазителитѣ на града презъ нощьта, а ние свободно въвеждахме и изваждахме четата, като ѝ устройвахме и събрания.

 

По сѫщия начинъ агитацията ставаше и въ селата на района. Четата сновѣше отъ село на село. Което не можеше да довърши, оставаше го на насъ, легалнитѣ рѫководители, които собствено ѝ отваряхме пѫть навсекѫде и ѝ представяхме хората. И самитѣ селяни карахме да запознаватъ близкитѣ си съ сѫществуването на тайната революционна организация, подготвяха ги така и ги водѣха при насъ само за клетва. Веднажъ имахъ неуспѣхъ. Познатъ селянинъ отъ Б.-Хисаръ ми доведе у дома за покръстване подготвенъ свой другарь. Следъ нѣколко думи веднага пристѫпихъ къмъ клетва. Новиятъ последователь повтори нѣколко думи и спрѣ като смръзнатъ, нищо не можеше да проговори, а само треперѣше. За голѣмо очудване на присѫтствуващи особно на баба Руса, азъ грубо го изпъдихъ вънъ отъ кѫщи. Всички се страхуваха отъ предателство, обаче, азъ разбрахъ, че човѣкътъ просто се изплаши, та по-скоро би се самообѣсилъ, отколкото да ни предаде.

 

85

 

 

Следъ нѣколко дневно скитане вънъ отъ града, той се прибра и самъ отиде при другаря си да го закълне.

 

Къмъ Великдень 1903 год. и най-страхливитѣ българи бѣха вече покръстени. Знаеха всичко и бабичкитѣ и женитѣ, а въ селата — дори и децата. Които по една случайность не се бѣха срѣщнали съ чета или не бѣха кръстени, осведомяваха се отъ близкитѣ си. Извън редоветѣ ни останаха само съмнителнитѣ и страхливцитѣ. И тѣ, обаче, оттукъ-оттамъ знаеха вече, но мълчеха.

 

Всички организирани бѣха раздѣлени на групи, на чело съ групови началници. Имаше опредѣлени куриери (въ града нѣколко лица), а други по-решителни —терористи. Пушки, обаче, никѫде не бѣха раздадени, въпрѣки че за такива събрахме малко пари и дори пратихме въ България. — Чрезъ районното тѣло се изпратиха суми и отъ селскитѣ комитети. Помня веднажъ, че отъ Пенека бѣха изпратили една значителна сума, 40— 50 лири турски въ злато. Облози съ пари изобщо не правихме.

 

Въ Б.-Хисаръ смъртна дружина не се образува. Той, както и южнитѣ му села бѣха на открито и до кръстосани пѫтища, които водятъ за Цариградъ. Поради това въ района ми не можеше да се работи като въ М.-Търновскин районъ напр., добре запазенъ отъ планини и гори.

 

Въ района ми най-добре бѣха организирани Урумъ-Беглия и Пенека. Бунаръ-Хисаръ импонираше тѣзи две села само съ множеството си. Цѣлиятъ районъ, обаче, бѣше отъ голѣмо значение за движението. Само чрезъ него можеше да се иде на югъ за терористични акции, каквито се предвиждаха като се набеляза дори за база Сатѫ-кьой.

 

Пролѣтната агитация вървѣше бързо и трескаво. Мислѣхме изобщо, че Одринско е останалъ назадъ отъ Македония, дето очаквахме всѣки моментъ да се дигне възстание, поради което бързахме, за да стегнемъ (стигнемъ?) западнитѣ

 

86

 

 

ни събратия. Въ кѫсо време цѣлия народъ стана като единъ, съ едно тѣло и една душа. Мѫже и жени, голѣми и малки, живѣеха съ едни надежди, бѣха съ едни и сѫщи очаквания: кога ще вдигнемъ възстание, за да се тури край на турската власть. Народътъ вѣрваше, че ще му се притече на помощь българската войска. Интелигенцията пъкъ обичаше да казва : „Европа ще се намѣси" въ полза на възстанницитѣ.

 

Народътъ се отдаде на общото движение. Революционниятъ потокъ го увлече и той (народа) тръгна безъ много да му мисли, безъ да пресмѣта много или да се вдълбочава. Ще вдигнемъ възстание. България ще се намѣси съ войската си и ще се освободимъ, т. е присъединимъ къмъ свободното отечество. Клане, ужаси, разорения, разбира се, ще има, ала безъ тѣхъ не може. Така разсѫждаваше и се забравяше народътъ.

 

Бързината въ революционната агитацил и подготовка бѣше характерна за Одринско. Тя, обаче, даде и своитѣ слаби страни. Членоветѣ останаха недостатъчно подготвени, което ги правѣше несигурни, несамоотвержени. Отъ друга страна, тѣ бѣха слаби въ духа си; поради това възлагаха надеждата си на външна помощь — България или Русия, вмѣсто на собственитѣ си борчески сили. На трето мѣсто, народътъ очакваше въ близко време своето освобождение чрезъ възстание; затова протакането или чакането го теготѣше. Въ всѣки случай революционната идея бѣ обществена вече, а движението въ нейно име — масово. Това обстоятелство наложи будно крепене необходимата връзка между членоветѣ.

 

Официална Турция бѣше като замаена, нѣма зрителка на нѣщо подмолно, скрито, което тя чувствуваше, подозираше, но нѣмаше воля да го открие и разбули. Само когато излезѣше нѣкоя следа на повърхностьта, властьта вземаше мѣрки за самосъхранение, които засѣгаха главно насъ, легалнитѣ дейци. А такива следи лесно се създаваха. Една слабость само отъ нѣкого и

 

87

 

 

чорапа се разнищваше — следваха претърсвания, арести, побоища.

 

За Великдень баща ми настоя да си ида въ Свиленградъ. Разбирахъ намѣренията му, но отидохъ. Той искаше да ме изпрати да следвамъ, за да ме откѫсне така отъ революционния потокъ, ала азъ не го послушахъ и пакъ се върнахъ въ Бунаръ-Хисаръ следъ Великдень.

 

Настѫпиха дни на пълна деятелность, очаквания и страхове. Натегнатото време предвещаваше страшна буря. Всѣко заптие можеше да набие първия срещнатъ страхливецъ и ето ти цѣла афера. Турцитѣ бѣха станали много подозрителни. Не бѣхме сигурни презъ нощьта, дали нѣма да осъмнемъ въ затвора. Затова всѣка вечерь се раздѣляхме съ колегата Айвазовъ, като си пожелавахме добро виждане на следния день. Веднажъ ме повикаха въ мюдюриета. Мюдюринътъ ме разпита имамъ ли родители и де живѣятъ. Дребна работа, си казахъ азъ; вѣроятно, не се е довѣрилъ на сведенията на Мастъкъ ефенди.

 

Краятъ на учебната година наближаваше. Дойде и пълниятъ съ събития май. Въ Лозенградъ станаха нѣколко сблъсквания съ чети. Нашиятъ районъ пазѣше още външно спокойствие, но всѣки день чакахме да се случи нѣщо.

 

Въ началото на май по селата се привършваше учебната година. Азъ успѣхъ да отскоча къмъ 1 май за акта въ Чонгара. Тукъ се срещнахъ съ четата, която следъ това се оттегли за България, като войводата ѝ Калканджиевъ предаде на мене револвера си.

 

Въ Чонгара Ст. Станемировъ ме изненада на акта съ рѫкодѣлието на своитѣ ученички, които работили подъ негово рѫководство.

 

Азъ успѣхъ да отскоча и въ Урумъ-Беглия. Тукъ произведохъ изпита, като подписахъ и направената за случая ведомость.

 

88

 

 

Въ Бунаръ-Хисаръ набързо отпразнувахме св. Кирилъ и Методий. Азъ държахъ речь. На следната недѣля раздадохме свидетелствата безъ да произвеждаме шумно традиционния актъ. Времената бѣха такива. Живѣехме въ напрегнато очакване само да видимъ началото на края — деня на възстанието за новъ животъ на народа ни.

 

Две-три нощи преди акта бѣха ме потърсили, за да ми врѫчатъ ужъ нѣкаква телеграма. Баба Руса се яви на външната врата и каза, че не може да отвори „понеже учительтъ спи и че е порѫчалъ да не го събуждатъ нощно време". Бѣ полунощь. На другия день никаква телеграма не получихъ.

 

Подобни нощни изненади ставаха другаде, затова взехме мѣрки бъ Бунаръ-Хисаръ и, най-сетне, нѣколко души се уговорихме да бѣгаме.

 

Следъ приключване на учебната година азъ вече не можехъ да стоя въ Бунаръ-Хисаръ. За Свиленградъ, ако тръгнѣхъ, можеше по пѫтя още да ме заловятъ. Въ такъвъ случай отстранението ми отъ града оставяше моитѣ близки дейни другари сами, което не биваше да стане. Случилитѣ се нѣколко малки афери и сблъсквания съ чети другаде ме изправиха предъ нови затруднения. Стоенето ми повече въ града значеше сигуренъ затворъ. Навсѣкѫде почти, следъ приключване учебната година, учителитѣ ставаха нелегални и се присъединяваха къмъ четитѣ. Нашата чета, обаче, бѣше въ България. Ето защо, нѣколко души по-подозрени, решихме да хванемъ на северъ къмъ планината. Още първия день следъ акта азъ, Авайзовъ и двама жители отъ града, отъ които помня Г. Ив. Боруджиевъ, тръгнахме ноще за Урумъ-Беглия, минахме презъ околностьта му, край Индже-кьой, дето се объркахме, та чакахме цѣль день скрити въ едно сухо дере и, ориентирани, при заходъ слънце потеглихме за Велика. Тукъ нощувахме и чрезъ куриери по опредѣления каналъ тръгнахме за Аланъ-Кайрякъ.

 

89

 

 

III.

Двата участъка на района ни. Въорѫжаваие, обиколки и обучение до възстанието. Шишмановъ къмъ Пенека. На Махяда. Нападението на 5 августъ вечерьта. Калканджиевата чета въ Пенешкия участъкъ. Шишмановъ войвода на пенешката смъртна дружина. Отстѫплението. Единъ голѣмъ дефектъ на възстанието въ Странджа планина. Отчаяние и безсилие въ четитѣ.

 

 

На конгреса на Петрова нива Герджиковъ предложи мене и Хр. Силяновъ за секретари. Следь конгреса всички чети се отправиха за участъцитѣ си. Нашиятъ участъкъ обхващаше западната половина на Б.-Хисарския районъ, като ни се даде и Велика отъ М.-Търновско, поради което се наричаше Велички участъкъ за разлика отъ Пенешкия, който обхващаше източната половина на Б.-Хисарския районъ.

 

База на четата ни бѣ село Велика. Освенъ него, обаче, имахме въ участъка си и селата Маглаикъ [*], Курудере, Урумъ-Беглия, както и Яна и Б.-Хисаръ и на югъ отъ него Колибитѣ, Чонгара и Сатѫ-кьой, които не обхождахме, понеже бѣха много изложени, но ги имахме предъ видъ като обекти за евентуални набѣги. За възстанието тѣзи открити полски села бѣха изоставени, като трудни и опасни мѣста, подъ какъвто предлогъ бѣ изоставенъ и Лозенградъ.

 

Въ центъра на участъка ни влизаше голѣмото гръцко село Индже-кьой и турскитѣ Авренджикъ и Авренъ, които много ни пречеха при нощнитѣ движения, та винаги ходѣхме съ голѣма предпазливость. При обиколкитѣ ни веднажъ се качихме на върха Махяда.

 

Презъ юлий 1903 год. четата ни се движеше отъ село на село и агитираше за предстоящето възстание. Винаги денувахме въ къра, а ноще обикновено се движехме.

 

 

*. И това село се придаде къмъ Б.-Хисарско на конгреса въ Петрова нива.

 

90

 

 

Щомъ спирахме, смъртната дружина на близкото село или колиби идваше при насъ на обучение и ревизия. И сама четата нѣколко пѫти направи упражнения.

 

Смъртнитѣ дружини изобщо бѣха малобройни и слабо въорѫжени. Четата ни организира преноса на орѫжието, като пращаше селянитѣ на групи до пограничнитѣ складове.

 

Освенъ смъртнитѣ дружини, при четата идваха отъ селата и водачитѣ и по-първитѣ хора. Тѣ ни носѣха храна, па ни даваха освѣтление и за положението и движението на турската войска.

 

Веднажъ при слаба месечина се движехме отъ Куру-дере за Урумъ-Беглия. Настѫпващата нощна доба бѣ пронизана отъ пушеченъ вистрелъ и охкане. Веднага всички залегнахме и се спотаихме. Скоро вистрела се изгуби въ балканитѣ и тишината продължи. Продължиме и ние движението си. После научихме, че Шишмановъ стрелялъ по турчинъ на пѫть за родното си село, за което тръгналъ на своя глава, съ целъ да вземе участие въ възтанието.

 

Преди възстаниего веднажъ ни инспектира Стаматъ Икономовъ край Велика. Освенъ четницитѣ, имаше и селени, всички заедно около 86 души, въорѫжени най-разнообразно, отъ кримки до манлихерки. Икономовъ ни обучаваше по войнишки. Повечето не разбираха отъ никаква команда; на селянитѣ особено пъкъ никакъ не вървѣше. Като изкомандуваше : Огънъ, бий! цѣла бъркотия настѫпваше. Икономовъ се косѣше и ядосваше и, обръщайки се къмъ мене, казваше ми: „Съ тоя народъ нищо не става".

 

Въ надвечерието на възтанието бѣхме на Махяда за втори пѫть, и то всички заедно не повече отъ 85-86 души. Отъ тѣхъ само 25 души бѣха надеждни четници, съ насъ бѣше и Ст. Икономовъ, който ни командуваше.

 

На 5 августъ презъ деня на Махяда заловихме

 

91

 

 

единъ гъркъ отъ Индже-кьой съ момичето му. Освободихме ги презъ нощьта, като влѣзохме въ селото имъ. [*]

 

При нападението на казармата една часть отъ възстаницитѣ бѣха залегнали 5-10 крачки презъ едно здание съ каменна стена. Между тѣхъ бѣхъ и азъ.

 

Казармата имаше балконъ. Тамъ спѣха войници. При бомбения гърмежъ тѣ скочиха и ние почнахме да стреляме по тѣхъ. Войницитѣ изпадаха и заохкаха.

 

Отъ казармата на нѣколко пѫти чухме викъ да не стреляме. Отъ тамъ достигаше до насъ сѫщо и охкане.

 

Необученостьта на повечето възстаници-нападатели въ Индже-кьой причини бъркотия въ стрелбата ни. Необученитѣ селяни главно пречеха на изпълнението командитѣ на Икономовъ. Тѣ бѣха като при войнишки боенъ строй.

 

Турскитѣ куршуми се удряха въ каменната стена и звънтѣха надъ насъ. Тѣ смъртно раниха Н. Панайотовъ въ главата безъ да се разбере отъ околнитѣ. Той лежеше въ дѣсно отъ мене презъ единъ човѣкъ. При отстѫплението побутнахме го, но не се мръдна. Ецинъ четникъ, мисля на име Атанасъ, съ трѫба, сабу убития предъ мене — взе му пушката, царвулитѣ и пр.

 

Дѣдо Никола Танковъ бѣ раненъ, когато станахме подъ командата на Икономовъ за отстѫпление и настана суматоха. Куршумътъ удари стареца, когато бѣше още наведенъ и извърнатъ; затова мина презъ заднитѣ му полукълба, безъ да засегне, обаче, ануса. Азъ и Г. Ив. Боруджиевъ го отвлѣкохме подъ Индже-кьой. Тамъ, по порѫка на Икономовъ, го поеха други двама — Александъръ Яневъ и едно момче отъ смъртната дружина на Велика. Тѣ го отнесоха на Величкия балканъ, отдето на конь го изпратиха на лѣчение въ България.

 

 

*. Нападението при Индже-кьой тукъ е допълнение на онова по споменитѣ на Д. Ташевъ. Азъ пратихъ последнитѣ на Ан. Разбойниковъ да ги прочете и така да състави изложението си. Съ това се избѣгна повторение на данни по едно и сѫщо събитие.

 

92

 

 

*

 

Пенека и Яртосъ бѣха главнитѣ центрове въ участъка на Калканджиевата чета, който бѣше сѫщо тъй деликатенъ и труденъ като нашия участъкъ.

 

Въ надвечерието на възстанието Калканджиевъ ни съобщи за пристигането на Шишмановъ и че е на мнение да го приеме, Ст. Петровъ, Ташевъ, азъ и Г. Калояновъ се посъветвахме и му отговорихме да го използува за възстанието, като цененъ деецъ. Нека тукъ добавя, че Шишмановъ безрезервно бѣ се отдалъ въ служба на дѣлото. Ние бѣхме прави, като дадохме на Калканджиевъ мнение да го използува, въпрѣки че едно окрѫжно му предвиждаше въ случая смърть. И когато падна въ турски рѫце дори и стана чиновникъ на империята, Шишмановъ остана до край патриотъ. Никой българинъ не пострада отъ него. Той си измѣни следъ възстанието само тактиката, но не и убежденията — желанието си за подобряване положението на народа ни въ Турция.

 

На югъ и юго-изтокъ отъ Пенешкия участъкъ следваше непоклатимо господството на султана. Въ деня на възстанието това господство бѣ обезпокоено само съ страха отъ комититѣ и отъ разпокѫсването на телеграфнитѣ жици.

 

Следъ деня на възстанието Калканджиевъ отскочи до насъ и пакъ се върна въ участъка си, който той напусна сравнително рано, като дойде пакъ при насъ и се оттегли нейде по на северъ. Нашата чета се оттегли последна, и то съ тревога и възмущение въ душитѣ.

 

*

 

Презъ републиката четата ни посети гърцитѣ край Малки-Самоковъ. Въ нея бѣхъ и азъ като секретарь на войводата ѝ. Посрещнаха ни съ поздрава: „Кальи елефтерии, адерфесъ му" и други изрази, които научихъ тогава за пръвъ пѫть, понеже незнаехъ гръцки.

 

93

 

 

Ст. Петровъ свободно се разправяше съ тѣхъ на матерния имъ езикъ. Нѣкои отъ тѣхъ знаеха български, та разговора се водѣше смѣсено. Въ града имъ имаше доста български семейства подъ ведомството на патриаршията, а други вече погърчени.

 

Войската ни нападна при Велика съ горска артилерия. Съ нея тя ни смути. Взехме разни позиции, но следъ това се оттеглихме. Следъ заемането на една позиция, на едно мѣсто единъ артилерийски снарядъ падна предъ насъ, но не се пукна; други, обаче, падаха наоколо и се пукаха. Турската артилерия безразборно стреляше навсѣкѫде. При позицията ни единъ селянинъ, въорѫженъ съ кримка, залегна гърбомъ къмъ турцитѣ. Такава е позата на детската самосъхрана. Стига очитѣ да не виждатъ, осигуренъ е животътъ, макаръ и цѣлото тѣло да е изложено на опастность. Съ текива хора, естествено, продължителна борба не може да се води.

 

Нашата чета повдигна въпросъ: всички четници да се събератъ наедно и дадатъ сражения на настѫпващитѣ турци, а смъртнитѣ дружини да охраняватъ и оттеглятъ населението къмъ границата. И тя чакаше да се нареди събирането ѝ съ другитѣ за такава съпротива преди да минемъ границата. Това не стана, обаче, поради несъгласието на другитѣ чети, улисани всички съ бѣжанцитѣ. Въ това несъгласие за общъ отпоръ тогава, споредъ мене, лежи главниятъ дефектъ на възстанието. Ние не премѣрихме въ едно сражение поне боевата способность на съединенитѣ сили на всички агитационни чети, безъ смъртнитѣ дружини на селата въ Странджа планина.

 

Турската войска настѫпваше бавно и предпазливо. Тя зае всичко безъ съпротива, безъ да срещне комити, които бѣха станали до възстанието толкова страшни за нея.

 

Въ Аланъ-Кайрякъ, предъ вида на многото бѣжанци, обхвана ни разочарование и самокритика. Тамъ

 

94

 

 

се реши да се нападнатъ пограничнитѣ турски постове, за да се предизвика така намѣсата на България. Азъ бѣхъ въ Аланъ-Кайрякъ, но не присѫтствувахъ при вземането на решението. Следъ това съ Цено Куртевъ заминахъ за Бургасъ. Тукъ съ В. Пасковъ се възмущавахме противъ решението и то преди още да се нападне турския постъ ва 28 септемврий, което нападение бѣ изразъ на безсилието и отчаянието всрѣдъ четитѣ следъ оттеглянето имъ отъ Турция. Всичко бѣ вече разнебитено.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]