СПОМЕНИ НА ХРИСТО НАСТЕВЪ
Легаленъ рѫководитель въ 1899/900 год.
Христо Настевъ
Биографски данни. Въ Виница презъ 1898/99 год. Въ Б.-Хисаръ главенъ учитель. Пѫтуване презъ Одринъ и Лозенградъ. Б.-Хисарскитѣ българи и Кирякъ Калудовъ. Училищна и революционна дейность. Въ околията. Борба съ гръцката пропаганда. Пенека. Г. Дѣлчевъ и Л. Лазовъ въ Б.-Хисаръ. Постѫпки за орѫжие.
Роденъ съмъ на 6 априлъ 1876 год. въ Щипъ. Основното си и прогимназиално образование получихъ въ родния си градъ, следъ което презъ 1894/95 уч. година учителствувахъ въ с. Лески, Кочанска кааза. Въ това село се откри училище за пръвъ пѫть съ моето пристигане.
Близо до Лески е голѣмото село Виница. Въ него тогава се образува главенъ пунктъ и канала Кюстендилъ—Виница—Лески—Щипъ за пренасяне организационната поща и други материяли. Азъ бѣхъ свръзката на пункта. Като младо даскалче, изпълнявахъ възложената ми работа безъ да будя съмнение или подозрение въ властьта.
Презъ 1898 год. свършихъ Скопското срѣдно българско педагогическо училище, първия випускъ. По настояването на окрѫжния революционенъ комитетъ, назначенъ бѣхъ главенъ учитель въ първокласното и основно смѣсено училище въ Виница. Възложиха ми рѫководството на пункта заедно съ селата по лѣвия брѣгъ на р. Брѣгалница (въ Кочанския районъ) до границата.
Азъ заварихъ пункта разоренъ съвършено отъ прочутата Винишка афера (1897 год.). Изключителниятъ
47
режимъ бѣше парализиралъ всичко. Обаче, благодарение на връзкитѣ ми отъ 1894/95 год. и зета ми Спиро Харалампиевъ, скоро възобновихъ пункта въ Виница и канала Кюстендилъ— Щипъ. Ала въ края на учебната 1898/99 год. единъ първенецъ и членъ на организацията — Георги Ивановъ, — който билъ сѫщевременно и плащанъ таенъ шпионинъ на турцитѣ, разкри на властьта всичко. Азъ можахъ да избѣгамъ въ Кюстендилъ. Тукъ получихъ отъ св. Екзархия назначение за главенъ учитель на първокласното и основно смѣсено училище въ Б.-Хисаръ. За назначението ми съдействува и Одринскиятъ окрѫженъ революционенъ комитетъ. Така, преди 28 години — месецъ августъ 1899 год. — революционната организация, съ нейната политика на действие, ме пренесе отъ политѣ на Плачковица (Виница) при политѣ на Странджа (Бунаръ-Хисаръ), единъ районъ, въ който не ме познаваше никой и който не се посещаваше отъ хора изъ моя роденъ край.
На пѫть за Б -Хисаръ престояхъ нѣколко дни въ Одринъ. Запознахъ се съ гимназиалнитѣ учители Петъръ Васковъ и Лазаръ Димитровъ, рѫководители на революционния окрѫгъ. Въ Лозенградъ пъкъ се запознахъ съ Яни Читаковъ и Илия Тошевъ, учители въ прогимназилта. Четиримата ме осведомиха върху положението и предстоящата ми работа въ Б.-Хисарско: организирането му за борба съ турската власть и гръцката пропаганда, която гнетѣше населението много повече отъ самото политическо иго.
Въ Б.-Хисаръ останахъ удивенъ отъ радушния и приветливъ приемъ. Настаниха ме на квартира у баба Руса Аврамица, бездетна вдовица. Скоро спечелихъ довѣрието ѝ за синовни грижи къмъ мене. На домашнитѣ си и на приятели не се обаждахъ, за да се прикривамъ отъ властьта въ Кочани, Щипъ и Скопие, която непрестанно ме търсѣше, поради шпионството на Георги Ивановъ отъ Виница. По нареждане
48
на организациата, той бѣ убитъ публично срѣдъ пазара на Кочани.
Б.-Хисарци бѣха дружелюбиви. Азъ скоро се почувствувахъ между свои и заработихъ като главенъ учитель и рѫководитель на революционната организация. Довѣрихъ тайната първоначално на по-първи хора. Родолюбивитѣ имъ чувства ме трогваха. Повечето ми шепнѣха съ наивна и чистосърдечна откровеность да се пазя отъ тѣхния чорбаджия. Така наричаха всички бакалина Кирякъ Калудовъ. „Той е най-близкия на мюдюрина (административенъ началникъ на околия); иска да заповѣдва и да му се подчиняватъ всички; изнудва хората за рушветъ" и др. подобни, съ което целѣха да го представятъ за неблагонадежденъ човѣкъ.
И лозенградскитѣ учители бѣха ми внушили сѫщото за К. Калудовъ. Поради това, първата ми работа бѣше да го изолирамъ отъ всички черковно-училищни и обществени работи, по които всѣкога се налагалъ отъ стремежъ да минава за голѣмъ човѣкъ. Неприязненото настроение на съгражданитѣ му спрямо него улесни задачата ми. Азъ спечелихъ тѣхното довѣрие и безгранична привързаность къмъ мене. Обаче, нека добавя, че К. Калудовъ, докато бѣхъ въ Б.-Хисаръ, не прояви никакво издайничество. А сигурно е знаелъ отъ нѣкого за сѫществуването на революционна организация.
Архиерейски намѣстникъ бѣше стариятъ свещеникъ Димитъръ Вълчевъ. Съгласно устава на св. Екзархия, той бѣше и непосрѣдственъ началникъ на черковно-училищнитѣ работи въ Б.-Хисарско. Въ качеството ми на главенъ учитель, съ него съгласувахъ деянията си въ града и околията. Винаги получавахъ одобрението му.
По революционното дѣло посветихъ най-първо колегата си Димитъръ Спировъ отъ Урумъ-Беглия. (Той бѣше и пѣвецъ въ черквата „св. Георги"). Едновременно съ него бѣха посветени Костадинъ Г. Боруджиевъ и
49
Георги Дим. Кехайовъ отъ Б. Хисаръ. Срѣщнахъ се и съ Ив. Темелковъ Котковъ и Димитъръ Ташевъ. Тѣ се ползуваха съ голѣмо довѣрие и известность въ града и околията. Съ тѣхъ образувахъ и първото околийско рѫководно тѣло на организацията въ Б.-Хисарско. Начертахме си и планъ за по-нататъшна дейность: посветяване всички по-видни и съ по-голѣма съобщителность българи въ града и околията.
Доколкото си спомвамъ, въ града бѣха посветени братя Ставре и Тодоръ Яневи (Тоньо Кехайови), Димитъръ Костадинъ Кехайовъ и синъ му Костадинъ Дим. Кехайовъ, Стоянъ Каиковъ, Анести Кючуковъ, Никола Илиевъ Шишкото (наричаха го така за подигравка, понеже бѣше много слаботѣлесенъ), Георги Д. Кехалоглу, Панайотъ Георгиевъ, брати Никола и Атанасъ Велко Кехайови, Велко Кади Вълковъ, Костадинъ Калудовъ и синъ му Тодоръ К. Калудовъ, братя Георги и Иванъ Н. Маркови, Димитъръ Каиковъ, Георги Ив. Гошото, Тодоръ Мандаджиевъ и учителитѣ Георги Найденовъ, Тодоръ Георгиевъ (Карагьозовъ), Андрей Стояновъ и Станко П. Шоповъ.
Посветихме и нѣколко жени за евентуална услуга на организацията. Тѣ бѣха баба Руса, жената на учителя Д. Спировъ — Стана, дъщеря на архиерейския намѣстникъ, и сестра ѝ Георгина, учителката Свѣтлана Янакиева отъ Одринъ и дъщерята на Котковъ — Каранфилка, ученичка въ Б.-Хисаръ.
Подъ предлогъ да изуча нуждитѣ на селскитѣ училища, посетихъ Урумъ-Беглия, Куру-дере, Яна, Чонгара и Колибитѣ. Така влѣзохъ въ непосрѣдствени връзки съ по-първитѣ хора изъ околията. Заедно съ учителитѣ се образуваха отдѣпни групи и мѣстни управителни тѣла.
Населението изобщо съ готовность се отзоваваше на дѣлото и бѣше готово на всѣкакви жертви за преуспѣването му. Това бѣше най-красноречивия доводъ за закрепналото му национално съзнание и вѣра въ бѫдещето.
50
На първо време въ тайнитѣ на организацията бѣха посветени по села : 1) въ Куру-дере: Костадинъ Н. Кехайовъ, Атанасъ Кехайовъ, Жельо Стамадоглу, Петъръ Сармашиклиевъ, Петко Мавровъ, братя Дико и Мавроди Стоеви и учителя Тодоръ Георгиевъ (Карагьозовъ); 2) въ Урумъ-Беглия : братя Димитъръ и Костадинъ Георгиеви (Гогови), свещеникъ Дим. В. Загоровъ, Панайотъ Атанасовъ, Райко Ангеловъ, Анастасъ Георгиевъ, Найденъ Димовъ и баба Кера Т. Спирова; 3) въ Яна: дѣдо Яно Стоянъ Кехайовъ и синоветѣ му Николи и Александъръ, Стоянъ Петковъ, Атанасъ Арабаджиевъ, братя Стоянъ и Георги Вълкови и учителя Стойко Станемировъ; 4) въ Чонагра: Илин Ковачевъ, Петъръ . . . . и 5) въ Колибитѣ: братя Димитъръ и Стоянъ Ташеви, Ив. Т. Котковъ, свещеникъ Андрей Желѣзковъ Домусчиевъ, Кирязи Димовъ и учителя Андрей Стояновъ Домусчиевъ отъ Б.-Хисаръ.
Първо мѣсто въ района заемаше организацията въ Колибитѣ. Това се дължеше на неуморимия и патриотиченъ духъ на първитѣ му хора — Котковъ и братя Ташеви. Тѣ ми станаха най-довѣренитѣ дѣлови другари. Впоследствие се проявиха като нелегални пионери на дѣлото. Котковъ преждевременно сложи коститѣ си при отвличането на Нури бей, синъ на чифликчията Дертли Мустаа бей. Б. Хисарско изгуби най-надежния си синь и самоотверженъ деецъ въ освободителното движение.
Визенско, съседна кааза на Б.-Хисарско, бѣше подъ пълното влияние на Патриаршията. Пенека само бѣше единственото село съ български учитель Георги Найденовъ. Освенъ организационна работа, нему се възложи да влѣзе въ контактъ и съ по-надежднитѣ първи хора на околнитѣ села, за да могатъ да скѫсатъ връзкитѣ си съ Патриаршията и да имъ се изпратятъ български учители, Такава директива имахъ отъ св. Екзархия. Тя бѣше изпратила нужднитѣ формуляри и бѣше предвидѣла субсидия за откриване нови училища въ Визенско.
51
За следната учебна година всичко бѣше уговорено за повечето села.
Въ Пенека Найденовъ бѣше успѣлъ да образува мѣстно рѫководно тѣло, което бѣше въ редовни сношения съ Бунаръ-Хисаръ по революционното дѣло. Презъ 1900 год. пратихъ му за съвмѣстна работа Т. Шишмановъ. Той дойде отъ България, като миналъ презъ Одринъ и Лозенградъ, отдето ми донесе и писмо, за да му дамъ пълно съдействие. Съ неговото отиване въ Пенека дейностьта на рѫководното тѣло се засили. Двамата често идваха при мене въ Бунаръ-Хисаръ и съгласувахме дейностьта си. Уговорихме се да ида въ селото имъ на голѣмия сборъ „св. Троица", ала попречи ми идването въ Бунаръ-Хисаръ на Гоце Дѣлчевъ и Стоянъ Лазовъ.
На Великдень 1900 год. единъ куриеръ отъ лозенградскитѣ села ми донесе писмо отъ Дѣлчевъ. То бѣше написано съ шифъра на Централния комитетъ, който шифъръ знаехъ още отъ Виница. Писмото гласѣше: „Брате Зюлфикаръ, съ двама другари съмъ не подалече отъ 20 км. Ще дойда да се видимъ. Изпрати куриеръ, но съ писмо опредѣли и паролата при пристигането ни тамъ. Ахилъ".
Ахилъ бѣше псевдонима на Дѣлчевъ, а Зюлфикаръ — моя псевдонимъ отъ Виница.
Писмото ме зарадва много. Отдаваше ми се случай да се освѣтля подробно по много организационни въпроси и главно, какво е станало въ Виница, дето Георги Ивановъ бѣше издалъ всички пренесени материяли въ с. Илиево.
Дѣлчевъ за пръвъ пѫть правѣше обиколка въ Одринско.
Безъ да съобща никому, изпратихъ куриера обратно съ писмо. Първата ми работа следъ това бѣ да поставя и подведа подъ клетва баба Руса, тъй като решихъ за по-удобно да приема дейцитѣ въ квартирата си.
52
На другата вечерь предупредихъ хазайката си, че ще имамъ гости, та да гледа да се отсрами. Следъ полунощь тѣ пристигнаха безъ Маджаровъ, който останалъ по болесть нейде изъ Лозенградско. Баба Руса разбра сега значението на клетвата, която даде предния день.
Дѣлчевъ и Лазовъ цѣла седмица седѣха въ Бунаръ-Хисаръ. Баба Руса се държеше извънредно внимателно къмъ тѣхъ и се грижеше като майка за децата си. Дѣлчевъ схвана задоволството ѝ, та винаги се обръщаше мило къмъ нея, -наричайки я „майко". Бабата чистосърдечно казваше, че иска, ако не съ друго, поне съ измета си да помогне на такива добри чеда, тръгнали по народни работи.
Още първия день съобщихъ на по-първитѣ хора отъ организацията въ града за гоститѣ въ квартирата ми. Представители на селата пъкъ извикахъ подъ предлогъ за разглеждане текущи работи. Така Дѣлчевъ и Лазовъ можаха да се опознаятъ съ всички по-видни членове, да беседватъ съ тѣхъ и да размѣнятъ мисли по дѣлото. Духътъ на легалнитѣ посетители се повиши. Дѣлчевъ плени сърдцата на всички съ сладкодумството си и съ своя благъ характеръ.
Презъ пребиваването на двамата нелегални въ Бунаръ-Хисаръ, квартирата ми се бѣ обърнала на клубъ. Баба Руса, обаче, не се смущаваше отъ това; тя не се опасяваше, че властьта може да се усъмни. Посещението на първитѣ хора въ града не ѝ позволяваше да мисли, че нѣщо лошо може да се случи.
Съ обиколката си изъ Одринско, Дѣлчевъ искаше да го проучи лично, за да се съгласува революционната дейность въ предѣлитѣ му съ тая изъ Македония. На тая тема Дѣлчевъ горещо спорѣше съ Лазовъ, щомъ оставахме сами. Лазовъ се числѣше къмъ задграничната организация на одринци, която имаше и свой вестникъ „Странджа". По известни въпроси той правѣше
53
опозиция на Дѣлчева, па често влизаше и въ остри принципни пререкания. Лазовъ бѣше привърженикъ на идеята Одринската революционна организация да бѫде независима отъ македонската. Това му гледище, обаче, бѣ несъвмѣстимо съ произхода на вѫтрешната организация изъ Одринско: тя още въ началото си се именуваше и действуваше като тайна вѫтрешна македоно-одринска революционна организация.
Дѣлчевъ и Лазовъ се върнаха пакъ изъ Лозенградско. На тръгване първиятъ ми обеща пълна подкрепа за набавяне първоначално по 10 пушки съ патрони, за по-младитѣ членове, и по единъ револверъ за рѫководителитѣ. Увѣрихъ го дори, че самъ ще събера стойностьта имъ. Той ме прегърна, цѣлунахме се и ми пожела второ виждане.
Следъ заминаването имъ влѣзохъ въ преписка съ рѫководното тѣло въ Лозенградъ за организиране каналъ за орѫжие презъ Малко-Търновско. Предложихъ дори услугитѣ си да замина самъ презъ ваканцията въ Българиа за доставка на орѫжие за тритѣ райони: Бунаръ-Хисарски, Лозенградски и Малко-Търновски, като придружа и материялитѣ, за да се установи постояненъ каналъ за цѣлия санджакъ. Лозенградци се задължиха да уредятъ главнитѣ пунктове на канала и охраната му съ малко-търновци, обаче, наскоро се разстрои всичко отъ непредвидената Керемидчиоглува афера.
Четата на Г. Теневъ за Родосто. Връщането ѝ въ Бунаръ-Хнсарско и Лозенградско. Керемидчиоглувата афера. Кой сформирува четата. Откупътъ за освобождението на лѣкаря. Заточеницитѣ отъ Бунаръ-Хисарско въ Паясъ-кале, Синапъ и Акия. Задочното осѫждане на Настевъ.
Въ края на юний бѣхъ залисанъ съ годишния отчетъ за уч. 1899/1900 год. Една сутринь въ квартирата ми дойде непознато лице и ми предаде повѣрително
54
малъкъ бѣлъ пликъ, върху които прочетохъ: „Отъ Висока лично за Зюлфикаръ въ Бунаръ-Хисаръ". Писмото бѣ съ шифъра на Ц. Р. К. Висока бѣше псевдонима на София. Разбрахъ, че писмото е отъ задграница. То гласѣше така: „Висока, юний хиляда деветстотна година. Брате Зюлфикаръ! Приносителитѣ настоящето сѫ наши хора. Отиватъ съ специална мисия за Родосто. Дайте имъ пълно съдействие. Марко". — Марко бѣ псевдонима на Гьорче Петровъ, представитель въ София на вѫтрешната революционна организация, т. е. на Ц. К. Взехъ писмото за автентично.
Куриерътъ бѣше отъ Б.-Хисаръ, познатъ на баба Руса. Разпитахь го и узнахъ следнитѣ подробности. Презъ нощьта билъ при овцетѣ си въ гората. Внезапно му се явили въорѫжени хора. Тѣ му обяснили, какви сѫ и го разпитали за мене, следъ което го изпратили да ми донесе писмото, съ порѫка да ида заедно съ него при тѣхъ, като имъ отнесемъ и повечко храна. Дадохъ на куриера пари да купи храна и да върви направо, а пъкъ азъ ще го настигна къмъ гората. По обѣдъ бѣхъ при четата.
Тя се предвождаше отъ Георги Теневъ (родомъ отъ Свиленградъ). Имаше и петь четници: Христо хаджи Илиевъ отъ с. Докузъ-юкъ, Баба-Ескийско, Георги Фотевъ отъ Одринъ, Иванъ Искюплията и арменцитѣ Татулъ и Уванесъ отъ Родосто. Уванесъ бѣше орѫжеенъ майсторъ въ Пловдивъ. Той бѣ нагледъ интелигентно, високо и представително момче.
Понеже куриерътъ не бѣше членъ на организацията, заклехме го по мое искание. Следъ това го освободихме, а четата и азъ се отдалечихме въ гората на по-удобно мѣсто. Тамъ тя ми довѣри, че е натоварена съ особена задача въ Родосто, и то въ разпореждане на нѣкаква арменска група, организирана въ тоя градъ. Не ми каза въ какво собствено се състои задачата ѝ. Очевидно бѣ за мене, че се въздържа. Азъ намѣрихъ
55
за деликатно да искамъ повече подробности, щомъ самата чета премълчава.
Разстоянието отъ Б.-Хисаръ до Родосто е доста голѣмо. По пѫтя имаше само турски и гръцки села. Изненадитѣ не бѣха изключени, тъй като нѣмахме никакви пунктове и връзки по това направление. Азъ изтъкнахъ на четата всичко това. Тя ми каза, обаче, че носи писмо за единъ арменецъ въ Родосто, посветенъ още въ Пловдивъ, та той щѣлъ да я улесни да влѣзе въ града. Отъ мене искаше само да я снабдя съ повече храна и да ѝ дамъ за куриеръ довѣрено и опитно лице, което да знае и пѫтя и хора въ Родосто, за да може да предаде писмото по принадлежность.
За присѫтствието на четата увѣдомихъ другаритѣ отъ околийското рѫководно тѣло.
Четата замина направо за Родосто, задоволена напълно съ храна и опитенъ и довѣренъ куриеръ (Ставре Яневъ). Той я заведе благополучно до града, настанилъ я на безопасно мѣсто въ лозята и предалъ писмото на посветения арменецъ. Този обещалъ да нареди презъ нощьта влизането и въ града, ала нищо не направилъ. Четата чакала три дни въ лозята, изложена на рискъ да бѫде открита всѣка минута. Храната ѝ била на привръшване и все никой не се явявалъ. Тя решила да се върне обратно. Рѫководительтъ на Колибитѣ ми съобщи единъ день да ида при четата. Отидохъ съ учителя Д. Спировъ.
При тая втора среща четата ми разправи подробности по задачата ѝ въ Родосто. Тя бѣ отъ такова естество, че по-добре ще бѫде да не се говори нищо. Като изпаднахъ после въ Пловдивъ, узнахъ още по-голѣми подробности: тамъ четата била образувана и добре въорѫжена отъ нейния идеологъ П. Генадиевъ, тогава пунктовъ началникъ въ Пловдивъ.
Четата бѣ много разочарована отъ неуспѣха си. Тя невъздържано отправяше закани по адресъ на онзи
56
страхопъзлю въ Родосто, който билъ главниятъ инициаторъ за нейното идване. Четницитѣ не можеха да се помирятъ, какъ ще се завърнатъ и оправдаятъ въ България. Отговорихъ имъ, че Б.-Хисарската организация изпълни дълга си. Добавихъ, че ще ги снабдя съ храна за връщане, а сѫщо и съ писмо за оправдание.
— Не, не! Ние ще останемъ въ ваше разпореждане. Дайте ни работа, се обърнаха тѣ къмъ мене единодушни и прочувствени.
Заявихъ имъ, че района ни добре се организира, безъ спънки, та не се нуждае отъ нелегални срѣдства и хора за работа. Безмислено е да настояватъ да останатъ, а трѣбва да се върнатъ обратно въ България.
Четата остана непреклонна. Повторно заяви, че срамъ ще бѫде за нея да се върне праздна и че предпочита да умре, отколкото така да замине.
Сѫщия день още изпратихъ по куриеръ писмо на другаритѣ въ Лозенградъ, въ което имъ описахъ всичко подробно. Тѣ ми съобщиха да предложа на четата да замине въ района имъ. Още следната нощь тя отиде въ Каваклия. Резултатитѣ отъ това отиване излѣзоха доста печални и за Б.-Хисарско.
Щомъ изпратихъ четата въ Лозенградско, приготвихъ се да замина за Бургасъ и София по въпроса за орѫжие и каналъ за пренасянето му. Минахъ презъ Лозенградъ и Одринъ, кѫдето говорихъ съ комитетитѣ за предстоящитѣ ми въпроси въ България. Дадохъ и устно освѣтление за четата, като изказахъ опасение отъ изпращането на подобни чети, безъ предварително да се взема съгласието на мѣстнитѣ рѫководни тѣла.
Когато бѣхъ вече въ София, вестницитѣ заговориха за масови арести въ Лозенградъ. Веднага заминахъ за Бургасъ да се осведомя за развитието на аферата отъ пунктовия началникъ въ тоя градъ Георги Минковъ. Подробности прочее научихъ отъ пристигналитѣ вече емигранти.
57
Четата на Г. Теневъ заловила на своя глава гръцкия лѣкарь Костаки Керемидчиоглу, когато на 2 юлий отишелъ въ мѣстностьта „Св. Фотида" (на с. Раклица) да види кравата си, пусната на разплодъ. За освобождението му поискала 4000 лири турски. Съ това си деяние, обаче, тя предизвика разкрития, които скѫпо костуваха на много хора и на самата организация. Създадената афера се ширѣше все повече и повече. Маса хора избѣгаха въ България, за да се спасятъ отъ побой и изтезания въ затворитѣ.
Навремето бѣхъ събралъ сведения отъ емигрантитѣ, които на нѣколко пѫти излѣзоха напечатани въ София. Тѣ бледнѣятъ, обаче, предъ самата жестока действителность. Тя може да се изрази чрезъ споменитѣ на онѣзи, които непосрѣдствено преживѣха и изпитаха нейнитѣ удари въ турскитѣ затвори. Тукъ азъ съ голѣмо прискърбие ще подчертал само факта, че за освобождението на Керемидчиоглу четата взела повече отъ 800 златни лири турски, които донесе въ Бургасъ. Тамъ веднага пристигналъ отъ Пловдивъ идеологътъ за образуването и изпращането ѝ — П. Генадиевъ, който прибралъ златото и се върналъ обратно.
По-сетне узнахъ въ Пловдивъ по-подробно, че изпращането на четата въ Родосто имало за цель да се събератъ колкото може повече пари отъ нѣкои по-видни арменци. Понеже четата не сполучи тамъ, споредъ даденитѣ ѝ инструкции, както ми се изповѣда самиятъ ѝ войвода, трѣбвало на всѣка цена да оправдае разноскитѣ за нейното въорѫжаване, т. е. безъ пари да не се връща въ България. Лесно е да се разбере, защо се създаде въ Лозенградско злокобната афера, която обхвана и Б.-Хисарско.
Нека добре се запомни, че срещу тѣзи лири, които се донесоха въ България, разори се цѣлата организация въ единъ край, изъ който можеше да се събератъ и изпратятъ, ако бѣше нуждно, не 800, а 10,000 лири.
58
За 800 лири се хвърлиха безпощадно въ затворитѣ всички по-видни и събудени българи, нѣкои отъ които сѫ вече покойници отъ нанесенитѣ имъ побои. Българското население се лиши отъ своитѣ интелигентни и рѫководни сили, повечето отъ които бѣха осѫдени и изпратени въ Паясъ-кале, Синапъ и Акия-калеси, а други оставиха мило и драго и избѣгаха въ България, за да не се върнатъ дълго време.
Осиротѣлото население, поставено подъ страшенъ режимъ, не изгуби все пакъ духа си за борба. Трѣбваше само отново да почне подготовката му за организиране.
Никой не подозираше, че аферата ще обхване и Б.-Хисарския районъ. Азъ поне бѣхъ спокоенъ въ това отношение и останахъ поразенъ, когато българскитѣ вестници почнаха да пишатъ за обиски, насилия и арести въ Б.-Хисаръ, а по-сетне и въ селата. Емигрантитѣ отъ района ми, като главенъ виновникъ за тия разкрития сочеха Ламбо Димитровъ отъ Лозенградъ. Той бѣше единствения куриеръ на лозенградци при сношенията имъ съ Б.-Хисаръ. Само той познаваше членоветѣ на организацията ни; следователно, само той можеше да ги предаде съ достовѣрность.
Ламбо бѣ избранъ за куриеръ поради роднинството му съ семейството на дѣдо Ноньо Каика, на когото синътъ му, Иаанъ Каиковъ, бѣ жененъ въ Лозенградъ за Ламбовата сестра. Тѣзи връзки не позволяваха, действително, да се поражда подозрение въ властьта. Ламбо имаше, обаче, слабость къмъ спиртнитѣ питиета. На това бѣхъ обърналъ вниманието на лозенградскитѣ другари, съ цель да не го изпращатъ въ Б.-Хисаръ, понеже при всѣко идване намирахъ го въ настроение и не знаеше съ кого приказва. — Неговото арестуване повлѣче и всички по-активни хора отъ Б.-Хисарско. Това потвърдиха на времето още всички емигранти отъ района ми. Сѫщото потвърди съ голѣми подробности
59
и бившиятъ ми колега Д. Спировъ, които бѣше първата му жертва. При очнитѣ ставки Ламбо безъ стѣснение разправялъ подробно всичко, кога какво е донасялъ въ Бунаръ-Хисаръ, какво е било говорено и пр.
Така попаднаха въ затвора много хора на организацията въ Б.-Хисаръ. К. Г. Боруджиевъ е билъ подложенъ на най-жестоки наказания, отъ които нѣколко пѫти падналъ въ несвѣсть. Той показалъ непоколебима, стоическа воля. Тогава тоя високъ и здравъ храбрецъ отъ рѫководното тѣло на района ми билъ съсипанъ отъ бой, та излѣзълъ отъ Акия физически недѫгавъ, поради което, отъ знатенъ и състоятеленъ въ родния си градъ, умрѣлъ въ Ахтополъ, като бѣжанецъ, въ пълна сиромашия.
Турската власть щателно обескирала и квартирата ми. Всичкитѣ ми книжа прибрала. Взела си бележка, какъ и кога съмъ заминалъ за България. Освенъ това, често питала хазайката ми, кога ще се завърна.
Жертвитѣ, които даде Бунаръ-Хисарско въ тази афера, сѫ много. Около 70 души попаднаха въ затвора, а двойно повече бѣха успѣли да се укриятъ и избѣгатъ въ България. Голѣма часть отъ арестуванитѣ бѣха освободени като невинни, а другитѣ — изпратени въ Одринъ, дето военниятъ сѫдъ (Дивани харбъ) ги осѫди, заедно съ арестуванитѣ отъ Лозенградско.
Осѫденитѣ отъ моя районъ по мѣстозаточение се разпредѣлятъ на три:
1) въ Паясъ-кале, Адански вилаетъ, — Д. Спировъ, учитель въ Бунаръ-Хисаръ, Тодоръ Георгиевъ (Карагьозовъ, отъ Бунаръ-Хисаръ), учитель въ Куру-дере, Анести Т. Кгочуковъ отъ Бунаръ-Хисаръ, Дико Стоевъ отъ Куру-дере и Петъръ Сармашиклиевъ отъ сѫщото село;
2) въ Синапъ — Станко Т. Шоповъ отъ Сатѫ-кьой, учитель въ Бунаръ-Хисаръ, Калудъ Тодоровъ отъ Бунаръ-Хисаръ, Костадинъ кехая Николовъ отъ Куру-дере и Димитъръ Мандаджиевъ отъ Бунаръ-Хисаръ и
3) въ Акия-калеси — К. Г. Боруджиевъ,
60
Димитъръ Каиковъ, Никола и Атанасъ Велко Кехайови, Стоянъ Н. Казаковъ, Велко и Георги Кади-Вълкови, Н. Илиевъ Шишкото, Панайотъ Георгиевъ, Георги Н. Марийовъ, Костадинъ Калудовъ и синъ му Тодоръ, всички отъ Бунаръ-Хисаръ, Жельо Стамадоглу отъ Куру-дере и кехаята на това село Атанасъ Петковъ.
Въ сѫщитѣ крепости били заточени и всички осѫдени отъ Лозенградския районъ.
Въ Паясъ-кале заточенитѣ стояха около седемь години, а въ останалитѣ два—четири години. Първитѣ се освободиха едва презъ мартъ 1907 год., а вторитѣ — презъ септемврий 1904 год. Повечето излѣзоха болни. Изтезанията и тежкиятъ режимъ въ затворитѣ се отрази на здравието имъ. Калудъ Тодоровъ и К. кехая Николовъ умрѣли въ Синапъ, а други — наскоро следъ амнистирането имъ.
Така рухна революционното движение въ Бунаръ-Хисарско презъ 1900 год. Огвори се дълбока рана. За нейното заздравяване трѣбваше време.
Заедно съ арестуванитѣ, и мене осѫдиха задочно на 101 година строгъ тъмниченъ затворъ. Не можехъ да се върна вече въ Бунаръ-Хисарско. Изпратиха ме изъ Македония, дето ме свари възстанието, като секретарь въ четата на войводата Тома Давидовъ, Битолския революционенъ окрѫгъ.
Варна, 12 януарий 1928 год.