МАКЕДОНСКИ ПРЕГЛЕД
година XIV, 1991, кн. 1
 

НАРОДНИЯТ ДЕЛЕЖ НА „ГОРНА” И „ДОЛНА” ЗЕМЯ И СХВАЩАНЕТО У БЪЛГАРИТЕ ЗА ЕДИННАТА ЦЯЛОСТ НА СВОЯТА РОДИНА

Проф. д-р Петър Коледаров
 

Разделянето на дадена страна от нейните обитатели на „Долна” и „Горна” земя води началото си от незапомнени времена и е типологично. Още от дълбока древност народите са назовавали „горни” по-високите планински области, отгдето извират големите реки като Нил, чието начално течение минавало през Горен Египет. Обратното - „долни” са по-ниските земи, спускащи се към бреговете на моретата и най-пълноводните реки или разположените в близко съседство с тях. По този критерий римляните делели по-просторните си провинции, например: Германия на Superior, т.е. Горна - откъм Алпите, а Inferior, т.е. Долна - по-близките до Германското, дн. Северно море; Панония на Горна - прилежащата към същия планински масив, а Долна - по бреговете на Дунава; Мизия на Горна - край планинската вътрешност на полуострова, а Долна - съседната на Евксинския Понт, днешно Черно море. Така определяли частите на своето отечество и древните траки и гърците, които ги наричали  или .

Тази практика останала в сила през цялото средновековие у още много други народи. Преди да разгледаме начина сред българския народ за основен дележ на отечеството му, който е по-сложен поради съчетанието на местни с донесени отвън традиции, ще се спрем на особени случаи, когато са се спазвали критериите при споменатите вече заварени обичаи от древността. Като пример за съобразяване с местоположението спрямо река ще посочим така нар. „Безименна българска хроника” от XV в., където във връзка с похода на маджарския крал Сигизмунд (Жигмонд, 1387-1437), извършен на юг до Никопол през 1396 г., се казва, че той се отправил към Долната земя покрай Дунава ( ). [1] До началото на миналия век пелагонийският (т.е. битолският) митрополит от диоцеза на Охридската архиепископия на цяла България се титулувал
 

1. Вж. новобългарския превод у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина. Т. II, София, 1943, стр. 271 и коментара - пак там, стр. 339.


85

„Екзарх на цяла Горна България” ( ) [2]. Очевидно определящото начало било близостта към Бяло море, но вече не на цялата страна България, а само на областта Македония, която, както ще видим по-долу, през средните векове носела на много основания името България. То се утвърдило особено след 1018 г., когато от югозападния дял на покореното от Византия царство било създадено катепанство под това име. [3] Епархията на споменатия митрополит била в северната му част, която същевременно е и по-високопланинска от останалите разположени покрай Бялото море епархии на Охридската архиепископия. Последната е учредена към 1020 г. на мястото на Българската патриаршия, чието последно средище, преди да бъде унищожена от завоевателите ромеи, било в новопрестолния Охрид. [4]

По същия начин на „Долна” и „Горна” били разделени и околните на България страни - Същинска Гърция, [5] Сърбия, Молдава и др. По древен обичай северната част от територията на Молдавского воеводство с главен град Сучава била считана за „Горна”, а южната (към Дунава) със средище Васлуй - за „Долна”. Този народен дележ се затвърдил и в политически план, когато през no-късно време в неговите предели били включени южните му райони, а особено с обособяването на двата му дяла при наследниците на Александър Добри (1400-1432) Илияш и Стефан II. [6]

Така, както след заграбването през 1913 г. на Македония Белград я обяви за „Южна Сърбия”, така и след завоеванията на Стефан Душан (1331-1355) малката по пространство през Средновековието Сърбия започнала да се дели на „Горна” и „Долна”. Последната съставлявала отнетите от завладялата ги Византийска империя югозападни територии на Търновското
 

2. М. С. Дринов, Няколко думи за титлите на Костурския и други гръцки владици. Периодическо списание, кн. 27, 1888 г., стр. 342 и сл. и кн. 46, 1894 г., стр. 724. Вж. също В. Григорович, Очерк путешествия из Европейской Турции. Москва. 1877, стр. 95., който съобщава, че към средата на XIX в. гръцките владици заменили в титлите си името „България” с името „Македония”.

3. Как антична Македония придобива това име вж. П. Коледаров, Името Македония в историческата география. София, 1985, гл. II, стр. 26 и сл.

4. П. Коледаров, Политическа география на средновековната българска държава. Част I, 681-1018 г. София, 1979 г., стр. 54; История на България. Т. II. Първа българска държава. София, 1981 г. , стр. 398.

5. Вж. , I, 1928 р. 244.

6. S. Papacostea, La increpturile statului moldovenesc. Consideratii pe marginea upru izvor neconoscut. Studii si materiale de istorie mediale. Vol.VI, 1973, p. 43-59.


86

царство. Ето защо и заради българското си население авторите, на които тези факти били известни, ги назовавали Inferiore Servia, dicta [или detta] Bulgaria ( = Долна Сърбия, наречена България), или Inferiore Servia alias Bulgaria ( = Долна Сърбия, някога България). [7] По същата причина и самият Стефан Душан, понеже знаел добре, че властвува над български земи, се титулувал „цар на сърби, гърци и българи”, а след неговата смърт и разпадането на краткотрайното Сръбско царство обявилите се за самостоятелни поради слабостта на централната власт в Търново при общия процес на феодалното му раздробление [8] владетели на различни части от Македония и Поморавието били наричани „Български крале” (Re de Bulgaria). [9]

У някои народи в Средна Азия имената на отделните части от страната им също са свързани с посоките на света. Те обаче не означават съответно „северна” и „южна”, както обикновено сред европейците, а „източна” и „западна”. Например у тюркмените „окари” е „изток”, т.е. направлението, откъдето изгрява слънцето, а „ошаг” - това на залеза му. [10] От особен интерес е сведението, което дължим на чувашкия историк и етнограф П. Б. Денисов, че чувашките българи, чиито предци основали през VII в. (едновременно с дунавските си сънародници, водени от хан Аспарух) държава по Волга и Кама, разграничават и до днес територията, която обитават, на „Виръял” („Горна”) и „Анатри” („Долна”). [11]

Следва обаче да потърсим едно правдиво обяснение защо високопланинският югозападен дял, т.е. днешната географска област Македония, противно на по-значителната си надморска височина в сравнение с Мизия и Тракия, била наречена „Долна земя”, а последните две получили името „Горна земя”. [12] За начина, по който от незапомнено време българите са определяли посоките на света, можем да съдим по имената, които те са дали
 

7. Това определение се съдържа на седем места в спомените на албанските князе Иван и Константин Музаки от XV в., обнародвани в Chroniques Graeco-Romanes inedites ou peu connues, publiees avec notes et tables genealogique par Charles Hopf. Berlin, 1873, pp. 273, 299, 309, 311, 336, и др. Вж. същото у А. Шопов, Мемоарите на Иван и Константин Музаки. Периодическо списание, кн. 64, 1903/4 г., стр. 124-142.

8. Вж. П. Коледаров, Политическа география на средновековната българска държава. Част II. 1186-1396 г., София, 1989, стр. 105 и сл.

9. Chroniques..., p. 273, 281 и др., съответно у А. Шопов, пос. съч., стр. 125-126 и 138-139.

10. З. М. Мурзаев, Основные направления топонимистических исследований. В: Сборник „Принципы топонимики”. Москва, 1964, стр. 31; А. В. Сперанская. Как вас зовут? Где вы живете? Москва, 1964, стр. 41.

11. Вж. П. Коледаров, Името Македония..., стр. 41.

12. На този факт пръв е обърнал внимание Ан. Иширков, Македония. Име и граници. Македонски преглед, год. III, 1927, кн. 1, стр. 6-12.


87

на ветровете: този, който духа от североизток по някои места в Западна България, и сега се нарича „горняк” („горняко”, „горнеко”). а в източните краища западният вятър е „долняк” или „долен вятър”. [13]

Естествено, за образуването на понятието „Долна земя” при най-общите определения според хидрографските и орографски особености на страната, т. е. във връзка с хипсометричните отношения, немалка роля ще да е играло и съчетанието или по-скоро наслоението на донесената от Изтока със заварената, т.е. древната местна традиция на Балканите. Ето защо, независимо от обстоятелството, че западният дял от етническата територия на българите общо взето е по-висок, те го наричат „Долна земя”, тъй като е по-близък до Бяло море. Последното е и водосбор на спускащите се реки и потоци. Подобно на тях, към него още и старите българи поривисто се стремели.

Отначало обаче българите делели своето обширно царство на три големи дяла, а тях от своя страна - на по-малки военноадминистративни единици: през първия период от съществуването му „комитети”, а през втория - „хори” или „области”. [14] За този факт съдим по съобщението в съставения към средата на XII в. „Списък на българските архиепископи” (известен в науката още и под името на видния френски византолог Шарл Дюканж дьо Френ като „Дюканжов каталог”), че княз Борис I възложил на Климент Охридски „да надзирава и третия дял от Българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина”. [15] Тъй като последните два града били разположени на Адриатическото крайбрежие, това ще рече, че в третия дял на българската държава били включени влизащите тогава в пределите й Македония (като географско понятие, обхващащо древните провинции Дардания и двете Македонии), почти целият Епир, части от Тесалия и дн. Средна и Южна Албания. Явно в съзнанието на старите българи поредността на дяловете се определяла според хронологичния ред на придобиването: първият бил „Горна България” (първоначалната територия на българо-славянската държава през VII-VIII в. - „Вътрешната област” със столицата Плиска, както и „Околните Славинии” в Мизия и част от Тракия, а може би и във Влашко и Молдова;
 

13. Н. П. Ковачев, Принос към названията на ветровете в България. Трудове на ВПИ “Кирил и Методий”, В. Търново, Т. 5, 1967/1968 г., ч. 2, стр. 8, 22 и 23-24.

14. П. Коледаров, Политическа география... Ч. II, стр. 9-12.

15. Вж. текста у Йорд. Иванов, Български старини из Македония. София, 1931, стр. 664; Гръцки извори за българската история, Т. VII, стр. 109-111.


88

вторият съставлявал отвъд дунавската и територия, или , която между Средни Дунав и Карпатите се обединила с България в началото на IX в. през управлението на хановете Крум и Омуртаг; третият бил „Долна земя”, чиито обитатели доброволно се съединили към средата на същото столетие с еднородците си в своята родна държава при хан Пресиан и княз Борис I. [16] Затова „Долната земя” на прабългарски език е била наречена „Кутмиченица”, т.е. „новопридобитата”. [17]

Схващането за трите съставки на българското царство е дало отражението си в известните, т.е. достигнали до нас от края на съществуванието му и в съставените през османотурското иго хералдически паметници. Последните са гербовете на владетелите на българската земя. чиито дялове се представят от три лъва. През XVIII в. в южнославянските хералдически сборници (наричани „Стематографии”) на Павел Ритер-Витезович и Христофор Джефарович, обнародвани във Виена съответно през 1701 и 1741 г., трите лъва се разпределят в отделните гербове на областите, населени с българи - Македония, Дардания и Тракия. В герба на Мизия са поставени три корони, защото в нея били трите от българските столици: Плиска, Преслав и Търново. [18]

През XI в. Унгарското кралство присъединило отвъдкарпатските територии на Българското царство, а през втората половина на XIV в. и Молдова, а Влашко (Угровлашко) се обособило като воеводство с по-широка автономия. Това наложило българското отечество да се разграничава само на юг от Дунава и в два главни дяла - „Горна” и „Долна земя”. Тези имена се утвърдили постепенно както според общоприетата типология и местна практика, така и до немалка степен поради факта, че при образуването на българската народност през IX-X в. вече продължително са съществували две Българин сред княжествата на югоизточните славяни. Те възникнали от двете прабългарски групи, доведени от хановете им Аспарух и Кубер в 678 г. по искането на славянските племена, които се обърнали към тях за помощ, за да опазят свободата си от съюзилите се срещу тях и спогодили се да си поделят земите им Византийска империя и Аварско хаганство. [19] Преди десетина години видният
 

16. П. Коледаров, Климент Охридски, “Първи епископ на български език” на драгувитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. В: Сборник “Константин-Кирил Философ”. София, 1969, стр. 158.

17. Пак там, стр. 158-159, според проучванията на Момчил Чалъков.

18. П. Коледаров, Името Македония..., стр. 115-116.

19. П. Коледаров, Събитията около възникването на българската държава (есента на 678 - есента на 680 г.). Исторически преглед, 1986 г., кн. 8, стр. 60-72; същият, Устройване и признаване от Византия на българската държава (есента на 680 - есента на 681 г.)., пак там, 1988 г., кн. 2, стр. 70-80.


89

френски византолог и археолог Пол Льомерл сложи край на един продължил дълго спор, като доказа, че двамата прабългарски вождове са синове на хан Кубрат, напуснали „Старата България” в Кавказ. [20]

Аспаруховите българи от Северозападното Черноморие и славяните по двата бряга на Долни Дунав образували обща държава между Карпатите, Стара планина. Черно море и Долни Днепър, а преминалите през Аварското хаганство Куберови прабългари се заселили сред славяните в Керамисийското (днешното Прилепско-Битолско) поле, но не успели да превземат близкия Солун и да създадат трайна политическа формация. Въпреки това и тази област, както новооснованата държава по Долни Дунав, започнала да се нарича „Земя на българите” и от редица византийски и източни автори през епохата. [21] Ако се приеме, че името „България” на днешна Средна Македония е било придобито тогава първично, то два века по-късно тя го получава и вторично, защото станала част от територията на българската държава.

В процеса на образуването на българската народност, благодарение на етническите взаимодействия и прониквания чрез продължителното общо битуване и най-вече със смесените бракове между прабългари и славяни се постигнало пълното изравняване и родствена хомогенност на населението в двата дяла на държавата. След като Куберовите българи спомогнали за усвояването на средния и югоизточен дял от Балканите през VII—IX в. в етническо и политическо отношение, през следващите столетия техните потомци играят решителна роля и са значим фактор както за единството на народността, така и за нейното всестранно развитие и опазването на целостта на държавната й формация.

Названието „България” се утвърдило още по-пълно за Долната земя, когато цар Самуил и братята му комитопули пренесли българската столица в Охрид, а особено след завладяването й от император Василий II Българоубиец в 1018 г. Тогава поробителят създал нова византийска военноадминистративна единица от Долната земя - споменатото вече катепанство „България” със средище в Скопие, а от бившите две провинции Мизия, т.е. от Горната земя - друга подобна единица
 

20. P. Lemerle, Les plus anciens recueils des Miracles de Saint Demetrius et la penetration des slaves dans les Balkans. T. I. Paris, 1981, pp. 145, 162.

21. Например в “Кратката история” на патриарх Никифор (от около 800 г). Вж. Гръцки извори за българската история, Т. III, стр. 300-301; П. Коледаров, Името Македония..., стр. 38-39 и пос. литература - пак там, стр. 141, бел. 137; в “Анонима на дьо Гуе” ( от XI в.), където се употребява арабският етникон на българите “борджан”, вж. пак там, бел. 138.


90

- темата Паристрион. или Параданувион. т.е. Подунавие.

Във връзка с горните събития и понеже за византийците „Мизия” и „мизи” били общоприети синоними на .България” и „българи”, някои от ромейските писатели, като например Никифор Бриений (от XI в.), са нарекли днешна Македония освен „България” и „Нова Мизия”. [22] Разбира се, авторите и през Средновековието назовават обитателите на Долната земя „българи”, преди всичко защото се съобразяват с народностната им принадлежност, но твърде типично за византийската практика било също да носят името на военноадминистративната единица, която обитавали. Такъв пример е известният и широко използуван за различни спекулации израз на Никита Хоният (1150-1210), с който той пояснява целта на въстанието начело с братята Асеневци: „... да съединят в едно властта над мизите и българите, както е било някога отдавна.” [23] Това ще рече, да възстановят българската държава и тя отново да обхване всичките си предишни предели. Очевидно под „мизи” в този текст следва да се разбират обитателите на Горната земя или бившите имперски провинции Горна и Долна Мизия, тогава включени в темата „Паристрион” (чието име не придобило особена популярност), а под „българи” - тези в Долната земя, съставляваща катепанството България, още повече когато неговото като административен термин напълно съвпадало с народностното им име. [24]

Самият български народ вече през течение на дълги столетия наричал югозападния дял от етническата и държавната си територия Долна земя. Това недвусмислено показват достигналите до нас, макар и в твърде оскъден брой, домашни писмени паметници, които са твърде красноречиви и ясни. Сред тях най-ранен по дата е грамотата на цар Константин Тих-Асен (1257-1278), известна в науката като „Виргинска”, защото я е дарил на манастира, носещ името на великомъченика Георги Бързи и построен на Виргино бърдо срещу град Скопие. В нея се съобщава, че велемощният скопски болярин, избран за търновски цар, посетил обителта, когато слязъл в Долната земя (). [25] Книжовникът кой-
 

22. Вж. текста в Гръцки извори за българската история, т. VII, стр. 120, а обяснението за това у П. Коледаров, Името Македония..., стр. 48-49 и 144, бел. 241-242.

23. За текста вж. Гръцки извори за българската история, т. XI, стр. 29.

24. За това вж. П.Коледаров. Името Македония..., стр. 76; същият, Политическа география..., Ч. II, стр. 29.

25. За текста вж. Г.А.Ильинский. Грамоты болгарских царей. Москва, 1911, стр. 15. и 112; Йорд. Иванов, Български старини..., стр. 581; Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина..., Т. II, стр. 56 и 339.


91

то превел на български език хрониката на византиеца Константин Манасий през царуването на Иван Александър-Асен (1331-1371), направил добавката, че при император Анастасий (491-518) българите започнали да заемат своята земя, като най-напред преминали при Видин, но преди това наченали да завземат Охридската долна земя (), а след това цялата тази земя и още продължавали да я държат по това време. [26]

Твърде показателно е също, че в географските карти от късното Средновековие съставителите им са поставили България едновременно на две и повече различни места. Това следва да се обясни не само като технически способ за очертаването на обхвата на етническата или политическата територия на българите, но и като отражение на начина, по който те подразделяли своето отечество на две части. Така неизвестният по име венецианец, съставил между 1388 и 1393 г. познатата като „Парижка” или „Военна” планиметрично-перспективна карта на Балканите, е изписал „България” единия път североизточно от Скопие (или по-точно между този град и Сяр), а повторно - северозападно от Пловдив. Също очевидно за да очертае общо страната, и най-големият на своето време картограф в Западна Европа Фра Мауро Камалдолезе отбелязал на своето изображение на света от около 1450 г. името „България” на няколко места. В западния й дял той го изписал с едри букви на североизток от Скопие до река, означена като Искър (но според местоположението си в действителност Янтра), а в източния й дял с по-дребен шрифт - на още три места: южно от София, Търново и Дръстър (днешна Силистра). Самият източен дял е означен с едри букви като „Загора” (agora) на изток от „Искър”, между Търново и Калиакра, а с по-дребни букви - в Северна Добруджа. Има и надпис „Македония”, който е поставен също на две места - между Вардар и долното течение на Марица, източно и западно от Места. Това показва, че Фра Мауро и неговите помощници са имали предвид и са се съобразили с факта, че тогава това име и като географско понятие на област се е отнасяло за средновековното му местоположение в Тракия. То се появило и утвърдило там след образуването около 800 г. в басейна на Марица на византийската тема Македония с главни градове Одрин и Пловдив, но която обхванала през дадени периоди и югоизточната част от древната римска и ранновизантийска
 

26. За текста вж. М. Каймакамова. Българската кратка хроника в среднобългарския превод на Манасиевата хроника. Текст, превод и коментар. Годишник на Соф. университет. Истор. фак. Т. 76, 1983, стр. 132 и 147; Среднеболгарский перевод хроники Константина Манассий в славянских литературах. Исследование И. С. Дуйчева и М. А. Салминой, София, 1988, стр. 160 и 228; вж. и сръбската редакция на превода - пак там, стр. 255.


92

едноименна провинция. [27] Не буди съмнение, че добре осведомените съставители на тази карта, от типа на планисферите, са представили с помощта на надписите с едър шрифт .България” и „Загора” двата дяла на страната на българите, съответно Долната и Горната земя.

Трябва да припомним, че през късното Средновековие често и успоредно с „Горна земя” българите си служели и със синонима „Загора” или „Загоре”. От гледна точка на обитателите на Долната земя тя се намирала оттатък веригата на Стара планина и повече планинския по характера си западен дял на страната. Трябва да се има предвид, че именно с първоначалното значение на „земя оттатък планината” народът наричал „Загоре” и още много други местности от етническата си територия не само в България, но и в други славянски страни. Най-голяма известност обаче този макротопоним придобил като синоним на „Горна земя” и изобщо на българската държава през втория период от съществуването й като Търновско царство. В този смисъл „Загоре” бил в употреба и сред останалите народи на Балканския полуостров, а също така и в Италия. Средна и Западна Европа, [28] дори и в мюсюлманския свят. [29]

Имената на частите от родината според утвърдилата се през столетията практика остават в сила сред българския народ през целия период на османотурското иго. Същевременно обаче външният свят вече нямал почти никакъв досег със съвсем изолираните в средишната част от Балканския полуостров и поставени в най-тежко положение под самата желязна пета на поробителя българи. Западноевропейците вече не ги познавали, а още по-малко техния дележ на частите от отечеството им и топонимията, както и наложените от султанската власт местни имена и административно устройство, които им били неразбираеми и чужди. Християнският свят в своята географска номенклатура продължавал по общо правило да се придържа още от Средновековието към традиционните антични имена на областите и страните според римското устройство на провинции и диоцези. Малък е бил броят на чуждите автори, които са се осведомили на място за употребяваните от населението имена на географските обекти и макротопонимията, а по-многочислена е била групата на тези, които се запознали повърхностно с тях и се обърквали
 

27. Вж. П. Коледаров, Името Македония..., гл. II.

28. За това име като синоним на България вж. P. Koledarov, More about the Name Zagore. Bulgarian Historical Review, 1973, 4, p. 100 sq.

29. Напр.  в картата на климатите, съставена от Захария Ибн-Мохамед Ибн-Махмут (наричан още ал-Казвини) от средата на XIII в. вж. репродукцията и данните у C. Miller, Mappae Arabicae, Bd. V. Weltkarten zum Islam Atlas. Stuttgart, 1930, S. 122, Taf. 9.


93

в желаниею си да примирят появилите се противоречия и несъответствия със западноевропейската традиционна практика.

За авторите от първата група, т.е. взелите под внимание употребяваните от населението имена, особено красноречиво е свидетелството от края на XV в. в пътеписа на немския рицар, поклонник в Божигроб, Арнолд фон Харф. Той нарича „Горна България” източния дял от българските земи с Пловдив в Тракия и Кюстендил, достигащ до Вардара, а територията на запад от тази река - „другата България”. [30]

Много са пътешествениците, които не са били съвсем наясно и бъркат „Долна България” с древната провинция „Долна Мизия”. За тях, както и за редица вече споменати по-стари автори, „България” и „Мизия” били равнозначни. Между тях ще посочим тук като типичен пример френския дипломат Филип дьо Френ-Кане, който, прекосил българските земи през 1572 г., бележи: „Скопие е твърде голям град, според някои разположен в България, но според моето мнение - в Македония, ако си служим с древните граници”. Той обаче не се колебае да постави селата в околността на Куманово, Страцин и Добрешани „в България, или както бихме казали - в Долна Мизия”. [31]

Назоваването на Долната земя „Долна Мизия” и от някои родом от нея българи ранни възрожденци би трябвало да се обясни с влиянието на книжовната традиция на Балканите. Тя се е появила под въздействието на византийското схващане за равнозначността на „България” и „Мизия” според обичая да се архаизира при етнонимите. По тази причина Кирил Пейчинович, български книжовник от с. Теарце в Долния Полог (Тетовско), още в заглавието на първата от своите книги „wгледало” (излязла през 1816 г. в Буда, западната част на дн. Будапеща) и в предговора на втората „ Оутшенiе” (отпечатана в Солун през 1840 г.) известява, че пише на „простия български език от Долна Мизия, скопски и тетовски ( ). [32] Учителят от Велес Иордан хаджи Константинов Джинот изпратил през 1851 г. от Скопие дописка до „Цариградски вестник”, за да изрази загрижеността си за застрашените от денационализация свои сънародници, пише: „...Аз сам Болгарин, плачем за нашите изгубени Болгаре, които ся в Долна Мужия ( = Мизия, т.е. Долна
 

30. Die Paegerfahrt des Ritters Arnold von Harf... in dem Jahren 1499. Coln. 1860, S. 210-212.

31. Вж. българския превод във Френски пътеписи за Балканите, XV-XVIII в. София. 1975, стр. 141 и нашият коментар - пак там, стр. 146.

32. Йорд. Иванов, Български старини стр. 124 и 99.


94

България), затова должни сме да ся жертвуваме за бракята наши, пресладки Болгари. Много ревностний И. Х. Константинов. Болгарский чинов”. [33] В друга своя дописка същият нарича родината си „Долной Миссии или Западной Болгарии”. [34]

Успоредно с това обаче термините „Горна” и „Долна България” продължавали да бъдат в употреба. За това можем да съдим от редица свидетелства. Така например в преписа на кратката българска история, известна под името на тази обител направен през 1785 г. от Яков, монах в светогорския български манастир „Зограф” („Св. Георги”), се разказва за голямото въстание на българите, обявено в Белград през 1040 г. от престолонаследника и внук на цар Самуил Петър Делян. Името на последния не е било доловено правилно и вместо Делян то било преосмислено на „Долянин” ( и ), очевидно според Долната земя, от която произхождал. [35]

За разлика от само преминаващите чужденци, продължително пребивавалият в Битоля като британски консул Чарлс Калвърт е много добре осведомен и в доклада си от 15 януари 1868 г. до имперския посланик в Цариград лорд Станли той обяснява по повод на едно разследване, извършено от изпратен от Цариградската гръцка патриаршия екзарх, че българите от Прилеп отговорили в кратката си декларация, че „смятат себе си за едно с българите на Дунава или Горна България, както те я наричат” ( that they consider themselves as being one with the Bulgarians of the Danube, or “Upper Bulgaria” as they style it...”). [36]

Същото проличава и от една дописка във френския вестник “Moniteur” за договора от 1808 г. за прекратяването на действията при Първото сръбско въстание, приведена от неговия съвременник и историк Л. Арсенийевич-Баталака. В дописката се предава текстът на „тайното примирие”, сключено между вожда на въстаниците Георги Петрович (Карагеорги) и Сюлейман паша. командуващ изпратената от Високата порта редовна султанска армия. Те се спогодили войсковите сили да се изтеглят от „Горна България”, както следва: „... азиатската да се прибере в Едирне (= Одрин), българската [войска, съставена от многочислени отряди доброволци измежду местното население и от дн. Северна България, б.н., П. К.] да се разотиде по домовете си, а сръбската, в която се подразбира [че се включва] и обсервацион-
 

33. Цариградски вестник, бр. 44 от 21 юли 1851 г.

34. Пак там, бр. 94 от 26 юли 1952 г.

35. П. Коледаров, Името Македония..., стр. 49 и 144, бел. 248, където са посочени изданията на текстовете и книжнината по въпроса.

36. Public Record Office - London, сигн. FO 78/2047. 26907, f. 46


95

ният корпус в Селисница до Нови Оршова (Ада кале), ще премине изцяло отвъд Морава”, за да се „възобновят съобщенията между жителите на двата бряга”, митниците и пътищата за търговия през Сърбия. Военните действия се водели в междуречието на Велика Морава [37] и Тимок и с многочисленото участие на местното българско население, което дало значителни отреди от доброволци на сръбската страна.

През втората половина на XIX в. синонимът „Мизия” вече отпада и се говори само за Горна и Долна България. Това проличава от редица изяви на българските възрожденци от югозападните земи. От тях тук ще припомним само някои, а именно:

1. Константин Миладинов от Струга отправя с писмо от 13 ноември 1856 г. предупреждение до Българското настоятелство в Одеса: „...Знайте уще колку нашата страна изгуби свойо языкъ, и колку ке останитъ назадъ от Горна Бугария на учението, ако не заватитъ да се учитъ на Бугарскиотъ языкъ”. [38]

2. Райко Жинзифов, по това време студент в Москва, приветствувал представителите и гостите от славянските страни на тържествения обяд, състоял се на 23 април 1867 г. в парка „Соколники” по случай откриването на Всерусийската етнографска изложба във връзка с Втория всеславянски конгрес през май с. г., с прочувствена реч. Той рецитирал като „Здравица” специално написаното по повода негово стихотворение „Гусляр во собор”, съдържащ следния стих:

„Нек ся ширит, ся раздава
в България Горна, Долна
от Вардара до Дунава
дума свободна, народна...” [39]


3. В своята читанка-буквар, издадена на следната година, Кузман Шапкарев [40] от Охрид разглежда въпроса за мястото на македонското наречие в развитието на общобългарския книжовен език и пише дословно: „...А по нихъ се надевали да следитъ и други, между кои една грамматика с доста забележаване за македонското наречие в сравнение с Горно-бугарското... Това сичкото ке заслужитъ и за зближение и съединение на двете
 

37. Л. Арсенијевић-Баталака, Историја српског устанка. Књ. 1, Београд, 1898, стр. 474-475. Цит. по Г. Занетов, Българи на Морава. София. 1914 г., стр. 30-31; същият, Западните български земи и Сърбия. София, 1917, стр. 49-50.

38. Ив. Георгов, Документи от времето на нашето Възраждане. Периодическо списание, кн. 63, 1902-1903, стр. 574.

39. Всероссийская этнографическая выставка и славянский съезд в мае 1867 г. Москва, 1867, стр. 372-373; Р. Жинзифов, Избрани произведения. София, 1943, стр. 51.

40. К. Шапкарев, Българскый Букваръ. Часть А или Взаимоучителны таблицы на наречие по-вразумително на Македонските Българы. Цариградъ, 1968.


96

главни бугарски - Горно-Бугарско и Македонско в единъ общъ български писменъ език...”

4. В една неподписана дописка от Охрид с дата 29 януари 1869 г. друг радетел на българщината в Македония пише: ....Под речта „име Българско” ние не разумяваме само името на населението в Горна България, но и Македония и всякой клонъ, който произхожда от старобългарский коренъ...”  [41]

Особено внимание заслужават заключенията на твърде изтъквания напоследък в СР Македония като един от най-ранните и видни “Македонисти” Кръсте Петков Мисирков, родом от с Постол (днешно Агии Постоли, Ениджевардарско или окръг Яница в Беломорска Македония, Гърция), че в етническо и историческо отношение Македония представлява предимно българска земя, поради което в устата на местното население се наричала Долна земя. Той поддържал това в доклада си “Етническият лик на населението в Македония по данните на Васил Кънчов”, изнесен през 1902 г. пред българското студентско дружество в Петроград (днешно Ленинград). [42]

Подбраните от нас и приведени тук примери показват, че традиционният обичай у българския народ да подразделя схващаното като единно цяло свое отечество на “Долна” и “Горна” земя било само поради необходимостта от по-голяма конкретизация и точност, но този обичай твърде широко се разпространил както през течение на XIX, така и в началото на нашия век. По този начин населението, особено в западната част от българската етническа територия (от Шар планина до Солунския залив), подчертано изразявало и дълбоко осъзнатата си принадлежност към българската национална общност.

Разгледаната практика за дележ на родината, водеща началото си още от Средновековието, обаче към края на миналото столетие започнала постепенно да отмира. Запазила се вече твърде рядко в литературата, но продължила да съществува предимно в живата народна реч, и то на останалите под чуждо иго българи. Като по-устойчив се оказал терминът “Горна България”. Това проличава от употребата му не само в научната литература (например от големия изследовател на Македония и всепризнат авторитет по народописа й Васил Кънчов [43]), но и от използуването му като определение в речта на населението в тази област. Последното се вижда от трилогията на родения в Прилеп виден български писател
 

41. Вестник “Македония” (Цариград), год. III, бр.12 от 15.II.1869 г.

42. Народна библиотека “Кирил и Методий” - София. Български исторически архив. Фонд “М. С. Дринов”, арх. ед. 20.

43. В. Кънчов, Македония. Етнография и статистика. София, 1900, стр. 312.


97

Димитър Талев “Железният светилник”, “Преспанските камбани” и “Илинден” и нейното продължение “Гласовете ви чувам”. “Горна Бугария”. То продължава да се употребява в “Долната земя”, но повече като синоним на свободните предели от родината, а “горнобугарски” - на мизийските и тракийските говори или изобщо на литературния общобългарски език.

Заменено напълно от областното географско име “Македония”, понятието “Долна земя” обаче почти излиза от народна употреба като макротопоним. Същевременно то ограничава и пространствения си обхват само до земите отвъд Рила и Осоговската планина, т. е. до върнатата от Берлинския конгрес през 1878 г. под пряката власт на султана югозападна част от българската етническа територия.

Българите всъщност били принудени да изоставят своите и да възприемат чуждите имена на областите, които населяват, тъй като им била наложена практиката на западноевропейците. Както видяхме, последните с настойчива последователност си служели още от Средновековието с древната географска номенклатура както за имената на старите градове, така и за тези на областите, които съответствували на термините от римското административно устройство. Причина за това, от една страна, било обстоятелството, че външният свят не разбирал и не познавал топонимията, дадена от местното население, а още по-малко наложената му от поробителите османски турци и термините на тяхната административна уредба. От друга страна, възниквали значителни обърквания и недоразумения, особено що се отнася до местоположението и обхвата на Македония и Тракия. С оглед това да бъде избягнато, заедно с постиженията на съвременната цивилизация западноевропейската географска номенклатура проникнала и се утвърдила напълно сред подвластните на Османската империя балкански народи. [44] Така започналият продължителен и необратим процес на културно уеднаквяване и изравняване предрешил съдбата и на тази, подобно на много други вековни традиции на българите.

Проследяването на обичая сред българите да определят и уточняват областите в земите, които населяват, със създадените за целта изконни имена на двата им главни дяла - Горна и Долна земя или България - не разкриват само спецификата при тяхното образуване и развитие. Същевременно те показват схващането за единната цялост на отечеството и представата за обхвата на етническата си територия, а наред с това и съзнанието за своята принадлежност към националната общност на сънародниците си, независимо от това дали поизхождат от Горната или от Долната земя.
 

44. П. Коледаров, Името Македония..., стр. 117.
 

[Previous] [Next]
[Back]